Слави Трифонов за мен е чест


Митко Коклин ... велик мъж



страница17/19
Дата22.07.2016
Размер2.22 Mb.
#359
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19

Митко Коклин ... велик мъж.


Митко Коклин... велик мъж. Той дойде при мен през 1994 г. Той е един от най-великите, може би най-великият гримьор в българското киноизкуство. Той е главен гримьор на един куп филми - от „Зарево над Драва“ до „Време разделно“! Когато се разби Киноцентърът, Коклин дойде при нас заедно с Румяна Рунева, която пък беше организатор. И тя почина, лека ѝ пръст.

Митко Коклин попадна при нас и между нас веднага избухна приятелство. Как да опишеш чувството? Как да опишеш усещанията? По едно време само той ми бръснеше главата. Между другото, той ми отряза и опашката, когато бях с опашка. Влезе в телевизията с една ножица и ша-а-а-т... ми резна опашката.

Той е адски талантлив човек. Само си помисли колко и какви образи е направил. Те са стотици. За едно празненство, което бях направил за екипа, извиках Коклин и му казах: „Искам да ошашкам всички колеги, да ме направиш рус и дебел“. Той каза: „Добре, но трябва да ти взема отпечатък от лицето“.

Процедурата за взимане на отпечатък от лицето е много неприятна. Трябваше да си потопя лицето в един съд, пълен с гипс. И да дишам през една сламка, докато чакам гипса да стегне. Ако страдаш от клаустрофобия, е шашаво много. Аз не страдам, но просто го дразнех. Взе ми отпечатък от лицето и ми направи маска на рус и дебел мъж. Беше смайващо.

На едно турне седя зад сцената и играя с Венко табла. И падам, а аз много мразя да падам. И съм си казал, че докато не бия поне една игра, няма да спра да играя. А хората вече се събират отпред. Целият стадион - пълен вече. Аз играя табла, още не съм си обръснал главата. И някой от сценаристите изръчка Митко Коклин да дойде да ми каже. И Митко идва при мен и казва: „Айде бе. Слави! Айде да се бръснем. Постъпваш непрофесионално, а ми говориш ти на мен за професионализъм. Айде, хората се събраха, трябва да има концерт“. А аз се обърнах и му казах: „Митко, концерт без мен ще има ли?“. Той помисли малко и каза: „Най-вероятно няма да стане“, „Искаш ли ти да излезеш да пееш на сцената?“, „Аз не мога да пея“, „А да танцуваш и да правиш шоу, искаш ли?“, „Не мога да танцувам и да правя шоу“, „Тогава изчакай да си свърша таблата и тогава ще ме обръснеш“, „Е-е-е-й, с тебе не може да се говори“.

Разболя се от рак. Той е един от най-крайните пушачи, които съм виждал. Аз бях изчислил, че е изпушил към 1 милион цигари. Като го знам по колко пушеше... Той знаеше колко много го обичам и аз направих всичко - и за операцията, и за всичко. Ти знаеш, че той през последните години нямаше работно време. Идваше на работа, когато си иска, пращах го по санаториуми, по всякакви места да се лекува, прегледи, каквото и да било.

Той се вардеше от мен, като пушеше, защото когато се разболя, аз му казах, че ако продължи да пуши, значи е абсолютен предател към хората, които го обичат. Беше с един бял дроб.

но не спря да пуши до края. Не спря да пуши. Криеше се от мен като ученик. Митко Коклин, на седемдесет и няколко години.

Седим с един мой приятел на "Витошка". И аз съм си поръчал няк'ъв сладолед. И ям, минават много хора, заглеждат ме. Изведнъж гледам Митко Коклин, който върви по улицата, той живееше на „Витошка“. И си пуши. „Пушка си“, както казваше той. И аз го виждам, че пуши, и викам: „Глей ся к’во ше стане“. И изкрещях: „Митко-о-о“. А той се сепна, смачка цигарата и си я сложи в джоба. И ми вика: „Ооо, Слави, к’во става?“, и аз казах: „Как к’во става? Виждам те, че пушиш“. А той каза: „Е, Слави, все ти се привиждат няк’ви неща на тебе“. А цигарата му в джоба! И седна, и аз му казах: „Митко, какво ти се яде?“. И той вика: „Един сладолед“, и аз попитах сервитьорката: „Кой е най-големият сладолед?“. И поръчах някаква огромна мелба, която тежи сигурно две кила. С едни фойерверки беше тая мелба, с едни стърчащи украси отгоре, страшно нещо - 2 кила! Докато не я изяде, не стана. Изяде две кила сладолед. Много обичаше сладолед.

Той ми донесе едни думи от Катя Паскалева, когато тя умираше. Беше много близък неин приятел, много я обичаше. И накрая, когато тя вече не можеше да говори, тя ми написа едни думи, които са много лични и аз няма да ги казвам, но ги пазя. Митко ми ги донесе. Той беше много близък на Рангел Вълчанов. Рангел Вълчанов - изключителен човек, който също почина от рак.

Митко Коклин е история. Покрай него има истории на много велики българи, Иво, велики българи: Невена Коканова, Емил Димитров, Рангел Вълчанов, Катя Паскалева. Имах честта да познавам тия хора, а с някои от тях, като Митко Коклин, да бъда приятел и съм научил толкова много. Защото под повърхността на тия отношения, които имахме с Митко Коклин, имаше едно дълбоко, дълбоко приятелство и аз непрекъснато попивах от него целия му опит, професионализъм, морал.

И гледай какво нещо... Митко вече го няма, обаче изкуството му продължава да живее в неговите ученици. Той ги възпита тия момичета, нашите гримьорки - Гергана, Мила, Веси. Той ги научи. Това е изключително сложно изкуство. Да създават такива уникални образи. Митко беше достатъчно умен и никога не сме говорили по този въпрос, но той знаеше; „Аз съм много възрастен. Ще умра и не искам да те оставя без добри гримьори“. Той много обичаше работата си и за щастие, срещна добри момичета, добри хора.

Тоя човек мислеше в перспектива и не искаше всичко това да си отиде просто ей така. Намери мотивация първо в Гергана и в тия момичета, които учеше. Не сме говорили никога по тоя въпрос. Дори когато се разболя, аз съм му подхвърлял иронично: „Айде бе, ти си на 100 години вече. Тука по-млади гримьори няма ли да идват?“. С тоя мой по-брутален хумор, който имам. А той ми отговаряше: „Айде, имаш ги тия момичета, гледай как добре работят“. И накрая ги остави сами, за да трупат опит.

Издържа няколко години след операцията и миналата година почина. Аз не отидох на погребението, просто не можах. Не исках да го виждам в ковчег. Просто исках да го запомня такъв, какъвто беше. Той беше отслабнал много накрая. Знам, че звучи много, де да знам... егоистично? Не. Слабохарактерно - не, не знам. Не знам въобще как звучи. Не можах да отида...

Беше изплашен накрая. Не искаше да се плаши, но се беше изплашил, което е нормално. Голям човек. Митко Коклин - история. Той е част от нашата история. Хубаво, че ме пита за него. Хората трябва да знаят. Много е хубаво да знаеш, че можеш да срещнеш приятелството, морала и обичта в най- различни форми. Включително под формата на един възрастен гримьор, който обичаше да си „пушка“.







  1. Сподели с приятели:
1   ...   11   12   13   14   15   16   17   18   19




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница