Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

По-нататък Стоукс казва следното: „Освен това един истински отпечатък би трябвало да демонстрира надигане и разместване встра­ни на меката материя, в която е стъпил кракът... След проучването, което направих на находката, мога да заявя, че няма следи от подоб­но надигане на основата."

През 1984 г. един от нас (Томпсън) посети Мейстър в Юта. Вни­мателното разглеждане на отпечатъка не показа никаква причина, поради която той да не може да се приеме за автентичен. Що се отнася до надигането на основата, това много зависи от конкретния материал и от естеството на предмета, който прави отпечатъка. За­облените контури на голото стъпало предизвикват повече измества­не, отколкото острите ръбове на подметката. Направихме някои наб­людения, които показаха, че обувки и сандали могат да оставят много ясни отпечатъци в компактния влажен пясък на плажната ивица, като почти няма следи от изместване на основата настрани. Шистовата ска­ла, в която е запазен отпечатъкът на Мейстър, е образувана от консоли­дацията на глина, кал или тиня. Би могло да се направи микроскопско изследване на структурата на шистата в областта на отпечатъка, за да се определи, дали той се е получил при натиск отгоре.

Стоукс заключил, че образецът на Мейстър се е получил в резул­тат от естествено разтрошаване на скалата, като допълнил, че в ко­лекцията на катедрата по геология в университета в Юта имало ня­колко примера, сред които и такива, които приличали на следи от стъпки. Би било добре, човек да се запознае с тези образци, за да прецени дали те напомнят на отпечатъци от обувка в толкова голяма степен, колкото и този на Мейстър. Формата на отпечатъка на Мейс­тър, доколкото успяхме да се запознаем с него лично и да го подло­жим на компютърен анализ, съответства почти напълно на следата, която би оставила една съвременна обувка.

Освен това подобно разтрошаване на скалите се наблюдава обик­новено по повърхността, а отпечатъкът на Мейстър е бил открит при разцепването на шистов блок. От значение е и че в областта на отпе­чатъка структурата на шистата е по-груба, отколкото в други части на повърхността на сцепването. Това означава, че парчето не се е разцепило така случайно, а следвайки някаква естествена слабост по границите на фрактурата. Възможно е да се направи предполо­жението, че тази оформена като обувка кухина е била оставена имен­но от някаква древна обувка. Алтернативното обяснение е, че тя се е получила вследствие от някаква друга причина, в който случай обув-ковидната форма е просто резултат от съвпадение. Това би бил една забележителна прищявка на природата, тъй като отпечатъкът не се отличава дори и малко от формата на истинска обувка.

Значението на отпечатъка на Мейстър като доказателство за съществуването на хора в далечното минало е все още неопреде­лено. Някои учени са го отхвърлили само въз основа на бегло запознаване, докато други дори не са го погледнали - за тях ре­шаващият фактор е камбрийската му възраст, която го поставя извън сферата на очакваното, поне според догмите на еволюци­онната теория. Ние обаче смятаме, че източниците за емпирич­ни изследвания не са пресъхнали и че отпечатъкът на Мейстър заслужава по-сериозно проучване.

Канелюрирана сфера от Южна Африка

През последните няколко десетилетия южноафрикански миньо­ри са откривали стотици метални сфери, поне една от които има по най-широката си част три успоредни канелюри (фиг. 6.9). Според една статия на Дж. Джимисън сферите са от два типа - „едните са масивни, от синкав метал с бели петънца, а другите представляват кухи сфери, пълни с белезникава гъбеста материя." Ролф Маркс -уредник на музея в Клерксдорп, Южна Африка, където се помеща­ват няколко такива сфери - казва следното: „Сферите са абсолютна загадка. Те изглеждат като направени от човешка ръка, но в конк­ретния момент от историята на Земята, когато са се образували тези скали, интелигентни форми на живот просто не са съществували. Те не приличат на нищо, което да съм виждал по-рано."

Писахме на Ролф Маркс с молба да ни изпрати още информация. Писмото, което получихме в отговор, беще с дата 12 септември 1984 г;: „Няма научна публикация на сферите, но фактите са следните: те са намерени в залежи от пирофилит (алуминосшшкатен матери­ал), който се добива близо до малкото градче Отосдал в Западен Тран-сваал. Този пирофилит е много мек вторичен минерал и има стой­ност само 3 по скалата на Мохс. Образувал се е чрез седиментация преди около 2,8 млрд. години. От друга страна сферите, които имат влакнеста вътрешна структура и черупка около нея, са много твърди и не могат да се одраскат дори от стомана." Скалата на Мохс описва твърдостта на веществата и е кръстена на Фридрих Мохс, който подб­рал десет минерала, които да служат за сравнение; от тях най-мек е талкът (стойност 1), а диамантът е най-твърд (стойност 10).

В писмото си Маркс казва, че А. Бисшоф - професор по геология в университета в Потхефстроом - му казал, че сферите са лимонит-ни конкреции. Лимонитът е вид желязна руда, аконкрецията е плътна, заоблена скална маса, която се е образувала вследствие на локална циментация около ядро.

Един от проблемите, свързани с тази хипотеза, засяга твърдостта на въп­росните предмети, Както беше отбелязано по-горе, металните сфери не могат да бъдат одраскани дори със стоманено острие, кое­то означава, че те са изк­лючително твърди. Стан­дартните показания на лимонита по скалата на Мохс са между 4 и 5,5, което е сравнително ниска стойност. Освен това, ли-монитните конкреции обикновено се откриват на групи- подобно на сапу­нени мехурчета. Изглеж­да, че те никога не се появяват изолирано и не са абсолютно кръгли, както е в нашия случаи. По тях не се откриват и успоредни жлебове (фиг. 6.9).

В рамките на това изследване, най-много ни интересува сферата с три успоредни канелюри по най-широката й част. Дори и да прие­мем че самата тя е лимонитна конкреция, все пак трябва да наме-рим'обяснение за тези врязвания. Тъй като не можем да открием задоволителна естествена версия, този факт си остава загадка и ос­тавя открита възможността сферата от Южна Африка - открита в пласт с възраст 2,8 млрд. години - да е била направена от интели­гентно същество. !

7.

Аномални находки на човешки кости

Макар в началото тези кости да са привличали значително вни­манието, сега са на практика неизвестни. По голямата част от съв­ременните книги създават впечатлението, че между откриването на първия неандерталец, през 50-те години на XIX в., и това на Явайс-кия човек, црез 90-те години на същото столетие, не е имало никак­ви по-значителни находки на фосилни кости.

Бедрената кост от Трентън

На 1 декември 1899 г. Ърнест Волк - колекционер, работещ за Музея за американска археология и етнология Пийбоди, към уни­верситета в Харвард - намерил бедрена кост в рамките на град Трен­тън, Ню Джързи. Откритието било направено в пресен изкоп за по­лагане на железопътни релси, на юг от Хенкок Авеню, Бедрената кост лежала на малка издатина, на дълбочина 91 инча (2,4 т), Волк казва следното: „На 4 инча (10cm) над костта.., се виждаше вдлъб­натина с подобна дължина, откъдето тя явно беше изпаднала." Волк фотографирал човешката бедрена кост и заявил, че пластовете, на­миращи се непосредствено над нея, както и встрани, не са били нарушавани. Според него бедрената кост била напълно фосилизирала. В същия пласт били намерени и два фрагмента от човешки череп. Рон Уити от Геологическия институт на Ню Джързи ни изпрати писмо с дата 30 юли 1987 г., в което се казваше, че въпросният пласт - в който били открити бедрената кост и парчетата от череп -се отнася към Сенгамонския междуледников период и е на около. 107 000 години. Според стандартните възгледи съвременният тип хора се е зародил в Африка преди около 100 000 години и е мигри­рал към Америка най-рано преди около 30 000 години.

На 7 декември 1899 г. Волк се върнал при железопътния изкоп. На около 24 фута (7 т) западно от местонахождението на фосилизи-раната бедрена кост в същия пласт той открил два фрагмента от човешки череп. Според неговите твърдения в пластовете непосредс­твено над мястото и от двете му страни нямало следи от нарушения. Възможно ли е човешките кости да са проникнали от по-горни пластове? Волк изтъква факта, че горните пластове са с жълт и чер­вен цвят. Човешките кости обаче били с „тебеширено бял" цвят, което отговаряло на белия цвят на пясъка, в който били открити.

Основавайки се на това, че бедрената кост е като на съвременни­те хора, Алес Хръдлика от Института Смитсониън решил, че датата й трябва да е късна. Според неговите очаквания една автентично древна човешка бедрена кост трябвало да демонстрира примитивни черти. Поради това, ето какво казва Хръдлика за бедрената кост от Трентън: „Възрастта на този образец трябва да се основава единстве­но на геологичните факти." Той обаче не успял да намери нищо, което да постави под въпрос тези факти.

През XIX и началото на XX в. във формации от средния плейсто-цен в Европа са направени няколко открития на човешки скелетни останки. Сред тях са находките от Гали Хил, Мулен Киньон, Кли-ши, Ла Дениз и Ипсуич. Все още има съмнения в истинската въз­раст на тези кости. Въпреки това с цел да бъдем изчерпателни сме ги включили тук. Присъствието на тези скелети в пластове от сред­ния плейстоцен може да се припише на по-късно вкопани погребе­ния, грешки при публикуването или измама. И все пак съществу­ват причини да се смята, че те наистина трябва да се отнесат към средния плейстоцен. В следващите страници ще направим един кратък преглед на най-важните случаи.

Скелетът от Гали Хил

През 1888 г. работниците, които извършвали изкопни работи на Гали Хил, близо до Лондон, оголили един пласт варовик. Дебелина­та на лежащите върху него слоеве пясък, глинеста пръст и чакъл била 10-11 фута (3-3,4 т). Един от работниците - Джак Алсъп -информирал колекционера на праисторически предмети Робърт Елиът, че открил човешки скелет. Костите били запечатани в тези пластове - на около 8 фута (2,4 т) под повърхността и на около 2 фута (0,6 т) над варовика, Алсъп извадил черепа, но оставил останалата част от скелета на място. Елиът заявява, че заварил костите здраво обхванати от плас­та: „Внимателно огледахме за белези, които да покажат, че скеле­тът е бил разместен, но не успяхме да намерим: напластяванията бяха ненарушени." Елиът събрал костите и по-късно ги дал на Е. Т. Нютън. Той от своя страна публикувал един текст, в който им при­писвал голяма древност.

Още преди Елиът да извади костите, един учител на име М. X. Хейс проучил скелета и очевидно ненарушените пластове. Освен това той видял и черепа непосредствено след като бил открит от работни­ка. Ето какво казва Хейс: „Не би могло да възникне никакво съмне­ние към наблюденията на един нормално интелигентен човек, че полагането на скелета е станало едновременно с това на чакъла... Ненарушеното състояние на пластовете беше толкова очевидно за работника, че той заяви: „Никой не е погребвал този човек или животно"." На обекта на Гали Хил били открити и многобройни каменни оръдия.

Според съвременните мнения находището трябва да се отнесе към междуледниковия период Холщайн, който се отнася към преди око­ло 330 000 години. От анатомична гледна точка, скелетът от Гали Хил принадлежи на съвременен човек. Според мнението на повечето днешни учени физически модерният човек {Homo sapiens sapiens)' се е появил в Африка преди около 100 000 години. В Европа тези хора проникнали като кроманьонци преди около 30 000 години и изместили неандерталците.

Какво точно мислят съвременните палеоантрополози за скелетът от Гали Хил? Въпреки стратиграфските наблюдения на Хейс и Ели­ът, през 1949 г. К. П. Оукли и М. Ф. А. Монтагю заключили, че скелетът трябва да е погребан в средноплейстоценските пластове по-късно. Те сметнали, че костите, които не били фосилизирали, са едва на няколко хиляди години. Това мнение се споделя от почти всички днешни антрополози.

Костите от Гали Хил имали съдържание на азот, близко до това на други сравнително късни кости, намирани на други места в Ан­глия. Азотът е един от съставните елементи на протеините, които обикновено се разграждат с течение на времето. Съществуват обаче много описани случаи, при които фосилизирали кости са запазили протеините си в продължение на милиони години. Степента на за­пазване на азота е различна на различните обекти и по тази причина не може да се прецени със сигурност дали сравнително високото азотно съдържание на костите от Гали Хил означава, че те са къс­ни. Костите са открити в льосови наслаги, за които е известно, че съхраняват протеините.

Оукли и Монтагю също така открили, че човешките кости от Гали Хил имат съдържание на флуор, близко до това на кости от късния плейстоцен и холоцена (т. е. късни), произхождащи от дру­ги места. Известно е, че костите могат да абсорбират флуор от под­почвените води. Но тъй като съдържанието на флуор в подпочвени­те води в различни райони варира силно, този показател също не е надежден индикатор за относителната възраст на костите.

По-късно учените от Изследователската лаборатория на Британс­кия музей тестували скелета от Гали Хил по метода въглерод-14 и получили възраст от 3310 г. Сега вече се смята, че използваните за това методи не са надеждни. Също така е възможно костите от Гали Хил, които вече били прекарали в музея 80 години, да са били за­мърсени е по-късни въглеродни проби, което да е предизвикало не­вярно малка възраст.

В опитите си да опровергаят свидетелствата на Хейс и Елиът, че на Гали Хил не можело да се забележат никакви следи от погребе­ние, Оукли и Монтагю предложили - в добавка към химичните и радиометричните тестове - още няколко аргумента.

Според тях сравнително цялостният вид на скелета от Гали Хил бил свидетелство за това, че той е бил нарочно погребан. Всъщност липсвали почти всички ребра, гръбнакът, предмишниците и дланите, както и стъпалата. Дори в случая с Люси - най-известния ек­земпляр от Australopithecus afarensis - са открити повече кости. А все още никой не е изказал предположението, че австралопитеци-те са погребвали мъртвите си. Учените са откривали и сравнително цели скелети на индивиди Homo habilis и Homo erectus, И все пак всички палеоантрополози са съгласни, че в тези случаи също не става дума за целенасочено погребване. Това показва, че е възможно да се запазят сравнително цели скелети на хоминиди, дори и когато не са били погребани.

Дори да приемем, че в случая със скелета от Гали Хил имаме погребение, това погребение не е задължително да е късно. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „След като претеглихме всички факти, бяхме принудени да заключим, че скелетът от Гали Хил принадлежи на човек... погребан, когато долният чакълест пласт е образувал земната повърхност."

Както може да се забележи, древните кости повдигат въпроси, които водят отвъд самите тях. Макар и непряко, те насочват към събития, които са се случили в едно далечно и недостъпно минало. Тяхната възраст почти винаги поражда спорове, като в много случаи наличната информация не е достатъчна, за да бъдат те решени вед­нъж завинаги. Това е така и в случая с Гали Хил. Публикацията на Оукли и Монтагю хвърля сянка на съмнение върху свидетелствата на Елиът и Хейс. В същото време обаче последните също поставят под въпрос изводите на Оукли и Монтагю.

Челюстта от Мулен Киньон

През 1863 г. Ж. Буше дьо Перт открил челюст от физически модерен човек в шахтата Мулен Киньон, близо до Абевил, Франция. Той я извадил от пласт, състоящ се от черен пясък и чакъл, където се намирали и каменни оръдия от Ашелски тип. Черният пласт се намирал на 16,5 фута (5 тп) под повърхността на шахтата. Ашелски-те находища около Абевил са с възрастта на междуледниковия пе­риод Холщайн, т. е. на около 330 000 години.

Когато научили за откриването на челюстта от Абевил, група видни британски геолози посетили мястото. В началото те се изка­зали благоприятно, но по-късно тръгнали слухове, че някои от оръдията в колекцията на Буше дьо Перт са фалшификати, подхвърле­ни му от работниците. Тогава британските учени започнали да се съмняват в автентичността на челюстта. Те отнесли в Англия един зъб, който бил открит заедно с челюстта, разрязали го и останали изненадани от добрата му запазеност. Това само засилило подозре­нията им, макар редица физически антрополози да са отбелязвали, че фосилните зъби често са прекрасно съхранени, въпреки голяма­та си древност.

Освен това челюстта от Мулен Киньон имала оцветяване, „за кое­то се установи, че е повърхностно" и „беше лесно да'бъде остъргано от част от костта". Според някои това било ясен белег за фалшифи­кация. Британският антрополог сър Артър Кейт обаче по-късно за­явил, че тази характеристика на челюстта „не опровергава нейната атентичност".

През май 1863 г. британските геолози се срещнали с френските си колеги в Париж, като целта била да се определи статутът на челюстта от Мулен Киньон. Комисията излязла с общо становище, което подкрепяло нейната автентичност, въпреки резервите на два­ма от британските членове. Независимо от това английските предс­тавители продължили да оспорват находката и в крайна сметка спе­челили на своя страна повечето учени.

„Френските антрополози - казва Кейт — продължиха да вярват в автентичността на челюстта до 80-те години на XIX в., когато прес­танаха да я включват в списъка с открития, свързани с древните хора. Понастоящем се е наложило почти единодушното мнение, ко­ето разглежда челюстта от Мулен Киньон като непотребна отживе­лица. Можем да видим, че изпращането и в забвение е свързано с налагането на тезата, че плейстоценската фаза от развитието на съв­ременния човек е представена от неандерталците. Сега вече знаем, че тази теза не е защитима."

С други думи учените, които вярвали, че неандерталците са били непосредствените предшественици на Homo sapiens, не можели да приемат челюстта от Мулен Киньон, тъй като това би означавало, че физически модерният тип хора е съществувал далеч преди неандер­талците. Днес вече никой не поддържа идеята, че неандерталците са преките предшественици на съвременните хора. Този факт обаче не е разчистил пътя към приемането на челюстта от Абевил, която - ако е истинска - би трябвало да е на повече от 300 000 години.

Трудно е да си създадем мнение относно автентичността на че­люстта от Мулен Киньон, основавайки се само на информацията, с която разполагаме. Дори и да приемем, че челюстта и многобройни­те каменни оръдия, открити заедно с нея, са били фалшификати, какво ни казва това за естеството на палеоантропологичните факти? Освен това ще видим, че ако челюстта от Мулен Киньон и откритите с нея сечива са подправени, те не са изолиран случай. Човекът от Пилтдаун {Глава 9) е разглеждан като автентичен в продължение на 40 години, преди да бъде разкрит като ловка измама.

Нови сведения за Мулен Киньон

Наскоро открихме още информация, която създава по-добра пред­става за челюстта от Мулен Киньон. Дори и след заглъхването на дебатите, Буше дьо Перт продължил да поддържа автентичността на откритията си. За да докаже правотата си, той провел разкопки при Мулен Киньон, които били извършени под много строг контрол и в присъствието на опитни научни надзорници. По време на работа­та, били открити още много кости от съвременни хора, както и кос­тни фрагменти и зъби. Находките, които не получили почти никак­во внимание от страна на англоговорящия свят, са важно доказател­ство за съществуването на хора в Европа през средния плейстоцен преди повече от 300 000 години. Те също така потвърждават автен­тичността на челюстта от Мулен Киньон. Тези важни открития, ко­ито тук споменаваме бегло, ще бъдат разгледани в една бъдеща кни­га на Майкъл Кремо.

Скелетът от Клиши

През 1868 г. Южен Бертран съобщил пред Антроположкото об­щество в Париж, че открил части от човешки череп, бедрена кост, тибия (пищялна кост) и кости от стъпало. Това станало в камено-ломна на Авеню дьо Клиши. Костите били открити на 5,25 т под повърхността. Според сър Артър Кейт пластът с човешките кости от Клиши бил с възрастта на този със скелета от Гали Хил. От това би трябвало да заключим, че костите от Клиши са на около 330 000 години. Голямата дълбочина, на която е направено откритието, гово­ри срещу едно по-късно погребение.

Обаче Габриел дьо Мортийе заявил, че един от работниците в каменоломната му казал, че той хвърлил скелета в изкопа.

Дори и след като чули разказа на Дьо Мортийе за това как работ­никът събрал костите от скелета от Клиши, голям брой учени про­дължили да вярват в достоверността на откритието на Бертран. Нап­ример, ето какво казал проф. Е. Т. Хами: „Струва ми се, че наход­ките на господин Бертран не би трябвало да са толкова оспорвани, като се има предвид, че на Авеню дьо Клиши и по-рано са правени подобни открития. И наистина, нашият уважаван колега - господин Ребу - е открил на същото място и приблизително на същата дълбо­чина (4,20 т) човешки кости, които ми предаде за обработка."

Кейт съобщава, че първоначално почти всички френски автори­тети повярвали в това, че скелетът от Клиши е с възрастта на плас­та, в който бил открит (според Бертран). По-късно обаче след прие- . мането на неандерталците като плейстоценски предшественици на съвременните хора, френските антрополози го изключили от списъ­ка на bona fides (сериозните) открития, тъй като се оказал по-ра­нен от самите неандерталци. Не било възможно да е съществувал представител на съвременния човешки вид, който да е предшествал предполагаемите си предшественици. Смята се, че неандерталците са съществували в периода от преди 150 000 до преди 30 000 годи­ни. Скелетът от Клиши обаче би трябвало да е на повече от 300 000 години.

В бележките си до Антроположкото общество Бертран дал и до­пълнителни доказателства за голямата древност на скелета от Кли­ши. Той заявил, че в пласта, съдържащ останалите човешки кости, открил и човешка лакътна кост. Лакътната кост е по-голямата от двете дълги кости на предмишницата. Когато Бертран се опитал да я извади, тя се разпаднала на прах. Това трябвало да послужи като доказателство за това, че човешкият скелет от Клиши е бил ориги­нална част от пласта, в който бил открит. Очевидно било, заключил Бертран, че кости с крехкостта на прогнилата лакътна кост не мо­гат да са извадени от по-горен пласт на кариерата и да са нахвърля­ни от работниците в по-долните - там, където били открити. Подоб­ни действия би трябвало да са ги унищожили. Този факт свидетел­ствал в полза на това, че лакътната кост е принадлежала изначално към пласта, в който я открил Бертран. Това, от своя страна, следва­ло да е валидно и за останалите човешки кости.

Фрагменти от череп от Ла Дениз

През 40-те години на XIX в. насред вулканичните пластове при Ла Дениз, Франция, били открити човешки кости. От особен инте­рес била челната кост на един човешки череп. Сър Артър Кейт зая­вил, че тя „не се различава съществено от челната кост на един съв­ременен човек".

Черепният фрагмент бил намерен в седиментните отлагания, зат­ворени между два пласта лава. Долният се отнасял към плиоцена, а горният - към късния плейстоцен. Следователно костта можела да е на възраст от няколко хиляди до 2 млн. години. Направените ана­лизи показали, че тя има същото съдържание на азот и флуор, как­вото имали и костите от късноплейстоценски обекти на други мес­та във Франция. Тези сравнения обаче нямат особено голяма стой­ност, тъй като съдържанието на тези елементи в костите зависи силно от типа седименти, температурата и притока на вода, а тези фактори могат да са много различни в конкретните случаи.

Истинската възраст на челната кост от Ла Дениз ще си остане неясна, но ние сме я включили тук, тъй като има причини да се смята, че тя може да е и на 2 млн. години.

Скелетът от Ипсуич

През 1911 г. Дж. Рейд Моар открил скелет на физически моде­рен човек. Той лежал под пласт от ледникови глини, примесени с речни камъни, близо до град Ипсуич, Източна Англия. Докато се ровехме из разни по-късни преразкази, открихме, че Дж. Рейд Моар в един момент променил първоначалното си мнение и обявил скелета за късен. Поради това не сметнахме за необходимо до включваме ске­лета от Ипсуич в тази книга. Допълнителните проучвания обаче пока­заха, че въпросният скелет би могъл наистина да е много древен.

Той бил открит на дълбочина 1,38 т, между глини, примесени с речни камъни, отгоре и ледникови пясъци отдолу. Възрастта на тези напластявания можела да достига до 400 000 години. Моар отчитал възможността скелетът всъщност да е по-късно погребение. Поради това той внимателно инспектирал за нарушавания на пластовете, в и под които бил намерен скелетът. Що се отнася до състоянието на костите, сър Артър Кейт казва, че били подобни на животинските фосили, откривани в ледниковите пясъци.

Въпреки всичко, откритието породило яростни критики. Кейт казва, че ако ставало дума за примитивен скелет, подобен на неан-дерталските, едва ли някой е щял да се усъмни в това, че той е с възрастта на глините. „Предвид презумпцията, че съвременният тип човек е със съвременен произход - заявява той, - на подобни екзем­пляри се отказва голяма възраст,"

Въпреки противопоставянето, в началото Моар останал твърдо на първоначалната си позиция и продължил да поддържа голямата древност на скелета от Ипсуич. Какво толкова се случило, което да го накара да промени мнението си? Наблизо, в същото ниво, той открил каменни сечива, които приличали на тези от Ориняшкия период, чиято възраст се определя на около 30 000 години. Поради това Моар заключил, че слоят глини над скелета се е образувал по това време. Пластът се бил получил от тинестите останки на първо­началните глинести отлагания, които се били формирали стотици хиляди години по-рано.

Не открихме нищо в описанията на Моар, което да ни накара да приемем късната датировка от 30 000 години. Усъвършенствани типове каменни сечива, които наподобяват тези от Ориняшка Евро­па, се откриват навсякъде по света, при това от много ранни епохи. През 60-те години на XX в. такива били открити при Хуеятлако в Мексико. Датирането по радиоактивни изотопи на урана дало въз­раст от 200 000 години. През XIX в. сложно изработени каменни предмети били открити в Калифорнийските златни мини, в чакъ­лести пластове, които можело да се отнесат дори към еоцена. Следо­вателно не можем да приемем мнението на Моар, че присъствието на усъвършенствани каменни оръдия в същия пласт, в който бил открит и скелетът от Ипсуич, е достатъчна причина за преинтерп-ретиране на стратиграфията на находището по посока на синхрони­зирането на скелета с предполагаемата възраст на въпросните оръ­дия.

Освен това Моар не е дал никакви геологични основания, които

да подкрепят становището, че глините всъщност представляват нас­коро отложени утайки. Поради това най-простата хипотеза си оста­ва тази, според която наистина става дума за пласт от ненарушени ледникови отлагания. Това било първоначалното мнение на Моар, а освен това е записано на подробната карта на региона, съставена от Британския геологически институт.

Ледниковите пясъци, в които бил открит скелетът от Ипсуич, трябва да са се образували между началото на Английското заледя­ване, преди около 400 000 години, и началото на Хокснийския меж-дуледников период преди около 330 000 години. От това трябва да заключим, че скелетът от Ипсуич е на между 330 000 и 400 000 години. Според някои авторитети началото на Минделовото заледя­ване (то е еквивалентно на Английското) трябва да се датира преди 600 000 години, което създава потенциалната възможност, такава да е и възрастта на скелета. И все пак се смята, че човешки същес­тва от модерния тип са се появили в Западна Европа най-рано преди 30 000 години.

Тера Амата

Находището Тера Амата се намира на Средиземноморското крайб­режие на Южна Франция. В края на 60-те години на XX в. френс­кият антрополог Анри дьо Люмли открил на това място овални дуп­ки от колове и каменни кръгове. Те свидетелствали за това, че пре­ди около 4Q0 000 години някакви хоминиди са си издигали времен­ни жилища и са палили огньове. Били намерени и костени оръдия. Сред тях имало един предмет, който очевидно бил използван като шило, може би при шиене на кожи. Откритите на древната повърх­ност отпечатъци били интерпретирани като следи от това, че въпрос­ните хоминиди са седели или лежали върху животински кожи. Освен това били намерени и каменни оръдия, включително и предмет, опи­сан като връх за копие. Той бил изработен от вулканична скала, до­бита от областта Естрел, която е отдалечена на 30 мили (48 km).

Колкото и да е странно, на този обект не били намерени фосили от хоминиди. Но в описанието на последните си открития, публику­вано през 1969 г. в „Сайънтифик „Сайънтифик Америкън", Дьо Люмли съобщава за отпечатък от десен крак, с дължина 9,5 инча (25 cm), запазен в една пясъчна дюна. Френският антрополог не си е позволил да идентифицира типа хоминид, оставил следата. Но до­колкото можем да заключим от достъпните публикации, отпечатъ­кът не се различавал от отпечатъците на човек с модерна анатомия. Тази следа може да се използва като потвърждение за представени­те скелетни находки от пластове от средния плейстоцен.

Черепът от Буенос Айрес

Едно много сериозно доказателство за съществуването на физи­чески модерни хора в много ранни епохи е открито в Аржентина. През 1896 г. работниците, които копаели основа за сух док в Буенос Айрес, намерили човешки череп (фиг. 7.1). Те го извадили от пър­воначалното му място на дъното на изкопа, като преди това били преминали през един пласт от твърд, подобен на варовик материал, наречен tosca. Черепът бил намерен на 22 т под нивото на р. Ла Плата.

Работниците, които открили черепа, го дали на своя надзирател - господин Хунор - който бил старши член на секцията за общест­вени строежи към пристанището на Буенос Айрес. Един от инжене­рите от компанията, която се била наела с изкопните работи по прис­танището - Едуард Марщ Симпсън, - информирал за откритието аржентинския антрополог Флорентино Амегино. Според Амегино черепът принадлежал на плиоценски предшестве­ник на Homo sapiens. Той го нарекъл Diprot-homo platensis. Според Алес Хръдлика от Ин­ститута Смитсониън оба­че черепът бил иденти­чен се тези на съвремен­ните хора.

Алес Хръдлика наре­къл контекста, в който била направена находка­та, „най-горната част на

Мреденсенедейския пласт". Според съвременните геологични пред­стави, този Мреденсенедейски пласт трябва да е най-малко на 1-1,5 млн. години. Дори да става дума само за 1 млн. години, присъстви­ето на напълно човешки череп от това време би било неочаквано където и да е по света — да не говорим за Южна Америка. Ръково­дителят на работниците - господин Дж. Е. Кларк - заявил, че е „напълно сигурен в това, че черепът бил намерен на първоначалното му място и под tosca".

Геологът Бейли У и лис, който придружавал Хръдлика при една негова експедиция в Аржентина, разпитал господин Хунор и съоб­щил следното: „Фрагментът от черепа бил изваден от шахтата [т. е. от първоначалното му място]. И макар това твърдение да се основава на казаното от бригадира, който пък се позовава на казаното от ра­ботниците, изглежда, че точно тази част от историята на откритие­то не подлежи на сериозни съмнения." По-нататък Уилис се впуска в неясни и необосновани спекулации по въпроса, как точно черепът се е оказал на това място.

От своя страна Хръдлика разглеждал съвременната форма на черепа като достатъчна причина за това, да не може да му се припи­ше голяма древност. През 1912 г. той включил в книгата си след­ния пасаж, в който много ясно личи неговата предубеденост: „Всич­ки скелетни останки, които не демонстрират изявени разлики с тези на съвременните хора, би трябвало да са с незначителна геологична древност и най-вероятно трябва да се отнесат към модерните, все още незавършени геологични формации. До това заключение може да се достигне въз основа морфологичните им характеристики." Тук имаме случай на ясна формулировка на съмнителните морфологич­ни принципи на датиране.

Homo erectus в Южна Америка?

Преди да продължим нататък, нека се спрем на още една южно­американска находка, която може да има объркващо въздействие върху настоящите общи представи за човешката еволюция и в част­ност за заселването на Новия свят.

През 1970 г. канадският археолог Алън Лайъл Брайън открил в един бразилски музей фосилен черепен свод, който имал много дебели стени и изключително масивни надочни дъги, силно напомня­щи на Homo erectus. Фрагментът бил намерен в една пещера в Бра­зилия, в областта Лагоа Санта. Когато Брайън показал снимка на черепа на неколцина американски физически антрополози, те не могли да повярват, че тя произхожда от Америките. Те предполо­жили, че или става дума за фалшификат, или за находка от Стария свят, която по някакъв начин е попаднала в бразилската колекция, проучвана от Брайън.

Брайън обаче отговорил, че двамата със съпругата му, която също видяла черепния свод, имали голям опит с фосилни човешки кости. И двамата били сигурни, че костта не може да е фалшификат - това бил автентичен и напълно фосилизирал човешки черепен свод. Спо­ред Брайн той се различавал по няколко важни показателя от извес­тните от Стария свят черепи, което можело да се разглежда като доказателство за това, че находката от Лагоа Санта не е фосил, кой­то е попаднал в бразилската сбирка случайно.

Какво е значението на черепа от Лагоа Санта? Присъствието в Бразилия на хоминиди с характеристиките на Homo erectus е сил­но аномално, независимо от това към коя епоха се отнася. Придър­жащите се към стандартните възгледи палеоантрополози смятат, че в Америките е проникнал единствено модерният тип човек. Методо­логията на науката позволява промяна на възгледите, но приемането на присъствието на Homo erectus в Новия свят би било революци­онна промяна.

След като бил проучен от Брайън, черепният свод от Лагоа Санта изчезнал по мистериозен начин. Същото се случило и с един ске­лет, открит от Ханс Рек в дефилето Олдувай. В тези два случая поне сме имали шанса да научим нещо за находките, преди те да изчез­нат. Можем да предположим обаче, че други фосили също са оста­нали извън нашето внимание само защото са били загубени в музе­ите, а може би и преднамерено потулени.

Челюстта от Фоксхол

През 1855 г. работниците, които разработвали каменоломната при Фоксхол (Англия) открили човешка челюст (фиг. 7.2). Местният аптекар - Джон Тейлър - разменил челюстта срещу чаша бира и привлякъл вниманието на американския лекар Робърт X. Колиър, който по това време се намирал в Лондон. След като закупил че­люстта, Колиър посетил каменоломната, намираща се във фермата на господин Лоу. Там той отбелязал, че челюстта била намерена в пласт, който лежал на дълбочина 16 фута (4,9 т). Състоянието на челюстта, която била напълно пропита с железен оксид, съответст­вало на съдържанието на въпросния пласт. Колиър заявил, че че­люстта от Фоксхол е „най-древната съществуваща останка от човеш­ко създание". По-късно в същото ниво на дълбочина 16 фута Моар открил каменни оръдия и следи от огън. Находките от този пласт трябва да са най-малко на 2,5 млн. години.

Колиър разбрал, че притежава фосил с огромно значение. Пора­ди това, той го показал на редица британски учени, сред които били и Чарлс Лайъл, Джордж Бъск, Ричард Оуен, сър Джон Престуич и Томас Хъксли. Всички те останали скептично настроени към голя­мата й възраст. Хъксли например направил възражението, че фор­мата на челюстта „не предполагала тя да е принадлежала на изчез­нал или анормален човешки вид". Тук отново се сблъскваме с пог­решното убеждение, че една кост със съвременен вид не може да е древна.

Американският палеонтолог Хенри Феърфийлд Осбърн, който през 20-те години на XX в. се занимавал с откритите от Моар камен­ни оръдия, също от района на Фоксхол, изразил учудване от факта, че тези учени не си дали труда да посетят находището. Тяхното не­доверие, пише Осбърн, „най-вероятно се дължало на това, че фор­мата на челюстта не била примитивна. Освен това костта не била напълно вка­менена, но това е често срещано явление при находките с такава въз­раст.

Малко по-късно че­люстта загадъчно из­чезнала. Тя почти ни­кога не се споменава от съвременните автори­тети, а когато това ста­не, смисълът неизменно е презрителен. Например в „Изкопаемите хора" на Марселин Бул можем да намерим следното изказване: „Необходимо е човек да е напълно лишен от критично отношение, за да обърне някакво вни­мание на подобна информация."

В редица случаи обаче именно необразовани работници са откри­вали кости и артефакти, които сега се разглеждат като несъмнени. Такъв е примерът с повечето открития, свързани с Ноmо erectus от о. Ява, които са направени от лишени от надзор местни надничари. По същия начин германски работници открили челюстта отНото erectus при Хайделберг. Едва по-късно техният бригадир я предал на учените. Ако изследователите се отнасят сериозно към тези на­ходки, защо трябва да пренебрегват челюстта от Фоксхол? Някой би могъл да възрази, че фосилите от о. Ява и от Хайделберг са все още достъпни за изследване, а челюстта от Фоскхол - не. Какво да ка­жем обаче за фосилите на Homo erectus от Пекин, които изчезнали през Втората световна война? Това не пречи те все още да се разг­леждат като свидетелства за човешката еволюция.

Скелетите от Кастенедоло

Преди милиони години - по времето на плиоцена - топло море миело южните склонове на Алпите. То отложило пластове от корали и молюски (мекотели). В късното лято на 1860 г. проф. Джузепе Рагацони - геолог от Техническия институт в Брешия - се отпра­вил към разположеното на 6 мили (9,7 km) югоизточно Кастенедо­ло, за да събира фосилни раковини от плиоценските пластове. Те били оголени в един изкоп, намиращ се в подножието на нисък хълм, наречен Коле де Венто (фиг. 7.3).

Ето какво разказва Рагацони: „Докато претърсвах една коралова тераса за раковини, в ръката ми случайно попадна горната част на череп, която беше напълно запълнена с корали и със синьо-зелената глина, която е характерна за тази формация. Озадачен, продължих търсенето и открих, освен гората част на черепа, още кости от гръ­ден кош и крайници, които очевидно принадлежаха на индивид от човешкия вид."

Р

агацони занесъл костите на геолозите А. Стопани и Дж. Курио-ни. Според разказа му реакцията им била негативна: „Те не се отне-

Фиг. 7.3. На тази схема, представяща Коле де Венто при Кастенедоло, Италия, е показано общото стратиграфско разположение на чо­вешките скелетни останки, открити там. (1) Човешките фосили, открити от геолога Дж. Рагацони през 1860 г.; те били намерени в пласт от корали и раковини, който на това място бил покрит със средноплиоценски сини глини, върху които пък имало червена гли­на (ferretto), отмита от върха на хълма. (2) На 2 и 25 януари 1880 г., били намерени още човешки фосили, този път от три различни ин­дивида; откритието било направено на около 15 т от находището от 1860 г. Костите лежали върху кораловата тераса и били покрити с около 2 т плиоценска синя глина, върху която имало пласт червена глина. (3) На 16 февруари 1880 г. на дълбочина 15 т в синята глина били намерени костите на жена; върху този пласт имало пласт пя­сък и — отгоре — пласт яркочервена глина. И в трите случая Рагацо­ни специално потърсил следи от погребение, но не намерил.

„Тогава аз изхвърлих костите - пише Рагацони, - макар и с чув­ство на съжаление, тъй като ги бях намерил сред корали и морски раковини. Въпреки становището на двамата учени, те изглеждаха така, все едно са били търкаляни от морето и едва по-късно са били покрити с корали, миди и глина."

Това обаче не е краят на историята. Рагацони не можел да се отърве от мисълта, че откритите от него кости са принадлежали на човешко същество, живяло през плиоцена. „По тази причина - продължава той - малко по-късно се върнах на същото място, където успях да намеря още парчета от кости, които бяха в същото състоя­ние като първите намерени от мен."

През 1875 г. Карло Германи послушал съвета на Рагацони и за­купил земя при Кастенедоло, за да продава на местните фермери богатата на фосфати черупчеста глина, която можела да се използва като тор. Рагацони пише следното: „Разказах на Германи за кости­те, които бях открил. Помолих го настойчиво да бъде нащрек, дока­то разкопава пластовете, и да ме уведоми, ако се появят още човеш­ки останки." През декември 1879 г. Германи забелязал в изкопа някакви кос­ти. Това било на около 15 т от мястото, където били намерени пър­вите кости. На 2 януари 1880 г. той изпратил на Рагацони съобще­ние, в което го уведомявал за откритието. Рагацони си спомня: „На следващия ден, отидох на мястото, заедно със своя асистент — Вин-ченцо Фракаси - за да извадя костите със собствените си ръце." Сред костите имало фрагменти от череп, зъби, части от гръбначен стълб, ребра, ръце, крака и стъпала.

Откритията тепърва започвали. На 25 януари Германи донесъл на Рагацони зъби и парчета от челюст. Те били намерени на 2 т от другите кости, открити по-рано през същия месец. Рагацони се вър­нал в Кастенедоло и открил още фрагменти от череп, челюст, гръб­нак и ребра, както и няколко единични зъба. „Всички те - обясня­ва той - бяха покрити и просмукани от глина и малки парченца корали и раковини, което премахна всички подозрения, че костите са от погребани наблизо хора. Напротив - това само потвърди факта, че те са били изхвърлени от морските вълни."

На 16 февруари Германи съобщил на Рагацони, че е открил цял скелет. Рагацони веднага пристигнал на обекта, за да ръководи раз­копките. Оказало се, че скелетът, който бил изцяло заровен в сини­те глини, принадлежи на жена с напълно съвременна анатомия.

„Целият скелет - казва Рагацони - се откри в средата на пласта синя глина... Този пласт, който беше дебел над метър, беше запазил първоначалната си стратиграфия и не показваше следи от наруше­ния." По-нататък той добавя: „Най-вероятно скелетът е попаднал в нещо като морска тиня, а не е бил погребан по-късно, защото в про­тивен случай човек щеше да може да забележи следите от лежащи­те отгоре жълт пясък и червеникава глина, наречена ferretto."

С други думи, погребението със сигурност би предизвикало смес­ване на различни по цвят материали, което щяло да бъде ясно забе­лежимо в иначе ненарушения син глинест пласт. Рагацони, който е геолог, е категоричен, че следи от подобно смесване не е имало. Ос­вен това синята глина имала своя собствена стратификация, която също не била засегната.

Рагацони се сетил за още едно възможно възражение срещу зак­лючението, че човешките кости от Кастенедоло са с възрастта на плиоценските пластове, в които били открити. Съществувала въз­можността, някакви потоци да са отмили по-горните пластове и да са проникнали частично в самата синя глина. В такъв случай било възможно костите да са попаднали в някакви падини и върху тях да са се отложили нови материали. Това обяснявало защо нямало следи от погребение. Рагацони обаче заявява, че изглеждало силно неверо­ятно човешките фосили да са били довлечени едва наскоро до места­та, където били открити: „Откритите на 2 и 25 януари фосилни останки лежаха на дълбочина от около 2 т. Костите се намираха на границата между терасата с коралите и раковините и покриващите я сини глини. Те бяха пръснати сред раковините все едно от дейст­вието на вълните. Характерното им разположение изключва всякакво по-късно смесване или нарушаване на пластовете."

По-нататък Рагацони продължава: „Откритият на 16 февруари скелет лежеше на повече от 1 т в синята глина, която изглежда го е покрила чрез процес на бавно отлагане." Бавното натрупване на глината, която според Рагацони била стратифицирана, изключва възможността скелетът да е бил преотложен в този пласт от някой придошъл поток.

Съвременните геолози отнасят сините глини при Кастенедоло към Астейския етап на средния плиоцен, което означава, че откритите при Кастенедоло материали са на възраст 3-4 млн. години.

През 1883 г. проф. Джузепе Серги - анатом от университета в Рим - посетил Рагацони в Техническия институт в Брешия и лично се запознал с човешките останки. След като изследвал костите, той стигнал до извода, че са представени четири индивида - възрастен мъж, възрастна жена и две деца.

Серги посетил и находището при Кастенедоло. Ето какво пише той: „Отидох там, придружаван от Рагацони, на 14 април. Изкопа­ната през 1880 г. траншея още си беше там и ясно можеше да се проследи последователността на пластовете."

Освен това той добавя: „Ако е била изкопана яма за погребение, то тя е нямало да се запълни отново по същия начин. Щели са да се появят примеси от глината от горните повърхностни пластове, която е ясно различима по наситено червения си цвят. Дори и най-обикно­вен човек не би пропуснал това оцветяване и нарушаване на пласта, да не говорим за опитното око на един геолог." Серги отбелязал и факта, че всички кости, с изключение на почти целия женски скелет, били пръснати сред коралите и раковините под сините глини все едно по равна повърхност. Това наблюдение подкрепя тезата, че телата са лежали на дъното на морска плитчина. Когато телата се разложили, костите били разпръснати от действието на вълните. „Почти напъл­но запазеният женски скелет - казва Серги - не е бил намерен в поза, характерна за нормално погребение, а обърнат по очи."

Серги бил убеден, че откритите при Кастенедоло скелети предс­тавлявали останките от хора, живели през плиоценската епоха на терциера. Ето какво казва той относно отрицателните мнения: „Смя­там, че тенденцията да се отхвърлят доказателства, свидетелстващи за съществуването на хора през терциера само въз основа на теоре­тични презумпции не е нищо друго, освен един научен предразсъдък. Естествените науки трябва да са освободени от предразсъдъци." Въпре­ки това този предразсъдък не бил преодолян и все още е в сила. Серги заявява следното: „Въз основа на подобни деспотични научни предраз­съдъци — наричайте ги, както пожелаете - досега са отхвърляни всички находки на човешки останки в пластове от плиоцена."

Но Серги не бил единственият защитник на откритията, които Рагацони направил при Кастенедоло. Към него се присъединил и Арман дьо Катрефаж, който ни е познат от прегледа на каменните оръдия. В книгата си „Човешките раси", той казва следното за отк­рития при Кастенедоло женски скелет: „Няма сериозни основания да се съмняваме в откритието на господин Рагацони и... ако то беше направено в кватернерни пластове, никой не би си помислил да ос­порва автентичността му. Противниците му не разполагат с нищо друго, освен с приети a priori теории."

