Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Homo habilis, или да се постави под съмнение общоприетия чове-коподобен образ на Homo habilis, за чието изграждане допринесла първоначалната й интерпретация. Маймунските характеристики на дланта накарали Рандъл Л. Съсман и Джак Т. Стърн да предположат, че тя е била използвана при „катерещо-висящ начин на живот".

С други думи Homo habilis или което там създание е притежа­вало дланта ОН 7 трябва да е прекарвало много време, висейки на ръце по клоните на дърветата. Тази твърде маймунообразна предс­тава определено се различава от изключително човекоподобните пор­трети яаНото habilis и на другите човешки предшественици, ко­ито човек може да открие в илюстрованите научнопопулярни книги и в телевизионните филми на Националното географско дружество. В светлината на противоречивите данни относно Homo habilis, някои учени формулирали становището, че на първо място, въобще не е имало основания за „създаването" на този вид.

Но ако костите, които досега са били приписвани на Homo habilis, всъщност не принадлежат на този вид, то какво въобще пред­ставляват? Т. Дж. Робинсън излязъл с твърдението, че Homo habilis е грешка, кореняща се в смесването на скелетни останки от Australopithecus africanus шНото erectus. Други предположи­ли, че всички кости са от австралопитеци.

В крайна сметка се оказва, че Homo habilis има плътността на пустинен мираж - ту човекообразен, ту маймуноподобен, ту реален, ту измислен - според настроението на наблюдателя. Ако вземем пред­вид всички противоречиви възгледи, ще открием, че най-вероятно повечето от свързаните с Homo habilis материали всъщност при­надлежат на няколко различни вида. Сред тях има малък дървесен австралопитек (ОН 62 и някои от находките от дефилето Олдувай), примитивен тип Homo (черепът ER 1470) и хора със съвременна анатомия (бедрените кости ER 1481 и ER 1472).

Окснард критикува австралопитека

Homo habilis не е единственият човешки предтеча, който е бил подлаган на сериозни критики. Според повечето палеоантрополози австралопитекът трябва да се разглежда като директен човешки предшественик и е имал много човекоподобно тяло. Защитниците на този възглед твърдят, че австралопитекът е ходел изправен - на практика точно като модерен човек. Но още от самото начало се на­мерили учени, които да се противопоставят на тази престава. Влия­телни английски изследователи, сред които и сър Артър Кейт, зая­вили, че австралопитекът не е хоминид, а разновидност на човеко­подобните маймуни.

Тази негативна оценка останала валидна до началото на 50-те го­дини на XX в., когато в резултат от „кумулативния" ефект от появата на нови находки и падането на Пилтдаунския човек в традицион­ната палеоантропологична мисъл се създала ниша за човекоподоб-ния австралопитек.

Но дори и след като той си завоювал общото признание като хо-минид и директен човешки предшественик, критиките не стихнали. Луис Лики продължил да твърди, че австралопитекът е ранно и много маймуноподобно отклонение от основната линия на човешката еволю­ция. По-късно, неговият син Ричард застанал на подобна позиция.

В началото на 50-те години на XX в. сър Соли Цукерман публику­вал изчерпателните си биометрични изследвания. Те показали, че авс­тралопитекът далеч не е бил толкова човекоподобен, колкото си мисле­ли тези, които искали да го направят част от родословието на Homo sapiens. От края на 60-те до края на 90-те години на XX в. Чарлс Е. Окснард подновил и разширил започнатата от Цукерман атака, като за тази цел си послужил с поливариативен статистически анализ. Според него „изглежда много невероятно, който и да било от австралопите-ците... да има пряка филогенетична връзка с вядаНото".

Окснард установил, че мозъкът, зъбите и черепът на австрало-питека са много подобни на тези на съвременните човекоподобни маймуни. Раменната кост изглеждала пригодена за тяло, което да виси от клоните на дърветата. Костите на дланта имали извивка, каквато имат тези на орангутана. Тазът изглеждал приспособен за ходене на четири крака и акробатично поведение. Същото можело да се каже за бедрените кости и глезените. „Докато очакваме поява­та на още информация - пише през 1975 г. Окснард, - сме оставени с образа на животни със средни размери, които живеят по дървета­та и са способни да се катерят, да демонстрират редица акробатич-ни номера и може би да висят на ръце."

През 1973 г. Цукерман и Окснард представили общ доклад на симпозиума на Зооложкото дружество в Лондон. На заключителна­та сесия Цукерман направил някои важни забележки. Той заявил след­ното: „В течение на годините бях почти сам в борбата си срещу тради­ционната представа за австралопитеците - сам, т. е. заедно с колегите от школата, която създадох в Бирмингам. Боя се, че не успяхме да постигнем много. В проблема се намесиха много по-влиятелни гласове и това, което казаха, беше включено в учебниците по целия свят."

Това положение не се е променило особено след това изказване на Цукерман. Авторитетните гласове в палеоантропологията и в науч­ната общност като цяло са съумели да запазят човекоподобния образ на австралопитека. Многобройните, добре документирани доказател­ства, които противоречат на тази общоприета представа, остават зат­ворени по страниците на професионалните списания, откъдето ня­мат възможността да окажат влияние върху обществеността и дори върху образованите й кръгове.

Обобщавайки продължилите десетилетия спорове относно естес­твото на австралопитека, през 1984 г. Окснард пише следното: „В цялата шумотевица навремето - дали тези създания са по-близки до хората или до маймуните - спечели мнението, че те са били човекоподобни. Резултатите от това може би не са се ограничили само с поражението на обратното мнение, а вероятно са включили и погребването на тази част от фактите, на които то се е опира­ло. Ако това наистина е така, то вероятно все още има възможност да откопаем тази друга част от фактите. Те могат да се окажат по-съвместими с новата представа; може би те ще открият други възможности - точно тези австралопитеци да не са подобни нито на африканските човекоподобни маймуни, нито на хората, нито да са нещо по средата, а да са ясно отличими и от едните, и от другите."

Разбира се, точно това е тезата, която се опитва да защити тази книга. Има скрита информация. Самите ние преоткрихме значите­лен обем от такива погребани факти, отнасящи се към ранната исто­рия на съвременния човек.

В обобщението на откритията си Окснард заявява следното: „Раз­личните фосили от австралопитеци обикновено се отличават и от човешките, и от маймунските кости... Ако ги разглеждаме като отделен вид, те се оказват мозайка от белези, които са характерни само за тях, и от такива, които напомнят за орангутан." По въпроса за анатомичната уникалност на австралопитеците, Окснард добавя: „Ако тези преценки се окажат верни, то те значително намаляват възможността, въобще някой от австралопитеците да е съставна част от собствено човешкото родословие."

Подобно на Луис и Ричард Лики, Окснард защитава тезата, че развитието на вида Homo започва много по-рано, отколкото се при­ема в общоприетия еволюционистки сценарий. В тази връзка Окс­нард привлякъл вниманието към някои фосили, които вече разгле­дахме — човекоподобната глезенна кост ER 813, която е на 1,5 млн. години, и раменната кост от Канапой, която може би е на над 4 млн. години. Опирайки се на тези материали, Окснард заключил, че видът Homo е поне на 5 млн. години. „Традиционната представа за човешката еволюция - казва Окснард - трябва да бъде сериозт модифицирана или дори отречена... Необходимо е да бъдат проуч вани нови възможности."

Люси в морето от противоречия

Въпреки проучванията на Окснард, повечето учени все още под­крепят доктрината, че австралопитекът е пряк човешки предшестве­ник. Един от тях е Доналд Йохансон. Той следвал антропология в Чи­кагския университет под ръководството на Ф. Кларк Хауел. Още дока­то бил млад докторант и се изкушавал от романтиката на търсенето на фосили, Йохансон придружил Хауел на една експедиция в Африка, където участвал в проучванията на находището Омо в Етиопия.

По-късно Йохансон се върнал в Африка, но този път начело на собствена експедиция. Целта била Хадар - обект в етиопската об­ласт Афар. Един следобед той намерил горната част на тибия - една от дългите кости между коляното и глезена. Фосилът определено бил от някакъв вид примат. Наблизо Йохансон намерил дисталната част (частта към колянната става) от бедрена кост. От начина, по който бедрената кост и тибията си паснали, Йохансон заключил, че е открил цяла колянна става, при това не от някаква древна майму­на, а от хоминид - предшественик от съвременните хора. Пластове­те, в които били открити фосилите, били с възраст над 3 млн. годи­ни, Това автоматично ги превръщало в едни от най-древните остан­ки от хоминиди въобще.

В последвалите научни публикации, Йохансон съобщил, че коляно­то от Хадар (AL129) било на 4 млн. години и принадлежало на прими­тивен австралопитек, който обаче имал напълно човешки вървеж.

През следващия сезон етиопецът Алемайеху Асфав, който рабо­тел с Йохансон при Хадар, открил фрагменти от фосилна челюст. Класифицирането им се оказало трудна задача. Йохансон помолил Ричард Лики да дойде и да ги разгледа. Лики приел поканата и пристигнал заедно с майка си - Мери Лики - и със съпругата си Мийви. Четиримата с Йохансон проучили челюстта и я определили като отнасяща се към вида Homo, което означавало, че това били най-древните открити до този момент човешки фосили.

На 30 ноември 1974 г. Доналд Йохансон и Том Грей претърсвали Находище 162 при Хадар и събирали фрагменти от кости на бозайници. След известно време Грей предложил да се откажат и да се върнат в лагера, но Йохансон предложил да проверят и намиращото се наблизо дере. Не намерили почти нищо. Точно когато щели да си тръгват обаче, Йохансон забелязал фрагмент от кост на ръка, която лежала на повърхността. Когато се огледали, забелязали наоколо да се търкалят и други кости - очевидно от един-единствен хомини-ден индивид. Йохансон и Грей започнали да подскачат и крещят в жегата, тъй като разбрали, че са попаднали на находка с изключи­телно значение. Същата вечер екипът си устроил празненство, на което много пъти била въртяна песента на Бийтълс „Люси в небето с диаманти". Новонамереният женски хоминид получил името си -Люси - именно от текста на тази песен.

За да определи датировката на фосилите, Йохансон използвал комбинация от най-различни методи - калиево-аргонов, палеомагнитен и по степента на ядрен разпад. Резултатите показали възраст около 3,5 млн. години.

През 1975 г. Йохансон се върнал в Хадар, като този път довел и един фотограф от „Нашънъл Джеографик", който успял да запечата още едно важно откритие. На склона на един хълм екипът на Йо­хансон открил фосилните останки от 13 различни индивида, сред които имало мъжки, женски и деца. Групата получила името „Пър­вото семейство". Те имали същата геологична възраст, която била определена за Люси - около 3,5 млн. години.

С появата на „Първото семейство", важните открития при Хадар, които включвали и коляното от Хадар, челюстта на Алемайеху и Люси, приключили. Сега ще се спрем на начините, по които тези фосили били интерпретирани и реинтерпретирани от различни гру­пи учени.

Когато класифицирал находките си, в началото Йохансон се опи­рал основно на мнението на Ричард и Мери Лики, според които че­люстта на Алемайеху и членовете на „Първото семейство" трябвало да бъдат определени като Homo. Ако обаче Люси и бедрената кост AL 129 били австралопитеци - така поне смятал Йохансон - това означавало, че при Хадар имало два вида хоминиди.

По-късно Йохансон попаднал под друго влияние и променил от­ношението си към редица от фосилите от Хадар. Източник на това влияние бил палеонтологът Тимъти Д. Уайт, който работел с Ри­чард Лики при езерото Туркана. Освен това Уайт успял да убеди Йохансон, че Хадарските хоминиди са от непознат до този момент вид. Двамата го нарекли Australopithecus afarensis - на етиопска-та област Афар.

Според Йохансон и УайтAustralopithecus afarensis - най-древ­ният австралопитек, който въобще бил откриван някога — дал нача­лото на две различни линии на развитие. Първата отвела към робус-тните австралопитеци; Australopithecus africanus бил междинно звено в нея. Втората завършила с появата на Homo sapiens, като преминавала през Homo habilis и Homo erectus.

Australopithecus afarensis: Може би твърде очовечен?

Йохансон заявил, че Australopithecus afarensis имал „дребно, човешко по своята същност тяло". Неколцина други учени обаче рязко се разграничили от тази представа. Те създали за Люси и нейните сродници образ, който бил много по-близък до маймунс-кия. В повечето случаи тези възгледи били сходни с по-ранните изследвания, които провели върху австралопитеците Окснард, Цу-керман и други учени.

Сред фосилите от Хадар нямало цял череп or Australopithecus afarensis, но Тим Уайт успял да сглоби една частична реконструкция, като за целта използвал черепни фрагменти и парчета от горни и долни челюсти от няколко индивида от „Първото семейство". Според Йохан­сон реконструкцията „силно напомняла на малка женска горила". В това отношение между Йохансон и критиците му имало пълно съгла­сие. Всички смятали, че afarensis е имал много маймунска глава.

Що се отнася до тялото на Australopithecus afarensis, Рандъл Л. Съсман, Джак Т. Стърн, Чарлс Е. Окснард и редица други го определили като много маймуноподобно, като по този начин оспори­ли твърдението на Йохансон, че Люси е ходела изправена като чо­век. Лопатката на Люси била почти идентична с тези на съвремен­ните човекоподобни маймуни. Раменната става била обърната наго­ре, което сочело, че Люси най-вероятно е използвала ръцете си, за да се катери по дърветата и за да виси по клоните. Костите на ръце­те приличали на тези на живеещите по дърветата примати, а по гръбначния стълб можели да се забележат точки за захващането на изключително развити гръбни и раменни мускули. Костите на дланта и китката показвали пригоденост за силно сграбчване; това лича­ло и от извитите фаланги на пръстите. Костите на ханша и краката също били приспособени за катерене, а стъпалото имало извити пръс­ти, с които можело да се захващат клони.

Опитайте се да си представите ефекта, който би имала една рисун­ка на Люси, която се катери или виси по клоните на някое дърво. Това определено ще нанесе вреди на имиджа й на създание, чиито статут е близък до човешкия. Дори и да приемем, че е възможно Люси да се е развила до човешко същество, не можем да не признаем, че анатомич­ните й особености са били представени погрешно - с пропагандна цел.

Преди да приключим с проблемите около Australopithecus afarensis, само ще споменем, че редица учени, сред които и Ри­чард Лики и Кристин Тардийо, са защитавали позицията, че фо-силните материали всъщност включват кости от два или дори три различни вида.

Научната общност още не е успяла да създаде единна представа за това, как в действителност са изглеждали австралопитеците, включително и Australopithecus afarensis. Тази неяснота обхваща както морфологията им, така и еволюционната им връзка с модер­ните хора. Някои ги разглеждат като техни предшественици, а дру­ги - например Ч. Е. Окснард - не.

Следи от стъпки в Летоли

Обектът Летоли се намира в Северна Танзания, на около 30 мили (40 km) южно от дефилето Олдувай. На масайски laetoli означава „червена лилия". През 1979 г. членовете на една експедиция, ръко­водена от Мери Лики, забелязали някакви следи по земята. Оказа­ло се, че това били фосилни отпечатъци от животни. Сред тях имало някои, които явно били оставени от хоминиди. Отпечатъците били запазени в пластове вулканична пепел, която дала калиево-аргонова дата от между 3,6 и 3,8 млн. години.

В Нашънъл Джеографик била отпечатана статия от Мери Лики, озаглавена „Стъпки в пепелта на Времето". В анализа, който прави на отпечатъците, тя цитира думите на Луиза Робинс - експерт по стъпки от Университета на Северна Каролина - която заявила, че „те изглеждат твърде човешки и твърде модерни, за да са намерени в толкова древна скала".

Тези от вас, които са ни следвали дотук в това интелектуално пътешествие, едва ли ще се затруднят да разпознаят в стъпките от Летоли потенциалното доказателство за това, че преди повече от 3,6 млн. години в Африка са съществували човешки същества с модер­на анатомия. Самите ние обаче малко се учудихме от факта, че се на­тъкваме на подобна фрапантна аномалия в неочаквания контекст на сравнително скорошните анали на стандартните палеоантропологични проучвания. Това, което ни учуди най-много, е фактът, че учени със световна репутация - най-добрите в своята област - са могли да поглед­нат тези следи, да опишат човешките им характеристики и въобще да не стигнат до идеята, че съществата, които са ги оставили, могат да са били точно толкова човекоподобни, колкото сме и ние.

Мислите им са текли по обичайните, твърдо установени канали. Мери Лики пише следното: „Преди най-малко 3 600 000 години -през плиоцена - някой, когото аз бих определила за пряк предшес­твеник на човека, е ходел свободно и уверено на два крака... Форма­та на стъпалото му е била точно като нашата."

Кой е бил този предшественик? Ако приемем гледната точка на Лики, стъпките от Летоли трябва да са били оставени от създание, което е предхождало появата на Homo habilis, но не е било австра-лопитек. Ако приемем другото становище - това на Йохансон и Уайт - това трябва да са следи от Australopithecus afarensis. И в двата случая става дума за същество, което е имало маймунска глава и други примитивни черти.

Защо обаче това да не е било създание с напълно човешки стъпала и напълно човешко тяло? Нищо в самите отпечатъци не изключва тази възможност. Освен това в тази книга сме събрали доста фосилни дока-затества - някои произхождащи именно от Африка - които са в съгла­сие със съществуването, през късния плиоцен и ранния плейстоцен, на модерни от анатомична гледна точка човешки същества.

Дали не преувеличаваме човешките черти на отпечатъците от Летоли? Нека видим какво са казали по въпроса най-различни уче­ни. Луиза М. Робинс, която през 1979 г. направила за Мери Лики първичния анализ на следите от Летоли, по-късно направила една по-обстойна публикация. При Летоли били намерени няколко раз­лични групи следи, които били обозначени с различни букви. В описанието на следите „G", които са били оставени от три индивида според Мери Лики било възможно да става дума за семейство -Робинс открила, че всички следи „демонстрират редица черти, които са характерни за структурата на човешкото стъпало". Тя специ­ално отбелязала, че палецът на крака сочи право напред - като при хората, - а не настрани, както е при човекоподобните маймуни. Ро­бинс заключила, че „четирите функционални области - пета, свод, предна възглавничка и пръсти - на хоминидните стъпала са се от­печатали във вулканичната пепел по начин, който е типично човеш­ки", и че „хоминидите са преминали през пепеливата повърхност с типична човешка двунога походка".

М. X. Дей проучил следите, като използвал за целта фотограметричен метод. Фотограметрията е наука за измерване на точните раз­мери чрез фотография. Проучването му показало, че отпечатъците имат „близко сходство с анатомията на стъпалата на съвременен човек, който никога не е носил обувки; би могло да се каже, че става дума за нормално човешко състояние". Заключението на Дей е много типично: „Сега вече не може да има спорове относно това, че австралопитеци-те са имали изправен стоеж и са ходели на два крака."

Какви доказателства обаче имаме за това, че следите в Летоли са оставени от австралопитеци. Нямаме никакво основание да изклю­чим възможността, те да са дело на някакво непознато създание, което много е приличало на днешния Homo sapiens.

Физическият антрополог Р. X. Тътъл заявил следното: „Формата на отпечатъците е неразличима от тези на човек, който обикновено ходи бос."

Тътъл стига до следното заключение: „Ако разгледаме отпечатъ­ците от група G само въз основа тяхната морфология, би трябвало да ги класифицираме като следи от Homo... тъй като те са твърде близки до такива от Homo sapiens. Ранната им датировка обаче най-вероятно ще накара много палеоантрополози да се въздържат от прие­мането на една подобна атрибуция. Подозирам, че ако следите не бяха датирани или бяха получили по-късна дата, повечето експерти биха ги определили като оставени от Homo." Тътъл пише също: „Те прили­чат на отпечатъци от малки боси крака каНото sapiens."

Освен това Тътъл застанал зад тезата, че не е възможно следите да са оставени от Australopithecus afarensis. Както вече видяхме, той е имал дълги, извити пръсти, за които Тътъл казва, че му е трудно да си ги представи, „как пасват точно на отпечатъците от Летоли". Това е валидно за стъпалото на който и да било австралопитек.

Стърн и Съсман възразили срещу това. Те били убедени, че следи­те са оставени от маймуноподобния afarensis и затова предположили, че древните хоминиди са преминали през вулканичната пепел с пръсти на краката, свити под стъпалото - както понякога правят шимпанзетата. Това можело да обясни факта, че следите, оставени от Australopithecus afarensis при Летоли, при­личали на направени от човешки крак с къси пръсти.

Дали е възможно австралопитеци с подвити пръсти да са остави­ли човекоподобни следи? Според Тътъл това било крайно невероят­но. Ако хоминидите от Летоли са имали дълги пръсти на краката, обяснил той, то би трябвало да се очакват два различни вида следи от тези пръсти - от дълги разтворени пръсти и от къси подвити пръсти, при които би трябвало да има изключително дълбоки отпе­чатъци от кокалчетата. Това просто не е така, поради което следите не може да са оставени от дългопръстите стъпала на Australopithecus afarensis.

Дори и Тим Уайт, който бил убеден, че следите са оставени от Australopithecus afarensis, заявил следното: „Моделът на Стърн и Съсман (1983 г.) на пръсти, подвити „като при шимпанзетата", изис­ква значителна вариативност на страничните дължини на пръстите, която да може да се проследи при отпечатъците от Летоли. Те обаче не демонстрират такава особеност."

Тътъл директно предизвикал Йохансон, Уайт, Латимър и Лав-джой, които настоявали на тезата, че следите от Летоли са оставени от Australopithecus afarensis: „Като се имат предвид извиването и удължаването на пръстите, както и други особености на скелета, говорещи за дървесен начин на живот... е твърде невероятно, Australopithecus afarensis от Хадар в Етиопия да е можел да оста­ви следи, които да приличат на тези от Летоли." Подобни изказва­ния предизвикали дълги контраатаки от страна на Йохансон и него­вите последователи, които продължили да разпространяват идеята, че следите са оставени от Australopithecus afarensis.

През 1987 г. например Тим Уайт публикувал едно изследване върху отпечатъците от Летоли, в което оспорил твърдението на Тъ­тъл, че те са оставени от хоминид, който е бил по-развит от Australopithecus afarensis.

Ето какво пише Уайт: „Сред 26-те хоминидни индивида и сред колекцията от повече от 5000 фосила от гръбначни, намерени в Ле­толи, няма абсолютно нищо, което да подсказва съществуването на по-развит плиоценски хоминид в това находище." Но, както видях­ме при нашия преглед на африканските хоминидни фосили всъщност има разни „неща", които свидетелстват заяа/метгз-образни съ­щества през плиоцена, като някои от тях са били намерени не особе­но далеч от Летоли. Освен това е добре известно, че скелетните ос­танки от хора са много редки, дори и на местата, за които със си­гурност е доказано човешкото обитаване.

Уайт предсказал, че „в крайна сметка следите от Летоли ще се окажат малко по-различни от оставените от съвременен човек при аналогични условия." Но доколкото можем да преценим за момен­та, те са неразличими. Дори и самият Уайт веднъж заявил: „Не правете тази грешка. Те приличат на човешки. Ако вземете един отпечатък, оставен на пясъка на някой калифорнийски1 плаж, и по­питате едно четиригодишно дете „Какво е това?", то веднага ще ви каже, че някой е минал оттам. То обаче няма да може да го различи от стотиците други, нито пък вие бихте успели. Външната морфо­логия е една и съща. Има добре оформена модерна пета, със здрав свод и хубава възглавничка пред него. Палецът продължава правата и не се извива настрана, както е при маймуните."

Тътъл от своя страна отбелязва следното: „По отношение на всич­ки различими морфологични черти, стъпалата на индивидите, кои­то са оставили следите от група G, са били неразличими от тези на съвременните хора."

Черен череп, черни мисли

През 1985 г. Алън Уокър от Университета „Джон Хопкинс" отк­рил западно от езерото Туркана фосилен череп на хоминид, който бил получил тъмно оцветяване от действието на околните минерали. На­ходката била наречена „Черния череп" и събудила съмнения относно представата за човешката еволюция, предложена от Доналд Йохансон.

Според първоначалната идея на Йохансон, Australopithecus afarensis поставил началото надве еволюционни линии. Подрежда­нето може да бъде изобразено като дърво с два клона. Стволът е Australopithecus afarensis. Единият клон е развитието на вида Homo, което минава през Homo habilis и Homo erectus, за да стиг­не до Homo sapiens. Другият клон са австралопитеците, които също се развили от Australopithecus afarensis.

Според твърденията на Йохансон и Уайт, Australopithecus afarensis предхождал Australopithecus africanus, от който пък се появил Australopithecus robustus. Тенденцията била към появата на по-големи зъби и по-масивни челюсти, както и на по-големи че­репи с костен ръб - сагитален (стреловиден) гребен - отгоре. Той служел за прикрепването на мощните дъвкателни мускули на ро-бустните австралопитеци. Предполага се, че or Australopithecus robustus се е развил св^ъхфобусчкият:Australopithecus boisei, при който гореизложените особености са демонстрирани в крайни фор­ми. „Черният череп" - с обозначение KNM-WT17000 - приличал на този на Australopithecus boisei, но бил на 2,5 млн. години - по-стар и от най-ранните робустни австралопитеци.

Как отговорил Йохансон на откриването на boisei-образнш „Че­рен череп"? Той признал, че новата находка малко усложнила неща­та и изключила подреждането на Australopithecus africanus, Australopithecus robustus и Australopithecus boisei в една постъ­пателна линия, която да тръгва от Australopithecus afarensis. Йо­хансон предложил четири възможни подредби на четирите вида, като не уточнил, коя от тях трябва да е правилна. Все още нямало, заявил той, достатъчно информация, която да оправдае един подо­бен избор.

Несигурността относно броя на различните видове при Хадар и обърканите връзки между по-късните хоминиди (Australopithecus africanus, Australopithecus robustus, Australopithecus boisei и Homo habilis) създават трудности за еволюционистите. През 1986 v. Пат Шипмън заявила следното: „Най-добрият отговор, който мо­жем да дадем в момента, е че вече нямаме много ясна представа -кой от кого се развива."

В центъра на това ново объркване стои един изключително ва­жен въпрос - кой е поставил началото на линията Homo. Шипмън описва как веднъж Бил Кимбъл - един от сътрудниците на Йохан­сон — се опитал да се справи с филогенетичните проблеми, породени от „Черния череп": „В края на една лекция върху еволюцията на австралопитеците той изтри всички подредени алтернативни диаг­рами и за момент се загледа в празната черна дъска. След това се обърна към аудиторията и разпери ръце." В крайна сметка Кимбъл стигнал до извода, че в началото на линията на Homo стои Australopithecus africanus. Йохансон и Уайт продължили да твър­дят, че Homo е произлязъл директно от Australopithecus afarensis. След като разглежда няколко филогенетични алтернативи и стига до извода, че нито една от тях не е подкрепена от достатъчно доказателства, Шипмън заявява следното: „Бихме могли да твър­дим, че нямаме каквото и да било доказателство за това, къде се появява Homo; можем да отстраним всички представители на вида Australopithecus от семейството на хоминидите... Инстинктивната ми реакция към една подобна идея е толкова негативна, че се съм­нявам в това, че мога да я анализирам рационално. Отгледана съм с идеята, че австралопитекът е хоминид." Това е едно от най-чисто­сърдечните изказвания, които някога сме чували от традиционен учен, който се занимава с палеоантропологични проучвания.

В гореизложената дискусия сме включили само тези находки, които понастоящем повечето учени разглеждат като автентични. Едва ли е необходимо да споменаваме, че ако трябваше да представим и доказателствата за съществуването на физически модерни хора в много далечното минало, това само щеше да усложни допълнително нещата.