Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница1/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16
| Франсис Ходжсън Бърнет

| Тайната градина

A>

Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни. С помощта на едно селско момче, здраво и весело като самата природа, те откриват Тайната градина и скритите в нея чудеса.



A$

> ГЛАВА 1

> НИКОЙ НЕ ОСТАНА
Когато изпратиха Мери Ленъкс да живее в имението Мисълтуейт при чичо си, всички казаха, че тя е най-неприятното дете, което някога са виждали. И това беше вярно. Мери имаше дребно, слабо личице и дребно, слабичко телце, рядка светла косица и кисело изражение. Косата й бе жълтеникава, и лицето й бе жълтеникаво, защото тя беше родена в Индия и винаги боледуваше от нещо. Баща й бе на английска правителствена служба — винаги зает и самият той в недобро здраве, а за майка й разказваха, че била голяма красавица, интересуваща се само от приеми и забавления с весели хора. Тя никак не бе искала да си има малко момиченце и когато Мери се роди, я предаде на грижите на една ая*, която накараха да разбере, че за да бъде мемсахиб** доволна, трябва да държи детето колкото може по-далеч от нея. Така че по времето, когато Мери беше болнаво, раздразнително бебе, я държаха настрани, а когато проходи и стана болнаво, раздразнително, спъващо се същество, продължиха да я държат настрани. Тя не си спомняше да е видяла отблизо нещо друго освен мургавите лица на нейната ая и на другите местни слуги. Те винаги й се подчиняваха и й позволяваха да налага волята си, защото мемсахиб щеше да се сърди, ако плачът я обезпокои. Затова, докато навърши шест години, Мери бе станала най-тираничното и егоистично хлапе, което някога е живяло. Гувернантката й, млада англичанка, която дойде да я учи на четене и писане, толкова много я намрази, че напусна след три месеца. Всички останали гувернантки, които се опитаха да заемат мястото, се задържаха още по-малко. Затова, ако Мери сама не бе решила, че наистина иска да чете книги, никога нямаше да научи буквите.

[* Ая — (англо-инд.). Местна бавачка или прислужница в Индия. — Бел.пр.]

[** Мемсахиб — (урду) Господарка (обръщение, използувано в Индия и Пакистан за хора от висок ранг, особено европейци). — Бел.пр.]

Една ужасно гореща утрин, когато беше на около девет години, тя се събуди много сърдита и се разсърди още повече, като видя, че прислужницата до леглото й не беше нейната ая.

— Защо си дошла? — попита тя непознатата жена. — Не те искам тук. Изпрати ми моята ая.

Жената, изглежда, се уплаши, но само каза със запъване, че ая не може да дойде. Мери побесня и започна да я рита и удря, а тя само изглеждаше все по-уплашена и повтаряше, че не е възможно ая да дойде при миси сахиб*.

[* Миси сахиб — Госпожица, господарка. — Бел.пр.]

Имаше нещо тайнствено във въздуха онази сутрин. Нищо не се правеше по обичайния ред. Няколко от местните прислужници, изглежда, ги нямаше, а тези, които Мери видя, бяха забързани, с пепеляви от страх лица. Никой обаче не искаше да й каже нищо, а и нейната ая не дойде. Всъщност я оставиха сама цялата сутрин. Накрая тя излезе в градината и се заигра под едно дърво близо до верандата. Представяше си, че прави градинка и забождаше големи алени цветове от ибискус* в малки купчинки пръст, като през цялото време ставаше все по-сърдита и си мърмореше думите, с които ще нарече Саиди и нещата, които ще й наговори, щом се върне.

[* Ибискус — Тропически храст с ярки цветове. — Бел.пр.]

— Свиня! Свиня! Дъщеря на свини! — говореше си тя, защото знаеше, че най-силната обида за местните жители бе да наречеш някого свиня.

Мери скърцаше със зъби и си повтаряше това, когато чу, че майка й излиза с някого на верандата. Придружаваше я млад рус мъж и двамата си говореха нещо тихо, с особени гласове. Мери познаваше русия младеж, който имаше вид на момче. Беше чула, че е съвсем млад офицер, току-що пристигнал от Англия. Впери поглед в него, но всъщност наблюдаваше майка си. Винаги правеше това, когато я видеше, защото мемсахиб — така Мери я наричаше най-често — бе толкова висока, стройна и красива и тъй добре облечена! Къдриците й бяха като копринени, малкото й нежно носле сякаш изразяваше презрение към всичко, а очите й бяха огромни и засмени. Винаги носеше тънки и ефирни дрехи. Мери казваше, че са „пълни с дантели“. Тази сутрин изглеждаха с повече дантели от всякога, но очите й не се смееха. Разширени и изплашени, те бяха обърнати умолително към младия рус офицер.

— Наистина ли е толкова лошо? О, наистина ли? — чу я Мери да казва.

— Ужасно — отговори младежът с треперещ глас. — Ужасно, мисис Ленъкс. Трябваше да заминете за планината още преди две седмици.

Мемсахиб кършеше ръце.

— О, зная, че трябваше! — разплака се тя. — А останах само за да отида на онази досадна вечеря. Каква глупачка съм била!

В този момент откъм сградите за прислугата се понесе силен вой и тя се вкопчи в ръката на младия мъж, а Мери цяла се разтрепери. Воят звучеше все по-диво.

— Какво става? Какво става? — задъхано попита мисис Ленъкс.

— Някой е умрял — отвърна младежът-офицер. — Вие не ми казахте, че има случаи и сред прислугата ви.

— Аз не знаех! — проплака мемсахиб. — Елате с мен! Елате с мен! — Тя се обърна и тичешком влезе в къщата.

След това се случиха ужасяващи неща и Мери си обясни цялата тайнственост на тази сутрин. Избухнала беше холерна епидемия в най-страшната й форма и хората измираха като мухи. Ая се бе разболяла през нощта и смъртта й беше причината за воя, който се носеше от сградата на прислугата. Същия ден умряха още трима прислужници, а другите, ужасени, избягаха. Паниката беше обхванала всички, във всяка от ниските постройки умираха хора.

По време на бъркотията и безредието на втория ден Мери се криеше в детската стая, забравена от всички. Никой не се сети за нея, никой не я потърси и се случиха странни неща, за които тя нищо не научи. Часове наред Мери плачеше, после заспиваше, после отново плачеше. Тя знаеше само, че хората са болни, и чуваше тайнствени страшни звуци. Веднъж се промъкна в трапезарията и не намери никого. На масата имаше сервирано ядене, а чиниите и столовете бяха разбутани, сякаш тези, които са се хранили, бяха станали набързо по някаква причина. Детето хапна малко плодове и бисквити и понеже беше жадно, изпи една почти пълна чаша вино. То беше сладко и Мери не знаеше колко е силно. Много скоро виното я замая и тя се върна в детската си стая. Затвори се там, изплашена от виковете, които се чуваха от ниските постройки и от шума на забързани стъпки. Толкова й се спеше от виното, че едва държеше очите си отворени. Тя легна на кревата си и после вече нищо не помнеше.

Много неща се случиха в часовете, през които тя спа дълбоко, необезпокоявана от стенанията и от шума, причинен от внасянето и изнасянето на неща от къщата.

Когато се събуди, Мери продължи да лежи с втренчен в стената поглед. В къщата беше съвсем тихо, както никога досега. Не се чуваха нито гласове, нито стъпки и Мери се чудеше дали всички са оздравели от холерата и бедата е отминала. Чудеше се и кой ще се грижи сега за нея, щом нейната ая е умряла. Сигурно щеше да дойде някоя нова ая, която може би знае нови приказки. Старите доста й бяха омръзнали. Мери не плачеше за бавачката си, понеже не беше мило дете и никого не обичаше. Шумът на хората, които сновяха наоколо, и риданията, причинени от холерата, я бяха изплашили, а и беше сърдита, че никой не се сеща за нея. Паниката беше толкова голяма, че никой не помисли за малкото момиченце, което не обичаха. Пък и когато човек е болен от холера, изглежда, не се сеща за нищо, освен за себе си. Но ако всички бяха оздравели, все някой щеше да се сети да я потърси.

Никой обаче не дойде и докато Мери лежеше в очакване, в къщата ставаше все по-тихо. По едно време се чу шумолене по рогозката и като погледна нататък, тя видя една малка змия, която се плъзгаше и я гледаше с очи като скъпоценни камъни. Мери не се уплаши, защото това не беше отровна змия, а малко, безобидно същество, което нямаше да я ухапе, и, изглежда, бързаше да излезе от стаята. Видя я как се шмугна под вратата.

— Колко е странно и тихо — си каза Мери. — Сякаш освен мене и змията в къщи няма никой.

Почти в същия миг тя чу стъпки на двора, а след това — на верандата. Бяха стъпките на няколко души, които влязоха в къщата и говореха тихо. Никой не ги посрещна, нито заговори и те започнаха да отварят вратите и да надничат в стаите.

— Колко е безлюдно! — чу Мери глас. — Тази красива жена! Предполагам, че и детето… Чух, че имало и дете, макар не никой не го е виждал.

Когато след няколко минути отвориха вратата, Мери беше застанала в средата на стаята си — грозновато, сърдито момиченце, при това намръщена, защото беше започнала да огладнява и да се чувствува позорно изоставена. Най-напред влезе един висок офицер, когото беше виждала веднъж да говори с баща й. Изглеждаше уморен и разтревожен, но като я видя, така се стресна, че едва не отскочи назад.

— Барни! — извика той. — Тук има дете. Само на такова място! Кое ли е то?

— Аз съм Мери Ленъкс — каза момиченцето, като се изпъчи неприветливо. Реши, че човекът е много невъзпитан, щом нарича дома на баща й „такова място“! — Заспах, когато всички бяха болни от холера, и едва сега се събудих. Защо никой не идва?

Това е детето, което никой не е виждал! — възкликна мъжът, обръщайки се към другарите си. — Те всъщност са го забравили!

— Защо са ме забравили? — попита Мери и тропна с крак. — Защо никой не идва?

Младият човек, който се казваше Барни, я изгледа много тъжно. Дори й се стори, че примигна с очи, за да прогони сълзите си.

— Бедното дете! — рече той. — Никой няма да дойде, защото никой не остана.

По такъв странен и внезапен начин Мери разбра, че вече няма нито баща, нито майка, че те бяха умрели и отнесени през нощта, а няколкото останали живи слуги също бяха напуснали къщата колкото може по-бързо, без някой от тях да си спомни, че там е миси сахиб. Ето защо беше толкова тихо. Истината бе, че освен нея и малката шумоляща змия в къщата нямаше никого.

> ГЛАВА 2

> ГОСПОДАРКАТА МЕРИ ВСЕ СЕ ЧУМЕРИ
На Мери й бе доставяло удоволствие да се възхищава от майка си отдалече, защото тя беше много хубава. Все пак твърде малко я познаваше, за да смята, че я обича или че майка й много ще й липсва. Всъщност тя изобщо не й липсваше и тъй като Мери беше много себично дете, както винаги мислеше само за себе си. Ако беше малко по-голяма, несъмнено щеше да е разтревожена, че е останала сама на този свят. Но тя беше съвсем малка и понеже винаги се грижеха за нея, смяташе, че и занапред ще е така. Интересуваше я само дали ще отиде при добри хора, които да се държат любезно с нея и да изпълняват желанията й както нейната ая и другите слуги.

Мери знаеше, че няма да остане дълго в дома на английския свещеник, където най-напред я заведоха. Тя и не искаше да остане. Свещеникът беше беден и имаше пет деца, почти връстници, облечени в овехтели дрешки, които винаги се караха за играчките си. Мери мразеше неугледната им къща и се държеше с тях толкова лошо, че още на втория ден никой не искаше да играе с нея и й измислиха прякор, който я вбеси.

Базил беше първият, на когото хрумна това. Той беше чипоносо малко момче с дръзки сини очи и Мери не можеше да го понася. Веднъж тя си играеше сама под едно дърво също като в деня, когато избухна холерата. Правеше купчинки от пръст и пътечки за градинка. Базил приближи и започна да я наблюдава. Скоро му стана интересно и той внезапно предложи:

— Защо не сложиш и една купчинка камъни, все едно, че е алпинеум? — рече той. — Ето там, в средата. — И той се наведе, за да й покаже.

— Махай се! — кресна Мери. — Не искам момчета. Махай се!

За момент Базил се разсърди, но после започна да я дразни. Той обичаше да дразни и сестрите си. Подскачаше около нея, кривеше лицето си, смееше се и пееше:

P>

Господарката Мери все се чумери,



как ли расте нейната лехичка?

Сребърни камбанки, мидени останки и невени —

всичките в редичка.

P$

Базил пя песничката, докато другите деца го чуха и също започнаха да се смеят. Колкото по-сърдита беше Мери, толкова по-силно пееха „Господарката Мери все се чумери“ и продължиха да я наричат така до края на гостуването й при тях както помежду си, така и когато се обръщаха към нея.



— Ще си ходиш у дома — каза й веднъж Базил — към края на седмицата. Ние много се радваме.

— И аз се радвам — отвърна Мери. — Къде е това „у дома“?

— Тя не знае къде е домът й! — възкликна Базил с презрение на седемгодишно момче. — В Англия, разбира се. Нашата баба живее там и миналата година изпратиха сестра ни Мейбъл при нея. Ти не отиваш при баба си, защото нямаш. Отиваш при чичо си. Той се казва мистър Арчибалд Крейвън.

— Нищо не знам за него — отвърна троснато Мери.

— Знам, че не знаеш — отговори Базил. — Ти нищо не знаеш. Момичетата никога нищо не знаят. Чух татко и мама, като си говореха за него. Той живее в огромна пуста стара къща в провинцията и никой не ходи при него. Толкова е сърдит, че не пуска хора там, но и да пускаше, те няма да отидат. Той е гърбав и страшен.

— Не ти вярвам — рече Мери. Обърна му гръб и си запуши ушите, за да не слуша повече.

Но после тя дълго мисли за това. Вечерта мисис Крофърд й каза, че след няколко дни ще отплава за Англия при чичо си, мистър Арчибалд Крейвън, който живее в имението Мисълтуейт. Мери посрещна новината с такова каменно изражение и упорито равнодушие, че другите просто не знаеха какво да мислят. Опитаха се да бъдат мили с нея, но тя извърна лицето си, когато мисис Крофърд се наведе да я целуне, и стоеше като дърво, когато мистър Крофърд я потупа по рамото.

— Какво грозно дете — каза след това мисис Крофърд със състрадание. — Майка й беше толкова красива и така добре възпитана. А Мери има най-неприятните обноски, които някога съм виждала. Децата я наричат „Господарката Мери все се чумери“ и макар че е много невъзпитано от тяхна страна, напълно разбирам защо.

— Може би, ако майка й беше показвала красивото си лице и хубавите си обноски по-често в детската стая, Мери щеше да научи нещо от нея. Сега, когато бедното красиво същество си отиде, ми става тъжно, като си спомня, че много хора изобщо не знаеха за съществуването на детето й.

— Мисля, че едва ли някога е поглеждала момиченцето — въздъхна мисис Крофърд. — Когато нейната ая умряла, никой не се сетил за малката. Представи си само как слугите са избягали и я оставили съвсем сама в напуснатата къща. Полковник Макгру каза, че сърцето му щяло да изскочи от страх, като отворил вратата и я заварил да стои сама в средата на стаята.

Мери пътува до Англия със съпругата на един офицер, която водеше децата си там, за да ги остави на пансион. Тя беше толкова погълната от момченцето и момиченцето си, че с удоволствие предаде Мери в ръцете на жената, пратена от мистър Арчибалд Крейвън в Лондон да я посрещне. Тя беше икономката на имението Мисълтуейт и се казваше мисис Медлък. Беше едра, червенобуза, с черни очи и остър поглед. Бе облечена в тъмнопурпурна рокля, черно копринено наметало с ресни и черна шапка с пурпурни цветя от кадифе, които стърчаха и потрепваха, когато движеше глава. Тя никак не се хареса на Мери, но в това нямаше нищо забележително, понеже Мери много рядко харесваше някого. Освен това беше явно, че и мисис Медлък не я одобрява особено.

— Боже, какво грозниче! — удиви се тя. — А ние бяхме чули, че майка й била красавица. Не й е дала много от хубостта си, нали, госпожо?

— Може би ще се разхубави, като порасне — каза добродушно жената на офицера. — Ако не е така бледа и има по-приятен израз, чертите й са доста хубави. Децата много се изменят.

— Ще трябва много да се промени! — отвърна мисис Медлък. — Пък ако питате мен, в Мисълтуейт едва ли ще се намери нещо, което да разхубавява деца!

Те мислеха, че Мери не ги чува, защото беше застанала далеч от тях, до прозореца на хотела, в който бяха отседнали. Тя гледаше минаващите автобуси, файтони и хора, но чу всичко и се зачуди какъв ли е чичо й и мястото, където той живее. Какво ли означаваше гърбав? Никога не беше виждала такъв човек. Може би в Индия изобщо нямаше.

Откакто живееше по чужди къщи и без своята ая, Мери беше започнала да се чувствува самотна и й идваха странни мисли, които бяха нови за нея. Започна да се чуди защо никога не е принадлежала на някого, дори когато майка й и баща й бяха живи. Другите деца, изглежда, принадлежаха на своите родители, а тя сякаш никога не е била нечие момиченце. Бе имала и прислужници, и храна, и дрехи, но никой не бе й обръщал внимание. Тя не знаеше, че причината за това е била нейната неприветливост, но тогава й беше неизвестно, че е неприятна. Често мислеше, че другите хора са неприятни, но не се сещаше, че и тя самата е такава.

За нея мисис Медлък беше най-неприятната жена, която някога е виждала — с простовато червендалесто лице и проста шапка. Когато на другия ден тръгваха за Йоркшир, Мери отиде до вагона с вирната глава, като се опитваше да върви по-далече от нея, за да не личи, че са заедно. Би се разсърдила много, ако хората си помислеха, че е нейно момиченце.

Но мисис Медлък ни най-малко не се притесняваше от нея и от мислите й. Тя бе жена, която „не би търпяла глупости от страна на малките“. Поне така казваше, като я попитат. Не бе пожелала да отиде до Лондон дори когато сестра й Мария щеше да жени дъщеря си, но мястото й като икономка в имението Мисълтуейт беше хубаво и добре платено и единственият начин да го запази бе да изпълнява незабавно заповедите на мистър Арчибалд Крейвън. Тя не смееше дори да задава въпроси.

— Капитан Ленъкс и жена му умряха от холера — бе я уведомил мистър Крейвън кратко и студено. — Капитан Ленъкс беше брат на жена ми и аз съм настойник на неговата дъщеря. Детето ще дойде тук. Вие трябва да отидете в Лондон и да го доведете.

Тъй че тя приготви малкия си куфар и замина.

Мери седеше в ъгъла на купето с неприятно и сърдито изражение. Нямаше нищо за четене, нито за разглеждане и беше кръстосала на скута си слабите си ръчички в черни ръкавици. Черната й рокля я правеше по-жълта от всякога, светлата й коса стърчеше изпод черната й копринена шапка.

— За първи път срещам такова разглезено дете — мислеше си мисис Медлък. Тя никога не бе виждала дете да стои така неподвижно, без нищо да прави. Накрая се умори да го гледа и заговори бързо и оживено:

— Мисля, че не е лошо да ти кажа къде отиваш — рече тя. — Знаеш ли изобщо нещо за чичо си?

— Не — отвърна Мери.

— Баща ти и майка ти никога ли не са говорили за него?

— Не — каза Мери намръщено. Тя се намръщи, защото си спомни, че майка й и баща й никога не бяха говорили с нея. Естествено, че не бяха й казали нищо.

— Хм — промълви мисис Медлък, взирайки се в нейното странно, безизразно личице. Помълча още малко и отново започна.

— Мисля, че мога да ти кажа нещо, просто за да те подготвя. Ти отиваш на едно особено място.

Мери не отговори и мисис Медлък изглеждаше доста озадачена от явното й безразличие, но пое дъх и продължи:

— Ами то е една внушителна мрачна къща и мистър Крейвън се гордее с нея, а това е достатъчно потискащо. Строена е преди шестстотин години и се намира на края на едно мочурливо поле. Има към сто стаи, но повечето от тях стоят заключени. Има картини и хубави стари мебели и неща, които са там от векове, заобиколена е с огромен парк и градини и клоните на дърветата стигат до земята — някои от тях. — Тя млъкна и пое отново дъх. — Но няма нищо друго — завърши внезапно мисис Медлък.

Без да иска, Мери бе започнала да слуша. Това звучеше толкова различно от Индия, а всичко ново силно я привличаше. Но тя не искаше да покаже, че й е интересно. Това беше един от лошите й и неприятни навици. Мери продължи да седи неподвижно.

— Е — рече мисис Медлък. — Как ти се струва?

— Никак — отвърна тя. — Не съм виждала такива места.

Мис Медлък се разсмя.

— Ей, ама ти си като някоя стара жена. Не те ли интересува?

— Няма значение дали ме интересува, или не — отговори Мери.

— Права си — съгласи се мисис Медлък. — Наистина няма значение. Не зная защо ще те държат в Мисълтуейт! Може би понеже е най-лесно така. Едно е сигурно: той няма да си създава грижи заради тебе. Той никога не си създава грижи заради никого.

Тя млъкна, сякаш навреме се беше сетила за нещо.

— Той има гърбица — продължи мисис Медлък. — Това го е направило лош. Като млад >беше озлобен и всичките му пари, и голямата къща не бяха нищо за него, докато не се ожени.

Мери обърна поглед към нея въпреки намерението си да не показва интерес. Никога не бе предполагала, че гърбавите се женят, и леко се изненада. Мисис Медлък забеляза това и продължи още по-оживено. Така поне времето щеше да мине по-бързо.

— Тя беше мила и красива и той би отишъл за нея на края на света. Никой не вярваше, че ще се омъжи за него, но тя го направи и хората казваха, че го е взела заради парите му. Но не беше така, положително не беше така. А когато умря…

Мери неволно подскочи.

— Умря ли? — извика тя, без да иска, понеже си спомни, че е чела една френска приказка, която се казваше „Рике с перчема“*. В нея се разказваше за един гърбав бедняк и една красива принцеса и от това й стана мъчно за мистър Арчибалд Крейвън.

[* Приказка от Шарл Перо. — Бел.пр.]

— Да, умря — отвърна мисис Медлък. — И това го направи още по-странен. Не го е грижа за никого. Не иска да вижда хора. През повечето време го няма, а когато е в Мисълтуейт, се затваря в западното крило и пуска само Пичър при себе си. Пичър е един старец, който се е грижил за него като дете и познава нрава му. Не се надявай да го видиш, обзалагам се, че няма да можеш — каза мисис Медлък. — И не се надявай, че там ще има с кого да си приказваш. Ще трябва сама да си играеш и да се грижиш за себе си. Ще ти кажат в кои стаи можеш да влизаш и в кои — не. Има достатъчно градини. Но когато си в къщата, не бива да обикаляш и да си вреш носа навсякъде. Мистър Крейвън няма да позволи.

— Аз и без това не искам никъде да си завирам носа — каза малката Мери кисело и престана да й е мъчно за мистър Крейвън почти така неочаквано, както беше започнала да го съжалява. Помисли си, че той заслужава всичко, което му се е случило, защото е неприятен човек.

И тя обърна лице към прозореца с леещи се дъждовни струи. Загледа се навън в бурята, която сякаш нямаше никога да спре. От дългото и упорито взиране в сивотата навън пред очите й ставаше все по-тъмно и накрая заспа.

> ГЛАВА 3

> ПРЕЗ МОЧУРЛИВОТО ПОЛЕ
Мери дълго спа, а когато се събуди, видя, че мисис Медлък е купила храна за обяд на една от гарите. Ядоха пиле, студено говеждо месо, хляб с масло и пиха горещ чай. Дъждът се лееше още по-силно и всички на гарата бяха облечени в мокри лъскави мушами. Пазачът запали лампите в купето. Мисис Медлък, изглежда, много се оживи от чая, пилето и говеждото. Тя яде доста, след което заспа, а Мери седеше и гледаше как шапката й полека се килва на една страна, докато и тя отново заспа в ъгъла на купето. Плискането на дъжда по стъклата я приспа. Когато се събуди, беше тъмно. Влакът бе спрял на някаква гара и мисис Медлък я разтърсваше.

— Стига си спала! — каза тя. — Време е да си отвориш очите. Вече сме на гара Туейт и ни чака дълъг път.

Мери стана и се опита да държи очите си отворени, докато мисис Медлък събираше багажа. Момиченцето не й предложи помощта си, защото в Индия винаги прислужниците носеха багажа и й се струваше съвсем нормално други хора да я обслужват.

Гарата беше малка и само те слязоха от влака. Началник-гарата заприказва мисис Медлък. Той говореше грубовато, но добродушно, като провлечено произнасяше думите по особен начин. По-късно Мери разбра, че това е йоркширски диалект.

— Виждам, връщате се — рече той — и водите малката.

— Да, това е тя — отвърна мисис Медлък също на йоркширски и посочи Мери с глава. — Как е госпожата?

— Добре е. Колата ви чака вън.

Край малкия външен перон бе спрял закрит файтон.

Мери забеляза, че това е елегантен екипаж с елегантен лакей, който й помогна да се качи. Дългата му мушама и шапката му лъщяха от дъжда. От тях се стичаше вода, както от всички наоколо, включително и от плещестия началник на гарата.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница