Слави Трифонов за мен е чест
Един ден преди години ми се обади майка ми
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Един ден преди години ми се обади майка миЕдин ден преди години ми се обади майка ми и плаче по телефона. Ние с нея имаме по-особени отношения, свързани с взаимно уважение. Преди, като беше по-млада, просто... Представи си ме мене в женски вариант. Но сега е възрастна и предполагам, че с възрастта човек повече се натъжава. Както се казва в „Еклесиаст“ - „Който трупа мъдрост, трупа печал“. Майка ми, като всяка майка, ме обича много. Тя ме е родила, носила ме е девет месеца. И ми звъни, и плаче по телефона. Викам: „Виж ся, айде да не ми плачеш, кажи ми направо какво има!“. Тя вика: „Искам нещо да ти кажа“, викам: „Давай, ако е нещо трагично - да се прибирам веднага“. Тя: „Не, не е, ама тук са написали нещо в един вестник“. Викам: „Виж ся, ние сме се разбрали с теб отдавна. Не четеш такива вестници, не слушаш какво ти говорят - това са само лъжи и измами. Ако има нещо, ми се обаждаш да ме питаш. Недей да слушаш глупости. Недей да четеш вестници“. Тя вика: „То мен ме касае“. Викам: „Това пък още повече. Недей да четеш такива неща. Нито слушай, ако някой ти разказва. Ограничавай си там, каквито имаш, приятелки, комшийки. Ако ти говорят такива неща - ги ограничавай. Ако тръгне някой да ти съобщава нещо такова, не се занимавай с него“. Тя казва: „Написали са, че баща ти не ти е баща. Написали са, че си син на някакъв доктор“. Викам: „Виж сега, недей да ме занимаваш с такива неща“, а тя плаче, милата. Написали нек’ва гнусотия - поредната. Аз рядко я виждам да плаче. Тя е силна жена. Да ти кажа, тогава ми се искаше... Аз имам възможността и характера да правя най-различни неща. Някои от тях, как да се изразя, не особено регламентирани. Каква гад трябва да си, за да нараняваш така хората? И защо? Защото аз съм шибаният Слави Трифонов? Милата ми майчица... Разказвам ти много лична история, но тя ме извади от равновесие. Тези хора са мръсна гад! В тия вестници работят хора, които не се вълнуват от страданието на другите. Те са анестезии. Те не изпитват никаква вина от това, че нараняват някого. Те печелят пари, или каквото там печелят, от страданието на други хора. Без да ги вълнува кого нараняват, и забележи, без да има възмездие. Знаеш, има държави, в които има жълти вестници, и държави, в които няма. Има държави, в които хората не се вълнуват от тия неща, и като не ги четат, те не ги и произвеждат. Но в държави като България хората четат такива неща и затова преди 15-20 години се появиха много жълти вестници. И сега ги има, но поизмряха, щото интернет промени всичко. Сега са сайтове. Тоя сайт, оня сайт... Ето, за концерта ми! Та те в продължение на цяла седмица пишеха, че концерт няма да има. Че ще вали дъжд и като вали дъжд, аз няма да направя концерт. Че аз съм бил толкова зле, че нямало да изляза на концерта, щото съм бил в инвалидна количка. Знам ги тия неща, защото хората, които са бяха купили билети, всеки ден ни звъняха да ни питат ще има ли концерт. Когато ние започнахме делата срещу жълтата преса, първо ни костваше един месец, за да ги открием кои са. Те имаха просто някакви пощенски кутии. Къде са, бе?! Къде са им редакциите, бе?! Кой стои зад тия вестници? Кой ги издава? Кого да съдиш? Пощенска кутия ли? Но аз не се отказвам лесно и намерихме кои са. Не можеш да си представиш каква гнус излезе на тези дела. Аз исках да улесня съдиите. Едно от делата беше срещу вестник „Папарак“, в който бяха написали, че съм наркоман и имам златна ноздра. Не трябва аз да доказвам, че не съм, а те трябва да доказват, че съм - за да пишат това нещо. Отидох в съда в Пловдив и казах: „Искам да ми се направят всички тестове дали съм наркоман. Абсолютно всички!“, те казаха: „По принцип това трябва другата страна да го поиска - да ми се направят всички тестове“. Казах: „Възможно ли е аз да го поискам да ми се направят всички тестове?“, а съдийката, много достоен човек, каза: „Може, г-н Трифонов. Може Вие да поискате“. Съдът назначи вещи лица и аз се подложих на всички тестове за това дали съм наркоман. Отидох в Пловдив в психодиспансера, наредих се, за да ми направят тестове, заедно с всички наркомани на метадонова диета. Представи си колко шокирани бяха, когато ме видяха сутринта, наредени за метадон наркомани, които си казват: "Я-я-я, виж. Слави Трифонов дойде, ей, виж! Ти кат’нас ли си?“, викам: „Бе, не съм, пък и в крайна сметка, к’во значи „кат’нас ли си?“, нали, вие трябва да се лекувате“... После четирима психиатри ми направиха психопрофил. После - отидох в Пловдивската болница и един доктор ми вкара една сонда ей толкоз дълга, не мога да ти кажа колко - сигурно 20 сантиметра, в носа, с камера, за да види дали имам златна ноздра. Аз го попитах: "Виждал ли си златна ноздра?", той вика: "Не, не съм, ма може па ти да си", викам: "Ми дай да видим имам ли златна ноздра". Подложих се на всички тестове. Кръвни тестове, психотестове, проверки със сонди, всичко, к’вото се сетиш. Щото във вестника беше изнесено като твърдение, без въпросителни: „Слави Трифонов със златна ноздра, той е наркоман“, И в крайна сметка. Пловдивският съд го осъди тоя Александър Стоилов от вестник „Папарак“, Осъди го на 80 000 лева. Той си ги плати.
Между другото, аз често съм чувал слухове, че съм наркоман. Което винаги ме е изумявало. Ти знаеш, че аз кафе не пия, камо ли алкохол или каквито и да било стимуланти. Ние сме с теб заедно почти по 24 часа в денонощието - ти си с мен повече, отколкото си със съпругата си. Знаеш какво е... Плюс това един човек, който ползва наркотици, той има ясни психически и чисто визуални отклонения от един момент нататък. Даже веднъж във фитнеса се разговорих с нек’ва госпожица, и тя се оказа, че гледа шоуто и не знам си к’во, и ми каза, че имало слух, че съм наркоман... И аз казвам: „Добре бе, откъде идва това нещо, че съм наркоман? Ти как мислиш?“, тя казва: „Аз ще ти кажа откъде идва. Според мен - защото ти често в предаването се пипаш по носа“. И аз казвам: „Чакай малко сега, какво като се пипам по носа?“, „Ами, ти се пипаш по носа, което означава, че сигурно преди това си шмъркал“. И до ден днешен си мисля за това всеки път, когато си пипна носа. Понеже аз имам тоя навик. Включително снощи се пипнах по носа и казах на Георги: „Защо се пипам по носа?“. Има ли хора, които в момента ме гледат и си мислят, че се пипам по носа, щото според тях съм шмъркал? Виж докъде те докарва нещо подобно - слуховете, които се разпространяват от въпросните жълти вестници. Спечелихме всички дела срещу жълтата преса. Някои за парите, които искахме, други - за по-малко пари, но всички пари сме ги дали на Дома за деца с умствена изостаналост в Мездра. Директорката на този дом се казва Галя и е изключителен човек. Аз отидох там благодарение на един мой приятел - английския посланик г-н Хил, той почина, лека му пръст. Благодарение на него аз разбрах за тоя дом и отидох и видях какво е там. Не бих могъл да го опиша. Човек трябва да го види. Всички пари ги дадохме там. Даже преди няколко месеца Галя ми се обади, че са построили помощни жилища, в които да живеят децата. И понеже са построени благодарение на нас, искаше да отида на откриването. Аз не отидох. Но парите, за които сме осъдили жълтите вестници, сме ги дали на тоя дом. После повече дела не съм водил. Ние водихме тези дела, защото продължаваме да бъдем, в някакъв аспект, идеалисти. Каквото и да мислят за нас хората, но аз имам честта и радостта да работя с хора, които продължават да вярват. Ние тогава повярвахме, че когато започнем да съдим клеветниците, много хора, които се чувстваха обидени от жълтите вестници, също ще заведат дела. Е, не стана така. Почти никой не заведе дела. Обаждаха ми се по телефона, викаха: „С теб сме, с теб сме“, но никой, в крайна сметка, не тръгна да си търси правата в съда. Може би защото хората не вярват в съда. Не вярват в справедливостта. Нямам обяснение. Аз смятам, че има случаи, в които няма значение начинът, по който постигаш възмездие. Е, аз съм избрал цивилизования начин, законния. Можех и да не го избера. Имаше и контра дела срещу мен. Недялко Недялков беше завел дело срещу мен, за това, че съм нарекъл жълтата преса „утайката на обществото“. Недялко Недялков е син на Недялко Йорданов, който е един прекрасен български поет. Брат му е Асен Йорданов, който е един много смел мъж и аз много го харесвам като журналист. Сайтът „БиволЪ“ е негов. А Недялко Недялков е една странна семка в това семейство. Той беше във вестник „Труд“, после започна да прави жълти вестници. Заведе дело срещу мен, че се страхува за живота си и живота на децата си, че аз ще го убия или ще го нараня, или ще пратя хора да го убият, или да го наранят. Трябва да вляза в квалификации за моралния капацитет и въобще за разни неща като добро-зло, морално-неморално, зло, ей такива неща. Изглежда странно, но всъщност не е, ако някой се опита да се постави на мое място. Ти знаеш каква е истината и Недялко Недялков знае каква е истината. Той знае, че лъже. И аз знам, че лъже. Всички останали не знаят. Тоест, ако някой напише, че имам златна ноздра - тоя, който чете вестника, ще си каже: „Може пък да е така. Не съм му бъркал в носа. Може пък и да е наркоман наистина“. Но този, който го пише, знае, че не е вярно, защото няма абсолютно никакви доказателства за това. И аз знам, че не е вярно, защото нямам златна ноздра. „Утайката на обществото“ - това е морална квалификация. Тоест някой човек, който е толкова изпаднал в морален план, че е способен да пише подобни лъжи. Това съм имал предвид, като съм казал „утайката на обществото“. Това, че той се е обидил, си е негов проблем. Това е все едно да се обидиш, защото някой ти е казал, че си глупак. Ти смяташ, че не си глупак, и затова се обиждаш. Но е много просто да разберем дали си глупак. Ако направиш един тест за интелигентност и се окаже, че IQ-то ти е ниско, обективно ще докажем, че си глупак. Познавам много хора, които се мислят за умни, но са изключителни глупаци. Но в случая това са някакви квалификации, които съм направил на базата на това, че аз знам, че той знае. Недялко Недялков знае, че лъже. И не става дума за квалификации, а става дума за всякакви лъжливи информации. Ето, последният случай е сега с концерта. Те няма как да знаят, че няма да правя концерт, защото аз ще направя концерт. Ако ще да беше валял град, ако ще да беше валял огнен дъжд, вулкан да беше изригнал - пак щях да направя концерт! Да беше валял метеоритен дъжд - пак щях да направя концерт! Те откъде знаят аз какво мисля да направя? Това зависи само от мен. Един човек да имаше там - щях да направя концерт! Аз винаги съм пял. И на един човек ще пея така, както ще пея и на 70 000. Така че щеше да има концерт! Те знаят, че лъжат. Но айде, това е доста по-мило в сравнение със златната ноздра или че не съм син на майка си. Ами за Емил Димитров... Такива гнусни неща написаха за Емил Димитров. За този велик българин, който е направил най- великите български песни като „Моя страна, моя България“ - песен, равностойна на химна. Аз имах честта да го познавам. Емил Димитров беше един изключително свестен, невероятно талантлив, велик българин. Имах честта да го познавам и да работим с него. Знаеш ли колко широко скроен човек беше той? И тия такива гнусотии почнаха да пишат след смъртта му. Направо ми се повръща. Драйфа ми се, като се сетя за това. За начина, по който се държат тия хора, и за начина, по който си живеят съвсем спокойно, бе. Все едно това е адски нормално. Да напишеш страшни гнусотии за един велик човек, който е мъртъв и не може да се защити. Това го смятат за съвсем нормално. Спомням си Невена Коканова, също велика българка, велик човек, имах честта да я познавам и нея. Какви гнусотии пишеха за нея преди смъртта ѝ. Тя се беше потресла от това, което пишат. И си задаваше въпроса: „Бе, тия хора нямат ли сърца?“. И отговорът е: „Еми, нямат. Те са психопати. Не изпитват емоции, не изпитват състрадание, нямат морал“. Аз съм го виждал Недялко Недялков... С приятелката ми тогава бях в един ресторант, в който дойде Недялко Недялков със сина си. И са седнали, и аз ям, и си викам: „Бе, тоя как обяснява на детето си това, което прави? На какво го учи? Какво му казва? „Ти трябва да си добър човек“ ли му казва, или: „Ти трябва да си тарикат“, или: „Ти трябва да правиш като мен“? Какво му казва? А жена му, дето спи с Недялко Недялков, какво си мисли?“, зададох си толкова въпроси... Знаеш ли после какво написа Недялко Недялков? Че съм бил в ресторанта с някакъв, мисля, че американец шпионин... нещо шпионско беше написал. А аз вечерях с приятелката си. След разговора с майка ми, приятелю, аз се поставих на нейно място. На тия години, по тоя начин... защо, бе? И си помислих: „Тия хора, те са наистина анестезни, те наистина са психопати в това отношение, защото тая работа не би я вършил нормален човек, който има морал и милее за други хора“. Те знаят, че лъжат. Те знаят, че си измислят. Те знаят, че нямат никакви доказателства. Защо го правят? Най-вероятно щото си казват: „О-о-о, така ли, ти си Слави Трифонов? К’во като си Слави Трифонов - ей сега ще ти кажа аз на тебе, че ти си един наркоман! И к’во ше ми напра’иш? Нищо!“... Така ли? Дали па наистина нищо не мога да ти направя? Дали па наистина си толкова безстрашен и смел, че си мислиш, че аз верно нищо не мога да ти направя? Най-вероятно тези хора пишат всички тия глупости, защото са обидени по някакъв начин на света, на живота, нямам представа. Но това не ги оправдава в никакъв случай. Те се чувстват безнаказани, защото обществото търпи всякакви неща. Българинът търпи всякакви работи. Мислиш, че няма да има възмездие? Лягаш си спокойно? Недей, бе. Нали знаеш - има логика. Трябва да има възмездие. и трябва да има справедливост, иначе защо живеем заедно? Ако няма възмездие, ще има хаос. Всеки ще прави к’вото си иска. И тогава? Значи ти може безнаказано да обиждащ, да крадеш, да си политик и да се разминаващ със справедливостта, да си човек, който пише вестници и да се разминаваш със справедливостта, да си бизнесмен и да се разминаващ със справедливостта? Ма погледни само движението по улиците, бе! Чакаш на светофар и винаги има некой тарикат, който минава и се нарежда най-отпред. И, забележи, това обикновено не е човек със скъпа кола. Обикновено са хора с коли за по 1000-2000 лева. Които най-вероятно си мислят: „И к’во па вие? Аз съм по-голем тарикат от вас. Няма възмездие за мен. Ще се наредя най-отпред! Вие чакайте по 15 минути на светофара, за да завиете наляво или надясно, а аз ще завия за 30 секунди, щото съм по-голем тарикат от вас. И к’во като карам кола за 2000 лева, аз съм по-голям тарикат“. Или: „Аз карам скъп „Мерцедес“ и затова съм по-голям тарикат“. Винаги има оправдание. А ние - всички останали, дето сме се наредили, ние сме тьпанари! Щото спазваме правилата. Но няма възмездие. Няма справедливост. И то няма, щото обществото не я търси. Обществото, ако тьрсеше възмездието и справедливостта, щеше само да пренастрои съдебната си система. Щеше да я направи така, че да има справедливост. Щото обществото щеше да е чувствително! А не - да използвам отново тая дума - анестезно. На обществото не му пука! Ако обществото беше чувствително, нямаше да е такава съдебната система, а щеше да има справедливост. Няма да заобикаляш. Щото като заобиколиш и застанеш отпред, ще излязат всички шофьори, ще застанат пред теб и ще ти кажат: „Нема да пра’иш така, бе!“. Аз съм задавал такива въпроси. Карам кола, гледам спрял някой някъде и не може да се мине оттам. И аз го питам: „Бе, що си спрял тука сега?“. И той поглежда, вижда, че съм аз, вижда че съм сам, и ми казва: „И к’во като си Слави Трифонов? Спрял съм тука, щото мога!“. После, като си счупих крака, не можех да карам и ме возеха мои служители. И пак някакъв спрял на средата на улицата и запушил движението. И аз го питам: „Добре, що си спрял тук?“. Той вижда две коли и каза: „Извинявай“, и тръгна. От страх! Когато го е страх, се съобразява. Като не го е страх - си прави каквото си иска. Правят те на глупак! И те правят на глупак, защото се чувстват по-големи тарикати от тебе. Независимо какви са. Самият факт, че те прави на глупак, го кара да се чувства по-голям тарикат. Това го прави и този, който пише жълти вестници, защото знае, че лъже. И депутатът, който знае, че краде. И бизнесменът, който знае, че мами системата. Всички. Ние сме една група - нашето общество. Ти си една група с твоето семейство. С твоите съседи, с твоите приятели, с твоите колеги, с твоите съграждани, с твоите сънародници. Всички българи сме една група. Независимо дали живеем в България, или живеем в чужбина. Една група сме. Независимо дали ще се разбираш само с жена си, или само с мен, или само със съседите си, или само с твоите сънародници - ние имаме нужда от разбирателство по някои основни теми, които ни засягат дълбоко. Как живеем? Как да живеем по-добре? Как да живеем така, че да е по-добре за децата ни? Как искаме да живеят децата ни? Кое е добре за нас? Кое е морално за нас? Един куп въпроси, които ние трябва да ги решим заедно. Както ги решаваш заедно с жена си. И си ги решил добре, защото имаш страхотно семейство. Ние трябва да ги решим заедно. Е, не можем. Ако можехме да ги решим, ако можехме да се осъзнаем, че сме група, която трябва заедно да го реши това нещо, ние щяхме да сме решили един куп проблеми и щяхме да сме щастливи българи, а не да сме най-нещастната нация на света. В началото на всички тези решения стои справедливостта. Ние трябва да изберем справедливостта като една от основните каузи на нашето общество. Трябва да търсим справедливост. Ако я няма, няма общество. Не може да сме „всяка коза за свой крак“. Отвратителна е тая българска поговорка: „Всяка коза за свой крак“. Ми тогава? Тогава съществува правилото „еби си майката“. В България това е валидно - правилото „еби си майката“. Ето историята с Гергана Червенкова. Кулеков донесе тази история. Беше несправедливо Гергана Червенкова, една обикновена българска майка, да бъде заподозряна в най-тежки грехове, да бъде закарана в Америка. И то защото един служител във ФБР решил така. Дали това нещо го е решил един служител във ФБР или в МОСАД, или във ФСБ, или в някаква арабска държава, мен ми е все тая. Просто това е българска гражданка, която трябваше да лежи в ареста, защото са поискали така от ФБР. Това ми се стори толкова унизително. Затова се захванах с тази история и в крайна сметка, справедливостта победи. Аз бях много изненадан, когато ми се обади Йосиф Сърчаджиев, който искаше да подкрепи Гергана. Изненадах се не за друго, а защото преди време не му бяхме много симпатични на Йосиф Сърчаджиев. Просто тогава бяхме доста анти-СДС, ама не защото съм против СДС, а щото те бяха на власт. Ние винаги сме били против правителството, което и да е то. И против СДС, и против БСП, и против Бойко. И Йосиф Сърчаджиев ми се обади и каза: „Искам да направя нещо за тая жена“. И ни гостува в предаването, и я подкрепи. В крайна сметка, отървахме Гергана Червенкова. И това беше успешна акция - благодарение на всички, защото пред съда дойдоха много българи, които подкрепиха Гергана. Това не е защото ние сме казали по телевизията, а защото хората са взели това решение - да бъдат част от общност, която не позволява да бъде постъпено несправедливо с някой член от общността. Ето ти доказателство, че ако обществото реши, то може да контролира. Това е смисълът на демокрацията. И въобще на това да сме заедно едни с други. Не е ли ясно? Живеем трудно заедно. Трудно, защото не правим необходимите компромиси и не спазваме необходимите правила. Щото действа принципът: „еби си майката“ или „ебал съм му майката“. На тоя принцип действат всички, независимо дали са интелектуалци, дали са неинтелектуалци. Каквито и да са. „Ебал съм му майката.“ Като е така, тогава как ще живеем заедно? Виж к’во казват по американските филми, особено по тия документалните по телевизии като National Geographic, Discovery. Казват community. „Нашата общност.“ Ма те са в нек’во село, дето са 20 души, обаче говорят за „нашата общност“. Когато и ние започнем да се разглеждаме като общност, като community, тогава сигурно ще е по-различно. Дано за децата да е така...
Това не е невъзможно, нали? Представяш ли си как ще се събуди на другата сутрин държавата? Кой ще реагира адекватно? Полицията ли, пожарната ли, линейки ли? А самата държава как ще реагира? Правителството ли, парламентът ли, кой ще реагира адекватно? Когато има общност - тя ще се изправи срещу злото, всички заедно. Щото като няма общност, приятелю, как ще се изправиш срещу злото - поединично ли? Злото ще те победи. Как ще се пребориш? Как ще го направиш? Засега не можем да се обединим, г-н Сиромахов. Не можем да се обединим. От друга страна, 70 000 души на концерта пяха химна с ръка на сърцето. Не знам какво да ти кажа. Че трябва да има някой, който да ги обедини? И дали аз съм тоя някой, а? Натам ли върви? Не знам, приятелю. Не мога да ти кажа. Това е въпрос, който е много сложен. Аз съм практичен човек. Тука, при мен, е друго. При мен има хора, които работят като семейство, които са всеотдайни, които работят с цялото си сърце и душа. За тях работата е начин на живот. Хора, които са професионалисти и правят всичко възможно, за да си свършат добре работата. Който дойде да работи при нас или с нас, се учудва и казва: „Тука има хора, които не се карат едни с други, усмихват се, всеки знае какво прави“. Да, така е. Тука е така. След като тук може да стане, значи може да стане и в цялата държава. Мисля, че има и други места, на които е така. Защото хората са съумели да намерят мотивация, да се съберат заедно и да го правят по този начин. Разбира се, в определена йерархия. Не мисля, че е невъзможно. *** Ето сега референдумът, който искаме да направим. Правим го с тази цел: защото аз, ти и моите колеги сценаристи, които сме го инициирали това нещо, сме българи, живеем в демократична държава, в която референдумът е най- върховият израз на това, което мисли обществото, и защото искаме нашият глас да се чуе по този начин. И ще предложим на колкото хора искат - да се чуе техният глас. Дали е „да“, или „не“ - това е без значение. Важното е да си кажат мнението. Обаче срещу нас излиза цялата политическа класа, която казва: „Не искаме хората да бъдат питани. Ние ще решаваме вместо тях“. Българската политическата класа е скопена. В нормалните държави политици стават хора, които са най-отгоре в „пирамидата на Маслоу“. Хора, които искат да работят за обществото. Така е правилно. А тук в политиката влизат хора, които на друго място не стават за нищо - голямата част от тях. Не мога всички да ги слагам под един знаменател. Но голямата част от тях са меркантилни, дребни душици, които искат да печелят от това, че са депутати или са в някое министерство, или са в общината. Те така ще искат, разбира се. Какво да правят друго? Ако минат точките от нашия референдум, тези хора са аут, И ние ще направим всичко възможно, за да стане този референдум. И те да са аут. Щото така е правилно. Хората трябва да решават и най-после да разберат, че всичко зависи от тях. А не да избират нек’ви депутати и след това депутатите да се превръщат в недосегаеми. Защото не са такива.
|