Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница3/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

Почти веднага се случи нещо чудно. Тя чу лек шум от криле във въздуха — това беше птичката с червени гърди, която летеше към тях. Накрая кацна на голяма буца пръст съвсем близо до крака на градинаря.

— Ето я — засмя се старият човек и заговори на птичето като на дете. — Къде беше, нахално малко просяче? — рече той. — Не съм те виждал днес. Да не си започнало ухажването толкова рано? Много бързаш.

Птичето наклони главичка на една страна и го погледна с блестящото си око, което приличаше на черна капчица роса. Изглежда, добре познаваше градинаря и изобщо не се страхуваше. Заподскача наоколо, като кълвеше пръстта и търсеше семена и насекоми. Сърцето на Мери трепна, защото птичето беше толкова красиво и весело и толкова приличаше на човек. Имаше малко закръглено телце, нежна човчица и стройни тънки крачета.

— Винаги ли идва, когато го повикаш? — попита тя почти шепнешком.

— Да, разбира се. Познавам го още от съвсем малко пиленце. Гнездото му се намира в другата градина и когато за първи път прелетя над стената, беше още много слабо, не можа да се върне няколко дни и така се запознахме. А когато успя да прехвръкне през оградата, другите птичета от люпилото бяха вече отлетели. То беше самотно и отново дойде при мен.

— Какво птиче е това? — попита Мери.

— Не знаеш ли? Това е червеношийка, а те са най-милите и любопитни птичета. Те се сприятеляват също като кучетата — ако знаеш как да се държиш с тях. Виж как кълве наоколо и ни поглежда от време на време. Знае, че говорим за нея.

Беше много интересно да се наблюдава старият човек. Той гледаше с такава гордост и обич малкото пухкаво птиче, което сякаш беше облякло червена жилетка.

— Доста е суетно това птиче — засмя се той. — Обича хората да говорят за него. И е любопитно — така обича да се меси в чуждите работи, няма равно на себе си. Винаги идва да види какво садя. Знае всичко, от което не се интересува мистър Крейвън. То е главният градинар, казвам ти.

Червеношийката подскачаше наоколо, като кълвеше усърдно пръстта и от време на време спираше и поглеждаше към тях. На Мери й се струваше, че черните очи на птичето, които приличаха на капки роса, я следят с огромно любопитство. Особеното чувство в сърцето й се засили.

— Къде са отлетели другите птичета от гнездото? — попита тя.

— Никой не знае. Старите ги пускат от гнездото, учат ги да летят и след това се пръскат по света, преди да ги видиш. Това птиче е умно и знае, че е самичко.

Мери направи крачка към червеношийката и я загледа много настоятелно.

— И аз съм самичка — каза тя.

Преди тя не знаеше, че това е една от причините да се чувствува кисела и сърдита. Струваше й се, че го откри, когато гледаше червеношийката и червеношийката гледаше нея.

Старият градинар бутна шапката си назад върху плешивата си глава и загледа Мери.

— Ти ли си детето от Индия? — попита той.

Мери кимна.

— Нищо чудно тогава, че си самотна — рече старият човек.

Той започна да копае, като забиваше лопатата дълбоко в тлъстата черна градинска почва, а червеношийката подскачаше наоколо и изглеждаше много заета.

— Как се казваш? — попита го Мери. Той се изправи и отговори:

— Бен Уедърстаф — и добави с тъжна усмивка: — и аз съм сам, освен когато съм с него. — Той посочи птичето. — Това е единственият ми приятел.

— А аз изобщо нямам приятели — рече Мери. — Никога не съм имала. Моята ая не ме обичаше и никога с никого не съм играла.

В Йоркшир хората винаги казват с малко груба откровеност това, което мислят, а Бен Уедърстаф беше истински йоркширец.

— Ние доста си приличаме с тебе — рече той. — От един дол дренки сме. Не сме хубави, а сме все намръщени и с лош нрав, казвам ти.

Никога в живота си Мери Ленъкс не беше чувала истината за себе си. Слугите в Индия само се кланяха и подчиняваха, каквото и да правеше. Тя никога не се бе замисляла как изглежда и дали е била толкова намръщена, колкото беше той, преди да дойде червеношийката. Чудеше се също дали е наистина с „лош нрав“. Почувствува се неудобно.

Изведнъж наблизо се разнесе ясно чуруликане и тя се обърна. Червеношийката беше кацнала на една ябълка съвсем близо до нея и пееше. Бен Уедърстаф се разсмя от сърце.

— Защо прави така? — попита Мери.

— Решила е да станете приятели — отвърна Бен. — Сигурен съм, че те хареса.

— Мене? — учуди се Мери, като се приближи внимателно към дървото и погледна нагоре.

— Искаш ли да станем приятели? — каза тя на червеношийката, сякаш говореше на човек. — Искаш ли?

Тя не изрече това рязко, нито пък заповеднически, както говореше в Индия. Гласът й в този миг беше тъй кротък и мил, че Бен Уедърстаф се изненада, както се беше изненадала тя, като го чу да свири.

— Ето — извика той. — Сега говориш съвсем човешки и като истинско дете, а не като някоя злобна стара жена. Дикън разговаря така с дивите животни в ливадите.

— Познаваш ли Дикън? — обърна се веднага Мери.

— Всички го познават. Дикън скита навсякъде. Него го знаят и къпините, и пиренът. Сигурен съм, че лисиците му показват къде са малките им, а чучулигите не крият гнездата си от него.

Мери искаше да разпитва още. Беше почти толкова любопитна да научи нещо за Дикън, колкото и за изоставената градина. Но точно в този миг червеношийката, която беше допяла песента си, разпери крилца и отлетя. Беше приключила посещението си и имаше други работи за вършене.

— Птичето прелетя отвъд стената! — извика Мери. — То прелетя над овощната градина и след това отвъд стената — в градината, която няма врата.

— То живее там — каза старият Бен. — Там се е излюпило и сега се върти около някаква млада женска червеношийка, която живее в розовите храсти.

— Розови храсти ли? — попита Мери. — Има ли там розови храсти?

Бен Уедърстаф взе отново лопатата си и започна да копае.

— Имаше преди десет години — измърмори той.

— Много бих искала да ги видя — каза Мери. — Къде е зелената врата? Някъде трябва да има врата.

Бен заби дълбоко лопатата и изглеждаше тъй недружелюбен, както първия път, когато Мери го видя.

Имаше преди десет години, но сега няма — рече той.

— Няма врата? — извика Мери. — Трябва да има!

— Никой не може да я намери, пък и не му е работа да я търси. Не бъди любопитна и не си пъхай носа там, където не трябва. Е, хайде, аз имам работа. Отивай да си играеш. Нямам повече време.

Той спря да копае, метна лопатата на рамо и тръгна, без да я погледне и да й каже довиждане.

> ГЛАВА 5

> ПЛАЧЪТ В КОРИДОРА
Отначало всички дни минаваха за Мери по един и същ начин. Всяка сутрин тя се събуждаше в стаята си с гоблените и виждаше Марта да пали огъня, коленичила пред камината. Всяка сутрин изяждаше закуската си в детската стая, където нямаше нищо интересно, а след закуска гледаше през прозореца обширните ливади, които сякаш се простираха на всички страни чак до небето. После й ставаше ясно, че ако не излезе, ще трябва да стои в къщи и нищо да не прави — тъй че излизаше. Мери не знаеше, че като ходи бързо или дори тича по пътеките и надолу по алеята, раздвижва застоялата си кръв и става по-силна, борейки се с вятъра, който духаше в полята. Тичаше само за да се стопли и мразеше вятъра, който я шибаше в лицето и бучеше, и я спираше, сякаш беше някакъв невидим великан. Но свежият въздух, минал над пирена, пълнеше дробовете й с нещо, което беше полезно за цялото й слабо телце. Бузите й се зачервиха и потъмнелите й очи светнаха, без дори да знае за това.

След като прекара няколко дни почти само навън, една сутрин Мери се събуди гладна. Когато седна да закусва, не погледна презрително овесената каша и не я побутна настрани, а взе лъжицата си и яде, докато изпразни купичката.

— Добре си похапна тази сутрин, нали! — рече Марта.

— Днес беше много вкусно — отвърна Мери също учудена.

— Това е от чистия въздух. Той ти дава апетит да изядеш храната си — каза Марта. — Имаш късмет, че освен апетит имаш и ядене. В нашата къщичка сме дванайсет деца и всички имаме апетит, но нямаме нищо за ядене. Ако излизаш да играеш навън всеки ден, ще понапълнееш и няма да си така жълта.

— Аз не играя — рече Мери. — Нямам с какво да си играя.

— Нямаш с какво да си играеш? — възкликна Марта. — Нашите деца играят с пръчки и камъни. Или пък просто тичат и викат, и разглеждат най-различни неща.

Мери не викаше, но разглеждаше разни неща. Нямаше какво друго да прави. Обикаляше градините и бродеше по пътеките в парка. Понякога търсеше Бен Уедърстаф, но макар че няколко пъти го видя да работи, той или беше много зает и не я поглеждаше, или беше сърдит. Веднъж, когато Мери вървеше насреща му, той хвана лопатата си и сякаш нарочно се обърна на другата страна.

На едно място Мери ходеше най-често. Това беше дългата алея покрай градините, заобиколени със стена. От двете й страни имаше голи цветни лехи, а стените бяха гъсто обрасли с бръшлян. В една част на стената пълзящите тъмнозелени листа растяха по-нагъсто от другаде, сякаш дълго време бяха оставени без грижи. Навсякъде беше подрязано и подредено, но тук, в долния край на алеята, нищо не бе направено.

Няколко дни след разговора с Бен Уедърстаф Мери забеляза това и се зачуди защо ли е така. Тъкмо беше спряла и разглеждаше ли разглеждаше едно дълго бръшляново клонче, разлюляно от вятъра, когато пред очите й проблесна нещо алено и се чу ясно чуруликане. Горе на стената беше кацнала червеношийката на Бен Уедърстаф и я гледаше с наклонена главица.

— О, ти ли си това? — извика тя. Не й се стори никак странно, че говори на птичето, сякаш беше сигурна, че то я разбира и ще й отвърне.

И то наистина й отвърна. Зачурулика, зацвърча и заподскача по стената, като чели й разказваше най-различни неща. На Мери й се струваше, че и тя го разбира, макар че то не говореше с думи. Птичето сякаш казваше:

— Добро утро! Не е ли чудесен вятърът? Не е ли прекрасно слънцето? Не е ли чудесно всичко? Хайде да чуруликаме и да скачаме и пеем заедно. Хайде! Хайде!

Мери започна да се смее и хукна след него, докато то подскачаше и подхвърчаше по стената. Бедната, слаба, грозничка, жълтеникава малка Мери — за миг тя изглеждаше почти хубава.

— Обичам те! Обичам те! — викаше тя и тичаше надолу по пътеката, опитваше се да чурулика и подсвирква, без изобщо да знае как става това. Но червеношийката изглеждаше съвсем доволна и й отговаряше с чуруликане и подсвиркване. Накрая разпери крилца, стрелна се към върха на едно дърво, където кацна и високо запя.

Това напомни на Мери първия път, когато видя птичето. То се поклащаше на върха на едно дърво, а тя стоеше в овощната градина. Сега Мери беше от другата страна на овощната градина и стоеше на пътеката покрай една стена и виждаше същото дърво.

— Това е градината, където никой не може да влезе — си каза тя. — Това е градината без врата. Червеношийката живее там. Как ми се иска да видя тази градина!

Тя се затича нагоре по пътеката към зелената врата, през която бе влязла първата сутрин. После хукна надолу по пътеката през другата врата и влезе в овощната градина. Спря и погледна нагоре. Там беше същото дърво, но от другата страна на стената. Червеношийката току-що бе свършила песента си и започна да оправя перцата си с човка.

— Това е градината — рече Мери. — Сигурна съм.

Тя обиколи цялата стена откъм овощната градина, но както и по-рано не можа да открие никаква врата. След това изтича през зеленчуковите градини на пътеката покрай стената с бръшляна. Огледа цялата стена, но и там нямаше врата, след това отиде до другия й край — там също нямаше врата.

— Много странно — каза си Мери. — Бен Уедърстаф каза, че няма врата, и наистина няма. Но преди десет години трябва да е имало, щом мистър Крейвън е заровил ключа.

Това я накара така да се замисли, че й стана интересно. Вече не съжаляваше, че е дошла в Мисълтуейт. В Индия винаги й беше топло и я обземаше леност и тя не се интересуваше от каквото и да било. Истината беше, че свежият въздух от ливадите беше започнал да издухва паяжините от младия й мозък и малко по малко да я разбужда.

Мери прекарваше почти по цял ден навън и когато се прибираше за вечеря, беше гладна, сънлива и доволна. Не се сърдеше на безконечното бъбрене на Марта. Дори й беше приятно да я слуша и най-после се реши да я пита нещо. Беше свършила да вечеря и седеше на килимчето пред камината.

— Защо мистър Крейвън е намразил градината? — попита тя.

Беше помолила Марта да остане при нея и Марта не бе имала нищо против. Тя беше млада и бе свикнала да живее в къща, пълна с братя и сестри, затова и се струваше скучно в просторната стая на прислугата, където лакеят и главните прислужници й се присмиваха на йоркширския говор, смятаха я за проста, стояха отделно и си шушукаха. Марта обичаше да говори, а и необикновеното дете, живяло в Индия и обслужвано от „черните“, беше за нея нещо ново, което я привличаше.

Тя седна до камината, без да чака покана.

— Ти още ли мислиш за градината? — попита тя. — Знаех си, че така ще стане. С мен беше същото, когато за пръв път чух за нея.

— Защо я е намразил? — упорствуваше Мери.

Марта подви крака и се настани удобно.

— Чуй как вятърът фучи около къщата — каза тя. — Направо ще те събори, ако си навън в мочурите в такава нощ.

Мери не знаеше какво означава „фучи“, но като се вслуша, й стана ясно. Това беше онзи глух, каращ те да потръпнеш тътен, който връхлиташе върху къщата от всички страни, сякаш невидим великан я шибаше и блъскаше стените и прозорците, опитвайки да се вмъкне вътре. Но като знаеше, че той не може да влезе, човек се чувствуваше в безопасност в уютната стая с пламтящия огън.

— Но защо толкова я е намразил? — попита тя, след като слуша известно време вятъра. Беше решила да разбере дали Марта знае.

Тогава Марта й разказа каквото бе научила.

— Внимавай — рече тя. — Мисис Медлък каза да не говорим за това. В тази къща има много неща, за които не трябва да се говори. Мистър Крейвън е наредил така. Неговите грижи не са работа на слугите, казва той. Но за градината е друго. Тя била на мисис Крейвън. Направили я, щом се оженили, и тя много я обичала. Гледала сама цветята и не пускали никого от градинарите. Обикновено двамата отивали, затваряли вратата и седели вътре с часове — четели, приказвали. Тя била почти момиче. В градината имало едно старо дърво с извит като седалка клон. Тя посадила рози наоколо и обичала да седи на него. Но един ден, както седяла, клонът се счупил и тя паднала на земята. Ударила се много лошо и на другия ден умряла. Лекарите мислели, че мистър Крейвън ще полудее и също ще умре. Затова толкова мрази градината. Оттогава никой не е влизал там и той не позволява да се говори за това.

Мери не попита нищо повече. Само гледаше огъня и слушаше как вятърът фучи по-силно от всякога.

В този миг с нея ставаше нещо хубаво. Всъщност, откакто беше дошла в имението Мисълтуейт, бяха й се случили четири хубави неща. Беше разбрала песента на червеношийката и червеношийката беше разбрала нея, бе тичала с вятъра, докато кръвта й се стопли, беше здраво огладняла за първи път в живота си и беше открила какво значи да ти е мъчно за някого. Тя напредваше.

Но както слушаше вятъра, тя чу и нещо друго. Не знаеше какво е то, защото отначало едва го различаваше от самия вятър. Звукът беше особен — сякаш някъде плачеше дете. Понякога вятърът звучеше като детски плач, но скоро Мери се увери, че звукът идва отвътре, от къщата, а не отвън. Чуваше се отдалече, но отвътре. Тя се обърна и погледна Марта.

— Не чуваш ли, че някой плаче? — попита тя.

Марта изведнъж се смути.

— Не — отвърна тя. — Това е вятърът. Понякога звучи, като че ли някой се е загубил из ливадите и плаче. Какви ли не звуци се чуват.

— Ама слушай — каза Мери. — Това идва отвътре, по някой от тези дълги коридори.

В този миг някъде долу се отвори врата, стана силно течение по коридора и вратата на стаята, в която седяха, се отвори с трясък от вятъра. Двете скочиха на крака и лампата угасна. Сега плачът от далечния коридор се чу още по-ясно.

— Ето! — извика Мери. — Казах ли ти! Някой плаче и май че не е възрастен човек.

Марта изтича, затвори вратата и завъртя ключа, но преди да го стори, и двете чуха как някъде се блъсна врата и после всичко утихна, дори вятърът спря за малко да вие.

Вятърът беше — каза Марта упорито. — Ако не е бил той, сигурно е малката Бети Батъруърт, слугинята, която мие чиниите. Днес цял ден я боли зъб.

Но имаше нещо тревожно и странно в начина, по който го каза, и Мери я изгледа изпитателно. Тя не вярваше, че Марта казва истината.

> ГЛАВА 6

> НЯКОЙ ПЛАЧЕШЕ


На другия ден пак се лееше проливен дъжд. Мери погледна през прозореца, но сивата мъгла и облаците закриваха ливадите. Днес нямаше да излиза.

— Какво правите във вашата къщичка, когато вали така? — попита тя Марта.

— Най-вече се опитваме да не си пречим един на друг — отвърна Марта. — Тогава се вижда колко сме много. Мама е добра жена, но доста се ядосва. Най-големите отиват в обора при кравите и играят там. Дикън не го е страх от дъжда. Излиза навън, все едно че грее слънце. Той казва, че в дъждовен ден вижда неща, които не се показват в хубаво време. Веднъж намери едно малко лисиче, полуудавено в дупката си, и го донесе в къщи в пазвата си, за да го стопли. Майката била убита наблизо, а дупката се напълнила и другите лисичета се издавили. Сега то живее у дома. А друг път намери една полуудавена врана. Донесе и нея в къщи и я опитоми. Казва се Сажда, защото е много черна. Подскача и лети с него навсякъде.

Мери вече не се обиждаше от непринудения начин, по който Марта й говореше. Дори й беше интересно и съжаляваше, когато Марта спираше да приказва или си отиваше. Историите, които беше слушала от ая в Индия, бяха доста различни от разказите на Марта за къщичката сред мочурите, където живеят четиринайсет души в четири малки стаички и никога нямат достатъчно ядене. Децата се търкаляли и забавлявали като малки овчарски кученца. На Мери й беше най-приятно да слуша за майката и за Дикън.

— Ако си имах гарван или лисиче, щях да си играя с него — каза Мери. — Но си нямам нищо.

Марта изглеждаше озадачена.

— Не можеш ли да плетеш? — попита тя.

— Не — отговори Мери.

— Можеш ли да шиеш?

— Не.


— Можеш ли да четеш?

— Да.


— Тогава защо не си почетеш? Или вземи научи правописа. Вече си голяма.

— Нямам книги — отвърна Мери. — Всички, които имах, останаха в Индия.

— Жалко — рече Марта. — Ако мисис Медлък те пусне в библиотеката, там има хиляди книги.

Мери не попита къде е библиотеката, защото изведнъж я бе осенила нова идея. Тя реши да тръгне и да я намери сама. Не се страхуваше от мисис Медлък. Мисис Медлък, изглежда, постоянно седеше в удобната си стая на долния етаж. В тази особена къща човек рядко срещаше някого. Всъщност нямаше и кого друг да срещне освен прислугата, а когато господарят го нямаше, прислужниците си живееха чудесно. Те имаха грамадна кухня и просторна трапезария, където ядяха четири пет пъти на ден до насита и се веселяха, когато мисис Мед лък я нямаше.

Сервираха редовно ядене на Мери и Марта й прислужваше, но никой не я питаше какво прави, нито й казваше какво да върши. Мери мислеше, че така е прието да се държат с децата в Англия. В Индия винаги й прислужваше нейната ая, която я следваше навсякъде и във всичко й помагаше. На Мери често й бе омръзвала нейната компания. Сега никой не я придружаваше и тя се учеше да се облича сама, защото Марта я гледаше така, сякаш я смяташе за глупава, ако я накараше да й подава разни неща или да я облича.

— Нямаш ли ум в главата? — каза тя веднъж, когато Мери очакваше да й сложи ръкавиците. — Нашата Сюзън Ан е два пъти по-умна от тебе, а е само на четири години. Понякога изглеждаш доста глупавичка.

Мери беше сърдита цял час след това, но то я наведе на някои съвсем нови мисли.

Тази сутрин, след като Марта изчисти за последен път камината и слезе долу, Мери стоя десет минути пред прозореца. Тя обмисляше новата идея, която й бе хрумнала при споменаването на библиотеката. Самата библиотека не я интересуваше много, защото беше чела съвсем малко книги, но когато чу за нея, отново си спомни за стоте заключени стаи. Чудеше се дали наистина са заключени и какво ще намери, ако влезе в някоя от тях. Дали наистина бяха сто? Защо да не отиде да преброи колко врати има? Поне щеше да прави нещо тази сутрин, щом нямаше как да излезе. Никога не я бяха учили да иска разрешение за каквото и да било, тъй че дори да бе срещнала мисис Медлък, нямаше да я попита дали може да се разхожда из къщата.

Мери отвори вратата на стаята, излезе в коридора и започна обиколката си. Коридорът беше дълъг и се разклоняваше. Тя стигна до малко стълбище, по което се изкачи до други коридори. Имаше много врати и по стените висяха картини. Някои от тях изобразяваха мрачни и особени пейзажи, но най-често бяха портрети на мъже и жени в странни пищни костюми от атлаз и кадифе. След това се озова в една дълга галерия, чиито стени бяха покрити с такива портрети. Никога не бе и помисляла, че в една къща може да има толкова много картини. Тя бавно се разхождаше и се взираше в лицата, които сякаш също се взираха в нея, и като че ли се чудеха какво прави в къщата им това момиченце от Индия. На някои от портретите имаше деца — малки момичета в плътни атлазени рокли, които стигаха до земята и стояха разперени, и дългокоси момчета с буфан-ръкави и дантелени или набрани около врата яки. Мери винаги спираше и гледаше децата. Чудеше се как ли се казват, къде ли са изчезнали и защо носят такива необикновени дрехи. На един портрет имаше нарисувано високомерно, неприветливо момиченце, което много приличаше на нея. Беше облечено в зелена рокля от брокат и държеше зелен папагал на пръста си. Имаше остър и любопитен поглед.

— Къде живееш сега? — попита Мери на глас. — Бих искала да си тук.

Едва ли друго момиченце е прекарвало такава странна сутрин, каквато прекара Мери. Като че ли в цялата огромна къща нямаше никой. Сам-самичка тя скиташе нагоре, после надолу по тесни и широки коридори и й се струваше, че освен нея никой друг не е минавал оттам. Щом са построили толкова много стаи, в тях някога трябва да са живели хора, но сега изглеждаха така пусти, че не й се вярваше.

Едва когато се качи на втория етаж, на Мери й хрумна да натисне дръжката на една врата. Вратите бяха заключени, както й бе казала мисис Медлък, но когато сложи ръка на една дръжка и я натисна, Мери леко се изплаши, защото почувствува, че тя поддава, но бутна вратата и тя бавно и тежко се отвори. Вратата беше доста масивна и през нея се влизаше в една голяма спалня. По стените имаше бродирани драперии, а мебелите бяха инкрустирани — беше виждала такива в Индия. Огромният прозорец гледаше към ливадите, а над камината висеше портрет на същото онова високомерно неприветливо момиченце, което сякаш се взираше в нея още по-любопитно.

— Може би тя е спяла някога тук — рече Мери. — Как ме гледа! Като че иска да се почувствувам неудобно.

После тя отвори още много врати. Видя толкова много стаи, че се умори и започна да мисли, че трябва да са били сто, макар да не ги беше броила. Във всички стаи имаше стари картини или стари гоблени, избродирани с най-чудновати сцени. Имаше необикновени мебели и украшения.

В една стая, която изглеждаше дамски салон, завесите бяха целите от бродирано кадифе, а в един шкаф имаше около сто малки слончета, направени от слонова кост, с най-различна големина. Някои носеха на гърбовете си махути*, други — паланкини**, някои бяха големи, а други — съвсем малки, като новородени. Мери беше виждала слонова кост в Индия и знаеше всичко за слоновете. Отвори вратата на шкафа, покачи се на едно столче и дълго игра с фигурките. Когато й омръзна, подреди слончетата както си бяха и затвори вратичката.

[* Махут — водач на слон (в Индия) — Бел.пр.]

[** Паланкин — носилка (в източните страни). — Бел.пр.]

През всичките си странствувания по дългите коридори и празни стаи Мери не срещна жива душа, но в тази стая имаше нещо. Тъкмо бе затворила вратата на скрина, когато чу слабо шумолене. Тя подскочи и веднага погледна към дивана до камината, откъдето идваше шумът. В ъгъла на дивана имаше кадифена възглавница с дупка, от която се показваше главичка с две изплашени очи.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница