Съкратено издание на „Забранената археология” майкъл а. Кремо ричард л. Томпсън

Важен комплекс материали бил открит от Моар при Фоксхол, където той намерил, насред късноплиоценските пластове на Ред Краг, каменни сечива (фиг. 3.6). Те би трябвало да са на повече от 2 млн. години. През 1927 г. Моар пише следното: „Находките се състоят от останките от работилница за изработка на кремъчни оръдия и обх­ващат каменни чукала, ядра, от които са били отцепвани пластини, завършени оръдия, многобройни отломки и няколко обгорели ка­мъка, които показват, че на това място са палени огньове... Ако зна­менитата човешка челюст от Фоксхол, чиято форма явно не е особе­но примитивна, наистина произхожда от древната повърхност, коя­то сега е покрита от наслагите на Ред Краг и от дебел ледников чакълен пласт, то можем да заключим, че анатомичните характе­ристики на тези хора не са били особено различни от нашите."

Челюстта, за която споменава Моар, има интересна история (вж. Глава 7). Някои от учените, които се занимавали с нея, сметнали, че тя прилича на такава на съвременен човек. За съжаление челюст­та от Фоксхол не е достъпна за по-нататъшни изследвания. Тя би могла да добави аргументи в полза на тезата, че кремъчните оръдия от Фоксхол са дело на човешка ръка. Но дори и без челюстта, сами­те сечива са достатъчно доказателство за съществуването на хора в Англия през късния плиоцен - може би преди2-2,5 млн. години.

През 1921 г., американският палеоантрополог Хенри Феърфийлд Осбърн се обявил в подкрепа на оръдията и предложил отнасянето им към плиоцена. Според думите му, доказателствата за съществу­ването на хора през плиоцена „вече почиват на солидната основа, предоставена от кремъците от Фоксхол, при които следите от чо­вешка дейност е несъмнена". Сред оръдията Осбърн определил про-бивачи, островърхи артефакти, подобни на върхове за стрели, стър­галки и странични стъргалки.

Осбърн подкрепил не само кремъците от Фоксхол, но и цялата останала работа на Моар: „Откритията на Дж. Рейд Моар, които сви­детелстват за съществуването на шшоценски хора в Източна Анг­лия, отварят нова епоха в археологията... Те дават неоспорими дока­зателства за това, че в Югоизточна Британия са живели хора, които са били достатъчно интелигентни, за да могат да обработват кремък и да палят огън; това е било преди края на плиоцена и преди начало­то на първия ледников период."

Един друг учен, който бил спечелен за каузата на находките от Фоксхол, бил Хуго Обермайер, по-рано твърд и явен противник на еолитните открития. Обермайер бил сред тези изследователи, кои­то смятали, че еолитите били резултат от естествени сили, подобни на тези, които могат да се наблюдават в мелниците за цимент и варовик. През 1924 г. обаче той пише следното: „Откритията във Фоксхол са първото доказателство за съществуването на хора през терциера, с което разполагаме." Терциерът обхваща периодите от еоцена до плиоцена.

Моар прави няколко откри­тия и в по-късното находище Кромър Форест в Норфък. На­мерените там оръдия би тряб­вало да са на възраст между 0,8 и 0,4 млн. години. Съществува и друго мнение, според което датата на долните пластове от формацията Кромър Форест може да се изтегли назад до преди 1,75 млн. години.

Голям брой учени обаче про­дължавали да не приемат наход­ките на Моар като автентични оръдия. С. Хейзълдийн Уорън например твърдял, че те се били получили в резултат на дейст­вието на геологичното налягане, което притискало кремъчните парчета към твърдите варовико­ви пластове. Като доказателст­во за това той се позовава на няколко каменни отломки от еоценското находище Булхед в Англия. Ето какво казва Уорън за един от тези предмети (фиг. 3.7) в докла­да си пред Геоложкото общество в Лондон, изнесен през 1920 г.: „Този предмет, който е добър пример за заострена пластина, е най-забележителният екземпляр от цялата група. Ако го разгледаме са­мостоятелно - в рамките на собствените му характеристики и неза­висимо от съпътстващите материали и обстоятелствата на открива­не, то едва ли бихме се усъмнили в близостта му с мустиерски на­ходки." Терминът „мустиерски" описва едно общоприето кремъчно производство от втората половина на плейстоцена, наречена така по името на находището от Мустие, Франция. Според Уорън, невъз­можно било да се откриват оръдия в пластове от еоцена. Тези изсле­дователи обаче, които не са обременени с предразсъдъци, биха мог­ли да се запитат дали в еоценските пластове в Есекс Уорън всъщ­ност не е намерил автентично сечиво.

По време на дискусията, която последвала доклада на Уорън, един от присъстващите учени изтъкнал, че в някои случаи оръдията на Моар били намерени в средата на наслагите от терциера, а не дирек­тно върху твърдия варовик. Този довод би трябвало да опровергае обяснението на Уорън, основаващо се на земния натиск.

В един определен момент споровете около находките на Моар били предоставени за разрешаване на международна научна комисия. Тя била сформирана по молба на Международния институт по антропо­логия и в нея били включени осем видни европейски и американс­ки антрополози, геолози и археолози. Групата се обявила в подкрепа на изводите на Моар. Те заключили, че кремъците от основата на Ред Краг при Ипсуич произхождат от ненарушени пластове, които са датирани най-късно от плиоцена. Също така обработката на кре­мъците определено била дело на човешка ръка. Членовете на коми­сията освен това направили и четири сондажа в детритните пластове под Ред Краг и открили със собствените си ръце пет типични образ­ци. Тези оръдия би трябвало да са на поне 2,5 млн. години. И тъй като същите детритни пластове съдържали материали и с по-дре­вен, еоценски характер, то възрастта на оръдията би могла да бъде и 55 млн. години.

Луи Капитен, един от членовете на комисията, заявил следното: „В основата на Ред Краг съществуват ненарушени пластове, които съдържат обработени кремъци (самите ние се запознахме с тях). Те не може да са резултат от нищо друго, освен от дейността на хора или хоминиди, които са съществували през терциера. Според нас -праисториците - този факт е абсолютно доказан."

Колкото и да е изненадващо това, дори и след доклада на коми­сията, опонентите на Моар - сред които бил и Уорън - продължили да упорстват в опитите си да докажат, че кремъчните сечива са ре­зултат от естествени сили. Уорън излязъл с хипотезата, че кремъ­ците били разтрошени от движението на айсберги върху океанското дъно, близо до брега. Доколкото ни е известно обаче, все още никой не е доказал, че айсбергите са в състояние да направят нещо, което да прилича на многобройните следи от удари и на внимателния ре­туш, които се наблюдават по оръдията на Моар. Нещо повече, много от образците от Ред Краг лежат посред седиментите, а не на твърда скала, върху която айсбергите да могат да ги разтрошат. Можем да добавим също така и бележката на един английски археолог - Дж. М. Коулс, - според когото оръдията от Фоксхол произхождат от плас­тове, които представляват земни повърхности, а не плажни наслаги. Това наблюдение също оборва айсберговата хипотеза.

Малко след като Уорън представил теорията си за айсбергите, споровете заглъхнали. Ето какво пише Коулс през 1968 г.: „Фактът, че научният свят все още не е съумял да приеме без сериозни коле­бания едно от двете становища, най-вероятно се дължи на забележи­телната липса на внимание към този проблем на Източна Англия, която се наблюдава след големите спорове." Това може и да е вярно отчасти, но има още едно възможно обяснение - може би някои елементи в научните среди са решили, че мълчанието ще погребе находките на Моар по-добре, отколкото едно явно публично несъгла­сие. Още от 50-те години на XX в., научната общественост застава твърдо зад теорията за ранноплейстоценския африкански еволюци­онен център. И следователно едва ли би имало някакъв смисъл не­прекъснато да се правят опити да се опровергаят доказателствата за съществуването на хора в Англия през епохата на плиоцена, което -от теоретична гледна точка - е невъзможно. Напротив, това би до­несло само неудобства и вреди. Освен това, подобни спорове биха поддържали активността и на двете страни. Политиката на мълча­ние - целенасочена или не - се оказала изключително успешен на­чин за потулване на находките на Моар. Не е необходимо да се обор­ва нещо, което дори не си струва да бъде споменато, а и едва ли може да се извлече много полза от поддържането му.

Коулс е единственото изключение от.обичайното инстинктивно отричане на откритията на Моар (или от пълното мълчание). Той сметнал, че е „нечестно да се пренебрегне целия този материал, прос­то без да му се обърне внимание", и в една публикация от 1968 г. колебливо допуска, че някои от оръдията може и да са автентични.

Макар че повечето днешни авторитети дори не споменават за от­критията на Моар, една от редките отрицателни бележки може да се открие в книгата на Б. У. Спаркс и Р. Дж. Уест „Ледниковият период в Британия": „В началото на този век се появили публика­ции, които описват като артефакти много кремъци,tоткрити в плас­тове от ранния плейстоцен. Сред тях са кремъците, някои от които са бифаси (с две лица), намерени в Ред Краг, близо до Ипсуич, и т. нар. „ростро-каринати" от основата на Норуич Краг, близо до Но-руич. В наши дни всички те са определени като естествени продук­ти, тъй като не удовлетворяват изискванията, които са необходими, за да бъдат признати за оръдия. Тези изисквания са следните: пред­метът да принадлежи към серия с постоянни характеристики, да е намерен във възможно от геологична гледна точка място на обитава­не, като е желателно да са открити и други следи от човешка дей­ност (например отломки, кости или погребения), и да носи следи от ретуширане под прав ъгъл от две или три страни." Спаркс и Уест работят в университета в Кеймбридж и са специалисти по плейстоцена в Британия.

Без да се впускаме в дълъг коментар, можем да отбележим, че Моар и други авторитети - например Осбърн и Капитен - успели да определят образците от Ред Краг като различни видове оръдия (брад­ви, пробивачи, стъргалки и т. н.), сравними с тези от общоприети палеолитни каменни производства, като например Мустиерското. Находището при Фоксхол, заедно с челюстта от Фоксхол, било при­ето от много учени като геологически възможно място на обитаване. Моар го интерпретирал като работилница и отбелязал наличието на следи от огън. А що се отнася до ретуширането от няколко страни, това не е единственият критерий, който може да бъде приложен при търсенето на следи от човешка дейност върху каменни предме­ти. А дори и да би било така, М. С. Бъркит от Кеймбридж открил по някои от оръдията от колекцията на Моар ретуш от няколко раз­лични страни и под прав ъгъл.

Бъркит бил включен в международната комисия, която,през 20-те години на XX в. инспектирала находките на Моар. В публикуваната през 1956 г. книга „Старата каменна епоха", той дава положителни отзиви за тях.

Авторът бил особено впечатлен от находището при Торингтън Хол, на две мили (3,2 km) южно от Ипсуич, където, в пластовете на Ред Краг, били открити кремъчни сечива. „При Торингтън Хол, точно над артефактите, бяха намерени миди, с по две неразделени черуп­ки... не е възможно да е имало някакво по-късно разместване на чакълестите пластове, което да е предизвикало фрагментирането на кремъците, тъй като то би довело до скъсването на крехките връз­ки между черупките."

След това Бъркит прави едно смайващо заключение, засягащо оръдията, намерени в и под Ред Краг: „Повечето от самите еолити са много по-стари от късноплиоценските пластове, в които са откри­ти. Някои от тях дори могат да бъдат отнесени към предшшоценс-ки епохи." С други думи той бил готов да приеме съществуването на интелигентни хоминиди, способни да създават оръдия, в Англия от преди повече от 5 млн. години. А тъй като съществуват многоб­ройни доказателства, сред които и кости, за съществуването на на­пълно съвременни хора преди началото на плиоцена, то няма никак­ва причина да отхвърляме възможността, находките на Моар от фор­мацията Ред Краг да са били създадени от Homo sapiens преди повече от 5 млн. години.

Сред поддръжниците на намерените от Моар материали бил и Луис Лики, който през 1960 г. пише следното: „Повече от възмож­но е в Европа през ранния плейстоцен да са съществували прими­тивни хора, както са съществували и в Африка. При всички поло­жения изглежда, че част от образците, открити в пластовете под Ред Краг, са обработени от човешка ръка и не могат да бъдат разг­леждани като резултат от действието на природни сили. Възможно е оръдията от пластовете под Ред Краг да не се отнасят към ранния плейстоцен, а към късния плиоцен."

Две прочути опровержения на еолитите

Разглеждайки посветената на палеоантропологията литература, понякога можем да се натъкнем на някоя категорично критична публикация, която в общия случай се използва отново и отново, за

да се обезсилят дадени твърдения. В случая с европейските еолити съществуват два такива примера. Това са статията на А. Брьой, в която се твърди, че псевдоеолитите са създадени от геологичния натиск в еоценските формации при Клермон (Оаз), Франция, и тек­стът на А. С. Барнс, с който авторът се опитва да докаже чрез ста­тистически анализ на ъглите на въздействие върху кремъчното ядро, че еолитните кремъчни производства са с естествен произход.

През 1910 г. Анри Брьой провел проучвания, които според него трябвало да сложат край на еолитните спорове. В публикацията си, често цитирана по-късно, той съобщава, че открил наподобяващи сечива кремъци; находището било в Танетийска формация при Бел-Асиз, близо до Клермон. Формацията се отнасяла към ранния еоцен, което предполага, че находките са на възраст около 50-55 млн. години. Брьой обаче не можел да си представи, че е възможно да е имало човешки същества през еоцена. Как тогава се били появили тези кремъчни предмети? По време на разкопките, Брьой открил няколко кремъчни отломъка, близо до които лежали отцепени от тях люспи. По някои от тези люспи имало „пета", образу­вана при удара. По други парчета имало отлюспвания, които приличали на ретуш. Според Брьой, всичко това се дължало единствено на на­тиска на земните пластове.

Дали наистина е възмож­но този натиск да даде ре­зултатите, наблюдавани от Брьой? Лиланд У. Патерсън - един от съвременните спе­циалисти по каменни сечива - твърди, че в такива условия много рядко се получават ясно оформени „пети" от удар. За това обикновено е необходим целенасочен удар.

Вероятно Брьой е подбрал илюстрации на най-добрите

примери за кремъчна люспа, намерена в съседство с парчето, от което е отцепена (фиг. 3.8). Обаче следите от отцепвания и ретуш по тях са много по-груби, отколкото по ядрата и пластините, подбрани от автора като илюстрация за псевдоеолити (фиг. 3.9). Според твърде­нията на Брьой, всички те били резултат от естествено отцепване, причинено от геологичния натиск. Това становище обаче би било оправдано, единствено ако той беше намерил люспите от по-добре изглеждащите еолити, също в съседство с отломъка родител. Таки­ва случаи нямало.

Незадоволителното естество на хипотезата на Брьой за геологич­ния натиск би станало още по-явно, ако разгледаме това, което са­мият той нарича „два наистина изключителни предмета, чието мес­тонахождение - във вътрешността на пластовете - е абсолютно си­гурно."

Брьой твърди, че първият предмет (фиг. 3.10) е буквално нераз­личим от някоя Азило-Тарденоазка ^гсШогг, т.е. челна стъргалка. По принцип, учените приписват оръдията от Азило-Тарденоазки тип на Homo sapiens sapiens, обитавал Европа през късния плейстоцен. В описанието, което дава на втория изключителен предмет (фиг. 3.11), Брьой го сравнява със сечивата, открити на един френски обект от късния плейстоцен - Лез Ейзи. Натискът на земните плас­тове не изглежда като адекватно обяснение за тези две сечива, чия­то възраст е над 50 млн. години.

И все пак статията на Брьой още се цитира като доказателство за това, че еолитите са по-скоро естествен, отколкото изкуствен про­дукт. Този тип цитиране е много ефективна пропагандна техника. В крайна сметка колко човека биха си дали труда да изкопаят ориги­налния текст на Брьой и сами да проверят дали в твърденията му наистина има смисъл?

Категоричната публикация на Брьой се появява през 1910 г. и предшества повечето от откритията на Моар в Източна Англия. Ко­гато находките на последния започнали да привличат внимание, Брьой отишъл в Англия, за да се запознае на място с тях. Колкото и да е изненадващо, той подкрепил Моар и приел, че откритите в пли-оценските пластове на формацията Ред Краг при Фоксхол оръдия са автентични. Освен това Брьой заявил, че някои от тези, които били открити в пластовете под Ред Краг, били „абсолютно неразличими от класическите кремъчни сечива". Възрастта на наслагите, които лежат под Ред Краг, се колебае някъде между 2 и 55 млн. години. По-късно Брьой отново заел уклончива позиция. В едно късно изда­ние на неговата книга „Хората през Старата каменна ера", излязло през 1965 г. - след неговата смърт - се споменава само, че „извес­тен брой от пластините биха могли да бъдат приети като дело на човешка ръка, макар ъгълът им на отцепване да говори срещу това". Някой би могъл с право да се учуди от факта, че Брьой не споменава за предметите, които били - по неговите собствени думи - „не прос­то еолити, но и напълно неразличими от класическите кремъчни сечива".

Още един от важните елементи в еолитните спорове е и тестува-нето на ъгъла на платформата, предложен от Алфред С. Барнс. Ма­кар през 20-те години на XX в. той да бил на страната на Моар, по-късно Барнс се обявил срещу него. През 1939 г. той станал автор на труд, който според редица съвременни специалисти се оказал смър­тоносен удар срещу английските еолити на Моар. Барнс не се огра­ничил само с Моар. Неговото изследване, озаглавено „Разликите между естествените и човешките следи по праисторическите кре­мъчни оръдия", разглежда също така каменни призводства от Фран­ция, Португалия, Белгия и Аржентина.

Една от основните тези на поддръжниците на еолитите била, че природните сили не са в състояние да причинят отлюспванията, които се наблюдавали върху въпросните предмети. Барнс посветил търсенето си на някакъв метричен начин, с който да може да се докаже, дали това е така, или не. За тази цел той избрал един елемент, кой­то нарекъл „ъгъл платформа-белег". Барнс обяснява следното: „Ъгълът платформа-белег е ъгълът, сключен между платформата или повърхността, върху която е нане­сен удар или е приложена сила - с цел да се отцепи пластина - и белега от сечивото, останал на мястото на удара." При автентичните човешки творения този ъгъл трябва да е остър.

Ъгълът, който се наблюдава при естествени продукти, би следвало да е тъп.

Не можем да не призна­ем, че от описанието на Барнс не става ясно какъв точно ъгъл трябва да бъде измерен. Говорихме със спе­циалисти по каменни сечи­ва от Областния музей в Сан Бернардино, Калифорния, включително и с капаците­та в тази област Рут Д. Симпсън, но те също не можаха да определят, какъв ъгъл е измервал Барнс. При всич­ки положения, той е вяр­вал. Ма-белег е открил обективно измерима характеристика, с чиято по­мощ да може да различи естествените следи от човешката дейност.

За да бъде ефективно, това измерване би трябвало да се приложи не към един екземпляр, а към обширна извадка от образци от въп­росното производство. Според Барнс една подобна извадка „може да се приеме за създадена от хора, ако при по-малко от 25 % от образ­ците ъгълът платформа-белег е тъп (повече от 90°). След като зада­ва това условие, Барнс достига до унищожителни заключения: нито един от еолитите, които изследвал, включително тези на Моар, не бил дело на човешка ръка. Интересно е да се отбележи, че самият Моар е бил наясно с критерия на Барнс и е смятал, че неговите находки попадат в необходимите стойности. За Барнс обаче, а и за почти цялата научна общност, с това бил поставен край на спора.

Не трябва да пропускаме и че по това време споровете, засягащи еолитите и другите каменни производства от терциера, отдавна вече не били най-горещият проблем във водещите кръгове в науката. Откритията, свързани с Явайския човек и с човека от Пекин, доп­ринесли за все по-силното убеждение на учените, че ключовият пре­ход от майнуподобни предшественици към способни да създават оръдия хора (или протохора) се е състоял някъде в ранния или сред­ния плейстоцен. Тази тенденция превърнала предполагаемите ка­менни сечива на хора от плиоцена в страничен проблем, без особено значение. Все пак Барнс изпълнил важната (макар и мръсна) зада­ча - да премахне ненужните останки от неуместни факти. Всеки път когато се случело така, че се повдигала темата за много стари кремъчни производства, а това все още се случва, учените можели спокойно да се позоват на публикацията на Барнс. Дори и в наши дни, занимаващите се с каменни оръдия изследователи прилагат метода на Барнс.

При едно по-внимателно вглеждане обаче ще се окаже, че катего­ричното опровержение на Барнс може да се нуждае от опровергава­не. Ето какво пише през 1986 г. канадският антрополог Алан Лайъл Брайън: „Все още сме много далеч от разрешаването на проблема с това, как да различим „натурафактите" от артефактите. За тази цел са необходими още проучвания. Начинът, по който този въпрос е разрешен в Англия - чрез прилагането на метода на Барнс за ста­тистически анализ на ъгъла платформа-белег, не е универсално приложим към всички случаи, в които е необходимо да се различат естествени от изкуствени продукти." По време на един телефонен разговор от 28 май 1987 г., проведен с един от двама ни, Брайън също така изрази едно предпазливо предположение, че в опита си да елиминира всички аномални европейски кремъчни производст­ва Барнс е отишъл твърде далеч. С оглед последните изследвания Брайън спомена, че някои от австралийските късноплейстоценски сечива не съответстват на изискванията на Барнс.

Олдованското производство, отнасящо се към по-долните нива на дефилето Олдувай, е още един пример за комплекс, който не отго­варя на критериите на Барнс. Ако вземем предвид изключително примитивното естество на находките, които според Луис Лики - са сравними с материалите на Моар, би трябвало да ни направи впечат­ление, че тяхната автентичност никога не е била оспорвана от науч­ната общност. Това може би се дължи на факта, че Олдованското производство поддържа приетата като догма хипотеза за произхода на човека в рамките на африканската еволюция.

Като имаме предвид възгледите, защитавани от Брайън и от дру­ги изследователи, би трябвало да ни е ясно, че не можем да оправда­ем едно пълно отричане на еолитите и другите ранни кремъчни про­изводства, което се основава само на метода на Барнс.

Нови примери за еолитни оръдия от Америка

Въпреки огромните усилия на Брьой и Барнс, еолитният въпрос продължава да преследва археолозите. Наскоро в двете Америки бяха открити няколко аномално стари, примитивни каменни производс­тва, подобни на еолитната.

Повечето археолози поддържат теорията, според която ловци от Сибир са преминали в Аляска, като използвали сухоземната връз­ка, получила се в резултат от спадането на морското ниво; то било причинено от последния ледников период. По време на този период Канадският леден щит възпирал миграциите на Юг. Едва преди около 12 000 години се появил свободен коридор, който позволил на първите американски имигранти да проникнат на територията на днешните Съединени щати. Това били т. нар. „ловци от Кловис", известни с характерните си върхове за копия. Те съответстват на развитите каменни сечива от края на палеолита в Европа.

В разрез с тази теория, на много - разкопани със съвременни археологически методи - обекти в Америка са открити следи от хора, които са на възраст от около 30 000 години. Сред тях са Ел Седрал в Мексико, о. Санта Барбара край бреговете на Калифорния и пещерното обиталище Бокиерайо до Ситио да Педра Фурада в Бра­зилия. Други спорни находища са много по-стари.

Джордж Картър и находището Тексас Стрийт

Един от добрите примери за оспорвано ранноамериканско кре-мъчно производство, подобно на европейските еолити, е откритото от Джордж Картър. През 50-те години на XX в. той ръководил про­учванията на Тексас Стрийт в Сан Диего. На този обект, в нивата, съответстващи на последния междуледников период, т. е. отпреди 80 000-90 000 г., Картър открил пещи и груби каменни оръдия. Веднага се намерили критици, които да се подиграят с откритието, определяйки предполагаемите сечива като естествен продукт или „кар-тифакти". По-късно, Картър бил публично опозорен в един курс лек­ции в Харвард, наречен „Фантастична археология". И все пак Картър предложил ясни критерии за разграничаване на тези сечива от фраг­ментирани по естествен път камъни, като твърденията му били подк­репени от специалисти в областта - например от Джон Уитхофт.