През 1889 г. при Кастенедоло бил открит още един човешки ске­лет. Той внесъл известно объркване по отношение на находките от 1880 г.

Рагацони поканил Дж. Серги и А. Исел да проучат новия скелет, открит в един древен миден пласт. Според това, което казва Серги, и двамата сметнали, че скелетът от 1889 г. е попаднал по-късно в пластовете от плиоцена, тъй като бил почти непокътнат и лежал по гръб във вдлъбнатина в мидения пласт. Това можело да се тълкува като признаци за погребение.

В своята статия Исел отишъл по-далеч и заключил, че открити­те през 1880 г. скелети също били по-късни погребения. В една бележка под линия той споменава, че Серги също признал, че нито един от тях не може да се отнесе към плиоцена. Изглежда, че що се отнася до научната общественост, това решило веднъж завинаги проб­лема.

По-късно Серги написал, че Исел е сбъркал. Той заявил, че е убеден в това, че скелетът от 1889 г. е късен, но никога не се бил отказвал от мнението си, че тези от 1880 г. били плиоценски. Беда­та обаче вече се била случила и Серги не бил готов да започне нова битка, за да реабилитира откритията от 1880 г. След този момент, находките от Кастенедоло или били обект на присмех, или били отминавани с мълчание.

Един добър пример за непочтеното отношение към тях може да бъде открит в издадения през 1921 г. „Наръчник по европейска ар­хеология" на проф. P. A. C. Макалистър. По отношение на открити­ята в Кастенедоло, той заявява, че „каквото и да си мислим, трябва да се отнасяме към тях сериозно". Макалистър отбелязва това, че те са били „открити от компетентен геолог - Рагацони... и проучени от компетентен анатом - Серги". И все пак, той не приема плиоценска-та им възраст. Изправен пред неудобните факти, Макалистър зая­вява, че „нещо някъде не е наред". На първо място - костите демон­стрирали модерна анатомия. „Ако наистина принадлежат към плас­та, в който са били открити - пише Макалистър, - то това би озна­чавало едно необикновено дълго затишие на еволюцията. Много по-вероятно е да има някаква грешка в наблюденията." Освен това Ма­калистър добавя и следното: „Възприемането на плиоценската въз­раст на скелетите от Кастенедоло би породило толкова много нере­шими проблеми, че едва ли можем да се колебаем пред двете алтер­нативи - да ги приемем, или да ги отхвърлим." Още веднъж мо­жем да видим, как предварително приетите представи за еволюци­ята карат учените да отхвърлят доказателства, които иначе биха били напълно приемливи.

В опита си да дискредитира находките от Кастенедоло, Макалистър се позовава на Исел, въпреки ме публикацията на Исел се отнася само за скелета от 1889 г. Ето какво пише Макалистър по отношение на целия комплекс от материали от Кастенедоло: „Про­учването на костите и техния контекст, направено от Исел от Жене­ва, разкрило факта, че пластовете били пълни с морски отлагания и че всичко масивно в тях, с изключение на човешките кости, е покрито с морска кора." Макар Исел наистина да съобщава, че отк­ритите през 1889 г. кости били гладки и не били покрити със слой, това не може да бъде казано за по-ранните находки. И Рагацони, и Серги казват, че те са били покрити със синя плиоценска глина и с парчета от корали и черупки.

В „Изкопаемите хора" можем да открием още един случай на непочтено отношение към откритията от Кастенедоло. Авторите на книгата — Бул и Валоа - заявяват, че „изглежда сигурно, че при Кастенедоло... става дума за повече или по-малко късни погребе­ния". Те обаче отделят на тези открития само един параграф и не споменават нито за ненарушените пластове, които покривали скеле­тите, нито за разпръснатото и непълно състояние на някои от тях -т. е. фактите, които опровергават тезата за вторично погребение.

Бул и Валоа отбелязват следното: „През 1889 г. проф. Исел офи­циално съобщава за откриването на нов скелет и споменава, че всич­ки фосили от този пласт - с изключение на човешките кости -били импрегнирани със сол." Авторите приемат, че това, което е вярно за откритите през 1889 г. кости, би трябвало да е вярно и за тези от по-рано. Исел описва само скелета от 1889 г. Всъщност той дори не споменава думата „сол", а говори за „морска кора". Както вече казахме, по костите от I860 г. и 1880 г. е имало точно такава „кора".

В опитите си да опровергаят плиоценската възраст на костите от Кастенедоло, някои изследователи са ги подлагали на различни хи­мични и радиометрични тестове. Пресните кости съдържат в проте­ините си известно количество азот, което намалява с течение на вре­мето. В една публикация от 1980 г. К. П. Оукли пише, че съдържа­нието на азот в костите от Кастенедоло е подобно на това на костите от други италиански късноплейстоценски и холоценски обекти. Въз основа на това той стига до заключението, че те са късни. Степента на запазване на азота в костите варира силно на различните обекти, което прави подобни сравнения ненадеждни за датиране. Костите от

Кастенедоло били открити в глина, а е известно, че тази материя запазва съдържащите азот костни протеини.

Обикновено костите абсорбират флуор от подпочвените води. Спо­ред анализите на Оукли костите от Кастенедоло имали по-високо съдържание на флуор, отколкото можело да се очаква от късни кос­ти. Той се опитал да обясни това разминаване, като постулирал ви­соки нива на съдържание на флуор в подпочвените води в района. Това обаче е просто налучкване. Освен това костите показали и не­очаквано високо съдържание на уран, което също е свидетелство за голяма древност.

Тестуването по метода въглерод-14 дало възраст от 958 г. Но, както беше и в случая с Гали Хил, използваните при това процедури вече се смятат за ненадеждни. А и освен това самите кости, които се раз­капвали в музея от 90 години, вероятно вече са били замърсени с по-късен въглерод, което при теста е дало една невярно малка възраст.

Случаят с Кастенедоло илюстрира несъвършенствата на методи­те, използвани от палеоантрополозите. Първоначалното отнасяне на находките от I860 г. и 1880 г. към плиоцена изглежда напълно коректно. Костите били открити от опитен геолог — Дж. Рагацони — който внимателно проучил стратиграфията на находището. Той спе­циално потърсил следи от вторично погребение, но не открил нищо подобно. Рагацони съвестно съобщавал откритията си на своите ко­леги и на научните списания. Тъй като обаче морфологията на кос­тите била съвременна, те били подложени на интензивни критики. Според думите на Макалистър нещо не било наред.

Именно подобно отношение е създало тези представи за човеш­кия произход, които сега доминират в научните среди. През пос­ледните сто години, идеята за прогресивната еволюция на хората от по-близки до маймуните предшественици определя приемането или отхвърлянето на различни открития. Тези данни, които противоре­чат на представите за еволюцията, внимателно се филтрират. И ко­гато някой чете учебниците, описващи човешката еволюция, той. може да си помисли следното: „Щом като всички факти подкрепят идеята за човешката еволюция, то тя трябва да е вярна." Обаче на­писаното в учебниците е подвеждащо. Тъй като именно безапелаци­онната вяра в това, че човекът е имал човекоподобни предшествени­ци, предопределя какви точно факти да се включат и как точно те да се интерпретират.

Скелетът от Савона

Сега ще насочим вниманието си към една друга плиоценска на­ходка, открита при Савона - град на Италианската Ривиера, на око­ло 30 мили (48 km) западно от Генуа. През 50-те години на XIX в. при строежа на една църква, работниците открили скелет със съв­ременна анатомия. Костите били открити на дъното на изкоп с дъл­бочина 3 т. Пластът, който съдържал скелета, бил на3-4 млн. го­дини.

През 1867 г. Артур Исел съобщил подробностите около открити­ето в Савона пред Международния конгрес по праисторическа ант­ропология и археология, състоял се в Париж. Той обявил, че чове­кът от Савона „е бил съвременник на пласта, в който е открит".

През 1883 г. обаче Дьо Мортийе пише, че плиоценските пластове при Савона, образувани в плитки крайбрежни води, съдържали един­ствено изолирани кости от земни бозайници, докато човешкият ске­лет бил почти непокътнат. „Не доказва ли това - заявява той, - че пред нас не лежат останките на човешки труп, носен от вълните на плиоценското море, а просто по-късно погребение с неопределена възраст?"

На Международния конгрес по праисторическа антропология и археология, състоял се в Болоня през 1871 г., отец Део Грациас -свещеникът, който присъствал на откриването на човешкия скелет в Савона - направил изказване, в което твърдял, че не става дума за по-късно погребение. Део Грациас, който бил и студент по палеонто­логия, отбелязал следното: „Тялото бе открито в разпростряна поза, с протегнати напред ръце, с леко изнесена напред и надолу глава и с тяло, което беше разположено много по-високо от краката - точно като човек във вода. Можем ли да предположим, че тялото е било погребано в тази поза? Дали това по-скоро не е положението на тяло, оставено на милостта на водите? Фактът, че скелетът се откри до една скала, но в глинест пласт, предполага, че вълните са го изтлас­кали до това препятствие."

По-нататък Део Грациас продължил: „Ако ставаше дума за пог­ребение, можем да очакваме, че щеше има смесване на горния и долния пласт. Горните слоеве съдържат кварцитен пясък. В резултат от смесването щеше да се получи определено изсветляване на плиоценската глина - непосредствено около скелета, — което пък щеше да породи съмнения в зрителите в това, дали глината е наис­тина древна - нещо, което те твърдят. Кухините на скелета - от най-голямата до най-малката - са пълни с компактна плиоценска глина. Това може да се е случило само в момента, когато глината е била в състояние на кал, т. е. през плиоцена." Део Грациас изтък­нал, че по негово време вече глината била суха и твърда. Освен това скелетът бил открит на дълбочина 3 т, което е много за погребение. Комплексът от фосили при Савона може да се обясни по следния начин. В някакъв момент, мястото е било покрито от плитките крайб­режни води на плиоценско море, което се доказва от наличието на характерни раковини. Животните са умирали на сушата, а отделни техни кости са били отмивани в морето и по този начин са попадна­ли във формацията. Човешките кости, открити в анатомичен ред, може да са попаднали в същата морска формация в следствие на това, че някой се е удавил през плиоцена, може би след като лодка­та му е потънала. Това обяснява присъствието на почти цял човешки скелет сред разпръснати животински кости, без при това да се при­бягва до хипотезата за вторично погребение. Не забравяйте, че поза­та на тялото - с лице надолу и разперени крайници - е била подобна на труп на удавник, а не на целенасочено погребан мъртвец.

Прешленът от Монте Хермозо

В пета глава разгледахме кремъчни сечива и следите от предна­мерено палени огньове, открити при Монте Хермозо. Тук ще се спрем на намерената там човешка кост - един атлас, най-горният прешлен от гръбначния стълб. През 80-те години на XIX в. един от сътруд­ниците на музея в Ла Плата - Сантяго Поци - я извадил от ранноп-лиоценската формация Монте Хермозо. Находката останала незабе­лязана и едва години по-късно привлякла вниманието на изследова­телите. Дори и тогава костта все още била покрита с характерния жълтеникаво-кафяв льос на Монтехермозианската формация, която е с възраст между 3 и 5 млн. години.

Това, че прешленът бил лежал с години в музея, без да бъде раз­познат като такъв, не би трябвало да го лишава от стойност. Черепът от Гибралтар прекарал в музея на гарнизона много дълго време, пре­ди да бъде определен като неандерталски екземпляр. По същия на­чин - няколко бедрени кости на Homo erectus от о. Ява били изп­ратени в Холандия в сандъци, пълни с други кости. Минали десе­тилетия, преди те да бъдат разпознати и каталогизирани; сега обаче те са включени в учебниците наравно с другите приети находки. Бихме могли да продължим да изреждаме подобни случаи, които да илюстрират как учените са откривали много неоспорвани фосил-ни находки по същия начин, по който се натъкнали и на атласа от Монте Хермозо.

След отстраняването на плиоценския льос учените внимателно изучили костта. Флорентино Амегино приел, че тя трябва да се от­несе към плиоцена, и я приписал на човекоподобен човешки пред­шественик. В направеното описание, той идентифицирал черти, ко­ито определил като примитивни.

Алес Хръдлика обаче убедително демонстрирал факта, че всъщ­ност прешленът е с напълно съвременна форма. Подобно на Амеги­но, Хръдлика също вярвал, че - ако се връщаме назад във времето - трябва да откриваме все по-примитивни човешки форми. Според него, ако една кост имала напълно съвременна структура, нямало никакво значение, в какъв точно пласт е открита - тя трябвало да е късна. Присъствието й в древен пласт винаги можело, а и трябвало да се обясни с някакво по-късно внедряване.

Но има и друго възможно обяснение: в Аржентина преди 3 млн. години са живеели човешки същества с напълно модерна анатомия. Това се поддържа и от факта, че атласът демонстрирал всички ха­рактерни белези за това, че е бил здраво вграден в седиментите на Монтехермозианската формация.

В крайна сметка Хръдлика почувствал, че атласът от Монте Хер­мозо „трябва по необходимост да бъде забравен". Точно това и стана­ло. В противен случай щяло да се окаже, че неговите твърдения за това, че хората са проникнали в Америка едва наскоро, почиват на много несигурна основа. И днес мнозина биха настоявали прешле­нът от Монте Хермозо да си остане в забвението, където необходи­мостта го е запратила. Тъй като общоприетата палеоантропология още не е готова да прегърне доказателствата за съществуването на истински хора преди 3 млн. години, било то в Аржентина или ня­къде другаде.

Челюстта от Мирамар

През 1921 г. М. А. Виняти съобщил за откриването - в късноп-лиоценската формация Чападмалалан при Мирамар, Аржентина -на човешка долна челюст, с два запазени кътни зъба. По-рано в съ­щата формация били откривани каменни оръдия и кост от бозай­ник със забит в нея връх на стрела (Глава 5). Челюстта била намере­на от Лоренцо Пароди - уредник към музея. Е. Боман съобщил, че Пароди открил челюстта и свързаните с нея зъби „загнездена в barranca, дълбоко в пластовете на Чападмалалан - близо до морс­кото ниво". Това означава, че челюстта трябва да е била на 2-3 млн. години.

Въпреки това Боман останал скептичен, Той заявил следното: „Вестниците поместиха бомбастични статии за „най-древните чо­вешки останки в света", но всички, които се запознаха с моларите (големите кътници), установиха, че те са напълно идентични с тези на съвременните човешки същества."

Боман приел a priori, че напълно човешкият характер на че­люстта от Мирамар безспорно означава и късна дата. И все пак нищо казано от него не изключва възможността фосилът от Мирамар да е свидетелство за присъствието на напълно развити хора в плиоценс-ка Аржентина.

Черепът от Калаверас

В пета глава се спряхме на многобройните каменни оръдия, отк­рити в златоносните пластове на планините Сиера Невада в Кали­форния. В чакълестите наслаги, чиято възраст варира между 9 и 55 млн. години, били намирани и човешки кости.

През февруари 1866 г. господин Матисън - основният собстве­ник на мината при Болд Хил, близо до Ейнджълс Крийк в окръг Калаверас - извадил череп от пласт чакъл, лежащ на дълбочина 130 фута (40 т). Пластът се намирал близо до материковата скала и над него имало няколко ясно различими вулканични нива. Вулка-ничната активност в този район започнала през олигоцена, продължила през целия миоцен и затихнала през плиоцена. Като се има предвид, че черепът бил намерен на дъното на редуващите се при Болд Хил пластове от чакъл и лава, може да се предположи, че ча­кълестия слой с черепа се е образувал преди плиоцена. Възможно е това да е станало дори много по-рано.

След като открил черепа, Матисън го занесъл на господин Скриб-нър - агент на „Уелс, Фарго и ко. Експрес" в Ейнджълс. Чиновни­кът на господин Скрибнър - господин Матюс - отстранил малко от наслояванията, които покривали по-голямата част от фосила. Когато установил, че става дума за човешки череп, той го изпратил на д-р Джоунс, който живеел в близкото село Мърфис и бил запален ко­лекционер на подобни неща. От своя страна д-р Джоунс писал до клона на Геологическия институт в Сан Франциско и след като по­лучил отговор, им изпратил черепа. Там находката била проучена от местния геолог - Дж. Д. Уитни. Той веднага се отправил към Мър­фис и Ейнджъл, където лично разпитал господин Матисън. Послед­ният потвърдил разказа на д-р Джоунс. Уитни познавал лично и Скрибнър, и Джоунс и ги намирал за достойни за доверие.

На 16 юли 1866 г. Уитни представил пред Калифорнийската ака­демия на науките доклад за черепа от Калаверас и потвърдил, че той наистина е открит в пласт от плиоцена. Находката се превърна­ла в сензация.

Според думите на Уитни „религиозната преса в Америка раздуха въпроса... и абсолютно единодушно обяви черепа от Калаверас за фалшификация". Освен това той отбелязва, че тези „фалшифика-торски" истории се появили чак след като откритието му било раз-духано от вестниците.

Зад някои подобни обвинения стояли не вестникарите, а учени -например Уилям X. Холмс от Института Смитсониън. По време на посещението си в окръг Калверас, той събирал сведения от различ­ни хора, които познавали господин Скрибнър и д-р Джоунс. Това, което научил от тях, породило съмнения, че проученият от Уитни череп не е автентичен терциерен фосил. Един от проблемите с вер­сията за измама се състои в това, че има твърде много версии. Ня­кои казвали, че религиозни миньори подхвърлили черепа, за да заб­лудят Уитни. Други смятали, че миньорите се опитали да излъжат свой колега. Трети твърдели, че Матисън намерил истински череп, но по-късно до Уитни стигнал друг. Четвърта версия разказвала, че приятели на Матисън от съседния, град просто решили да се поше­гуват с него. Всички тези противоречия правят идеята за фалшифи­кация много съмнителна.

След посещението си в Калаверас Холмс проучил и самия череп, който се намирал в Музея Пийбоди в Кеймбридж, щата Масачузетс. Там той стигнал до заключението, че „черепът никога не е бил вла­чен от терциерни потоци, не е бил намерен в чакълестите пластове на мината на Матисън и по никакъв начин не е свидетелство за тер-циерен човешки вид". Част от сведенията, подкрепящи това заклю­чение, били дадени от хората, които проучили леглото от пясък и речни камъчета, в което бил открит черепът. Д-р Ф. У. Пътнам от Музея за естествена история Пийбоди към университета Харвард заявил, че по черепа няма никакви следи от чакъла в мината. Уи-лям Синклер от Калифорнийския университет също проучил лично черепа. Според него полепналите по фосила материали не отговаря­ли на чакълестите пластове на златната мина. Те по-скоро съответс­твали на напластяванията, които можели да се открият в някои пе­щери, където индианците понякога оставяли своите мъртви.

От друга страна, Холмс съобщава следното: „Д-р Д. X. Хол твър­ди, че когато през 1866 г. бил в Сан Франциско, той сравнил полеп­налите по черепа материали с мостри от чакълите в мината и стиг­нал до извода, че те са идентични по всички съществени характе­ристики." В една статия в „Америкън Начърълист", публикувана през 1882 г., У. 0. Айрис пише следното: „Видях и проучих внима­телно черепа още по времето, когато той за първи път попадна в ръцете на проф. Уитни. Той не само че беше покрит с пясък и ча­къл, но и всичките му кухини бяха пълни с подобни материали; по случайност те бяха от вид, който аз познавам много добре." Според Айрис ставало дума за златоносни чакъли, каквито се намирали в мините, а не за по-късни пещерни наслаги.

Що се отнася до самия череп, Айрис казва следното: „Появиха се твърдения, че става дума за съвременен череп, който се е покрил с тази кора малко след заравянето. Никой, който познава добре райо­на, не би заявил подобно нещо. Чакълът няма подобни свойства... а кухините на черепа бяха запълнени с плътен циментиран пясък, което би могло да се получи само при условие, че е попаднал в ня­каква полутечна маса. Тези чакълести пластове не са били в подобно състояние от момента на образуването си."

В първоначалното описание на находката Уитни отбелязва, че тя била силно фосилизирала. Това определено свидетелства за голяма древност; въпреки това, както отбелязал Холмс, истина е и другото - възможно е кости да фосилизират само за неколкостотин или ня­колко хиляди години. През 1891 г. геологът Джордж Бекер пише следното: „Както става ясно, много квалифицирани учени са напъл­но убедени в автентичността на черепа от Калаверас. Всеки един от господата Кларънс Кинг, 0. К. Марш, Ф. У. Пътнам и У. X. Дол поотделно ме увери, че той е намерен на място в чакълестия пласт, под лавата." Бекер добавя, че прави това изявление с позволението на цитираните учени. Както сме споменавали и по-рано, Кларънс Кинг е бил известен геолог, работещ за Геологическия институт на САЩ. Палеонтологът O.K. Марш бил един от първите търсачи на фосили от динозаври и от 1883 г. до 1895 г. изпълнявал длъжността председател на Националната академия на науките. Както видяхме обаче, Ф. У. Пътнам от Музея Пийбоди в Харвард по-късно проме­нил мнението си и заявил, че материалите по черепа са от пещерни наслаги.

Можем ли да достигнем до стопроцентова сигурност по въпроса дали черепът от Калаверас е автентичен, или става дума за фалши­фикация? Различните сведения са толкова объркани и противоре­чиви, че макар да е възможно черепът да произхожда от индианска погребална пещера, бихме се отнесли със съмнение към всеки, кой­то излезе с категорично мнение. Читателят може да спре за момент и да се замисли, какви точно стъпки трябва да се предприемат, за да се определи истинската възраст на черепа от Калаверас.

Не трябва да забравяме обаче, че той не е изолирана находка. В околните пластове, които са със същата възраст, са открити многоб­ройни каменни оръдия. А както ще видим, в същия район са отк­ривани още човешки кости.

В този контекст, черепът от Каладерас не може да бъде отхвър­лен, преди да бъде подложен на подробен анализ. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „Не можем просто да подминем истори­ята за черепа от Каладерас. Това е призрак, който преследва всич­ки, които се занимават с ранните хора... и изправя пред огромни изпитания вярата на всеки специалист."

Приятели на Матисън от съседния град просто решили да се поше­гуват с него. Всички тези противоречия правят идеята за фалшифи­кация много съмнителна.

След посещението си в Калаверас Холмс проучил и самия череп, който се намирал в Музея Пийбоди в Кеймбридж, щата Масачузетс. Там той стигнал до заключението, че „черепът никога не е бил вла­чен от терциерни потоци, не е бил намерен в чакълестите пластове на мината на Матисън и по никакъв начин не е свидетелство за тер-циерен човешки вид". Част от сведенията, подкрепящи това заклю­чение, били дадени от хората, които проучили леглото от пясък и речни камъчета, в което бил открит черепът. Д-р Ф. У. Пътнам от Музея за естествена история Пийбоди към университета Харвард заявил, че по черепа няма никакви следи от чакъла в мината. Уи-лям Синклер от Калифорнийския университет също проучил лично черепа. Според него полепналите по фосила материали не отговаря­ли на чакълестите пластове на златната мина. Те по-скоро съответс­твали на напластяванията, които можели да се открият в някои пе­щери, където индианците понякога оставяли своите мъртви.

От друга страна, Холмс съобщава следното: „Д-р Д. X. Хол твър­ди, че когато през 1866 г. бил в Сан Франциско, той сравнил полеп­налите по черепа материали с мостри от чакълите в мината и стиг­нал до извода, че те са идентични по всички съществени характе­ристики." В една статия в „Америкън Начърълист", публикувана през 1882 г., У. 0. Айрис пише следното: „Видях и проучих внима­телно черепа още по времето, когато той за първи път попадна в ръцете на проф. Уитни. Той не само че беше покрит с пясък и ча­къл, но и всичките му кухини бяха пълни с подобни материали; по случайност те бяха от вид, който аз познавам много добре." Според Айрис ставало дума за златоносни чакъли, каквито се намирали в мините, а не за по-късни пещерни наслаги.

Що се отнася до самия череп, Айрис казва следното: „Появиха се твърдения, че става дума за съвременен череп, който се е покрил с тази кора малко след заравянето. Никой, който познава добре райо­на, не би заявил подобно нещо. Чакълът няма подобни свойства... а кухините на черепа бяха запълнени с плътен циментиран пясък, което би могло да се получи само при условие, че е попаднал в ня­каква полутечна маса. Тези чакълести пластове не са били в подобно състояние от момента на образуването си."

В първоначалното описание на находката Уитни отбелязва, че тя била силно фосилизирала. Това определено свидетелства за голяма древност; въпреки това, както отбелязал Холмс, истина е и другото - възможно е кости да фосилизират само за неколкостотин или ня­колко хиляди години. През 1891 г. геологът Джордж Бекер пише следното: „Както става ясно, много квалифицирани учени са напъл­но убедени в автентичността на черепа от Калаверас. Всеки един от господата Кларънс Кинг, 0. К. Марш, Ф. У. Пътнам и У. X. Дол поотделно ме увери, че той е намерен на място в чакълестия пласт, под лавата." Бекер добавя, че прави това изявление с'позволението на цитираните учени. Както сме споменавали и по-рано, Кларънс Кинг е бил известен геолог, работещ за Геологическия институт на САЩ. Палеонтологът 0. К. Марш бил един от първите търсачи на фосили от динозаври и от 1883 г. до 1895 г. изпълнявал длъжността председател на Националната академия на науките. Както видяхме обаче, Ф. У. Пътнам от Музея Пийбоди в Харвард по-късно проме­нил мнението си и заявил, че материалите по черепа са от пещерни наслаги.

Можем ли да достигнем до стопроцентова сигурност по въпроса дали черепът от Калаверас е автентичен, или става дума за фалши­фикация? Различните сведения са толкова объркани и противоре­чиви, че макар да е възможно черепът да произхожда от индианска погребална пещера, бихме се отнесли със съмнение към всеки, кой­то излезе с категорично мнение. Читателят може да спре за момент и да се замисли, какви точно стъпки трябва да се предприемат, за да се определи истинската възраст на черепа от Калаверас.

Не трябва да забравяме обаче, че той не е изолирана находка. В околните пластове, които са със същата възраст, са открити многоб­ройни каменни оръдия. А както ще видим, в същия район са отк­ривани още човешки кости.

В този контекст, черепът от Каладерас не може да бъде отхвър­лен, преди да бъде подложен на подробен анализ. През 1928 г. сър Артър Кейт казва следното: „Не можем просто да подминем истори­ята за черепа от Каладерас. Това е призрак, който преследва всич­ки, които се занимават с ранните хора... и изправя пред огромни изпитания вярата на всеки специалист."

Още човешки фосили от златоносния район на Калифорния

На 1 януари 1873 г. председателят на Бостънското общество за естествена история прочел извадки от едно писмо, подписано от д-р К. Ф. Уинслоу. В него ставало дума за намирането на човешки кос­ти под Плоската планина в окръг Тюолумн. Откритието било напра­вено през 1855 или 1856 г., като детайлите били дадени на Уинслоу от капитан Дейвид Б. Акей, който лично присъствал на мястото. Това се случило десет години преди първите съобщения на Уитни за черепа от Калаверас.

Ето какво пишело в писмото на Уинслоу: „По време на посещени­ето си в този миньорски лагер се запознах с капитан Дейвид Б. Акей, бивш командващ офицер на опълчението на щата Калифор­ния и приятел на мнозина издигнати хора в щата. В течение на на­шия разговор научих следното. През 1855 и 1856 г., той работел заедно с други миньори по прокарването на шахти в Плоската пла­нина в окръг Тюолумн, на около 200 фута (61 т) под повърхността на склона; целта била да се открият залежите от златоносен пясък. В един тунел, който се намирал на около 50 фута (15 m) от този, в който работел той, но на същата дълбочина, негови познати, чиито имена не можа да си спомни, намерили и извадили цял човешки скелет. Капитан Акей не видял костите на място, но успял да ги разгледа по-късно, когато били извадени от галерията и донесени в една близка хижа. Миньорите очевидно били събрали всичките кости в един сандък, като по мнението на всички присъстващи скелетът бил напълно запазен в галерията. Акей не знаеше, какво точно е станало с костите, но можеше да потвърди достоверността на откри­тието, както и че костите принадлежали на човешки скелет и били прекрасно запазени. Черепът имал фрактура на дясното слепоочие, където имало малка дупка и липсвало парче; в момента Акей не можеше да каже дали това било направено от миньорите, или било от по-рано... Според него откритието било направено на около 200 фута (61 т) под повърхността и на между 180 и 200 фута (55-61 т) от началото на тунела. Костите били влажни, тъй като били намере­ни в чакълестия пласт, много близко до материковата скала, а от галерията непрекъснато изтичала вода. Близо до скелета лежал вка­менен бор, с дължина между 60 и 80 фута (18-24 т) и диаметър в долната си част от 2 до 3 фута (61-91 cm). Акей влязъл заедно с миньорите в галерията и те му показали точното място, където били намерени костите. Там той видял дървото и парчета, отчупени от него. Акей не можа да си спомни името на тази галерия, но тя се намирала на около четвърт миля (400 т) източно от галерията сре­щу ферибота на Търнър - още едно добре известно място. Акей не можеше да определи пола на скелета, но той бил среден на ръст. При откриването си костите били заедно, а не пръснати."

Смята се, че чакълестия пласт - непосредствено над материкова­та скала на Плоската планина в окръг Тюолумн, - в който бил отк­рит скелетът, е на възраст между 33 и 55 млн. години. Такава тряб­ва да е и възрастта на скелета, освен ако той не е попаднал в чакъла по-късно. Нямаме информация да е имало нещо, което да подсказва подобно нещо.

Д-р Уинслоу не успял да открие костите от скелета, видян от Акей. В друг случай обаче той успял да събере известен брой фоси­ли, които разпратил по музеите из Източните щати. В Музея на Бостънското общество за естествена история попаднал фрагмент от череп, който видният краниолог д-р Дж. Уайман определил като човешки. В описанието на фосила се казвало следното: „От шахта в Плоската планина, на 180 фута (55 т) под повърхността, в минна галерия, сред речни камъни и близо до останки от мастодонт. Ле­жащите по горе пластове са с базалтова компактност и твърдост. Открит през юли 1857 г. Предаден на преподобния К. Ф. Уинслоу от почитаемия Пол К. Хъбс, август 1857 г." Друг фрагмент от същия череп с подобно описание попаднал в Музея на Филаделфийската академия на природните науки.

След като научил за откритието, Дж. Д. Уитни започнал собстве­но проучване. Той научил, че П. Хъбс е уважаван гражданин на Ва-йехо, Калифорния, и бивш щатски инспектор по образованието. Уитни получил от него подробно писмено описание за откритието, което било направено в шахтата Валънтайн, южно от ферибота на Шоу. Ето какво пише Уитни: „Съществените факти са, че шахтата Валънтайн е вертикална и е облицована с дъски догоре, така че не е възможно, при подземната работа, нещо да е паднало от повърхността. След прекопаването на шахтата, разработката е била съсредото­чена изключително върху чакълестия пласт. Не може да има ни­какво съмнение в това, че находката произхожда от галериите под Плоската планина, както твърди господин Хъбс." Фрагментът от череп бил намерен в една хоризонтална галерия, отклоняваща се от вертикалната главна шахта, на 180 фута (55 т) под повърхността. Хъбс заявил, че „видял парче от черепа веднага щом то било изваде­но от улея за промиване". Костта била в контекста на характерните златоносни наслаги. В същата мина бил намерен и каменен хаван. Уилям Дж. Синклер предположил, че мината Валънтайн е била пре­сечена от други галерии. Но след това той признал, че през 1902 г. не успял да открие дори самата шахта Валънтайн. Това означава, че той не е разполагал с никакви сигурни данни за това, че е имало връзка между нея и други разработки. Възраженията му били прос­то слаб и абсолютно спекулативен опит да компрометира откритие­то, което не можел да приеме по теоретични причини. Пластовете, които съдържали фрагмента от черепа, се намирали на 180 фута (55 m) под повърхността и под вулканичната шапка на Плоската пла­нина, която е на 9 млн. години. Най-старите чакълести пластове под тази шапка са с възраст 55 млн. години. Следователно парчето от черепа може да е на от 9 до 55 млн. години.

Докато разглеждал колекцията от каменни артефакти на д-р Перес Снел, Уитни забелязал сред предметите и една човешка че­люст. Всички материали били открити в златоносните пластове, лежащи под вулканичната шапка на Плоската планина при Тюолумн. Разстоянието между двата клона на челюстта било 5,5 инча (14 cm), което е в нормалните граници. Уитни също така отбелязал, че всич­ки човешки фосили от района на златоносните сондажи, включи­телно и тази челюст, са с напълно съвременна анатомия. Възрастта на пластовете, в които била открита тя, била някъде между 9 и 55 млн. години.

Уитни съобщава и за находки от окръг Плейсър. В частност, ето какво казва той за човешките кости, открити в галерията Мисури: „В тази галерия под лавата били намерени две кости... които д-р Фагън обявил за човешки. Твърди се, че едната била от крак; никой не си спомнял каква е била другата. Тази информация била дадена на господин Гудиър от господин Самюъл Боуман, за чиято интели­гентност и правдивост кат,о писател получих много благоприятни отзиви от един негов близък личен приятел. По това време д-р Фа­гън бил един от най-известните лекари в района." Според информа­цията, която получихме от Калифорнийската служба по минно дело и геология, пластовете, в които били открити костите, са с възраст 8,7 млн. години.

През 1853 г. един лекар на име X. X. Бойс открил човешки кос­ти в Клей Хил в окръг Ел Дорадо. През 1870 г. Уитни се обърнал към него за информация и получил следния отговор: „Закупих дял от един участък на този хълм, с условието, предварителните проуч­вания да покажат, че разработването си струва. В съответствие с това двамата със собственика се заехме да направим шахта с идеята да започнем работа. Именно по това време открихме костите, от ко­ито се интересувате. Клей Хил е част от веригата възвишения, коя­то образува вододела между Плейсървил Крийк и Големия каньон, и на върха си има пласт от базалтова лава с дебелина 8 фута (2 т). Под него има 30 фута (9 т) пясък, чакъл и глина... Попаднахме на костите, докато копаехме глинестия пласт. Докато изпразвахме ва­гонетката, забелязах някакви парчета от материя, която при про­верката се оказа кост; при по-нататъшното търсене открих лопатка, ключица и части от първо, второ и трето ребро от дясната страна на човешки скелет. Костите бяха здраво циментирани една за друга, но започнаха да се разпадат от съприкосновението с въздуха. Не на­мерихме нищо повече." Според Уитни, Бойс „заявил, че не може да има никакво съмнение относно характера на костите и че той сами­ят специално се бил занимавал с човешка анатомия".

Уилям Синклер упорито се опитвал да провокира всевъзможни подозрения към откритието. Той заявил, че не успял да намери гли­нестия пласт, тъй като склонът бил покрит със скални отломъци. По-нататък той казва следното: „Създава се впечатление... че д-р Бойс е открил скелета на дълбочина 38 фута (12 m), в ненарушените пластове, покрити с 8 фута (2 т) от т. нар. лава. В писмото обаче няма нищо, което да показва, че шахтата е била изкопана точно на това място." Поради неяснотите около точното местоположение на шахтата, Синклер стига до следното заключение: „Скелетът може да е открит на такова място и на такава дълбочина, че да съществу­ва възможност той да се е оказал там в резултат от по-късно погре­бение."

Направените от Синклер бележки са справедливи и не можем да отречем, че има основания да се съмняваме в древността на костите от Клей Хил. И все пак наличието на толкова много скални отлом­ки, че той да не успее въобще да достигне до глинения пласт, гово­ри срещу, а не в полза на възможността за късно погребение. И освен това, ако наистина става дума за такова погребение, как да си обясним факта, че са намерени толкова малко кости.

Тук ще сложим край на прегледа на откриваните в златоносните пластове на Калифорния фосилни човешки кости. Въпреки всички недостатъци на сведенията, едно нещо не може да се отрече - чо­вешки останки са откривани в терциерни пластове, дори от епохата на еоцена. Остава открит въпросът за това, как точно те са достигна­ли дотам. Съобщенията за тези открития са неясни и неубедителни и все пак предполагат нещо повече от миньорски шеги и по-късни индиански погребения. В същите пластове са откривани и многоб­ройни каменни оръдия - без съмнение дело на човешка ръка, -което придава допълнителна тежест на находките.

В обръщението си към Американската асоциация за научен нап­редък, прочетено през август 1879 г. 0. К. Марш - неин председа­тел и един от най-видните палеонтолози на Америка - казва следно­то по въпроса за хората през терциера: „Доказателствата, с които проф. Дж. Д. Уитни осветли този въпрос в последния си труд („Зла­тоносните пластове на Сиера Невада"), са толкова силни, а внима­телните и съвестните му изследователски методи - толкова добре известни, че неговите заключения изглеждат непоклатими... В нас­тоящия момент известните факти показват, че възрастта на амери­канските пластове, съдържащи човешки останки и предмети, отго­варя на тази на плиоценските в Европа. Можем да смятаме, че съ­ществуването на човека през терциера е доказано."

Изключително древни находки от Бвропа

Европа също има какво да добави към доказателствата за същес­твуването на човешки същества през ранния и средния терциер. Според Габриел дьо Мортийе, М. Кикерес съобщил за намирането на скелет при Делемонт в Швейцария; откритието било направено в богати на желязо глини, за които се твърдяло, че са от късния ео-цен. Единственото, което казва Дьо Мортийе за тази находка, е че човек трябва да се отнася с подозрение към откритите в анатомичен ред човешки скелети. След това добавя, че също толкова предпазли­во трябва да е отношението и към един подобен цял скелет, открит от Гаригу в миоценски пластове в Централна Франция,

Възможно е обаче тези скелети да са принадлежали на хора, пог­ребани през еоцена и миоцена. Едно погребение не е задължително да е късно. Най-неприятното нещо около тези находки е това, че не можем да получим никаква допълнителна информация. Единстве­ното, с което разполагаме, е кратката бележка на автор, който си е поставил за цел да ги дискредитира. И понеже учените като Дьо Мортийе разглеждат подобни материали като съмнителни, те оста­ват неописани и непроучени, след което бързо са забравяни. Колко такива открития е имало? Най-вероятно никога няма да разберем. Обратното - находките, които съответстват на общоприетите теории, са внимателно проучени, подробно публикувани и грижливо съхра­нявани в музеите.

Крайните аномалии

Както вече видяхме, имало е учени, които са вярвали в същест­вуването на първобитни хора още през еоцена и миоцена. Неколци­на дръзки мислители дори предположили, че в тези далечни епохи са живели дори истински човешки същества. Сега обаче ще се отп­равим към още по-древни времена. Като се има предвид, че повече­то учени имат проблеми с терциерните хора, бихме могли да си представим колко трудно ще им бъде да обърнат сериозно внимание на случаите, които сега ще представим. Самите ние се изкушихме да не споменем за тези находки, тъй като те изглеждат просто неве­роятни. Но резултатът от това щеше да бъде, че щяхме да предста­вяме доказателства за неща, в които вече вярваме. Това не би било мъдро, освен ако убежденията ни не обхващат цялата истина.

През декември 1862 г., в списание „Дъ Джиолъджист" се появи­ло следното кратко, но интригуващо съобщение: „В окръг Макупин, щата Илинойс, наскоро бяха открити костите на човек, лежащи във въглищен пласт, покрит с 2 фута (61 cm) шисти и намиращ се на 90 фута (27 т) под земната повърхност... Когато костите били изваде­ни, те били покрити със слой от твърда гладка материя, черен като околните въглища. Когато той бил остърган, отдолу се показала ес­тествената бяла повърхност." Възрастта на въглищният пласт, в който бил открит скелетът от окръга Макупин, е най-малко 286 млн. го­дини, като не е изключено тя да е дори 320 млн. години.

Последните примери, които ще дадем за аномални предтерциер-ни сведения, не са от категорията на фосилните човешки кости, а от тази на фосилните човешки отпечатъци. През 1938 г. проф. У. Г. Бъроус - ръководител на катедрата по геология към Береа Колидж в град Береа, щата Кентъки - съобщил следното: „В началото на горния карбон, ходещи на два крака човекоподобни същества оста­вили следи по един пясъчен плаж в окръг Роккесъл, щата Кентъки. Това бил периодът, известен като Ерата на амфибиите, когато жи­вотните обикновено се движели на четири крака и - по-рядко -подскачали. Краката им определено не приличали на човешки. Съ­ществували, обаче и същества, които имали необикновено човешки на вид стъпала и ходели на два крака. Това е засвидетелствано за няколко окръга на Кентъки, включително Роккесъл и Джаксън, и за още редица места от Пенсилвания до Мисури. Авторът на тези редове вече доказа съществуването на подобни създания в Кентъки. В сътрудничество с д-р К. У. Гилмор - завеждащ палеонтологичния отдел за гръбначните към Института Смитсониън - показахме, че подобни същества са обитавали и Пенсилвания, и Мисури."

Горният карбон (известен още като Пенсилвански период) започ­нал преди около 320 млн. години. Смята се, че първите ходещи на два крака животни - псевдосухийските текодонти - са се появили преди около 210 млн. години. Тези гущеровидни създания, които можели да тичат на задните си крака, не оставяли следи с опашката си, тъй като тя била вдигната високо във въздуха. Краката им, оба­че въобще на приличали на човешки; напомняли на птичи нокти. Учените твърдят, че човекоподобни същества се появяват за първи път преди около 37 млн. години. Отпечатъци, които да приличат на описаните от Бъроус следи от карбонските формации в Кентъки, би трябвало да се очакват най-рано преди 4 млн. години.

Бъроус заявява следното: „При всеки отпечатък има пет пръста и ясно различим свод. Пръстите са разперени като тези на човек, който никога не е носил обувки." По-нататък Бъроус дава още де­тайли: „Стъпалото се извива назад като човешко стъпало и завърш­ва с приличаща на човешка пета."

Дейвид Л. Бушнел - етнолог от Института Смитсониън - пред­положил, че следите са издялани от индианците. Д-р Бъроус изпол­звал микроскоп, за да отхвърли тази хипотеза, и отбелязал следното нещо: „Песъчинките в следите са по-нагъсто, отколкото тези в окол­ната скала. Това е причинено от натиска на крака на това същест­во... Пясъчникът около много от следите е леко издигнат, което е резултат от това, че при отпечатването на стъпалото свободният вла­жен пясък се е надигнал около него." Тези наблюдения накарали Бъроус да заключи, че човекоподобните следи са били оставени в мекия мокър пясък, преди той се консолидира в скала - преди 300 млн. години. И други изследователи приемат тези изводи.

Според Кент Привиът Бъроус потърсил мнението и на скулптор. Ето какво пише Привиът през 1953 г.: „Скулпторът заявил, че как­вато и да било работа по подобен вид пясъчник би трябвало да остави следи. Увеличените фотомикрографии и увеличените инфрачерве­ни снимки не показали никакви „следи от гравиране или изсича­не".

Дори и самият Бъроус не посмял да заяви, че следите са оставе­ни от хора, но от описанието, което прави, човек може да си създаде впечатлението, че те наистина са човешки. Ето какво казва геологът Албърт Г. Ингълс в една статия в „Сайънтифик Америкън" от 1940 г.: „Ако през карбона са съществували хора, или дори техни човеко­подобни предшественици, или дори някаква форма ранни предшес­твеници на тези предшественици, то тогава геологията като наука е толкова сбъркана, че всички геолози трябва да си подадат оставките и да се хванат за тираджии. Поради тази причина, поне за момента, науката отхвърля атрактивното обяснение, че човешки крака са ос­тавили тези следи в калта на карбонския период."

Ингълс предположил, че отпечатъците са оставени от някакъв неизвестен вид земноводно. Съвременните учени обаче не приемат насериозно една подобна теория. Двукраки земноводни с човешки размери от карбонския период пасват на общоприетата еволюционна схема точно толкова, колкото и човешките същества от същото вре­ме. Те биха разбили напълно представите ни за ранните земноводни и биха изискали много допълнителни еволюционни линии, за кои­то ние нищо не знаем.

Ингълс казва следното: „Науката знае едно нещо със сигурност -следите не са оставени от хора, живели през карбонския период. В противен случай ще трябва да приемем, че 2 и 2 прави 7 и че шуме-рите са имали самолети и радио и че редовно са слушали шоуто на Анди и Еймъс."

През 1983 г. „Московские новости" публикува едно кратко, но интригуващо съобщение, в което се споменава за отпечатък, прили­чащ на човешки, който бил открит в юрска скала на 150 млн. годи­ни - в съседство с гигантска трипръста следа от динозавър. Наход­ката била направена в Туркменската Република — в югоизточните части на бившите СССР. Проф. Аманиязов - член-кореспондент на Академията на науките на Туркменската ССР - заявил, че макар отпечатъкът да приличал на човешки, нямало сигурно доказателст­во, че е оставен от човешко същество. На откритието не било обър­нато голямо внимание, но подобно пренебрежение може да се очак­ва, имайки предвид настоящата нагласа на научната общественост. Известни са ни няколко подобни случая на изключително аномални открития, но можем само да предполагаме колко други са останали неизвестни.