Слави Трифонов за мен е чест



страница6/19
Дата22.07.2016
Размер2.22 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19

Нищо просто всъщност не е толкова просто, а само изглежда такова.


Нищо просто всъщност не е толкова просто, а само изглежда такова. Когато си мисля за това, винаги се сещам за Христо Стоичков, който вкара на германците, през 94-та година, от наказателен удар, този гол. Изглеждащо толкова лесно, толкова простичко. Просто се засилва, рита, топката минава над стената и влиза в ъгъла на вратата и вратарят Оливер Кан, страхотен вратар, голям мъж, но просто я изгледа.

Всичко изглежда толкова просто. Но всъщност зад Христо Стоичков, който е гениален футболист, се крият ужасно много тренировки, много труд, много опит и много талант, за да се получи този удар. А трябва да има и отбор зад него, защото футболът е отборна игра. Това не е просто индивидуален ход на един гениален футболист. И това е, но е и отбор. Сега, опазил ме Господ, да правя сравнения между себе си и който и да е било гениален изпълнител, творец, защото за мен Христо Стоичков е творец. Той не е просто нек’ъв човек, който рита топка, той е творец - фантастичен. Той е художник. Това е истината.

Та, както Христо Стоичков е тренирал всеки ден в продължение на много години, така и всеки човек, който има успешна кариера, се занимава с това, с което се занимава, от дете. Малко вероятно е да правиш нещо успешно и да не си започнал да се трудиш в тази сфера от малък. Поне в музиката е така. Това е труд, който се полага от детство. Той е свързан с това да знаеш всичко теоретично, технологично, свързано с музиката, да си го научил, да си репетирал много, да си свирил много, да си се трудил много.

Когато през 1989-а беше дадена възможност на хората да говорят свободно това, което мислят, тогава дойде и свободата в музиката. Да правиш такава музика, Каквато искаш, Каквато ти харесва - а не каквато определяше преди т’ва нек’ва си дирекция „Музика“, назначена от комунистическата партия.

Тогава казах на Петър Курумбашев, който беше продуцент на първото свободно телевизионно предаване „Ку-ку“; „Аз ще направя един албум“. Той каза: „Ок“. Направихме първия албум, заедно с един човек, който по-късно го застреляха. Това е Емил Димитров, по прякор Емо Макарона, който тогава беше собственик на фирма „Унисон“. Те предимно пиратстваха, не плащаха права да издават албуми на западни групи и на сяк’ви групи, но такива бяха времената тогава. Тиражираха касети с цветни обложки. Ти кога преди т’ва си виждал цветна обложка на касета? Въобще, кога си виждал касета? Преди 89-а се продаваха само плочи, разрешени от въпросните там органи на комунистическата партия.

Аз отидох при Емил Димитров, лека му пръст, и му казах: „Искам да издам албум“. Той каза: „И като какъв ще го издадеш? Ти не си ли артист?“. Той не знаеше, че аз съм музикант по принцип. Знаеше ме като актьор от „Ку-ку“. Казах: „Не бе, аз съм музикант, уча в Консерваторията“. Той каза: „Ми, добре, хубаво, ето един човек, той ще ме представлява мен“.

Така се запознах с Атанас Янкулов, който по-късно беше продуцент на Дони и Момчил. От страна на „Унисон“ беше Атанас Янкулов, а аз представлявах „Ку-ку“. Аз инвестирах мои пари в този албум, имах нек’ви пари, бях спестил... Всъщност инвестирах всичките си пари, които имах. Бях ги изкарал от сяк’ви неща. Курумбашев също инвестира малко пари от страна на „Ку-ку“.



Албумът носеше шашавото заглавие „Ръгай чушки в боба“ — от една импровизация на Август Попов в една песен, която написахме с Милена Славова. Резултатът беше смразяващ... смразяваш. Никой не очакваше. Продадоха се 70 000 касети официално и над 350 000 пиратски касети.

Ръгай чушки в боба“ беше в стил пънк. Всъщност този албум въобще не е албум. Просто се забавлявахме. С Август Попов и с Камен Воденичаров, и с музикантите. Това е единственият албум, в който не участва Евгени Димитров. Той дойде в „Ку-ку бенд“ един месец по-късно. „Ръгай чушки в боба“ е правен с Ангел Заберски-син.

Записвахме в звукозаписното студиото на Националната телевизия с Тодор Лечев, брата на Иван Лечев. Той беше тонрежисьор в телевизията. Тодор дойде и ме пита: „Абе, как ще я запишем тая група, дето свири?“. И аз тогава изобщо не бях мислил за име на групата. Къде да мисля име на група? Deep Purple, ABBA, Def Leppard... Как се измисля име на група? И просто изстрелях първото, което ми хрумна: „Ку-ку бенд“.

В първата група от сегашните членове са само Евгени Йотов и Илия Илиев. Всички останали бяха мои колеги от симфоничните оркестри, понеже бях работил преди т’ва в симфоничния оркестър на Националното радио.

Различни музиканти са минали през „Ку-ку бенд“, но всичките са били професионалисти, израснали с музиката. И така започна историята на „Ку-ку бенд“ и записването на албуми, и присъединяването на балканския фолклор към нашата музика стана буквално в рамките на два-три албума. Даже сега, когато трябваше да изберем песните за концертите в „Арена Армеец“ и на стадиона, Евгени ми записа една флашка с всички албуми. Не ги бях слушал от много години. И слушам, и наблюдавам как съм се движел в музиката. Как съм търсил и какво съм правил, как съм взимал решенията тази музика да се преобразува по този начин. Тя е професионално направена. Използва голяма част от балканския фолклор, но не е само това. Текстът в музиката е петдесет процента от въздействието, даже понякога текстът е по-важен от музиката.

Знам, че има доста хора, които не ни харесват. И това е нормално. Ти ме познаваш, знаеш, че аз съм много толерантен към всички, които имат различно мислене. Уважавам чуждото мнение. Мисля, че Волтер беше казал: „Не съм съгласен с това, което мислиш, но съм готов да умра, за да можеш да го изразиш свободно“.

Прекрасно е, че има хора, които ни харесват. Това ме зарежда. Прекрасно е, че има хора, които не ни харесват. Това ме мотивира. Не да се доказвам, а да го правя по-професионално. Но в случая тук има една интересна теза, която се отнася точно до музиката. Може да се изказваш всякак, но трябва да имаш известна подготовка.

Много хора не знаят какво е музиката. Те си мислят, че музиката е някаква абстракция. Всички хора слушат музика и изпитват някакви емоции. Да де, ама всяко нещо има обяснение. Музиката е разрешаване на напрежението. Човешкото ухо не понася дисонанс. Така сме устроени, че харесваме симетрия. Красотата е симетрия. В музиката красотата е симетричното разположение на тоновете. Когато те са леко несиметрично разположени, се получават известни хармонични пасианси, които имат нужда от разрешаване. И когато се разрешат, изпитваш удоволствие.

Всяка песен е поредица от разрешаване на напрежението. Представи си го в симфоничен план или в класически план в класическата музика. Ние просто много професионално използваме ритми - български, балкански. Свирим рокендрол, който е американска музика, тръгнала от Ирландия. Използваме електрически китари, groove-ът, цялата база е рокендрол, съчетана с балкански ритми. Това е уникално по съдържанието си. Това, което прави „Ку-ку бенд“, съчетано по този начин, е неповторимо.

Тоест, ние сме една рокендрол банда, която свири българска музика с балкански оттенъци и тази музика звучи по този начин. Дали ще му казваме „балканто“, дали ще му казваме „етно рок“, дали ще му казваме по друг начин, не е важно.

В България терминът „чалга“ е придобил негативен образ. „Чалга“, на турски, означава музика. А когато в България се каже „чалга“, се има предвид нещо, което е ниско стойностно и ниско качествено. Защото се асоциира преди всичко със силиконови цици и с крадени песни от съседни народи.

Но това, което правим ние, не е такова и това е ясно на всички. Дори и на тези, които говорят, че ние правим чалга, им е ясно, че това не е чалга. Използването на балкански ритми и балкански елементи... това не означава, че е чалга. Същите тези хора биха отишли на концерт на Горан Брегович и биха се радвали на един цигански оркестър и сигурно ще намерят основателни причини да кажат: „Да де, ама това е друго“. Да де, ама не е друго, то е същото, абсолютно същото. Циганите на Балканите правят такава музика, но в Русия правят съвсем друго. Там правят романси и пеят "Очи чорние". Циганите в Испания правят фламенко. В Аржентина танцува танго. Така че всичко е въпрос на начина, по който чувстваш и интерпретираш музиката.

Това не е чалга и аз го казвам не защото така ми изнася. Аз съм професионалист, музикант съм от 6-годишен. Аз съм израснал с Малер и Бетовен, и Бах, и Моцарт. Израснал съм в буквалния смисъл на израза „израснал съм с това“. Всеки ден съм живял с музиката на тези велики световни композитори: теоретично, музикално, като история на музиката им, като хармония, като музикален анализ. Аз съм го изучавал това нещо в цялата система - от Детската музикална школа, през Музикалната гимназия, през Консерваторията.

Кой е този, който може да дойде на мен, подготвен от 6-годишен, завършил всичко това, и да ми обясни какво е чалга?

Може, защото не ме харесва, да ми каже всичко. Че не съм добър, защото съм без шапка, че не мога да пея, защото съм висок или защото съм с бръсната глава, или защото съм татуиран, или защото съм всякакъв, но това е субективно.

Субективно можеш да мислиш за мен всичко и аз мога да мисля за теб всичко. Просто мога да те харесвам или да не те харесвам, без да си го обяснявам. Но обективно не можеш да ми кажеш „копче“. Защото не е въпрос на моето излишно самочувствие, арогантност, агресия или всичко останало, а е въпрос на обективни фактори. А те са, че знам до диез мажор с колко диеза е... от дете. Че елементарната теория на музиката е нещо, което всеки един от тия хора, дето говорят за чалга, не може да прочете и пет изречения от нея, а аз съм я учил в седми клас. Така че не може да ми говорят на мен за чалга.

Може да кажат: „Ти я правиш тая музика, защото искаш да изкарваш пари“. А не, бе! Аз правя комерсиална музика точно с такава цел. Защото искам да изкарвам пари, за да мога да ги инвестирам, за да мога да правя още по-хубава музика и още по-хубави продукти. Защото така изглежда пазарната икономика. Защото другото е друга форма на изкуство, в която наистина целта не е да се прави „пари - стока - пари прим“. Целта е да изразяващ душата си, но тогава нещата изглеждат по съвсем различен начин.

Тогава трябва да имащ меценат. Да речем, Чайковски е имал меценат. Шуман е имал меценат. А Хайдн е бил собственост на граф Естерхази. И ако не е работил при граф Естерхази като касетофон, е нямало да напише всичките си велики произведения, защото не е имал какво да яде. Моцарт пък е бил част от обкръжението на залцбургския епископ.

Разказвам тези неща само за да обясня, че аз знам какво правя и то не е чалга в негативния смисъл на думата. Не си спомням някой да се е изправил срещу мен в очите ми и да ми е казал нещо обективно по отношение на това, което правя като музика. Защото няма аргументи.

Концертът ни на стадиона започна с „Тъй рече Заратустра“ - това е музика на един от най-великите композитори. Той се казва Рихард Щраус и е от групата на късните романтици. Но голяма част от хората, които дават квалификации каква музика правим ние, няма да знаят първо кой е Рихард Щраус, а още по-малко ще знаят кой е тоя Заратустра и какво е рекъл, и защо Рихард Щраус го е нарекъл това, което го е композирал, „Тъй рече Заратустра“...

Ако този, който сяда да ми обяснява такива неща, е по- подготвен и можем да водим такъв разговор, аз ще го водя със страст, с желание, с радост, защото ще можем да спорим обективно. Но „аз не те харесвам“, това е субективно. Ми, кат’не ме харесваш - не ме гледай, бе! Като не ме харесващ - ми, не ме слушай, бе! Не си купувай билети и не идвай на концерт.

Когато започнахме да произвеждаме музика, Пайнера още не беше музикален продуцент. Аз много го уважавам г-н Митко Димитров, той е много амбициозен и много работи. Трябва да има всякакви стилове музика за всеки вкус - от Рихард Щраус до Ивана, в това няма нищо лошо.

Когато Митко Пайнера започна да създава телевизия „Планета“, той ни предложи на мен и на Виктор Касъмов - заедно да сме собственици на телевизията. Точно тогава ние започнахме да правим нашето шоу по bTV. Месец преди да стартира шоуто, тръгна и телевизия „Планета“. И затова се отказах, защото исках да правя друг вид телевизия. Не музикална телевизия, в която се излъчват клипове - не ме предизвиква това. Не ме провокира, не ме мотивира. И както виждаш, интернет промени всичко това. Сега всички тия телевизии, начело с МТV, какво толкова са?

Аз по онова време имах музикална компания - БМК - и тя вървеше много добре. Но я закрих, защото не исках да се занимавам с изпълнители. Те се променят. Те са едни, преди да станат известни, а след като станат известни, се превръщат в хора трудни за комуникация, надценяват се, почват да вярват в различни неща. Независимо дали са от ромски, от български или от занзибарски произход. Почват да си мислят, за себе си всякакви неща, става трудно да се общува с тях.

Никога не съм искал да печеля от тях по този начин, по който се интерпретира въобще думата „печалба“. Просто почнах да се натоварвам и реших, че не искам да се занимавам с това нещо. По-добре ми е в друг вид среда, с друг тип хора.

Ние сме продуцирали всякакви неща - от Джипси Авер до Голдберг вариации на Йохан Себастиан Бах.

В БМК имаше много колоритни личности. Сашо Роман дойде да свири на сватбата на проф. Илиев. На мен ми хареса и така започнахме да му правим песни. Аз му измислих името. Тогава прякорът му беше Сашо Слона, но на мен ми се стори неприемливо за изпълнител и му измислих името Сашо Роман. И му направихме първия албум с Годжи и с Евгени. И Цветан свири вътре и въобще беше жестоко. Много хубав албум. Много готин.

Сашо Роман веднъж беше дошъл да го записваме и си беше забравил тромпета на гарата. Напил се... И дойде без тромпет. После го намерихме.

Сега Сашо Роман ходи по участия - такива, които са ретро поп фолк. Ходи, щото има много хубави песни. Песни, които ние сме му направили. Всичките му текстове са писани от нас и музиката, която сме му правили, е наша. Той е много специфичен. Той е като ромския Сачмо.

Имаше много хубава история с Марко и Снежина. Аз ги пращам на участие на рожден ден на Тошо Тошев. Името им - Марко и Снежина - пак аз го измислих, аз бях специалист в измислянето на сек’ви имена тогава. И те отиват да поздравят Тошо Тошев, но въпросната Снежина беше забравила как се казва Тошо Тошев, щото той не живее в нейния свят. Тя живее в свят, в който главният редактор на вестник „Труд“ е нек’ъв човек. И излиза да го поздравява, и казва: „Следващата песен е специален поздрав за рожденика Пешо Пешев!“. Представям си Тошо Тошев как се е почувствал, с пурата, със сакото, сред министри, депутати... и изведнъж „Пешо Пешев“ от устата на Снежина. Велико!

Кали я намерихме в „Биад“. Това беше първата кръчма, в която се свиреше поп фолк, беше собственост на Слави Бинев.

Преди да направи „Биад“, той имаше една кръчма, „Библиотеката“, в която свиреха рок банди. И една вечер бях със Слави Бинев в „Библиотеката“, ние бяхме близки тогава, и свиреше някаква група, а те ги изписваха отпред, с тебешир на една черна дъска - коя група кой ден ще свири.

Излизаме от „Библиотеката“ и аз му казах: „Виж к’во, ако напишеш на тая дъска, че „Ку-ку бенд“ ще свири еди-кога си, ще видиш, че в „Библиотеката“ няма да има къде да хвърлиш яйце“. Той каза: „Да, бе! Вие свирите друга музика, въобще нема да стане така“. Викам: „Добре! Напиши го и ще видиш“. Той вика: „Добре, дай да видим“. И написаха там на черната дъска, и направихме едно участие в „Библиотеката“, и имаше място точно колкото да хвърлиш една топлийка. Беше фраш!

Тогава на него му хрумна и каза: „Трябва да направя такава кръчма“, и направи „Биад“. Това беше най-печелившото заведение в София в продължение на години. „Биад“ беше открит от оркестъра на Горан Брегович и работи много успешно дълги години. Кали пееше там, аз я видях и ѝ казах: „Ще ти напиша албум, харесва ми как пееш“. И ѝ направихме албум. Кали стана много известна.
***

БМК беше една от компаниите, които издаваха такава музика.

Но пазарът не е толкова голям и той не може да нахрани толкова много фирми. И сега Пайнера, братя Касъмови - „Ара Аудио Видео“, както и други, които произвеждат в момента - техният бизнес не е свързан толкова с производство на албуми и продажби. Те имат по-скоро мениджърска и импресарска дейност. Те произвеждат звезди, дават ги на участия, взимат им проценти и така печелят. И е хубаво така да бъде, защото изпълнителите не могат сами да се справят с всичко, и то се вижда - малцина могат сами да бъдат и продуценти, и да си създадат продукта, и да се продават добре. Най-добре е да имат агенти, импресарио, мениджъри. По света е така. И в България е така, просто мащабът е различен.

Не продуцирахме само поп фолк. На Ирина Флорин сме били продуценти, на Силвия Кацарова, на Петя Буюклиева, на Мария Илиева, на „Каризма“, на „Хиподил“. С всички тези музиканти съм в прекрасни взаимоотношения, дълбоко ги уважавам. Аз не съм искал да правя бизнес от тях. Като бизнес винаги ме е вълнувала телевизията. Музиката е била една любов, с която съм израснал. С когото и да се видя от тях - само бих могъл да го прегърна и да го попитам как е, но знаеш, че аз живея затворено в момента, не се виждам с почти никого.

В България българската музика винаги ще е по-слушана, по-желана и по-харесвана от всяка друга музика, защото ние сме българи. Хората винаги ще търсят музика на български - може да е по-скоро R’n’B, с български текстове, с хубави ритми, хубави мелодии. Може да е музика в поп стил, може да е музика с фолклорни, модерни елементи. Българската фолклорна музика винаги ще присъства в нас, винаги. Някой ще я интерпретира по един начин, друг - по друг начин.

Ние винаги сме искали да възродим интереса към фолклора, към народните песни. И то пак е част от това, което представляваме ние като натури. На нас ни харесва тази песен. Но не ми харесва начинът, по който е опакована в своя етно вариант. Аз я опаковам с рокендрол звучене. И се оказва, че е хубаво, на хората им харесва.

Тия песни съществуват в различни битности, в различни варианти. Да речем, Володя Стоянов пее много македонски песни. От всички фолклорни области македонските песни са най-близки до съвременните мелодии. И затова са толкова харесвани в днешно време. Володя Стоянов прави прекрасни аранжименти на тези песни, но те са много по-етно. Ние правим по-модерни аранжименти на тия песни. Аз съм друг, по различен начин ги пея. И нашите изпълнители ги пеят по различен начин. Но това не омаловажава Володя Стоянов. Ние може да се шегуваме с него, и това го правим добронамерено, незлобливо, защото се шегуваме с много хора, но това не променя факта, че той ги прави тия песни също с любов. И това е чарът на народната песен. Че може всеки един с любов да я изпее по начина, по който я разбира, и колкото слушатели има - толкоз.

Това е прекрасно.


***

Не знам какъв е смисълът от дуетите въобще. Много съм разсъждавал по тоя въпрос. Аз започнах да правя дуети, защото исках да участват и други хора - Годжи, певиците - но не е било с идеята, че това е ужасно смислено.

Съвсем друго е, ако говорим за Андреа Бочели и Сара Брайтман. Или Дзукеро, който има дует, да речем, с Пол Янг. Павароти пък направи цял албум само с дуети с поп певци - „Павароти и приятели“. Но това е различно. Павароти пее оперно, със съвсем друга постановка. Там е готин дженкът. Така има смисъл.

А в дуетите, които правим ние, разчитаме най-вече на харизмата на изпълнителите и на това, че събирайки двама изпълнители заедно, това би допринесло тази песен да има друго звучене и друга визия.

Има песни, в които, по смисъла на текста, той пее на нея и тя пее на него. А има и песни, в които двама мъже пеят за любов към една жена, а излиза, че те пеят за любов един към друг. Което винаги ми е изглеждало доста странно. Имам такива песни с Георги, в които текстът е писан за мъж към жена, но ако единият певец пее на другия певец — тогава става смешно, да не кажа и жалко.

С Каролина Гочева, която е изключителна певица, македонка, изпяхме „Лихнида кайче веслаше“, която е народна песен - македонска, и народна българска песен, защото всъщност всички македонски песни са български. Изпяхме я заедно с нея, защото аз я харесвам много като певица.

Елена Папаризу ми предложи да направим дует на песента Why? - песен, която вече беше издадена в един неин албум. Идеята беше ние да ѝ направим аранжимент и български текст. Евгени направи аранжимента, заедно с „Ку-ку бенд“. А Ивайло Вълчев написа българския текст. Направихме песента и решихме да отидем и да я представим на Елена Папаризу.

Тя пееше в най-голямото бузуки в Солун. Огромна зала с асансьори на сцената - изумително нещо. Отидохме, тя ни беше запазила маса точно до сцената. А масите не са разположени фронтално към сцената, а перпендикулярно. И като седнеш, през цялото време трябва да гледаш настрани, от което те заболява вратът.

Гърците много ходят по заведения. Кръчми, кафета, бузукита... Вечер - особено в петък, събота, по заведенията е такава навалица, че не се учудвам защо стигнаха до такава финансова криза. Не можех да повярвам, че толкова много хора са излезли, всичките хубаво облечени, жените гримирани и излезли на заведение. Ама всичките! Това е все едно цяла София изведнъж да се юрне по заведения.

По онова време Елена Папаризу беше голяма звезда в Гърция, тя спечели и „Евровизия“. Беше звезда от европейски мащаб. И беше претъпкано това бузуки. И ние бяхме седнали там, а аз бях облечен с нек’ви модерни дънки, които приличаха на мръсни дънки, и нек’ва фланелка, която приличаше на мръсна фланелка. Просто така се бях облякъл. А всички гърци, които ходят на заведение, са облечени официално, като за театър. Жените са с много красиви рокли, мъжете са с костюми, или поне със сака.

Седяхме там и на мен по едно време ми стана доста скучно, щото излизаха всякакви певци и певици, пееха гръцки песни и на мен след петата песен ми стана безинтересно, но бях обещал на Елена да я гледам, а тя като звезда беше накрая.

Излизат певец след певец, певица след певица, дуети, триа, квартети... В заведението имаше поне 2500 души. На всяка маса бутилки с уиски. Бе, въобще... страшна работа.

Излезе Елена Папаризу и аз си казах: „Ето, най-после!“, щото исках да си тръгна още след втората песен. Щях да я изслушам, след това да се видим, да ѝ пусна нашия вариант и ако ѝ харесва, да запишем така песента Why?. И излезе Елена Папаризу да пее, и изведнъж чувам моето име. Огледах се и не можах да повярвам. И виждам, че Елена Папаризу говори нещо на гръцки и ме сочи. Публиката почна да ме гледа странно. И Елена Папаризу каза на английски: „Това е моят приятел Слави Трифонов. Слави, заповядай на сцената“.

Качих се на сцената, без да знам какво ще правя там. И единственото, което ми хрумна, беше да си съблека якето, защото това ми се стори доста артистично. Аз не знам нито гръцки, нито добре английски. Изобщо не знаех защо Елена Папаризу ме представя пред тия хора. И изведнъж установявам, че тя е решила да изпеем песента Why?, без да сме я репетирали. Да я пеем заедно. Просто така е решила. И аз понеже съм на нейна територия, си казах - щом тя е решила така, аз ще го направя.

Изпяхме песента. Как сме я изпели, е друг въпрос, но изпяхме песента Why? на български и английски. Аз не знам гръцки. Знам само куплета на английски. Не я бяхме репетирали заедно. Изпяхме я директно, защото тя така реши. По- смешни аплодисменти никога не съм чувал през живота си. Едни такива вяли. Както когато пианистът е пиян и свири глупости, а публиката го аплодира от уважение. Но аз си казах: „Хората не знаят кой съм“. Аз не съм популярен в Гърция.

Седнах си на масата и зад гърба ми някакъв човек изведнъж каза на български: „Г-н Трифонов, вие им ебахте майката“. И аз казах: „Ти българин ли си, бе?“, той каза: „Да“, „Откъде си бе, и на кого съм ебал майката?“, той каза: „Аз съм от Пловдив и съм тука с един от най-богатите гърци, който има бизнес и в България и аз работя за него. Никой не се качва на сцената, преди да са свършили всички основни изпълнители. А - казва, - Елена Папаризу не само Ви представи на сцената и Ви качи на сцената, а Ви представи като неин приятел. А Вие сте българин - казва, - и тя направи голям жест... с огромно приятелство и любов към Вас го направи това. И това шокира всички в залата, че Вие изпяхте заедно с нея тая песен“.

И в тоя момент дойдоха 10-15 момичета и започнаха да изсипват цветя върху мен. Нали знаеш, гърците в бузукитата имат такъв ритуал - да изсипват цветя. Преди чупеха чинии, но след това го забраниха от Европейския съюз. Направиха цял куп от цветя. И всички в заведението почнаха да ме гледат. Кой е тоя сега с тия мръсни дънки, който излиза, пее, а след това го обсипват с цветя? И аз казах, че вече не издържам, и станах и си тръгнах. Тръгнах си под много внимателните погледи на цялото заведение.

Песента Why? стана хит не само в България, но и в Гърция - в нашия дуетен вариант. Участва в музикалната класация на гръцката телевизия МАD и беше песен на зрителите в продължение на два месеца. Това е огромно постижение - песен на английски и български да стане песен на зрителите в Гърция. Знаеш, че те са доста националистично настроени. Което им прави чест, разбира се. Аз харесвам такова отношение, но в случая така стана с тази песен.

Клипът също беше много хубав, засне го Магърдич Халваджиян. Целият клип беше в оранжево - това е негова идея. Много хубав клип. Беше изключителна работа от негова страна и неговия екип. Сега той е продуцент, разбира се, той и тогава си беше, но аз говоря в качеството му на режисьор, с който сме работили и сме правили много неща заедно. И мога да кажа само хубави думи за него. Между другото, Халваджиян е режисьор и на друг наш клип - „Йовано, Йованке“. Това е един от нашите клипове, които най-много харесвам.

Дуетът със Софка е различен. Ние не сме го писали за „Евровизия“. Автори на песента „Единствени“ сме Евгени, Георги и аз. Текстът е на Георги Милчев - Годжи. Мисля, че клипът пак е на Халваджиян, но не съм сигурен.

Когато стана ясно, че е възможно да участваме на „Евровизия“, песента, незнайно как, вече беше изтекла в интернет. Не зная как. Дали някой е хакнал компютъра, дали я е пуснал някой от хората, с които сме я записвали. Но беше изтекла и вече беше станала хит.

Направихме триминутен вариант на песента, защото такива са правилата на „Евровизия“. Имаше предварителен кастинг, в който участвахме, а след това имаше друг кастинг, в който трябваше да има гласуване по интернет и зрителите да решат кой се класира.

Аз разбрах, че се случва нещо нередно, благодарение на това, че имам много познати, които са ми задължени. Аз правя услуги на много хора. Знаеш, че в нашия офис всеки ден идват хора и искат някакви услуги, които нямат нищо общо с нашия бизнес. Но аз съм на принципа: ако мога да направя услуга, да я направя. Така че благодарение на контактите си имах информация как върви гласуването и гласуването вървеше много нелогично. Много нелогично.

Гласуваше се основно от няколко телефона, което беше нарочен вот, а не реален вот за песните. И ние решихме да се откажем от участие, защото не беше честно, не беше по правилата.

Тогава много хора коментираха, че съм го направил това изказване едва ли не щото не мога да губя. Това не е вярно. Човек, който не може да губи, не може и да печели. Това го казвам с цялата си убеденост от опита, който имам. Както казваше Силвестър Сталоун във филма „Роки“: „Не е важно дали ще паднеш, важното е да можеш да се изправиш“. Колкото и да звучат клиширано и тривиално тия изречения, те са верни.

Когато стана ясно, че се гласува само от няколко телефона, ние трябваше да решим дали да се явим и група „Каффе“ да спечели по този начин, или да кажем, че тук има измама. Ние избрахме второто. Защо ли? Защото сме такива. Всички ние сме такива. Не защото не обичаме да губим, а защото искаме да е по правилата, защото искаме нещата да са обективни и да се борим не с призраци, а с реални конкуренти. Нещата не бяха такива, каквито трябваше да бъдат. То го показа после и самата песен, която дори не се класира за финала.

Те и втория път не ни пуснаха със Софка, когато се явихме. Аз реших да участвам повторно само заради Софка. Тя много се натъжи от тая „Евровизия“. Беше ѝ много чоглаво.

Софка е изключителна певица. И е голям сладур, много е натурална, много естествена. Аз много я обичам. Тя е на ниво, на което може да се изправи срещу най-добрите певци от цял свят, в какъвто и да е стил, и да ги смачка. Да - ромка е, циганка е. Да - пее такива неща, и балканска музика, и циганска музика. И какво от това? Това е прекрасно. Тя е невероятен музикант и много готин човек. Много носи на майтап. И Неслучайно съм избрал да правя с нея дуети, защото тя е богатство.

Втория път се явихме на „Евровизия“ с песента „Любовта е отрова“. Клип, който пак Халваджиян снима, между другото. Много интересен клип, много хубав. Въобще има някои клипове, които харесвам. Тия, които са по-скоро заредени с допълнителен вътрешен заряд, а не са просто като клип на песен... Заради Софка се явих, това е истината. Но тогава ни от- свириха още на първи тур. И тогава реших, че повече няма да участвам на „Евровизия“. Докато не дойде Крисия.

Един ден ми се обади главният мениджър на bTV, г-н Павел Станчев, и ми каза: „Слави, обади ми се директорът на БНТ Вяра Анкова и каза, че щяло да има „Детска Евровизия“. Аз дори не знаех“. В интерес на истината, и аз не знаех. „Детска Евровизия“ изобщо не беше популярна. България е участвала няколко пъти, без никакъв успех.

И г-н Станчев ми каза: „Вяра Анкова ме пита дали имаме нещо против да участваме с някакъв общ продукт, с Крисия. Според нея в България няма дете, което би могло да се представи по-добре“. И аз казах: „Права е. Трябва да си помисля“.

Помислих си, посъветвах се с вас, както винаги. Обадих се на г-н Станчев и му казах, че това нещо може да стане само ако участваме три субекта: БНТ, bTV и „Седем-осми“. Той каза: „Разбира се“. Въобще и г-н Станчев, и г-жа Вяра Анкова реагираха много адекватно.

Искам да спомена и г-н Станимир Каролев. Нямахме финансиране нито от страна на БНТ, нито от страна на bTV. БНТ не разполагаха с пари, а пък bTV - това не е техен продукт и аз ги разбирам прекрасно, и така е правилно. Но все някой трябваше да финансира всичко това и го финансирахме аз и моят приятел Станимир Каролев.

Той е изключителен човек. Аз съм му кум и съм кръстник на близнаците му. Приятели сме от много години и аз му споделих, че имам затруднения с намирането на пари, че ще трябва да го финансирам аз, а той каза: „Това е страхотно. Аз искам да участвам, защото това е за България“. Станимир никога не е демонстрирал нищо. Ние сме помагали и на деца, които са имали нужда от операция, от трансплантация, от помощ и т.н., но той никога не е искал да се афишира. Това, което е правил, винаги го е правил от любов и желание да се свърши нещо правилно и добро, отколкото да се демонстрира или по някакъв начин да се похвали. Заедно с него финансирахме българското участие на „Евровизия“.

Написахме песента с Евгени, двамата. Един път седнахме да я пишем - не се получи. Втори път - не се получи. Получи се от третия път. Текстът е на Ивайло Вълчев. Аз казах на Евгени, че трябва да има някакво соло в песента, и ми хрумна, че може Хасан и Ибрахим да свирят заедно с Крисия, и го измислихме много бързо. Споделих го със сценаристите. На вас ви хареса. Обадихме се на фондацията на Димитър Бербатов, защото Хасан и Ибрахим се бяха изявявали там. София Борисова уши костюмите. Роклята на Крисия и костюмите на Хасан и Ибрахим.

Крисия е изключителна. И като човек, и като музикант, и като професионалист. Аз си говоря с нея като с възрастен човек. Обичам я много, надявам се и тя мен. Имаме много специални отношения с нея. Тя е средната от три дъщери. От много добро семейство. Имам честта да се познавам и с майка й, и с баща ѝ.

С Крисия се чуваме всяка седмица, дори когато не е на работа при нас. Говорим си, тя ми разказва какво ѝ се случва, аз ѝ разказвам какво ми се случва. Имаме много силна връзка с нея.

И когато тя отиде да пее на „Детска Евровизия“, вътрешният ми глас ми подсказваше... Какво всъщност е вътрешният глас? Това е комбинация от опит, плюс интелект, плюс професионализъм - това е вътрешният глас. Имах чувството, че това дете може да направи нещо извън рамките на българския пазар. Много е талантлива и много харизматична.

Аз поканих балета си и музикантите, да гледаме заедно финала на “Детска Евровизия“ в Малта. Когато започна гласуването, то не беше много добро за България и аз си казах, че нещо като почне така, обикновено продължава така. Не ми беше приятно. Беше ми мъчно, защото смятах, че Крисия заслужава повече. И после, като дойде гласуването от други държави, включително от държави като Холандия, в които Крисия беше на първо място, се почувствах много щастлив. Не мога да кажа, че съм скачал като 94-та година на финалите на Световното първенство по футбол, но се зарадвах много, като всички българи.

Защото Крисия заслужава това. И Хасан и Ибрахим също - те са изключителни музиканти. Не знам дали знаещ - те са близнаци, а баща им има още едни близнаци - момичета. За пръв път чувам да има две двойки близнаци в едно семейство...

Голям пич е Крисия. Тя не се възгордя нито за миг. Ето, на концерта, който направихме на стадион „Васил Левски“. Валеше силно, а аз много исках те да изпеят тази песен. Хасан и Ибрахим трябваше да свирят по-назад, защото ако дъждът намокри пианата, не могат да свирят. Аз стоях отпред. Цялата сцена беше във вода. Крисия беше между двете пиана, с една страхотна рокля, която светеше отдолу. Аз не знаех тая рокля на батерии ли е вързана, за да свети отдолу, и не знаех - ако е във водата, дали няма да се случи нещо... де да знам? То няма как ток да го удари детето, но все пак откъде да знам какво ще стане, това е дете. Трябваше да реша дали да излезе да пее напред. Просто я погледнах и само с ръка ѝ дадох знак: „Излизай напред“. Защото исках всички да я видят. И тя излезе там, където ѝ посочих, без да се вълнува от това ще я удари ли токът със светещата ѝ рокля, чува ли музиката, не чува ли. Тя излезе и пя като абсолютен професионалист. Как да не го обичам това същество?

Важно е какво ще се случи с нея, когато настъпи пубертетът, защото когато дойдат хормоните, гласът мутира. Надявам се гласът ѝ да остане такъв или да стане още по-добър. Надявам се чисто емоционално и психически тя да не се промени. Да си остане такава, Каквато е - като човек, като професионалист.

Когато тя стане жена, зависи какъв ще бъде нейният манталитет. Надявам се да бъде професионален и тогава ние ще направим всичко възможно, за да я покажем в Европа и в света.

Не си я представям да пее просто няк’ви песни. Тя трябва да пее само песни, които да отговарят на нейния талант и харизма. Сега искам да направя един дует с нея. На предишния концерт, в зала „Арена Армеец“, заедно изпяхме песента WHY?. Държах я за ръка. Тя е една малка принцеса, аз се чувствах страхотно и си казах, че ще направя една песен с нея, защото просто много я харесвам. А иначе — какво ще ѝ се случи? Надявам се само хубави неща. Но аз не съм пророк. Не мога да предскажа. Просто, каквото зависи от нас, ще го направим.

В България има много талантливи певци, със страхотни гласове. Виждащ ги във всеки телевизионен музикален формат. Но за съжаление, форматът свършва и тия хора изчезват. Няма ги.

Няма пазар и няма такава среда, и няма такъв манталитет, за да се случи това, което се случи, да речем, в Румъния. Те извадиха толкова много певци и изпълнители в Европа, та и в света. Просто румънците имат друг манталитет. Всичко зависи от манталитета - какви певци пеят, какво пеят, как го пеят и какъв е техният успех... Нели Фуртадо не е станала случайно толкова известна, че да пее с Джъстин Тимбърлейк. Не е случайно. Тя е португалка. Или Фреди Меркюри. Той е от Занзибар, но виж какъв е пътят му. Може би защото Занзибар е бивша английска колония, знам ли? Има значение средата, има значение пазарът, има значение манталитетът - много голямо значение.

От друга страна, има глад за българска музика. Хората искат да слушат български песни. Хубави, мелодични, ритмични. Но не плащат за тях, а си ги теглят безплатно от интернет. Е от какво да живеят хората, които продуцират тия песни, и хората, които ги пеят? Единственото, от което могат да печелят, е да ходят по участия като някакви кръчмарски изпълнители. Унизително, жалко, долно. Как се чувстват? Постави се на тяхно място. А техните продуценти печелят, като им взимат процент от участието.

Като видиш сто пъти Ивана или сто пъти Криско, на сто и първия път ще ти писне. Аз много обичам да ям пържени яйца,

но ако ям всеки ден пържени яйца, след две седмици ще почна да кукуригам.

Пазарът е сбъркан. Той унижава тези хора. Кой си дава сметка за това? Уважаемият зрител, който влиза в YouTube или Vbox, или не знам къде си, слуша музика, гледа клипове, кефи се. Хубаво - интернет е голямо благо. Жестоко е. И аз много се кефя на интернет. Но всяко нещо има своята цена.

Че ние, ако не правехме това шоу, к’ъв „Ку-ку бенд“, бе?! За коя група ми говориш? Как ще оцеляваме? В момента „Ку-ку бенд“ са 14 музиканти'. Как ще им плащам заплати, бе? Айде, да не са четиринайсет - четирима да са. Ако го няма това шоу, с к’во ще издържам тая група? С к’во ще купувам тия инструменти? С к’во ще репетираме?

Как се храни една група като БТР? БТР не свирят хип- хоп или R’n’B, или поп фолк. Те си свирят рокендрол, и то български рокендрол. Кефи ги т’ва, познавам Наско, имал съм честта да работя с него. Работили сме с БТР. От к’во се хранят? К’во ядат? С к’во си хранят семействата? А откъде си хранят самочувствието, достойнството? Как се чувства Наско от БТР, ако предположим, че той не е в състояние да си храни семейството, пък е популярен и дава автографи, а пък не може да си поръча една мешана скара? Не знам дали е така. Просто го казвам като хипотеза, но предполагам, че най-вероятно е така.

Какво да прави Наско от БТР? Да търси някой меценат като Цонко ли? Да дойде Цонко, който да продава имоти в Каварна и понеже обича рокендрол - да викне Наско от БТР и БТР да свирят на Джулай морнинг. Всичко е сбъркано като система бе, г-н Сиромахов.

Трябва да е друго. Трябва да има възможност талантливите, успешните музиканти, певци да се хранят благодарение на труда си. Това би ги направило професионалисти. Другото е подаяние.

Телевизионните музикални формати са успешни, хората им се радват, гледат ги много, но музикалния бизнес няма нищо общо с телевизионните предавания. Music Idol е телевизионно предаване, което по цял свят открива таланти. А в България ги открива и веднага след това ги закрива. Защото няма пазар.

Музикалните формати са успешни, защото има частна телевизия, която е в състояние да ги финансира. Ама после тази телевизия к’во да го прави тоя изпълнител, който е спечелил? Постави се на мястото на мениджърите на bTV. Какво да го правят?

Логично е, когато се появи талантлив изпълнител, да го продуцират музикалните компании. Да инвестират в него, да му направят песни, да го менажират. Но не се случва. Не се случва, защото нито има манталитет, нито има пазар. Пазарът в България е такъв, че може да нахрани един-двама души. Максимум. Не може да храни толкова много изпълнители и толкова различни стилове.

Колко хора слушат рокендрол? Е, сигурно са много, ама като дойдат на АС/DС, тогава защо не правят всичко възможно да съществуват БТР, „Обратен ефект“ или другите български групи, които свирят рокендрол? Защо не ги подкрепят, защо не плащат за тяхната музика?

Мога да ти кажа как е във всяка една от балканските държави, защото познавам големите им звезди, с някои от тях съм и много близък приятел.

Румъния - може ли една държава да се кръсти на столицата на друга държава? Крушката си има опашка, г-н Сиромахов.

Ти си прекрасен писател и се вълнуваш от други неща, докато аз се вълнувам от причинно-следствените връзки. Държавата Румъния няма нищо общо с България, освен че имаме обща граница. А иначе какво има общо България с Румъния? Нищо. Нито като манталитет, нито като език. Като музика, горе-долу, да. Румънците са други хора. Откога не си ходил в Букурещ?... Аз ходих преди няколко месеца. Европейска столица. Всички говорят английски. Възпитани, любезни. Друг свят е там, по- скоро европейски, отколкото балкански. И то логично се отразява на музиката.

Гърция - Древна Гърция, Елада, откъде идват тия хора, какво е тяхното самочувствие? С тях повече си приличаме, даже са и по-мързеливи от нас, ако трябва да съм искрен. Но имат друго самочувствие, друго отношение към света и друго отношение и към музиката си. Към тяхната си музика.

Турция - познавам от Таркан до който се сетиш. Това е огромна държава, огромен пазар. Не можем да се сравняваме с тях.

Сърбия - там е малко повече социализъм. Мисля, че ние сме по-добре от тях във всяко едно отношение. В музикален план, пак са малко по-социалистически. Една телевизия имат там, която храни всички тия изпълнители.

Но к’во значение има? Трябва да гледаме себе си. Това, което сме ние. Ние сме такива заради народопсихологията, историята, географията, манталитета, пазара.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница