Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница6/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

— Получи ли писмото на Марта? — попита тя.

Той кимна с глава. Косата му беше къдрава, с ръждив цвят.

— Затова дойдох.

Дикън се наведе да вземе нещо, което лежеше на земята до него.

— Донесох ти градинските инструменти. Ето ги — лопата, гребло, вила и мотика. Много са хубави. Има и малка лопатка. А като купувах семената, жената в магазина ми даде без пари и няколко пакетчета бял мак и ралица.

— Ще ми покажеш ли семената? — попита Мери.

Искаше й се да може да говори като него, тъй бързо и леко. Той говореше тъй, сякаш я хареса, макар че не го беше страх, че тя няма да го хареса, макар че беше само едно най-обикновено момче от ливадите, със закърпени дрехи, смешно лице и къдрава ръждивочервеникава коса. Като се приближи до него, Мери усети чистия и свеж дъх на пирен, трева и листа, сякаш момчето беше направено от тях. Това много й хареса и като погледна смешното му лице с червени бузи и кръгли сини очи, тя забрави, че се срамува.

— Хайде да седнем на този дънер и да ги разгледаме — рече тя.

Седнаха и той извади от джоба си неугледен малък пакет от кафява хартия. Развърза канапа. Вътре имаше много други по-малки пакетчета, всяко с картинка на цвете.

— Тук има резеда и макове — рече Дикън. — Резедата мирише много хубаво и расте, където я посееш, също и маковете. Те пък израстват и цъфтят само като им подсвирнеш, те са най-хубави от всички.

Той млъкна и бързо обърна глава, а лицето му с алени бузи светна.

— Къде е тая червеношийка, дето ни вика? — попита той.

Звукът идваше от един гъст храст бодлива зеленика и Мери се досети кой чурулика.

— Наистина ли ни вика? — рече тя.

— Да — каза Дикън, сякаш това беше най-естественото нещо на света. — Тя вика някой, който й е приятел. Все едно че казва: „Ето ме! Погледни ме! Хайде да си побъбрим!“ Ето я там в храста. Чия ли е?

— На Бен Уедърстаф, но мисля, че и мен познава — отвърна Мери.

— Да< познава те — каза тихо Дикън. — И те харесва. Обикнала те е. Сега ще ми разправя за тебе.

Той се приближи тихичко до храста със същите бавни Движения като преди малко и започна да свири като червеношийката. Птичката послуша няколко мига, а после зачурулика тъй, сякаш му отговаряше.

— Да, наистина ти е приятелка — засмя се Дикън.

— Така ли мислиш? — зарадва се Мери. Тъй много й се искаше да знае. — Мислиш ли, че наистина ме харесва?

Нямаше да дойде толкова близко, ако не те харесваше — отвърна Дикън. — Птиците трудно избират приятели, особено червеношийките. Те могат да презират по-силно от човек. Виж, сега се обръща към теб. „Не ме ли виждаш?“ — пита тя.

Като че ли наистина беше така. Тя тъй чуруликаше, въртеше глава и скачаше по храста.

— Разбираш ли всичко, което казват птиците? — попита Мери.

Дикън се усмихна, тъй че цялото му лице засия и се почеса по главата.

— Мисля, че да. Те също мислят, че разбирам — рече той. — Живея толкова отдавна в ливадите. Наблюдавам ги как се излюпват, как се учат да летят и да пеят. Понякога си мисля, че и аз съм като тях. Друг път пък ми се струва, че съм може би лисица или заек, катеричка, дори бръмбар, просто не зная.

Той се засмя и се върна при дънера. Започна отново да говори за семената: разказа й как изглеждат, като цъфнат, как да ги засажда и гледа, как да ги храни и полива.

— Виж какво — обърна се той към нея изведнъж. — Аз ще ти ги посадя. Къде е градината ти?

Мери стисна тънките си ръце на скута. Тя не знаеше какво да каже и цяла минута мълча. Това никога не й бе минавало през ум. Чувствуваше се нещастна. Усещаше как пребледнява и после почервенява.

— Ти си имаш градина, нали? — попита той. — Или още не са ти дали?

Лицето й наистина менеше непрекъснато цвета си. Дикън видя това и тъй като тя продължаваше да мълчи, започна да се чуди какво става с нея.

— Няма ли да ти дадат градина? — попита пак той. — Не са ли ти дали още?

Мери още по-силно стисна ръцете си и го погледна.

— Аз не познавам момчетата — рече бавно тя. — Можеш ли да пазиш тайна, ако ти кажа нещо? Това е голяма тайна и аз не знам какво ще правя, ако някой я открие… Мисля, че ще умра. — Тя каза това много твърдо.

Дикън изглеждаше съвсем слисан. Почеса се отново по главата и каза добродушно:

— Аз непрекъснато пазя тайни. Ако не пазех тайни от другите момчета за дупките на лисиците и гнездата на птиците, щеше да е опасно за тях. Мога да пазя тайна.

Господарката Мери не бе имала намерение да протегне ръка и да го хване за ръкава, но го направи.

— Аз си откраднах една градина — каза тя бързо. — Тя не е моя. Всъщност не е на никого. Никой не я иска, никой не се грижи за нея, никой не влиза в нея. Може би там вече всичко е мъртво, не зная.

Тя усети, че й става горещо и сякаш се разсърди, както й се беше случвало много пъти.

— Не ме интересува! Не ме интересува! Никой няма право да ми я вземе, щом аз се грижа за нея, а не те. Те са я оставили да умре, заключена! — завърши тя възбудено и изведнъж се разплака. Бедната малка Мери!

Сините очи на Дикън се разшириха още повече от учудване.

— Е-е — промълви той бавно. В гласа му имаше и учудване, и съчувствие.

— Нямам с какво да се занимавам — рече Мери. — И нищо си нямам. Сама я намерих и сама влязох в нея. Аз съм също като червеношийката, а от нея не могат да я вземат.

— Къде е градината? — попита Дикън със затаен дъх. Мери веднага стана.

— Ела с мене и ще ти я покажа — каза тя.

Тя го поведе по пътеката с лавровите храсти, после по алеята с гъстия бръшлян. Дикън я следваше със странен, почти съжалителен израз на лицето. Сякаш го водеха да види някое птиче гнездо и трябваше да се движи бавно. Когато Мери се приближи до стената и вдигна висящия бръшлян, той се сепна. Там имаше врата и Мери бавно я отвори. Двамата влязоха вътре, Мери спря и предизвикателно посочи с ръка.

— Това е — каза тя. — Това е тайната градина и аз единствена на света искам да я съживя.

Дикън се оглеждаше на всички страни.

— Ах! — прошепна той. — Какво необикновено и прекрасно място! Сякаш сънувам.

> ГЛАВА 11

> ГНЕЗДОТО НА ДРОЗДА
Дикън разглежда градината още няколко минути, а Мери го наблюдаваше. После той тръгна, като стъпваше леко, дори по-внимателно и от нея, когато за първи път се беше озовала там. Поглъщаше всичко с поглед — и сивите дървета с пълзящи растения по тях, които висяха от клоните, и плетеницата от клонки по стените и по тревата, и нишите с вечнозелени растения и каменни седалки.

Никога не съм мислил, че ще видя това място — прошепна най-сетне Дикън.

— Ти знаеше ли за него? — попита Мери.

Тя говореше високо и Дикън й направи знак.

— Трябва да говорим тихо — рече той. — Някой може да ни чуе и ще се чуди какво правим тук.

— О, забравих! — уплаши се Мери и запуши устата си с ръка. — Ти знаеше ли за градината? — попита отново тя, щом се успокои.

Дикън кимна утвърдително.

— Марта ми беше казала, че има една градина, в която никой не е влизал. Много се чудехме как ли изглежда.

Той млъкна и се загледа в красивите сиви плетеници наоколо, а големите му очи блестяха от радост.

— Ех, колко гнезда ще има тук, като дойде пролетта! — каза гой. — Това е най-безопасното място за гнезда в цяла Англия. Никой не идва тук, преплетените клони на дърветата и розите са така удобни за строеж. Чудя се защо всички птици от мочурите не си правят гнездата тук.

Мери несъзнателно сложи ръка на рамото му.

— А ще има ли рози? — прошепна тя. — Можеш ли да познаеш? Аз мислех, че те всички са мъртви.

— О, не! Не всички! — отвърна той. — Виж!

Той пристъпи към най-близкото дърво, което беше много старо, със сиви лишеи по кората. От него висеше завеса от преплетени клонки и израстъци. Дикън извади от джоба си ножче и разряза едно клонче.

— Има много изсъхнали клони, които трябва ла се изрежат — каза той. — Има и много стари клони, но миналата година са пораснали и някои нови. Това тук е ново. — И той докосна един филиз, който беше зелено-кафяв, а не сив и твърд.

Мери също го докосна загрижено и с благоговение.

— Това ли? — попита тя. — То съвсем, съвсем ли е живо?

Дикън се усмихна.

— Живо е като тебе и мене — отвърна той.

— Как се радвам, че е живо! — силно прошепна ля. — Искам всички те да са живи. Хайде да обиколим градина та и да видим колко живи има.

Тя се задъхваше от нетърпение. Дикън също беше нетърпелив като нея. Тръгнаха от дърво на дърво и от храст на храст. Дикън държеше ножчето си и й показваше неща, които й се струваха прекрасни.

— Подивели са — каза той, — но са загинали по нежните, а най-силните са пораснали. Расли са и са се разпростирали, докато са образували това чудо. Виж! — и той дръпна един дебел сив клон, който изглеждаше съвсем сух. — Човек може да помисли, че това е сухо, но аз не вярвам — поне не е до корен. Ще го отрежа ниско и ще видя.

Той коленичи и отряза с ножа си немного високо над земята клона, който изглеждаше безжизнен.

— Ето — провикна се той ликуващо. — Казах ли ти! Дървото е още зелено. Погледни!

Мери коленичи, преди още да й е казал, и се взираше с всичка сила.

— Когато е зеленикаво и така сочно, значи е живо — обясни й Дикън. — Ако вътре е сухо и се чупи лесно като онова преди малко, значи е свършило. Тук има един голям корен — като че ли всички тези клони излизат от не го. Ако се изрежат изсъхналите и се разкопае наоколо, тогава — той спря и погледна нагоре към висящите клончета, — тогава това лято ще има цял водопад от рози.

Те тръгнаха от храст на храст и от дърво на дърво. Дикън беше силен и много сръчен и умело режеше сухите клони, като винаги познаваше кога в едно клонче има живот. След половин час и Мери можеше да познава, а когато той отрежеше някое клонче без листа, тя надаваше радостен вик, ако видеше, че е дори малко зелено и влажно. Лопатата, мотиката и вилата бяха много полезни. Дикън й показа как да си служи с вилата, а той разкопаваше с лопатата около корените и разрохкваше пръстта, за да влезе въздух в нея.

Както работеха прилежно около един от най-големите розови храсти, Дикън видя нещо и извика от удивление:

— Ей! — посочи той тревата няколко стъпки по-нататък. — Кой е направил това?

Това беше едно от местата, които Мери бе почистила по-рано.

— Аз — отвърна тя.

— А аз пък мислех, че нищо не разбираш от градинарство — възкликна той.

— Но аз не разбирам — отговори тя. — Те бяха толкова малки, а тревата тъй гъста, че сякаш не можеха да дишат. Затова им направих място. Аз дори не знам какви са тези цветя.

Дикън коленичи усмихнат до тях.

— Добре си направила — рече той. — И градинар не може да те научи по-добре. Сега ще пораснат до небето като в приказката за фасула на Джак. Това са минзухари и кокичета. А тези тук са нарциси. Ех, каква гледка ще бъде!

Той тичаше от едно място на друго.

— Много работа си свършила за такова малко момиче — рече той, като я гледаше.

— Напълнявам — каза Мери — и ставам по-силна. По-рано бях винаги уморена, а сега, като копая, изобщо не се изморявам. Обичам дъха на прясно разровена пръст.

— Това е полезно за тебе — отвърна Дикън, като кимаше мъдро с глава. — Няма нищо по-чудесно от миризмата на хубава чиста почва, освен аромата на поникващите растения по време на дъжд. Много често, когато вали, отивам в ливадите, лягам под някой храст, слушам тихото ромолене на капките по пирена и дишам ли, дишам. Мама казва, че носът ми потрепва като на заек.

— Никога ли не настиваш? — попита Мери, като го гледаше с учудване. Никога не бе срещала такова смешно, нито пък такова добро момче.

— Не — усмихна се той. — Никога не съм хващал настинка, откакто съм се родил. Бродя из ливадите по всяко време също като зайците. Мама казва, че съм дишал много чист въздух и не мога да настина. Здрав съм като камък.

През цялото време, докато Дикън говореше, Мери го следваше и му помагаше с вилата и малката си лопатка.

— Тук има много работа — каза по едно време той и се огледа с възторг.

— Ще идваш ли да ми помагаш? — помоли го Мери. — Аз също ще ти помагам. Мога да копая, да плевя и да правя всичко, каквото ми кажеш. О, ела пак, Дикън, моля те!

— Ще идвам всеки ден, стига да искаш — и в слънце, и в дъжд — отвърна той решително. — Това е най-забавното, което ми се е случвало — да стоя тук затворен и да съживявам една градина!

— Ако наистина дойдеш — каза Мери — и ако ми помогнеш да я съживим, аз ще… просто не знам какво ще направя — завърши тя безпомощно. Какво да направиш за такова момче?

— Ще ти кажа какво ще направиш — рече Дикън с щастлива усмивка. — Ще напълнееш, ще огладняваш като вълк и ще се научиш да говориш като мен с червеношийката. Ех, че весело ще ни бъде!

Дикън започна да се разхожда, като оглеждаше замислено дърветата, стените и храстите.

— Не искам да изглежда, като че ли е работена от градинар — цялата подрязана, подкастрена, подредена. А ти? — попита той. — Така градината е по-хубава — с тези диви израстъци, които се люлеят и преплитат навсякъде.

— Няма да я правим подредена — каза Мери с жар. — Иначе няма да бъде тайна градина.

Дикън стоеше, почесваше главата си с ръждивочервеникавата коса и изглеждаше доста озадачен.

— Че е тайна градина, това е сигурно — рече той, — но ми се струва, че и някой друг освен червеношийката е влизал тук през тези десет години.

— Но вратата беше заключена, а ключът — заровен — каза Мери. — Никой не би могъл да влезе.

— Това е вярно — потвърди Дикън. — Странно място е това. Сякаш някой е подкастрял тук-там преди по-малко от десет години.

— Но как би могъл да го направи? — учуди се Мери. Дикън разглеждаше един розов клон и зачудено клатеше глава.

— Да, как би могъл наистина? — мърмореше той. — При заключена врата и заровен ключ.

Мери чувствуваше, че докато е жива, никога няма да забрави първата утрин, когато градината й започна да расте Разбира се, тя не започна да расте още тази сутрин. Когато Дикън започна да разчиства място, за да засее семената, тя си спомни песничката, която Базил й беше пял, за да я дразни.

— Има ли цветя, които да изглеждат като камбанки? — попита тя.

— Момините сълзи — отговори той, като продължаваше да копае с лопатката.

— Хайде да посеем и тях — каза Мери.

— Тук вече има момини сълзи, видях ги. Растат много нагъсто и ще трябва да ги разредим, но са много. Ако посеем семена, ще цъфнат чак след две години, но аз мога ла донеса вече пораснали от нашата градина. Защо искаш момини сълзи?

Тогава Мери му разказа за Базил и неговите братя и сестри в Индия, как ги беше мразила и как те й казваха „Господарката Мери — все се чумери“.

— Те подскачаха около мен и пееха песничка, която си бяха измислили. Песничката беше:

P>

Господарката Мери все се чумери



как ли расте нейната лехичка?

Сребърни камбанки, мидени останки и невени —

всичките в редичка.

P$

— Просто си я спомних и се чудех дали наистина има цветя като сребърни камбанки.



Тя леко се намръщи и заби доста злобно лопатката в земята.

— Те бяха по-начумерени и от мене.

Дикън се засмя.

— Е — каза той и смачка в ръката си малко от черната, плодородна почва, като поемаше аромата й, — няма нужда да си начумерен, когато наоколо има цветя и треви и толкова много мили диви същества, които бързат напред-назад, правят си къщички или строят гнезда и пеят, и подсвиркват. Нали?

Мери коленичи до него със семената в ръка, погледна го и спря да се мръщи.

— Дикън, ти си много добър. Марта беше права — каза тя. — Харесваш ми. Ти си петият човек, когото харесвам. Никога не съм мислила, че мога да харесвам пет души.

Дикън седна на петите си като Марта, когато лъскаше камината. Мери си помисли, че той изглежда смешен и приятен с кръглите си сини очи, червени бузи и весело вирнат нос.

— Само пет души ли харесваш? — попита той. — Кои са другите четирима?

— Майка ти и Марта — броеше Мери на пръсти, — червеношийката и Бен Уедърстаф.

Дикън се засмя силно.

— Знам, че ме смяташ за чудато момче — каза той, — но ти си най-чудатото момиченце, което съм виждал.

Тогава Мери направи нещо необичайно. Тя се наведе към него и му зададе един въпрос, който по-рано не би си и помислила да зададе някому. При това се опита да го каже на йоркширски, защото това бе неговият език, а в Индия местните жители винаги се радваха, ако знаеш езика им.

— А ти харесваш ли ме?

— Да, харесвам те! — отговори Дикън от сърце. — И съм сигурен, че и червеношийката те харесва.

— Това прави двама — каза Мери. — Двама за мене!

Те започнаха да работят още по-усърдно и с още по-голяма радост. Мери се стресна, когато чу, че големият часовник на двора бие часа за нейния обяд.

— Ще трябва да си тръгвам — рече тя тъжно. — И ти също, нали?

Дикън се усмихна.

— Моят обяд е лесен — каза той. — Мама винаги ми слага нещо в джоба.

Той вдигна палтото си от тревата и извади от джоба издуто вързопче, направено от груба, но чиста шарена кърпа. Вътре имаше две дебели филии хляб с нещо по средата.

— Най-често ям само хляб — каза Дикън, — но днес има и хубаво парче сланина.

Обедът му се стори на Мери доста необикновен, но изглежда, че на него щеше да му се услади.

— Ти отивай да обядваш — продължи той, — а аз ще хапна и после ще свърша още малко работа, преди да си тръгна.

Той седна и се облегна на едно дърво.

— Ще извикам червеношийката — рече той — и ще й дам кожичката от сланината да си клъвне. Те много обичат тлъстина.

На Мери никак не й се тръгваше. Внезапно й се стори, че Дикън може да е някоя горска фея, която ще е изчезнала, когато тя се върне в градината. Беше прекалено добър, за да съществува наистина.

— Каквото и да стане, нали на никого няма да кажеш? — попита тя.

Червените му бузи бяха издути от първата хапка, но той успя да се усмихне окуражаващо.

— Ако ти беше дрозд и ми бе показала гнездото си, мислиш ли, че щях да кажа на някого? Никога! — рече той. — Не те заплашва опасност — все едно че си дрозд.

И Мери беше сигурна, че наистина е така.

> ГЛАВА 12

> ЩЕ МИ ДАДЕТЕ ЛИ ПАРЧЕ ЗЕМЯ?


Мери тичаше толкова бързо, че когато стигна стаята си, беше съвсем запъхтяна. Косата й беше разрошена, бузите зачервени. Обедът я чакаше на масата, а Марта бе застанала до нея.

— Малко закъсня — каза тя. — Къде беше?

— Видях Дикън! — извика Мери. — Видях Дикън!

— Знаех си, че ще дойде — рече Марта възторжено. — Как ти се вижда?

— Мисля, мисля, че е много хубав! — отговори Мери решително.

Марта се изненада, но й стана приятно.

— Е, той е най-доброто момче на света, но никога не сме го смятали за хубав. Много му е чип носът.

— На мене ми харесва чип — каза Мери.

— И очите му са кръгли — добави Марта малко несигурно. — Макар че цветът им е хубав.

— На мене ми харесват кръгли — каза Мери. — Цветът им е също като небето над ливадите.

Марта сияеше от радост.

— Мама казва, че са станали такива, защото той много гледа птиците и облаците. Но устата му е голяма, нали?

— Много ми харесва голямата му уста — отвърна Мери упорито. — Искам и моята да е такава.

Марта се разсмя доволно.

— Ще бъде много смешно на малкото ти личице. Но аз си знаех, че Дикън ще ти хареса. А какво ще кажеш за семената и за градинските инструменти?

— Откъде знаеш, че ги е донесъл? — попита Мери.

— Е, никога не съм мислила, че няма да ги донесе. Той е сигурно момче.

Мери се страхуваше да не би Марта да започне да задава опасни въпроси, но това не се случи. Нея я интересуваха семената и градинските инструменти и само веднъж Мери се поуплаши — когато Марта попита къде ще посеят семената.

— Кого пита за това? — искаше да знае тя.

— Още никого не съм питала — отговори Мери колебливо.

— Аз не бих питала главния градинар. Много е важен тоя мистър Роуч.

— Никога не съм го виждала — каза Мери. — Познавам само помощниците и Бен Уедърстаф.

— Ако бях на твое място, щях да питам Бен Уедърстаф — посъветва я Марта. — Той не е толкова лош, колкото изглежда, нищо, че е все намръщен. Мистър Крей вън му дава да прави каквото иска, защото той разсмиваше мисис Крейвън, когато беше жива. Тя го обичаше. Може би ще ти намери някое кътче по-настрана.

— Ако то е по-отдалечено и никой не го иска, нали никой не би имал нищо против да го взема? — попита Мери неспокойно.

— Няма да има причина — каза Марта. — Ти няма да навредиш на никого.

Мери побърза да изяде обеда си и като стана от масата, накани се да изтича в стаята си и отново да си сложи шапката, но Марта я спря.

— Имам нещо да ти казвам — рече тя, — но реших първо да те оставя да се наобядваш. Мистър Крейвън си дойде тази сутрин и мисля, че иска да те види.

Мери пребледня.

— О, защо? Той не искаше да ме види, когато пристигнах. Чух от Пичър, че не искал.

— Мисис Медлък казва, че е заради мама — обясни Марта. — Тя отивала в село Туейт и го срещнала по пътя. По-рано никога не би го заговорила, макар че мисис Крейвън е идвала два-три пъти в нашата къщичка. Той бил забравил, но мама се осмелила да го спре. Не знам какво му е казала за тебе, но той е решил да те види, преди да замине утре.

— О! — извика Мери. — Пак ли заминава? Много се радвам!

— Заминава за дълго време. Може да не се върне до есента или до зимата. Ще пътува в чужбина. Той все това прави.

— Така се радвам, така се радвам! — каза Мери с благодарност.

Ако той не се върне до зимата, пък дори и до есента, ще има време да гледа как тайната градина се съживява. А тогава дори и да я открие и да й я вземе, това ще й остане.

— Кога мислиш, че ще иска…

Преди да стигне до края на изречението, вратата се отвори и влезе мисис Медлък. Беше с най-хубавата си черна рокля и шапка, а яката й беше закопчана с голяма брошка, на която имаше портрет на мъж. Това беше цветна снимка на мистър Медлък, който бе починал преди много години, и тя винаги я носеше, когато се обличаше официално. Изглеждаше нервна и развълнувана.

— Косата ти е разрошена — каза тя бързо. — Иди да се срешеш. Марта, помогни й да облече най-хубавата си рокля. Мистър Крейвън ме изпрати да я заведа при него в кабинета му.

Цялата руменина изчезна от бузите на Мери. Сърцето й започна да бие бързо и тя почувствува, че се превръща в грубо, грозно и мълчаливо дете. Дори не отговори на мисис Медлък, а се обърна и влезе в стаята си. Марта тръгна след нея. Мери не каза нищо, докато я преобличаха и сресваха, а след като беше вече съвсем готова, последва мисис Медлък по коридора в пълно мълчание. Какво й оставаше да каже? Тя беше длъжна да отиде и се срещне с мистър Крейвън; той сигурно нямаше да я хареса, а и тя нямаше да го хареса. Мери знаеше какво ще си помисли той за нея.

Заведоха я в една част на къщата, където дотогава не бе ходила. Мисис Медлък почука най-после на една врата. Някой каза „Влез!“ и те влязоха заедно в стаята. В креслото пред камината седеше един мъж и мисис Медлък му каза:

— Това е мис Мери, сър.

— Можете да си вървите, а тя нека остане тук. Ще ви позвъня, когато трябва да я отведете — каза мистър Крейвън.

Когато тя излезе и затвори вратата, Мери застана в очакване — грозничко малко същество, което стискаше тънките си ръце. Видя, че мъжът в креслото не е толкова гърбав. По-скоро беше висок и с доста превити рамене. Черната му коса беше прошарена.

Той се обърна към нея:

— Ела тук!

Мери отиде при него.

Той не беше грозен. Лицето му дори щеше да бъде красиво, ако нямаше толкова тъжно изражение. Като че ли видът й го тревожеше и измъчваше. Сякаш той не знаеше какво да направи с нея.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отговори Мери.

— Добре ли се грижат за теб?

— Да.


Той потри неспокойно челото си и я огледа.

— Много си слаба — каза той.

— Започнах да напълнявам — отвърна Мери и усети, че се държи възможно най-сковано.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница