Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница2/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

Лакеят затвори вратата, качи се отпред при кочияша и тръгнаха. Момиченцето се беше разположило удобно на възглавниците в ъгъла, но не смяташе да заспива отново. То гледаше през прозореца, любопитно да види нещо по пътя към това странно място, за което разказваше мисис Медлък. Мери не беше плахо дете и не се страхуваше, но кой знае какво можеше да се случи в тази къща със сто стаи, повечето от тях — заключени, къща на края на мочурливите ливади.

— Какво е това „ливади“? — запита тя внезапно.

— Погледни след десетина минути през прозореца и ще видиш — отговори жената. — Ще изминем пет мили* през Мисъл муър, докато стигнеш нещо.

[* Миля — английска мярка за дължина = 1609,31 м.]

Мери спря да задава въпроси и зачака в тъмното си ъгълче, като не сваляше очи от прозореца. Лампите на файтона осветяваха пътя на малко разстояние напред и тя от време на време съзираше по нещо. След като на пуснаха гарата, те прекосиха едно малко селце, където Мери видя варосани къщички и светлините на кръчмата. След това минаха покрай една черква, покрай дома на свещеника, после видя някаква малка витринка на магазинче за играчки, бонбони и най-различни дреболии. Излязоха на един голям път с дървета и жив плет отстрани. След това дълго време сякаш нямаше нищо друго или поне така й се стори.

Накрая конете забавиха ход, сякаш изкачваха стръмнина и изведнъж дърветата и живият плет изчезнаха. Мери вече не виждаше нищо освен плътна тъмнина от двете страни. Наведе се и долепи лице до прозореца. Точно в този миг колата силно подскочи.

— А, вече сме в ливадите — каза мисис Медлък. Лампите на екипажа хвърляха жълтеникава светлина върху неравния път, който се врязваше сред храсти и ниска растителност, простиращи се наоколо и губещи се в черната шир. Излезе вятър, който свиреше с особено диво фучене.

— Това нали не е море? — погледна Мери мисис Медлък.

— Не, не е — отвърна тя. — Нито е поле, нито планина. Това са безкрайни ливади, където расте само пирен, прещип и зановец*. Тук живеят само диви понита** и овце.

[* Пирен, прещип, зановец — храсти и цветя, типични за Англия и Шотландия. — Бел.пр.]

[** Пони — порода дребни кончета. — Бел.пр.]

— Можеше да бъде и море, ако имаше вода — рече Мери. — Защото шуми също като морето.

— Вятърът фучи в храстите — отвърна мисис Медлък. — За мен това е диво и мрачно място, въпреки че много хора го обичат — особено когато пиренът цъфти.

Те дълго пътуваха в тъмнината. Дъждът спря, но вятърът виеше и фучеше със странен звук. Пътят ту се изкачваше, ту слизаше. Няколко пъти минаха по мостчета, под които шумяха бързи води. На Мери й се струваше, че никога няма да стигнат и че необятните студени ливади са черната шир на океан, през който тя минава по тясна ивица суша.

— Не ми харесва, не ми харесва — повтаряше си тя и още по-силно стискаше устни.

Конете изкачваха една стръмнина, когато тя за първи път видя светлина. Мисис Медлък също я видя и въздъхна с облекчение.

— Е, радвам се, че виждам тази светлина — възкликна тя. — Това е прозорецът на верандата. Независимо от всичко след малко ще пием хубав чай.

Екипажът влезе през портата на парка — измина още две мили по една алея, над която короните на дърветата се събираха тъй, че приличаха на тъмен свод.

Излязоха на открито и спряха пред една много дълга ниска къща. Отначало на Мери й се стори, че нито един прозорец не свети, но като слезе, видя светлина в една ъглова стая на горния етаж.

Входната врата беше огромна, от масивни дъбови дъски с особена форма и обкована с големи железни гвоздеи. Влязоха в просторен хол, който беше толкова слабо осветен, че Мери изгуби всякакво желание да разглежда портретите по стените и рицарските брони. Застанала на каменния под, тя изглеждаше като мъничка черна фигурка и се чувствуваше малка, ненужна, изгубена.

Един спретнат старец стоеше до прислужника, който им отвори вратата.

— Заведете я в стаята й — каза той с дрезгав глас. — Той не желае да я види. Утре сутринта заминава за Лондон.

— Много добре, мистър Пичър — отговори мисис Медлък. — Когато зная какво очакват от мене, мога да се справя.

— От вас, мисис Медлък, се иска да не го безпокоите и да направите така, че да не вижда това, което не желае.

Поведоха Мери Ленъкс по едно широко стълбище, после надолу по един дълъг коридор и отново нагоре по няколко стъпала, след това минаха по друг коридор, после по трети и накрая стигнаха до една врата, която отвориха, и Мери се озова в стая със запален огън и сервирана вечеря.

Мисис Медлък каза, без да се церемони:

— Е, ето ни най-после. Ще живееш в тая стая и в съседната — само тук. Не забравяй това!

Този бе начинът, по който „господарката“ Мери пристигна в имението Мисълтуейт и може би никога през живота си не се бе чувствувала толкова начумерена.

> ГЛАВА 4

> МАРТА
Сутринта Мери си събуди от влизането на една млада прислужница, която бе дошла да запали огъня. Тя беше коленичила на килимчето пред камината и шумно изгребваше пепелта. Мери лежеше и я наблюдаваше, а после започна да разглежда стаята. Никога не бе виждала такава стая. Стори й се странна и мрачна. Стените бяха покрити с гоблен, изобразяващ горски пейзаж. Под дърветата имаше чудновато облечени хора, а в далечината се виждаха кулите на замък. Имаше също и ловци, коне, кучета и дами. На Мери й се струваше, че и тя е в гората при тях. От прозореца се виждаше обширна, леко стръмна местност без никакви дървета по нея. Изглеждаше като безкрайно, еднообразно, мораво море.

— Какво е това? — попита тя, като посочи прозореца.

Марта, младата прислужница, току-що се беше изправила. Погледна я и също посочи:

— Това там ли?

— Да.

— Това са ливадите — рече тя с добродушна усмивка. — Харесват ли ти?



— Не — отвърна Мери. — Противни са ми.

— Защото не си свикнала с тях — каза Марта и се върна при камината. — Сега мислиш, че са много големи и голи. Но ще ти харесат по-късно.

— Ти харесваш ли ги? — попита Мери.

— Да, много — отговори Марта, като чевръсто лъскаше решетката на камината. — Обичам ги. И не са пусти. Там растат треви, които миришат сладко. Толкова е хубаво през пролетта и лятото, когато цъфтят прещипът, зановецът и пиренът. Ухае на мед и въздухът е така свеж, а небето изглежда високо-високо. Пчелите жужат, чучулигите пеят. Ех! Толкова е хубаво, че за нищо на света не бих живяла далече от ливадите.

Мери я слушаше със сериозно и учудено изражение. Местните прислужници, с които беше свикнала в Индия, изобщо не приличаха на Марта. Те бяха покорни и раболепни и не смееха да говорят с господарите си като с равни. Кланяха им се, наричаха ги „покровители на бедните“ и тям подобни. Господарите им не ги молеха, а заповядваха. Не беше прието да им се казва „моля“ и „благодаря“, а когато беше ядосана, Мери удряше плесница на своята ая. Тя си помисли какво ли ще направи това момиче, ако някой й удари плесница. Прислужницата беше закръглена, с розови бузи и добродушен вид, но изглеждаше силна, което накара Господарката Мери да се позамисли — дали тя няма да отвърне също с плесница, ако я удари едно малко момиченце.

— Ти си необикновена слугиня — каза Мери надменно, облегната на възглавниците.

Марта седна на петите си, с четка в ръка, и се разсмя, без да изглежда ни най-малко сърдита.

— Знам — рече тя. — Ако имаше господарка в Мисълтуейт, никога нямаше да ми дадат да обслужвам стаите. Може би щях само да мия чиниите, но никога нямаше да ме пуснат горе. Много съм проста и говоря съвсем по йоркширски. Но тази къща е странна, нищо, че е толкова голяма. Като че ли няма ни господар, ни господарка, освен мистър Пичър и мисис Медлък. Мистър Крейвън въобще не се меси за нищо, като е тука, пък и повечето време го няма. Мисис Медлък ме взе на работа само от съжаление. Каза ми, че нямало да може да го направи, ако Мисълтуейт беше като другите големи къщи.

— Ти ли ще си моята прислужница? — попита Мери със същия заповеднически тон като в Индия.

Марта започна отново да търка решетката.

— Аз съм прислужница на мисис Медлък — отвърна тя решително. — А тя пък е на мистър Крейвън. Но аз чистя стаите тук, горе, и мога да ти прислужвам от време на време. Пък и ти няма да имаш винаги нужда от прислужница.

— А кой ще ме облича? — искаше да знае Мери. Марта отново седна на петите си и я изгледа втренчено. Когато беше учудена, говореше само йоркширски.

— Не можеш ли сама? — попита тя на диалект.

— Какво искаш да кажеш? Не разбирам езика ти — каза Мери.

— Ох, забравих. Мисис Медлък ми каза да внимавам, като говоря, понеже може да не ме разбереш. Искам да кажа, не можеш ли сама да се обличаш?

— Не — отговори Мери доста възмутено. — Никога през живота си не съм се обличала сама. Моята ая ме обличаше, разбира се.

— Е — рече Марта, като явно не усещаше, че става нахална, — време е да се научиш. Не си вече малка. Ще ти е от полза да се грижиш малко сама за себе си. Майка ми казва, че не може да разбере как децата на богатите хора стават пълни идиоти, като ги мият, обличат и водят на разходка като кученца.

— В Индия е друго — каза презрително Господарката Мери. Едва се въздържаше да не избухне.

Марта никак не се развълнува.

— Е, зная, че е друго — отвърна тя почти съчувствено. — Смея да кажа, това е, защото там вместо с почтени бели хора е пълно с черни. Като чух, че идваш от Индия, реших, че и ти си черна.

Вбесена, Мери се надигна.

— Какво? — викна тя. — Какво? Ти си помислила, че съм черна? Ти си свиня!

Марта я изгледа сърдито.

— Кого обиждаш ти? — рече тя. — Не бива така лесно да се сърдиш. Не е хубаво една млада дама да говори така. Аз нямам нищо против черните. Като чета за тях в книжките, все пише, че са много религиозни. Пише, че и черните са хора и наши братя. Никога не съм виждала черен човек и се зарадвах, че най-после ще видя един от близо. Когато дойдох да запаля огъня тази сутрин, се промъкнах до леглото ти и внимателно дръпнах завивките, за да те погледна. А пък ти… — в гласа й имаше разочарование, — ти си не по-черна от мен, колкото и да си жълта.

Мери дори не се опита да овладее яростта и унижението си.

— Ти си мислела, че съм туземка! Как смееш! Ти нищо не знаеш за индийците! Те не са хора — те са само прислужници, които трябва да се кланят. Ти нищо не знаеш за Индия. Ти нищо не знаеш за нищо!

Беше толкова разгневена и се почувствува така безпомощна пред простичкия поглед на момичето, че изведнъж усети колко е самотна и далеч от всичко, което разбираше и което не разбираше, хвърли се върху възглавниците и избухна в сълзи. Тя плачеше така неудържимо, че добродушната Марта се поизплаши и доста се нажали. Отиде до леглото и се надвеси над Мери.

— Ей, не бива да плачеш — замоли я тя. — Наистина не бива. Не знаех, че ще се наскърбиш. Аз не зная нищо за нищо — точно както казваш. Простете ми, мис. Моля ви, спрете да плачете.

Имаше нещо успокоително и мило в нейния особен йоркширски говор и това подействува добре на Мери. Постепенно тя спря да плаче и притихна. Марта, изглежда, си отдъхна.

— Време е вече да ставаш — каза тя. — Мисис Медлък ми нареди да ти нося закуската, чая и вечерята в съседната стая. Направиха я детска стая за тебе. Ако станеш, ще ти помогна да се облечеш. Когато копчетата са на гърба, не можеш сама да ги закопчееш.

Мери най-после реши да стане и Марта извади дрехите й от гардероба, но това не бяха онези, които носеше при пристигането си предната вечер.

— Тези дрехи не са мои — рече тя. — Моите са черни.

Разгледа роклята и дебелото бяло вълнено палто и добави студено, но одобрително:

— Тези са по-хубави от моите.

— Тях трябва да облечеш — отвърна Марта. — Мистър Крейвън поръча на мисис Медлък да ги купи от Лондон. Той й каза: „Не искам да виждам дете, облечено в черно, да обикаля наоколо като изгубена душа. Къщата ще стане още по-тъжна. Дайте й малко цвят.“ А мама каза, че разбира какво има предвид той. Мама винаги разбира какво имат предвид хората.

— Мразя черното — рече Мери.

Процесът на обличане беше нещо ново и за двете. Марта беше „закопчавала“ по-малките си братя и сестри, но никога не бе виждала дете да стои така неподвижно и да чака някой друг да върши всичко вместо него, сякаш няма собствени ръце и крака.

— Защо не си обуеш обувките сама? — попита тя, когато Мери безмълвно й протегна крака си.

— Моята ая ме обуваше — отговори тя втренчено. — Така беше прието.

Тя много често казваше това: „Така беше прието“. В Индия слугите винаги така казваха. Ако някой им поръчваше да направят нещо, което техните предшественици не са правили преди хиляда години, те го поглеждаха кротко и казваха: „Така не е прието“ и с това въпросът биваше приключен.

Не беше прието и Господарката Мери да прави нещо, докато я обличаха. Тя трябваше да стои като кукла, но преди още да бъде готова за закуска, започна да подозира, че животът в имението Мисълтуейт ще я научи на много нови неща — като например да си обува чорапите и обувките и да вдига нещата, които е изпуснала. Ако Марта беше добре обучена прислужница на някоя фина млада дама, тя щеше да бъде много по-покорна и почтителна и щеше да знае, че в задълженията й влизат и вчесването на коса, и закопчаването на обувки, и вдигането на паднали неща от земята. Тя обаче беше само една необразована йоркширска селянка, отгледана и възпитана в малка къщичка в ливадите заедно с цял рояк братчета и сестричета, които сами се грижеха за себе си и за по-малките — пеленачета и току-що прохождащи деца.

Ако Мери беше дете, което обича да се забавлява, сигурно щеше да се радва, когато Марта й говори. Но Мери само слушаше невъзмутимо и се чудеше на свободата й. Отначало изобщо не й беше интересно, но постепенно, докато момичето бърбореше добродушно и приятно, Мери започна да се вслушва какво казва.

— Ама ти трябва да ги видиш всичките — казваше тя. — Ние сме дванайсет деца, а татко получава само шестнайсет шилинга* на седмица. Мама трябва да се грижи да има овесена каша за всички. Братчетата и сестричетата ми се търкалят и играят в мочурливите ливади по цял ден. Мама казва, че въздухът ги храни, и мисли, че те ядат трева също като дивите кончета. Дикън е на дванайсет години и има едно малко пони, което смята за свое.

[* Шилинг — английска монета, равна на една двайста от лирата. — Бел.пр.]

— Откъде го е взел? — попита Мери.

— Ами намерил го в мочурите заедно с майка му още когато било малко, и се опитал да се сприятели с него. Давал му хляб и му късал трева. И то така го харесало, че върви подир него и му дава да се качва на гърба му. Дикън е добро момче и животните го обичат.

Мери никога не бе имала свое собствено животно, а винаги бе искала. Тъй че тя започна да се интересува от Дикън и понеже дотогава не се бе интересувала от никого, освен от себе си, това беше зараждане наедно полезно чувство. Отиде в стаята, която й бяха приготвили, и видя, че доста прилича на онази, в която бе спала. Това не беше стая за дете, а за голям човек, с мрачни стари картини по стените и тежки стари дъбови столове. В средата й имаше маса със сервирана голяма вкусна закуска. Но Мери никога нямаше апетит и с безразличие погледна първата чиния, която Марта сложи пред нея.

— Не искам — рече тя.

— Не искаш овесена каша? — възкликна Марта недоверчиво.

— Не.


— Защото не знаеш колко е хубава. Сложи й малко петмез или захар.

— Не искам — повтори Мери.

— Ей! — каза Марта. — Не мога да търпя да се хаби такава хубава храна. Ако нашите деца бяха тук, масата щеше да е празна след пет минути.

— Защо? — попита Мери студено.

— Защо! — повтори Марта. — Защото едва ли някога през живота им стомасите им са били пълни. Винаги са гладни като вълци.

— Не знам какво е глад — заяви Мери с безразличието на неосведомен човек.

Марта беше възмутена.

— Е, ще ти е от полза да опиташ. Сигурна съм — каза тя откровено. — Не мога да търпя хора, които само седят и гледат яденето. Честна дума! Как бих искала Дикън и Фил, и Джейн, и всички останали да имат под престилките си такава закуска.

— Защо не им я занесеш? — предложи Мери.

— Защото не е моя — отвърна Марта твърдо. — И освен това днес не е свободният ми ден. Аз имам свободен ден веднъж в месеца, също като другите. Тогава си отивам в къщи да почистя вместо мама и тя си почива един ден.

Мери пийна малко чай и хапна препечен хляб с мармалад.

— Облечи се добре и излез навън да играеш — рече Марта. — Ще ти е от полза, пък и ще огладнееш.

Мери отиде до прозореца. Видя градини и алеи, и големи дървета, но всичко изглеждаше мрачно и студено.

— Навън? Защо да излизам в такова време?

— Добре, но какво ще правиш, ако не излезеш?

Мери се огледа. Нямаше с какво да се занимава. Когато мисис Медлък беше подреждала детската стая, не се беше сетила за играчки. Може би наистина щеше да е по-добре да излезе и види градините.

— Кой ще дойде с мен? — попита тя.

Марта я изгледа учудено.

— Сама ще отидеш — отговори тя. — Ще трябва да се научиш да си играеш като другите деца, които нямат братя и сестри. Нашият Дикън ходи сам в мочурите и играе там с часове. Така се е сприятелил и с понито. Има и овце в ливадите, които го познават, а птиците идват при него и ядат от ръката му. Колкото и малко да има за ядене, той винаги отделя от хляба си за своите любимци.

Именно това, че бе споменат Дикън, накара Мери да излезе навън, макар че тя не го съзнаваше. Дори и да нямаше кончета и овце, сигурно щеше да има птици. Навярно нямаше да са като птиците в Индия и щеше да й е забавно да ги гледа.

Марта й намери палтото и шапката, даде й чифт здрави обувки и я заведе долу.

— Ако заобиколиш оттук, ще стигнеш градините — каза тя и посочи една врата сред гъстите храсти. — През лятото има много цветя, но сега им е минало времето. — Тя се поколеба за миг и добави: — Една от градините е заключена. От десет години никой не е стъпвал там.

— Защо? — попита неволно Мери. Още една заключена врата освен тези сто в необикновената къща.

— Мистър Крейвън заповяда да я заключат, когато жена му внезапно се помина. Не пуска никого вътре. Това беше нейната градина. Той заключи вратата и зарови ключа. А, мисис Медлък звъни — трябва да бързам.

След като тя си отиде, Мери тръгна по алеята, която водеше към вратата в храстите. Мислите й се въртяха все около градината, в която никой не бе влизал от десет години. Чудеше се как ли изглежда и дали в нея още растат цветя. Тя мина през вратата в храстите и се озова в голям парк с обширни поляни и лъкатушни алеи, с подкастрени храсти по края. Там имаше и дървета, и цветни лехи, и вечнозелени растения, подрязани в странни форми, и голям басейн със стар сив водоскок в средата. Но цветните лехи бяха голи, а във водоскока нямаше вода. Това не беше заключената градина. Как ли може да се заключи градина? Човек винаги може да влезе.

Мери тъкмо си помисли това, когато видя на края на пътеката, по която вървеше, дълга стена, обрасла с бръшлян. Тя все още не познаваше достатъчно Англия, за да се сети, че това е зеленчуковата градина. Приближи се до стената и намери сред бръшляна една отворена зелена врата. Явно това не беше заключената градина, тя можеше да влезе.

Мина през вратата и откри, че цялата градина е заобиколена от стена и че е свързана с още няколко градини, също със стени наоколо. Тя видя друга отворена зелена врата, а зад нея — храсти и пътеки между лехи със зимни зеленчуци. Покрай стената имаше овощни дървета, някои от лехите бяха с парници. „Много голо и празно място“, мислеше Мери, като се озърташе. Може би лятно време щеше да е по-приятно — когато се раззелени, но сега изобщо не беше красиво.

След малко през вратата, която водеше към втората градина, влезе един стар човек с лопата на рамо. Той се стресна, като видя Мери, а после докосна шапката си за поздрав. Лицето му беше старо и намръщено, сякаш беше недоволен, че я среща. Но и Мери не беше радостна, че го вижда, защото градината не й харесваше и беше направила една от „най-начумерените“ си гримаси.

— Какво е това място? — попита тя.

— Една от зеленчуковите градини — отговори човекът.

— А там? — посочи Мери другата зелена врата.

— Също — каза кратко той. — Има още една от другата страна на стената, а зад нея пък е овощната градина.

— Мога ли да отида там? — попита Мери.

— Ако искаш, иди, но там няма нищо за гледане.

Мери не отговори. Тръгна по пътеката и мина през втората зелена врата. Там имаше още стени, зимни зеленчуци и парници, но във втората стена тя намери друга зелена врата, която не беше отворена. Може би тя водеше към градината, която никой не бе виждал от десет години. Мери не беше страхлива и винаги правеше каквото иска, затова отиде до вратата и натисна дръжката. Надяваше се, че няма да се отвори и с това искаше да се увери, че е намерила тайнствената градина — но тя се отвори, и то съвсем лесно. Мери влезе и се озова в една овощна градина. Тя цялата беше също заобиколена от стени и имаше дървета, посадени покрай тях — голи плодни дървета сред кафявата трева, — но никъде не се виждаше друга зелена врата. Мери започна да я търси, защото при влизането си от горния край на градината бе забелязала, че стената като че ли не свършва при зеленчуковата градина, а се простира и зад нея, сякаш огражда нещо от другата страна. Върховете на дърветата се виждаха над стената, а на най-високия клон на едно от тях беше кацнала птичка с яркочервени гърди. Внезапно тя запя, като че ли бе видяла Мери и я викаше.

Мери спря и се заслуша. Радостното и приятелско тънко подсвиркване на птичката я развесели, защото дори едно неприветливо малко момиченце може да се чувствува самотно, а голямата затворена къща, големите голи мочури и големите пусти градини я караха да мислите е останала съвсем сама на света. Ако беше любвеобилно дете, свикнало да бъде обичано, Мери щеше да е много нещастна, но въпреки че беше „Господарката Мери все се чумери“, тя се чувствуваше отчаяна и малката червеногръда птичка почти я накара да се усмихне. Мери я слуша, докато тя отлетя. Не приличаше на птичките в Индия, но много й хареса и тя се чудеше дали ще я види пак. Може би птичката живееше в тайнствената градина и знаеше всичко за нея.

Навярно Мери мислеше толкова много за изоставената градина, защото нямаше какво да прави. Беше любопитна и много й се искаше да я види. Защо мистър Арчибалд Крейвън беше заровил ключа? Ако толкова бе обичал жена си, защо мразеше градината й? Тя се чудеше дали изобщо някога ще го види, но знаеше, че дори и да го види, нямаше да го хареса, нито пък той нея и щеше само да стои и да го гледа, макар че страшно щеше да й се иска да го попита защо е направил такова странно нещо.

— Хората не ме харесват, но и аз никого не харесвам — мислеше си тя. — И никога не мога да приказвам като децата на Крофърдови. Те винаги говорят, смеят се и вдигат шум.

Тя си спомни за червеношийката и как хубаво й пееше, но като се сети за върха на дървото, където беше кацнала, Мери изведнъж спря на пътеката.

— Това дърво беше в тайната градина, сигурна съм — рече тя. — Стената ограждаше цялото място и нямаше врата.

Тя се върна в първата зеленчукова градина и намери стария човек, който копаеше там. Приближи се, застана до него и го наблюдава известно време. Той не й обърна внимание и тя най-после го заговори:

— Бях в другите градини — каза тя.

— Никой не ти пречи — отвърна той сухо.

— Отидох и в овощната градина.

— Нямаше куче на вратата да те ухапе — отговори той.

— Нямаше врата за другата градина — рече Мери.

— Каква градина? — попита той грубо и за миг спря да копае.

— От другата страна на стената. Там има дървета — видях върховете им. Една птичка с червени гърди беше кацнала на едно от тях и пееше.

За нейна изненада навъсеното му старо и обветрено лице неочаквано смени изражението си. Градинарят бавно се усмихна и сега изглеждаше съвсем друг. На Мери й стана интересно колко по-добре изглежда човек, когато се усмихва. Това не й беше идвало на ума по-рано.

Той се обърна към овощната градина и засвири с уста — тихо и нежно. Мери не можеше да разбере как един толкова груб човек може да свири така примамливо.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница