Слави Трифонов за мен е чест
Страхът е един от основните инстинкти
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Страхът е един от основните инстинктиСтрахът е един от основните инстинкти, който може би е сложен като предпазен ключ - да те пази. Зависи обаче от какво те е страх. Страх, от какво страх? От толкова много неща можеш да се страхуваш. Има страхове, които те блокират. Спираш да функционираш. Страх, после идва паниката. Като че ли да си силен, е точно това - умението да преодоляваш страха си. Да правиш нещо, въпреки че се страхуваш. Да продължаваш да правиш нещо, въпреки че се страхуваш. Когато загубих зрението си... Яница, много си мислих за нея тогава. В Севлиево, в един дом за сираци, се запознах с няколко момичета. Има една жена, която е отдавна с мен, тя се казва Габриела Церовска. Тя е мой сътрудник и ѝ бях възложил да се грижи за тия момичета. Аз по-скоро финансирах нещата, а Габи се грижеше за тях. Едното от тия момичета се казваше Яница. Тя умря. Беше болна от рак, който тръгна от крака ѝ и ѝ отрязаха крака - догоре. Въобще... много си мислех за нея. И продължавам да си мисля за нея. На 20 години, сирак, болна от рак, без един крак. Даже виж - има някаква зловеща рима във всичките тия думи. Тя ходеше с патерици, с един крак, представяш ли си младо момиче, да не кажа още дете, какви неща са ѝ се струпали на главата? И тя не плачеше, бе. Не плачеше. Накрая я бях сложил в един хоспис. Тя не издържа много. Но не плачеше, и не се оплакваше, и не обвиняваше никого. Нито съдбата, нито майка си, която я е оставила, нито съдбата, че се е разболяла, или когото и да е било. Накрая, в последните дни от живота си, тя помагаше на други... С интернет, занимаваше се с това. Беше много смела и много корава - Яница. Ти можеш ли така? Постави се на нейно място. Можеш ли така? Когато стана това с очите ми, аз се изплаших. Не съм толкова корав, колкото ми се иска. Изплаших се, че не виждам. Затворих се в един хотел. После в друг. Не бях изгубил напълно зрението си. Не виждах една част. Но беше достатъчно, за да се изплаша. Не ми се говори за това. Не е, защото крия нещо... Просто има неща, за които не ми се говори. Знаеш ли, хич не ми се говори за моментите, когато съм се чувствал слаб. Хич не ми се говори за това. И други поводи е имало да се чувствам слаб, и това е много драматично за мен, като моя себеоценка, защото смятам, че след като други хора се справят с много по-страшни неща... И затова дадох пример с Яница. Каква е разликата между мен и тях? И аз трябва да мога да го правя така. И когато се поддам на страха или на паниката, или на ужаса от бъдещето, или на нещо подобно - се чувствам отвратително. Не всеки се поддава на страха. Ето, давам ти пример с Яница - не всеки. Изпитвам възхищение към корави и принципни хора. Хора, които могат да отстояват, хора, които се борят, хора, които не се оплакват, хора, които не обвиняват друг. Защото много хора лесно преодоляват собствената си вина, прехвърляйки я върху друг. Това е много долно, но съм го виждал често около себе си. За съжаление, и в личен план съм го виждал, но просто е така. Аз мисля, че чувството за вина е стожер за морала на един човек. Изпитваш чувство за вина, защото имаш чувство за отговорност и не искаш да се дъниш в това отношение. Искаш да продължаваш да си отговорен, да си морален. Искам така да гледам на живота. Вече на тия години к’во значи „искам“? Така гледам на живота, но има моменти, в които човек наистина е слаб и това мен просто ме побърква. Не за друго, не ме разбирай грешно. Не защото се наблюдавам отстрани и искам много да се кефя на образа, който виждам. Не заради това. А може би заради вътрешния мир. Ама Яница, бе - Яница. Как може тя да е толкова корава... И други хора съм виждал корави. Има корави хора, да знаеш. Не знам дали се раждат такива, или стават вследствие на някакви обстоятелства. Има корави хора. Аз им се възхищавам ужасно много и те са ми пример за това как трябва да се живее, защото човек трябва да посреща смело и с достойнство ударите на съдбата. И въобще ударите. Не само на съдбата, ударите, които получаваме. Ние получаваме удари не само от съдбата, а получаваме удари от всички страни. И човек трябва да ги посреща смело и достойно, с гордо вдигната глава. Осъзнавам, че това може би звучи клиширано или като няк’ви постулати от възрастни хора. Като бях млад, някой като ми говореше така, си казвах: „Аре бе, сега, като почнеш да ми говориш такива работи...“, но в крайна сметка, човек стига сам до тия изводи. Ето, аз сам съм достигнал до тях, и то отдавна. И това е моят начин на мислене. Защо? Е, откъде да знам защо. Предполагам, че е комбинация от много неща, но в крайна сметка, всеки си изработва свой път, свой стремеж, свои мечти, свои разбирания, своя себеоценка, свой маниер на поведение, откъде да знам. Изработваш си го и така се чувстваш в мир със себе си. Кой не иска да е в мир със себе си? Аз, за да съм в мир със себе си, трябва да вървя по този път - така. Ей така. Дето казва Краси Радков: „Е те така“. Трябва да вървя по този път. Всъщност силните хора с примера си дават кураж на другите. Яница може да им даде кураж. Или Пламен, който танцува и спечели „България търси талант“. Или хора като Искра Влахова. Искра Влахова е един изумителен човек. Олицетворение на Доброто. Тя е обрекла живота си на детето си, което нито може да чува, нито може да вижда... Как се грижиш за такова дете? Не зная... Можем само да гадаем. И да изпитваме огромно уважение към Искра Влахова. Нищо друго. Детето - Мария, вече не е дете, вече е на 20 години. Но когато ми гостуваха в шоуто, беше още мъничка. И аз попитах Искра: „Как да общувам с нея?“, и тя каза: „Тя понеже не чува и не вижда, може само да те помирише и да те докосне, за да те усети“. И влязоха двете в студиото, и Мария ме помириса, а след това, вместо да ме докосне, ме прегърна - и аз рухнах. Просто рухнах.
Имал съм честта и щастието да се срещна с такива хора, за да ми дадат от тяхната сила и техния пример. Това ме е заредило с чувството, че не мога да си позволя да се излагам в собствените си очи. Не мога да си позволя да бъда страхливец. Не мога да си позволя да не се справя. Или да направя всичко възможно, пък да става каквото ще. То не всичко зависи от нас. И забележи, приятелю мой, г-н Сиромахов, това, което казвам, не е куртоазия. Нито е еквилибристика с думи. Не е това. Аз така мисля. Така мисля, защото познавам такива хора и познавам и себе си. По принцип реагирам най-добре, когато има противодействие. По-добър съм и по-бърз, когато някой се изправя срещу мен. Тогава не ми пука. Но няк’ви неща, които са извън нас... Болестите плашат всички хора и, колкото и да си корав, е много трудно да се изправиш срещу това. И чукащ на дърво, и се молиш да не ти се случва на тебе, но трябва да се справиш. Каквото и да предложи съдбата, каквито и карти да раздаде, това, което не зависи от тебе, поне го посрещни с достойнство. Не смятам, че тая книга е мястото, в което трябва да споделям моите страхове. Защо трябва да ги казвам публично? Какво ще спечели читателят, като прочете за моите страхове? Откровението по принцип е автогол. Защото често, казвайки нещо откровено, то изведнъж прозвучава някак си нелепо или не толкова стойностно, колкото ти се е струвало, когато е било в главата ти. Когато сме само аз и ти и говорим - е едно, но да става публично достояние... Просто има лични неща. И това им е смисълът - да са лични. Не гледам с добро око на хора, които си разкриват душата просто ей така. Защото това е интимно. Това е твоят свят - най-личният. Ако споделиш пред много хора - дали ще са страхове, дали ще са мечти, ти казваш: „Заповядайте всички в моя интимен свят“, което веднага го прави неинтимен. Веднага го ликвидира като съкровено място. И тогава, къде е твоето скривалище? Къде е? Не че ме притеснява, аз съм свикнал с всичката тая публичност - толкова години, толкова думи, толкова лъжи, толкова измислици... Сложен е този казус. Мисля, че всеки би го разбрал. Защото това си е моето пространство. Там няма страхове само. Има мечти, има спомени, има прекрасни неща, има страшни неща, има изключителни хора, има предатели. И те са си мои. Аз внимавам, когато говорим за всичко това, и често вървя по тънък лед или айде да използвам друго клише - по ръба на острието, защото от едната страна стоят неща, които е хубаво да се знаят и могат да бъдат споделени. От другата страна стоят неща, които не могат и според моето разбиране не бива да бъдат споделяни и затова внимавам. И мисля, че така е редно. Защото човек трябва да има своите тайни, а и човек трябва да пази тайните на други хора, които са му ги доверили. Така че, не можеш само защото нещо е интересно, ти да ги споделяш тия тайни. Те са персонални. Това им е смисълът. И затова аз ходя по този тънък лед прословут и се опитвам да балансирам върху него. Доколко успявам - не зная, но не искам после да съжалявам, когато излезе тая книга, защото за мен е важно някои неща да останат в миналото или в сърцето ми, или в ума ми, но не и в публичното пространство. Това си е моят свят. *** Бях в Пловдив, на турне бяхме, и на улицата ме спря една жена, която говореше смешно български. И ми каза: „Г-н Трифонов, искам да дойдете на едно място, ама Вие няма да искате да дойдете“. И аз казах: „Първо ми кажете коя сте?“. Тя ми каза: "Аз съм Марион, от Шотландия", а аз я попитах: "Какво правите в България?" - "Ами дойдох да се грижа за българските деца" И аз и казах: "Добре, Вие сте от Шотландия, Марион, и сте дошли в България за да се грижите за българските деца? Нямате ли си Ваши, за които да се грижите?“. Тя каза: „Моите пораснаха, а тук децата имат нужда от мен“. Казах си: „Бре, к’ъв е тоя човек - Марион?“. Казах: „Добре, Марион. Веднага ме спечелихте за каузата. Кажете с какво мога да съм Ви от полза?“. Тя каза: „Искам да дойдете на едно място, ама Вие ще откажете да дойдете“. И аз казах: „Така ли? Защо пък да откажа да дойда?“. Тя каза: „Ами, защото там хората се страхуват да идват. Искам да дойдете в детското отделение по онкохематология в Пловдив“. И аз казах: „Ми, ще дойда. Що да не дойда?“. Тя каза: „Много от децата там нямат коса и Ви гледат, и смятат, че са като Вас. Защото на повечето от дечицата им е опадала косата от химиотерапията. И те много Ви харесват“. И аз казах: „Ще дойда утре“. Тя каза: „Аз ще дойда да Ви взема от хотела“. На другия ден, като тръгнах да слизам от хотела, заседнах в асансьора. Марион ме чакаше долу, аз бях на 14-ия етаж в „Санкт Петербург“, и тя се беше притеснила, че няма да дойда, но аз бях заседнал в асансьора и закъснях 10 минути, докато асансьорът тръгне. Отидохме в отделението по детска онкохематология. Хората, които работят там, са много смели хора. Да работиш с тия деца... Влязох в една стая, в която имаше едно момиченце. Майка му беше излязла, вътре беше само бащата. Наоколо бяха сложила икони, на детето бяха сложили синьо, против уроки... А отсреща, точно срещу детето, имаше телевизор. И аз седнах до нея, тя беше 6-7 годишна, много красива, без коса, опадала от химиотерапията. И изведнъж отвори едни огромни очи и каза: „Я, Слави. Допреди малко те гледах по телевизията“. Това беше точно след обедното повторение. И аз казах: „Така е, аз слязох от телевизора и дойдох при теб“. Тя каза: „О, какви хубави обици имаш“. И аз си свалих обиците и казах: „Подарявам ти ги. Аз с тия обици съм взимал интервюта от световноизвестни личности и те ще ти носят късмет, да знаеш“... Знаеш ли, че преди един месец разказах този случай на един познат. И той каза: „Добре де. Какво стана с това момиченце, оживя ли?“. И аз казах: „Нямам представа“. Той каза: „Не-е-е, как може да не се интересуваш?“. Аз казах: „Не се интересувам, защото ако е умряла, ако е починала - просто ще се потреса, разбираш ли? Не искам да знам“. Той каза: „Не, ти не си човек. Трябва да разбереш“. И аз казах: „ОК“. И вдигнах телефона, и се обадих на Цвети, и казах: „Ти ли беше с мен тогава в Пловдив?“, и ѝ разказах историята. Тя каза: „Не съм била аз с тебе“. И аз казах: „Добре, виж кой беше с мен тогава. Искам да разбера дали това момиче е живо“. И тя ми се обади след един час и ми каза: „Сега е млада дама, жива е, добре е и само ходи на контролни прегледи един път в годината“. Представяш ли си? Почувствах се страхотно. Въпросната госпожица сега е жива и здрава. Аз знам как се казва, но няма да ти кажа, защото не искам, това си е тайна. Дали ме помни? Надявам се. Обиците ми са в нея. Сигурно ги пази, дано ги пази. Така че това е резултатът от моята среща с Марион. Марион почина, за съжаление. Тя беше истински, благороден човек. Дошла от Шотландия да се грижи за българските деца. Има хора, приятелю, които са целунати от Доброто и го носят. Разхождат се сред нас, ние не ги забелязваме, но те носят посланието на Доброто. Носят го, бе. Просто го носят. Има добри хора. В крайна сметка, на тия години разбрах, че хората са добри и лоши. Има добри хора, които помагат на други хора. И това е смисълът да живеем заедно. Питаш ме за татуировките... Знаеш ли, Иво, ние сме различни с тебе. Аз много те обичам, ти си голям пич, ти си мой приятел и си много талантлив човек, имам честта да работя с тебе от много време. Но сме различни и това е прекрасно... Т’ва с татуировките е източна философия. В Япония наследниците на самураите... сега са якудза. Да, вярно е, това е престъпна организация, но те са приели почти изцяло законите на Бушидо. Якудза имат същите взаимоотношения, те са в йерархична стълбица подредени така и имат морален кодекс плюс един куп правила, които са взаимствани от техните прадеди - самураите. Техните татуировки са много специфични. Японските татуисти имат специален жанр в татуировките. А пък на различни места означават различно. В повечето случаи татуировките са израз на принадлежност към престъпния свят. И дават знаци, които са разгадаеми от другите престъпници. Има много примери. Латиноамериканските престъпници са почти винаги татуирани. В България допреди 20 години татуировките се свързваха само със затворниците. Сега вече е много модерно. И много млади момичета и момчета се татуират просто защото им харесва. За тях това няма послание, а е просто нещо красиво и част от тяхната представа да си различен. Или да си интересен. Както се сещаш, аз нито съм затворник, за радост - все още... Както казваше един мой приятел - на въпроса „Как си?“, той отговаряше „Жив и на свобода“. Та, аз съм на свобода, не съм бил в затвора. От друга страна, не съм млад, за да се правя на интересен, щото няма как по друг начин. Значи явно татуировките ми изразяват нещо друго. Понеже и друг път си ме питал, сега ще ти отговоря директно. Татуировките ми са емоционален израз на нещо, което ми се е случило, което за мен е било трудно да преодолея, което за мен е било вътрешна битка — сериозна, и аз не искам да го забравя. Знам, че звучи много клиширано, тривиално и вероятно наивно. Но кожата си е моя. И аз се татуирам, за да мога всяка сутрин като стана, и когато се къпя, или когато се погледна в огледалото, да се сещам... Щото човек забравя. Един мой приятел - Иво - казва, че мозъкът нищо не забравя, слага го по разни чекмеджета, но то по известни поводи излиза. Аз съм си нарисувал поводи. За да не забравям. За да не ги държа в чекмеджетата. Явно нещо силно ме е впечатлило или мотивирало, за да го направя и да го рисувам по тялото си. Всяка една татуировка има такова значение. Те не са някакви конкретни символи. Е, бих могъл да си татуирам цветя, но ще е много странно. Не са цветя. Това са символи за нещо преживяно, което в повечето случаи е било мрачно или тъжно за мен. И поради тази причина са по-скоро мрачни символи - голяма част от тях. Прави ми ги един човек - Павел - много талантлив. Аз решавам какво да бъде изобразено, но то не води конкретно към нещо. Не е, да речем, „Гинка’87 Созопол“, нали... Не пише такива неща. Но пък пише N0 MERCY, което пък е доста конкретно. А отдолу има огромна татуировка, на която пише I’m coming and Hell is coming with me. Това пише. Знам, че звучи патетично, литературно. Но не е. Уверявам те. Не съм такъв типаж.
|