Съкровища на снега патриция Ст. Джон 1981



страница1/11
Дата08.05.2018
Размер1.76 Mb.
#68668
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11
СЪКРОВИЩА НА СНЕГА

Патриция Ст. Джон 1981


СЪКРОВИЩА НА СНЕГА

Анет знаеше, че никога няма да може да прости на Люсиен за това, което направи на Дани. И тя искаше да бъде сигурна, че никой друг няма да му прости. Но тогава някои чудни неща започнаха да се случват на двамата...

Тази прекрасна история от Патриция Ст. Джон е била любима на поколения деца по целия свят. Тук тя е отпечатана изцяло.

Книгата на Патриция Ст. Джон СЪКРОВИЩА НА СНЕГА сега е заснета на изключително великолепен игрален филм. Тази топла, пленяваща история ще възхити цялото семейство.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Когато бях седемгодишна отидох да живея в Швейцария. Моят дом беше една дървена къща в планината над селцето, където представих, че Анет и Дани живеят.

Както тях, аз отивах в селското училище с шейна на лунната светлина и помагах в събирането на сеното през лятото. Аз следвах кравите високо в планината и спях в сеното. Отивах на църква на Бъдни вечер, за да видя елхата украсена с портокали и медени мечета-курабийки и също така ме водеха при лекаря в града над долината. Клаус беше моето собствено бяло котенце, което ми подари един селянин и моите братчета-бебета се возеха в каручката за мляко, теглена от голямото Сент-Бернардско куче.

Но всичко това беше преди двадесет години и аз съм ходила там след това на гости; Швейцария вероятно днес е много различна. Смятам, че сега би било невъзможно за едно дете да пропусне училище за по-дълго време и без съмнение медицинската помощ се е подобрила. Вероятно всички малки селища имат днес своя лекар, не знам.

Но знам, че днес, както преди двадесет години, малкото училище и църквата все още стоят, звънчетата на кравите все още звънтят в долината и нарцисите вее още изпълват с благоухание полетата през май. И аз се надявам, че малките деца все още пеят рождествените песни под елхата на Рождество Христово и обичат своите мечета-курабийки така, както и аз обичах моето.

Не дадох на селцето истинското му име, защото, заради историята, аз прибавих едно или две неща, които в действителност не са там. Например, няма такъв град наблизо, до който да не може да се достигне през прохода. Но от друга страна аз се опитах да се придържам към действителността и ако някога отидете в Швейцария и вземете електрическия влак от Монтрьо нагоре, ще спрете на една малка гара, където ливадите достигат до перона, а зад нея се издигат високи зелени хълмове осеяни с дървени къщи. Отдясно на линията насипът се спуска надолу в една пенлива, стремителна река, зад която планините отново се издигат и между една дълга зелена планина и една скалиста назъбена планина се намира Проходът. Ако, към всичко това, видите ниската бяла сграда на училището недалеч от гарата и острият дървен връх на църковната камбанария, издигащ се зад хълмчето, ще знаете, че това е селцето, където тази история се роди.

ГЛАВА ПЪРВА

Беше Бъдни вечер и лунната светлина хвърляше сенки върху снега зад трите изкачващи се фигури по стръмната бяла планинска пътека. В средата крачеше една жена с дълга обемиста фустанела и тъмна пелерина около раменете. Здраво стиснало ръката й ходеше едно шестгодишно, чернокосо момченце, което говореше през цялото време с пълна уста. Малко настрана вървеше с обърнати към звездите очи малко момиченце на седем години. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите и близо до сърцето си тя носеше едно златно мече-курабийка с очи от бяла глазура.

Малкото момче също имаше медено мече-курабийка, но го беше изяло цялото, с изключение на задните крака. То поглеждаше хитричко момиченцето. „Моето беше по-голямо от твоето" каза то.

Момичето изглеждаше равнодушно. „Няма да променя мнението си," отговори тя спокойно, без да обръща глава. Тогава тя погледна отново с изпълнени с обич очи красивото същество в ръцете си. Колко здраво изглеждаше, колко приятно миришеше и колко ярко блестеше на звездната светлина. Тя никога няма да го изяде, никога! На осемдесет малки деца от селото бяха раздадени мечета-курабийки, но нейното беше най-красивото.

Да, тя ще го запази за спомен от тази вечер и винаги когато го поглежда ще си спомня за Бъдни вечер — леденото синьо небе, топлия блясък на осветената църква, елхата отрупана със сребърни звезди, рождествените песни, яслата и милата тъжна история на Рождество Христово. Искаше й се да плаче, когато мислеше за гостилницата, в която нямаше място. Тя би отворила вратата си широко, за да ги приеме.

Люсиен, момчето, се дразнеше от нейното мълчание. „Аз почти свърших моето" забеляза той, дъвчейки. „Нека да опитам твоето, Анет; ти още не си го започнала." Но Анет поклати глава и притисна мечето си още по-силно. „Аз никога няма да го изям", отговори тя; „Аз ще го пазя завинаги и винаги."

Те дойдоха до мястото, където пътищата им се разделяха. Ронливата бяла пътека, очертана от следите на шейни се разделяше. На няколко стотина метра по дясното разклонение имаше група планински къщи с блеснали светлини в прозорците и тъмни обори струпани зад тях. Анет беше почти у дома.

Госпожа Морел се двоумеше, „Можеш ли да изтичаш до къщи сама, Анет? попита тя колебливо, „или да те изпратим до вратата?"

„О, по-добре да си отида сама," отговори Анет, „благодаря ви, че ме взехте. Лека нощ, госпожо; лека нощ, Люсиен."

Тя се обърна и побягна, да не би госпожата да промени мнението си и да настоява да я изпрати до вратата, когато толкова много искаше да бъде сама.

Тя искаше да се отърве от Люсиеновото бъбрене и да се обвие с тишината на нощта. Как можеше да мисли и да гледа звездите, когато трябваше да отговаря учтиво на Госпожа Морел и Люсиен?

Тя никога не бе излизала сама нощем преди това и даже това беше една случайност. Трябваше да отиде на църква с шейната с мама и с татко; те всички мислеха за това и го планираха от седмици. Но тази сутрин майка й се разболя и баща й отиде с обедния влак да доведе лекаря от града над долината. Докторът беше пристигнал около четири часа след обяд, но не можа да излекува майка й навреме, за да се привдигне и да отиде на църква така, както Анет се надяваше, така че за нейно голямо разочарование тя трябваше да отиде с Госпожа Морел от къщата на хълма. Но когато стигна до църквата беше толкова красиво, че тя забрави всички освен елхата и обаянието на Рождество.

Обаянието продължаваше; и сега, както беше застанала сама между снега и звездите, беше жалко да се прибере вътре и да наруши очарованието. Тя се колебаеше, докато стигна стъпалата водещи към балкона и се огледа наоколо. Точно насреща се мержелееше оборът; Анет можеше да чуе как животните се движат и дъвчат в яслата. Обзе я славна идея. Тя помисли за момент, прекоси следите от шейна и повдигна резето на вратата. Милата топла миризма на добитък, мляко и сено я докосна, когато се промъкна вътре; тя се промуши между краката на кестенявата крава и пропълзя върху скарата със сено. Кестенявата крава вечеряше, но Анет просто обви ръцете си около врата й и я остави да дъвче, защото сигурно кравите така са дъвчели, когато Мария седеше между тях с новороденото Бебе в ръцете си.

Тя погледна към яслата и за нейното възбудено въображение изглеждаше, като че ли небесното Бебе лежи в сламата и кравите, кротко и почитателно, Му се кланят. През една дупка в покрива тя виждаше една ярка звезда и си припомни как една звезда грееше над Витлеем и водеше мъдреците към къщата, където Исус лежеше. Тя можеше да си представи как се влачат през долината на своите залитащи камили. И сигурно всеки момент сега вратата ще се отвори леко и овчарите ще се вмъкнат с малки агънца в ръцете си и ще предложат да покрият Детето с вълнено руно. Като продължаваше така, обзе я голяма жалост за бездомното Бебе, за което всички врати бяха затворени.

„В нашата къща би имало предостатъчно място" прошепна тя, „и въпреки това тук е най-хубавото място. Сеното е сладко, чисто и дъхът на Луиза е топъл и приятен, може би Бог въпреки всичко избра най-хубавата ясла за своето Бебе."

Тя щеше да остане там и да мечтае цяла нощ ако не беше проблесването на един фенер през полуотворе-ната врата на обора и звука на твърди скриптящи стъпки върху снега. Тогава чу баща си да я вика със забързан, загрижен глас.

Тя се свлече от скарата, избегна опашката на Луиза и изтича към него с широко отворени ръце.

„Дойдох да пожелая на кравите честито Рождество," каза тя, смеейки се. За мен ли идваш да ме търсиш?"

„Да", отговори той, но не се смееше, лицето му беше бледо и сериозно на лунната светлина и той хвана ръката й и почти я повлече по стълбите. „Трябваше да си дойдеш веднага, след като майка ти е толкова болна. Тя непрекъснато пита за теб този последен половин час."

Сърцето на Анет заби ужасно, защото някак си елхата беше изместила всичко от ума й и през цялото това време майка й, която тя обичаше толкова много, лежеше болна и искаше да я види. Тя мислеше, че докторът я е излекувал. Изтегли ръката си от бащината си ръка и изтича с угризение на съвестта по дървените стълби и се вмъкна в спалнята на майка си.

Нито лекарят, нито селската сестра я видяха когато пропълзя до леглото, защото тя беше малко, слабо дете, което се движеше като сянка. Но майка й я видя и полупротегна ръце. Анет безмълвна се хвърли в тях и скри лицето си на майчиното рамо. Тя започна да плаче тихичко, защото майчиното й лице беше бяло почти като възглавницата и я плашеше. Освен това, тя съжаляваше, че беше отсъствувала толкова дълго.

„Анет," прошепна майка й „спри да плачеш; аз имам подарък за теб."

Анет спря изведнъж. Подарък? Разбира се, Рождество е. Тя беше почти забравила, майка й винаги й даваше подарък, но обикновено на Нова Година. Къде може да бъде той? Тя се огледа наоколо в очакване.

Майка й се обърна към сестрата. „Дайте й го" прошепна тя. И сестрата дръпна одеялото и извади едно вързопче обвито в бял шал. Тя дойде при Анет и й го подаде.

„Твоето малко братче," обясни тя. „Нека да отидем до огъня и ти ще го люлееш в люлката му. Трябва да оставим майка ти да спи. Целуни я за лека нощ."

„Твоето малко братче" повтори слабият глас на майка й. „То е твое, Анет. Отгледай го, обичай го и се грижи за него вместо мен. Аз ти го давам."

Гласът й заглъхна и тя затвори очи. Анет, твърде учудена за да говори, се остави да бъде водена по стълбите надолу от сестрата. Тя седна на едно столче до печката да люлее дървената люлка, където нейният Рождествен подарък лежеше повит в шалове и одеяла. Дълго време тя стоя много тихо наблюдавайки купчинката, която беше нейното малко братче. Снегът хвърляше странна светлина върху стените и блясъкът на печката даваше червени отблясъци върху тавана. Къщата беше много тиха и Рождествената звезда светеше вътре през откритите прозорци. Така беше гряла тя върху онова Рождествено Бебе в яслата във Витлеем и така Мария седеше и наблюдаваше Божия малък Син, точно както тя седи до печката и наблюдава малкото братче.

Тя протегна почтително пръсти и докосна върха на мъхестата му главичка, всичко, което се виждаше от него. След това с уморена въздишка тя наклони главата си върху люлката и остави своето приказно въображение да блуждае където си иска — звезди, овчари, мъдреци и курабийки — те всички се разбъркаха в главата й, и постепенно тя се свлече на пода.

Тук я намери баща й един час по-късно, лежаща така, спокойно заспала като бебето братче, светлата й главица положена върху люлката.

„Бедни малки същества без майка," каза той, като се наведе да я вдигне; „как ще ги отгледам без нея?"

Защото майката на Анет беше отишла да прекара Рождество Христово с ангелите.


ГЛАВА ВТОРА

И ето как Даниел Бюрние на възраст три часа стана специална собственост на Анет Бюрние, седемгодишна.

Разбира се, любезната медицинска сестра от селото остана за известно време да го къпе и да го храни и когато тя си отиде, баща й плащаше на една жена от селото да идва и да се грижи за него. Но той принадлежеше на Анет и никой никога не говореше за него по друг начин, освен като бебето на Анет.

Защото, след като първият шок на нейната мъка беше преминал, Анет събра цялата обич на своето, натъжено, самотно малко сърце и я изля върху малкото си братче. Тя държеше шишето му докато сучеше и седеше тихо до люлката му да не би да се събуди и да я потърси. Тя изтичваше до него през нощта, ако се събуди или хленчи и го изнасяше на балкона по обяд, за да може слънцето да го погрее. И в тази атмосфера на любов и слънце бебето заякваше, докато нямаше друго бебе на неговата възраст в долината, което да се сравнява с него по сила и хубост. То спеше и се събуждаше, усмихваше се и ядеше, риташе и спеше отново. В действителност, то нито за момент не създаваше грижа на никого.

„То беше родено под щастлива звезда," възкликна жената от селото, като го наблюдаваше замислено.

„Той беше роден под една Рождествена звезда" каза Анет сериозно; „Аз мисля, че той ще бъде винаги добър и щастлив."

И само как растеше! По времето когато слънцето започна да разтопява снеговете и минзухарите започнаха да се подават по белите поляни, те трябваше да мислят за нови дрехи, и когато кравите излязоха в планината, той имаше вече първо зъбче, и тъй като Анет не знаеше нищо за първото зъбче и не очакваше безпокойство, бебето само забрави, че трябва да има нещо тревожно и вместо да се дразни и да плаче, то просто се смееше и сучеше пръстите си.

По времето когато буковите листа почервеняха като златни факли между тъмните борове и първите виелици започнаха да духат в планината, Дани обикаляше наоколо и люлката му вече не можеше да го задържи. Той искаше да изследва всичко от печката до балконските стъпала и Анет прекара няколко неспокойни седмици да го издърпва от опасност.

Точно по това време Анет слизайки във всекидневната след като беше завила Дани в люлката му, намери баща си седнал до печката, подпрял глава в ръцете си, изглеждащ стар, уморен и посивял. Той често изглеждаше стар и уморен откакто жена му умря, но тази вечер изглеждаше по-зле от обикновено и Анет, която се стараеше упорито да замести майка си, се покатери на коляното му и допря до неговата костелива кафява буза своята мека бузка.

„Какво има татко?" попита тя. „Много ли си уморен тази вечер? Да ти стопля ли една чаша кафе?"

Той я погледна любопитно за една-две минути. Тя беше толкова малка и лека, като някоя златокоса фея, но колко чувствителна и женствена беше! Някак си през изминалата година той си беше изработил навик да й разказва своите мъчнотии и даже да слуша нейния сериозен съвет. Затова сега той притегли главата й към рамото си и й разказа всичко. „Трябва да продадем някои от кравите, дъщеричке," обясни той тъжно. „Трябват ни още пари или няма да има зимни обувки за теб."

Анет повдигна главата си и го загледа с ужас. Те имаха само десет крави и всяка от тях беше личен приятел. Всяка една от тях щеше да им липсва страшно; тя трябваше да мисли за по-добър начин от този да спечелят пари.

„Виждаш ли," продължи баща й, „другите мъже имат съпруги, които да се грижат за малките им; аз трябва да плащам на жена да гледа Дани и това излиза скъпо. Но някой трябва да се грижи за него, горкото малко момченце."

Сега Анет се изправи и отхвърли назад плитките си. Тя виждаше своя път много ясно и трябваше да накара баща си да го види също.

„Татко," каза тя много бавно и отчетливо, „ти не се нуждаеш от госпожица Мотие повече, аз съм на осем и половина години сега и аз мога да се грижа за Дани по-добре от всеки друг. Ти няма да ми плащаш нито стотинка и тогава ще можеш да задържиш кравите. Защото, помисли татко, колко нещастни ще бъдат те да ни напуснат! Аз мисля, че Пакрет ще плаче!"

„Но ти трябва да ходиш на училище", каза баща й до известна степен със съмнение; „няма да е редно да те държа в къщи и във всички случаи това е против закона. Учителят ще иска да знае защо и той ще каже на кмета и ще си навлечем неприятност."

„Но много по-важно е да се грижа за Дани," отговори Анет, сбръчвайки челото си, „и ако обясниш на учителя, той ще разбере. Той е любезен учител и е твой приятел, нека да опитаме и да видим какво ще се случи." „Аз ще уча уроците си тук в кухнята, татко, всяка сутрин и Дани може да играе на пода, и във всички случаи това е само за четири години. Когато Дани стане на пет, той ще ходи в забавачката и аз мога да го завеждам долу и да отивам в голямото училище.

Баща й продължи да я гледа замислено; каквато беше малка, тя беше умна като жена в гледането на бебето и беше чудно сръчна в поддържане на къщата. Но тя не можеше да готви, или да кърпи чорапите, или да върши груба тежка работа; и освен това, тя трябваше все пак да учи. Той седя замислен в мълчание за цели пет минути, след това му хрумна една идея.

„Чудя се дали баба ти би дошла" каза той изведнъж. „Тя е стара и има ревматизъм, и зрението й е слабо, но тя може да готви и да кърпи вероятно, и може да ти помага в уроците вечер. Тя ще бъде компания за теб също, когато аз съм в планината. Ти си малко момиче, за да оставаш сама през целия ден. Ако напиша едно писмо на учителя, да му кажа, че баба ти ще те занимава малко с уроците, може би той ще се съгласи да премълчи за това.

Анет слезе от коляното му и донесе два листа хартия, писалка и мастило от бюфета.

„Напиши и на двамата сега" каза тя, „и аз ще ги пусна в пощата, когато отивам за хляб. Тогава ще получим бързо отговорите."

И двете писма бяха отговорени тази седмица. Първият отговор беше под формата на баба, която пристигна с влак приведена и саката, с една дървена кутия опакована много сигурно. Анет отиде да я посрещне и наблюдаваше как малкото електрическо влакче пълзи като гъсеница по пътя и долината между ливадите. Беше доста късно, машинистът обясняваше сърдито, защото една крава се беше заблудила по линията и влакът трябваше да спре. След това той тръгна толкова бързо, че баба едва имаше време да слезе и дървената й кутия беше хвърлена след нея, когато влакът вече се движеше.

Баба, обаче, изглеждаше съвсем непокътната; тя се облягаше на бастуна си и искаше да знае как ще изкачи хълма. Анет, която не знаеше нищо за ревматизъм, предложи да вървят, но баба каза: „Глупости, дете", и най-после те се качиха в една празна каруца която беше докарала сиренето до влака и сега се връщаше обратно в планината. Пътят беше каменист, колелата дървени и мулето несигурно и Анет се радваше на пътуването много повече отколкото баба. Но възрастната жена стискаше зъби и не се оплакваше; тя само изпусна една уморена въздишка на облекчение, когато се намери сигурно настанена на дивана до печката, с възглавница на болния гръб и Анет суетеща се да й приготви чай.

Дани излезе изпод масата, като се придвижваше до мястото си; той пъхна три пръста в устата си и се засмя на баба, която сложи очилата си за да го види по-добре. Те стояха известно време наблюдавайки се един друг, нейните замъглени стари очи срещащи неговите сини незабравки, и тогава той отхвърли глава назад и се засмя отново.

„Това дете ще прокъса дъното на панталоните си," каза баба, като взе една филия хляб с масло и сладко; „той трябва да се научи да пълзи."

Тя не каза нищо повече докато не свърши чая си, след това събра трохите от черната си пола и стана, опирайки се тежко на бастуна си.

„Така" забеляза тя, „аз дойдох. Каквото мога, ще върша; каквото не мога вие трябва да вършите за мен. Сега, Анет, обърни това бебе нагоре и ела и ми покажи кухнята." И от този момент баба вършеше каквото можеше, Анет правеше останалото и домакинството вървеше като по часовник. Всичко с изключение на Дани, който продължаваше да обикаля около крака на масата придвижвайки се по седалището си, независимо от баба. Така след няколко дни Анет беше изпратена в селото да купи 1 м. дебел черен филц и баба приши кръгли кръпки на седалищата на всички Даниви гащета. Той изглеждаше малко смешен с тях, но те изпълняваха своята цел много добре и освен това те рядко се виждаха защото бяха почти винаги отдолу.

Вторият отговор дойде под формата на селския учител, който с мъка се изкачи от долината късно една събота следобед, за да търси господин Бюрние. Той доеше кравите и го видя да идва през прозореца на обора, и като не искаше да спори с учителя, понеже се страхуваше, че ще получи най-лошото от него, избяга през задната врата и се скри в сеното в плевника. Анет, която също гледаше през прозореца на всекидневната, видя как краката на баща й изчезват по стълбата точно когато учителят зави покрай ъгъла и тя чудесно разбра какво се очакваше от нея.

Тя отвори вратата и покани учителя вътре, като му предложи учтиво най-хубавия стол с червена плюшена седалка. Той обичаше много Анет и Анет много го обичаше, но днес те се стесняваха малко един от друг. Баба скръсти ръцете си и седна изправена като стар военен кон, надушващ битката.

„Дойдох да видя баща ти" започна учителят, покашляйки нервно, „и да обсъдим неговото писмо относно твоето отсъствие от училище. Аз не мисля, че това е редно за едно малко момиче на твоята възраст. Освен това, то е противозаконно."

„Държавата няма да знае нищо за Анет, ако вие не кажете," каза бабата кратко. „Освен това, аз ще обучавам детето. Аз не мисля, че е редно за едно момченце на възрастта на Даниел да бъде оставено без грижите на сестра си."

„Но не можете ли вие да се грижите за него?" предложи учителят любезно.

„Разбира се, че не," отговори отсечено баба, „зрението ми е толкова слабо, че не го виждам къде отива и ръцете ми са толкова ревматични, че не мога да го повдигна ако падне. Освен това, той се придвижва като експресен влак, и аз съм почти на осемдесет. Вие не знаете какво казвате."

Учителят гледаше втренчено Дани, който се беше заровил с лице в дървената купчина и ядеше стърготини, от него не можеше да се види нищо освен черните филцови кръпки и неговите пълнички кафяви крачета. Те несъмнено подхождаха добре на бабините високи черни обувки с връзки.

Учителят беше в недоумение. Вероятно неговия стар приятел господин Бюрние ще бъде по-разумен. Той се обърна към Анет. „Кога ще се върне баща ти Анет?" попита той.

„Не знам, той излезе и може би няма да се върне скоро. Не си струва да чакате, господине" отговори Анет непоколебимо, знаейки много добре, че нейният баща ще се върне веднага след като шапката на учителя изчезне в долината.

Учителят седеше замислен. Той беше добър човек и беше истински загрижен за Анет и за своето задължение към нея. Но той не искаше да остави своя стар приятел в ръцете на закона, особено когато беше съвсем явно, че детето е необходимо в къщи. Най-после му хрумна една идея; той не мислеше, че е много добра, но все пак беше по-добра от нищо.

„Аз ще оставя нещата така," каза той най-после, „но при условие само; и то е, всяка събота сутрин, когато Анет слиза долу за хляба, тя ще идва при мен в къщи и аз ще я изпитвам. Ако установя, че тя напредва, няма да кажа нищо, но ако намеря, че не е научила нищо, тогава ще се чувствам задължен да настоявам тя да посещава училище като другите деца."

Той се опита да говори строго, но Анет го погледна сияеща и Дани, чувствайки семейната победа, изведнъж се обърна с лицето нагоре и изкудкудяка като петле. Учителят погледна за момент тези две хубави деца без майка, усмихна се много нежно и си тръгна; и щом като той изчезна в боровата гора, Анет изтича до вратата и извика баща си да слезе от плевника и да сподели общата радост.

И така всяка събота сутрин Анет почукваше на входната врата на високата бяла къща, където живееше учителят, със своята кошница за хляб на гърба и изпокъсаната тетрадка за упражнение в ръка и учителят я приемаше с радост. През зимата те сядаха до печката и си хапваха плодова пита и топъл шоколад, а през лятото сядаха на верандата и ядеха череши и пиеха ябълков сок. След това започваше изпитването.

Те винаги започваха с аритметиката, но Анет не беше добра по аритметика и тъй като тя никога не знаеше отговорите, след няколко минути учителят установяваше, че е губене на време да задава повече въпроси и затова преминаваха на история; а тук Анет никога не се нуждаеше от въпроси: тя се навеждаше напред обхванала с ръце коленете си и разказваше как Вилхелм Тел е спечелил свободата на Швейцария и как смелият малък син беше стоял спокойно докато ябълката на главата му беше разцепена от свистящата стрела. Тя разказваше за смелия затворник от Шилъонския замък, който крачил в килията си докато камъните на настилката се износили от стъпките му; и за разделението на Кантоните.

И след това тя разказваше за красивата Люс, която извела кравите си на паша и била отведена от господаря на замъка Грюйер; тя вехнела в своя каменен затвор, тъгувайки за горите и поляните и за Алпийските склонове и умряла от разбито сърце. Гласът на Анет почти потреперваше, когато говореше за красивата затворничка и учителят се вълнуваше също така.

След това те преминаваха към историята за Валденските мъченици, които бяха преследвани за своята вяра, и които отиваха на смърт, пеейки славословия. Телата им бяха хвърляни в пропастите, но тяхната вяра и любов живееха, и духовете им отиваха с радост при Бога. Анет и учителят се поглеждаха един друг с блеснали очи, защото и двамата обичаха смелостта, и след това те се обръщаха към Библията, която Анет започваше да познава доста добре, защото четеше на глас всяка вечер на баба.

Дотук учителят беше забравил, че е имал намерение да се кара на Анет за нейното безразличие към аритметиката, но вместо това той й даваше нови книги за четене, и запълваше пролуките на нейната кошница с пикантни курабийки - сърца от джинджифил и кръгли шоколадови пръчици увити в сребърна хартия. След това те си казваха един на друг сърдечно довиждане и той стоеше на вратата и я наблюдаваше докато стигне до края на боровата гора, защото там тя винаги се обръщаше за да му помаха.

Преди много години учителят беше обичал едно златокосо момиче, което живееше високо горе в планината и той беше купил тази бяла къща и я направил хубава за нея; но тя отишла да бере солданели и беше убита от една коварна преспа — късен сняг. Така че учителят в действителност живееше сам. Но в неговите сънища тя беше винаги там, а така също една малка дъщеря с царевични плитки и очи като тинтява, седнала на столче до колената му. В събота сутрин тази част от съня на учителя ставаше действителност.

ГЛАВА ТРЕТА

Беше отново Бъдни вечер, пет години след започването на този разказ и следователно Дани беше петгодишен. Това беше велик ден, защото за първи път в неговия живот решиха, че е достатъчно голям, за да отиде с Анет на църква и да види елхата.

Сега той седеше в леглото, пиеше от купичката картофена супа, като златокосата му главичка едва се подаваше над огромния бял пухен юрган, който беше почти толкова дебел колкото и широк. Анет седеше до него и държеше в ръката си едно блестящо медено мече-курабийка.

„Съжалявам, Дани," произнесе тя твърдо, „но не можеш да го оставиш в креватчето си. На сутринта ще бъде цялото на трохи. Погледни! Ще го сложа там на бюфета и луната ще го огрее и ти ще можеш да го виждаш."

Дани отвори уста, за да оспори, но промени намерението си и напълни устата си с картофена супа. Беше неразумно от страна на сестра му да не му остави мечето да го прегръща цяла нощ, но в края на краищата имаше толкова много други неща за които да се радва. Дани беше винаги щастлив, от момента, в който отваряше очите си сутрин, до момента, когато ги затваряше вечер. Тази вечер той беше особено щастлив защото беше чул камбаните и беше видял блестящата елха и беше излизал на снега на звездна светлина. Той подаде празната купичка на Анет и се сви на кълбо под пухената си завивка.

„Мислиш ли," попита той доверчиво, „че дядо Коледа ще дойде ако си сложа пантофките на прозореца?" Анет погледна по-скоро учудена и си мислеше къде ли е чул за такова нещо, тъй като в Швейцария дядо Коледа не е така добре позната личност както в Англия. Децата в Швейцария получават мечета-курабийки от елхата на Бъдни вечер и подаръци от семейството на Нова Година. На Рождество те отиват на църква и имат празник, но малко деца получават подаръци.

„Казват," продължи Дани, „че пристигал с шейна теглена от елен и оставял подаръци в пантофите на добрите деца. Аз добро дете ли съм, Анет?"

„Да," отговори Анет, като го целуна, „ти си много добро дете, но няма да получиш подарък от дядо Коледа. Той отива само при богатите момченца."

„Не съм ли богато момченце?" попита Дани, който мислеше, че в живота нищо не му липсва.

„Не," отговори твърдо Анет, „ти не си. Ние сме бедни и татко трябва много да работи и баба и аз все да кърпим дрехите ти, защото не можем да купим нови."

Дани прихна да се смее. „Все ми е едно, че съм беден," заяви той храбро; „харесва ми. Сега разкажи ми Анет за Рождество и за малкото Бебе и за кравите и голямата блестяща звезда."

И така Анет разказа историята и Дани, който трябваше вече да е заспал, слушаше с широко отворени очи.

„Аз бих предпочел да спя в сеното отколкото в гостилницата" каза той след като тя свърши разказа.

„Бих искал да спя с Пакрет; мисля, че ще е чудесно."

Анет поклати главата си. „Не, няма" отговори тя; „не през зимата, без пух; ще ти бъде студено, ще се чувстваш нещастен и ще желаеш да си легнеш в топлия креват. Тези хора бяха жестоки, да кажат, че няма място за едно малко новородено бебе; те можеха да му намерят някъде стая."

Часовникът с кукувичката на стълбите удари девет. Анет скочи. „Трябва да спиш, Дани" каза тя, и аз трябва да приготвя за татко шоколада."

Тя го целуна, хубаво го зави, изгаси лампата и го остави; но Дани не заспа. Вместо това той лежеше с отворени, втренчени в тъмнината очи сериозно замислен.

Той не беше лакомо момченце, но все пак си мислеше, че ако Дядо Коледа случайно дойде у тях ще бъде много жалко да не се е приготвил. Разбира се, по-вероятно той няма да дойде, тъй като Дани беше само едно бедно дете, но от друга страна можеше и да дойде. Най-после защо да не сложи пантофчето си даже и да не намери нищо на другата сутрин. Въпросът беше къде да го сложи. Не можеше да го сложи на перваза на прозореца, защото не можеше сам да отвори високите капаци. Нито пък можеше да го сложи пред външната врата, защото всички бяха в предната стая. Единственото място беше отвън задната врата върху една ивица сняг която разделяше кухнята от плевника. Разбира се Дядо Коледа едва ли щеше да го види там, но все пак защо да не опита.

Дани не се поколеба. Той се измъкна от леглото на пръсти, внимателно прекоси спалнята и слезе по стълбата. Той беше бос, защото не искаше да го чуят и в ръката си носеше малкото червено пантофче поръбено със заешка кожа. Баща му беше убил заек и Анет беше му направила пантофи и Дани смяташе, че то може да привлече окото на Дядо Коледа, тъй като беше нещо по-скоро необикновено за пантофи. Много трудно му се видя да повдигне големия дървен прът, който затваряше кухненската врата и Дани трябваше да се качи на табуретка, за да се справи. За момент пред очите му блесна снега и звездното небе и тогава острия въздух го удари като с нож, почти отне дъха му. Той хвърли пантофчето на стъпалото и затвори колкото се може по-бързо вратата.

Дани се завтече обратно в кревата. Той се сви на кълбо под завивките, завря носа си във възглавниците. Беше се молил с Анет преди да си легне, но сега имаше малко нещо да прибави.

„Мили Господи, моля Ти се" пошепна той, „нека дядо Коледа и елена му да минат оттук; и накарай го да види моето червено пантофче и да сложи един малък подарък вътре, нищо че съм едно бедно момченце."

И тогава уморен Дани се обърна и заспа, и както хиляди други деца в света, почна да сънува благородния старец в червена мантия, който се носи по снега под звуците на звънчетата на елена.

Той се събуди много рано, защото децата винаги се събуждат рано на Рождество, и разбира се първото нещо, за което се сети, беше червеното пантофче. Беше така възбуден, че сърцето му туптеше силно и той надникна над пуха си, за да види дали Анет се е събудила.

Но Анет спеше дълбоко, дългата й руса косичка се простираше на възглавницата и доколкото Дани знаеше, трябва да беше още посред нощ. Всъщност той почти реши, че е още посред нощ, когато чу баща си да дрънка бидоните за мляко долу в кухнята.

Трябва да е Рождество сутринта и Дани трябва бързо да слезе долу да не би баща му да отвори вратата и да намери подаръка му преди него; някак си Дани беше абсолютно сигурен, че ще има подарък. Всичките му съмнения от вечерта бяха изчезнали, докато спеше.

Той се измъкна от стаята без да събуди Анет и се мушна в кухнята, където баща му попарваше бидоните. Той не го видя докато не почувства две ръце да прегръщат краката му и погледна надолу; това беше неговото синче, розово, със светли очи и рошаво гледайки нагоре към него.

„Идвал ли е дядо Коледа?" попита Дани. Сигурно баща му, който е стоял до късно и е станал толкова рано, трябва да е чул звънците и хрускането на -копитата по снега.

„Дядо Коледа?" повтори баща му в недоумение. „Как, не; той не е идвал тук. Ние живеем много високо в планината за него." Но Дани поклати главата си. „Не," каза той нетърпеливо. „Неговите елени могат да ходят навсякъде, смятам, че си спал и не си го чул. Татенце, отвори ми вратата, да не би пък да ми е оставил един подарък."

Баща му съжаляваше, че не е узнал по-рано за това, та да беше сложил един шоколад на прага, толкова му беше мъчно да разочарова момчето си. Както и да е трябваше да отвори вратата, да търкулне бидоните до обора; той повдигна заключалката и за миг Дани се спусна между краката му като буен заек и коленичи до пантофчето си в снега.

И тогава той извика силно възбуден и се втурна обратно в кухнята с пантофчето в ръцете си.

Чудо се бе случило; Дядо Коледа е идвал и е оставил подарък, и през всичките си щастливи пет години от своя живот, Дани никога не беше имал такъв чуден подарък.

Защото, свито на кълбо в неговото червено пантофче обшито с кожички имаше едно мъничко бяло котенце, със сини очи и черно петънце на носа. Това беше едно слабо, малко котенце, почти примряло от студ и глад, и ако не е била топлината на заешката кожа сигурно е щяло да умре. Но то още дишаше леко и бащата на Дани, забравяйки бидоните си, коленичи на кухненския под до своя син и се зае да го съживява.

Най-напред той го уви в една топла фланела и го положи до топлата стена на печката; тогава стопли мляко в една паничка и го нахрани с лъжичка, тъй като беше много слабо само да суче. В началото то само пръскаше млякото си, но след малко извади мъничкото си червено езиче и забулените му сини очи станаха по-светли и интересни. Тогава, като се изминаха около пет или повече минути, то започна да върти опашката си и се изпъна. Най-после като се наяде, то се сви отново на кълбо и почна да мърка тихо и доволно.

През всичкото това време Дани и баща му не бяха проговорили нито дума, защото бяха толкова заети с това, което правеха. Но, тъй като сега работата им беше приключила успешно, те седнаха и се погледнаха двамата. Бузите на Дани имаха цвета на мака и очите му светеха като звездите. „Знаех, че ще дойде," пошепна той, „но никога не съм очаквал, че ще ми донесе такъв красив подарък; това е най-чудния подарък, който съм получил в живота си. Как да го нарека, татко?"

„Най-добре е да го наречеш Клаус по името на Коледния светия" каза бащата; и той гледаше любопитно Дани с някаква нова почит. Наистина това изглеждаше цяло чудо.

Той остави спящото коте на грижата на Дани и отиде в обора. Седнал на слабата светлина, с глава опряна до хълбоците на кравите и млякото пенящо се в кофите, той се опита да си даде някакво обяснение. Разбира се котенцето се е заблудило от плевника насреща, но наистина беше чудно, че е намерило пантофчето на Дани, готово за него. След малко бащата на Дани реши, че може би това не е толкова чудно. Сигурно това беше естествено, че на Рождество вечерта, Небесният Баща, мислейки за Своя собствен Син не е искал да разочарова едно детенце без майка на земята. Сигурно Той е ръководил стъпките на бялото котенце от любов за Бебето, родено във Витлеем. Бащата на Дани спря за момент да дои кравите и благодари на Бога от името на своя малък син.

Малко след това Анет се появи в кухнята, за да закуси и се спря учудена да види Дани по ношница и палто наведен над едно бяло котенце. Тя щеше да му задава въпроси, когато Дани постави пръста си на устата и й помаха да пази тишина, тъй като много се страхуваше да не събуди котенцето. След това на пръсти той отиде при нея, накара я да седне на един стол, покачи се на скута й и шепнешком й разказа цялата чудна история.

За Анет не беше трудно да си обясни нещата. Тя беше на единадесет години и не вярваше в Дядо Коледа, но тя наистина вярваше в Рождествените ангели и сигурно такова едно малко бяло котенце трябва да е било спуснато направо от небето. Тя седна на пода и взе Дани и котенцето на скута си; и тук баба им ги намери половин час по-късно, когато тя дойде очаквайки да намери коледното си кафе топло на масата.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница