Слави Трифонов за мен е чест


Да се опитам да разкажа за турнетата е все едно да се опитам да разкажа любовта



страница12/19
Дата22.07.2016
Размер2.22 Mb.
#359
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   19

Да се опитам да разкажа за турнетата е все едно да се опитам да разкажа любовта


Да се опитам да разкажа за турнетата е все едно да се опитам да разкажа любовта. Как да обясниш това, което изпитваш? Може би поетите могат. Може би Ивайло Вълчев може да го обясни по-добре от мен. Аз не мога да го обясня толкова добре, защото ще се опитвам да обясня необяснимото. Няма усещане, което може да се сравни с това пълно зареждане на всички сетива, с пълната емоционална вакханалия, която съм изпитвал. И после да се опитам с моя... Аз съм с доста богат речник. Не мога да кажа, че е толкова богат като вашия речник, защото вие боравите с думи. Но и аз боравя с думи, като говоря, и много често ми е необходимо да използвам импровизационните си умения, и качествата си, и книгите, които съм прочел, и речниковия ресурс, с който разполагам, за да обясня нещо по телевизията. Много често ми е трудно, а сега ми е особено трудно, защото трябва да обясня необяснимото. Какво са за мен турнетата?

Самата дума „турне“ мисля, че идва от Франция. Tour, което в България е преработено на „турне“. Но в моето съзнание, или в съзнанието на голяма част от моите хора, думата „турне“ придобива друг смисъл и поражда това чувство, за което ти говоря. Откъде да знам дали мога да го обясня? Въобще дали има смисъл да обяснявам на когото и да било? Но нека се опитам да обясня...
През 96-а година реших, това беше мое решение, да направя за пръв път концерти на стадиони. 96-а година. Няма да ти разказвам каква беше техниката, каква беше сцената. Само ще ти кажа, че сравнението с техниката и сцената през 96-а година със сцената и техниката 19 години по-късно - на концерта, който беше сега на стадион „Васил Левски“, е все едно да сравним брадвата на първобитния човек с високотехнологична картечница немско производство. Или да сравниш една каручка от Средновековието с един „Мерцедес“, последен модел S-класа.

Разликата в техниката е огромна. Но усещането е същото. Чувството е същото. И то е обземащо, проникновено, смразяващо, изумително, невероятно. Каквито и епитети да използвам, все ще е недостатъчно. Това е усещането, че правиш нещо, което намира отговор. Песента, която си направил, или думите, които казваш, или актьорските скечове, гегове... въобще всичко, което правиш, намира приемници на посланието.

Просто 96-а година, когато излязохме за пръв път по стадиони и аз се прибрах в хотела след първия концерт, си казах: „Ей това е нещо, заради което си струва всичко. Струват си жертвите, труда, усилията“. Усещането е зашеметяващо. И си казах: „Искам това да не спира“. И после като всеки практичен човек, си казах: „Някой ден това ще спре. И край. И толкоз. Щото всичко свършва“.

Да де, ама освен практичен, съм и емоционален човек. И като емоционален човек пък си казах: „Дай да свърши по- късно - колкото е възможно по-късно“. След като може „Ролинг Стоунс“ да го правят и AC/DC да го правят, и Мадона да го прави, и всички - значи и ти ще можеш. Ще можеш, бе! Ще можеш да го направиш. Тогава какво трябва да правиш? И логичният отговор на въпроса, който си зададох, беше - зрителят трябва да е все по-доволен. Той трябва да е все по-щастлив и все по-мотивиран да идва на концерти. И ти, Слави, не трябва да жалиш усилия, пари, време, инвестиции, всичко - не трябва да ги жалиш! За да може зрителят да е все по-доволен, за да я има тази взаимовръзка, за да може това нещо да се случва.

И сега ти казвам защо. Защото ми е кеф! Това е много скъп кеф, който изисква много усилия, много пари, но ми е кеф! И забележи - не ми е кеф само на мен. Кеф е и на всички около мен. И най-вече - кеф е за уважаемия зрител, който е по-важен от мен. Въпреки че моето его ми подсказва, че е хубаво и на мен да ми е кеф.

Всъщност сега ще ти призная нещо, което никога, никъде, на никого не съм казвал. Това, приятелю, е единственото нещо, което ти гарантирам, че го правя за себе си. За себе си, бе! Правя си подарък. Това е в моите възможности. А от друга страна, забележи, карам много други хора да се чувстват добре. Предлагам им да дойдат и да гледат нещо, което аз произвеждам и се надявам то да им хареса. Има своеобразна взаимовръзка.

И така тръгнаха турнетата... „Новите варвари“, „Велико отечествено турне“, „Ние продължаваме“, „No Mercy“. Имената им са такива, защото при нас винаги има идеология. Никога не е просто концерт. Винаги има идеология, има кауза. Ние продължаваме и в момента. Използвах името на едно турне - „Ние продължаваме“. Това е кауза. „No Mercy“ е насочено специално към цялата политическа класа, която продължава да се излага. Тя се излага зловещо.

Ето, в момента пишем тия редове, в дните преди местните избори 2015 година, когато цялата политическа класа покри предизборната кампания. Изпокриха се като мишоци, защото се страхуват от референдум за електронното гласуване.


Политиците искат хората да не гласуват и референдумът да се провали. Плеснаха си ръцете БСП, ГЕРБ, ДПС и Реформаторският блок, та дори и националистите, всички си плеснаха ръцете, та тоя референдум да не се получи. Към тези хора „No Mercy“ е слабо казано. Неслучайно съм си го татуирал на гърба. За да си го припомням ежедневно в огледалото, че не бива да има милост. Това е кауза. Затова се казваше така и турнето.

Ние винаги сме имали кауза. Дали е нашите медици в Либия, дали е Гергана Червенкова, дали е референдум, дали е отношението към политическата класа, защото това е нормалното отношение на свободни журналисти. Това са наши каузи. Те са изразени в песни. Като например песента „Нема такава държава“. Тя въобще не е песен, това въобще не е нещо музикално. „Нема такава държава“ е това, което мислим, подредено в рими, събрано с мелодия... Толкова ли е трудно да живеем нормално? Няма такава държава... Всеки нормален човек си го казва.

Организирането на турне по стадионите е много сложно начинание. Прекрасно е, че разполагаме с изключително професионализиран екип, който е в състояние да организира подобно нещо... Ние сме създали такъв екип. Ако нямаш добър екип, това нещо не може да стане. За моя радост, винаги съм срещал абсолютната подкрепа на общини, на кметства, на кметове, на общинари в градовете, в които сме правили концертите. Хората винаги са подхождали с разбиране и с подкрепа към това, което правим. Общинските структури, полицията са ни помагали безрезервно. За което мога само да им благодаря. Но те знаят, че го правят за жителите на града.

Всяко турне е трудно като организация, сложно като инвестиция. Изключително благодарен съм на фирми, които са ни подкрепяли финансово: Mtel, Coca-Cola, Samsung, Global. Ha нашите турнета са присъствали най-авторитетните марки — световни и български. Без тяхната подкрепа би било невъзможно, щото един концерт е много скъп.

Пък аз съм искал винаги да е много зрелищно. Дали с коне ще излизам, дали с мотори... Спомни си, че за едно от турнетата купих най-мощния мотор в света - Boss Hoss, с двигател 8200 кубика, 502 коня. Купих го само за да излизам с него на турнето. Аз знам от какво огромно значение са тези аксесоари. Те карат хората да се кефят, да изживяват емоция, че това се случва пред тях, пред очите им. А всичко това струва пари. А тези пари се взимат или от билети, или от спонсори, или от мен.

Всичко е от значение. Финансирането е от огромно значение, да се използват най-добрите технически средства е от огромно значение, да се направи много добър сценарий, да се произвеждат нови песни е от огромно значение, да имаш добри сценаристи е от огромно значение, да имаш добри организатори и добра логистика е от огромно значение.

Спомням си, правим концерт в Стара Загора и се оказа, че на стадиона правят някакъв ремонт на част от седалките. И едни арматурни железа стърчат нагоре. И аз казах там на човека, който отговаря за стадиона: „Ще дойдат много хора, ако някой някого блъсне - може да се наниже като във филм на ужасите на тия арматурни железа“. Той каза: „Аз не мога това да го реша“. И се оказа, че има някакъв чисто бюрократичен проблем, който не може да се реши просто защото той трябва да пита някакви други хора за някакви други неща... И аз казах: „Така ли? Добре!“, и накарах моите хора да отидат да купят един флекс и да ги изрежат.

Но докато там нещо се случваше, времето за репетиция мина и не остана време да отида да се изкъпя в хотела. И аз казах: „Абе, вижте тука футболистите дали имат някаква баня да ида да се изкъпя“. И отидоха моите хора, и намериха. Казаха: „В банята на футболистите обаче има един проблем, тъмно е и няма разпръсквачка на душа“. Аз казах: „Нищо, нали има топла вода“. И докато изпуша 2-3 цигари, аз пушех тогава - то минало време. И влизам в банята да се къпя, и казвам на един от моите хора: „Стой тука отвънка, да не вземе да дойде някой футболист, да не се объркаме в тъмното“. А в банята - никакви прозорци. Абсолютно тъмно!

И аз се къпя. И изведнъж чувам някакъв тътен. Ама такъв тътен - като земетресение. И аз казах на тоя пич, който стои отвънка: „Какво става, бе?“, той каза: „Де да знам, ще ида да проверя“. След малко се върна и каза: „Публиката е започнала да влиза“. А банята на футболистите е точно под трибуните.

И аз се къпя на тъмно, душът няма разпръсквачка, тече само една струя вода, а над мене хората тропат с крака, пеят революционни песни и ми скандират името. И аз се почувствах адски сюрреалистично. Все едно съм от „Барселона“, играем на „Ноу Камп“, ще играем с „Реал Мадрид“ и аз ще излизам след малко. Ей такова ми беше усещането, не точно като на концерт, а все едно някаква битка предстои и воюващите се нахъсват с тропот, с песни, въобще... изумително усещане.

И си казах: „Леле, сега ще излезна и просто ще си махна главата“. И си казах: „Сега ще играя джига“, защото много обичам филма на Тони Скот, лека му пръст, „Последният бойскаут“, в който Брус Уилис кат’ги застреля там, играеше джига отгоре. Джигата - кой го знае в България тоя танц джига? Той е английски танц. И си казах: „Сега ще играя джига“. Вечерта излязох пред публиката и играх джига. Никой не знае какво съм играл, само аз си знаех, че играя джига. Беше ... фантастичен, фантастичен, фантастичен концерт. В Стара Загора винаги така става.

В Силистра на стадиона не беше окосена тревата. Трябва да ти кажа, че в Силистра точно в 20:00 часа пускат комарите. Не знам кой ги пуска, не знам къде ги държат, но те се появяват в 20:00 и почват да жилят зверски. Големи комари, заедно с тях литват и големи нощни пеперуди, и летящи мравки, и всякакви насекоми, които се събират на светлина.

Такива пълчища от летящи насекоми съм виждал само по филмите за Индиана Джоунс. Не знам дали си се мазал с репеленти, мазал си се, защото ти беше един от хората, които изпратих на „Сървайвър“ и знам какво заварих, когато отидох няколко дни след като бяхте там. Е, нещо подобно беше на сцената на концерта в Силистра. Аз се бях намазал целият с репеленти, както и всички участници - и балети, и певци, и музиканти, но няма спасение. Но пък, в крайна сметка, в един момент спира да ти пука. Освен това беше много зрелищно, защото след всеки фойерверк отгоре почваха да валят хиляди изпечени и изгорени насекоми. И станаха част от шоуто.

Как решавам къде да има концерти? Ми, ето, да речем, за Силистра. Казах си: „Силистра е прекрасен български град, там не е правен отдавна концерт. Тия хора заслужават да отидем и да им направим един концерт“. Ма че там стадионът не функционирал от години... ще го преживеем! Ма че там на Дунава вечер излизат комари... не е проблем. В интерес на истината, никой не ми го беше казал това, но и да ми го беше казал, пак нямаше да ми пука и пак щяхме да отидем и да го направим тоя концерт. Защото Силистра е един прекрасен български град. И е хубаво да отидем и да им направим едно шоу, ей така, заради хората в Силистра.


***

Последното ни турне беше прекъснато в Стара Загора, защото си счупих крака. И виновен за всичко е Краси Радков. Това е истината.

Краси Радков е голям човек. Аз го обичам истински. Откакто попадна при нас, той донесе едно слънце тук. Той е слънчев човек.

Той и днеска. Краси Радков, ще ми се обади на обяд, или на тебе ще ти се обади, или на секретарката Хриси ще се обади, и ще каже: „Бях в един турски ресторант, там правят страхотни кюфтенца, ще ви купя кюфтенца и ще ви донеса!“, и съответно ние почваме да го убеждаваме: „Краси, нема нужда!“, но той казва: „Не“. Той обича да отиде, да купи кюфтенца, да дойде, да седне и е щастлив, че ние се храним и ни е приятно.

Краси Радков е богатство. Той е невероятно същество, изумително добър човек и невероятен актьор. За мен е чест и щастие, че въобще го познавам. За него най-подходящият израз е: „Няма такъв човек“.

Мога много неща да кажа за него. Обаче ще кажа само, че както е такъв голям пич, така е и изключителен досадник понякога. Не знам откъде има това качество, но просто не се спира. В Стара Загора, преди концерта, той ми каза: „Искам да ти подаря парфюм“. Аз му казах: „Не искам парфюм“. Той каза: „Не, аз много държа да ти подаря един парфюм“. Аз му казах: „Краси, аз имам парфюми, обичам да мириша хубаво, кой не обича? Искам да мириша добре. Купувам си различни парфюми, имам парфюми. Защо искаш да ми подариш парфюм?“, той каза: „Защото много настоявам да ти подаря един парфюм“. Аз казах: „Краси, влизаме в детски разговор. Дай да отидем някъде да пием едно кафе, аз много обичам Стара Загора, дай да те водя да пием по едно кафе и да не си купуваме парфюми“.

Но той ми скъса нервите. „Парфюм! Парфюм! Парфюм! Парфюм! Искам да ти купя един парфюм!“... Накрая аз трябваше или да го заколя, или да отида и да ми купи един парфюм. И казах: „Добре“.

Заведе ме той в една парфюмерия, влязохме вътре и Краси каза: „Избери си парфюм!“, казах: „Краси, почвам да давам заето“. Знаеш какъв характер съм, знаеш колко обичам Краси, но почва да ми става досадно от това, че той непрекъснато ми пие соса с тоя парфюм. Казах: „Какъвто парфюм ми избереш, дай да излизаме“.

Всъщност сети се каква атракция беше за момичетата, които продават в парфюмерийния магазин, нашият разговор, всичко това... Той ме кандърдисва: „Ей тоя парфюм мирише хубаво, помириши го тоя“, въобще представи си цял скеч. И колкото повече се дърпам, той толкова повече се забавлява. Колкото аз повече му се сърдя и му казвам: „Не ща парфюм“, той толкова повече се навива. И това е толкова, толкова, толкова хубаво. Това са от тези неща, които осмислят това, че имаш приятели.

Краси е прекрасен. Той е невероятен. Заедно с парфюма обаче, за зла врага, той ми купи и душ гел. Вечерта направихме страхотен концерт - много силен, много емоционален, много красив. Ние излизахме с Миро от „Каризма“ на едни коне, беше жестоко. Беше фантастичен концерт, пред-пред- предпоследният от турнето. Оставаха още само два — в Пловдив и в Петрич. И в Стара Загора стана фантастичен концерт. И аз се прибрах и си легнах в хотелската стая... бе, много хубаво ми беше.

Даже вечерта беше излязло едно мое интервю в списание L’Europeo. Това е едно от последните интервюта, които съм давал въобще. Аз изобщо не обичам да давам интервюта, но вие, сценаристите, ме убедихте да дам интервю за това списание. И точно тогава излезе интервюто и ние го прочетохме, интервюто беше готино, не бяха го "фризирали". Аз обикновено съжалявам, когато давам интервюта, ядосвам се, като ги чета после, и затова не давам интервюта. Както и да е. Тогава обаче за това интервю не изпитах съжаление.

Прибрах се в хотела. Всичко беше страхотно. В личен план бях много щастлив, поради други причини. И не можах да заспя от това хубаво чувство. И на сутринта си казах: „Я да стана да се изкъпя с тоя душ гел, дето ми го подари Краси“. Само искам да кажа, че в хотелската стая - ние бяхме три дни в Стара Загора, незнайно защо, бяха направили така, че климатикът да духа директно в мен. Което ме вбеси още в момента, в който влязох в стаята, и им казах, че не знам кой дизайнер е измислил така да изглежда, но... Айде, остави ме мен - няма значение кой съм, какъв съм и какво работя и че трябва да ходя да пея, и че гласът ми в случая е важен, но всеки човек, който легне... Ти спал ли си под климатик? Не можеш да го изключиш, щото е адска жега, а ако си пуснеш климатика - духа в тебе и ти ще се окостиш, ще се превърнеш на ледена висулка. Знаеш колко гнусно се изстива от климатик. И аз се вбесих и казах: „Това не може да е така!“. Аз къде да спя, трябва да спя на земята под климатика, за да духа над мен. И ги накарах моите хора да ми обърнат кревата наопаки, което е много тъпо, щото аз не обичам да се чувствам като нек’ъв... Дошъл Слави Трифонов и ги накарал да обърнат леглото, разбираш ли! Но, логично погледнато, аз не можех да си позволя да спя на тоя климатик, защото щях да изстина със сигурност. Как да пея после на концерта?

И си казах: „Ще стана и ще се изкъпя с душ тела на Краси“. И си изсипах половината душ гел върху себе си. И явно не съм си измил добре краката отдолу, а пък отвънка пред самата душ кабина нямаше такова гумено чердже или нещо, което не се хлъзга. В момента, в който излязох - явно с пяна още по ходилата си, се подхлъзнах зловещо. Аз тежа 110 килограма и се стоварих върху тази релса, на която се държи вратата на душ кабината. Половината ми тяло беше вътре в душ кабината, другата половина - отвън, а аз се стоварих точно върху релсата, която стърчи, да речем, един сантиметър нагоре. И всъщност тая релса ми счупи крака;

Веднага разбрах, че турнето е приключило. Реших, че съм си счупил таза, защото болката беше изключително силна. Усетих, че дори не мога да пълзя. Болката беше зловеща.

Аз бях чисто гол, разбира се, и ми отне около половин час, за да допълзя до вратата, защото болката беше невероятна, а нямах телефон. Вратата на стаята беше по-близо, отколкото телефонът ми, който беше до леглото, и аз прецених, че е по-добре да пълзя до вратата. И понеже съм достатъчно висок, ще мога да отворя вратата. Пълзях много дълго време, буквално сантиметър по сантиметър. Стигнах до вратата, отворих я, показах си само главата, защото бях чисто гол, и видях някакъв човек. И го попитах: „Ти от моите ли си?“, защото знаеш, 200 души ходят на турне, има много хора, които не познавам. Не беше някой от „Ку-ку бенд“ или от хората, които познавам. Той каза: „Да, г-н Трифонов, аз съм от осветлението“. Попитах го: „Ти ходил ли си в казарма?“. Той каза: „Да, ходил съм“. Казах: „Виж к’во, паднах много лошо. Ела да ми дадеш нек’ви гащи или нещо да се завия. И телефона да ми дадеш, да не стоя гол, да не плаша хората тука, които ще дойдат. Само ми дай телефона и ми дай нек’ви гащи да обуя, нек’ви боксерки и няк’ва кърпа да се наметна“.
Той ми даде телефона и аз се обадих на Евгени и му казах: „Да знаеш, турнето свърши. Току-що си счупих нещо. Обади се на Бърза помощ да дойдат“. Като дойде Бърза помощ, се оказа, че не могат да ме вкарат легнал в асансьора. И трябваше да ме свалят по стълбите от четвъртия етаж, и добре че моите хора са по-здрави, защото аз тежа 110 килограма. Да ме свалят, без да ме изпуснат и да ме потрошат отново, беше едно голямо предизвикателство.

После се оказа, за радост, че има много готина частна болница в Стара Загора. Закараха ме там, направиха ми рентгенова снимка. Аз си мислех, че съм си счупил таза. Лекарите казаха: „Не е счупен тазът, счупена е тазобедрената става. Има два варианта. Или да сменим цялата става, или да ковем с пирони“. Попитаха ме дали искам да ме транспортират в София. Аз познавам травматолози в София, но се доверих на лекарите в Стара Загора.

Операцията я направи д-р Братоев. Каза: „Ще кова с пирони“. Казах: „Кови ме, въобще да не ти пука. Давай“. Защото болката беше ужасна. Прекъснахме турнето. Ние нямахме предаване тогава, дойде Юксел Кадриев, и аз се съгласих да дам интервю за новините, за да кажа на зрителите от Пловдив и Петрич - двата града, които оставаха от турнето: „Концерти ще има. Ще изляза от тази болница, концерти ще има“.

И така стана. Излизах с една голф количка. Взех я от нашите приятели Кънчо Стойчев и Андрей Райчев, които имат участие в голф клуб. Излизах на сцената с тая количка. И двата концерта ги направих с патерици.

Оттогава още не мога да се оправя. Защото, като си счупих крака, всъщност се измени цялата структура на гръбнака и на таза. И сега ме боли ужасно кръстът. Ходя всеки ден на физиотерапия. Единият ми крак е малко по-къс от другия. И общо взето, оттогава не мога да се оправя, заради тоя счупен крак. Просто и в момента болката е много сериозна. Продължава да ме боли всеки ден, всеки ден. Но аз не съжалявам дори и за секунда, защото... просто така се е случило. Съдбата е била такава. Понякога нещо се променя за секунда и човек трябва да се справя с новите обстоятелства.

Да, не съм толкова подвижен. На последните два концерта, които направихме, ми се налагаше да седя на висок стол, защото наистина ме боли ужасно. Слагам обезболяващи, но к’во от т’ва. Станалото - станало. Всичко е така, както трябва да бъде.

Турнето в Америка искахме сами да си го организираме. Не успяхме много добре да го организираме. Много е сложно там да се направи всичко това, защото е друга територия, други закони, други правила. Но въпреки всичко мисля, че зрителите, които го гледаха, бяха щастливи. Много беше трудно да организираме турне, чисто технологично. Трябващо да вземем чартърен самолет, с който да се движим от град на град, защото сме голям екип. Това струваше много пари допълнително, които ние не съумяхме да изкараме нито от спонсори, нито от билети. Тези пари ги дадох аз.

Но не съжалявам дори за секунда. Това беше едно прекрасно преживяване. Да видиш българи от Щатите и Канада, които идват на концертите с такава радост, със сълзи на очи, с огромно уважение. Това беше изключително преживяване.

Няма нито едно турне, от което да сме спечелили, нито едно. Всичките ни турнета са нула на нула. Гледали сме така да ги правим, че да не сме на загуба. Просто не е възможно да се спечели. Американското турне беше на голяма финансова загуба. Но това няма никакво значение. Струваше си всичко. Чисто емоционално, това е уникален спомен.

Всеки един концерт е много скъпо начинание. Има разни хейтъри, които седят и смятат билети и цена, и пресмятат колко пари съм спечелил аз от концертите, но това е толкова наивно и толкова смешно. Всяко нещо по тия концерти колкото искаш да е по-добро, то е толкова по-скъпо. Като една хубава кола. Колкото по-хубава е една кола, толкова е по-скъпа. Така че концертите в Америка бяха много скъпи. Всички хора, които участват в тях, трябва да спят, да ядат. Във всеки град — различни зали, различни възможности за наемане на техника, строеж на сцена.

Имахме тежки проблеми с профсъюзите. Те в 14:00 просто спират да работят, стават и си тръгват. И аз казвам: „Къде бе, пичове?“. Те казват: „Ние отиваме да почиваме“. Викам: „Чакайте, бе. Как ще почивате, бе? Не сте довършили нещата по сцената“. „Ние сме от UNION, тука трябва да почиваме половин-един час, да ядем сандвичи“. „Абе, ще ядете сандвичи. Ще почивате после. Имаме концерт довечера“. „Не, тука имаме правила, не можем да работим. Айде чао“.

Имали някакъв правилник, според който в залата трябвало да има 12 пожарникари. Казвам: „Чакайте, бе - 12 пожарникари. Аз няма да паля огньове тук“. Те казват: „След 11 септември вече имаме такива правила“. Всъщност профсъюзите там изнудват. И го правят съвсем съзнателно, и нямат никаква спирка. Те са мафия.

Доста съм разочарован в това отношение, но на фона на щастливите лица, които видях... Знаеш ли какви хора имаше? На концерта в Лос Анджелис идват някакви хора и казват: „Ние сме мексиканци. Фенове от Мексико“. И аз казах: „Да, бе!“. Те казаха: „Да, чухме вашата група в интернет - в YouTube. Много ви харесваме и разбрахме, че имате турне в Америка, и дойдохме да слушаме вашата музика“. Представяш ли си? Мексиканци!

Видях един мой приятел, казва се Антонио Атанасов Цеков. Дойде на концерт, не можах да повярвам. Не съм го виждал от толкова години. Антонио Атанасов Цеков, мой брат. Били сме заедно в казармата. Пълен сирак, починаха и майка му, и баща му. Сега живее в щата Аризона. И дойде да ме види. Като го видях, просто ми се подкосиха краката. Не го бях виждал от толкова много години. Ей такива прекрасни неща се случиха в Америка.

Много емоционални моменти имаше. Цялата публика плачеше на „Облаче ле, бяло“, на народните песни... Много интересно турне. Много хубаво.

В Бостън, в една зала, имахме доста неприятен инцидент. Дойде някакъв уредник там, отговорник за залата, и почна да се държи адски грубо. Започна да крещи на хората да не стават от местата си. Било забранено. Много се натъжих от това. Американец, който крещи на българи, които са дошли да гледат други българи, да не стават прави на песента, а да седнат. Това ме потресе, и ме вбеси, и ме обиди.

Обиди ме, защото аз всъщност харесвам Америка и не можах да повярвам, че нек’ъв социалистически типаж по нек’ъв много социалистически начин се държи грубо с хора, които не познава и ги кара да сядат. Тоя ако беше в България, щеше да яде голям бой.

Не се прави така. Аз харесвам американците, заради това, което съм гледал по филмите. За мен Америка е символ на свобода. Но реалността е малко по-различна. И това ме вбеси много и за пореден път ме накара да разбера, че представата от филми или от книги е една, но нещата в действителност са различни.

Тоя човек, дето крещи там, не е американец. Американец е индианецът. Ако беше индианец, който да крещи там, щях да кажа: „О-о-о, индианците така мислят. Това са коренните жители на Америка“. Но тоя човек, дето крещеше, е дошъл в Америка така, както са дошли и българите там.

Е, може и преди 200 години да са дошли неговите деди, ма пак са дошли от другаде. Той не е, каквото съм аз в България. Защото ние сме дошли тука преди 1300 години. Колко държави има на такава възраст? България е на 1300 години - Америка е на 200. И този човек крещи на една древна нация, Каквато е българската: „Седнете, недейте да ставате прави“. К’ъв си ти, бе? Аз бях много ироничен и груб от сцената и никой българин не седна. К’во може да ни направи? Ще докара полиция ли? Ще ни арестува ли? Въобще не съм предполагал, че в Америка ще има такива хора.


***

Искам да кажа нещо за българите в чужбина. Те са взели решение да рискуват. Да рискуват целия си бит, живот в името на това да живеят по-добре, но не са престанали да бъдат българи. Даже в много отношения те са по българи от тия, които сме тук. Те са взели едно трудно решение и плащат за него висока цена. Това го усещам винаги при общуването с българи, които живеят в чужбина. Плащат висока цена, защото камъкът си тежи на мястото. И никой не може да ме убеди, че те с широко сърце са отишли там и че им е лесно. Те плащат. На година в България идват над два милиарда долара, само от българи, които се грижат за семействата си тук, за своите роднини. Българите в чужбина са най-големият инвеститор в България. Независимо дали живеят в Америка, Германия или в Гърция. Където и да са. Те страдат за България, те милеят за България, те се интересуват от България, те плачат за България.

И това е много... щях да кажа тъжно, но това е техен избор. Те имат право и е хубаво, че България е член на Европейския съюз - можеш да работиш във всяка една европейска държава и това е много ценно - да се реализираш. Може да не е в България, може да е навсякъде по света.

Постави се на тяхно място. Аз съм се опитвал да се махна в чужбина. Не успях, издържах два месеца. Два месеца и се прибрах. Домъчня ми за камъните. Това беше преди много години. Не мога да го направя. Просто не мога. Но българите в чужбина... и затова трябва да могат електронно да гласуват. Отворили една секция на 1000 километра! И българинът се вдига, качва се на колата си, да отиде да гласува, и те там му правят проблеми. Омерзявам се от българските чиновници понякога. Особено в чужбина. Затова трябва да има електронно гласуване, да можеш да гласуваш, откъдето си искаш.

От друга страна, съм чувал отвратителната теза: „Аре бе, те са заминали там. Да дойдат тука, да блъскат с нас, иначе нямат право на глас“. Това могат да го кажат само хора, които обективно нямат реална представа нито за себе си, нито за значимостта си, нито за качествата си, нито за това, което трябва да направят. Това са хора, на които винаги някой друг им е виновен. Ако не са българите в чужбина - ще е правителството или ще е съседът, или ще е управата на града... все някой друг ще е виновен.

Не си ли виждал хора, които никога не са виновни? Чувството за вина е основата на морала. Основа на отговорността. Ти изпитваш чувство за вина, защото си отговорен. Ако не изпитваш чувство за вина, значи си едно безотговорно копеле. Някой друг трябва винаги да ти е виновен, защото ти не искаш да изпитваш чувство за отговорност.

Чакай, бе. Българите, които са в чужбина, са отишли там, защото са решили да си живеят така живота. Това по-малко българи ли ги прави? Не ги прави по-малко българи - напротив.

Някои в чужбина са повече българи. Те милеят за роднините си, милеят за родината си. Това съм го виждал много пъти.

Нямам какво друго да кажа, освен че изпитвам уважение към всеки, който е решил да вземе съдбата си в собствени ръце и да се грижи за себе си, за родителите си, за децата си и за страната си. Това не го прави по-малко българин. По-малко българи са тия, на които не им пука. Тия, които развяват плакати, а все някой друг им е виновен: циганите, турците, тоя, оня. Като искаш да се оправяш, се оправяш. К’во казваше Любен Дилов-баща: „И да се гордея, и да не се гордея, че съм българин - все съм си българин. Така че по-добре да се гордея“.

Обаче в последните години излязоха такива едни псевдонационалистически организации, които всъщност са ксенофобски. Знаеш ли, че според едно социологическо проучване 90 % от гласувалите за, Атака“ са млади мъже, в активна възраст. И огромна част от тях на въпроса: „Като видите хубава къща или хубава кола, намразвате ли собственика?“, отговарят с „Да“. „Като видите по-възрастен мъж с по-младо, хубаво момиче, намразвате ли го веднага?“. Отговорът е: „Да“. Кажи ми това какво общо има с национализма?

Тези хора са всякакви други, но не и националисти. Те използват националистически послания по същата причина: за да им е виновен някой друг: турците, циганите, евреите и т.н.

Всъщност това са хора, които се чувстват неудачници. Комплексирани са и това ги яде отвътре. И поради тая причина трябва да има някой друг виновен. Страданието им е друго. То не е на национално ниво.

Истински патриот е Ботев. Колко от тия хора са склонни на саможертва, ако се замислиш? Истински патриот е Левски.

А в днешно време истински патриот е този, който рискува живота си и добруването си в името на това да спаси живот. В името на това децата му да са добре, в името на това да спаси други хора. Много примери мога да ти дам. Имам щастието да познавам такива хора, които са гостували в моето шоу. За мен е чест, че ги познавам.

Така че тези псевдопатриотични организации могат да говорят каквото си искат. В крайна сметка, живеем във времена, в които има свобода на словото и те могат да кажат каквото си искат. Аз ти казвам моето мнение. И моето мнение е, че хората в тия организации са толкова патриоти, колкото патриоти са моите риби в аквариума.

Те имат други проблеми според мен. Проблемите им са личностни. Проблемите им са битови. Нямат психически проблеми. Тия хора не са ненормални, бе. Нито Волен Сидеров е ненормален.

Както виждаш, той си решава битовите проблеми чрез това, което прави. Той си решава и емоционалните проблеми чрез това, което прави. Той иска да изглежда голям мъж, а не дребно белокосо човече, което се облича с черно кожено яке, носи пистолет на кръста си и се крие под масата.

Неговите проблеми са личностни. Те са проблеми на егото. Те са проблеми на кура му най-вероятно. Това са комплекси, бе. И е много удобно да се направи на националист. Виж колко е удобно: „Циганите са виновни“, „Здравствуй, дедушка Иван!“. Що така изведнъж се обърна към Русия? Въобще той е толкова прозрачен.







  1. Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   19




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница