Синята Брада” : за новия роман на Амели, за приказките, книжките и хората Павлина Рибарова

“C’est cela la littérature: poser une porte n’importe où et entrer dans le sacré.”

(Amélie Nothomb)¹

Амели Нотомб пренаписа своя любима приказка от братя Грим – „Синята брада”. Не са ли приказките за това – да бъдат пренаписвани? Историята на вечната алхимия: да прочетеш, да станеш цял възхита, та да напишеш после – нищожна част, но все пак най-голямата възможна - от усетеното злато. С този си роман, както и с всеки един от първия „Хигиена на убиеца” насам, Амели Нотомб припомня на осезанието на читателя един (незапомнено стар, или чисто нов) критерий за истинско произведение: искреността. И ако тази на пишещия е водеща, не по-маловажна е и тази на четящия. А искреността, далеч надхвърляйки повече или по-малко подробните автобиографични сведения, в същината си е енергия. Енергия, която е въпрос на добра воля и лична дисциплина човек да вложи във възнаграждаващо сериозния труд да говори / пише вярно.

В свое интервю от 2009 г., А. Нотомб казва, че един ръкопис е успешен тогава, когато подписът под него може да се определи като плеоназъм.² Измерението на искреността, което това виждане предполага, надхвърля не само автобиографичното и фикционалното писане по отделно, но и границата между тях. В друго интервю, дадено година по-късно за списание „Лир”, тя говори за фикцията като за една по-добра, по-богата (в сравнение с автобиографичния дискурс) възможност да каже повече за себе си.³ Всъщност, независимо дали разказва житейския си път - пъстро разнообразен и болезнено ярко усетен - или фикционален сюжет, белгийската писателка прави нещо повече от това да пише за себе си: тя пише себе си.

В редица от романите си, определими като фикционални, Амели Нотомб „играе” персонаж, който често носи нейното име и/или нейни действителни характеристики. В „Пеплум” (1996) Амели Нотомб е в ролята на самата себе си като единия от двамата събеседници, чийто диалог представлява романа; в „Речник на собствените имена” (2002), главната героиня среща Амели Нотомб⁴, на която разказва изпълнения си с изпитания досегашен живот; във „Форма на живот” (2010), според думите на самия автор, „за пръв път [се смесват] най-баналната действителност, а имено собственото [й] всекидневие […] и фикцията – персонажът на базирания в Ирак американски войник […]”⁵; „Да убиеш бащата” (2011) започва със сцена, в която Амели Нотомб попада на прием, където присъстват героите на романа й, а някой дори възкликва, че новодошлата се е маскирала като Амели Нотомб; в „Синята брада” (2012) главната героиня не носи името на писателката, но пък писателката заявява в интервю⁶, че това е тя (в началото на двайсетте си години), „млада и невинна” - добавя с типичната си самоирония.

Писането-прочит на „Синята брада”, което прави Амели Нотомб, реабилитира и жената, и мъжа от приказката на Грим. На мястото на поредната празноглава съпруга, неспособна да сдържи любопитството си⁷, Амели Нотомб (не)скромно предлага себе си (героинята Сатюрнин); мракобесническо-традиционната схема на брачното съжителство е заменена с тази на отношенията наемодател-наемателка; а в ролята на „злия” богаташ Синята Брада имаме удоволствието да видим испанския благородник дон Елемирио Нибал и Милкар, чийто безупречен образ ни улеснява да разберем простичката безапелационна истина, че всеки има право на своя тайна.⁸

В Нотомбовия прочит вратата на тайната не е заключена. Няма ключе с издайническо петно на него, няма опит за прикриване на измамата, няма срам, престъпление и наказание – всъщност, няма измама. Неуважението към тайната на другия води до смърт… естествено. И дори прилагането на този неписан закон на естетичната природа да е предотвратимо, не такава е волята на аристократа, посветен в ценностите на съвършенството.

В цитираното по-горе интервю писателката казва: „Писателят не бива да лишава героите си от нищо, а трябва да им даде всички луксове.”⁹ „Синята брада” изпълнява това условие в буквален и в преносен смисъл. Защото, ако луксозното жилище и скъпото шампанско да са добре познат на читателите на А. Нотомб интериор¹⁰, в последния й роман луксът придобива смисъла на висша ценност, алхимически сляла материалното и духовното. Златото е единството на душата и материята, взето като върховна цел на алхимията.

Добрият роман (и изисканото ястие) трябва да остави читателя с чувство на лек глад (както споделя писателката в интервюто си с Франсоа Бюнел)… Защо? Защото разкошът е несъвместим с излишеството, както насладата – със ситостта, или богатството – с богаташеството. Романът протича към края си, служейки си със случките като с подръчни метафори. Принципът на „лекия глад” има друго, по-дълбоко основание: същото, което подтиква Амели Нотомб да каже за писането, че е „границата на картата”; пределът, отвъд който следва само тишина¹¹ и думите нямат право да пристъпят – макар да съществуват и там, под друга, по-висша форма… всъщност, тъкмо заради това.

Въпреки крещящия контраст между персонажа на дон Елемирио – извисен, привличащ с тъжната си царственост, и този на отблъскващия зъл и затлъстял Претекста Тач от „Хигиена на убиеца”, аналогиите между двата романа са и много, и значими. И в двата става дума за сблъсък между по-възрастен мъж, извършил убийство и динамична млада жена, опълчваща се срещу него. И в двата, изходът от сблъсъка между двамата е само привидно еднозначен.¹² Но ако в „Хигиена на убиеца” убиецът е действително убиец, опитал се да подчини света на собствената си жажда за красота, дон Елемирио е само наблюдател на неумолимо сляпото самоубийство на света; той не го желае, и дори страда заради него, но извисен над наивното желание да предотврати самоунищожението (та нали само глупак би дръзнал да избавя хората от собствената им глупост!), е избрал свой начин да спаси, ако не света, то смисъла му: красотата. Забранената стая всъщност е стаята, в която той проявява и окачва снимките на всички загинали там жени, заснети след смъртта им – красиви, все така обичани, но спрели да обичат – недоповярвали, излюбопитствали и … умрели. От студ.

Разбира се, в палитрата на цветовете им липсва най-важният…

„В мига, в който дон Елемирио издъхна, Сатюрнин се превърна в злато.”¹³

Следва тишина. Последната бяла страница от книгата. Същата като първата. Там, където на думите не бива да се дава думата, вашите – невъзпитани – нахлуват. Гълчите разочарованието си, защото ви гризе, че не го разбирате напълно: „Защо свърши така?...” „Не, не… Защо свърши!...” „Хайде сега, поредното книжле с неочакван край!…”

А всъщност, ако спазите тишината, разбирате, че онова, което не свършва, е луксът. Есенцията му с цвят на злато. Цветът на златото, далеч по-ценен от самото него.

Прочитът на една книга, който, ако съзвучи в тихото с написването й, се превръща в златото, което е.

Amanieux. Laureline. « Le premier documentaire sur Amélie Nothomb ! ». Bulles parisiennes. 03. 09. 2012. <http://www.bullesparisiennes.com/le-premier-documentaire-sur-amelie-nothomb.html>

Aissaoui. Mohammed. « Les vingt ans d’Amélie Nothomb ». Interview. Le Figaro.fr. Culture. Le 24 Août 2012. <http://www.lefigaro.fr/livres/2012/08/24/03005-20120824ARTFIG00246-les-vingt-ans-d-amelie-nothomb.php>

Busnel. François. « Amélie Nothomb : ‘Je suis une mystique sans religion’ ». Lire, no 388, septembre 2010, p. 96-101.

Nothomb. Amélie. Hygiène de l’assassin. Paris : Albin Michel, 1992

Nothomb. Amélie. Péplum. Paris : Albin Michel, 1996

Nothomb. Amélie. Mercure. Paris : Albin Michel, 1998

Nothomb. Amélie. Robert de noms propres. Paris : Albin Michel, 2002

Nothomb. Amélie. Le Fait du prince. Paris : Albin Michel, 2008

Nothomb. Amélie. Une Forme de vie. Albin Michel, 2010

Nothomb. Amélie. Tuer le père. Paris : Albin Michel, 2011

Nothomb. Amélie. Barbe bleue. Paris : Albin Michel, 2012