Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница4/16
Дата19.07.2018
Размер0.81 Mb.
#76321
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

Мери тихо се приближи. Бляскавите очички бяха на една мишка, която бе прогризала дупка във възглавницата и си беше направила удобно местенце. Шест малки мишлета спяха сгушени до нея. Изглежда, това бяха единствените живи същества в стоте стаи, но те не бяха никак самотни.

— Ако не се плашеха толкова, щях да ги взема с мен — каза си Мери.

Тя доста дълго обикаля и се умори, затова тръгна обратно. Няколко пъти се губи, като сбъркваше и завиваше по друг коридор и трябваше да се лута, докато намери правилния път, но накрая стигна своя етаж, макар че се озова доста далеч от стаята си и не знаеше къде точно се намира.

— Май че пак съм сбъркала — рече тя, спря и застана в края на един малък коридор с гоблен на стената. — Не знам накъде да тръгна. Колко е тихо!

Един звук наруши тишината тъкмо когато стоеше там и изричаше тези думи. Чу се плач, но не съвсем същият като предишната вечер. Сега беше съвсем кратко, раздразнително изхленчване на дете. Стените го заглушаваха.

— Сега е по-близо — рече Мери с разтуптяно сърце. — И наистина е плач.

Тя случайно опря ръка на гоблена близо до нея и отскочи уплашено. Гобленът закриваше една врата, която се отвори и откри друга част от коридора, а по него идваше мисис Медлък със своята връзка ключове и с много сърдит вид.

— Какво правиш тук? — попита тя Мери и я дръпна за ръката. — Какво ти бях казала?

— Сбърках пътя — обясни Мери. — Не знаех накъде да тръгна и чух, че някой плаче.

В този миг тя страшно мразеше мисис Медлък, но в следващия я намрази още повече.

— Нищо подобно не си чула — каза икономката. — Връщай се веднага в стаята си или ще ти издърпам ушите.

Тя хвана Мери за ръка, поведе я през коридорите и накрая я бутна в стаята й.

— Сега ще стоиш, където ти е наредено, иначе ще те заключа. Господарят каза, че ще ти вземе гувернантка и добре ще направи. Някой трябва да е непрекъснато с тебе, а аз имам много работа.

Тя излезе и затръшна вратата след себе си. Мери седна на килимчето пред камината. Беше побледняла от гняв, но не се разплака, а само скърцаше със зъби.

— Някой плачеше, плачеше, плачеше — повтаряше си тя.

Сега вече го бе чула два пъти и все някога щеше да разбере истината. Тази сутрин откри много неща и се чувствуваше като след дълго пътешествие. Във всеки случай, беше се забавлявала през цялото време — игра си със слончетата и видя сивата мишка с малките мишлета в дупката на кадифената възглавница.

> ГЛАВА 7

> КЛЮЧЪТ ОТ ГРАДИНАТА


Два дни по-късно, още щом отвори очи, Мери веднага се надигна в леглото и извика на Марта:

— Погледни ливадите! Погледни ливадите!

Бурята беше преминала и през нощта вятърът беше прогонил сивата мъгла и облаците. Сега вече и той беше спрял и небето синееше високо над ливадите. Мери никога не бе мислила, че може да има такова синьо небе — плътно и дълбоко. В Индия небесата бяха топли и пламтящи, а тук цветът беше тъмносин и хладен като прекрасно бездънно езеро, чиято повърхност искреше и тук-там, високо, високо в синевата, плуваха пухкави снежнобели облачета. В далечината ливадите изглеждаха светлосини, а не мрачно моравочерни или тъмносиви.

— Я, бурята премина — каза Марта с радостна усмивка. — Винаги е така по това време на годината. През нощта спира и ти се струва, че никога нея е имало или може Да я има. Това е, защото пролетта иде. Няма да настъпи скоро, но вече е на път.

— Аз пък мислех, че в Англия винаги вали и е мрачно — рече Мери.

— А, не — отговори Марта, седнала със свити крака сред четките за лъскане на камината. — Нищо подобно. Когато грее слънце, Йоркшир е най-слънчевото място на земята. Нали ти казах, че скоро ливадите ще ти харесат. Почакай само да цъфнат прещипът, пиренът и зановецът — покриват се със златисти цветчета и морави камбанки, а над тях трепкат с крилца стотици пеперуди, жужат пчели, чучулигите се стрелкат високо в небето и пеят. Ще искаш да излизаш още в зори и да живееш навън като Дикън.

— Ще мога ли някога да стигна дотам? — попита Мери замислено, като гледаше през прозореца далечната синева. Всичко беше толкова ново и голямо, и чудесно, и с такива прекрасни цветове.

— Не знам — отговори Марта. — Откакто си родена, май че не си използувала крачетата си. Няма да можеш да извървиш пет мили. Толкова е до нашата къщичка.

— Много бих искала да я видя.

Марта я погледна любопитно за миг, след което взе една четка и продължи да търка решетката на камината. Тя си помисли, че в този миг малкото грозно личице не изглеждаше така неприятно както първия ден, в който го видя. Някак й напомняше лицето на малката Сюзън Ан, когато много й се искаше нещо.

— Ще питам мама — рече тя. — Мама винаги знае какво трябва да се направи. Днес е свободният ми ден и си отивам у дома. Ех, как се радвам. Мисис Медлък има добро мнение за мама. Може би ще говори с нея.

— Харесва ми майка ти — каза Мери.

— Така си и мислех — съгласи се Марта и продължи да лъска камината.

— Но никога не съм я виждала — рече Мери.

— Не, не си.

Марта отново седна с подвити крака и потърка носа си с опакото на ръката, като че нещо я бе озадачило, но накрая добави убедено:

— Е, тя е толкова умна, работлива, добра и чиста, че човек не може да не я хареса, дори и да не я е виждал. Като си отивам в къщи през свободния ден, просто скачам от радост, когато прекосявам ливадите.

— Аз харесвам и Дикън — допълни Мери. — И него не съм го виждала.

— Е, нали ти казах, че дори птиците, зайците, дивите овце и понита, че и лисиците го обичат. Чудя се — рече Марта, като я гледаше замислено — какво ще каже Дикън за теб, като те види.

— Той няма да ме хареса — каза Мери студено и начумерено. — Мен никой не ме харесва.

Марта отново се замисли.

— А ти самата харесваш ли се? — попита тя, сякаш наистина много искаше да разбере.

Мери се поколеба за миг.

— Не, изобщо не се харесвам — отвърна тя. — Но по-рано никога не съм се замисляла за това.

Марта се усмихна, като че си спомни нещо приятно.

— Мама веднъж ми каза това — започна тя. — Тъкмо переше, а аз бях сърдита и говорех лошо за другите, та тя се обърна и ми рече: „Ти, Кума Лисо! Стоиш тук и ми разправяш, че не харесваш този и онзи, а себе си харесваш ли?“ Аз се разсмях и веднага всичко ми мина.

Марта даде на Мери закуската и веднага тръгна в чудесно настроение. Щеше да извърви пет мили през ливадите до родната си къщичка, да помогне на майка си при прането, да опекат хляб за през седмицата и всичко това щеше да й достави голямо удоволствие.

Като разбра, че Марта си е отишла, Мери се почувствува по-самотна от всякога. Тя излезе навън и най-напред обиколи тичешком градината с водоскока десет пъти. Броеше внимателно и като свърши, й стана по-весело. Слънчевата светлина сякаш променяше цялата местност. Високият тъмносин свод се издигаше над Мисълтуейт и над ливадите, а Мери гледаше нагоре и си мислеше колко ли хубаво би било да легне на едно бяло облаче и да поплува наоколо. Тя отиде в първата зеленчукова градина и намери Бен Уедърстаф да работи с още двама градинари. Промяната във времето, изглежда, му се беше отразила добре. Той сам я заговори:

— Пролетта иде — каза той. — Усещаш ли мириса й?

Мери подуши и й се стори, че усеща нещо.

— Мирише на нещо приятно, свежо и влажно — рече тя.

— Това е хубавата, плодородна земя — отвърна Бен, като продължи да копае. — В добро настроение е, готви се да отглежда растения. Тя се радва, когато дойде време за засаждане. През зимата й е скучно, защото няма какво да прави. А сега корените на цветята вече се размръзват вътре в тъмното. Слънцето ги затопля и скоро ще видиш как се подават зелените стръкчета.

— Какви ще са тези цветя? — попита Мери.

— Минзухари, кокичета и жълти нарциси. Никога ли не си ги виждала?

— Не, в Индия след дъждовете е горещо, влажно и зелено. И ми се струва, че всичко израства за една нощ.

— Тези тук не могат да пораснат за една нощ — рече Уедърстаф. — Ще трябва да почакаш. Те растат стръкче по стръкче и листче по листче — всеки ден по малко. Само наблюдавай.

— Ще го направя — отговори Мери.

След малко тя чу тих шум от крила и веднага разбра, че червеношийката пак е дошла. Днес беше приказлива и оживена, подскачаше близо до краката на Мери, накланяше главичка на една страна и я поглеждаше тъй срамежливо, че тя попита Бен Уедърстаф:

— Мислиш ли, че ме помни?

— Дали те помни?! — отвърна Бен възмутено. — Че тя познава всяка зелка в градината, какво остава до хората Никога не е виждала такова момиченце и иска да узнае всичко за теб. Не се опитвай да скриеш нещо от нея.

— Дали и в градината, където живее, растенията вече се раздвижват под земята? — искаше да знае Мери.

— Каква градина? — изсумтя Уедърстаф и пак се намръщи.

— Онази със старите розови храсти — не можа да се стърпи да не попита тя, защото толкова много й се искаше да узнае. — Всички ли цветята са умрели, или някои ще поникнат пак през лятото? Има ли там още рози?

— Питай нея — рече Бен Уедърстаф и мръдна с рамене към червеношийката. — Само тя знае. Никой друг не е влизал там от десет години.

„Десет години са много време“, мислеше си Мери. Беше родена преди десет години.

Тя се отдалечи бавно и се замисли. Градината беше почнала да й харесва така, както й харесваха червеношийката, Дикън и майката на Марта. Марта също започваше да й харесва. Тя вече обичаше много хора — като се има предвид, че по-рано не бе обичала никого. Мери слагаше и червеношийката при хората. Тръгна покрай дългата, покрита с бръшлян стена, над която се виждаха върховете на дърветата. Когато минаваше втори път, й се случи нещо много интересно и вълнуващо и причината за това бе червеношийката на Бен Уедърстаф.

Чу чуруликане и цвърчене и видя птичето в празната леха за цветя отляво. То подскачаше и се преструваше, че кълве разни неща от земята, за да не си помисли Мери, че я следи. Но тя знаеше, че я е проследило, и това така я зарадва, че почти потрепери.

— Ти ме помниш! — викна тя. — Помниш ме! Ти си най-хубавото птиченце на света.

Мери чуруликаше, приказваше му нежно, а то подскачаше, въртеше опашка и цвърчеше, сякаш и то говореше. Червеното му елече беше като от коприна, а когато напери малките си гърдички, стана толкова красиво, сякаш искаше да й покаже колко важна може да бъде една червеношийка и колко много може да прилича на човек. Когато то й позволи съвсем да се приближи, Мери напълно забрави, че някога през живота си се е чумерила. Тя се наведе към него, като говореше и се опитваше да наподобява звуците на червеношийката.

О, само като си помислеше, че птичето й позволи да се приближи толкова много! То знаеше, че за нищо на света тя няма да протегне ръка към него и да го изплаши. То знаеше, защото беше истински човек, но по-добър от всички други хора на света. Мери беше толкова щастлива, че не смееше да диша.

Лехата за цветя не беше съвсем гола. Наистина цветя нямаше, защото ги бяха подрязали за зимната им почивка, но в края й растяха нагъсто ниски и високи храсти, около които подскачаше червеношийката. По едно време тя скочи върху буца прясно обърната пръст и се спря, за да потърси червеи. Пръстта беше изровена, защото някое куче се бе опитвало да извади къртица и бе направило доста дълбока дупка.

Мери я разглеждаше, без да знае как се е появила тази дупка, и както гледаше, съзря нещо полузаровено в прясната пръст. То приличаше на пръстен от ръждиво желязо или пиринч и когато червеношийката литна към едно близко дърво, Мери протегна ръка и вдигна пръстена. Това обаче не беше пръстен, а стар ключ, който изглеждаше да е стоял заровен от дълго време.

Мери се изправи и го разгледа с изплашено лице.

— Може би е заровен от десет години — прошепна тя. — Може би това е ключът за градината.

> ГЛАВА 8

> ЧЕРВЕНОШИЙКАТА, КОЯТО ПОКАЗА ПЪТЯ


Мери дълго разглежда ключа. Обръщаше го на всички страни и мислеше. Както вече казах, тя не беше научена да иска разрешение или да пита по-големите за каквото и да било. Всичко, около което се въртяха мислите й, беше, че ако това е ключът на затворената градина и ако намери вратата, тя може би ще успее да я отвори и да види какво има зад стените и какво е станало с розовите храсти. Тя искаше непременно да я види, защото сигурно щеше да е по-различна от всички други градини и може би през тези десет години с нея бе станало нещо странно. Освен това, ако й харесваше, тя можеше да ходи там всеки ден, да заключва вратата и да си измисля най-различни игри, които да играе, необезпокоявана от никого, защото никой няма да знае къде е тя, а ще мислят, че вратата е още заключена и ключът — заровен. Тази мисъл много я радваше.

Животът й в тази къща със сто тайнствено заключени стаи, където нямаше с какво да се развлича, караше ленивия й мозък да поработи и възбуждаше въображението й. Без съмнение свежият и чист въздух на ливадите имаше голяма заслуга за това. Така, както въздухът й беше дал апетит, а борбата с вятъра бе раздвижила кръвта й, тези неща сега вълнуваха мислите й. В Индия винаги й беше много топло и тя се чувствуваше твърде отпусната и слаба, за да я е грижа за нещо. Тук обаче Мери започваше да се интересува и да иска да върши нови неща. Сега вече тя се чувствуваше по-малко „начумерена“, въпреки че не знаеше защо.

Мери сложи ключа в джоба си и започна да се разхожда нагоре-надолу по пътеката. Тук, изглежда, идваше единствено тя, затова можеше спокойно да оглежда стената и най-вече бръшляна, който я покриваше. Именно той я объркваше. Колкото и внимателно да се вглеждаше, не виждаше нищо друго освен гъсти, блестящи, тъмнозелени листа. Това много я разочарова. Нещо от „начумереността“ й се събуди у нея, докато крачеше покрай стената и гледаше над нея към върховете на дърветата, които се намираха отвъд. „Толкова е глупаво — си каза тя — да си тъй близо и да не можеш да влезеш.“ Скри ключа в джоба си, когато се прибра в къщи, и реши винаги да го носи със себе си, тъй че ако намери някога скритата врата, да е готова веднага да влезе.

Мисис Медлък бе разрешила на Марта да пренощува у дома си, но на сутринта тя отново беше на работа в отлично настроение и с още по-румени бузи.

— Станах в четири часа — каза тя. — Ех, колко бяха хубави ливадите — птиците се събуждаха, зайци скачаха наоколо, слънцето тъкмо изгряваше. Не вървях пеш през целия път. Един човек ме качи на каруцата си и беше чудесно.

Тя беше пълна с истории и радостни случки от свободния ден. Майка й много се зарадвала да я види и двете добре се справили с прането и печенето на хляба. Марта дори приготвила за децата по един тестен сладкиш, поръсен със захар.

— Още вдигаха пара, когато децата се върнаха от игра. Цялата къща ухаеше на чисто и на нещо печено, огънят беше запален и те направо крещяха от радост. Дикън каза, че в нашата къщичка и крал може да живее.

Вечерта всички седнали около огъня. Марта и майка й кърпели скъсаните дрехи и чорапи, а Марта им разказвала за малкото момиченце, което дошло от Индия и било свикнало цял живот да му слугуват, че дори чорапите си не можело да обуе само.

— Приятно им беше да слушат за теб — рече Марта. — Искаха да знаят всичко за черните и за кораба, с който си пристигнала. Не можах да им разкажа достатъчно.

Мери се замисли.

— Ще ти разправя още неща преди следващия ти свободен ден — каза тя, — тъй че ще имате повече да си говорите. Сигурно ще им хареса да чуят за слоновете и камилите и за офицерите, които ходят на лов за тигри.

— Ей богу — извика Марта доволна, — те ще полудеят от радост! Наистина ли ще ми разкажеш всичко това? Ще бъде също като панаир с диви животни — чувала съм, че имало веднъж в Йорк.

— Индия е съвсем различна страна — каза Мери бавно, докато мислеше по въпроса, — не е като Йоркшир. Никога не бях се сещала за това. Приятно ли беше на Дикън и на майка ти да им разправяш за мен?

— Разбира се! На Дикън чак очите щяха да изскочат, толкова се ококори. А на мама й стана мъчно, че си все сама. Тя попита: „Мистър Крейвън не е ли намерил гувернантка или бавачка за нея?“, а аз казах: „Не още. Мисис Медлък знае, че той ще й намери, ако се сети, но това може да стане и след две-три години.“

— Не искам гувернантка — отсече Мери.

— Обаче мама казва, че вече е време да се учиш да четеш и трябва някоя жена да се грижи за тебе. Тя ми каза: „Марта, само си помисли как ще се чувствуваш в една толкова голяма къща съвсем сама, без майка. Направи нещо да я развеселиш!“, и аз казах, че ще направя.

Мери я изгледа продължително.

— Ти наистина ме развеселяваш — рече тя. — Обичам да те слушам как говориш.

Марта излезе от стаята и се върна с нещо, което криеше под престилката.

— Познай какво е това! — рече тя с весела усмивка. — Донесох ти подарък!

— Подарък! — възкликна Мери. Как можеше една къщичка с четиринайсет гладни гърла да й праща подарък.

— Един търговец с каруца мина през ливадите и спря пред нашата къщурка — обясни Марта. — Продаваше тенджери, тигани и разни дреболии, но мама нямаше пари за нищо. Тъкмо си тръгваше и нашата Елизабет-Елън викна: „Мамо, той има въжета за скачане с червени и сини дръжки!“ Мама изведнъж извика: „Ей, господине, почакай! Колко струват?“, а той: „Две пени“*. Мама започна да рови в джоба си и ми казва: „Марта, ти си добро момиче и ми донесе заплатата си. Макар че парите ми трябват много, ще дам две пени да купя въженце за онова дете.“ И тя го купи. Ето ти го.

[* Пени — англ. монета, равна на 1/12 от шилинга. — Бел.пр.]

Марта извади въжето изпод престилката си и й го показа гордо. То беше здраво и тънко, а дръжките му бяха нашарени с червено и синьо. Мери Ленъкс никога не бе виждала въже за скачане и го гледаше с учудване.

— За какво е това? — попита тя с любопитство.

— Как за какво?! — извика Марта. — Да не би да искаш да кажеш, че в Индия няма въжета за скачане, а само слонове, тигри и камили? Нищо чудно, че повечето хора са черни. Ето за какво е — гледай!

Тя изтича в средата на стаята, хвана дръжките и започна да скача. Мери цяла се извърна да я гледа, а чудноватите лица от портретите сякаш също се взираха в нея. Те сигурно се чудеха какво ли си позволяваше да прави под носа им това просто селянче. Но Марта дори не ги поглеждаше. Интересът и любопитството, изписани по лицето на Мери, така я радваха! Тя продължи да скача, докато стигна до сто.

— Можех и повече по-рано — рече тя. — Стигала съм до петстотин, когато бях на дванайсет години, но тогава не бях толкова дебела, пък и отдавна не съм скачала.

Мери стана от стола.

— Много е хубаво — каза тя. — Майка ти е добра жена. Дали ще мога и аз да се науча да скачам като теб?

— Ами опитай — насърчи я Марта и й подаде въжето. — Отначало няма да можеш до сто, но трябва да се упражняваш. Така каза мама. Тя каза: „Нищо няма да й помогне така, както въжето. То е най-полезната играчка за деца. Нека скача на чист въздух, така краката и ръцете й ще пораснат и заякнат.“

Ясно беше, че Господарката Мери нямаше много сила в краката и ръцете, когато започна да скача за първи път. Отначало не беше особено сръчна, но така й хареса, че не искаше да спре.

— Облечи се и излез да скачаш навън — каза Марта. — Мама рече да стоиш навън колкото може повече, даже и когато вали. Само да се обличаш по-дебело.

Мери си сложи палтото и шапката, взе въжето и тръгна да излиза, но изведнъж се сети нещо и се обърна.

— Марта — каза тя, — това въже е от твоята заплата. Двете пени са били твои. Благодаря ти.

Тя каза това сковано, защото не беше свикнала да благодари, нито да обръща внимание, когато се прави нещо за нея.

— Благодаря ти — рече тя и подаде ръка, понеже не знаеше какво да направи. Марта се ръкува несръчно — и тя не беше свикнала на такива неща. После се засмя:

— Ей, ама ти си също като някоя стара жена. Нашата Елизабет-Елън щеше само да ме целуне.

Мери се скова още повече.

— Искаш ли да те целуна? Марта пак се засмя.

— А, не — отговори тя. — Ако беше друго дете, щеше да се сетиш сама, но ти не си. Хайде, тичай да играеш!

Мери се почувствува малко неловко, като излизаше. Особени изглеждаха хората в Йоркшир, а Марта беше постоянна загадка за нея. Отначало Мери никак не я обичаше, но сега вече не беше така.

Въжето беше наистина чудесно. Тя броеше и скачаше, скачаше и броеше, докато бузите й се зачервиха. Беше й толкова интересно, както никога досега. Слънцето грееше и подухваше ветрец, който донасяше свежия аромат на прясно разкопана земя. Мери скача около водоскока, после нагоре и надолу по алеите. Най-накрая отиде да скача в зеленчуковата градина и видя Бен Уедърстаф, който копаеше и говореше с червеношийката, а тя подскачаше наоколо. Скачайки, Мери се приближи до пътеката. Той вдигна глава и я погледна любопитно. Мери се чудеше дали ще я забележи, защото искаше да я види как скача.

— Брей! — възкликна той. — Гледай ти! Значи и ти стана най-после дете! Да не се казвам Бен Уедърстаф, ако бузите ти не са червени! Не вярвах, че това може да стане.

— Никога по-рано не съм скачала — каза Мери. — Сега се уча и мога само до двайсет.

— Продължавай така — рече Бен. — Това е хубаво за тебе. Виж как те гледа — посочи той червеношийката с глава. — Вчера те следеше, сигурно и днес ще иска. Решила е да открие какво е това въже, защото никога не е виждала такова нещо. Ей! — завъртя той глава към птичката. — Любопитството ти ще те убие, ако не внимаваш!

Мери обиколи със скачане всички градини, като си почиваше от време на време. Най-накрая тръгна по своята любима алея и реши да опита дали може да я премине цялата със скокове. Алеята беше доста дълга, затова тя започна бавно, но едва стигна до половината и толкова се загря и запъхтя, че трябваше да спре. Това нямаше голямо значение, понеже вече беше стигнала до трийсет. Мери се засмя доволно и изведнъж — какво да види — червеношийката! Беше кацнала на бръшляна и се люлееше. Тя пак беше следила Мери и сега я поздравяваше с песен. Както скачаше, Мери усети нещо тежко в джоба си и се засмя на червеношийката:

— Ти ми показа вчера ключа — рече тя. — Днес трябва да ме заведеш при вратата, но не ми се вярва да я знаеш.

Червеношийката литна от люлеещия се бръшлянов клон и кацна горе на стената. Отвори човчица и запя чудна песен, просто за да се похвали. Няма нищо по-възхитително на света от червеношийка, когато се перчи, а те правят това почти непрекъснато.

Мери Ленъкс беше слушала много за магии в приказките на своята ая. Това, което стана в следващия миг, беше според нея чиста магия.

Ветрецът пак подухна по алеята, този път малко по-силно, така че разлюля клоните на дърветата и висящия по стената бръшлян. Мери стоеше близо до червеношийката. Изведнъж вятърът духна настрани няколко бръшлянови клонки. Мери скочи и ги хвана с ръка, защото бе видяла нещо под тях — нещо кръгло, което дотогава бе скрито от листата. Беше дръжката на една врата.

Тя мушна ръце под листата и ги разбута настрани. Увисналият бръшлян изглеждаше много гъст, образуваше рехава люлееща се завеса, макар че част от листата бяха пропълзели по дървените и железните части на вратата. Сърцето й биеше силно, а ръцете й трепереха от радост и вълнение. Червеношийката продължаваше да чурулика, като накланяше глава, сякаш и тя се вълнуваше. Какво беше това квадратно желязно нещо, което ръцете й напипаха и в което пръстите й откриха дупка?

Това беше ключалката на вратата, стояла заключена десет години! Мери бръкна в джоба си, извади ключа и го мушна в ключалката. Ставаше! Тя го завъртя с две ръце. След това пое дълбоко въздух и се огледа дали не идва някой. Нямаше никого. Тя отново пое дъх, махна завесата от бръшлян и бутна вратата. Тя бавно-бавно се отвори.

Мери се промъкна вътре, затвори вратата и се огледа, като се задъхваше от вълнение, учудване и възторг. Тя се намираше в тайната градина!

> ГЛАВА 9

> НАЙ-СТРАННАТА КЪЩА, В КОЯТО НЯКОЙ НЯКОГА Е ЖИВЯЛ


Това беше най-хубавото и тайнствено място на света. Високите стени, които го заобикаляха, бяха покрити с пълзящи розови стъбла без листа. Те бяха гъсто сплетени. Мери Ленъкс позна, че са рози, защото бе виждала много в Индия. Навсякъде земята беше покрита с кафява изсъхнала трева. Имаше и високостеблени рози, които така бяха разперили клонки, че приличаха на малки дръвчета. В градината растяха и дървета и едно от най-странните и красиви неща тук бе, че те пелите бяха увити с пълзящи рози, а дългите им филизи се люлееха като леки завеси. Тук-там те се бяха закачили на някой по далечен клон, бяха пропълзели от дърво на дърво и бяха образували красиви мостове. По тях сега нямаше нито рози, нито листа и Мери не знаеше дали са живи, или са изсъхнали. Мрежата от сиви и кафяви клонки обвиваше всичко като мантия от мъгла — и стените, и дърветата, дори и кафявата трева. Именно тази призрачна мрежа придаваше особена тайнственост на всичко. Мери бе очаквала, че градината ще бъде по-различна от другите, които не са били изоставени за толкова дълго време, и наистина през целия си живот тя никога не бе виждала такова място.

— Колко е тихо! — прошепна тя. — Колко е тихо!


Каталог: library -> svetski -> chuzdiclasica
chuzdiclasica -> Поредица ние обичаме животните
chuzdiclasica -> Душата на животните превод от френски Весела Бръмбарова-Генова
chuzdiclasica -> Книга на всички деца, станали заложници на собствените си родители и отвлечени в чужди страни, както и на онези, които живеят в страх Съдържание първа част
chuzdiclasica -> [Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър
chuzdiclasica -> Първо издание превод Николай Анастасов
chuzdiclasica -> Старогръцки легенди и митове н и колай кун
chuzdiclasica -> Хенрик Сенкевич


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница