Слави Трифонов за мен е чест


Аз изпитвах най-силно притеснение от интервютата



страница4/19
Дата22.07.2016
Размер2.22 Mb.
#359
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

Аз изпитвах най-силно притеснение от интервютата

Аз изпитвах най-силно притеснение от интервютата. Когато стартирахме, бях сигурен, че с разказването на вицове и импровизациите в общуването ми с Георги и с „Ку-ку бенд“ ще се справя. Имах опит отпреди това - в „Хъщове“ го правехме. Имаше достатъчно предварителна подготовка по отношение на този вид комуникация.

Това, което отличава нашето шоу от американските токщоута, е присъствието на балет и на актьори. В американските токшоута има интервюта - едно или две, или три, с колкото гости разполагащ.

Водещият прави кратък монолог, свързан с актуални събития - хумористичен, ироничен, саркастичен. И имат група, в която един от членовете на групата общува с водещия - той е добър импровизатор, иронизира водещия и го вкарва в правия път, ако мога така да се изразя. Той е нещо като този, който ходи зад спечелилия битката в Рим и му казва: „Помни, че си смъртен“. Показва чрез ирония, че водещият има и друга страна, и друг начин на общуване.

С тези неща, общо взето, имахме опит, но с интервютата не бях сигурен, че ще се справя. В началото ползвах услугите на психолози, които да ми правят профили на гостите. Аз не исках да се срещам с гостите предварително. При такива интервюта има два варианта. Единият е да се срещаш с гостите предварително и да уточняваш някакви неща с тях. Другият вариант е да виждаш госта чак когато влезе в студиото. И аз избрах втория вариант, защото разбрах, че така съм в по-добра кондиция и имам по-добри реакции.

Първото интервю, което беше по-стресиращо, беше с BOND - те бяха една група млади момичета, които свирят класическа музика, но интерпретирана в поп вариант. Бяха секси, бяха различни, станаха големи звезди на световната сцена - за кратко, разбира се. Но бяха на върха на славата, когато дойдоха в шоуто, и това беше може би първото интервю, в което стана ясно, че интервютата могат да протичат по различен начин. Че разговорите зависят от личността на водещия, от кондицията му, от чувството му за импровизация и от екипа, който подготвя шоуто. И се оказа, че става.

Интервютата с велики личности като Горбачов, Лех Валенса, Бекенбауер, Рей Лиота, Карл Люис... няма да мога да ги изредя всичките... Дори сега, обръщайки се назад, ми е странно, че познавам такива хора. Разговорите с тях са ме впечатлявали, обогатявали, дори шокирали, но най-вече са ме превърнали в съвсем друг човек. Аз не вярвам, че хората се променят. Обаче в това отношение се промених. Никога не съм се разглеждал като космополитна личност или като гражданин на света, не защото нямам самочувствие, а защото съм твърде сериозно свързан с това, което е България, и с това, което чувствам тук, на тая земя. Може да ти прозвучи литературно, поетично, романтично... Но е така.

Когато общувах с такива хора, аз се чувствах по съвсем друг начин. Защото интервю с такива велики хора не може да бъде правено от човек, който има комплекси, от човек, който се чувства недооценен заради народността си, заради държавата си или заради нещо друго. Тогава разговорът няма да бъде равноправен. От друга страна, човек, който се мисли за много важен, също не е способен да взима такъв вид интервюта, защото той ще показва нереалната си физиономия и гостите ще бъдат отблъснати. Интересно интервю може да стане само ако водещият чувства реално това, което представлява, знае възможностите си и нито се надценява, нито се подценява.

В България всеки, който сложи една маса и два микрофона, почва да се мисли, че прави токшоу, което е зловеща грешка. Но, в крайна сметка, всеки може да си мисли всичко за себе си. Аз разсъждавам на базата на обективни, ефективни резултати, а не на база на това какво си въобразявам.

Няма да забравя гостуването на Никита Михалков. Моят приятел Ованес Мелик-Пашаев е в основата на това да ни гостува Никита Михалков. Това беше известно време след „Сибирският бръснар“. Велик филм, който пожъна огромен успех в цял свят. И за мен да ми гостува Никита Михалков, който е създател и режисьор на такъв филм, беше въпрос на чест. Изпитах огромно удовлетворение от факта, че мога да си говоря с него въобще. Той беше с дъщеря си - Анна Михалкова, за която беше направил един документален филм - беше я снимал, докато тя расте, на всеки неин рожден ден от 6- до 18-годишна възраст.

След предаването отидохме с Никита Михалков да вечеряме в ресторанта на Ованес. И там с Никита Михалков се напихме зловещо. Знаеш, че аз не пия. От много години не пия. Обаче нямаше как, разбираш ли? Просто нямаше как. Никита Михалков каза: „Сега ще ядем шкембе чорба и ще пием водка“. И в тоя момент аз си спомних оная сцена във филма „Сибирският бръснар“, в която един полковник ли беше, къ’в беше, се напи на пазара и се бореше с едно джудже, и се хвърляше в снега... И казах на Михалков: „Виж сега. Това е ясно. Ти си руснак. Ти си велик човек. Аз много те уважавам. Но не искам да пия“. Той каза: „Ти си мой приятел, нали?“. И аз казах: „Да, аз съм твой приятел. Радвам се, че ме приемаш така“. Той каза: „Виж сега. Нали си мой приятел? Значи, ще ядем шкембе чорба и ще пием водка“. И аз се предадох: „Ок, ще ядем шкембе чорба и ще пием водка“. И, както се сещаш, ядохме шкембе чорба, пихме водка и се напихме. Аз си говорих много с него и с Анна Михалкова, и това беше една фантастична вечер. Добре че бях с хора, които после ме закараха. Иначе бях много напит.
***

Стивън Болдуин дойде в нашето шоу, единият от четиримата братя Болдуин. Това е една от най-известните фамилии в Холивуд. Алек Болдуин и в момента продължава да е на върха. Стивън Болдуин играеше в „Обичайните заподозрени“. Голям пич. Жесток пич. Много, много готин. Говорихме си с него, показвахме си татуировките. Знаеш, че аз съм много татуиран и той имаше някаква татуировка.

И след това вечеряхме с него и той каза: „Аз трябва да ти благодаря за нещо“. Аз казах: „Не виждам за какво“. Той каза: „Знаеш ли, аз се чувствах много комфортно в твоето шоу. Гостувал съм и при Джей Лено, и при Летърман, и при Конан О’Брайън. Те винаги гледат да направят шоу за твоя сметка. Иронизират, саркастични са. А ти правиш шоу за своя сметка. Иронизираш себе си. Много ми беше приятно. И съм ти много благодарен, че не ме попита за отношенията между Алек Болдуин и Ким Бейсинджър“. Те тогава се развеждаха. И Стивън Болдуин ми каза: „Много съм ти благодарен, че не ме попита за брат ми и Ким Бейсинджър. Защото разводът им е много тежък“.

И аз си казах наум: „Абе, човече, ти си в България. Къде ще те питам за развода между Алек Болдуин и Ким Бейсинджър... Кой го интересува това?“.

Нашето шоу не прави смях за сметка на гостите си. Нашето шоу прави смях за сметка на телевизионния водещ, който се самоиронизира, или за сметка а "Ку-Ку бенд". Винаги съм подхождал добронамерено. Никога не съм използвам ирония и сарказъм към гостите си, освен ако те не са ме провокирали по някакъв начин.
***

Спомням си интервюто с Горбачов. Знаех, че мога да предизвикам поне два емоционални момента, и го направих. Едното, свързано с неговата съпруга Раиса Горбачова, която беше починала и когато заговорихме за нея, аз накарах музикантите да засвирят мелодията, на която са се запознали. Направих го съзнателно. Горбачов се разплака. После направихме песента „День победь!“ по един нежен начин, накарах Десислава да я изпее. Той пак се разплака. Това бяха преднамерени ходове. Целта беше Горбачов да забрави, че има камери, да забрави, че има публика, студио.

Това е човекът, който е в основата на промяната на света. Колкото и да го недолюбват в Русия, в крайна сметка, заради него изчезна комунизмът. И аз общувах е него, и си говорихме като нормални хора. Да, това са нормални хора, но от друга страна, те са хора, които са значими по начин, който доста ги отдалечава от понятието„нормални хора“.

Много интересна беше историята с Лий Чайлд. Аз бях на море с моята тогавашна приятелка Магдалена, с която и до ден днешен сме в прекрасни отношения. Бяхме на море и тя се печеше, пък аз нещо не се чувствах много комфортно да стоя на басейна. И казах: „Аз ще ида да си купя някаква книга“. Бяхме в Слънчев бряг и там покрай морето има едни сергии, на които продават сяк’ви книги на сяк’ви езици. И застанах до този, който продава книги, и му казах: „Виж сега. Искам книга, в която лошите да са много лоши, а добрите да са много добри". Той каза: "Имам подходяща книга за теб. Тя е на Лий Чайлд. Чувал ли си за него?". И аз казах: "Въобще не съм чувал за този Лий Чайлд, но ми дай книгата, щом ми я препоръчваш".

И се върнах при моята приятелка, която се печеше на басейна. Седнах да чета книгата и я прочетох за два часа и половина. Знаеш, че аз много обичам да чета и бързо чета книги. И я прочетох за два часа и половина, и се впечатлих от изумителния изказ и език на писателя.

Книгата е написана в първо лице единствено число. Главният герой се казва Джак Ричър и разказът е от негово име. Аз харесвам така. Когато героят разказва от първо лице и е участник в събитията, а не когато писателят пише като зрител. Така се изкефих, че се върнах при тоя, дето продава книги, и му казах: „Имаш ли други книги на този автор?“. Той каза: „Имам още три, които са преведени на български“. Казах: „Веднага ми ги дай“.

В един от тия романи, които прочетох, ставаше дума за някакъв, който бил толкова жесток, че толкова жестоки не са били дори турците, когато са клали деца в поробена България. Това го казва Лий Чайлд в романа си. И аз си казах - щом този човек знае за България и за зверствата на турците в България, значи може би ще се съгласи да ни дойде на гости.

И когато се върнах от морето, казах: „Много харесвам този писател, трябва да го поканим“. Екип „Гости“ се свързаха с неговия мениджър и му писаха: „Едно шоу в България ви кани на гости“.

Лий Чайлд е англичанин, който преди е работил в БиБиСи. Уволняват го от БиБиСи и той почва да пише романи. И става един от най-известните автори на трилъри в света.

Когато получил поканата от нас, неговият агент му казал: „Едно шоу в България те кани на гости“. Той понеже разбира от телевизия, казал; „Дай да му видя рейтинга“. И на тази измервателна агенция Taylor Nelson, която ни мереше тогава, като пийпълметрично изследване, техният главен офис е в Лондон. И той проверил нашия рейтинг. А нашият рейтинг - и сега е висок, но тогава беше драматично висок. Видял, че нашето шоу е много гледано, и се съгласи да ни дойде на гости.

Пристига Лий Чайлд в България - сух англичанин, с английско чувство за хумор, изключителен пич. Сложих един от моите хора - Гришата, да го вози с кола и да го разведе да разгледа България. Да види Рилския манастир, да види Банско, да види забележителността в България и в София. Три дни ни беше на гости, дойде в шоуто. Аз се изкефих жестоко. Много му се зарадвах.

И вечеряме с Лий Чайлд вечерта преди да си тръгне. И си говорим, аз току-що бях прочел един от неговите романи, в който една от героините се казваше М. И. Фрьолих. И аз го попитах: „Добре бе, г-н Чайлд. Как ги измисляш тия имена - М. И. Фрьолих? Откъде дойде това име?“. Той каза: „Това е много интересна история. Бях на среща с мои почитателки в Канада. Дамски читателски клуб. Такива читателски клубове са много популярни в Щатите и Канада. Богати жени. Мои читателки. И си говорих с тях. Аз им разказвах нек’ви неща, те ми задаваха нек’ви въпроси. И една от дамите стана и каза: „Аз съм такава Ваша почитателка, че искам една от героините във Вашия следващ роман да носи моето име. Аз съм бизнес дама. Казвам се М. И. Фрьолих. Искам една от героините да носи моето име“. И в тоя момент стана една друга дама и каза: „Защо да носи Вашето име? Аз искам да носи моето име. Аз се казвам еди-как си“. И започнаха двете да наддават. Аз адски се изкефих и ги оставих да наддават пари, а моя агент дойде и каза: "Това в Канада е забранено. Лий, ако ти си позволиш да вземеш пари за това героиня от твоя рома да носи определено име, ще ни вкарат в затвора. Веднага спри този търг. Веднага го спри“. И аз казах на дамите: „Ок, аз просто се шегувах“. И затова приятелката на брата на Джак Ричър в този роман се казва М. И. Фрьолих, защото тази дама от Канада поиска така“.

В тоя момент аз извадих пари на масата, сложих ги пред него и му казах: „Тук съм само аз. Няма кой да наддава. Пък и в България не е забранено“. Той много се смя и ми каза: „Знаеш ли, аз сега пиша един роман, в който има герой от армията от Източния блок. Това е романът „Врагът“. И там има много подходящ герой и той ще носи твоето име - Слави Трифонов“.

И наистина в романа „Врагът“ има второстепенен герой, който е от България и се казва Слави Трифонов. Когато излезе романът, Лий Чайлд ми го изпрати с автограф: „Ти си герой в моя роман, защото го заслужаваш“.

Историята не свършва дотук. Заради събитията с нашите медици в Либия аз помолих Лий Чайлд да съдейства и да бъде проводник в Европа и в света на тезата, че нашите медици са абсолютно невинни и несправедливо осъдени на смърт от режима в Либия. Той ми отговори, че ще го направи, защото е убеден в тяхната невинност. И това му прави чест.

След това Лий Чайлд продаде правата си за филмиране на New Line Cinema и само преди година-две излезе филмът „Джак Ричър“, в който главната роля се играе от Том Круз. По тоя случай и заради това, че героят му Джак Ричър е навършил десет години, Лий Чайлд направи парти в един пентхаус до Темза в Лондон и ме покани и мен да съм на партито. И аз взех с мен и Гришата, който го возеше, когато беше в България.

Лий Чайлд така се беше изкефил, че беше сложил на сайта си снимка на Гришата... и под снимката пишеше колко щастлив се чувства, че е бил в България. И аз, за да направя жест и на Гришата, го взех с мен и отидохме на купона на Лий Чайлд...

Както се сещаш, българската група бяхме с черни сака, с бръснати глави, въобще Лий Чайлд умря от смях и от кеф, като ни видя. Там имаше всякакви хора от цял свят, негови приятели. И Лий Чайлд произнесе една реч на това парти, в която каза: „Аз съм щастлив не заради това, че съм продал правата си на Холивуд за производството на такъв филм. Аз съм щастлив не заради това, че Джак Ричър е навършил десет години. Аз съм щастлив заради това, че моите книги се четат по цял свят...“. И тогава погледът му попадна на мен, англичанинът се усмихна леко и каза: „Например в България“. И аз изпитах огромно удовлетворение и удоволствие, че всичко, това се случва на мен.

Лий Чайлд - голям мъж.
***

Роб Халфорд - голям мъж! Никакви претенции. Идва в студиото, сяда на стълбите с кожените дрехи, с едни кубинки, знаеш го как изглежда, и казва: „Вие сте голяма група и аз ще пея с вас на живо“. Тогава беше с „Джудас Прийст“ и искаше да изпее една песен с акустични китари, но трябваха точно специални китари Ovation. Намерихме такива китари. И дойдоха „Джудас Прийст“ на репетиция, „Ку-ку бенд“ им изсвири парчето по начина, по който го свирим, и Роб Халфорд каза: „Слави, искам да ти кажа нещо. Истината е, че твойте музиканти свирят по-добре от мойте“. И аз казах: „Не, не, сега не искам да ми говориш такива неща“. Той каза: „Не, слушай ме да ти кажа - ти знаеш, че отдавна не съм събирал „Джудас Прийст“. Аз правех сам концерти. Сега, вика, реших да събера "Джудас Прийст". И те в момента не свирят толкова добре,

просто щото не сме репетирали толкова. Твойте свирят по- добре, щото свирят всеки ден. Аз ти предлагам да направим така - да изключим китарите на мойте, твойте само да свирят, а мойте само да си движат ръцете, за да не се излагаме. Повярвай ми, по-добре е да го направим така - твойте да свирят, мойте само да си движат ръцете“.

И така изсвирихме т’ва парче.


***

На гости ми беше Евгений Примаков, който тогава беше министър-председател на Русия, а преди това беше външен министър. Когато го интервюирах, ние тогава имахме книга и той написа в книгата: „Я б с тобой в разведку пошел“. Това е израз от Втората световна война, който означава: „Толкова ти вярвам, че бих отишъл с теб на разузнаване“, до такава степен те считам за приятел, че можеш да ми пазиш гърба.

Две години по-късно вечерях в прочутия ресторант на Данчо, на върха на „Японския“, на деветнайсетия етаж. Данчо е собственик на този ресторант и сме в много близки отношения с него. Бил е в Италия и се върнал тук да прави ресторанти в България. Направи много хубави ресторанти, но специално в този ресторант, на върха на „Японския“, ходех много често. Данчо е мой приятел и аз много го обичам, но никога не ми е гостувал в шоуто. Много бих искал, но той отказва.

Аз ходя да вечерям след края на шоуто, а по това време малко ресторанти работят, тъй като ние стоим до десет и половина в телевизията. А понякога, ако сме на живо, и до дванайсет. А Данчо работи, докато има хора, и винаги ме чака, ако му звънна, че ще отида да ям. Знаеш, че аз, общо взето, ходя по анцуг, и заради това, че съм по анцуг, влизам да вечерям в кухнята на ресторанта.

Но тогава не бях по анцуг и вечерях в залата на ресторанта. И изведнъж, гледам... знаеш, че съм късоглед и много-много не скивам, но гледам на съседната маса Евгений Примаков. И си казвам: „Ся, той едва ли ме помни“. Мислех си да стана и да отида да му кажа: „Добър вечер“, от възпитание, но си помислих, че той вероятно е в България по някакви политически дела и няма да е удобно да отида да му досаждам. И изведнъж Евгений Примаков стана с една книга. Оказа се, че той е издал няк’ва книга и са я превели на български. Стана, дойде до масата, аз веднага се изправих, а той ми подари книгата си и ми каза: „Аз не съм забравил, г-н Трифонов, какво ви написах във Вашата книга, и продължавам да го мисля и до днес“.
***
В този ресторант срещнах и един от моите любими актьори, който играе в любимия ми филм „Имало едно време в Америка“. В него, спомняш си, главните герои бяха четирима мафиоти. Единият от тях, на който му казваха Едноокия, е актьорът Уилям Форсайт. Той играе в много хитови филми в Холивуд - обикновено му дават ролята на лошия, защото така изглежда. Просто такава му е физиономията. И го видях на съседната маса, и си казах: „Не, това не е истина“. И се чудех как да отида да го заговоря.

Понеже не говоря добре английски, се обадих веднага по телефона да дойде преводачката ми. Ако си спомняш тази легендарна преводачка Теди, която отиде да работи в Брюксел. Обадих ѝ се и казах: „Веднага ела в „Японския“. Трябваш ми“. Знаеш при нас как работят хората. Тя дойде и каза: „На кого ще превеждам?“. Казах: „Виж сега. На съседната маса седи един човек, обаче аз се чудя как да отида да го заговоря...“. Защото знам какво е. Аз съм популярен в България и знам, че да ти досажда някой, е много неприятно. И изведнъж Уилям Форсайт стана, дойде до моята маса и ми каза: „Аз знам кой си. Ти си водещ тука, на местно шоу. Токшоуто, което е най- гледаното в България. Говорят ми само хубави неща за теб“.

Добре че бях извикал Теодора да превежда. И така се запознахме с Уилям Форсайт, и после той гостува в шоуто.

***


Със Стивън Сегал ме запозна една моя позната, Ралица, която беше негов гид в България. Той снимаше тука. Запознахме се с него и направихме една вечеря, на която той беше с някакви азиатци, които ходеха навсякъде с него, нямам представа защо. Вероятно пазеха неговия духовен баланс. Вечеряхме, говорихме си много и той каза: „Да, може да ти дойда на гости. Аз те усещам близък, но първо трябва ти да ми дойдеш на гости, да видиш моята китара. Имам една китара Fender от 58-а - 59-а година, която е много рядка“.

Това са първите китари, които прави Лео Фендер. Той взима греди от разрушени камбанарии, за да може да е обзвучено дървото, и от тях прави китари. Тези китари са изключителна рядкост. Аз нямам такава. Имам Fender-и, на които свири Цветан, но толкова стар Fender нямам. И понеже си говорихме вечерта със Стивън Сегал за музика, аз му казах, че такива Fender няма. Той каза: „Не, има такива Fender-и. Аз имам такъв Fender и го нося със себе си, защото имам група, с която свирим блус. Ела ми утре на гости да пием кафе в моя апартамент и да ти покажа китарата“.

И ме покани в апартамента си в „Шератон“. Отидох да пием кафе и той извади тази китара. Fender от 58-а - 59-а година. И ми показа негов клип с неговата група, с която свирят. И изведнъж каза: „Знаеш ли какво? Ти много ме кефиш“. И аз казах: „Виж сега. Това е много яко, но всъщност основната ми цел е да дойдеш на гости в моето шоу. Не за друго, а защото чрез мен много хора в България, които те харесват, много твои фенове и почитатели ще се срещнат с теб, което е най-важното“. Той каза: "Да, това ще го направим. Няма проблем. А сега искам да ти направя един подарък". И ми подари ризата си, с която е играел на татами, на тепиха, той, знаеш, е бил състезател по айкидо. И ми каза: „Такъв подарък се прави от учител на ученик по японските бойни изкуства, в знак на уважение“.

Дейвид Ковърдейл ни дойде на гости и никой не смееше да влезе при него в гримьорната. Всички бяха много респектирани от него. Това все пак е Дейвид Ковърдейл - солистът на Deep Purple, на Whitesnake. И аз влизам в гримьорната при него, а той седи с един син анцуг и ми каза: „Слави!“. Аз бях шокиран от факта, че ми знае името. „Слави - казва той, - знаеш ли откога те чакам?“, и аз казах: „Защо ме чакаш, Дейвид?“, а той каза: „Е, как защо - да пием ракия!“.

Седнахме и пихме ракия. Ванката Атанасов я носеше, а Дейвид Ковърдейл през цялото време, кой знае защо, му викаше Виктор.

Пихме ракия, Иво, нямаше как да откажа на Дейвид Ковърдейл... и изпихме една бутилка ракия, преди да влезем в шоуто. И влязохме - вече направили главите - аз със сигурност, за него не мога да кажа.

И почва шоуто, на мен леко ми се върти главата, малко съм напит. И казах: „Дейвид, винаги съм се вълнувал от един въпрос. На кого е кръстена групата Whitesnake? Как може да ти хрумне групата да се казва „Бяла змия“? Каква е тая бяла змия?“. А Дейвид Ковърдейл каза: „Слави, истината е, че групата Whitesnake е кръстена на моя голям бял кур“.

И аз извиках: „Ванка, донеси още ракия!“.

***
Моят голям приятел Вини Джоунс... Знаеш какъв фен съм на Вини Джоунс. Той е велик човек. Футболист от Уелс, който направи страхотна кариера в Холивуд. Като ми дойде на гости, се напи. Аз само за пиене говоря - все едно съм някакъв пияница, но това са гости, на които не мога да откажа. Пихме от един петдесетгодишен коняк, който ми го беше подарил няк'ъв пич, който беше шеф на няк'ва винарна. И Вини Джоунс ме пита: "Какво пиете вие тук в България?" и аз казах: „О-о-о, сега ще видиш какво пием“, и извадих тоя коняк на 50 години, от който пихме по една чаша и се напихме. След това, като ми гостува за втори път Вини Джоунс, ми каза: „Слави, ние сме приятели, затова ще ти призная нещо. Миналия път, като се напихме с тебе, знаеш ли колко ме боля главата после?“.

Вини Джоунс! Голям мъж. Голям мъж.


***

По време на предавания понякога съм се подлагал на някои рисковани атракции. Спомням си един път, като ядох люти чушки с един мексиканец. Беше един мексикански милиардер, който беше купил американската агенция ЮПИ. Той после я продаде... Но по времето, когато ни гостува, той притежаваше някъде от порядъка на 200 или 300 различни медии - вестници и телевизии; и обикаляше света със собствения си „Боинг“, заедно с целия си род - синове, снахи, сек’ви. Беше дошъл в България да взима интервю от Царя. И попадна в нашето шоу. Нисък, с тънки мустачки, с обувки с висок ток - сяда ми на диванчето, почваме да говорим и той изведнъж каза: „Вие в България нямате едно прекрасно питие - текила“. И извади една текила, пълна с люти чушки. И аз казах: „Супер! Ние в България нямаме текила, но имаме люти чушки. Ако искате, може да направим един дуел. Ще накарам да донесат една чиния с люти чушки и ще ядем - Вие една люта чушка, аз една люта чушка, докато някой се откаже“.

Ванката донесе една чиния люти чушки и започнахме да ги ядем с мексиканеца - той една, аз една, като аз горе-долу ги познавам българските люти чушки, коя може да е по-люта от другата... Въпреки че много-много не им личи. И мексиканецът ce нахендри на една наистина много люта чушка и се разплака. Беше много забавно.

И като свърши шоуто, той каза: „Г-н Трифонов, жалко, че не говорите испански. Аз се чувствах много комфортно във Вашето шоу. Ако Вие говорехте испански, щях да Ви предложа да дойдете да работите в някоя от моите телевизии в Мексико и щяхте да станете световна звезда“. И аз казах: „Благодаря, но си се чувствам добре в България. За мен беше чест, че направихме такова шоу“.


***

Дзукеро - идва тук, влиза на репетиция и казва: „Аз ще пея само Baila Morena, и то на плейбек, и няма да пея други песни“. И аз казах: „Ок, няма проблем. Но ако искаш, само седни да чуеш как свири моята група и тогава ще прецениш“. Седна и като чу как свирят „Ку-ку бенд“, жестоко се изкефи. И след това в предаването свири Baila Morena на живо и песента Diamante, която е посветена на баба му. Тая песен я обожавам.

Аз като студент бях луд по Дзукеро - страхотен музикант. След шоуто отидохме да вечеряме с него и си говорихме много и той каза: „Да знаеш - голямо шоу стана, ние трябва с тебе да направим нещо в Италия“. И аз казвам: „Кои ние?“, а той казва: „Аз, ти и Лучано Павароти“. Той има песни - дуети с Лучано Павароти. Аз му казах: „Нали разбираш, че аз съм телевизионен водещ на някакво телевизионно предаване в България и няма какво да правя до тебе и Лучано Павароти“. Той каза: „Виж сега, уверявам те, че ще измислим нещо. Аз, ти и Лучано Павароти“. Това беше лайтмотивът на цялата вечер. Дзукеро тогава се беше разделил с неговата приятелка и беше много, много тъжен.

И аз исках да го развеселя и му казах: „Сега си в България, така да се каже, си на моя територия. Кажи ми какво искаш? Каквото поискаш. Няма значение какво искаш, аз ще направя така, че да се чувстваш добре. Само ми кажи - какво искаш?". Той каза: " Искам да измислим нещо". И аз казах: "За кое?", той каза: "Да направим нещо заедно - аз, ти и Лучано Павароти“. Беше много, много забавно.


***
Ник Мейсън - барабанистът на Pink Floyd. Голям човек. Мигар съм мислил аз, че някога ще имам възможността да си общувам с Ник Мейсън? Аз го помолих преди предаването, казах му: „Виж, ти си велик човек. Ако можеш да изпълниш едно парче заедно с „Ку-ку бенд“ - за мен ще бъде голяма чест“. Той каза: „Малко съм позабравил да свиря, напоследък не свиря много на барабани“. Викам: „Моля те да се съгласиш - колкото можеш“. Той прие: „Кое парче искаш да изсвирим?“. И аз казах: On The Turning Away. Това е велика песен!“. Той вика: „Добре, ама там има един тон, дето Дейвид Гилмор все фалшиво го взима, кой ще го пее?“. Викам: „Бе, мой певец - Борис Солтарийски се казва“. Той вика: „Твойте музиканти са много добри, имаш и много хубави барабани - DW“.

Венелин Венков, моят барабанист, свири на... не знам колко - 5 или 6 комплекта барабани DW, които са правени специално за него.

Направихме репетиция с Ник Мейсън. Аз бях разбрал, че колекционира автомобили, и му подарих „Москвич“. И изсвири в предаването това парче Ник Мейсън, а след това ми каза: „Ей, жестоко беше. Твоите музиканти са много добри! Много хубаво стана!“.

Аз така се радвах... След това получихме колет от Великобритания, от Ник Мейсън. В колета - палки за барабани, подписани от него. И писмо до Венелин Венков. В което Ник Мейсън пише следното: „Г-н Венков, благодаря ти, че ми разреши да свиря с твойте барабани. И ти изпращам, в знак на благодарност едни мой палки. Благодаря ти". Ник Мейсън, човече! Барабанистът на Pink Floyd благодари на мой барабанист, че му е позволил да свири на неговите барабани! Виж какви хора!

***
Рони О’Съливан! Най-великият играч на снукър за всички времена! Два пъти ми е гостувал. Много самобитен човек, изключително откачен, но въобще не му пука. Той е истинска звезда. Огромна звезда. Снукърът се гледа от милиони хора по света. Само в Китай този спорт е толкова популярен, че срещата между Рони О’Съливан и Дин Дзън Хуей в Китай се гледа от 200 милиона души. Дин Дзън Хуей, който всъщност се казва Дин Дзън Хуй, но нашите коментатори му викат „Хуей“, за да не било неприлично.

Рони О’Съливан в момента е такава звезда във Великобритания, Каквато беше Дейвид Бекъм. Той е много странен като характер. Луд е като всички гении. Предполагам, че Моцарт е изглеждал така. Или по някакъв подобен начин.


***
Всъщност първата голяма звезда от снукъра, която ми гостува, беше Шон Мърфи. Той също е световен шампион. Аз си бях поръчал от Щатите една щека за билярд, марка „Балабушка“. Тази марка излезе във великия филм с Пол Нюман и Том Круз „Цветът на парите“. Ние много играехме билярд преди, знаеш, имаме билярдна маса в нашия офис. И когато ми дойде на гости Шон Мърфи, аз му подарих моята щека „Балабушка“. И му казах, че е по-добре той да играе с тази щека, отколкото аз. Въпреки че щеката за билярд е съвсем различна от щеката за снукър, тя е по-голяма. След това той ми гостува пак и каза, че когато играе билярд, играе с тая щека, щото тя е просто най- добрата щека за билярд.

Та, Рони О’Съливан ни е гостувал два пъти и двата пъти интервютата с него бяха трудни, защото той е много интровертен. Първото интервю се получи, защото съумях да проведа с него разговор, който не беше стандартен. Стана му интересно. Във второто интервю той вече знаеше кой съм, знаеше какво е и не му беше много интересно.


***

Аз по принцип не правя стандартни разговори, а водя разговори съобразно гостите си. Спомням си гостуването на Денис Родман.

Денис Родман е много интересен човек, много забавен, много готин. Той е от този вид хора, които, ако още в началото на интервюто не го заинтригуваш с нещо, не спечелиш по някакъв начин вниманието му, ти си аут. Просто си аут. Няма никакъв разговор. Влиза, сяда, преценява, че си неадекватен или че си му скучен, и си аут.

При такива хора не вървят разговори тип „Какви са бъдещите ви творчески планове?“. Особено с такива личности, които са на върха на това, което са постигнали. Този човек сяда срещу теб - и ако ти по някакъв начин не си му равен в начина, по който се държиш, в начина, по който го провокираш, си изключен от разговора в рамките на не повече от 3 минути.

3 минути и съм аут! Няма интервю. Няма нищо. Има някакъв формален разговор. Бла-бла-бла, чао, довиждане, беше ми приятно. Нямам шанс!

Имаше една жена, която диджействаше по цици. DJ Порша. Дойде, направихме голямо шоу, тя ме връзва с едни белезници.

Или Виктория Силвстед. Напръскахме краката ѝ със сметана и аз я облизвах по телевизията! А Годжи яде сметаната с една лъжичка. И като свърши предаването, тя каза; „Няма да е лошо да отидем да вечеряме“.

Странно ми е да говоря за себе си по тоя начин, но в такива интервюта аз съм правил това, което чувствам в момента. И много често се е получавало. Ето вълкът от Уолстрийт! Джордан Белфърт.

След предаването ходихме да вечеряме с него. И той каза: „Ти знаеш ли в какво съм най-добър аз?“. Викам: „Де да знам, сигурно в това, което го изигра Леонардо ди Каприо“. Той вика: „А, като каза Леонардо ди Каприо... Знаеш ли, че живях три месеца у тях“. И аз казвам: „Защо, бе?“, той каза: „Ми, защото те всъщност за ролята във филма „Вълкът от Уолстрийт“ се бореха Брад Пит и Леонардо ди Каприо“. Казвам: „Ти и с двамата ли си общува?“. Той каза: „Да, обаче харесах повече Леонардо ди Каприо“. И аз казвам: „Защо?“, и той каза: „Ми, де да знам, баща му е готин и въобще аз живях 3 месеца у тях, защото Леонардо ди Каприо е много добър професионалист, и много искаше да разбере всичко, което съм аз, за да може да ме изиграе правилно. И според мен той трябваше да вземе Оскар!“. И аз казвам: „Ти казваш така, щото той играе тебе!“, „Не-е-е, Леонардо ди Каприо е наистина голям актьор!“.

И вечеряме ние, а той по едно време каза: „Бе, ние хубаво вечеряме с тебе, ама аз после имам малко работа“. И аз го попитах: „Добре, каква работа може да имаш в България в 23:30?“, а той каза: „О, не, работата ми не е в България. Работата ми е в Нова Зеландия. Един ме беше поканил в Нова Зеландия да изнеса лекция. Аз изнесох лекция и той каза: „Знаеш ли, искам да те наема да мотивираш моите хора“, и аз му казах: „О, не, не искам да стоя в Нова Зеландия, искам да си стоя в Америка“. Той каза: „Не, не, не! Не искам да идваш в Нова Зеландия, просто искам да мотивираш моите хора“. И аз казах: „Виж к’во, няма да идвам в Нова Зеландия! Това е на майната си. Ще си стоя в Калифорния. Там се чувствам добре. Няма да идвам да работя в Нова Зеландия“. И той каза: „Добре, но ние живеем в света на технологиите. Ще ги мотивираш по интернет. Аз ще те включвам, ще правим видеовръзка по скайп и ти ще мотивираш моите хора“. Казах; „Човече, толкова ли съм ти важен аз, за да мотивирам твоите хора?“. „О, да - каза той, - ще ти плащам по 1 милион“. И аз казах: „Ок, ще мотивирам твоите хора“. Така че. Слави - каза ми той, - приятелю, ще трябва да говоря по скайп на едни хора в Нова Зеландия, за да си изкарам парите“.

Такъв беше разговорът между мен и Джордан Белфърт - Вълкът от Уолстрийт. Който, ако не беше Леонардо ди Каприо да го изиграе, никой нямаше да знае за него и щеше да си седи в затвора. Той е, така да се каже, американският Цветан Василев.

Интервюирал съм човек, осъден на смърт. Това беше много сериозно предизвикателство за мен. Този човек, който интервюирах в затвора, беше убил и изнасилил едно 15-годишно момче и го беше убил, като му беше заврял един кол в задника.

Директорът на Софийския затвор каза, че той обича славата и затова ще ми даде интервю. Аз отидох в затвора да го интервюирам, разбира се. И си казах: „Сега как да се държа? Какво да направя? Той е чудовище. Той е Злото!“.

Беше извардил момчето след някаква сватба и го беше завлякъл в едно мазе, беше го изнасилил и го беше убил, като му беше заврял кол в задника. Казах си: „Как, аджеба, да водя този шибан разговор? И въобще - трябва ли да го направя?“. От друга страна, си казах: „Този човек е жив. Според мен не трябва да е жив“.

Но такива са законите в България - той е осъден на доживотен затвор без право на замяна. Той и сега е в затвора - ако е жив още. И се чудех; „Как да го интервюирам?“. И бях много напрегнат, което рядко ми се случва.

Ти ме познаваш от толкова години, Иво. Колкото пъти си ме виждал напрегна? Едва ли си ме виждал такъв. Преди концерта пред 70 000 души аз легнах да поспя. Повечето хора тука не можеха да повярват, че преди концерта аз просто легнах да поспя, щото ме боли кръстът и исках да си почина. Бях сънен бе, човек, отидох на стадиона по джапанки.

Аз по принцип не изпитвам такива притеснения и напрежения. Но тогава бях така. Как да интервюираш Злото? Лесно е да интервюираш Доброто - представяш го и искаш да го умножиш. Искаш да крещиш на всички: „Ето го Доброто! Ето това е Доброто, вижте го, правете като него!“. А как да интервюираш Злото? Какво казваш? Ти си Зло! И като е Зло, що го интервюираш, бе?! Остави го да мре! Там, където му е мястото! Затворен, да не излиза. Нека мре там Злото! Обаче аз съм отишъл да го интервюирам. Как да се държа? Айде избери как да се държиш. Прецени как. Какво ще го питаш? „Как живееш тук?“ Бе ти въобще не трябва да живееш, бе! А ако пък му го кажеш така, що па си отишъл да го интервюираш? И въобще... Виж колко сложен казус, приятелю.

И той излезе от килията, седна пред мен... Злото, Иво, изглежда чудовищно нормално. Злото изглежда така, че всъщност няма начин, по който да го идентифицираш. Злото не прилича на рисунките на Ломброзо. Злото изглежда като съвсем нормален човек, който е усмихнат, който иска да каже някакви неща за себе си... И най-вероятно всеки, който го срещне, би си казал „Този е нормален“, а не е изнасилил 15-годишно момче и го е убил, като му е заврял кол в задника.

Много ми е мъгляво това интервю. Много е шокиращо това, че злото изглежда толкова нормално и неразпознаваемо. А всъщност е точно така. Чикатило - най-големият злодей - е бил учител. Майката си е ебало! Много сложно интервю, много трудно.

Какво правя аз? Какви въпроси задавам? Как се държа? Как общувам? Ето, днес ще си говоря с Лепа Брена, утре - с Филип Плейн. Лепа Брена е символ на балканската музика в България и в Сърбия. Филип Плейн в момента е един от най- атрактивните и най-търсени дизайнери в света. Какъв разговор ще водя с тоя човек, какъв разговор ще водя с Лепа Брена? Това е моето ежедневие. Аз трябва да направя така, че и разговорът ми с Лепа Брена довечера, и разговорът ми с Филип Плейн утре да бъде атрактивен за зрителя. И самите те да се чувстват нормално, да им е приятно, да са словоохотливи, за да бъде интересно. Независимо дали е тъжно, или е весело - целта е да бъде интересно. Затова трябва да е откровено.

Филип Плейн, Лепа Брена, Франк Мюлер, Франц Бекенбауер, Бенетон - с всички тези хора съм разговарял и съм разговарял с тях като равен.

Дали съм им равен? Не знам. Но ако не го приема като такава база, аз няма да проведа атрактивен разговор. Ще бъда един комплексар, който нито ще знае какви въпроси да задава, нито как да се държи.

Чувствам се щастлив, че си говоря с такива хора. Те са ми дали нещо, което не съм предполагал, че мога да взема от живота. И се чувствам невероятно, че всичко това ми се е случило и продължава да ми се случва. Днеска Лепа Брена, утре - Филип Плейн, вдругиден Крисия и г-н Андреев. Това е моят живот, той изглежда така и е прекрасно, че ми се случва. Е, плащам висока цена, но това е друг въпрос.

Винаги съм пазил семейството си от медиите. И е правилно да е така, защото знам какви помии се изсипват върху мен в жълтата преса. Толкова лайна се изсипаха през годините.

толкова гнусотии, толкова лъжи. И съм искал да предпазя най- близките си - майка ми, баща ми, сестра ми.

Те са добри хора, Иво. Те са добри хора. Дълго време си мислех, че да правиш такива определения като добри и лоши, е твърде инфантилно, детско: ти си от добрите, ти си от лошите. Но в крайна сметка... след толкова години, след толкова предателства, след толкова разочарования, след толкова битки... и то най-вече битки със себе си... в крайна сметка, стигнах до извода, че хората се делят на добри и лоши. Това е истината.

Има добри хора и лоши хора. Моето семейство, майка ми, сестра ми, баща ми... Майка ми и баща ми са още живи, те са възрастни, да са живи и здрави. Със сестра ми имаме особена връзка още от деца. Тя е с шест години по-голяма от мен. Те са добри хора, бе! Никога не са искали нищо от мен, освен да съм жив и здрав. Никога не са искали нищо от мен, освен да ида да ги видя. Нищо друго. Морални хора, патриархално семейство.

Идеята да ги поканя в шоуто беше моя идея, не ваша. Вие не сте ми казали: „Слави, покани майка си и сестра си да ги интервюираш“. Много съм си мислил дали да показвам семейството си... Защо трябва въобще да го показвам?

Една от основните причини да ги поканя беше, че в крайна сметка, те са добри хора. Защо да се пазя от това да си поговоря с едни добри хора? За мен е от огромно значение да показвам добри хора. Значи мога да си говоря с всякакви хора, а не мога да си говоря с майка ми и сестра ми, които са добри хора. Защо не? В крайна сметка, ги показах такива, каквито са. Те са си такива. К’во, да го изиграят ли?

Аз съм с огромен опит, Иво. Такива като мен са малко в света - в тая професия. Кое предаване издържа толкова гости, толкова години, толкова интервюта, толкова работа? Аз съм опитен много.

Интуицията ми подсказа в момента, в който те седнаха, да ги оставя по-скоро те да говорят, отколкото аз. Майка ми беше по-скоро главният участник. Сестра ми е доста по-различен тип: като натюрел, като психика, като изказ. Майка ми ме изненада, беше във вихъра си. Просто се изкефи, че е седнала там. Открих в нея едно качество, което не бях виждал дотогава: че се зарежда от това, че е пред камерите.

Никога не съм познавал тази част от нея. И понеже съм професионалист, въпреки че става дума за майка ми, веднага вдянах, че пред мен стои човек, който не се страхува от това, че е пред камерите. Защото си виждал хора, които се страхуват много. И ти си бил много пъти водещ и си виждал как понякога човекът се е панирал и трябва да го успокояваш. Някои направо се парализират.

Докато майка ми се оказа, че се чувства в свои води, и аз я оставих да говори. Това беше правилен ход. И професионално, и лично. Тя се представи такава, Каквато е. Шоуто имаше огромен рейтинг.

Майка ми е просто един добър човек. И сестра ми също. Това беше особено предаване. Много различно като подход. Беше хубаво, бях спокоен. Нещата бяха такива, каквито трябва да са. Много е важно да се забавлява гостът ти. Независимо дали е Горбачов, или е майка ти. Важното е да се чувства спокоен. И един от големите ми ангажименти, когато имам гости, е да ги успокоявам, да ги отпускам, да ги мотивирам.

Рангел Вълчанов много ни харесваше. Много харесваше начина, по който ние се движим като свободни хора. И аз имах фантастични разговори с него, светла му памет. Страхотни разговори съм имал с хора като Джоко Росич, като Коста Цонев, като Георги Черкелов, като Калоянчев, като Наум Шопов...
***
Изпитвам огромна, детинска радост от това, че имам възможност да се познавам с такива хора. Аз продължавам да не вярвам, че всичко това ми се случило. Такова богатство е да познаваш такива хора, да общуваш с тях и да научаваш от тях неща. Аз съм щастливец в това отношение. Това са разговори, които са мое променили жестоко. Които са ме направили друг.

Гостували са ни всички сръбски звезди. Лена Брена, Индира Радич, Весна Змиянац, Шабан Шаулич, Желко Йоксимович, който изпълни песента „Лане мое“ - тя стана голям балкански хит и спечели второ място на „Евровизия“. С Цеца Величкович сме в приятелски отношения. Аз много исках да направим заедно една нейна песен. Песента „Цвете мое“, която иначе е нейна, носи името „Маекарад“... Ние направихме друг текст и направихме кавър.

Знаеш каква е историята на Цеца Величкович. Знаеш и за нейния съпруг - Желко Ражнятович-Аркан. Той и неговите „тигри“ изиграха доста кървава роля във войната в Сърбия. Той по-късно беше застрелян, Цеца беше арестувана, лежа в затвора известно време. Тя е типичен представител на тази особена балканска емоционалност: хем става дума за песни, хем става дума за престъпления. Нещо като балкански вариант на Франк Синатра... Само че той е в Лас Вегас, а Цеца Величкович е на Балканите.

Между другото, и аз самият много пъти съм бил спряган по всякакви жълти медии или по всякакви слухове за мои приятелства с доста хора от така наречения „ъндърграунд“. Аз бях приятел с много такива хора и не се срамувам да кажа, че съм бил приятел с тях. Бил съм приятел с Васил Илиев, с брат му - Жоро Илиев. И двамата бяха застреляни. Познавам Поли Пантев, Димитрий Минев - Димата Руснака. Бях много близък приятел с Илия Павлов, който не мога да го сложа в точно това число.

Имам много истории с тях - интересни и забавни, и ако щеш, колкото и да звучи шантаво - стойностни истории с такива хора. Но тия истории са част от моя личен живот, за който аз не говоря, и то не защото се срамувам. А защото да говориш за хора, които вече са мъртви, е нечистоплътно. Да разказвам нещо за човек, който е мъртъв и няма как да ме опровергае. Не е етично. Не е приятелско.

Виж к’во, Иво. Да си мъж, означава да си държиш на думата, да си широко скроен, да се държиш достойно. Абсурдно звучи, но някои от тия хора наистина бяха такива. Това е моето впечатление. Въобще не ми пука кой, какво и как ще коментира това, което ти казвам.

Аз не съм бил свидетел на никакви престъпления и не съм участник в никакви престъпления. Просто съм ги познавал тези хора. Защо се е случило така? Защото повечето от тях бяха на моите години. Така се случи, такъв беше животът, такъв е Светът.

Аз съм се познавал с тези хора и не съм се срамувал, страхувал, нито съм бил част от някакви групировки. Аз уважавах някои от тях - не всички, някои от тях, държа да отбележа. И те ме уважаваха мен. Те са били част от моя личен живот и аз от техния. Както ти имаш приятели, както всеки човек има приятели, така някои от тях са били мои приятели.

И това беше причината Костов да ми каже, че съм бил проводник на руските интереси. Заради приятелството ми с Илия Павлов и заради „Овергаз“ на Сашо Дончев. И аз съм проводник на руски интереси? За съжаление, бизнесът в България беше и продължава да е политико-олигархичен. Големият бизнес винаги е бил свързан с държавата. И тези, които са в големия бизнес, като че ли не са точно бизнесмени, а са по-скоро и от едната, и от другата страна. В момента не е ли така? Този, който доскоро беше олицетворение на политико-олигархичния бизнес, сега седи в Сърбия и не смее да се прибере. А заради неговата банка всички ние ще трябва да плащаме милиарди, които заминаха. Това какво е? А той беше обявен за „банкер на годината“. Говоря за Цветан Василев. Той беше „банкер на годината“.

В България „бабаитите“ винаги са били на почит. Винаги са били по-уважавани от интелигентните хора, които тласкат обществото напред. И това е заради страха. Страхът по нашите земи е много по-сериозен мотиватор от интелекта. Затова бабаитът е по-сериозен мотиватор от успешния, завършил Харвард.

Това може да се промени само с измирането ни. Когато ние измрем и когато дойдат други, които са раснали в съвсем друга среда. Когато дойдат техните внуци, тогава ще се променят нещата. Ако изобщо се променят. Затова беше прекрасно, че България влезе в Европейския съюз, че България е член на HATO, че България върви по един цивилизован, европейски, нормален път. Но обществото ни ще се промени, когато всички ние измрем. И измрат и нашите деца, и техните деца, и тогава най-вероятно българите ще живеят в една друга среда, защото ще е съвсем друг Светът.

А иначе тук продължават да витаят образите на тези хора. Сега какъв е Делян Пеевски? Какъв точно го играе? Страхът от него - защо е? Или какъв е министър-председателят Бойко Борисов? Какъв е той? Министър-председателят ни е човек от тази среда, от това общество. Министър-председателят е такъв... Да бе, ама аз съм бил част и сега какво... Да се срамувам ли? Да лъжа ли? Или да кажа: „Не бе, това не е...“. Да се изявявам като такъв какъв, бе? Заради това, че някой си е решил да ме нарече по такъв или "онакъв" начин?

Аз знам истината. И винаги съм ти казвал, че истината е една. Няма много истини. Истината е една. Това, което аз съм видял, което е било, това е било част от моя свят, от моя живот. И аз съм се стремял да се държа достойно. Да си държа на думата, да не си предавам приятелите, да бъда обективен, да бъда морален. Ебахти, как звучи. Да де, ама пък съм такъв, бе! Така е било.

Няма сега да влизам в нек’ви свободни трактовки на книгата „Кръстникът“. Да де, ама в книгата „Кръстникът“ на този изключителен писател Марио Пузо има много правилни, много логични обяснения. И един от най-великите филми е направен по тази книга - „Кръстникът“. Това, което ми се е случило, не е било книга. Нито е било филм. Въобще не разглеждам нещата, които са ми се случили, в литературен или в някакъв естетическо-артистичен план. Просто са такива.

Виж колко е странно - понякога се изправящ срещу някого, който се държи почтено и си държи на думата, а пък всъщност е мутра. От другата страна стои някакъв, който лъже и е пълен измамник, а пък се води за нек’ъв почтен бизнесмен. Ти на кого ще вярващ?

Във всяка област е така. Ако някой е много добър актьор, не е задължително да е много свестен човек. Даже много често тези две неща се разминават. Много талантлив и много качествен професионалист, но като човек е лайно. Не всички, някои. И кое е по-важното в случая? Виж какъв интересен казус. Той стои пред всички хора.

Но аз просто съм имал съдбата да бъда част от някаква публичност. И поради тая причина сега си говорим и аз ги казвам тия неща, но съм се стремял да правя така, че да не се срамувам, с когото и да общувам. А когато срещу мен се изправи добър професионалист, който като човек е лайно, ми става адски трудно. Направо ми е шибано. Защото не знам как да постъпя. Едната част от мен се противи, другата част уважава това, че човекът е добър професионалист. И в зависимост от ситуацията, гледаш да използваш тоя вид контакт, който ти е необходим, за да вършиш работа и да не се интересуваш какъв е като човек. А в личен план допускам до себе си само хора, които са морални. А те пък не са чак толкова много, като се замислиш. И тогава става сложно.
***

Но пък имам щастието да имам приятели. Истински приятели - до ден днешен. Всички вие сте мои приятели и това е прекрасно за мен. Станимир Каролев - моят изключителен приятел, който аз обичам като брат. Той е мой брат. Да стане ясно, че не става дума за Владимир Каролев, който е в публичното пространство. Станимир Каролев няма нищо общо с него. Той е собственик на финансова компания „Карол“. С него сме заедно от студентските ни години. Ти знаеш, че той е изключително свестен, морален и достоен човек, а и страхотен професионалист. Ние сме братя с него. Той е част от моя живот и аз съм част от неговия. И съм щастлив, че имам неговото приятелство.

Няколко доктори са ми много близки приятели. Доц. Чакъров - мой приятел, който аз обичам. Той е като мой баща. Иво Духленски - приятел от Плевен, мой много близък приятел. И, разбира се, сестра ми, която е най-големият ми приятел. С нея сме израснали.





  1. Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница