Сирачето Мери Ленъкс и нейният болнав братовчед Колин живеят в големия мрачен замък на имението Мисълтуейт. Двете деца имат всичко, но са капризни, самотни и нещастни



страница7/16
Дата19.07.2018
Размер2.41 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16

Колко нещастно изглеждаше лицето му! Черните му очи като че ли не я виждаха. Те сякаш виждаха нещо друго и той не можеше да задържи мислите си на нея.

— Аз те забравих — каза той. — Как можех да мисля за тебе? Смятах да ти изпратя гувернантка, бавачка или нещо подобно, но забравих.

— Моля… — започна Мери. — Моля… — Една буца заседна на гърлото й.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Аз — аз съм много голяма, за да имам бавачка — каза Мери. — И моля, моля ви, не ми изпращайте още гувернантка.

Той потърка отново челото си и се втренчи в нея.

— Същото каза и онази жена — Соуърби — промърмори той разсеяно.

Тогава Мери събра кураж.

— Това… това майката на Марта ли е? — каза тя със заекване.

— Да, струва ми се — отвърна той.

— Тя разбира от деца — каза Мери. — Има дванайсет. Сигурно разбира.

Той сякаш се пробуди.

— Ти какво искаш да правиш?

— Искам да играя навън — отвърна Мери, като се надяваше, че гласът й не трепери. — В Индия не обичах, а тук огладнявам и напълнявам.

Той я наблюдаваше.

— И мисис Соуърби каза, че ще е полезно за тебе. Тя мисли, че е по-добре да заякнеш, преди да ти взема гувернантка.

— Чувствувам се силна, когато играя и вятърът духа над ливадите — добави Мери.

— А къде играеш? — беше следващият му въпрос.

— Навсякъде — отговори Мери задъхано. — Майката на Марта ми изпрати въже за скачане. Аз скачам и тичам и гледам дали от земята са почнали да поникват разни неща. Не правя никому зло.

— Не се плаши толкова — каза мистър Крейвън с тревога в гласа. — Дете като тебе не може да прави нищо лошо. Можеш да се занимаваш с каквото искаш.

Мери сложи ръка на гърлото си, защото се страхуваше, че той може да види буцата, застанала там от вълнение. Тя пристъпи към него.

— Наистина ли може? — попита тя разтреперана. Уплашеното й личице, изглежда, много го разтревожи.

— Не се страхувай толкова — възкликна той. — Разбира се, че можеш. Аз съм твой настойник, макар че не разбирам от деца и не се справям добре с това. Нямам време да ти обърна внимание. Аз съм болен, нещастен и разсеян, но искам ти да си щастлива и доволна. Не разбирам от деца, но мисис Медлък ще се грижи да получаваш всичко, от което имаш нужда. Поисках да те доведат, понеже мисис Соуърби каза, че трябва да те видя. Нейната дъщеря й била говорила за тебе. Тя мисли, че имаш нужда от чист въздух, от свобода и да тичаш повече.

— Тя разбира от деца — повтори неволно Мери.

— Би трябвало да разбира — потвърди мистър Крейвън. — Помислих си, че е доста смело от нейна страна да ме спира в ливадите, но тя каза, че мисис Крейвън е била мила с нея. — Изглежда, му беше трудно да изрече името на покойната си съпруга. — Тя е почтена жена. Сега, като те видях, мисля, че има право. Играй си навън колкото искаш. Имението е голямо, можеш да ходиш където искаш и да се забавляваш както ти е приятно. Искаш ли нещо по-специално? — като че ли внезапно се сети той. — Искащ ли играчки, книги, кукли?

— Мога ли — гласът й трепереше, — мога ли да получа парче земя?

Нетърпението й попречи да усети колко странно прозвучаха думите й — съвсем различни от това, което искаше всъщност да каже.

— Земя? — повтори мистър Крейвън. — Какво искаш да кажеш?

— Където да посея семена, да гледам как растат и оживяват — каза тя развълнувано.

Той я погледна за миг и прекара ръка по челото си.

— Толкова много ли се интересуваш от градини? — попита той бавно.

— В Индия не беше така — отвърна Мери. — Там все бях болна или уморена, толкова беше топло. Понякога правех малки лехички в пясъка и забождах в тях цветя. Но тук е друго.

Мистър Крейвън стана и започна да се разхожда бавно из стаята.

— Парче земя — повтори той и на Мери й се стори, че това му напомни нещо. Когато мистър Крейвън спря и заговори, погледът на тъмните му очи изглеждаше мек и добър.

— Можеш да имаш земя колкото искаш — каза й той. — Ти ми напомняш за един друг човек, който обичаше земята и нещата, които растат по нея. Ако харесаш някое парче земя — рече той с усмивка, — вземи я, дете мое — съживи я.

— Мога ли да я взема отвсякъде — ако никому не е нужна?

— Отвсякъде — отговори той. — Е, трябва вече да си тръгваш, уморен съм. — Той позвъни на мисис Медлък. — Довиждане. Ще пътувам цяло лято.

Мисис Медлък дойде толкова бързо, че Мери помисли, че е чакала някъде в коридора.

— Мисис Медлък — каза й мистър Крейвън, — видях детето и сега разбирам какво е имала предвид мисис Соуърби. Тя трябва да заякне, преди да започне да учи. Давайте му проста, но здрава храна. Пускайте го да тича в градината. Не се грижете много за него. Мери се нуждае от свобода, чист въздух и движения. Мисис Соуърби ще идва да я вижда от време на време, а и тя може да отива понякога у тях.

Мисис Медлък изглеждаше доволна. Изпита облекчение, като разбра, че няма нужда „да се грижи“ толкова много. За нея детето беше тежък товар, макар че виждаше Мери тъй рядко. При това тя обичаше майката на Марта.

— Благодаря ви, сър — каза тя. — Сюзън Соуърби беше моя съученичка. Тя е разумна и добродушна жена. Вие сигурно сте се убедили в това. Аз нямам деца, но тя има дванайсет и всички те са здрави и добри. Винаги съм се вслушвала в съветите на Сюзън Соуърби, що се отнася до децата. Тя е, както се казва, здравомислеща.

— Разбирам — отговори мистър Крейвън. — Сега отведете Мери и ми изпратете Пичър.

Когато мисис Медлък остави Мери на края на коридора, тя изтича в стаята си. Марта я чакаше.

— Мога да си имам градина — извика Мери. — Където си искам. И няма да имам скоро гувернантка. Майка ти ще идва да ме вижда, а и аз ще мога да посещавам вашата къщичка. Той каза, че едно малко момиче като мене не може да направи нищо лошо и че мога да правя каквото си искам — навсякъде.

— Ех — каза Марта възторжено, — колко е хубаво това от негова страна, нали!

— Марта — каза Мери сериозно, — той е много добър човек, само че изглежда толкова нещастен и челото му е цялото смръщено.

Мери изтича в градината. След като се беше забавила толкова много, тя бе уверена, че Дикън си е отишъл, защото го чакаха пет мили път. Пъхна се под вратата с бръшляна и видя, че той не работи там, където го бе оставила. Градинските инструменти бяха събрани под едно дърво. Тя изтича до тях, като се оглеждаше, но Дикън не се виждаше никъде. Той си беше тръгнал и тайната градина беше празна. Само червеношийката стоеше на един розов храст и я гледаше.

— Отишъл си е — каза Мери натъжено. — О, дали той не беше само една горска фея?

Нещо бяло, закачено за един розов храст, привлече вниманието й. Това беше едно парче от хартия, откъсната от писмото, което бяха изпратили на Дикън. Беше прикрепено към храста с един дълъг трън и в следващия миг Мери разбра, че е от Дикъч. На него бяха изписани грубо печатни букви и бе нарисувана някаква картинка. Отначало тя не можа нищо да разбере, после позна, че това е гнездо с птичка в него. Отдолу беше написано с печатни букви:

S>

„ПАК ЩЕ ДОДА“.



S$

> ГЛАВА 13

> „АЗ СЪМ КОЛИН“
Когато се прибра за вечеря, Мери показа рисунката на Марта.

— Ей — каза гордо Марта, — никога не съм знаела, че нашият Дикън е толкова умен. Това тук е рисунка на дрозд в гнездото му, също като истински и два пъти по-жив.

Тогава Мери разбра, че с това Дикън й съобщава нещо. Картинката означаваше, че тя може да бъде сигурна: той ще пази тайната й. Нейната градина бе нейното гнездо, а самата тя беше дрозд. О, как обичаше тя това странно, просто момче.

Тя се надяваше, че Дикън ще се върне на другия ден, и заспа в очакване на утрото.

Но човек никога не знае какво може да бъде времето в Йоркшир, особено през пролетта. През нощта Мери се събуди от шума на дъжд, чиито тежки капки чукаха по прозореца. Той се изливаше като из ведро, а вятърът свиреше около ъглите и в комините на огромната стара къща. Мери се изправи в леглото и се почувствува нещастна и сърдита.

— Дъждът е начумерен като мене — каза тя, — заваля само защото аз не го исках.

Тя се хвърли на леглото и зарови лице във възглавницата. Не се разплака, само лежеше и мразеше шума на тежко падащия дъжд, мразеше вятъра и неговото фучене.

Мери не можа повече да заспи. Тъжният звук я държеше будна, защото тя самата беше тъжна. Ако се чувствуваше щастлива, той може би щеше да я приспи. Как само виеше този вятър! А едрите дъждовни капки чукаха по прозорците.

— Също като че ли някой се е загубил в мочурите, лута се и плаче — каза тя.
* * *
Мери лежеше будна вече близо час и се въртеше в леглото, когато нещо изведнъж я накара да се изправи, да обърне глава към вратата и да се заслуша. Тя слушаше ли, слушаше.

— Сега вече не е вятърът — прошепна високо тя. — Това не е вятърът. Нещо друго е. Това е онзи плач, който чух преди.

Вратата на стаята й беше открехната и звукът идваше по коридора — далечен, неясен звук на раздразнителен плач. Тя слуша няколко минути и с всяка минута увереността й растеше. Мери чувствуваше, че трябва да открие какво е това. Струваше й се дори по-необикновено от тайната градина и от заровения ключ. Може би фактът, че я бе обзело чувство на непокорство, я направи смела. Тя спусна крачета от леглото и се изправи на пода.

— Ще разбера какво е това — каза тя. — Всички спят, а и не ме е грижа за мисис Медлък — изобщо не ме е грижа!

До леглото й имаше свещ. Мери я взе и тихо излезе от стаята. Коридорът изглеждаше много дълъг и тъмен, но тя бе твърде развълнувана и не обърна внимание на това.

Тя мислеше, че си спомня ъглите, покрай които трябваше да завие, за да намери малкия коридор и вратата с гоблена. Оттам бе излязла мисис Медлък в деня, когато Мери се бе заблудила.

Звукът идваше по този коридор. Мери продължи по-нататък със слабата си светлинка, почти пипнешком, а сърцето й биеше силно. Далечният, тих плач продължаваше и я водеше. Понякога спираше за миг и после отново започваше. Този ли бе ъгълът, покрай който трябваше да завие? Тя се спря и помисли. Да, този беше. Надолу по коридора, после наляво, след това нагоре по Две широки стъпала и после отново надясно. Да, вратата с гоблена беше там.

Тя я отвори много внимателно и я затвори зад себе си. Когато застана в коридора, чу плача съвсем ясно, макар и немного силно. Той идваше иззад стената отляво, на няколко ярда* по-нататък имаше врата. Лъч светлина проблясваше изпод нея. Някой плачеше в тази стая и този някой беше съвсем малък.

[* Ярд — мярка за дължина, равна на 91,4 см. — Бел.пр.]

Мери пристъпи към вратата, натисна я и се озова в стаята.

Беше голяма стая с красиви стари мебели. В камината гореше слаб огън, а до кревата с резба и четири колони, от които се спускаха завеси от брокат, светеше нощна лампа. В кревата лежеше едно момче и жално плачеше.

Мери се чудеше дали наистина се намира там, или отново е заспала и сънува.

Лицето на момчето беше с цвят на слонова кост и имаше изострени изящни черти, а очите му изглеждаха много големи. Косите му бяха гъсти и падаха на тежки къдрици над челото, като още повече смаляваха лицето му. Приличаше на момче, което е било болно, но плачеше сякаш повече от умора и гняв, отколкото от болка.

Мери стоеше до вратата, притаила дъх, със свещта в ръка. После влезе дебнешком, прекоси стаята и се приближи до момчето. Светлината привлече погледа му. То обърна глава на възглавницата и втренчено я загледа, а сивите му очи бяха така широко отворени, че изглеждаха огромни.

— Коя си ти? — прошепна най-после то полуизплашено. — Призрак ли си?

— Не, не съм — отговори Мери също шепнешком. — А ти призрак ли си?

Момчето се взираше и взираше в нея. Мери не можеше да не забележи какви необикновени очи има. Те бяха ахатовосиви и изглеждаха твърде големи за лицето му, защото бяха подчертани от дълги черни мигли.

— Не — отвърна момчето, като помълча малко. — Аз съм Колин.

— Кой Колин? — попита Мери заеквайки.

— Аз съм Колин Крейвън. А ти коя си?

— Аз съм Мери Ленъкс. Мистър Крейвън ми е чичо.

— Той е мой баща — каза момчето.

— Твой баща! — зяпна Мери. — Никой никога не ми е казвал, че той има син. Защо ли?

— Ела тук — каза Колин, като продължаваше да я гледа с чудните си очи, втренчени неспокойно в нея.

Тя се приближи до леглото, а той протегна ръка и я докосна.

— Ти истинска ли си? — рече момчето. — Много често имам такива истински сънища. Ти може би си един от тях.

Мери се беше загърнала с вълнен халат, преди да напусне стаята си, и сега пъхна единия му край между пръстите на момчето.

— Пипни това и виж колко е дебело и топло — каза тя. — Ако искаш, малко ще те ощипя, за да видиш, че съм истинска. За миг аз също си помислих, че си сън.

— Откъде дойде? — попита той.

— От стаята си. Вятърът виеше и не можех да заспя. Чух, че някой плаче, и поисках да видя кой е. Защо плачеше?

— Защото и аз не можех да заспя и ме болеше глава. Кажи ми пак името си.

— Мери Ленъкс. Никой ли не ти каза, че съм дошла да живея тук?

Той още опипваше края на халата й, но като че малко повече вярваше в нейното съществуване.

— Не — отговори той. — Не смеят.

— Защо? — попита Мери.

— Защото щях да се страхувам, че може да ме видиш. Не искам хората да ме виждат и да говорят за мен.

— Защо? — попита Мери, като се чувствуваше все по-озадачена с всеки изминал миг.

— Защото съм винаги така — болен — и трябва да лежа. Баща ми също не би позволил на хората да приказват какъв съм. На прислужниците им е забранено да говорят за мене. Ако остана жив, може да бъда гърбав, но аз няма да живея. Баща ми ненавижда мисълта, че мога да стана като него.

— О, какъв странен дом е това! — каза Мери. — Какъв странен дом! Всичко е тайно. Заключени стаи и заключени градини — и ти! Ти заключен ли си?

— Не. Аз седя в тази стая, защото не искам да излизам от нея. Това много ме уморява.

— Баща ти идва ли да те вижда? — осмели се да попита Мери.

— Понякога. Най-често, когато спя. Той не иска да ме вижда.

— Защо? — отново не можа да се въздържи Мери.

Сянка на раздразнение премина по лицето на момче то.

— Майка ми умряла, когато съм се родил, и той е нещастен, като ме види. Мисли, че не зная, но аз чух хората да говорят. Той почти ме мрази.

— Той мрази и градината, защото майка ти е умряла — рече Мери повече на себе си.

— Каква градина? — попита момчето.

— О, просто… просто една градина, която тя е обичала — запелтечи Мери. — Ти винаги ли си тук?

— Почти винаги. Понякога ме водят на море, но аз не искам да стоя там, понеже хората ме заглеждат. По-рано носех едно желязо, за да държи гърба ми изправен, но един знаменит доктор дойде от Лондон да ме види и каза, че е глупаво. Той им каза да го махнат и да ме държат навън, на чист въздух. Но аз мразя чистия въздух и не искам да излизам.

— И аз не исках, когато за пръв път дойдох тук — каза Мери. — Защо ме гледаш така?

— Заради сънищата, които са толкова живи — отвърна той натъжен. — Понякога, като си отворя очите, не вярвам, че съм буден.

— И двамата сме будни — каза Мери. Тя огледа стаята с нейния висок таван, тъмни ъгли и слаба светлина в камината. — Прилича на сън. Сега е среднощ и всички в къщата спят — всички освен нас. Ние сме съвсем будни.

— Не искам да е сън — каза неспокойно момчето. Мери внезапно си спомни нещо.

— Щом не обичаш хората да те гледат — започна тя, — искаш ли да си отида?

Той все още държеше ръба на халата й и леко го дръпна към себе си.

— Не — каза той, — ако си отидеш, ще бъда сигурен, че си сън. Ако си истинска, седни на онази голяма табуретка и ми говори. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.

Мери остави свещта на масата близо до леглото и седна на табуретката с възглавницата. Всъщност изобщо не й се тръгваше. Тя искаше да стои в тайнствената скрита стая и да говори с тайнственото момче.

— Какво искаш да ти кажа? — попита тя.

Колин искаше да знае откога тя е в Мисълтуейт, искаше да знае къде е стаята й, искаше да знае какво прави, дали мрази мочурливите ливади като него, къде е живяла, преди да дойде в Йоркшир. Мери отговаряше на всички тези въпроси и на много други, а той лежеше, облегнат на възглавницата, и слушаше. Накара я да му разказва дълго за Индия и за пътуването си през океана. Тя откри, че тъй като беше недъгав, той не знаеше много от нещата, известни на другите деца. Една от бавачките му го беше научила да чете още съвсем малък и той винаги четеше и разглеждаше картинки.

Въпреки че баща му рядко го виждаше буден, Колин получаваше всякакви чудесни неща за развлечение. Но това изобщо не му доставяше радост. Можеше да има всичко, което пожелае, и никога, никога не го караха да прави нещо, което не иска.

— Всички са длъжни да задоволяват желанията ми — каза той с безразличие. — Когато съм ядосан, се разболявам. Никой не вярва, че ще живея и ще порасна.

Той го каза така, сякаш беше свикнал с тази мисъл и тя бе престанала да има някакво значение за него. Изглежда, му беше приятно да слуша гласа на Мери. Докато тя продължаваше да говори, той слушаше унесено и с интерес. Един-два пъти тя се почуди дали той не се унася в дрямка. Но накрая Колин зададе един въпрос, който даде началото на нов разговор.

— На колко си години? — попита той.

— На десет като тебе — изтърва се Мери.

— Откъде знаеш? — запита той изненадано.

— Защото, когато ти си се родил, заключили вратата на градината и заровили ключа. А тя е заключена от десет години.

Колин се изправи в леглото, обърна се към нея и се облегна на лактите си.

— Каква градина са заключили? Кой го е направил? Къде са заровили ключа? — питаше той, сякаш внезапно му беше станало много интересно.

— Това… това е градината, която мистър Крейвън мрази — каза Мери нервно. — Той заключил вратата. Никой, никой не знаел къде е заровил ключа.

— Каква е тази градина? — упорствуваше Колин.

— На никого не е позволено да влиза в нея от десет години — бе внимателният отговор на Мери.

Но вече беше твърде късно да бъде внимателна. Момчето бе също като нея. То също нямаше за какво да мисли и идеята за скритата градина го привлече така, както бе привлякла и нея. Колин задаваше въпрос след въпрос. Къде са намираше градината? Беше ли търсила някога вратата й? Беше ли разпитвала градинарите?

— Те не искат да говорят за нея. Мисля, че им е заповядано да не отговарят на въпроси.

— Аз ще ги накарам! — каза Колин.

— Можеш ли? — заекна Мери и я обзе страх. Ако той можеше да накара хората да отговарят на въпроси, кой знае какво щеше да се случи.

— Всички са длъжни да ми се подчиняват. Вече ти го казах — рече той. — Ако остана жив, един ден това имение ще бъде мое. Те всички го знаят. Аз мога да ги заставя да ми кажат.

Мери не знаеше, че е била разглезена, но виждаше, че това тайнствено момче е разглезено. То мислеше, че целият свят му принадлежи. Колко беше особено и как спокойно говореше, че няма да живее.

— Мислиш ли, че няма да живееш? — попита тя отчасти от любопитство, отчасти с надежда да го накара да забрави за градината.

— Така предполагам — отвърна той с предишното безразличие. — Откакто се помня, хората казват, че няма да живея. Отначало мислеха, че съм много малък и не разбирам, а сега мислят, че не чувам. Но аз чувам. Докторът е братовчед на баща ми. Той е много беден и ако умра, цялото имение Мисълтуейт ще бъде негово след смъртта на баща ми. Мисля, че не му се иска да живея.

— А ти искаш ли да живееш? — попита Мери.

— Не — отвърна той сърдито и уморено. — Но не искам и да умирам. Когато съм болен, лежа тук, мисля за това и плача.

— Три пъти те чух да плачеш — каза Мери, — но не знаех кой е. Затова ли плачеше?

Така й се искаше той да забрави градината.

— Сигурно — отговори той. — Но нека да говорим за нещо друго. Разкажи ми за градината. Ти не искаш ли да я видиш?

— Искам — отвърна тихо Мери.

— И аз искам — продължи той настойчиво. — Струва ми се, че никога не ми се е искало да видя нещо толкова много, колкото сега тази градина. Искам да изровя ключа. Искам да отключа вратата. Ще ги накарам да ме заведат с моята количка. Тъкмо ще подишам чист въздух. Ще заповядам да отворят вратата.

Момчето беше много развълнувано, необикновените му очи сияеха като звезди и изглеждаха още по-огромни.

— Те трябва да изпълняват желанията ми — каза Колин. — Ще заповядам да ме заведат там. Ще те пусна и тебе да дойдеш.

Мери стисна юмручета. Сега всичко ще се развали, всичко. Дикън никога няма да се върне. Тя никога вече няма да се чувствува като дрозд в гнездото, скрито на сигурно място.

— О, не, не, не прави това! — изплака тя.

Той се втренчи в нея, сякаш я помисли за полудяла.

— Защо? — възкликна момчето. — Ти каза, че искаш да я видиш.

— Искам — промълви тя със задавен от ридания глас — Но ако ги накараш да отворят вратата и да те заведат там по този начин, ще развалиш тайната.

Колин се наведе още повече.

— Тайна ли? Какво искаш да кажеш? Думите на Мери се сипеха една след друга.

— Виж сега, виж — се задъхваше тя. — Ако никой освен нас не знае, ако там има врата, скрита някъде под бръшляна, ако изобщо има и ако ние я намерим — и се вмъкнем там заедно и я затворим след нас — и ако никой не знае, че сме вътре — и ние я наречем наша градина и си представяме, че сме дроздове, а тя — нашето гнездо, и ако си играем там всеки ден и копаем и посеем семена, и я съживим…

— Тя мъртва ли е? — прекъсна я момчето.

— Ще умре, ако никой не се грижи за нея — продължи тя. — Луковиците ще живеят, но розите…

Той отново я прекъсна, развълнуван като нея.

— Какво е това луковица?

— Това са нарцисите, кремовете и кокичетата. Те сега работят под земята и изкарват навън светлозелени стръкчета, защото иде пролетта.

— Пролетта ли? Как изглежда тя? Когато си болен, не можеш да я видиш от стаята.

— Пролет е, когато слънцето блести над дъжда и дъждът вали върху слънчева светлина и всичко пониква и работи под земята — каза Мери. — Ако градината е тайна и ние влезем вътре, ще можем да гледаме как всичко расте с всеки изминал ден, ще видим колко рози са живи. Не разбираш ли? О, не разбираш ли колко по-хубаво би било, ако я запазим в тайна?

Колин отново се отпусна на възглавницата и на лицето му се появи особено изражение.

— Никога не съм имал тайна — каза той — освен тази, че няма да живея дълго. Те не знаят, че аз знам, и това е един вид тайна. Но така ми харесва повече.

— Ако не ги накараш да те заведат в градината — умолително каза Мери, — може би… почти съм сигурна, че мога някой ден да открия как се влиза там. И тогава, щом като докторът иска да излизаш с количката и щом ти винаги можеш да правиш каквото поискаш — може би… може би ще намерим някое момче, което да бута количката, ще отидем там сами и градината завинаги ще остане тайна.

— Това… ще ми… хареса — промълви той много бавно, като я гледаше замечтано. — Ще ми хареса. Не бих имал нищо против чистия въздух в някоя тайна градина.

Мери започна да диша по-спокойно и се почувствува по-сигурна, защото й се стори, че идеята да запазят тайната му се понрави. Тя беше почти уверена, че ако продължава да говори и го накара да си представи градината такава, каквато я бе видяла, той щеше тъй да я обикне, че мисълта, че всеки би могъл да ходи по нея, когато си поиска, би му се сторила непоносима.

— Ще ти кажа как мисля, че би ни изглеждала, ако можехме да влезем вътре — рече тя. — Тя е заключена толкова отдавна, че сигурно растенията са се преплели едно в друго.

Колин лежеше притихнал и слушаше, а тя продължаваше да разказва за розите, които може би са пропълзели по дърветата и висят надолу, за многото птички, които може би са свили там гнезда, защото е безопасно. После тя му разказа за червеношийката и за Бен Уедърстаф и имаше толкова много да се разправя за червеношийката, беше толкова лесно и безопасно да говори за това, че тя престана да се страхува. Разказът за червеношийката толкова му хареса, че той се засмя и сега изглеждаше почти хубав. Отначало Мери мислеше, че е по-грозен и от нея, с тези големи очи и тежки къдрици.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   16


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница