Бях още ученик. Имаше само БНТ

Бях още ученик. Имаше само БНТ

Бях още ученик. Имаше само БНТ. И аз един следобед съм си вкъщи в Плевен. И даваха някакъв фестивал на фолклорни ансамбли. Бяха направили една сцена на Трафалгар Скуеър в Лондон и даваха различни фолклорни ансамбли от цял свят. И аз нямаше какво да правя вкъщи - седях си в хола на апартамента в Плевен и гледах телевизия. Имахме „Радуга“ - руски телевизор, който тежи сигурно колкото аквариума ми в момента. Адски тежък и огромен туч.

И го гледам с известна досада. Излизат някакви от Щатите и свирят кънтри... Излизат няк’ви африканци, които пеят мбадунго-мбадунго и танцуват африкански танци. Излизат различни, аз гледам и все повече ми се приспива. Какво да гледам в събота следобед? Нямаше друго, освен БНТ...

И по едно време излезе един ансамбъл от Родопите. Няколко гайди - шест, седем, осем, десет мъже... не знам колко бяха. С ямурлуци, с калпаци. И забиха една родопска песен с гайдите. И аз, който преди това бях слушал кънтри, мбадунго-мбадунго и не знам още какво, настръхнах. Просто изведнъж целият площад спря. Беше изумително. И се почувствах горд, че съм българин - заради тази музика. Аз с това свързвам България. Ей така - ще си сложа ръка на сърцето и ще ти изпея една българска песен. Народна. Нищо друго не ме е карало да се чувствам така.

Но аз да го предизвикам - 70 000 души да пеят, па след това да пеят „Моя страна, моя България“ и да развяват български знамена... Те са си дошли на концерта с български знамена. Това е изумително. Изумително е.

Затова не мога да разбера състезателите по волейбол как не можаха да бият Франция - просто не мога да го разбера. Френетична публика от 12-13 000 души и те да паднат - при 24 на 24 в третия гейм... И след това обясняваха, че това било голям успех. Ми не е голям успех. Голям успех е ако бяхме станали европейски шампиони - това е голям успех. Който иска - търси начин, който не иска - търси причина.

Кат’ падне някой и почне да ми обяснява: „Причините са...“. Чакай, бе! Не искам да ми обясняваш причините. Искам да биеш. Искам да пея националния химн, да се радвам. Може ли? Ми може, бе! След като ги биеш два гейма, от третия гейм си на една точка. И к’во се случи в тая една точка?! Французите са по-добри заради една точка в третия гейм, така ли?! Не! Психика нямат наш’те. Психика нямат. Това е голям проблем за българите. И затова ние в нашето предаване непрекъснато се стремим да изграждаме национално самочувствие - доколкото е в нашите възможности. Заради това нашият концерт изглеждаше така. Затова не жалих средства или к’вото и да било. Защото всичко, което правим, се стремим да го правим на световно ниво.

Чувствам се свободен и съм щастлив, че живея в такава ситуация, в такава държава. Чувствам се свободен. Ако говорим за свобода на словото... Г-н Сиромахов, ние сме доказателство за свободата на словото. Независимо кой к’во се опитва да прави. Какви проблеми ни правят. Ние сме свободни! Защо аз и ти можем да сме свободни, пък други говорят, че нямало свобода на словото? То е въпрос на личен избор, бе! Въпрос на жертви, които ще направиш. Въпрос на цена, която ще платиш. Но имаш тая възможност. А преди я нямаше. Така че се чувствам свободен.

И трябва да ти кажа, че правя сериозна разлика между свобода и независимост. Знам, че е трудно да си независим, да не кажа невъзможно. Винаги си зависим от някакви обстоятелства, от някакви други неща. Независимост според мене няма. Знам, че винаги съм зависим от някакви обстоятелства и някакви неща, но пък мога да съм свободен по дух. Така че мога да кажа: „Аз не съм независим, но съм свободен“.

Но пък доста хора избират да не са свободни. И това също е доброволен избор. Някой беше казал, че не може да освободиш роба от оковите му, при положение че той не иска да ги свали. Има хора, които не искат да са свободни. И те са много. Така е по-уютно, така е по-защитено, така е по-удобно. Не искат да плащат тая цена. Знаеш, че цената на свободата е много висока за свободата. Отстрани може да изглежда всякак.

Отстрани може да изглеждам като човек, който прави каквото си иска. Или като човек, който се държи както си иска. Може да изглеждам арогантен. Всякакъв може да изглеждам. Но истината е, че свободата има много висока цена и аз съм сключил договор със себе си да я плащам. И я плащам. И не се оплаквам.

Затова ти казвам, че съм щастлив, че имам тази възможност - щото беше време, в което ние бяхме много млади, но я нямаше тая възможност. И в момента я няма за много други хора - живеещи в арабски страни, или в тоталитарни държави, дето няма никаква свобода. А ние сме свободни. Членки сме на Европейския съюз. Е, ама не го били разбирали така, използвали това понятие по един или по друг начин... Чакай, бе! Аз го използвам в най-хубавия му смисъл.

Аз се чувствам европеец. И винаги съм бил такъв. И се чувствам свободен европеец, член на една свободна древна страна с изключителни културни традиции и прекрасен народ. Ей така се чувствам! И това не са просто някакви думи, хвърлени тука в пространството. Не бе, аз наистина така се чувствам. Е, така се чувствам!

Една от най-унизителните обиди и констатации, и квалификации за един човек е да кажеш, че е наркоман. Тази дума всъщност е станала нарицателно за зависимост. Ти си зависим от нещо, което разрешава и живота ти, и живота на близките ти. Заради това си слаб и си отблъснат от останалите, от обществото.

Да си зависим от славата и парите, е същото като да си наркоман. Ти си зависим. И тогава би следвало да си отблъснат. Аз така го възприемам. Всеки може да си мисли всичко. Но за моя радост, аз не съм зависим от славата и от парите.

Не работя нито за пари, нито за слава. Да, уникален е този момент, който преживях на стадион „Васил Левски“. Уникален е фактът, че мога да инвестирам толкова пари в един концерт. Но го правя с кеф, с удовлетворение, с радост. А не с мисълта ще бъда ли известен, ще имам ли пари. Това е истината.

Не ми пука. Просто не ми пука. Това не са двигатели за мен - нито славата, нито парите. Това за мен не е зависимост, не е желание дори. Не е стремеж. Аз живея по азиатския принцип; не е важна целта, важен е пътят. По пътя срещам много хора, по пътя се чувствам добре. Щото като стигна, после къде да вървя? Така че за мен е важен пътят.

Славата и парите са тест за всеки един човек. Те са тест и за него, и за неговите близки, и за хората, с които се запознава след славата и парите. И тоя тест аз съм го издържал. За съжаление, много хора около мен не го издържаха. Което може само да ме направи тъжен, но не и обезверен. Почти не съм видял хора, които да са го издържали - само големите. Говоря в световен аспект. Много световноизвестни личности познавам. Много, много богати хора познавам. Който е издържал този тест - му личи.

Да, парите са важни, защото е важно да можеш да се грижиш за себе си, за хората, които обичаш. Аз съм с по-големи отговорности, грижа се за 150 души. Всеки месец трябва да имам пари, за да платя заплати. В това отношение аз не мога да кажа: „Парите не са важни“. Дразня се, когато някой каже: „Те не са важни“. Те са важни дотолкова, доколкото осигуряват един куп неща, които те карат да живееш по-добре. А всеки човек се стреми към това да живее по-добре.
Славата? Не съм се вълнувал от това никога. Но това са просто думи. За да си сигурен, трябва да влезеш в душата ми. Но наистина е така. Ти ме познаваш от толкова години, кога съм се вълнувал от известността си? Или от това на колко хора ще давам автографи или колко съм известен? Кога си ме виждал така? В това отношение аз се стремя ежедневно да съм стъпил здраво на земята, това е от огромно значение за мен. Да съм реалист. А не да си вярвам за някакви неща, които са глупости.
***

Всяка вечер завършвам предаването с думите „За мен беше чест“. Това не е просто някаква фраза, която, видиш ли, ми слага точка на предаването. Казвам го на зрителите, защото за мен наистина е чест, че те са избрали да прекарат с мен един час от денонощието.

За мен думата „чест“ не е кухо понятие. В моята йерархия честта е много важна. Някой беше казал, че европейците изпитват чувство за грях, а японците изпитват чувство за срам. Така е, ама кои изпитват чувство за грях? По-скоро католиците. При тях това започва още от деца - много е важно да ходиш на църква, да се изповядваш на свещеника. Така църквата моделира едно такова поведение.

При японците го моделира обществото. След края на Втората световна война, когато императорът подписва капитулацията на Япония, 40 000 души, офицери и войници, се самоубиват от срам. От срам! Заради това, че не могат да понесат мисълта, че великата Империя на слънцето е капитулирала пред друга държава. И се самоубиват от срам.

Чест. Къде е това понятие? Само в книгите? Или останало в историята? Къде се възпитава това? Законът казва кое е правилно и неправилно, но кой казва кое е добро и лошо? Кое е морално и неморално? Кое е достойно, кое - недостойно? Кой казва? Църквата? Да, бе! Семейството? Надявам се. Но не виждам да има такова възпитание.

За повечето хора честта е литературен термин или някакъв анахронизъм. За мен не е.

Мисля, че ако се стремим към подобен вид коректив, защото достойнството и честта са коректив, мисля, че те биха ни помогнали да създаваме по-добри връзки помежду си - и като отделни хора, и като народ. Дали някой би могъл да го възпитава? Да, най-вече семейството. Това е морал, който се гради от поколение към поколение. Аз така го чувствам, така го правя. Нямам съмнение, че така е правилно.

За мен е чест, че работя с моите колеги.

За мен е чест, че имам възможността да живея достойно.

За мен е чест, че мога да държа на думата си.

За мен е чест, че мога да се грижа за други хора.

За мен е чест да се чувствам българин.

Когато ми гостуват големи личности, аз винаги им задавам въпроса „Кое е най-важното за Вас?“.

А кое е най-важното за мен?

Приятелството. Достойнството. Отговорността. Да си държиш на думата. Ако имаш повече възможности - да се грижиш за слабите. Да посрещаш враговете и неприятностите с високо вдигната глава. Да си смел. Да не забравяш откъде си тръгнал.

Трябва да живееш така, че да не съжаляваш, като дойде оня момент. Да си кажеш: „Пак бих го повторил така“.

Отговорен редактор Христо Блажев

Коректор Ива Колева

Предпечатна подготовка Надежда Тошева