Съкровища на снега

ГЛАВА ПЪРВА

Беше Бъдни вечер и лунната светлина хвърляше сенки върху снега зад трите изкачващи се фигури по стръмната бяла планинска пътека. В средата крачеше една жена с дълга обемиста фустанела и тъмна пелерина около раменете. Здраво стиснало ръката й ходеше едно шестгодишно, чернокосо момченце, което говореше през цялото време с пълна уста. Малко настрана вървеше с обърнати към звездите очи малко момиченце на седем години. Ръцете й бяха кръстосани пред гърдите и близо до сърцето си тя носеше едно златно мече-курабийка с очи от бяла глазура.

Малкото момче също имаше медено мече-курабийка, но го беше изяло цялото, с изключение на задните крака. То поглеждаше хитричко момиченцето. „Моето беше по-голямо от твоето" каза то.

Момичето изглеждаше равнодушно. „Няма да променя мнението си," отговори тя спокойно, без да обръща глава. Тогава тя погледна отново с изпълнени с обич очи красивото същество в ръцете си. Колко здраво изглеждаше, колко приятно миришеше и колко ярко блестеше на звездната светлина. Тя никога няма да го изяде, никога! На осемдесет малки деца от селото бяха раздадени мечета-курабийки, но нейното беше най-красивото.

Да, тя ще го запази за спомен от тази вечер и винаги когато го поглежда ще си спомня за Бъдни вечер — леденото синьо небе, топлия блясък на осветената църква, елхата отрупана със сребърни звезди, рождествените песни, яслата и милата тъжна история на Рождество Христово. Искаше й се да плаче, когато мислеше за гостилницата, в която нямаше място. Тя би отворила вратата си широко, за да ги приеме.

Люсиен, момчето, се дразнеше от нейното мълчание. „Аз почти свърших моето" забеляза той, дъвчейки. „Нека да опитам твоето, Анет; ти още не си го започнала." Но Анет поклати глава и притисна мечето си още по-силно. „Аз никога няма да го изям", отговори тя; „Аз ще го пазя завинаги и винаги."

Те дойдоха до мястото, където пътищата им се разделяха. Ронливата бяла пътека, очертана от следите на шейни се разделяше. На няколко стотина метра по дясното разклонение имаше група планински къщи с блеснали светлини в прозорците и тъмни обори струпани зад тях. Анет беше почти у дома.

Госпожа Морел се двоумеше, „Можеш ли да изтичаш до къщи сама, Анет? попита тя колебливо, „или да те изпратим до вратата?"

„О, по-добре да си отида сама," отговори Анет, „благодаря ви, че ме взехте. Лека нощ, госпожо; лека нощ, Люсиен."

Тя се обърна и побягна, да не би госпожата да промени мнението си и да настоява да я изпрати до вратата, когато толкова много искаше да бъде сама.

Тя искаше да се отърве от Люсиеновото бъбрене и да се обвие с тишината на нощта. Как можеше да мисли и да гледа звездите, когато трябваше да отговаря учтиво на Госпожа Морел и Люсиен?

Тя никога не бе излизала сама нощем преди това и даже това беше една случайност. Трябваше да отиде на църква с шейната с мама и с татко; те всички мислеха за това и го планираха от седмици. Но тази сутрин майка й се разболя и баща й отиде с обедния влак да доведе лекаря от града над долината. Докторът беше пристигнал около четири часа след обяд, но не можа да излекува майка й навреме, за да се привдигне и да отиде на църква така, както Анет се надяваше, така че за нейно голямо разочарование тя трябваше да отиде с Госпожа Морел от къщата на хълма. Но когато стигна до църквата беше толкова красиво, че тя забрави всички освен елхата и обаянието на Рождество.

Обаянието продължаваше; и сега, както беше застанала сама между снега и звездите, беше жалко да се прибере вътре и да наруши очарованието. Тя се колебаеше, докато стигна стъпалата водещи към балкона и се огледа наоколо. Точно насреща се мержелееше оборът; Анет можеше да чуе как животните се движат и дъвчат в яслата. Обзе я славна идея. Тя помисли за момент, прекоси следите от шейна и повдигна резето на вратата. Милата топла миризма на добитък, мляко и сено я докосна, когато се промъкна вътре; тя се промуши между краката на кестенявата крава и пропълзя върху скарата със сено. Кестенявата крава вечеряше, но Анет просто обви ръцете си около врата й и я остави да дъвче, защото сигурно кравите така са дъвчели, когато Мария седеше между тях с новороденото Бебе в ръцете си.

Тя погледна към яслата и за нейното възбудено въображение изглеждаше, като че ли небесното Бебе лежи в сламата и кравите, кротко и почитателно, Му се кланят. През една дупка в покрива тя виждаше една ярка звезда и си припомни как една звезда грееше над Витлеем и водеше мъдреците към къщата, където Исус лежеше. Тя можеше да си представи как се влачат през долината на своите залитащи камили. И сигурно всеки момент сега вратата ще се отвори леко и овчарите ще се вмъкнат с малки агънца в ръцете си и ще предложат да покрият Детето с вълнено руно. Като продължаваше така, обзе я голяма жалост за бездомното Бебе, за което всички врати бяха затворени.

„В нашата къща би имало предостатъчно място" прошепна тя, „и въпреки това тук е най-хубавото място. Сеното е сладко, чисто и дъхът на Луиза е топъл и приятен, може би Бог въпреки всичко избра най-хубавата ясла за своето Бебе."

Тя щеше да остане там и да мечтае цяла нощ ако не беше проблесването на един фенер през полуотворе-ната врата на обора и звука на твърди скриптящи стъпки върху снега. Тогава чу баща си да я вика със забързан, загрижен глас.

Тя се свлече от скарата, избегна опашката на Луиза и изтича към него с широко отворени ръце.

„Дойдох да пожелая на кравите честито Рождество," каза тя, смеейки се. За мен ли идваш да ме търсиш?"

„Да", отговори той, но не се смееше, лицето му беше бледо и сериозно на лунната светлина и той хвана ръката й и почти я повлече по стълбите. „Трябваше да си дойдеш веднага, след като майка ти е толкова болна. Тя непрекъснато пита за теб този последен половин час."

Сърцето на Анет заби ужасно, защото някак си елхата беше изместила всичко от ума й и през цялото това време майка й, която тя обичаше толкова много, лежеше болна и искаше да я види. Тя мислеше, че докторът я е излекувал. Изтегли ръката си от бащината си ръка и изтича с угризение на съвестта по дървените стълби и се вмъкна в спалнята на майка си.

Нито лекарят, нито селската сестра я видяха когато пропълзя до леглото, защото тя беше малко, слабо дете, което се движеше като сянка. Но майка й я видя и полупротегна ръце. Анет безмълвна се хвърли в тях и скри лицето си на майчиното рамо. Тя започна да плаче тихичко, защото майчиното й лице беше бяло почти като възглавницата и я плашеше. Освен това, тя съжаляваше, че беше отсъствувала толкова дълго.

„Анет," прошепна майка й „спри да плачеш; аз имам подарък за теб."

Майка й се обърна към сестрата. „Дайте й го" прошепна тя. И сестрата дръпна одеялото и извади едно вързопче обвито в бял шал. Тя дойде при Анет и й го подаде.

Гласът й заглъхна и тя затвори очи. Анет, твърде учудена за да говори, се остави да бъде водена по стълбите надолу от сестрата. Тя седна на едно столче до печката да люлее дървената люлка, където нейният Рождествен подарък лежеше повит в шалове и одеяла. Дълго време тя стоя много тихо наблюдавайки купчинката, която беше нейното малко братче. Снегът хвърляше странна светлина върху стените и блясъкът на печката даваше червени отблясъци върху тавана. Къщата беше много тиха и Рождествената звезда светеше вътре през откритите прозорци. Така беше гряла тя върху онова Рождествено Бебе в яслата във Витлеем и така Мария седеше и наблюдаваше Божия малък   Син,   точно   както   тя   седи   до   печката   и наблюдава малкото братче.

Тя протегна почтително пръсти и докосна върха на мъхестата му главичка, всичко, което се виждаше от него. След това с уморена въздишка тя наклони главата си върху люлката и остави своето приказно въображение да блуждае където си иска — звезди, овчари, мъдреци и курабийки — те всички се разбъркаха в главата й, и постепенно тя се свлече на пода.

Тук я намери баща й един час по-късно, лежаща така, спокойно заспала като бебето братче, светлата й главица положена върху люлката.

„Бедни малки същества без майка," каза той, като се наведе да я вдигне; „как ще ги отгледам без нея?"

Защото майката на Анет беше отишла да прекара Рождество Христово с ангелите.