Сим Николов, 1995 г



страница29/40
Дата03.08.2018
Размер1.65 Mb.
1   ...   25   26   27   28   29   30   31   32   ...   40

211


Споменът за огромните стада бизони и ловците, които ги изтребват безмилостно, потъва в съзнанието ти, сега мислиш за друго: ако огледаш мястото от най-високата точка, сигурно ще откриеш баща си. Той трябва да е тук някъде, изгубен в хроналното поле под върха.

Стисваш зъби и с упоритостта на стар пътник във времето тръгваш отново да покориш хроналния връх. Вече не обръщаш внимание нито на кислородния глад, нито на вихрите, нито на техния цвят. Изкачването на върха пред теб става най-важната част от борбата ти с времето.

Внезапно чуваш глух подземен тътен. От върха се търкулват малки и големи камъни, които с писък минават покрай теб и заплашват да те премажат всеки миг. Бумтежът под краката ти бързо се засилва, става все по-мощен, а най-подир – всесилен и непобедим. Най-високата част на върха се пръсва на парчета. Към небето се устремяват газове, канари, огнени пръски. Ярки огнени потоци плисват с бясна скорост към теб. И докато се чудиш как да се спасиш от огнената стихия, целият хълм избухва като буре с барут. Времето си отмъщава за лекомислието, с което тръгна да го покориш.

212


От кое време и от коя страна са тези хора, къде са техните градове, живи ли са или виждаш само техните сенки? Въпросите са толкова много, че искаш на всяка цена да се срещнеш и да поговориш с тях, но един глас ти напомня, че единственото място, където си защитен от вихрите на времето, е тази простичка колиба от четири пръта.

Въпреки гласа на разума, напускаш хроналната колиба, в която са всичките ти запаси от храна и вода. Хвърляш се смело към димящите кълба на времето, в които изчезнаха сенките с тяхното старомодно облекло и странно, нечовешко мълчание. Мъглата веднага прониква през дрехите ти и стига до костите. Ти вече целият трепериш, а наоколо няма нито земя, нито небе, нито нещо, което да пипнеш, има само време, което пронизва до кокал.

Когато се опитваш да се върнеш в хроналната колиба, разбираш, че всички пътища назад са отрязани. Разтваряш се в безкрайното поле на времето. И нищо чудно – без управление на хроналното поле всеки друг на твое място също би изчезнал.

213


Спираш на място да си поемеш дъх. Сега, когато минути те делят от желаната цел, настроението ти е приповдигнато въпреки тежкото дишане и честите удари на кръвта в слепоочията. Може би безплодната камениста земя под краката ти най-сетне ще роди нещо и това ще е най-силното, най-истинското приключение в живота ти.

Сега ще помислиш дали да си починеш – мини на 189, или да огледаш върха – продължи на 317.

Ако това не те удовлетворява, прехвърли се на 259.

214


- Трябва да намеря Харк Ихее – казваш и хукваш презглава напред. Скоро минаваш край близките скали и пред очите ти се открива гола местност, но никъде не виждаш вожда на шерпите и баща си. – Харк, къде си? Обади се, трябва да ни помогнеш!

Никой не отговаря на твоя зов за помощ. Има нещо във времето, то, изглежда, е накъсано на много места и просто не ти позволява да се свържеш със своите спътници. Усещаш как дълбоко в теб се заражда страх пред вечната хронална стихия, но сега не е моментът да се поддаваш на чувства, трябва да действаш, и то незабавно. Връщаш се веднага, трябва да помогнеш в тези трудни минути.

Ако се боиш от коварното време, отгърни на 68.

Ако надникнеш в пропастта, продължи на 195.



215


Очите на Дорис блуждаят, не се задържат дълго на един предмет, на едно лице. Слагате я веднага в хронална колиба и я оставяте да се наспи. Харк Ихее праща към нея положителна енергия, после докосва нейните слепоочия и тя отваря очи. Погледът й е ясен, личи си, че съзнава къде се намира.

- Видях Краля-слънце – казва Дорис.

Поглеждаш към вожда на ирката. Истина ли е това, което казва, или клетата жена бълнува?

- Дорис видяла един голям вожд в голяма страна – обяснява Харк. – Оттогава минало много-много време.

- Става дума за Луи XIV – разсъждава на глас професор Холинджър. – Какво друго видя, Дорис?

- Видях майката на Краля-слънце, Ана Австрийска, да се кара с кардинал Мазарини. Видях великолепието на Версай и сключването на Вестфалския мир през 1649 година.

- През 1648 година – поправя я професор Холинджър.

- Не бъди толкова досаден, Бърт, това са подробности. Важното е, че бях там и видях всичко това, без да ме усетят. Бях невидима като нещо, неподвластно на времето. Много бързо ме издърпахте, трябваше да ме оставите още малко там.

- Можеше да останеш завинаги – казва Алек и я потупва по ръката. – Почини си, ще ти трябват сили за прехода.

Можете да направите почивка -мини на 90, или да продължите веднага пътя си – попадаш на 106.



216


Склонът, по който се изкачвате към върха, става все по-стръмен и това си има своите последици. Тялото ти натежава, краката ти се наливат с олово, сърцето ти бие със зъл, учестен ритъм. Същите трудности има и професор Холинджър. На няколко крачки пред теб той внезапно се олюлява.

- Какво ги е. татко?

Превъзмогваш умората и се хвърляш към баща си да го подкрепиш, но закъсняваш – Бърт Холинджър просто се смъква на земята. Обръщаш го по гръб и дръпваш ципа на якето му. Професорът е в безсъзнание. Време за губене няма. Само за секунда разтваряш хронална та колиба над него. И става чудо – след няколко минути професор Холинджър отваря очи.

- Какво има, Кевин? Какво си ме зяпнал така? – пита той, като вижда загриженото ти лице.

- Прилоша ти.

- Така ли? Чувствам се много добре. Далече ли е върхът?

- Не, повече от половината път е зад гърба ни.

- Тогава да вървим!

Ще тръгнете веднага – прехвърли се на 123.

Ще помислиш за състоянието на баща си – мини на 104.



217


Последните крачки са най-трудни. Чувстваш се изтощен, изчерпан, сякаш си изцедил последните сили от своето уморено тяло, но забелязваш, че и другите не са по-добре. Другите, разбира се, не значи шерпите. С огромните товари, които скриват главите им, те вървят леко, макар и бавно. Това е да си на „ти“ с времето, като Харк, който спира и души въздуха. Всички замират на място. Обръщаш се надясно и поглеждаш към Ушбуш. За първи път невъзмутимото му лице изразява някакво чувство. Тъмна сянка пада върху лицето на шерпа, той сякаш изведнъж посърва.

Вождът на племето се обръща към вас и казва:

- Времето се размеква. Всички се връща много-много тихо.

- Като гепард – подхвърляш ти.

Харк кимва.

- Да, като гепард.

Идва ти да го удариш с нещо тежко по главата. Същото чувстват Стюарт и Дорис.

- Сега, когато сме почти на самия връх? – гръмва сърдитият глас на баща ти.

- Тихо! – прави знак за тишина Харк.

- Не мога да хвърля толкова пари на вятъра – тръсва глава Дорис.

Тя надава вик. Тялото й се разтърсва, сетне пада на земята и започва да се търкаля. Поглеждаш я объркано.

- Нервен припадък – казва Алек и бърза към нея.

Ще помогнеш на Дорис – мини на 80.

Ще поискаш да направиш нещо сам – отиваш на 44.

Ще погледнеш лицата на шерпите – продължи на 254.

1   ...   25   26   27   28   29   30   31   32   ...   40


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница