Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница16/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

Тази сутрин Сюзън Соуърби беше напълнила кошница като за празненство. Когато огладняха. Дикън я донесе от мястото, където я бе скрил, и Сюзън седна с тях под дървото — гледаше ги как се хранят, как се смеят. Тя беше много забавна — караше ги да се смеят на всякакви странни неща. Разказваше им истории на силен йоркширски диалект и ги учеше на нови думи. Тя се смя много, когато й разказаха колко по-трудно ставаше за Колин да се преструва на болен.

— Знаете ли, ние почти непрекъснато се смеем, когато сме заедно — обясняваше Колин, — а това не звучи добре за един болен човек. Опитваме се да се сдържаме, но в един момент смехът избухва и става още по-лошо.

— Има нещо, за което мисля много често — каза Мери, — и едва се сдържам да не се разсмея, когато се сетя за това. Мисля, че лицето на Колин сигурно ще заприлича на месечина. Още не е, но той напълнява по малко всеки ден — и ми се струва, че някоя сутрин той ще изглежда точно така — какво ще правим тогава?

— Бог да ви благослови. Виждам, че има още неща да се случат — каза Сюзън Соуърби, — но няма да можете дълго да го криете. Мистър Крейвън скоро ще се върне.

— Ще дойде ли? — учуди се Колин. — Защо? Сюзън Соуърби леко се подсмихна.

— Сигурно сърцето ти ще се пръсне от мъка, ако той разбере, преди ти да си му казал. Не спиш по цели нощи и кроиш планове как да го направиш.

— Не бих понесъл някой друг да му каже. Всеки ден измислям нещо ново. Сега мисля, че просто ще изтичам в стаята му.

— Хубавичко ще го стреснеш — каза Сюзън Соуърби. — Ще ми се да мога да видя лицето му тогава. Той трябва да се върне, трябва!

Говориха много за това как ще я посетят в къщичката й. Всичко бяха измислили. Щяха да ги закарат дотам, да обядват на открито сред парка. Щяха да видят дванайсетте деца, градинката на Дикън и нямаше да се върнат, преди да се изморят достатъчно.

Накрая Сюзън Соуърби стана, за да се върне в къщата при мисис Медлък. Беше време да заведат и Колин в къщи. Преди да седне в количката, той се приближи до Сюзън и я загледа смутено и с обожание. Хвана края на синята й пелерина и я стисна здраво.

— Вие сте точно такава… такава, каквато съм искал. Бих желал да сте моя майка така, както и на Дикън.

Внезапно Сюзън Соуърби се наведе, прегърна го с топлите си ръце и го притисна до гърдите си, като че той наистина беше брат на Дикън. Очите й отново се просълзиха.

— Мило момче, мисля, че майка ти е тук, в тази градина. Сигурна съм. Не може да не е тук. Баща ти също трябва да се върне при тебе, трябва!

> ГЛАВА 27

> В ГРАДИНАТА


Във всеки век, от сътворението на света до днес, са се правили различни чудесни открития. През последното столетие обаче бяха открити повече и по-изумителни неща от преди, а през нашето ще излязат на бял свят още стотици невероятни неща. Отначало хората отказват да вярват, че може да се направи нещо непознато и ново, след това започват да се надяват, че то не може да не се направи, после виждат, че може да се направи — след това то бива извършено и цял свят се чуди защо не е било сторено преди стотици години. Едно от новите неща, които хората започнаха да откриват през последното столетие, е, че мислите — обикновени човешки мисли — могат да бъдат мощни като електричеството: за едни — полезни като слънчевата светлина, а за други — пагубни като отрова. Ако човек позволи на някоя тъжна и лоша мисъл да влезе в съзнанието му, то е не по-малко зло, отколкото да пусне в тялото си бацил на скарлатина. А ако я остави у себе си, след като веднъж е проникнала, може да не се излекува цял живот.

Докато главата на Мери бе пълна с неприятни мисли за хората, мнението й за тях — лошо, а решителността й не можеше да се задоволи или заинтересува от нищо, тя беше болнаво, бледо, отегчено и нещастно дете. Обстоятелствата обаче се оказаха благоприятни за нея, макар тя да не го съзнаваше. Те започнаха да я движат напред за нейно добро. Когато в съзнанието й започнаха да се появяват червеношийки, къщички в ливадите, пълни с деца, чудати стари градинари и простички йоркширски прислужнички, пролет и тайни градини, съживяващи се с всеки изминал ден, а също и едно момче от мочурищата и неговите „създания“, там вече не остана място за неприятните мисли, които увреждаха черния й дроб и я караха да изглежда жълта и уморена.

Докато Колин стоеше затворен в стаята си и мислеше само за страховете си и ненавистта си към хората, които го гледат, и с часове разсъждаваше за гърбици и ранна смърт, той беше един истеричен, полунормален, малък хипохондрик, който не знае нищо за съществуването на пролетта и слънчевата светлина. Не знаеше, че ако опита, може да оздравее и да стъпи на краката си. Когато нови красиви мисли започнаха да избутват старите страшни фантазии, животът му започна да се възвръща, кръвта му потече буйно по вените и в тялото му бликнаха си ли. Нямаше нищо странно в това, което се случи с него. Много по-изненадващи неща могат да станат с всеки, който пусне в съзнанието си някоя неприятна или обезсърчаваща мисъл, но има достатъчно разум да се сети навреме и да я прогони с помощта на някоя приятна и смела мисъл. На едно място не може да има две неща.

P>

Където роза можеш да отгледаш, моето момче,



магарешки бодил не ще расте.

P$

Докато тайната градина се съживяваше, а заедно с нея и двете деца добиваха жизненост, един човек бродеше по красивите, далечни норвежки фиорди, по планините и долините на Швейцария. Вече десет години съзнанието му беше заето от мрачни сърцераздирателни размишления. Той нямаше смелост да позволи на други мисли да изместят тъжните. Скиташе с тях край сините езера, лежеше по планинските поляни с дъх на цветя и навсякъде те бяха с него. Страшна скръб го бе сполетяла, когато бе много щастлив, душата му се бе изпълнила с мрак и той упорито отказваше и на най-малкия лъч светлина да проникне в нея. Този човек беше забравил дома си и задълженията си. Когато пътуваше, мракът така властвуваше над него, че самият му вид не носеше добро на хората, защото той сякаш отравяше със скръбта си въздуха около себе си. Повечето от непознатите го смятаха за луд или за човек, на чиято душа тежи някакво страшно престъпление. Той беше висок, с продълговато лице и приведени рамене. Името, под което се регистрираше в хотелите, беше: „Арчибалд Крейвън, Мисълтуейт, Йоркшир, Англия.“



Много време бе изминало, откак той се срещна с Мери в кабинета си и й позволи да притежава „парче земя“. Оттогава насам той бе пропътувал много страни, бе посетил най-красивите места в Европа, но никъде не остана повече от няколко дни. Избираше си най-тихите и отдалечени кътчета. Изкачваше се на върхове, чиито чела бяха в облаците, и гледаше надолу към други планини, които се озаряваха от изгряващото слънце и изглеждаха тъй, сякаш в този миг светът се раждаше.

Но тази светлина като че ли никога не достигаше до него, докато един ден, за пръв път през тези години, с него не се случи нещо особено. Той се намираше в една прекрасна долина в австрийския Тирол и се разхождаше из невероятно красиви места, но това не успяваше да разсее сянката в душата му. По едно време той се умори и легна да почине върху зеления килим от мъх покрай един поток. Водата беше бистра и течеше весело и бързо по тясното си корито сред пищна зеленина. Понякога бълбукането й около камъните приличаше на тих смях. Птици идваха и потапяха главици във водата, пиеха, след това разперваха крила и отлитаха. Потокът беше като живо същество, но гласът му правеше тишината още по-дълбока. Цялата долина бе потънала в тишина.

Както седеше загледан в бистрата вода, Арчибалд Крейвън почувствува, че душата и тялото му постепенно се успокояват и стават тихи като самата долина. Помисли, че ще заспи, но не стана така. Седеше и гледаше огряната от слънцето вода, когато забеляза, че покрай нея растат цветя. Красиви сини незабравки бяха цъфнали толкова близо до потока, че листата им бяха напръскани от водата. Докато ги гледаше, той си спомни как някога, преди години, също бе съзерцавал такива неща. Изпълнен с нежност, мислеше колко са красиви незабравките и каква синева се крие в стотиците им цветчета. Неусетно тази обикновена мисъл бавно изпълни съзнанието му, докато накрая всичко останало бе изтласкано на заден план. Сякаш в някакъв застоял вир бе бликнал чист, свеж извор и всички тъмни води бяха изтекли навън. Но той не съзнаваше това. Само чувствуваше, че долината все повече притихва, а той седеше, загледан в нежните сини цветове. Не знаеше колко време е минало и какво става с него, но накрая сякаш се пробуди от сън, бавно се изправи на килима от мъх и дълбоко въздъхна, като се чудеше на себе си. Струваше му се, че нещо в него се е отвързало и тихо се е освободило.

— Какво ли става? — прошепна той и прокара ръка на челото си. — Сякаш чувствувам, че живея!

Никой не можеше да му обясни как се е случило това, но той си го спомни месеци по-късно, когато разбра, че точно на този ден Колин бе извикал в тайната градина: „Аз ще живея — ще живея вечно!“

Необикновеното спокойствие не го напусна до вечерта и той спа дълбоко и отморяващо, но не задълго. Следващата нощ човекът отново отвори вратите за мрачните си мисли и те нахълтаха обратно в съзнанието му. Той напусна долината и продължи скитанията си. Но странно — имаше понякога минути, когато, без да знае как, мрачното бреме се повдигаше за малко и той отново се чувствуваше жив човек. Бавно, бавно, без да знае причината за това, той „оживяваше“ едновременно с градината.

Златната есен смени златното лято и той отиде на езерото Комо. Красотата там беше неописуема. Той прекарваше по цели дни загледан в кристалната синева на езерото или се разхождаше сред меката гъста зеленина на хълмовете, докато се умореше тъй, че да може да заспи. Но независимо от разходките човекът бе започнал да спи по-спокойно и сънищата вече не го ужасяваха като преди.

— Може би — мислеше той — ставам по-силен.

Не само тялото, но и душата му укрепваше — в редките спокойни часове, когато мислите му вземаха друга посока. Той започна да мисли за Мисълтуейт и да се чуди дали да не се върне у дома. От време на време се сещаше бегло и за сина си и се питаше как ли ще се чувствува, когато отново застане до леглото с колони и резби и погледне бледото като слонова кост личице с изострени черти и дълги мигли. Той избягваше да мисли за това.

Един ден се случи нещо чудно. Той дълго се бе разхождал и когато се връщаше, на небето бе изгряла пълна луна. Целият свят изглеждаше залят със сребро. Тишината на езерото, брегът и гората бяха тъй прекрасни, че той не се прибра във вилата, където живееше. Седна до самата вода и вдъхна божествените ухания на нощта. Започна да го обхваща странно спокойствие и той неусетно заспа. Присъни му се сън — толкова истински, че той не разбра, че сънува. По-късно, като си спомняше за него, се виждаше седнал на брега, съвсем буден, потънал в уханието на късно разцъфнали рози и заслушан в тихия плясък на водата. Изведнъж чу, че някой го вика. Гласът беше нежен и ясен, щастлив и далечен, но се чуваше съвсем отчетливо:

— Арчи! Арчи! Арчи! — зовеше го гласът, а след това — още по-мило и ясно: — Арчи! Арчи!

Той скочи, без дори да се стресне. Гласът бе тъй истински и му се струваше тъй естествено, че го чува.

— Лилиас, Лилиас — извика той, — Лилиас, къде си?

— В градината — дойде отговорът като звук от златна флейта, — в градината.

В този миг сънят свърши, но той не се събуди. Спа дълбоко цяла нощ. Когато се събуди, бе настъпило великолепно утро. Един прислужник стоеше до него и го гледаше. Той беше италианец и бе свикнал (както и останалите прислужници във вилата) да приема без въпроси странностите на господаря-чужденец. Никой не знаеше кога той ще излезе, кога ще се прибере, къде ще предпочете да спи, дали ще се разхожда из градината цяла нощ, или ще лежи в лодката на езерото.

Прислужникът държеше табличка с писма и безмълвно изчака мистър Крейвън да ги вземе. Когато той си отиде, мистър Крейвън продължи да седи, загледан в езерото, като държеше писмата в ръка. Необичайното спокойствие още не бе го напуснало, а имаше и нещо ново — една лекота, сякаш нищо жестоко не бе го сполетяло, — сякаш нещо се бе променило. Той си спомни съня така живо, като че бе действителност.

— В градината! — каза си той замислено. — В градината! Но вратата е заключена, а ключът — заровен дълбоко.

След няколко минути той започна да преглежда писмата си. Най-отгоре на купа лежеше едно от Йоркшир, адресирано с прост женски почерк, който му беше непознат. Той го отвори, без да се замисли кой ли му пише, но още първите думи привлякоха веднага вниманието му.

L>

Уважаеми господине,



Аз съм Сюзън Соуърби, която се осмели веднъж да ви заговори в ливадите. Тогава ви говорих за мис Мери. Сега пак се осмелявам да ви говоря. Моля ви, сър, аз бих се върнала у дома, ако бях на ваше място. Мисля, че ще сте доволен, ако се върнете, и моля за извинение. Мисля, че вашата лейди също би ви помолила да се върнете, ако беше там.

Ваша покорна прислужница

Сюзън Соуърби

L$

Мистър Крейвън прочете писмото два пъти, преди да го сложи обратно в плика. Той продължаваше да мисли за съня.



— Ще се върна в Мисълтуейт — каза той. — Да, веднага ще се върна.

Прекоси градината и отиде във вилата, където нареди на Пичър да приготви багажа му за връщане в Англия.

След няколко дни той беше отново в Йоркшир. По време на дългото си пътуване с влака се улови, че мисли за момчето си толкова, колкото никога не бе мислил през последните десет години. През тези години единственото му желание бе да го забрави. Сега, въпреки че нямаше намерение да мисли за сина си, споменът за него непрекъснато витаеше в ума му. Той си спомни черните дни, когато беснееше като луд, защото детето беше живо, а майката — умряла. Не искаше да го види, а когато най-после отиде да го погледне, детето беше ужасно слабо. Всички бяха уверени, че след няколко дни ще умре. Но за изненада на тези, които се грижеха за него, дните минаваха, а то продължаваше да живее. Сега пък всички бяха сигурни, че то ще остане уродливо и недъгаво същество.

Той не бе имал търпение да е лош баща, но изобщо не се бе почувствувал баща. Осигуряваше лекари, бавачки и разкош на детето, но само при мисълта за момчето се свиваше и потъваше в собственото си нещастие. Когато след едногодишно отсъствие за първи път се върна в Мисълтуейт и малкото нещастно същество апатично вдигна към него огромните си сиви очи с черни мигли, които така приличаха и същевременно така ужасно не приличаха на щастливите очи, които бе обожавал, той не можа да понесе гледката и се извърна, бледен като смъртник. След този случай той почти не виждаше сина си, освен когато детето спеше, и всичко, което знаеше за Колин, бе, че е полунормален инвалид със злобен, истеричен нрав. Можеха да предпазят момчето от пристъпите на ярост, които бяха опасни за него, само като изпълняваха абсолютно всички негови желания, до най-малката подробност.

Споменът за всичко това едва ли можеше да повиши настроението на Арчибалд Крейвън, но докато влакът го носеше през планински проходи и златни равнини, човекът, който „се съживяваше“, започна да мисли по нов начин.

— Навярно съм сгрешил през тези десет години — си каза той. — Десет години са много време. Може би вече е късно да направя каквото и да е било — твърде късно. За какво съм мислил досега!

Разбира се, това бе „лоша магия“ — да започваш с „твърде късно“. Дори Колин би му казал това. Но Арчибалд Крейвън не знаеше нищо за магията — нито за бялата, нито за черната. Той се чудеше дали Сюзън Соуърби бе събрала куража да му пише само защото нейното майчинско чувство й бе подсказало, че момчето е много по-зле — може би фатално болно. Ако не беше го обхванало това странно спокойствие, Арчибалд Крейвън би се чувствувал по-нещастен откогато и да е било. Но успокоението му бе донесло известна смелост и надежда. Вместо да дава свобода на мислите за най-лошото, той откри, че се опитва да вярва в по-хубави неща.

— Възможно ли е тя да смята, че аз може би съм способен да му повлияя добре и да го обуздавам? — мислеше Арчибалд Крейвън. — Ще отида да я видя на път за Мисълтуейт.

Но когато спря каретата пред малката къщичка сред ливадите, седем-осем деца, които играеха наоколо, се събраха накуп, направиха седем-осем учтиви поклона и му казаха, че майка им отишла чак оттатък мочурите да помогне на някаква жена при раждането.

За „нашия Дикън“ те споделиха, без да ги пита, че ходи да работи в една градина в имението и прекарва там по няколко дни всяка седмица.

Мистър Крейвън гледаше яките малки фигури и кръглите червенобузи лица, всяко от което му се усмихваше по свой начин, и забеляза, че те са здрави и симпатични. Той се усмихна в отговор на приветливото им хилене, извади една златна монета от джоба си и я даде на „нашата Лизабет Елън“, която беше най-голяма от всички.

Ако я разделите на осем, ще има по половин крона* за всички — каза той.

[* Крона — 2 шилинга и половина. — Бел.пр.]

После Арчибалд Крейвън си замина сред смях, весели усмивки и поклони, като остави зад себе си бурно въодушевление, побутвания с лакти и радостно подскачане.

Пътуването през чудесните ливади му подействува успокоително. Интересно защо той имаше чувството, че си отива у дома — нещо, което по-рано бе сигурен, че никога повече няма да изпита. Чувствуваше красотата на земята и небето, на моравите цветове в далечината. И кой знае защо усети, че сърцето му се стопля, когато наближаваше огромната стара къща, в която от шестстотин години живееха хора от неговата кръв. Последния път беше я напуснал, потрепервайки при мисълта за заключените стаи и за момчето на леглото с балдахин и брокатови завеси. Беше ли възможно Да го завари с поне малко подобрение? Щеше ли да успее да превъзмогне отдръпването си от детето? Колко реален бе онзи сън! Колко чуден и ясен беше гласът, който го зовеше: „В градината! В градината!“

— Ще потърся ключа — каза си той. — Ще се опитам да отворя вратата. Трябва! Макар че не зная защо.

При пристигането му в имението прислужниците, които го посрещнаха с обичайните церемонии, забелязаха, че изглежда по-добре. Мистър Крейвън не се уедини в отдалечените стаи, където обикновено живееше, обслужван от Пичър, а отиде в библиотеката и нареди да повикат мисис Медлък. Тя пристигна малко развълнувана, любопитна и разтревожена.

— Как е мастър Колин, Медлък? — попита той.

— Добре е, сър — отговори мисис Медлък, — той… той е променен, ако мога така да кажа.

— По-зле ли е?

Мисис Медлък се изчерви.

— Ами, виждате ли, сър — опита се да обясни тя, — нито доктор Крейвън, нито бавачката, нито аз можем да разберем.

— Защо?

— Да ви кажа право, сър, мастър Колин може и да е по-добре, а може и да е по-зле. Апетитът му, сър, е необясним, а постъпките му…



— Да не е станал още по… по-особен? — сбърчи тревожно вежди господарят й.

— Точно така, сър. Става все по-особен — ако го сравняваме с това, което беше. По-рано нищо не ядеше, после изведнъж започна да яде много, а после внезапно престана да яде отново и връщаше яденето както преди. Вие може би не знаете, сър, но по-рано той изобщо не даваше да го извеждат навън. Какво ли не сме преживели, само за да го накараме да излезе навън с количката, просто тръпки ще ви побият. Доктор Крейвън заяви, че не може да отговаря за него, ако го насилваме. И сър, без никакво предупреждение, скоро след една от най-ужасните си кризи, изведнъж поиска да го извеждат всеки ден, и то мис Мери и момчето на Сюзън Соуърби — Дикън, който можел да бута количката. Той ги обикна и двамата. Тогава Дикън доведе тук опитомените си животни и — няма да повярвате, сър — той е навън от сутрин до вечер.

— Как изглежда детето? — бе следващият въпрос.

— Ако се хранеше нормално, сър, бих казала, че напълнява. Понякога като е само с мис Мери, се смее много особено. По-рано никога не се е смял така. Ако позволите, доктор Крейвън ще дойде да ви види веднага. Никога през живота си не е бил така объркан.

— Къде е сега Колин? — попита мистър Крейвън.

— В градината, сър. Той е винаги в градината, макар че не дава никой да се приближи от страх да не го гледат.

Мистър Крейвън едва чу последните й думи.

— В градината! — каза той и след като отпрати мисис Медлък, остана неподвижен и няколко пъти повтори: — В градината! В градината!

Трябваше да направи усилие, за да се върне на мястото, където беше, и когато стъпи отново на земята, той се обърна и излезе от стаята. Тръгна по същия път, по който бе минала Мери — през вратата в храстите, после през лавровите дървета и лехите край водоскока. Сега водоскокът течеше, заобиколен от лехи с прекрасни есенни цветя. Мистър Крейвън прекоси моравата и зави по дългата алея за разходки покрай стените, обрасли с бръшлян. Вървеше бавно, с поглед в пътеката. Той чувствуваше, че нещо го тегли отново към мястото, което бе напуснал за толкова дълго време, без да знае защо. Като наближи, той забави още повече стъпките си. Знаеше къде е вратата, въпреки че бръшлянът я закриваше, но не помнеше къде точно лежи заровеният ключ.

Арчибалд Крейвън спря и застана неподвижно, но миг след това трепна и се заслуша, като се питаше дали не сънува.

Бръшлянът покриваше плътно вратата, ключът беше заровен под храсталака, никое човешко същество не бе минавало през тази порта за десет години самота — и все пак от градината се чуваше шум. Това бе звукът на тичащи, бързи крака, които сякаш се гонеха около дърветата, чуваше се и особеният звук на тихи, понижени гласове — възклицания и сподавени радостни викове. Шумът всъщност приличаше на смеха на малчугани, онзи необуздан смях на деца, които се страхуват да не ги чуят, но избухва неудържимо от време на време с нарастването на възбудата. Какво, за бога, сънуваше Арчибалд Крейвън — какво, за бога, чуваше? Дали не полудяваше и не си въобразяваше, че чува неща, които не са за човешките уши? Това ли бе означавал онзи ясен, далечен глас?

В този миг необузданите звуци сякаш забравиха да притихнат. Краката тичаха все по-бързо и по-бързо, приближаваха вратата на градината. Чу се бързо, силно дишане на млади гърди и бурният изблик на викове и смях, който не можеше повече да се удържи.

Внезапно вратата в стената се отвори широко, завесата от бръшлян се разлюля и едно момче изскочи като тапа навън. Без да види странника, то се втурна право към него.

Мистър Крейвън навреме протегна ръце, за да го предпази от сблъскването. Но когато го задържа и го погледна изумен, че го вижда там, дъхът му спря.

Това беше едно високо и красиво момче. Сякаш пламтеше от жизненост, а от тичането лицето му се беше покрило с великолепна руменина. Момчето отметна от челото буйните си коси и вдигна към него чудните си сиви очи, пълни с момчешки смях и оградени с черни ресници. Точно тези очи спряха дъха на мистър Крейвън.

— Кой? Какво? Кой? — заекна той.

Колин не беше очаквал това, то не влизаше в плана му. Той никога не бе мислил за такава среща. И все пак това, че се втурна навън, спечелвайки надбягването, може би беше по-добро от всичко. На Мери, която тичаше с него и също бе изскочила през вратата, й се стори, че сега Колин изглежда с инчове по-висок откогато и да било.

— Татко! — каза той. — Аз съм Колин. Просто да не повярваш. Аз самият едва вярвам, че съм Колин.

И той като мисис Медлък не можа да разбере какво искаше да каже баща му, когато бързо изрече:

— В градината! В градината!

— Да — продължи бързо Колин. — Градината направи това, градината и Мери, и Дикън, и животните — и Магията. Никой не знае как. Пазехме тайна, за да ти кажем, като си дойдеш. Добре съм. Мога да надбягам Мери. Ще стана атлет.

Той каза всичко това като съвсем здраво момче. Лицето му сияеше, руменееше, думите му се прескачаха от бързина. Сърцето на мистър Крейвън потръпна от неимоверна радост.

Колин хвана баща си за ръката.

— Не се ли радваш, татко? — добави той. — Не се ли радваш? Аз ще живея! Ще живея вечно!

Мистър Крейвън постави двете си ръце на раменете на момчето, задържа го така и не смееше да проговори.

— Заведи ме в градината, моето момче — каза най-после той. — И ми разкажи всичко.

И така те го въведоха вътре.

Градината беше море от есенни цветове: златни, пурпурни, виолетови, огненочервени, от всички страни се виждаха китки есенни кремове — бели и рубинени. Мистър Крейвън помнеше ясно кога посадиха първите и че точно през това годишно време те разцъфтяваха в цялото си късно великолепие. Есенни рози бяха пропълзели и висяха на кичури, а слънцето засилваше багрите на жълтеещите дървета — сякаш човек се намираше в закътан сред зеленината златен храм. Новодошлият стоеше притихнал, също като децата, когато дойдоха тук, когато градината още тънеше в сивота. Той се оглеждаше на всички страни.

— А аз мислех, че е мъртва — каза той.

— Мери също мислеше така отначало — каза Колин. — Но тя се съживи.

След това те седнаха под тяхното дърво — всички освен Колин, който искаше да стои прав, докато разказва.

Това е най-необикновеното нещо, което някога съм чувал, си мислеше Арчибалд Крейвън, докато слушаше стремителния разказ на момчето. Тайнствеността, магията, дивите животни, невероятната среднощна среща, идването на пролетта, гневът от наранената гордост, който бе изправил младия раджа на крака, за да предизвика Бен Уедърстаф. Необикновеното приятелство, представленията, които правеха, за да запазят голямата тайна. Слушателят се смя до сълзи, а и на моменти, когато не се смееше, сълзи пълнеха очите му. Атлета, Лектора, Научния откривател — всичко това бе събрано в един засмян, здрав, млад човек.

— Сега — завърши той — вече няма защо да се пази тайна. Сигурно ще припаднат от страх, като ме видят, но аз никога повече няма да се кача на количката. Ще вървя с теб до къщи, татко.
* * *
Задълженията на Бен Уедърстаф рядко го отдалечаваха от градините, но този път той си намери предлог: занесе малко зеленчуци в кухнята и мисис Медлък го покани да изпие чаша бира в трапезарията. Тъй че той се оказа на нужното място — както се бе надявал, когато се случи най-драматичното събитие в имението Мисълтуейт от поколения насам.

През един от прозорците към вътрешния двор се виждаше и част от моравата. Мисис Медлък знаеше, че Бен идва от градината, и се надяваше че е зърнал господаря си, а може би дори и как се е срещнал с мастър Колин.

Видя ли някой от тях, Уедърстаф? — попита тя.

Бен свали чашата от устата си и избърса устни с опакото на ръката си.

— Ами че да — отговори той важно.

— И двамата ли? — искаше да знае мисис Медлък.

— И двамата — отвърна Бен Уедърстаф. — Много благодаря, мадам. Мога да изпия още една чаша.

— Заедно ли бяха? — попита мисис Медлък, като от вълнение препълни чашата.

— Заедно, мадам. — И Бен изпразни половината чаша на една глътка.

— Къде беше мастър Колин? Как изглеждаше? Какво си казаха?

— Не чух — отговори Бен, — бях се качил на стълбата и гледах от стената. Но ще ви кажа нещо. Навън са ставали неща, за които никой в къщата не знае. Какво точно — ще видите, и то скоро.

След една-две минути той пресуши цялата бира и тържествено посочи с чашата към прозореца, през който се виждаше част от моравата.

— Гледайте — рече той, — ако ви интересува. Гледайте кой идва през тревата.

Мисис Медлък погледна, вдигна ръце и изпищя. Всички прислужници, които чуха, се втурнаха през трапезарията и застанаха на прозореца, а очите им щяха да изскочат от учудване.

По тревата идваше господарят на Мисълтуейт и изглеждаше така, както малко хора го бяха виждали. До него с високо вдигната глава и смеещи се очи стъпваше здраво и сигурно като всяко друго момче в Йоркшир мастър Колин!

КРАЙ


I>

© 1910 Франсис Ходжсън Бърнет

© 1986 Елен Хаджиилиева, превод от английски
Frances Hodgson Burnett

The Secret Garden, 1910


Сканиране, разпознаване и редакция: Борис Борисов, 2009
__Издание:__

Франсис Ходжсън Бърнет. Тайната градина

Издателство „Отечество“, София, 1986

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Ралица Николова

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Коректор: Мая Лъжева


Frances Hodgson Burnett. The Secret Garden. Puffin Books, 1977
Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/11778]

I$
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница