Скитник между звездите Джек Лондон



страница3/12
Дата03.01.2017
Размер3.34 Mb.
#11598
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ГЛАВА 5

Първо беше много самотно в единочката и часовете се нижеха бавно. Времето се отбелязваше от редовната смяна на надзирателите и от редуването на деня с нощта. Денят беше само мъничко по-светъл, но беше по-добре, отколкото в непрогледния мрак на нощта. В единочката денят беше някакво прцеждане, мътно просмукване на светлина от сияйния външен свят.

Светлината никога не беше достатъчна за четене. Освен това и нямаше какво да се чете. Човек можеше само да лежи и да мисли, да мисли. А аз бях доживотен и изглеждаше сигурно, че ако не направя някакво чудо да измисля тридесет и пет фунта динамит от нищо, ще прекарам всичките години на живота си в безмълвния мрак.

Леглото ми беше тънък, изгнил сламеник, сложен на пода на килията. Тънко и мръсно одеяло служеше за завивка. Нямаше ни стол, ни маса – нищо друго освен сламеника и тънкото старо одеяло. Аз винаги съм спял малко и винаги съм бил човек с неуморим ум. В единочка човек омръзва сам на себе си в мислите си и единствения начин да се избавиш от себе си е да спиш. Години наред съм спал средно по пет часа на нощ. Сега се обучавах да спя. Превърнах го в наука. Станах способен да спя десет часа, после – дванадесет и най-сетне – цели четиринадесет или петнадесет часа от двадесет и четири. Но повече от това не можах да достигна и, ща не ща, бях принуден да лежа буден и да мисля, да мисля. А това довежда един човек с деен мозък до лудост.

Търсех начин да преживявам будните си часове механично. Повдигах дълги поредици числа на квдрат и на куб и със съсредоточаване и воля изчислявах най-изумителни геометрични прогресии. Заемах се дори и с квадратурата на кръга... докато залових себе си, че започвам да вярвам във възможността да се постигне тази невъзможност. И тогава, като си дадох сметка, че това води и към лудост, отказах се да намеря квадратурата на кръга, макар – уверявам ви – това да беше голяма жертва от моя страна, защото налагащото се умствено напрежение прекрасно убиваше времето.

Само с въображението си, със затворени очи, си представях шахматни дъски и играех за двете страни дълги игри, докато стигах до шах или мат. Но когато се усъвършенствах в тази въображаема игра по памет, това упражнение ми втръсна. Напразно се мъчех и мъчех да разделя личността си на две, за да ги противопоставя една на друга. Все си оставах един играч, без предварително обмислени стратегически ходове от едната страна, които другата да не узнава в същия миг.

А времето тежеше много и се точеше бавно. Играех игри с мухи, с обикновени домашни мухи, които проникваха в единочката, както проникваше и мътнаъа сива светлина; и разбрах, че те притежават усет за игра. Например, легнал на пода на килията, установих произволна въображаема черта на стената на около три стъпки от пода. Когато кацаха на тази черта аз ги оставях на мира. Щом кацнеха на сената под тази черта, мъчех се да ги хвана. Внимавах да не им направя нищо лошо и след време те научиха толкова точно, колкото го знаех и аз, къде минава въображаемата черта. Когато им се играеше, кацаха под чертата и често се случваше една и съща муха да играе с мен цял час. Когато се умореше, спираше да си почине на безопасно място над чертата.

От десетина или повече мухи, които живееха с мен през това време, имаше само една, която не искаше да играе. Тя решително отказваше да участва и след като научи наказанието за кацането под чертата, грижливо избягваше опасната територия. Тази миха беше мрачно, раздразнително същество. Както биха казали затворниците, тя имаше “зъб” на целия свят. Тя никога не играеше и с другите мухи. А беше силна и здрава; аз я проучвах дълго, докато го открия. Неразположението й към игрите се дължеше на темперамента, не на физиката.

Повярвайте ми, аз познавах всичките си мухи. За мен бе изненадващо множеството разлики, които забелязвах между тях. О, всяка една беше определено отделен индивид, не само по големина и външни белези, по сила и бързина на летене, а и по начините и хрумванията в полета и играта, в отклоняването и побягването, обръщането и бързо повтаряне на устрема или завъртване и връщане, в докосването и пълзенето по опасната стена, или лъжливо докосване и кацане другаде в безопасната зона. Те също най-рязко се различаваха до най-големи тънкости по манталитет и темперамент.

