Съкровища на снега

ГЛАВА ПЕТА

Рожденият ден на Анет беше през Март. Седмици преди това събитие Дани обмисляше как да я изненада, защото най-голямото удоволствие за него беше да прави подаръци. Страничният наблюдател би казал, че подаръците му не бяха кой знае какво, но Дани смяташе, че те са чудесни. Той ги държеше в един скрит шкаф предназначен за склад на дърва; Анет знаеше, че не трябва никога да ходи там и се правеше че мисли, че той е пълен с трески за печката.

В шкафа имаше едно семейство шишарки, боядисани с различни цветове и наредени в редица. Бащата шишарка беше червен, майката шишарка зелена, имаше и пет малки шишарки боядисани ярко жълто. Освен това имаше една красива картина, която Дани бе нарисувал сам — Пакрет, сивобежовата крава, която пасе на една поляна с грамадни сини тинтяви почти толкова големи колкото нея. Имаше и едно чисто бяло камъче и малка гривна изплетена от космите на опашката на бивола. Понякога се появяваше шоколадово блокче, но то никога не оставаше за дълго, защото Дани обичаше шоколада и обикновено го изяждаше след един-два дена.

Но сега наближаваше големия ден. Утре ще бъде истинския рожден ден. Къдравата глава на Дани беше заета с това и веднага щом Анет тръгна за училище, Дани обясни плана си на баба. Тя беше седнала на верандата огряна от пролетното слънце и режеше листа от глухарчета за вечерната супа, когато малкият й внук пристигна и сложи лакътя си на коленото й.

„Бабо," заяви Дани. „Аз отивам нагоре в планината.”

И дотам, където снегът се е стопил, да набера солданели (крайснежно звънче) и минзухари за рождения ден на Анет. Ще ги сложа на закуска на масата с всичките си "подаръци."

Баба му, която не обичаше да бъде тъй далеч от нейния надзор, го погледна недоверчиво.

„Ти си много малък да вървиш сам горе в планината," отговори тя. „Склоновете са хлъзгави и ти ще паднеш в снежните преспи."

„Клаус ще дойде с мен," каза Дани умолително.

Баба му се усмихна. „Колко ли ще ти е от помощ" отговори тя и леко изпищя защото Клаус без най-малко предупреждение скочи в скута на баба и почна да търка бялата си глава в нея, като мъркаше нежно.

„Клаус знае, че ние говорим за нея" успокои я Дани; „тя знае всичко и ти казва, че ще се погрижи за мен."

Той грабна котето си през корема, целуна баба си и тръгна надолу по стъпалата на балкона, като тананикаше една весела песничка за дамите, които танцували на моста в Авиньон. Кръц, кръц правеха неговите подковани обувки и гласът му се издигаше високо и ясно. Баба му напрягаше старите си замъглени очи докато той изчезна от погледа й, тогава въздъхна и продължи с глухарчетата си. Той така бързо растеше на височина и ставаше независим, че в скоро време трябваше да започне да посещава детското училище. Той не беше вече бебе.

Дани припкаше нагоре по склоновете и Клаус избираше внимателно пътя си зад него, защото ако и да беше Коледно коте, то не обичаше да върви в снега. Беше прекрасен ден и пролетта обличаше планините и стопяваше" преспите. Поляните бяха вече зелени покрай реката в долината, и кравите пасеха навън. Горе по високите склонове снегът почваше да отстъпва, и тук там се подаваха петна от бледо жълта трева, а потоците бяха придошли и преливаха с чиста изумрудена ледена вода.

Клаус продължаваше да избира пътя си докато стигна ниската каменна стена накрая на поляната. От другата страна на тази каменна стена имаше камениста клисура с буен поток на дъното. Лятно време скалите изглеждаха като вълшебни градини с камбанки, хиацинти и лехи от червено сапунче, които растяха навсякъде около тях, но сега бяха голи и тъмни. Клаус седна на стената и разчеса космите си на пролетното слънце. След това почна да се мие, което не беше необходимо, защото беше вече почти толкова бяла, колкото снега.

Дани се разхождаше от едно жълто пространство до друго като късаше цветя. Поляната беше ярка с бледо лилави минзухари и ярки иглики, които следваха лъкатушенето на потока в тревата като малки червени пътеки. Дани ги харесваше, но от всичко най-много обичаше солданелите. Те даже не дочакваха да се стопи снега, но пробиваха с нежните си стебла замръзналите краища на преспите. Техните цветове с ръбести сини камбанки, висеха надолу.

Дани обичаше красивите неща и в тази поляна с цветя той беше така щастлив, както едно дете може да бъде. Слънцето му грееше, цветята му се усмихваха и Дани си разказваше приказки за малки джуджета, които живеят в пещери под снега; брадите им бяха бели, а шапките им червени и те бяха много палави. Понякога ако никой не ги гледаше, те излизаха и се люлееха на камбанките на солданелите — така казваше Анет.

Затова той се приближаваше до всяко цвете бавно на пръсти, с очи вперени върху наведените главички. Така той не чу стъпките, които се приближаваха и когато бяха съвсем близо той внезапно погледна нагоре малко уплашен.

Люсиен стоеше близо зад него с доста неприятен израз на лицето си и с особен блясък на победа в очите си; защото Люсиен не беше забравил как Анет го удари когато Дани извика за помощ. Оттогава насам той искаше да си отмъсти и когато зърна малкият Дани сам във високото пасбище той побърза към мястото. Разбира се той не искаше да удари такова малко дете, но ще бъде забавно да го подразни и да му върне загдето доносничи. Най-малко ще му вземе цветята.

„За кого береш тези цветя?" попита Люсиен.

„За Анет," отговори Дани смело. Той имаше чувството, че Люсиен няма да хареса отговора му, но Анет му беше казала, че той трябва винаги да казва истината, даже когато е уплашен.

Люсиен се изсмя страшно неприятно.

„Аз мразя Анет" заяви той. „Тя е горда, наперена. Но в училище тя е тъпак; малките от Детското училище са по-силни по аритметика от нея. Тя не знае повече от кравите си. Дай ми тези цветя; те няма да са за нея!"

Дани беше толкова изненадан от тези думи, че той почервеня и сложи цветята зад гърба си. Как може някой да мрази Анет? — Анет, която беше толкова красива и толкова добра, и толкова умна и разумна. Дани, който никога не беше чувал за завист, не можеше да разбере.

„Те не са за теб" каза Дани, като държеше букета здраво в малките си ръце. „Те са мои."

„Ще ги взема" отговори Люсиен. „Ти си само едно бебе и не можеш да се бориш с мене. Ще се справя с теб както си искам. Ти си един малък клеветник и аз ще ти върна."

Той грабна грубо букета от ръката на Дани, хвърли го на земята и го стъпка. Дани впери очи за момент върху стъпканите солданели и наранени минзухари и наддаде вой. Цял следобяд той бе прекарал времето си да събира тези цветя, и сега те бяха унищожени. Тогава той се хвърли върху Люсиен и почна да го бие с малките си юмруци.

„Аз ще кажа на моя татко" извика той. „Ще отида направо у дома и ще му кажа веднага и той ще дойде във вашата къща и ще те набие. Ти си едно жестоко, лошо момче."

Точно това не искаше Люсиен да стане, защото както повечето побойници той беше страхливец и се плашеше от бащата на Дани. Бащата на Дани беше висок и силен като великан и всяко малтретиране на неговия син би го ядосало много. Люсиен държеше Дани здраво за китките за да го спре да удря с юмруци и огледа поляната, за да види какво би могъл да направи за да уплаши малкото момче да не вика.

Изведнъж гласа на Люсиен прозвуча през поляната, Дани вдигна глава бързо и от това, което видя, за момент му стана лошо.

Люсиен стоеше до стената като държеше Клаус за врата на разстояние от себе си право над тъмната пропаст и буйния леден поток.

„Ако не дойдеш тук веднага, и не ми обещаеш, че няма да казваш на баща си," извика Люсиен, „ще пусна котето в потока."

Дани се затича спъвайки се в преспите сняг, но краката му трепереха и той не можеше да тича бързо. При мисълта, че Клаус ще бъде отнесена безпомощна в това буйно, тъмно течение, се изпълваше с такъв ужас, че устата му изсъхна и той не можеше да извика. Едно знаеше — че трябва бързо да стигне там и да грабне котенцето от ръцете на това лошо момче и вече никога, никога да не го изпуска.

Нека да кажем още от началото на разказа, че Люсиен нито за момент нямаше намерение да хвърли Клаус. Той беше груб и кавгаджия, но не и убиец. Но Клаус не беше навикнала да я държат за врата и след малко почна да се бори. Разбирайки, че не може да се освободи, той почна да се бори още по-силно и накрая обезумял, постъпи така както никога по-рано. Той извади ноктите на дясната си лапа и одраска люто Люсиен.

Люсиен, който наблюдаваше несигурното ходене на Дани, беше изненадан и изпусна котето. Клаус като камък падна в клисурата, точно когато Дани, блед и облян от сълзи, стигна до стената.

Дани не се поколеба и за момент. Той наддаде вик като малко уплашено животно хванато в капан и се спусна по ниската стена пред погледа на Люсиен, който бе като парализиран за няколко секунди поради това, което беше направил, та нямаше време да го сграбчи и изтегли.

След това всичко стана за няколко секунди. Клаус не беше паднала във водата. Тя се държеше здраво на издатината на надвисналата скала като мяукаше жално. Едно по-голямо дете би се добрало до нея безопасно и би се покатерило обратно, но Дани беше само на пет години. Повърхността на скалата беше мокра и краката на Дани се подхлъзнаха точно когато стигна до котенцето. Той наддаде друг вик — вик, който години наред преследваше Люсиен и изчезна в пропастта.

Ако Люсиен не беше толкова глупав да изпадне в паника, той щеше да полази надолу и да погледне в пропастта. Но никога не му дойде на ум, че Дани може да не е мъртъв. Той си представи тялото на детето отнесено по течението надолу към водопада и това беше повече отколкото можеше да понесе. Той се отпусна в тревата като труп и покри лицето си с ръка. Ако Анет го беше видяла в този момент, даже тя би разбрала, че Люсиен е наистина наказан.

„Дани е удавен," стенеше той. „Аз го убих. Какво ще правя? Ох, какво ще правя?"

Постепенно му дойде на ум една идея на безволие, на малодушие. Той скочи и се огледа наоколо обезумял. Времето напредваше. Ще дойдат скоро да потърсят Дани и ще го намерят и всеки ще знае, че той е убиеца. Досега никой не знаеше, че той е забъркан в тази злополука и ако побърза да се прибере у дома и се държи като че ли нищо не се е случило, никой няма да знае. Той трябва да избяга.

Той тичаше като гонен заек към заслона в боровата гора, а сърцето му биеше силно и главата му пулсираше. Той не посмя веднага да се върне у дома, но тръгна по обиколни пусти пътеки, така че, ако някой го види, да изглежда като че ли идва от друга посока. През няколко минути му се струваше, че чува стъпки след себе си. Подскачаше и гледаше назад, но нямаше никой.

Най-после той стигна до задната врата на дома и там се спря. Не, как ще влезе. Как ще срещне майка си, която му имаше доверие, с тази страшна черна тайна в сърцето си. Сигурно тя ще я прочете на лицето му. Той не можеше да изглежда същия както по-рано. Той беше убиец.

Може би по-късно ще събере кураж да я срещне, но още не, защото зъбите му тракаха така, че тя ще попита какво е станало. Междувременно той трябва да се скрие. Огледа се наоколо трескаво като търсеше място и видя стълбата опряна на плевника, където складираха сламата на тавана над обора. Люсиен се качи горе по стълбата, хвърли се по корем и зарови лице в плявата като хълцаше сподавено. Сърцето щеше да се пръсне.