Съкровища на снега

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

Така както минаваха седмиците в долината, така минаваха те и в планината. Снеговете почнаха да се топят и малките ручеи станаха потоци. По поляните покрай реката поникнаха първите минзухари. Добитъкът и козите, затворени в оборите почнаха да тропат неспокойно и да искат свобода. Южните ветрове помитаха долините и разнасяха приятния аромат от боровите гори. Пролетта идваше и в планините.

Баба беше заета с пролетно чистене, а татко беше зает около новите телета. Това беше добре, защото когато бяха заети, децата не им липсваха толкова много, въпреки че всяко ново теле с розово носле караше татко да мисли за Дани. Баба, която беше всъщност много стара и сляпа за пролетно чистене, често сядаше до полу-изчистените мебели, и полу-будна, полу-замечтана си представяше, че чува тропането на една обувка и патерици изкачващи се по стъпалата и веселият глас на едно момченце пеещо неправилно. Тъжната тишина скоро я опомняше и тя се чудеше за хиляден път колко време ще мине още преди да си дойдат у дома.

Люсиен също чувстваше отсъствието им. От всички деца той живееше най-високо в планината и всеки път когато се връщаше сам, му се искаше Анет да бъде с него. Но той не беше вече самотен или нещастен в училище. С опасния преход през планината той доказа пред другите деца, че съжалява за постъпката си спрямо Дани, и те го бяха приели като един от тях.

Самият Люсиен не беше вече същият. От вечерта, когато той помоли Спасителя да влезе в неговото сърце, той разбра, че се променя. Старият му лош характер, мързел и недоволство не можеха да останат за дълго в едно сърце отворено за любовта на Исуса. Постепенно Люсиен започна да разбира, че като стоеше близо до Исуса чрез молитва и четене на Неговото Слово всеки ден, любовта ставаше по-силна и надделяваше над лошия му характер и мързел и че той ставаше ново момче, което можеше да бъде сдържано, когато го закачат и да бъде готово да изпълнява неприятни задължения.

Често пъти след училище той отиваше до къщата на баба да й помага в пролетното чистене. Те бяха големи приятели — наистина баба нямаше да може почти нищо да свърши без него, защото той й цепеше дървата, ходеше на пазар и донасяше ако има писма от селото — това той обичаше да прави най-много, защото те бяха обикновено от Анет, и баба винаги го караше да й ги чете на глас. Понякога имаше и картини от Дани. Баба ги събираше в Библията си и ги нареждаше на масата да ги гледа. В края на февруари, тя имаше цяла колекция от картини с надпис „аз в леглото" — „аз вън от леглото" — „аз гоня кози" — „аз пия лекарство" — „аз и сестрата" — „аз и Анет" — „аз и белоснежното коте." Баба мислеше, че те й даваха надежди, въпреки, че в последната тя и Люсиен трудно можеха да разпознаят „аз" и „белоснежното коте".

Друга тъга дойде в живота на Люсиен. Неговият приятел, старият резбар, щеше да напусне планината и да слезе долу при езерото, за да живее със сина си — господин Живе. Всичко беше уговорено онзи следобед, когато се бяха изяснили помежду си.

Той трябваше да замине в началото на март и един ден преди да замине, Люсиен се изкачи през гората да му помогне за багажа. Той беше дал под наем козата, котката и кокошките, и бе продал почти всичките си фигури. Но той не продаваше къщата, а я затваряше до завръщането си.

„Често ще идвам, Люсиен," обясни той. „Не мога да напусна планината за дълго време. Ще сляза долу за малко, но ще гледам планините как ме викат и пак ще дойда за малко летуване."

Той погледна замислено към долината и тогава хвърли поглед по празните рафтове на колибата.

„Вземам няколко фигури за децата," забеляза той. „Може би ще им харесат. И една, Люсиен, запазих за теб. Попадна ми онази вечер, когато ги разглеждах. Това е нещо, с което не можех да се разделя, но ще се радвам да го вземеш, ако ти харесва." Люсиен погледна с интерес.

„Бих искал да имам една, господине," отговори той. Тя ще ми припомня винаги за вас, и освен това, може би, ще мога да я копирам."

Старият човек отиде до шкафа и извади подаръка, който бе пазил за Люсиен. Той го постави в ръцете на момчето и го наблюдаваше отблизо как го разглежда. На пръв поглед изглеждаше доста прост. Беше един дървен кръст направен от две груби дървета, но напречното дърво беше прикрепено към стълба чрез прекрасно издялани въжета преплетени във възли — филигран от изрядно дърво. Пръстите на Люсиен попипаха почитателно съвършеното изделие и той повдигна сияещ поглед към своя стар учител.

„Това е прекрасно" извика той. „Не мога да си представя как сте издялали тези въжета без да счупите дървото" — и тогава той добави, много срамежливо: „Това е кръстът на който Исус бе разпнат, нали?"

„Да," отговори старият човек просто. „Изработих го през нощта, когато моя господар умря — нощта, в която ми говори за Божията любов и милост, — и в нощта, когато повярвах, че мога да бъда простен. Един път ти и аз говорихме за любовта. Кръстът е мястото, където виждаме любовта изявена в съвършенство."

Люсиен го погледна отново бързо.

„Съвършена любов!" повтори той. „Това е, което се казва в стиха на баба — това е, което Анет и аз говорихме вечерта преди тя да замине."

„Да," съгласи се старият човек. „Често ще го чуеш! Съвършената любов — значи любов, която продължава да действува докато няма какво друго да се върши, а това означава да страдаш, докато не може повече да се страда. Ето защо, когато Исус висеше на Кръста, Той каза, „свърши се." Няма нито един грях, който да не е простен, нито един грешник, който да не може да бъде спасен, защото Той умря. Той обича съвършено."

Старият човек като че ли бе забравил Люсиен и говореше на себе си. Но Люсиен слушаше. Той каза довиждане и обеща да дойде рано на другата сутрин, за да носи багажа му до гарата на път за училище. След това се завтече към дома в пролетния здрач, слушайки снега да капе от клоните, когато топлия вятър подухваше между тях. Той бързаше, защото искаше да пише на Анет, за да прати писмото по своя приятел на другата сутрин. Но първото нещо, което направи, беше да окачи внимателно малкия кръст над леглото си — след това се завтече до кухнята да вземе писалка и хартия.

Кухнята беше по-скоро в безпорядък — майка му беше при кравите и не бе имала време да измие съдовете или да изпразни бидона. Обикновено Люсиен й помагаше, но тази вечер той бързаше и ако се промъкне до спалнята си ще може да пише спокойно, а тя ще почисти без да знае, че той се е прибрал.

Той побърза и се сви на пода до леглото си. Точно почваше да пише, когато погледна нагоре и видя изработения кръст, който висеше на стената.

Спря поглед върху него за момент, спомняйки си какво му беше казал старият човек. — „Съвършена любов" — чудно, че трябва пак да чуе тези думи —

„Съвършената любов продължава да действува, докато няма какво повече да се върши."

Люсиен искаше поне в мъничка мярка да е като Спасителя и да обича съвършено, — всички тези мръсни съдове в кухнята чакаха да бъдат измити.

Той се изчерви и стана бавно. Половин час по-късно, когато майка му влезе, тя намери кухнята съвършено чиста и Люсиен радостен, седнал да пише на масата. На другата сутрин рано, докато гората беше още тъмна, Люсиен отиде при стария човек. После двамата слязоха заедно, като оставиха самотната колиба да очаква завръщането на своя стопанин. Когато излязоха от гората, мъглите в долината се разпръсваха, петлите пееха, а слънцето докосваше високите върхове.

Старият човек замина с влака, който беше откарал Анет и Дани, с очи впити в планините.

„Аз ще се върна щом поникнат нарцисите" припомни той на Люсиен, когато влакът тръгваше.

„Пиши ми когато поникнат в долината, за да имам време да се върна, преди да поникнат в планината. Да не забравиш, Люсиен!"

Но отговорът на Люсиен беше заглушен от тракането на гюмовете с мляко, когато влакът се раздруса при потеглянето, преди да изчезне зад завоя на хълма.

Не много дълго след това Люсиен взе от пощата едно писмо за баба и побърза нагоре, за да й го занесе, защото знаеше, че е от Анет. Той затропа по стълбите на верандата съобщавайки на висок глас доброто известие и баба излезе бързо навън.

„Прочети ми го, Люсиен," каза тя, като седна на слънчевата веранда, кръстоса ръцете си и притвори очи, за да слуша внимателно.

Това не беше едно много дълго писмо и Люсиен го прочете на един дъх.

То започваше така, „Мили татко и бабо, Дани и аз се връщаме в други ден. Дани е отново съвсем добре. Ние очакваме с нетърпение да ви видим, и Дани ви моли да донесете Клаус на гарата. Ваша любяща Анет."

Имаше бележка от госпожа Живе, която посочваше точно часа на тяхното пристигане и един шедьовр от Дани със заглавие „Аз пристигам у дома с влака."

Няколко минути баба плака с разтреперания плач на една много немощна стара жена — но тя бързо изтри сълзите си, защото имаше толкова много работа за вършене.

„Иди до обора и дай това писмо на господин Бюрние, Люсиен," каза тя твърдо, „и след това веднага се върни тук да ми помогнеш. Има много работа — да се проветрят леглата, да се направят сладки и да се почистят мебелите. Трябва всичко да изглежда най-добре за децата."

Татко, като получи известието, каза, „Оо!" и почеса главата си. Тогава за пръв път в живота си разля кофата с мляко. Скоро след това изчезна в гората и не се върна дълго време.

На следващия ден беше ясно и чудно време, нямаше училище. Люсиен беше станал в зори и береше иглики, минзухари, кокичета и солданели. Той ги сложи в една купа върху масата на верандата и тогава тръгна за гарата. Вървеше бавно, защото имаше много време и много за премисляне. Баба, татко и Клаус тръгнаха с каруцата карана от мулето.

Сигурно никога не е имало такова пролетно утро! Поляните, по които тревата е била жълта и отъпкана сега бяха невероятно зелени и осеяни с цветя. Ефирът беше изпълнен от звънците на добитъка, който освободен от зимен затвор се опиваше от пролетта и свободата. Козичките играеха в ливадите, а дроздовете викаха в овощните градини. Горите бяха изпълнени с мириса на смола, а белите върхове пронизваха едно синьо небе, което сиаеше ослепително.

Не като онзи ден, точно преди една година, когато Дани падна, мислеше си Люсиен — една туфа от минзухари му припомни за това. Какъв ужасен ден беше това — самият спомен засенчи неговите щастливи мисли. Поради неговата грешка те заминаха далеч от дома, може би няма да име много приятно да го видят. Анет бе писала, че Дани е добре, но Люсиен не можеше да повярва.

Той стигна до гарата доста възбуден и застана настрана с ръце в джобовете, защото изведнъж почувства, че малко се страхува да ги срещне; дори съжаляваше, че е дошъл.

Имаше много хора. Малкият перон беше претъпкан. Татко беше вперил очите си далеч надолу към долината откъдето влакът щеше да се появи между планините, а баба се бореше с Клаус. Котката беше с нова розова фльонга и й се искаше да тръгне по линията, за да срещне сама влака.

„Идва!" каза татко, и всички се струпаха напред, освен Люсиен, който се чувстваше по-срамежлив от друг път.

И ето, влакът пристигна. Анет и Дани бяха на прозореца. Зачервени от възбуда, те вдигаха врява да им се направи път за слизане.

Дани хвърли поглед върху групата от любящи лица притиснати един до друг да го посрещнат. В един миг той забеляза, че Люсиен стои настрана и за момент се почуди защо. Неговото любящо, щастливо сърчице пожела да събере всички около Люсиен и тойсе спусна от влака, мина през тълпата, като се завтече право към Люсиен.

„Виж, Люсиен," извика той, „мога да ходя! Докторът, който ти намери ми помогна, и мога да тичам като че ли никога не съм падал в потока. Виж, бабо! Виж, татко! Тичам без патериците. И виж, Клаус, ето го твоето котенце. Нали е пораснало, бабо? Почти колкото Клаус!"

Клаус и котето не се понасяха, те ръмжаха, драскаха се и се караха ужасно. Дани и баба се опитаха да ги разделят, тълпата се смееше. Влакът потегли. Анет се държеше здраво за баща си, като че ли никога вече няма да го напусне.

Само Люсиен се беше отдалечил, защото имаше сълзи в очите му. Той беше уважен най-много от всички — грехът му беше простен и забравен завинаги, — Дани можеше да ходи, като че ли никога не е падал.

Като се обърна, той забеляза, че бадемовото дърво на перона се беше разцъфтяло на върха. Завчера нямаше нищо — и направо от голото дърво бяха поникнали ярки розови цветове.

Зимата беше преминала, цветята се бяха появили по земята — беше дошло време за птиците да пеят.