Познавах нервни мухи и флегматични. Имаше една по дребна, която изпадаше в истинска ярост срещу мен или срещу другарките си. Виждали ли сте някога жребче или теле да зарита със задните карака и да запрепуска бясно из пасбището просто от излишък на жизненост и изблик на чувства? Да имаше една муха – наи-страстната играчка от всички – която, след като кацнеше три-четири пъти бързо едно след друго на забранената стена и сполучеше всеки път да избегне мекото като кадифе движение на моята ръка, изпадаше в такова възбуждение и вшзторг, че се спускаше с главоломна бързина да кръжи около главата ми, като се въртеше, извиваше и обръщаше, но винаги оставаше в границите на тесния кръг, в който празнуваше победата си над мен.

Наистина, аз можех да позная предварително, когато някоя от мухите решеше да започне играта. Имаше хиляди подробности само в това единствено нещо, с които няма да ви отегчавам, макар тези подробности да ми помогнаха да не се отегчавам твърде много през този първи период в единочката. Но трябва да ви разкажа едно нещо. За мен то остана много паметно – това е, когато вечно мрачната муха, която никога не играеше, поради разсеяност в един момент кацна в границите на забраненото пространство и се оказа мигновено хваната в моята ръка. Цял час след това тя седеше сърдита.

А часовете се точеха много бавно в единочката; не можех да ги проспя всичките, нито можех да убия това време с домашните мухи, колкото и да бяха интелигентни.защото домашните мухи са домашни мухи, а аз бях човек с човешки мозък; моят мозък беше обучен и деен, натъпкан с култура и наука и винаги включен във високо напрежение за някаква дейност. А нямаше нищо за правене и умът ми отвратително се занимаваше с празни размишления. Например моето определяне на пентозата и метил-пентозата в гроздето и виното, на което бях посветил последната си лятна почивка в лозята Асти. Бях почти довършил редицата опити. Дали някой го продължаваше? Чудех се; и ако се занимаваше, с какъв успех?

Виждате ли, светът беше мъртъв за мен. Никакви новини не стигаха до мен. Историята на науката напредваше бързо и аз се интересувах от хиляда неща. Ами например моята теория за хидролизирането на казеина с трепсин, която професор Уолтърс беше започнал да прилага в лабораторията си. Професоф Шлаймър също сътрудничеше като мен за откриването на фитостерол в смеси от растителни и животински мазнини. Работата сигурно продължаваше, но с какви резултати? Самата мисъл за цялата тази дейност отвъд стените на затвора, в която аз не можех да взема участие, за която никога нямаше дори да чуя, беше влудяваща. А в същото това време аз лежах тука, на пода на килията си, и си устройвах игри с домашни мухи.

И все пак тишината в единочката не беше абсолютна.Още от самото начало на затварянето ми там чувах на редовни интервали слаби, глухи почуквания. От по-далече също чувах по-слаби и по-глухи почуквания. Тези почуквания бяха непркъснато пресичани от ръмженето на надзирателя. Понякога, когато почукването продължаваше твърде настойчиво, повикваха и други надзиратели и аз разбирах по звуците, че слагаха някого в усмирителна риза.

Това можеше лесно да се обясни. Аз знаех, както го знаеше и всеки затворник в Сан Куентин, че двмината, в единочките бяха Ед Морел и Джейк Опънхаимър. Знаех също, че те бяха тези, които си разговаряха чрез почукване с кокалчетата на пръстите и че за това ги наказваха.

В туй, че шифърът, който използваха, беше много прост, нямах ни най-малко съмнение, въпреки това прекарах много часове в напразни усилия да го проумея. Бога ми, той трябваше да бъде много прост и все пак аз не можех да го разгадая. И той се оказа прост, когато го разбрах;а най-проста се оказа хитрината, до която прибягваха и която ме объркваше. Те променяха началната точка на азбуката, откъдето започваше шифърът, не само всеки ден, но при всеки разговор, а понякога и посредата на разговора.

