Систематизация на правото понятие за "систематизация"
Изтегляне 184.7 Kb.
|
| СИСТЕМАТИЗАЦИЯ НА ПРАВОТО
1. Понятие за "систематизация". Най-общо казано това е процес на обобщаване, подреждане на нормативния изказ на нормативните актове. Тя се извършва от държавата или от други субекти на правото с цел да се улесни ползуването на нормативните актове. Нейното провеждане облекчава поддържането на законността и използуването на нормативните актове. Систематизацията на правото е обективно неизбежна и закономерна, тъй като развитието на юридическата техника и промяната на условията на действие на нормативните актове налагат периодично тези актове да бъдат систематизирани. 2. Начини на систематизация: Според правната доктрина съществуват два основни начина на систематизация. а) кодификация; б) инкорпорация. 3. Същност на кодификацията: Това е вид правотворчество, в хода на което се постигат целите на систематизацията. Кодификацията е вид правотворчество, при което се осигурява системно нормативно регламентиране на даден вид обществени отношения чрез издаване на единен юридически, логически цялостен и вътрешно съгласуван нормативен акт, изразяващ съдържанието и юридическата специфика на структурно обособено подразделение на правото. Този акт се нарича "кодекс". Кодексът е вид закон. Той няма по-голяма юридическа сила от другите закони. Нарича се кодекс, защото с него се приключва процеса на кодификация, на обобществяване на досега съществуващата правна уредба на дадени обществени отношения, съдържаща се в законови и в подзаконови нормативни актове. При кодификацията се подреждат не самите нормативните актове, а юридическите норми, които се извеждат от тях. Именно затова кодификацията е правотворчество, тъй като се обобщават и създават нови правни норми, които имат свой нов източник - кодекса. Кодификацията е израз на формиращото начало на подразделенията на системата на правото, такива каквито са правните отрасли. Създаването на един кодекс може окончателно да доведе до формирането на нов правен отрасъл. Такъв е например случая с Кодекса на труда от 1951 год., довел до формирането на отрасъла трудово право. Не навсякъде, обаче, кодификацията е възможна. Необходимо е правната уредба да има определена утвърденост, постоянство, яснота относно насоките на нейното развитие, за да може се стигне до нейното обобщаване чрез кодификацията. 4. Същност на инкорпорацията: "Инкорпорацията" заедно с т. нар. "справочно-информационната работа" са форми на подреждане на действуващите нормативни актове. Инкорпорацията е систематизация на нормативните актове чрез тяхното поместване (обединяване) по определена система в периодично преиздавани единни печатни сборници или други печатни или електронни издания. При това обединяване на нормативните актове се отстраняват грешки, повторения, противоречия. При инкорпорацията няма какъвто и да било момент на правотворчество, няма никакво преподреждане на правни норми, а само и единствено на нормативни актове като техни източници. Инкорпорацията се различава от справочно-информационната работа именно по отстраняването на грешките, повторенията, противоречията в нормативните актове. Инкорпорацията подпомага, облекчава достъпа до нормативните актове, улеснява тяхното използуване, с което допринася за укрепване на законността. Инкорпорацията бива официална и неофициална в зависимост от това дали се извършва официално от името на държавата или се извършва от други правни субекти (търговски дружества и пр.). Пример за инкорпорацията са различните правно-информационни системи на "Сиела", "Норма", "Апис", "Дакси" и пр. Въпрос 78: Прилагане на правото по аналогия 1. Аналогията в правото Аналогията в правото е способ, чрез който при липса на правна норма (непълнота в правото) чрез използването на логическата аналогия се формулира правната норма (правното предписание), чрез което се решава конкретното юридическо дело. Аналогията е способ на юридическото мислене, който се използва не само при правоприлагането, но и при тълкуването на правните норми. Независимо от това, че става дума за един и същ правно-логически способ, при тълкуването чрез аналогия се постига единствено изясняване на съдържанието на определени неясни правни норми. Това става чрез съпоставка между неясната норма, и друга правна норма, която е подобна на нея в съществените й белези, като тази друга правна норма трябва да бъде перфектна от юридическа гледна точка. Основанието за използването на аналогията при правоприлагащия процес е т. нар. юридическа непълнота. Непълнотите в законодателството се изразяват в пълно или частично отсъствие на правна аргументация, необходимостта от което е обусловена от: обществените отношения основните правни принципи или смисъла и съдържанието на действащото законодателство Легалната уредба на аналогията в законодателството се намира в чл.46, ал.2 от Закона за нормативните актове (“Когато нормативният акт е непълен за уредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, при условие, че това отговаря на целта на нормативния акт и на правилата на морала”.). Използва се друг акт като матрица, следователно новото предписание не трябва да е в противоречие с него. 2. Видове аналогия Видовото подразделение на аналогията при правоприлагането е до голяма степен условно, фиктивно, тъй като съществува един вид аналогия при правоприлагането, която се нарича “аналогия на закона” (аналогия на правните норми - analogia legis). Дълго време в теорията и практиката се е приемало,че съществува и друг вид аналогия - т. нар. “аналогия в правото” (analogia iuris). В действителност обаче при нея не става въпрос за използването на логическата схема на аналогията, т.е. става дума за друг способ –това не е аналогия (получава се смесване, защото има терминологично сходство, но става въпрос за различни понятия). аналогия на закона (analogia legis) Когато в процеса на правоприлагане се установи, че липсват правни предписания, които да са годни да решат конкретното дело, правоприлагащият орган преминава към издирване на правно предписание от действащото законодателство, което да урежда отношения аналогично на тези, образуващи основата на настоящето дело. Въз основа на това съществуващо сходство в отношенията се осъществява пренасяне на съществуващ модел на правно регулиране към отношенията, неуредени от правото. Така се формулира правило за поведение, чрез което се преодолява юридическата непълнота по конкретния казус, но в правната действителност тази непълнота продължава да съществува. Следователно във всеки следващ случай на непълнота се използва аналогия. Непълнотата обаче не се запълва. Единственият начин това да стане е да се създаде нова правна норма. Съдът не може да откаже правосъдие или да прекрати дело при липса на предписания. Тогава се използва аналогията. В действителност това е основанието за нейната употреба. В определени случаи се оказва, че не е възможно да бъде идентифицирана определена правна норма, т.е. липсва й аналогична такава. Тогава не може да се приложи analogia legis и се прибягва до метода на аналогията в правото като следващ способ. аналогия в правото (analogia iuris) Аналогията в правото е уредена в чл.46, ал.2, изречение 2-ро на Закона за нормативните актове (“При условие, че аналогични разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България и правилата на морала”). При аналогията в правото е необходимо да се идентифицира съответен основен правен принцип. Най-често този правен принцип се извлича от определен правен институт (от групата на правните норми) и при този метод се извършва извличане на правните предписания от контекста на правната действителност (основният правен принцип като логично обобщение е на максимално високо ниво). Докато във всички останали случаи правните принципи имат насочващо-декларативно действие, при analogia iuris се проявява тяхната непосредствена регулираща сила.
В законодателството са регламентирани определени ограничения при използване на аналогията. Легалната им уредба е в чл.46, ал.3 на Закона за нормативните актове (“Наказателна, административна или дисциплинарна отговорност не може да се обосновава по аналогия”). В развитието на правната система тази аналогия обаче е била допускана – например в Германия през 30-40-те години на 20-ти век. ПРИЛАГАНЕ НА ПРАВОТО. 1. Същност на правоприлагането (ПП): Позитивното право (държавните повели, правни предписания) се създава от държавата за да се регулират обществените отношения, като те се претворят (изпълнят) в социалното поведение на правните субекти. Изпълнението (осъществяването, трансформирането, претворяването в социално поведение, преминаването от общо и абстрактно правило за поведение в конкретно правило за поведение за конкретния правен субект) е винаги правомерна дейност и се осъществява по два основни начина: а) чрез правоприлагане - това е изпълнение на правото от страна на властнически правни субекти, т. е. от държавни органи, като довършват процеса на конкретизация на общото правило за поведение чрез създаване на конкретно индивидуално правило за поведение, важимо за други, подчинени правни субекти. Това е властническа държавна дейност, при която чрез създаване на правоприложни юридически актове се предопределя поведението на трети лица. б) чрез реализация на правото - това е изпълнение на правото от страна на невластнически правни субекти, които могат също да създадат конкретно правило за поведение, което ще обвърже само и самите тях. Реализацията на правото завършва с реализационен юридически акт, с който се предопределя поведението на самите създали го правни субекти. Тази реализация на свой ред се извършва по три основни начина: - използуване на общото правило за поведение; - изпълнение на общото правило за поведение; - съблюдаване на общото правило за поведение. Държавна повеля (предписание) е родово понятие, което включва в себе си: а) общо правило за поведение (нормативен акт, правна норма), и б) индивидуално правоприложно предписание (правоприложен индивидуален акт) на държавата за дължимо поведение от конкретни правни субекти в даден конкретен случай. 2. Белези на правоприлагането: а) това е дейност на държавни (и общински) органи; б) това е вид държавна (общинска) дейност, а именно - властническа дейност, при която се използува императивния метод за създаване на правило за поведение; в) резултатът от ПП е формиране на индивидуално правило за поведение, изразено в правоприложен акт. Това правило е държавновластническа повеля също толкова задължителна, колкото и тази, съдържаща се в правната норма; г) дейност, осъществявана по специален предвиден от позитивното право ред (огромна е ролята на процесуалното право за това), доколкото правоприлагането като властническа дейност е проявление на държавната принуда, а използуването на принуда следва да бъде стриктно регламентирано. Главното в ПП е неговия социално-политически аспект, който го характеризира като най-важен компонент на правното регулиране. ПП допълва властността на правната норма със своята властност. Той осигурява реализацията на правото. ПП завършва по индивидуалноправен, поднормативен ред регулирането на обществените отношения. 3. Необходимост от ПП: а) създават се необходимите условия и предпоставки за държавновластно обезпечение на правните норми - чрез правоприложните актове се реализират принудителните и част от защитните охранителни мерки; б) подобрява се държавното управление - чрез правоприложните актове държавата внася допълнителна преценка и създава предпоставки за осъществяването на субективните юридически права и задължения; регулира по-оперативно, по-гъвкаво, по-точно, по-динамично обществените отношения; създава индивидуални правила за поведение, които допълват и изразяват нормативността на правото; в) охраняват (защитават) се правните норми, реализират се санкциите, предвидени в тях - чрез правоприложните актове се реализират санкционните охранителни мерки, налага се държавната принуда; г) решават се т. нар. \"правни спорове\" - различни са вижданията за това, какво е правен спор. Най общо това е резултат от различията в интересите на правните субекти, както и от разминаванията между правна разпоредба и правна норма, водещи до различните тълкувания за смисъла на правната разпоредба, а оттам и до различните виждания на различните правни субекти за дължимото правно поведение в конкретна житейска ситуация. Държавата, като организация защитаваща общите интереси, притежава монопол върху социалната принуда. Именно затова държавата насочва поведението на правните субекти чрез правните норми и чрез правоприложните актове. Затова тя трябва да може и да решава правните спорове във връзка с изпълнението на тези норма. Съдията (съдебната власт) играе ролята на трето независимо лице в процеса на правоприлагането (съдебното) и справедливостта, разглеждащо житейския казус от позициите на общия интерес. Затова правосъдието е монопол, право и задължение на държавата. Други държавни и недържавни органи могат да правораздават (да извършват, да речем, арбитраж) само при условията и в случаите, допустими от позитивното право и държавата. 4. Видове ПП: а) според вида на държавните органи, които го извършват: - ПП, осъществявано от органите на изпълнителната власт (административни, данъчни, митнически и пр. производства); - ПП, осъществявано от органите на съдебната власт (нарича се още \"правораздаване\") - ролята на подведомствеността и компетентността на отделните държавни органи за определяне на правомощията им при осъществяването на правоприлагането (в т. ч. решаването на правни спорове). б) според наличието на правен спор: - спорно правоприлагане; - безспорно правоприлагане. 5. Аспекти (начини на трактовка, на разглеждане) на ПП: а) социалнополитически (от тази ПП е държавен управленски процес, а правоприложният акт е управленско решение) - неюридически подход, на преден план се поставя въпроса за целесъобразността и ефективността на ПП и ПП-те решения; б) юридически (от тази гледна точка ПП се проявява като държавна властническа дейност, осъществявана в рамките, условията и по реда, посочени в позитивното право, а правоприложният акт е държавновластен акт) - тук на преден план се поставя въпроса за законосъобразността на ПП и ПП-те решения. 6. Същност на юридическия аспект на ПП: Той се изразява в разработването и фактическото осъществяване на организационни мерки, насочени към това да се осигуряви претворяването на предписанията на правните норми в живота. ПП е властническа дейност, поради което тя следва и се осъществява в специални, установени от закона процедурно-процесуални форми, осигуряващи разкриването на истината при реализацията на юридическите норми, защитата на правата и на законните интереси на заинтересованите правни субекти, защитата от възможни закононарушения, както и предотвратяване на възможния властнически произвол. 7. ПП и юридическа техника: В процеса на ПП се използува юридическата техника, която представлява съвкупност от способи, похвати, прийоми за изработване на правни повели, правни разпоредби. Юридическата техника се разделя на следните видове: а) нормотворческа; б) правоприложна (в т. ч. техника на юриспруденцията и техника на административните актове); в) реализационна техника (техника на актовете по реализация на правото); г) тълкувателна техника (техника на тълкувателните актове). ПП дейност е дейност по използуването на т. нар. правоприложна юридическа техника, нейни части са техниката на юриспруденцията и техниката на административните актове. Правоприложната юридическа техника е съвкупност от способи, похвати и прийоми за създаване на правоприложни юридически актове. 8. Съдържание на правоприложната дейност: В ПП различаваме познавателна (интелектуална) и волева страни (характеристики): а) волевата страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към създаване на чрез правоприложния акт на индивидуална държавновластна повеля. ПП е изразяване и налага на държавна воля; б) познавателната страна на правоприложната дейност изразява нейната насоченост към опознаване на: - конкретните жизнени обстоятелства (жизнен казус, житейски случай), спрямо които се осъществява правоприлагането; - приложимите за тези жизнени обстоятелства правни разпоредби (правни норми). 9. Познавателна страна на ПП: В процеса на ПП от страна на правоприложния орган се осъществява т. нар. юридическо познание. То е вид (специално) познание, което е един от видовете човешка дейност. Юридическото познание има следните характерни черти: - то е ограничено; - то е целенасочено; - има локален предмет; - има ограничени задачи и цели; - извършва се чрез специфични начини, похвати и форми, посочени от позитивното право. 9.1. Видове юридическо познание - два основни вида според начина на своето осъществяване: а) непосредствено (осъществява се пряко, чрез сетивата на длъжностните лица на правоприложните държавни органи) - такова е например на приложимите правни разпоредби (чрез критика на закона и чрез тълкуване); б) опосредено (то е водещото по отношение на жизнените обстоятелства, спрямо които се извършва правоприлагане) - тук познанието се извършва с помощта на (чрез) опосредстващи фактически данни (явления от обективната действителност), наричани доказателства. 9.2. Цел на юридическото познание - да се разкрие обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и по отношение на смисъла на правната норма. Същност на принципа на обективната истина: а) изисква правоприложният акт на правоприлагащия орган да съответства напълно и точно на обективната действителност по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби; б) изисква да се направи от страна на правоприложните органи в рамките на закона всичко необходимо за да се изясни обективната истина по отношение на жизнените обстоятелства и приложимите правни разпоредби. Обективната истина е диалектическо единство на абсолютна и относителна истина. В някои случаи са възможни отстъпления от обективната истина поради различни причини, предимно политически. Тази обективна истина следните особености: а) тя има ограничен по предмет и съдържание характер, не е безгранична и всеобхватна, б) изяснява се само по законоуставен ред, в) извлича се само от събраните в рамките на правоприложния процес доказателства. Обективната истина е това, което доказателствата сочат. Всичко извън доказателствата е само предположение. 9.3. Гаранции за разкриване на обективната истина. Предимно процесуални са. Такива са, например, обжалването (съдебното обжалване се дели на въззивно и касационно и е в зависимост е от йерархията на юрисдикциите; същевременно могат да се обжалват и правоприложни актове на изпълнителната власт по административен ред пред горестоящия административен орган), наказателната отговорност за лъжесвидетелстване, за неверни заключения на вещи лица и за декларации с невярно съдържание, несменяемостта на съдиите, отводите на правоприлагащите органи. 10. Категорията \"юридическо дело\". Това е фрагмент (обособена част) от правоприлагането. Юридическото дело е конкретен жизнен случай, спрямо който се осъществяват правоприложни действия. ПП е дейност по водене на юридически дела, съвкупност от такива дела. Понякога ЮД означава и съвкупността от документите по този случай. Съществуват различни видове ЮД: гражданскоправни, наказателноправни, изпълнителни, семейни, административноправни, данъчни и пр. Среща се и синонимната категория \"юридическа преписка\". Тя се използува предимно за правоприлагането, осъществявано от органите на изпълнителната власт, докато органите на съдебната власт (без прокуратурата) използуват предимно категорията \"юридическо дело\". 11. Основни стадии на ПП. Всяка управленска дейност има следните стадии:
12. Правоприложни действия при установяване на жизнените обстоятелства (жизнения случай), спрямо които се осъществява правоприлагането. Тези жизнени обстоятелства се наричат \"фактически обстоятелства\". Установената обективна истина спрямо тях се нарича \"фактическа обстановка\". Тези жизнени обстоятелства са фактическата база на ПП. Наричат се още \"главен факт\". Те биват два вида: а) обстоятелства, подлежащи на доказване - за тях следва да се събират доказателства и да се установи чрез тях съществуването им (респективно липсата им); б) обстоятелства, неподлежащи на доказване - за тях не се събират доказателства, тъй като съществуването им, респективно липсата им, е несъмнена по юридическото дело. Такива са: - общоизвестните (ноторно известните) - тези, които са известни на правоприлагащия орган, и - безспорните обстоятелства - тези, за чието съществуване или липса, страните имат съгласие и нямат спор помежду си. Фактическите обстоятелства са явление, различно от юридическите факти. 12.1. Юридически доказателства: За опосредственото изясняване на фактическите обстоятелства по юридическото дело се използуват т. нар. \"юридически доказателства\". Това са явления от обективната действителност, които дават информация за фактическите обстоятелства по конкретното юридическо дело. Това са фактически данни (сведения), които се използуват за установяване на фактическите обстоятелства по делото в съответствие с принципа на обективната истина. Юридическите доказателства имат някои специфични черти: а) предназначението им е да установят обстоятелствата по юридическото дело; б) те са фактически данни, сведения за факти, те са самите факти или източници на сведения за фактическите обстоятелства или на информация за тези факти; в) имат особена процесуална форма на тяхното допускане, събиране, оспорване и използуване. 12.2. Доказателствени средства: Това са предвидените и уредени в позитивното право източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Това са основните групи, типове, видове доказателства. Всяко доказателствено средство има граници на своята употреба, посочени от позитивното право. Доказателствените средства трябва да са истинни, достоверни, допустими, относими. Видове доказателствени средства и пределите на тяхната допустимост. Например съгласно ГПК доказателствени средства са заключения на вещи лица, свидетелски показания, обяснения на страните, писмени доказателства, веществени доказателства и пр. Открит стои въпроса за т. нар. специални доказателствени средства (видеозапис, аудиозапис). Те се използуват по изрично предвиден от позитивното право ред. Новите технологии поставят и нови проблеми относно доказателствените средства. Така например каква е доказателствената стойност на файловете, след като те не са класически писмени доказателства. 12.3. Доказване: Дейността по установяване с юридически доказателства на фактическите обстоятелства по делото се нарича \"доказване\". Доказването е съвкупността от процесуалните действия на правоприлагащия орган и на страните по делото, насочена за разкриване с помощта на доказателствени средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказва се истинността или неистинността на твърденията относно фактите, релевантни за спорното право. Извършва се в рамките на закона. Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите. Доказването от логическа гледна точка е аргументиране. То има етапи: а) определяне на кръга от факти, подлежащи на установяване и на доказване; б) събиране и процесуално закрепване на доказателствата (доказателствата се посочват, представят, допускат и събират); в) изследване на доказателствата, включително и тяхната проверка; г) оценка на доказателствата. Доказването има и видове: а) според целта: пълно и непълно; б) според доказателствената тежест: главно и насрещно; в) според удостоверяването: пряко и косвено (улики, индиции). 12.4. Субект на доказването е правоприлагащия орган. Еднолични и колегиални правоприлагащи органи. Субекти на процеса на правоприлагането са и други субекти на правото. Те се наричат страни по делото. Това са субекти на правото, чиито законни интереси са пряко засегнати от юридическото дело и които по надлежния, определен от позитивното право ред, са конституирани да участвуват в юридическото дело. 12.5. Тежест на доказване - това е разпределението на задълженията по доказването между страните по делото. Носи се от тази страна относно тези фактически обстоятелства, от които тя извлича изгодни за себе си правни последици. Изключението в наказателните дела - там има презумпция за невиновност, задължен е да доказва е само обвинителя (прокурора). 13. Правоприложни действия относно избора и анализа на приложимите правни разпоредби: а) избор на допустими (възможни, имащи отношение) за прилагане в конкретното юридическо дело правни разпоредби; б) проверка на автентичността и на валидността на правните разпоредби (низша и висша критика); в) изясняване на смисъла и на съдържанието на правните разпоредби (тълкуване на разпоредбите и извличане на правните норми); г) извършване на правна квалификация - това е юридическа оценка на цялата съвкупност от фактически обстоятелства по делото чрез тяхното отнасяне към определена юридическа норма, след което се избира и прилага най-подходящата правна норма за конкретния случай. В ПП се проверява само задължителността на правните норми, но не и тяхната справедливост или съответствие на някакви други извънправни критерии. 13.1. Юридическата квалификация: Тя включва три основни действия: а) определяне на правния отрасъл, който е регламентира по принцип типове случаи, като съответния; б) определяне на вида на отрасловия институт, който регулира конкретния случай; в) установяване на точната норма, която регулира конкретния случай. Понякога се налага преквалификация, ако това е необходимо за обезпечаване на справедливостта. 14. Правоприложни действия при решаването на юридическото дело. Тук с правоприложен акт се изразява държавновластната повеля на компетентния държавен орган. Решаването на юридическото дело е вид управленско решение. Особеното тук е това, че с него се завършва процеса на ПП. След това следва процес на реализация на правната норма. Решението на юридическото дело може да се охарактеризира от три страни: а) като формалнологически процес - то е умозаключение, при което конкретната фактическа обстановка се подвежда под избраната правна норма; б) като творчески процес - извършва се конкретизация на нормативните предписания; в) като държавновластна дейност на компетентните държавни органи - появява се индивидуална държавновластна разпоредба, повеля. Тя има характер на юридически факт. 15. Правоприложен акт Това е акт-документ, в който формално (и физически) се закрепва решението на правоприлагащия орган по юридическото дело. Тези актове съдържат и обективират индивидуализирани държавновластни предписания по прилагането на действуващите правни норми спрямо конкретния житейски случай (юридическо дело). 15.1. Видове правоприложни актове: а) според задачите и органите, които ги постановяват - вътрешно-организационни, административни и юрисдикционни; б) ПП актове в системата на съдебната власт (правообезпечителни): - по осъществяването на надзор и контрол; - следствени; - юрисдикционни; - изпълнителни; в) ПП актове в системата на изпълнителната власт (правоприлагащи): - с които се конкретизират юридически норми; - с които се конкретизират юридически задължения; - с които се решават правни спорове. 15.2. Правоприложният акт винаги е неделимо единство на съдържание и форма. Съществени, типични, обичайни в него са следните формални моменти (черти, части), които се променят в зависимост от конкретния вид правоприложен акт: а) наименование на акта (присъда, решение, определение, заповед, указ, решение); б) инаименование на правоприлагащия държавен или общински орган, който го издава, и име на конкретното длъжностно лице, което е овластено да го издаде и подпише; в) дата и място на издаване, както и в някои случаи изх. номер на акта; г) посочване вида и номера на конкретното юридическо дело (юридическа преписка); д) мотиви на акта - в тях правоприлагащият орган излага своето становище относно: - фактическата обстановка (обективната истина относно фактическите обстоятелства по юридическото дело), и - направената от него правна квалификация (обективната истина относно приложимата за юридическото дело правна норма); е) правно основание - тук правоприлагащият орган посочва: - тези позитивно-правни разпоредби, които го овластяват именно него да се произнесе по конкретното юридическо дело; - приложимите за конкретния житейски случай правни разпоредби. ж) диспозитив - съдържа индивидуалното държавновластно предписание, повеля, посочва конкретните права и задължения на страните по делото, конкретното правило за поведение, важимо, задължително за страните по делото; з) указания дали правоприложният акт може да се обжалва, в какъв срок и пред кого (Особената значимост на обжалването, особено при административните актове. Борбата на държавните чиновници да не им се обжалват актовете); и) подпис на компетентното длъжност лице и печат на правоприлащия държавен или общински орган. 15.3. Недействителност (която се дели на нищожност и унищожаемост) на правоприложните актове. Спрямо тях позитивното право уставява презумпция за законност, тъй като те са властнически, официални, задължаващи актове. Тази презумпция изисква те първо да се изпълнят, а после да се провери законосъобразността им. Нищожните правоприложни актове не пораждат никакво правно действие. Унищожаемите правоприложни актове пораждат действие, но те са опорочени и това действие може да бъде премахнато, отстранено по инициатива на засегнатата от тях страна в предвидените от закона случаи и ред. За съжаление, липсват ясни легални, нормативни критерии за недействителност и за нищожност. Тези критерии са преди всичко само доктринални. Според тях един правоприложен акт ще бъде недействителен, ако: а) е издаден от некомпетентен орган; б) е издаден при превишаване на предоставенета компетентност; в) е несъобразен с материалния закон; г) е несъобразен с целта на закона (злоупотреба с право); д) е несъобразен с предвидената от закона форма и процедура. Нищожността ще е налице, ако: а) тя е явна, очевидна; б) липсва орган, който да издаде акта; в) няма адресат; г) няма предмет; д) се нарежда нещо невъзможнос или противоестествено; е) липсва съществена форма. Изтегляне 184.7 Kb. Сподели с приятели:
|