Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни

— Наистина не можах да се сдържа — призна тя на Колин след това. — Прихнах, защото си спомних изведнъж онзи голям картоф, който лапна накрая и как ти се разчекна устата, като захапа онази дебела филия с мармалад и каймак.

— Могат ли децата да вземат тайно храна? — попита доктор Крейвън мисис Мъдлък.

— По никакъв начин. Освен ако я копаят от земята или я късат от дърветата — заяви мисис Медлък. — Те са навън по цял ден и с никого не се срещат. А ако пожелаят нещо по-различно от това, което им се дава, трябва само да кажат.

— Е, щом без храна изглеждат добре, няма защо да се тревожим — рече доктор Крейвън. — Момчето е съвсем променено.

— Момичето също — добави мисис Медлък. — Откакто понапълня, започна да се разхубавява и неприятният й израз на лицето изчезна. Косата й е станала по-гъста и изглежда здрава, с хубав цвят. Тя беше едно твърде мрачно и злобно същество, а сега и двамата с мастър Колин се смеят като луди. Може би от това дебелеят.

— Може би — каза доктор Крейвън. — Нека се смеят.

> ГЛАВА 25

> ЗАВЕСАТА

Отначало птичката наблюдаваше неспокойно Мери и Колин. По някакви тайнствени причина тя знаеше, че не е нужно да наблюдава Дикън. От първия миг, когато птичката спря на него блестящите си като роса черни очи, тя разбра, че той не е чужд, а е един вид червеношийка без клюн и перушина. Той можеше да говори на езика на червеношийките (който е отделен език и не бива да се бърка с друг). Да се говори на езика на червеношийките с една червеношийка, е като да говориш на френски език с французин. Дикън винаги говореше на този език с червеношийката, така че странните безсмислици, които използуваше, когато говореше с хората, нямаха за нея никакво значение. Червеношийката мислеше, че им говори такива безсмислици, защото те не са достатъчно интелигентни, за да разбират езика на пернатите. Движенията му също бяха като на червеношийките. Те никого не стряскаха внезапно и не изглеждаха опасни и застрашителни. Всяка червеношийка можеше да разбира Дикън и неговото присъствие не ги смущаваше. Но в началото те следяха другите двама. Най-напред момчето дойде в градината не на собствените си крака. То седеше на нещо, което се търкаля, покрито с кожи на диви животни. Това само по себе си беше подозрително. После, когато започна да става и да се движи, то го правеше по един странен необикновен начин и другите като че ли му помагаха. Червеношийката обикновено се криеше в един храст и ги следеше неспокойно, като въртеше главичката си ту на едната, ту на другата страна. Струваше й се, че бавните движения могат да означават приготовления за лов, както правят котките. Когато котките се готвят за скок, те пълзят много бавно. Червеношийката обсъжда с другарчето си този въпрос няколко дни, но после реши да не говори повече за това, тъй като можеше да се отрази зле на яйцата.

Когато момчето започна да се движи само и по-бързо, те се успокоиха. Но дълго време то им създаваше известна тревога. То не приличаше на другите човешки същества. Като че ли обичаше да ходи, но имаше навика да сяда или да поляга за малко и след това по един особен начин всичко започваше отново.

Един ден червеношийката си спомни, че когато родителите й я учеха да хвърчи, тя правеше същото. Момчето правеше кратки полети на няколко ярда, а след това му се налагаше да си почине. Ето защо на птичката й се струваше, че момчето се учи да лети или да ходи. Тя спомена на другарчето си, че когато се излюпят малките, навярно и те ще се учат по същия начин. Затова се поуспокои и дори започна да го гледа с голямо удоволствие, макар да бе убедена, че нейните малки ще бъдат много по-умни и много по-бързо ще се научат. Но след това тя снизходително добави, че хората са винаги по-несръчни и по-бавни от птиците. Те не се учат да хвърчат. Никога не ги срещаш във въздуха или по върховете на дърветата.

След известно време момчето започна да се движи като другите, но трите деца правеха понякога необикновени неща. Те заставаха под дървото и движеха ръцете, краката и главите си по особен начин, който не беше нито ходене, нито бягане, нито сядане. Те правеха тези движения всеки ден, а червеношийката не можеше да обясни нищо на другарчето си. Казваше само, че техните малки няма да правят така. Но тъй като момчето, което говореше езика на червеношийките, също вършеше това заедно с другите, то птиците можеха да бъдат сигурни, че тези движения не са опасни. И двете червеношийки никога не бяха чували за шампиона-атлет Боб Хауърт и за упражненията, които той правеше за мускулите си. Червеношийките не са като хората. Техните мускули се раздвижват още в самото начало и се развиват по естествен начин. Ако трябва да летиш, за да си търсиш храната, мускулите ти няма да отслабнат. Когато момчето започна да ходи, да скача и да копае като другите, в гнездото настъпи голямо успокоение. Страхът за яйцата изчезна. Когато знаеш, че яйцата ти са в безопасност като в банков сейф и че ти можеш да гледаш толкова много интересни неща, които стават наоколо, мътенето става много забавно. В дъждовни дни женската червеношийка се чувствуваше понякога тъжна, защото децата не идваха в градината. Но дори когато валеше, Мери и Колин не скучаеха. Една сутрин дъждът не спираше да се лее и Колин беше започнал да става неспокоен, тъй като трябваше да седи на дивана и да не ходи.

— Сега съм истинско момче — каза Колин, — краката, ръцете и цялото ми тяло са толкова пълни с Магия, че не мога да ги удържа спокойни. През цялото време искат да вършат нещо. Знаеш ли, Мери, че когато се събуждам много равно и чувам песните на птиците навън, ми се струва, че всичко вика от радост, дори дърветата и нещата, които не можем да чуем, и тогава ми се иска да скоча от леглото и да викам. И ако го направя, помисли си само какво би могло да се случи. Мери прихна неудържимо.

— Бавачката и мисис Медлък ще дотичат и ще помислят, че си полудял, и ще повикат доктора — каза тя.

Колин също се смееше. Той си представи колко ужасени ще изглеждат всички от неговите викове и как ще се смаят, като го видят изправен на крака.

— Бих желал баща ми вече да се завърне в къщи — каза той. — Аз искам сам да му кажа. Непрекъснато мисля за това. Така не може да продължава. Не мога вече да лежа спокойно и да се преструвам. Освен това изглеждам съвсем друг. Ех, ако не валеше!…

Тогава Мери я осени внезапно вдъхновение.

— Колин — започна тя тайнствено, — знаеш ли колко стаи има в тази къща?

— Около хиляда, предполагам.

— Има над сто и никой не влиза в тях — рече Мери. — Един дъждовен ден аз обикалях и влязох в много от тях. Никой не разбра, макар че мисис Медлък почти ме хвана. Загубих се на връщане и спрях в края на твоя коридор. Това беше втория път, когато те чух да плачеш.

Колин трепна.

— Сто стаи, в които никой не влиза! — учуди се той. — Това звучи почти като тайна градина. Да отидем да ги разгледаме. Ти можеш да ме закараш с количката и никой няма да научи къде ще ходим.

— Така мисля и аз — зарадва се Мери. — Никой няма да смее да ни проследи. Има коридори, по които можем да тичаме и да правим упражнения. Има една малка индийска стая, където видях скрин, пълен със слончета от слонова кост. Има най-различни стаи.

— Позвъни на сестрата — каза Колин. Когато тя дойде, момчето нареди:

— Искам количката си. Мис Мери и аз ще отидем да разглеждаме онази част от къщата, в която никой не живее. Джон може да бута количката до картинната галерия, понеже по пътя има стълби. След това той трябва да си отиде и да ни остави сами, докато пак го повикаме.

От тази сутрин нататък дъждовете вече не ги плашеха.

Когато лакеят закара количката до картинната галерия и ги остави сами, както му беше наредено, Колин и Мери се спогледаха доволно. Тя се увери, че Джон наистина си е отишъл, и той скочи от количката.

— Ще тичам от единия край на коридора до другия — каза Колин, — после ще правим упражненията на Боб Хауърт.

Освен тези неща те направиха и много други. Разглеждаха портретите и намериха грозното малко момиче, облечено в зелен брокат и с папагал на пръста.

— Всички тези трябва да са мои роднини — каза Колин. — Те са живели тук преди много години. Портретът с папагала сигурно е на някоя моя пра-пра-пра-пралеля. Ти приличаше на нея, когато дойде тук. Сега си много по-пълна и изглеждаш по-добре.

— И ти също — каза Мери и двамата се разсмяха.

После отидоха в индийската стая и си играха със слончетата. Намериха розовия будоар и възглавницата с дупката, но тя беше празна, защото мишлетата бяха пораснали и я бяха напуснали. Видяха много стаи и направиха нови открития — повече, отколкото Мери беше направила при първото си странствуване из къщата. Намериха нови коридори и ъгли, видяха картини и чудни стари неща, които не знаеха за какво служат. Беше много забавно да се скитат в една къща, в която живеят и други хора, но в същото време да им се струва, че се намират много далеч от тях.

— Радвам се, че дойдохме — сподели Колин. — Никога не съм предполагал, че живея в такава голяма и интересна стара къща. Много ми харесва. Ще се скитаме из нея всеки път, когато вали, и ще откриваме нови неща.

Когато се върнаха в стаята на Колин, двамата бяха страшно изгладнели и бе невъзможно да върнат обяда непокътнат. Когато сестрата влезе в кухнята, тя сложи таблата на бюфета с голям шум, за да накара мисис Лумис, готвачката, да се обърне и види празните чинии.

— Я погледни — каза й тя, — тази къща е пълна със загадки, а тези две деца са най-голямата загадка в нея.

— Ако всеки ден яде така — намеси се младият и здрав лакей Джон, — не е чудно след един месец да стане два пъти по-тежък, отколкото е сега. Ще трябва навреме да си подам оставката, за да не пострадат мускулите ми.

Този следобед Мери забеляза, че в стаята на Колин има някаква промяна. Тя я бе забелязала предния ден, но не каза нищо, защото помисли, че промяната е случайна. И днес не каза нищо, само седеше и гледаше съсредоточено картината над камината. Завесата беше дръпната. Това беше промяната.

— Знам какво искаш да ти кажа — обърна се към нея Колин, като я видя да гледа картината. — Винаги те познавам, когато искаш да ти кажа нещо. Ти се чудиш защо завесата е дръпната. Така ще я държа вече.

— Защо? — попита Мери.

— Защото вече не се дразня, като я виждам да се смее. Преди два дни се събудих през нощта. Луната светеше силно и ми се стори, че цялата стая е изпълнена с Магия. Всичко изглеждаше така прекрасно, че не можех да лежа спокойно. Станах и погледнах през прозореца. Стаята беше съвсем светла и един лунен лъч падаше върху завесата. Нещо ме накара да дръпна шнура и да открия картината. Тя гледаше право в мен и сякаш се смееше доволна, че стоя там. Започна да ми се харесва да я гледам и искам винаги да я виждам така засмяна. Мисля, че в нея е имало нещо магическо.

— Сега ти толкова приличаш на нея — каза Мери. — Понякога ми се струва, че ти си нейният дух, превърнат в момче.

Тези думи направиха силно впечатление на Колин. Той се замисли и бавно й отговори.

— Ако бях нейният дух, баща ми щеше да ме обича.

— Искаш ли той да те обича? — попита Мери.

— По-рано го мразех, защото не ме обичаше. Ако ме обикне, мисля, че ще му кажа за Магията. Това може би ще го развесели.

> ГЛАВА 26

> ТОВА Е МАМА!

— Харесва ми да говоря — обясняваше той, — защото, когато порасна и направя големи научни открития, ще трябва да ги обяснявам. Затова е добре да се упражнявам. Засега мога да изнасям само кратки лекции, защото съм още много малък. Освен това Бен Уедърстаф може да си помисли, че е в черква, и да заспи.

— Най-хубавото на лекциите — заяви Бен — е, че всеки може да стане и да каже каквото му се иска, и никой не може да му противоречи. И аз не бих се отказал да дръпна една реч някой път.

Но когато Колин ораторствуваше под дървото, старият Бен приковаваше в него жаден поглед и дълго не го сваляше. Разглеждаше го критично, но с обич. Не го интересуваше толкова лекцията, колкото краката на Колин — с всеки изминал ден те изглеждаха все по-здрави и поправи. Момчешката глава беше вече високо вдигната, някогашната остра брадичка се бе загладила, хлътналите бузи се бяха закръглили, а очите, които радостно блестяха, му напомняха едни други очи.

Понякога, когато Колин чувствуваше настойчивия поглед на Бен, му се струваше, че той е много развълнуван, и се чудеше за какво мисли. Веднъж Бен изглеждаше пак много унесен и той го попита:

— За какво мислиш, Бен Уедърстаф?

— Мислех си — отговори Бен, — че си наддал три или четири фунта* тази седмица. Разглеждах прасците и раменете ти. Ще ми се да взема един кантар и да те претегля.

[* Фунт — англ. мярка за тежест, равна на 453,6 грама. — Бел.пр.]

— Това е от Магията и от млякото и кифлите на мисис Соуърби. Видя ли, научният опит успя!

Тази сутрин Дикън закъсня за лекцията. Когато дойде, той беше зачервен от тичането и смешното му лице сияеше повече от обикновено. Те се захванаха за работа, защото имаше доста за плевене след дъжда. Винаги след топъл дъжд имаха куп неща за правене. Влагата беше еднакво полезна и за цветята, и за бурените, които покарваха с тънки стъбълца и листенца и трябваше да се изскубнат, преди да са пуснали здрави корени. Колин се справяше много добре с плевенето и можеше да изнася лекции, докато работи.

— Магията действува най-добре, когато работиш — съобщи той тази сутрин. — Можеш да я почувствуваш в костите и мускулите си. Ще чета за костите и мускулите и ще напиша книга за Магията. Сега я измислям и непрекъснато откривам разни неща.

Малко след като каза това, Колин остави градинската лопатка и се изправи. Помълча няколко минути и те разбраха, че измисля новата лекция, както често правеше. На Мери и Дикън се стори, че някаква внезапна мисъл го е накарала да захвърли лопатката си. Той се изпъна в цял ръст и ликуващо размаха ръце. Лицето му грейна, необикновените му очи се разшириха от радост, като че ли изведнъж бе осъзнал напълно нещо.

— Мери, Дикън! — извика той. — Погледнете ме!

Те престанаха да плевят и го загледаха.

— Помните ли онази сутрин, когато за пръв път ме доведохте тук?

Дикън го гледаше изпитателно. Понеже беше приятел на животните, той можеше да вижда повече неща от другите хора, но никога не говореше за тях. Сега виждаше нещо у това момче.

— Да, спомням си — отвърна той.

Мери също гледаше изпитателно, но нищо не каза.

— Точно сега — продължи Колин, — когато се погледнах как копая, си спомних какво бях, и трябваше да се изправя на крака, за да разбера дали е истина. Да, истина е! Аз съм здрав, аз съм здрав!

— Да, така е! — каза Дикън.

— Аз съм здрав, аз съм здрав! — повтори Колин и гъста руменина заля цялото му лице.

Той и по-рано го бе усещал по някакъв начин, бе се надявал, че е така, бе го чувствувал и бе мислил за това. Но точно в този миг нещо го бе разтърсило — някаква възторжена вяра и осъзнаване — толкова силно, че не можа да се удържи да не извика.

— Аз ще живея вечно! — викаше той тържествуващо. — Ще открия хиляди и хиляди неща. Ще разбера всичко за хората и живите същества, както Дикън, и никога няма да спра да правя Магия. Аз съм здрав! Аз съм здрав! Чувствувам… чувствувам, като че трябва да извикам нещо в знак на благодарност, нещо радостно!

Бен Уедърстаф, който работеше до един розов храст, го погледна.

— Можем да изпеем хвалебствен химн — предложи той, сумтейки. Той не разбираше от религиозни химни и затова в предложението му нямаше особена почтителност. Колин пък имаше изследователски ум и съвсем нямаше представа за това.

— Какво е то?

— Дикън може да ти го изпее, сигурен съм — отвърна Бен Уедърстаф.

Дикън отговори с разбиращата усмивка на заклинател на животни.

— Пеят го в черквата — каза той. — Мама казва, че чучулигите го пеят сутрин, когато станат.

— Щом тя казва така, трябва да е хубава песен — отвърна Колин. — Никога не съм бил в черква. Все боледувах. Изпей го, Дикън, искам да чуя.

Дикън беше естествен и непресторен. Той разбра как се чувствува Колин по-добре от самия него. Разбра го някак инстинктивно. Свали шапката си и се огледа усмихнат.

— Трябва да си свалиш шапката — каза той на Колин, — а Бен трябва да стане прав.

Колин свали шапката си, слънцето огря с топлите си лъчи гъстата му коса, докато той следеше с поглед Дикън. Бен Уедърстаф се изправи на крака и свали шапката си със смутено, полусърдито изражение, като че не знаеше точно защо прави тези необикновени неща.

Дикън, застанал между дърветата и розовите храсти, започна простичко да пее с хубавия си силен, момчешки глас.

Когато той свърши, Бен Уедърстаф стоеше тихо, с упорито стиснати челюсти и с развълнуван поглед, прикован в Колин. Колин беше замислен, сякаш нещо преценяваше.

— Много хубава песен — каза той. — Хареса ми. Може би тя изразява това, което мислех, когато исках да извикам, че съм благодарен на Магията. — Той се спря и смутено се замисли. — Може би те са едно и също нещо. Как можем да знаем точно имената на всички неща? Изпей го пак, Дикън. Хайде и ние да опитаме, Мери. Искам и аз да пея. Това е моята песен. Как започва? „Хвалете бога, създател на всички блага“?

Изпяха го пак. Мери и Колин се мъчеха да пеят колкото може по-мелодично, а гласът на Дикън се извисяваше красив и силен. На втория стих Бен Уедърстаф се покашля, за да прочисти гърлото си, а на третия се присъедини с почти дива мощ. Когато накрая изпяха „Амин“, Мери забеляза, че с него се е случило същото, както когато откриха, че Колин не е инвалид — брадата му трепереше, той премигваше, старческите му бузи бяха влажни.

— Никога преди не съм виждал смисъл в хвалебствените химни — каза той дрезгаво, — но мисля, че ще си променя мнението. Бих казал, че си наддал пет фунта тази седмица, мастър Колин — пет фунта!

Колин гледаше уплашено към другия край на градината — нещо бе привлякло вниманието му.

— Кой идва! — каза бързо той. — Кой е?

Една жена бе влязла в градината през вратата в бръшляновата стена. Тя се бе появила с последния стих на песента им и спокойно ги слушаше. Отдалеч изглеждаше като цветна илюстрация от книгите на Колин — с бръшляна зад себе си, слънчевите зайчета по дългата синя пелерина и хубаво свежо лице, което се усмихваше през зеленината. Прекрасните й, изпълнени с обич очи сякаш обгръщаха всичко — децата, животните, цъфналите цветя, дори и Бен Уедърстаф. Макар че бе дошла така неочаквано, никой от тях не я помисли за неканен гост. Очите на Дикън светнаха.

— Това е мама — ето кой е! — извика той и се втурна през градината.

Колин се запъти към нея. Мери също тръгна с него. И двамата почувствуваха как сърцата им затупкаха по-силно.

— Това е мама! — повтори Дикън, когато ги пресрещна на половината път. — Знаех, че искате да я видите, и й казах къде е скритата врата.

Изчервен, Колин подаде ръка — едновременно царствено и стеснително.

— Исках да ви видя, още когато бях болен — каза той, — вас. Дикън и тайната градина. Преди това не исках да виждам никого и нищо.

Въодушевеното му лице я развълнува. Тя се изчерви, ъгълчетата на устата й потрепераха, а очите й се замъглиха.

— Мило момче — възкликна тя разчувствувана. — Ех, мило момче! — каза тя неочаквано и за себе си. Не го нарече „мастър Колин“, а просто „мило момче“. По същия начин би се обърнала и към Дикън, ако нещо в лицето му я трогнеше. Това се хареса на Колин.

— Учудвате ли се, че изглеждам толкова добре? — попита той.

Тя сложи ръка на рамото му и усмивката й прогони влагата от очите й.

— Да, учудена съм! Но ти така приличаш на майка си, че сърцето ми трепна, като те видях.

— Мислите ли, че това ще накара баща ми да ме обикне?

— Разбира се, момчето ми — отвърна тя и леко го потупа по рамото, — той трябва да се върне в къщи, трябва да се върне!

— Сюзън Соуърби — приближи се Бен Уедърстаф, — погледни краката му! Преди два месеца приличаха на палки за барабан. Чувах хората да казват, че са и криви. Виж ги сега!

Сюзън Соуърби се засмя обнадеждаващо.

— Ще станат здрави и силни — каза тя, — нека само да играе, да работи в градината, да се храни с апетит, да пие много мляко и няма да намерите по-хубави и здрави крака в целия Йоркшир.

Тя сложи ръцете си на раменете на Мери и майчински я загледа в лицето.

— А пък ти — радваше й се тя, — ти си пораснала колкото нашата Елизабет Елън. Сигурно приличаш, много на майка си. Нашата Марта чула от мисис Медлък, че майка ти била хубава жена. Като пораснеш, ще приличаш на червена роза, мое малко момиче.

Тя не спомена, че когато Марта се върна в къщи през свободния си ден и описа грозничкото бледо момиченце, тя не бе повярвала на думите на мисис Медлък. „Не е възможно една хубава жена да бъде майка на това грозно дете!“ — бе добавила тя упорито.

Мери не бе имала време да обръща внимание на лицето си. Тя знаеше само, че изглежда „по-различно“ и че има повече коса, която расте много бързо. Като си спомни с какво удоволствие гледаше майка си, тя се зарадва, като чу, че един ден може би ще прилича на нея.

Сюзън Соуърби се разходи из градината заедно с тях. Те й разказаха цялата история, показаха й всички дървета и храсти, които бяха съживили. Колин вървеше от едната й страна, а Мери от другата. И двамата гледаха спокойното й розово лице и тайно се чудеха на топлото чувство на сигурност, което тя излъчваше. Като че ли тя ги разбираше така, както Дикън своите животни. Тя се навеждаше над цветята и говореше за тях като за деца. Сажда я следваше, от време на време изгракваше и кацаше на рамото й, като че ли беше Дикън. Когато й разказаха за червеношийката и за първите полети на малките, тя се разсмя с майчинска сърдечност.

Дати научиш ла летят е все едно ла учиш децата да ходят. По щях ла се безпокоя, ако вместо крака, моите имаха крила — каза тя.

Тя изглеждаше такава чудесна жена и се държеше толкова естествено, че накрая те й разказаха за Магията.

— Вярвате ли в Магията! — попита Колин, след като беше разказала за индийските факири. — Надявам се, че вярвате.

— Да, момчето ми — отговори тя. — Не я знам с това име, но какво значение има името? Сигурно има едно име във Франция, друго в Германия. Това е същото нещо, което кара семената да поникват, слънцето да свети, а на тебе помага да оздравееш — това е Доброто. А ние, бедните глупаци, мислим, че е важно да ни наричат с имената ни. Слава богу, Великото Добро не се безпокои от това, продължава да твори милиони светове като нашия. Никога не преставайте да вярвате във Великото Добро. Знайте, че светът е пълен с него — и го наричайте както искате. За него пеехте, когато влязох в градината.

— Почувствувах се толкова щастлив — възкликна Колин, поглеждайки към нея с широко отворените си необикновени очи. — Изведнъж почувствувах колко бях се променил — колко силни бяха ръцете и краката ми — можех да копая, да ходя и да скачам. Искаше ми се да извикам нещо за всеки, който би ме слушал.

— Магията слушаше, докато пеехте хвалебствения химн. Тя би слушала всичко, което пеете. Важна беше радостта. Ех, детето ми, какво значение имат имената на Създателя на радост! — И тя пак го потупа бързо и леко по рамото.