Така настъпи денят, когато хванах правилното начало на шифъра, изслушах две ясни изречения от разговора, а като си заговориха пак, не можах да разбера нито дума. Но този първи път!

- Слушай..Ед...какво..би...дал...ей...сега...за..цигарена...книжка...и...пакетче тютюн? – питаше този от по далечния край.

Малко остана да закрещя от радост. Това беше начин на обшуване! Това значеше другарство! Жадно заслушах и по-близкият, за когото се досетих, че трябва да е Ед Морел, зачука в отговор:

- Бих...излежал...като...нищо...двадесет...часа...в...усмирителна...риза...за...пет...цен тово...пакетче...

Тогава се чу ръмженето на надзирателя:

- Да го спреш това, Морел!

Един непосветен може да помисли, че на осъдените на доживотен затвор в единочка е било сторено най-лошото и следователно някакъв си надзирател няма начин да го накара да се подчини на заповедта му да спре да чука. Но има и усмирителна риза. Има и лишение от храна. Има и жажда. Има и побои. Повярвайте, човек, затворен в тясна килия, е много безпомощен.

И тъй почукването спря, а през нощта, когато се поднови, аз пак съвсем обърках конците. Чрез пререждане те бяха променили началната буква на шифъра. Но аз открих ключа и само след няколко дни се случи същата наредба, която бях разбрал. Много, много не се церемоних.

- Здравейте – изчуках аз.

- Здравей, непознатия! – изчука в отговор Морел.

От Опънхаймър се чу:

- Добре дошъл в нашия град!

Бяха любопитни да узнаят кой съм, за колко време съм осъден да бъда в единочка и защо са ме осъдили. Но аз оставих всичко това настрана, за да узная първо системата им на променяне началната точка на шифъра. След като я изясних, ние си заприказвахме. Това беше велик ден, защото двамата доживотни бяха станали трима, макар те и да ме бяха приели условно. Както ми казаха дълго след това, било ги е страх да не би да съм доносник, сложен там някак да ги подведа. Това бяха скроили по-рано на Опънхаймър и той беше скъпо платил за доверието, гласувано на “слушалката” на директора Атъртън.

За моя изненада – да, за мой възторг, бих казал – двамата ми другари знаеха за мен по името ми на непоправим. Дори в живия гроб, който Опънхаймър обитаваше от десет години, беше проникнала моята слава или по-скоро известност.

Имах много да им разкажа за събитията в затвора и за външния свят. Заговорът за бягство на четиридесетте доживотни, търсенето на несъществуващия динамит и цялата предателска машинация на Сесил Уинууд беше за тях нещо ново. Както те ми казаха, в единочките нарядко се промъкваше по някоя и друга новина чрез надзирателите, но от един-два месеца не бяха чули нищо. Сегашната смяна надзиратели в единочките бяха особено лоши и злобни.

И пак, и пак този ден всичките надзиратели ни ругаха за чукането. Но ние не можехме да се въздържим. Двамата живи мъртъвци бяха станали трима и имахме толкова много да си кажем, а начинът на казване беше толкова отчаяно бавен и аз не бях толкова обигран в чукането с кокалчета, колкото те.

- Чакай, докато дойде Тестяното лице довечера – изчука ми Морел – той спи по-голямата част от смяната и ще можем да си поговорим.

Как си приказвахме тази нощ! Дори не си помисляхме за сън. Тестяното лице беше подъл и заядлив въпреки дебелината си; но ние благославяхме тази дебелина, защото тя го караше тайничко да си поспива. Въпреки това непрекъснатото ни чукане трвожеше съня му и толкова го дразнеше, че току ни се скарваше. А останалите нощни надзиратели направо ни псуваха. Сутринта всичките доложиха за многото чукане през нощта и ние платихме за малкия си празник, защото в девет пристигна капитан Джейми с няколко надзиратели да ни подложат на мъчението в усмирителна риза. До девет часа на другата сутрин, цели двадесет и четири часа без храна и вода, проснати безпомощно на пода, ние изплащахме цената на този разговор.

О, надзирателите ни бяха зверове. А при тяхното държане и ние трябваше да закоравеем и да станем зверове, зада можем да живеем. Тежкият труд прави мазоли по ръцете. Коравосърдечните надзиратели правят коравосърдечни затворниците. Ние продължавахме да си говорим и от време на време да лежим в усмирителни ризи за наказание. Нощта беше най-доброто време и като се случеше на пост да бъдат заместник надзиратели, често си приказвахме през цялата смяна.

Не правехме разлика между деня и нощта, ние, които живеехме на тъмно. Да спим можехме когато пожелаем, да си чукаме – само от време на време. Разказвахме си един на друг за много неща из своя живот и Морел и аз лежахме мълком дълги часове, докато отмерено, с едва чути далечни почуквания опънхаимър бавно изреждаше историята на своя живот от ранните години в бордеите на Сан Франциско, обучението му в една шайка, посвещаването му във всичко порочно, когато като четиринадесет годишен хлапак е служил като нощен разсилен в квартала на публичните домове, откриването на първите му нарушения на закона и нататък за кражбите и грабежите до предателството на един другар и кървавите убийства в стените на затвора.

Джейк Опънхаймър го наричаха “Човека-тигър”. Някакво младо репортерче бе изковало името, което с много ще надживее човека, когото са наричали така. И въпреки това винаги съм намирал у Опънхаймер всичките основни черти на честна човещина. Беше верен и предан. Аз зная за случаи, когато е предпочитал да бъде наказан, отколкото да издаде свой другар. Беше смел. Беше търпелив. Беше способен на саможертва – бих могъл да разправя една история за това, но ще спестя времето. А справедливостта у него беше страст. Убийствата, извършени от него в затвора, бяха последица изцяло на това крайно чувство за справедливост. И имаше прекрасен ум. Цял живот в затвора, десет години от които в единочка, не бяха замъглили разума му.

Морел, винаги верен другар, също обладаваше прекрасен ум. Всъщност и аз, който съм на път да умра, имам право да го кажа, без да си навлека обвинение в нескромност, че трите най-добри умове в Сан Куентин, от директора надоло, бяха трите, които гниеха там, в единочките. А тука, в края на моите дни, като хвърлям поглед върху всичко, което съм познал в живота, принуден съм да изрека заключението, че силните умове никога не са покорни. Глупавите, страхливите, ненадарените със страстна справедливост и безстрашен стремеж към борба - те са примерните затворници. Благодаря на всички богове, че Джейк Опънхаймър, Ед Морел и аз не сме били примерни затворници.


ГЛАВА 6

Има повече от зърно истина в погрешните схващания на детското определение за паметта, като нещо което човек забравя. Да можеш да забравяш – това е здрав разсъдък. Непрекъснато да си спомняш – това е смахнатост, лудост. И така проблемата, пред която бях изправен в единочката килия, където се мъчеше да ме обладае неспирното спомняне, беше проблемата за забравянето. Когато играех с мухите или играех сам със себе си на шах, или приказвах чрез почукване с кокалчетата на пръстите си, аз отчаси забравях. Това, което желаех, бе да забравя съвсем.

Да вземем момчешките спомени за други времена и места – тези “проточили се облаци на слава” на Уърдзуърт. Щом едно момче е имало тези спомени, дали те безвъзвратно се загубват, когато то порасне и стане мъж? Може ли тази част на момчешкия му ум напълно да се затрие? Или тези спомени за други времена и места все още остават заспали, зазидани в единични клетки на мозъка по същия начин, както аз бях зазидан в една от килиите на Сан Куентин?

Известни са случаи, когато осъдени на доживотен затвор в единочка са възкръсвали и виждали отново слънчевия лик. Тогава защо не биха могли да възкръснат тези момчешки спомени за друг свят?

Но как? Според мен чрез постигане на пълна забрава, за настоящето и за зрелия си живот.

И все пак как? Би трябвало да може чрез хипноза. Ако чрез хипноза може да се приспи съзнателния ум и да се събуди подсъзнателния, тогава това нещо би се постигнало, тогава всички тъмнични врати на мозъка биха се отворили широко, тогава затворниците биха излезли на слънчевия сяй.

Така разсъждавах – с какъв резултат, ще узнаете. Но първо трябва да ви разкажа, как като момче съм имал тези спомени от друг свят. Аз бях горял в облаците на слава, проточили се от предишни съществувания. Като момче съм бил спохождан от другите същества, които съм бил през други времена. Това е било през време на процеса на оформянето, преди непрекъснато променящия се дух на всичко онова, което съм бил някога, да бе застинало в калъпа на тази едничка личност, която хората щяха да знаят за няколко години като Даръл Стандинг.

Да ви разправя само един случай. Беше горе в минесота, на старото ни стопанство. Бях към шест годишен. Един мисионер, завърнал се в Съединените щати от Китай и изпратен от съвета на мисиите да събира средства от земеделските стопани, беше останал да преспи у нас. Това стана в кухнята веднага след вечеря, докато майка ми ми помагаше да се съблека за спане, а мисионерът показваше снимки от Светата земя.

И това, което се каня да ви разкажа, щях отдавна да съм забравил, ако не бях чувал баща ми да го повтаря на учудени слушатели толкова много пъти през детството ми.

Аз извиках при вида на една от снимките и я загледах първо с любопитство, а сетне с разочарование. Беше ми се видяла изведнъж извънредно позната, горе-доло както би ми се видяла и снимка на бащиния ми хамбар. После ми се стори съвсем непозната. Но като продължих да я гледам, преследващото ме чувство на познатост се завърна.



  • Кулата на Давид – каза мисионерът на майка ми.

  • Не! – извиках аз с голяма сигурност.

  • Искаш да кажеш че това не е правилното име? – попита мисионерът. Аз кимнах.

  • Тогава как се казва, мойто момче?

  • Казва се... – започнах аз и добавих неуверено – Не помня.

  • Не изглежда съшата сега – продължих аз, след като помълчах – Страшно много са я оправяли.

В този момент мисионерът подаде на майка ми друга избрана от него снимка

- Сам аз бях тука точно преди шест месеца, госпожо Стандинг. – Той посочи с пръст. – Това е Яфската порта, през която влязох и отидох направо при кулата на Давид ей тука в дъното на снимката, където е пръстът ми. Специалистите са единодушни по тези въпроси. Ел Кула, както е била известна на...

Но тук аз отново го прекъснах и посочих купищата парчетии от разрушена зидария в левия ъгъл на снимката.

- Някъде там – казах аз – това име дето сега го казахте, евреите така я наричаха. Ама ние я наричахме някак другояче. Наричахме я...Забравих.

- Чуйте го малкия – засмя се баща ми – човек ще рече че е бил там.

Аз кимнах, защото в този миг знаех, че съм бил там, макар всичко да ми изглеждаше странно по-друго. Баща ми се изссмя по силно, но мисионерът си помисли, че аз си правя шега с него. Той ми подаде друга снимка. Беше гледка на гола пустош, без дървета и растителност, плитък пролом със сипеи по полегатите склонове. Някъде към средата имаше купчина жалки колиби с плоски покриви.

- Хайде моето момче, къде е това? – попита ме мисионерът. И аз се сетих за името.

- Самария – казах без да се забавя.

Баща ми, развеселен плесна с ръце, майка ми беше озадачена от странното ми държане, а мисионера прояви раздразнение.

- Момчето е право – каза той – Това е село в Самария. Аз минах през него. Затова купих картичката. И по това личи, че момчето е виждало подобни снимки и друг път.

Баша ми и майка ми го отекоха.

- Но то е друго на картинката – обадих се аз, докато паметта ми беше заета да възстанови предишния вид на снимката. Общите черти на гледката и линиите на далечните възвишения бяха същите. Разликите аз отбелязвах на глас и сочех с пръст.

- Къщите бяха ей тука, а там имаше повече дървета, много дървета и много трева, и много кози. Аз ги виждам и сега, и две момчета ги караха. А ей тука имаше много мъже, които вървяха подир един мъж. А тук – аз посочих мястото, за което бях казал, че там имало село – има много скитници. И те нямат никакви дрехи, само дрипи. И те са болни. Лицата и ръцете, и краката им са целите в рани.

- Той е чул тия истории от черква, или някаде...нали си спомняте изцелението на прокажените в евангелието от Лука – с усмивка на задоволство рече мисионерът – Колко болни скитници има, мойто момче?

Бях се научил да броя до сто на пет годишна възраст, затова се вгледах внимателно в групата и заявих:

- Десет. Те всички размахват ръце и крещят срещу другите хора.

- Но не се доближават? – беше въпросът.

Аз поклатих глава.

- Те само стоят ей там и все крещят, сякаш нещо им има.

- Продължавай – подкани ме мисионерът – Какво става после? Какво прави мъжът, който е пред другата тълпа, за която каза, че вървяла?

- Те всички са спрели и той казва нещо на болните. И момчетата с козите са спрели да гледат. Всички гледат.

- И после?

- Това е всичко. Болните мъже са се запътили към къщите. Те вече не викат и не изглеждат болни. А аз си седя на коня си и гледам.

При тези думи и тримата ми слушатели прихнаха да се смеят.

- И аз съм голям! – ядно викнах аз – И имам голяма сабя!

- Десетте прокажени, които Христос изцели, преди да мине през Ерихон на път за Ерусалим – обясни мисионерът на родителите ми – Момчето е видяло снимки на прочути картини някъде с магически фенер*(уред за прожектиране на образи, нарисувани на стъкло).

- Опитаите с друга снимка – предложи баща ми.

- Тука всичко е друго – заговорих недоволно аз, като разгледах подадената ми от мисионера снимка – Тука няма нищо, освен тоя хълм и тия другите хълмове. Това тук трябва да бъде главен път. А ей там трябва да има градини и къщи зад големи каменни стени. А пък там, на другата страна, в тези дупки в скалите трябва да са погребвали умрелите хора...Виждаш ли това място?...Тука са замервали хора с камъни, докато ги убият. Никога не съм ги виждал да го правят. Само ми разправяха за това.

- А хълмът? – попита мисионерът и посочи средата на картичката, заради който като че ли бяха направили снимката – Можеш ли да кажеш името на хълма?

Аз поклатих глава.

- Никога не е имал име. Там убиваха хора. Неведнъж съм ги виждал.

- Този път той потвърждава мнението на повечето специалисти – заяви мисионерът с огромно удоволствие – Хълмът Голгота, Мястото на черепите или, ако щете наречен така, понеже напомня череп. Забележете приликата. Това е мястото, където разпнаха... – той се пресече и се обърна към мен: - Кого са разпнали там, многознайко? Кажи ни какво друго виждаш?

О, аз виждах – баща ми е разказвал, че бях облещил очи; но аз поклатих упорито глава и казах:

- Няма да ви кажа, защото ми се смеете. Видял съм сума хора да ги убиват там. Те ги приковаваха и то ставаше много бавно. Видял съм... но няма да ви кажа. Аз не казвам лъжи. Че той ще ме набъхти здравата ако лъжа, питай го.

И след това мисионерът не можа да изкопчи нито една дума от мен, макар и да ме прилъгваше с други снимки, от които ми се виеше свят от нахлулите спомени, и напираха, и гъделичкаха езика ми с пристъпи от думи, с които навъсено се борех и отблъсквах.

- От него с положителност ще излезе спезиалист по библията – каза мисионерът на баща ми и майка ми, след като ги бях целунал за лека нощ и отишъл да спя. – или пък с това въображение ще си спечели име на белетрист.

Което показва колко погрешно може да бъде едно пророчество. Аз седя тук в отделението за убийци и пиша тези редове в последните ми дни или, по-правилно в последните дни на Даръл Стандинг, преди да го изведат и да се опитат да го захвърлят в мрака на края на едно въже, и се усмихвам на себе си. Не станах нито специалист по библията, нито романист. Наопъки, преди да ме погребат в килиите на мълчанието за половин десетилетие, аз бях всичко, което мисионерът не беше предсказал: експерт по земеделие, професор по агрономия, специалист в науката за избягване на излишни движения, познавач на квалифицирания земеделски труд, прецизен лабораторен учен, където прецизността и придържането към микроскопичните факти са абсолютни изисквания.

И аз седя тук в топлия подиробед в отделението за убийци и прекъсвам писането на спомените си, за да се вслушам в успокояващото бръмчене на мухите в сънливата атмосфера и да доловя откъслеци от тихия разговор между Джоузефъс Джаксън, негъра-убиец, от дясната ми страна, и Бамбечо, италианеца-убиец от лявата ми страна, които разискват от едната решетеста врата до другата, хасам-натам край решетката на моята врата, за антисептичните достоинства на тютюна за дъвкане за отворени рани.

А аз държа във вдигнатата си ръка автоматичната писалка и си спомням как други мои ръце в отдавна минали столетия са писали с четчица за туш, гъше перо и трастикова пръчица и отделям в мислите си време да се запитам дали този мисионер, когато е бил малко момче, е вървял по следите на облаците на славата и дали пред него са проблясвали някогашните дни на скитания между звездите.

Но да се върна към дните в единичната килия, след като бях научил шифъра на разговора с почукване и въпреки това часовете на съзнателния живот са били твърде дълги за понасяне. Чрез самохипнозата, която започнах успешно да упражнявам, стигнах до положението да мога да приспивам съзнателния си ум и да събуждам подсъзнателния. Но подсъзнателния ум се оказа недисциплиниран и разюздан. Той блуждаеше през какви ли не безумни кошмари, несвързано, без последователност в действието, събитието или лицето.

Моят начин механично да се хипнотизирам беше от прост по-прост. Седнал със скръстени крака на моя сламеник, аз забивах поглед в парченце блестяща сламка, която бях закрепил на стената на килията, до вратата, където беше най-светло. Втренчвах се в светлата точка, доближил до нея очи отдолу нагоре. В същото време напълно отпусках волята си и се оставях на замяното олюляване, до което обикновено стигах. И когато усещах, че губя равновесие и залитам назад, аз затварях очи и падах по гръб в безсъзнание на сламеника.

И тогава, за половин час, десетина минути или дори цял час и повече, блуждаех безредно и безмислено сред натрупаните спомени за неизменните ми завръщания на земята. Но времето и мястото се менеше твърде бързо. След това, когато се събуждах, разбирах, че аз, Даръл Стандинг, бях свързващата брънка, която обединяваше всичките тези фантасмагории. Но това беше всичко. Никога не успявах да изживея напълно една цяла случка, един съзнателен откъс във времето и пространството. Моите сънища, ако може да ги нарека сънища, бяха разпокъсани и безсъдържателни.

Ето един пример от блужденията ми: в течение само на петнадесет минути безсъзнание бях пъплил и ревал в тинята на първичния свят и седял до Хасфуртър и цепил въздуха на 20 век в движен с бензин моноплан. Когато се събудих помнех, че аз, Даръл Стандинг, в плът и кръв, една година преди затварянето ми в Сан Куентин, бях летял с Хасфуртър над тихия океан край Санта Моника. Когато се събудих, не си спомнях за пъпленето и рева в праисторическата тиня. Въпреки това, когато се събудих, отсъдих, че някак си бях запомнил тази отдавнашна случка в тинята и тя е деиствително една много по-ранна преживелица, когато още не съм бил Даръл Стандинг, а някой друг или нещо друго, което е пъплило и ревяло. Едната преживелица беше само много по-далечна от другата. И двете бяха еднакво действителни – как иначе щях да си ги спомням?

Ах, какво прелитане на бляскави образи и действия! За няколко кратки минути освободено подсъзнание, бях седял на царски трапези, на челни места и в края, бил съм и шут, и войн, писар и монах, бивал съм и властелин над всички на трапезата – държал съм светската власт със силата на моя меч, с дебелината на стените на замъка ми; държал съм и духовната власт по силата на обстоятелството, че свещенници и затлъстели абати седяха на моята трапеза, наливаха се с мое вино и се тъпчеха с мои гозби.

Носил съм желязна халка на крепостник на шията си в студени страни и съм любил княгини от царски домове в затоплени от тропиците и напоени от слънчев дъх нощи, където черни роби вееха с ветрила от паунови пера да разхаладят знойния въздух, а отдалече, отвъд палми и водоскоци, достигаше рев на лъвове и вой на чакали. Седял съм приклекнал в студени пустинни места и съм топлил ръце на огън, накладен от камилски тор; и съм лежал в оскъдната сянка на обгорен от слънцето пелин край пресъхнали извори с пресъхнал език и съм копнял за вода, а около мен, разпаднали се и пръснати по солената почва се търкаляха кости на хора и животни умрели от жажда.

Бил съм моряк и наемен убиец, учен и отшелник. Седял съм над ръкописни страници на огромни плесенясали томове в тишината и полумрака на кацнали връз скали манастири, докато на по-полегатите склонове селяните се трудеха дълго сллед края на деня сред лозите и маслиновите дървета и докарваха от пасищата врещящи кози и мучащи крави; да, и съм води крещяща сган по отъпкани от колела, издълбани от колесници каменни настилки на древни и забравени градове; и с тържествен глас, сериозен като самата смърт, съм прогласявал закони, отсъждал тежестта на нарушението и налагал съответното смъртно наказание на хора, които като Даръл Стандинг са престъпили закона.

На замайваша височина от върха на мачти, олюляващи се над палубите на кораби, съм гледал блеснали на слънце води, където коралови храсти преливаха във всички цветове на дъгата в дълбините на тюркоазената бездна, и насочвах корабите в убежището на огледални лагуни, където котвите с тънтеж се забиваха близо до обраслите с палми брегове от коралови скали, шибани от прибоя; и съм се сражавал по забравени бойни полета во време оно, когато слънцето залязваше над грозното клане, което продължаваше и през часовете на нощта с блеснали отгоре звезди и хладен нощен ветрец, долитащ от далечни снежни върхове, който не сполучваше да изстуди жарта на битката; и още съм бил малък Даръл Стандинг, бос в свежата от роса пролетна трева на стопанството в Минесота, премръзнал, когато в студени сутрини съм хранил добитъка сред парата, вдигаща се от дъха му; и докаран до страх и благоговение от великолепието и ужаса от бога, когато в нвделните дни слушах високопарните проповеди за божието царство и мъките в огъня на ада.

Но това бяха проблясъци и видения,които ме спохождаха когато в единочка номер едно в Сан Куентин аз се докарвах до безсъзнание, като се втренчвах в частица блестчща, излъчваща светлина сламка. Как ми идваха тези неща? Положително не можех да ги измисля от нищо в затворените около мен стени, както не можех да измисля от нищо тридесет и петте фунта динамит, толкова безпощадно търсени от мен от капитан Джейми, директореа Атъртън и директорския съвет.

Аз съм Даръл Стандинг, роден и отрасъл в земеделско стопанство в Минесота, някогашен професор по агрономия, непоправим затворник в Сан Куентин, а сега човек осъден на смърт във Фолсъм. Аз не зная – в кръга на преживяното от Даръл Стандинг – тези неща, за които пиша и които съм изровил от хранилищата на подсъзнанието си. Аз Даръл Стандинг, роден в Минесота, който скоро трябва да увисне на въжето в Калифорния, положително никога не съм любил царски дъщери в царски дворове, нито съм се бил сабя срещу сабя върху люшкащи се корабни палуби; нито съм се удавял във винарски склад на кораби, наливайки се с неразреден спирт под пиянските крясъци и предсмъртните песни на моряци, докато корабът се надигне и се разбие върху черните зъбери на скалите и вода забулбука отгоре, отдоло и навред.

Няма такива преживелици в живота на Даръл Стандинг на света. Да, аз Даръл Стандинг, открих тези неща вътре в себе си в единочката на Сан Куентин чрез механична самохипноза. Тези неща не са били между преживелиците на даръл Стандинг, също както думата “Самария” не е била позната на Даръл Стандинг, когато се е откъснала от устните на детето при вида на една снимка.

Човек не може да направи нещо от нищо. В единочката аз не можех да направя тридесет и пет фунта динамит. Нито можех от нищо в прживелиците на Даръл Стандинг да изкова в единочката далечните видения във времето и пространството. Тези неща се съдържаха в ума ми и аз тепърва започвах да се оправям с тези неща.


Каталог: file -> knigi
knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл
knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче
knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш
knigi -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун
knigi -> -
knigi -> Книга Нийл Доналд Уолш
knigi -> Свръхсетивното едгар Кейси увод
knigi -> Селестинското пробуждане джеймс Редфийлд
knigi -> -
knigi -> Книга на моя почитан учител Негово светейшество Свами Шивананда Махарадж и на неговите най-сериозни ученици моите уважавани учители


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница