Слави Трифонов за мен е чест
Изтегляне 2.22 Mb.
|
Нашите медици в Либия...Нашите медици в Либия... Можеш ли да повярваш, че пет медицински сестри и един лекар са заразили триста деца със СПИН съзнателно? Кой може да повярва? Това не е холивудски трилър, написан от Томас Харис. Това не е книга на Робърт Лъдлъм. Това не е някакъв филм на ужасите. Това е реалният живот. Това, че един сатрап, тиран, какъвто беше Муамар Кадафи, за да оправдае грешките на режима си, стига дотам да обвини нормални български жени. Нормални морални български жени, български медици, лекари. Вестник „24 часа“ първи извадиха цялото това нещо и то беше дошло от някакъв полски вестник - че въобще има арестувани български медици. Това не го знаеше дори българският посланик в Либия. Той не знаеше, че нещо подобно се е случило. Когато това нещо излезе в „24 часа“, ние тогава правехме предаването „Хъшове“ и реагирахме веднага. Казахме, че след предаването ще отидем пред либийското посолство. Като спонтанен протест срещу тая несправедливост. Отидохме пред либийското посолство, което тогава беше в „Младост“, и там вече имаше над 2000 души. В неделя късно вечерта. Аз не мислех, че е възможно да има толкова много хора. Стояха със свещи в ръце, пееха химна... И още на следващия ден тогавашното правителство на Иван Костов хвърли вината върху мен за това, че видиш ли, ще наруша добрите отношения между България и Либия. И даже председателят на парламента излезе с твърдение, че Надежда Михайлова, тогавашен външен министър, не се е срещнала с египетския президент Хосни Мубарак, защото ние сме направили това пред либийското посолство. Та, аз трябваше да ходя да пия чай с либийския посланик, за да му обясня, че това не е насочено против тях, само и само за да не би случайно да сме направили нещо лошо, да не навредя на българските медицински сестри и българския доктор. След това направихме един молебен за здраве на либийските деца, които са заразени със СПИН. Искахме да го направим в храм-паметника „Александър Невски“, само че не ни пуснаха в храма. Храм-паметникът „Александър Невски“ затвори вратите си за нас. Това, което е свещено задължение на църквата - да се грижи за хората в беда, да могат миряните да отслужват молебени и служби в името на Бог, те не го позволиха. Затвориха вратите и ги заключиха! За да не влезем там. Ще ми говорят те защо се шегуваме ние с отец Нафърфорий... И аз трябваше да докарам поп от Ямбол, който не се страхува. И отслужихме молебена пред храма - на стълбите. Представящ ли си?! Не ни пуснаха да отслужим молебен за здравето на други хора, в храма не ни пуснаха. Кой го реши това? След молебена отидохме да оставим тия свещи пред Министерския съвет и пред Президентството. И очаквах провокации, някой да хвърли нещо по нас, нещо да стане... Въобще аз заради тоя случай бях обвинен в какви ли не грехове, което, сега като се сетя, е толкова смешно. Но тогава хич не ми е било смешно. Тезата, че нашите медици в Либия са невинни и незабавно трябва да бъдат освободени - беше повтаряна постоянно в нашето предаване. После ги осъдиха за първи път на смърт. Когато ги осъдиха на първа инстанция на смърт, ние се задействахме - започнахме да изпращаме имейли до всички популярни личности, които са ни гостували в шоуто, до всички наши приятели, и ги молехме да шумят в Западна Европа - да говорят в медиите за това, че подобна несправедливост се извършва към невинни български медици. Тогава Стоичков ме покани да пея на неговия бенефис на „Ноу Камп“. И аз облякох фланелка, на която пишеше FREE THE BULGARIAN MEDICS IN LIBYA, защото тоя бенефис беше излъчван от над 200 телевизии по цял свят. След това се включиха и другите медии с кампанията „Не сте сами“. И в крайна сметка, бившата съпруга на френския президент Никола Саркози и самият г-н Саркози направиха необходимото, така че да освободят нашите медици. И ги освободиха. Веднага след като се прибраха в България, аз се чух с доктор Здравко Георгиев. И приятелски го посъветвах, ако е възможно, да избягват вниманието на медиите, защото ще има много внимание към тях и ще ги използват. Но те не ме послушаха и това, в крайна сметка, си е тяхна работа. Някои от тях даже участваха в „Биг Брадър“, което е меко казано позорно. Но това си е техен избор. Към края на 2003 година решихме да направим предаване в Ирак, което да излъчим на Нова година. Имахме наши войници в Кербала, мисля, около 500 души, в две бази - база „Индия“ и база „Кило“. Никой още не беше ходил при тях. И когато решихме да направим това нещо, аз се обадих на външния министър Соломон Паси, а после и на военния министър Николай Свинаров и им казах: „Искам да отида в Кербала“. И всеки един от тях каза: „А, това е много интересно. Обаче няма как да стане“, и не знам си к’во, и не знам си к’во... И аз тогава вдигнах телефона и се обадих на г-н Джеймс Пардю - тогавашен посланик на САЩ в България, когото имах честта да познавам и с когото имах честта да имам много близки приятелски отношения. Той е бивш военен, от американската армия, и е човекът, който има основна заслуга за вкарването на Милошевич в Хага. След това стана посланик в България и тогава направихме една среща по негово желание и просто се сприятелихме. Джеймс Пардю е човек, който изцяло отговаря на моята представа за един истински мъж. Той въплъщава разбирането ми за чест, за достойнство, за морал, за отговорност. Много праволинеен. С него сме водили страхотни разговори. Имах огромното щастие често да обядваме или да вечеряме и да водим дълги разговори за всякакви неща. Говорехме си чисто приятелски. За политиката, за хората, за жените, за семейството. Нашите политици постоянно му се сърдеха, защото той в прав текст им казваше: „При вас има корупция, съдебната ви система не работи“... Което са абсолютни факти. Той казваше това, което мисли. И това, което вижда. И когато ни хрумна да отидем в Кербала, аз отидох да се видя с него. Там бяха и други висши чиновници от американското посолство. И когато им казах какво искам да направя, г-н Пардю се разчувства много и каза: „Това е много хубава идея. Ние ще уредим бързо да се получи това нещо, за да може да отидеш и по този начин вашите войници ще получат сериозна подкрепа. Което е от огромно значение за техния дух“. Така че това стана благодарение на г-н Пардю. Трябваше да отиде един самолет, който по случай Коледа да занесе на нашите войници елха и нек’ви подаръци. И ние летяхме с тоя самолет. С нас беше и главнокомандващият на Първа българска армия генерал Никола Колев, който по-късно стана шеф на генералния щаб. Качихме се на самолета - един екип от 6-7 души, облечени в български военни униформи и военни обувки. Бях ги взел от завода, който шиеше униформи за нашите войници. Първо кацнахме на едно турско летище, гражданско летище, за да презареди самолетът. А пък аз бях облечен във военна униформа и, тъй като съм с бръсната глава, общо взето, приличам на военен. Бяха ни затворили в едно пространство, понеже бяхме военен полет. Държаха ни там и нямаше нито един отворен магазин, а всички бяхме гладни. Аз бях взел някакви пари в себе си, въпреки че не мислех, че ще има къде да ги похарча, но просто бях взел някакви долари в мен да имам. И казах на някакъв там от летището, че искам да отворят магазините, за да купя нещо за ядене. Той каза: „Не знам дали ще може“, а аз казах: „Ние сме български войници, които отиват на мисия, и не може така да се държите с нас“. Те се извиниха и отвориха. И аз не знам защо си купих няк’ъв часовник, който си сложих на ръката. Беше някакъв обикновен часовник - не беше скъп. Купих го и си го сложих на ръката. Освен това купих една кутия пури и една бутилка коняк „Реми Мартен“. И си представи българската група с военни униформи - пуши пури и пие коняк „Реми Мартен“. И един човек ни попита: „Абе, вие, в българската армия, сигурно сте много добре платени, след като всички пушите пури и пиете скъп коняк“. А аз казах: „О, да, разбира се, много добре платени сме“. Кацнахме в Багдад, където ни чакаха два вертолета Black Hawk, в които се качихме. А една част от екипа ми - заради камерата, тръгнаха с военен джип. Тръгнаха към Кербала, което се оказа недалеч от Багдад. И когато кацнахме с вертолетите Black Hawk пред базата, в която бяха нашите, излязоха едни войници - като от филм - с маски, с протектори, със снайпери, които се грижеха да влезем безопасно в самата база. След това отидохме в другата база, в която трябваше да проведем срещата с българските войници, защото там имаше подходяща зала. Когато влязохме в базата, те наистина не вярваха, че аз съм отишъл там. Бяха много изненадани. Щастливи бяха, че съм отишъл там и им оказвам тази подкрепа. Евгени беше с мен. Пях им български народни песни, въобще беше много емоционално. Много. Говорихме си всякакви неща - за България, за това, което правят там, за начина, по който живеят, за мотивите им да отидат там, за това каква е обстановката. Един от войниците каза; „Много готин часовник имаш“, а аз го свалих от ръката си и му го подарих. След това се качихме обратно на вертолетите и тръгнахме. И след една седмица стана атентатът срещу нашите в Кербала. Атентат, при който загинаха петима души, имаше и доста ранени. И се оказа, че ние имаме кадри от базите тогава в Кербала, точно където се е състоял този атентат. Направихме предаване, в което поканихме някои от роднините на загиналите войници. Те искаха да общуват с мен заради това, че аз съм бил там. Това беше въпрос на чест... и много тъжно. Но така се случи. Думите, които казахме тогава, бяха много силни. Беше много емоционален, много тъжен момент. Аз бях много близък приятел с г-н Джеймс Пардю, Бях приятел и със следващия посланик, г-н Джон Байърли. Неговият баща е единственият американец, който е воювал на страната на съветската армия. И Джон Байърли, и неговата съпруга говореха български. Аз съм обядвал с тях неведнъж, той е много мъдър човек. През годините съм общувал с много посланици на различни държави, с една-единствена цел - ако мога по някакъв начин да подкрепям добрия образ на България в очите на другите държави. И един ден г-н Байърли ми се обади. И каза: „Г-н Трифонов, знам, че сте екстремна личност, и искам да Ви направя един подарък“. Оказа се, че в България идват няколко бойни изтребители, като два от тях са двуместни, отзад има място за втори пилот, който извършва някаква друга дейност в самолета - докато лети. Каква е? Мога само да гадая. Не съм летец, така че нямам представа. И Байърли каза: „Тъй като сте мой приятел, аз искам да Ви направя един подарък - да летите на един от изтребителите за един час“. Аз казах: „Ми, добре. Дали мога да си помисля известно време?“, той каза: „Ами, да“. Когато ви съобщих на вас, сценаристите, че има такова предложение, вие адски се изкефихте и казахте: „Ти луд ли си, бе? Да летиш на изтребител - това е мечта. Това е едно изключително преживяване, което не можещ да си позволиш да пропуснеш“. И аз казах: „Ми, добре“, а вие казахте: „Тъкмо ще те снимаме“. Това трябваше да стане в базата в Граф Игнатиево, до Пловдив. И аз се обадих на Джон Байърли и казах: „Ок, добре, ще го направим това нещо“. Уточниха моите хора кога да се случи това нещо, кой ден, и с един екип отидохме в Пловдив. Знаеш, аз имам в Пловдив един приятел, Георги Гергов се казва, голям приятел съм със семейството му, със съпругата му Вили, със синовете му - Тодор и Цецо. Имам честта да знам, че съм като част от тяхното семейство. Семейство Гергови са собственици на хотел „Санкт Петербург“ и когато съм в Пловдив, знам, че съм винаги добре дошъл. Та, вечерта отидохме да спим в хотел „Санкт Петербург“, а на следващата сутрин трябваше да летя. И аз направих един банкет. Знаеш, че аз обичам да правя такива банкетни вечери, с цел тиймбилдинг. И с екипа, с който бяхме там, направихме една много сериозна вечеря, в която ядохме най-различни неща. Но доста обилно. Защо го отбелязвам това? Защото е важна част от историята, която разказвам. Отидохме на другия ден в Граф Игнатиево. Когато има нещо важно, тъй като не знам английски, водя със себе си преводачка - в случая беше моята преводачка Ани, която е с мен от много време вече. Отидохме там, аз бях в много весело настроение, защото не знаех какво ме очаква. Аз съм прогностичен типаж и винаги се опитвам да знам какво ме очаква. Но в случая предположих, че е нещо относително забавно. И поради тази причина бях весел, за да демонстрирам на всички колко съм щастлив, че ще летя на тоя изтребител. Първо се наложи да подпиша един куп документи. Подписах ги веднага, без въобще да ги карам да ми ги превеждат. Смисълът на тия документи беше, че аз заявявам, че доброволно искам да летя. Най-вероятно за да се застраховат, ако, не дай боже, стане нещо, да е ясно, че съм си виновен аз, тъй като съм пълнолетен, възрастен човек и летя по собствено желание. След това, за моя голяма изненада, ми намериха костюм, тъй като аз съм висок 2 метра и тежа около 110 килограма. Костюмът е много специален, с въздух вътре, и в определени ситуации въздухът изпълва костюма, за да оказва натиск върху тялото ти на определени места. После започна някакъв инструктаж. Много хора започнаха да ми обясняват най-различни неща. Там беше и генерал Румен Радев, който в момента е шеф на военновъздушните сили. Аз тогава се запознах с него. И той ми казваше някакви неща, а аз се съгласявах с всичко. Иво, знаеш ме, аз не съм човек, който се съгласява с всичко. Тогава обаче, вече готов да се качвам на самолет, каквото и да ми казваха - аз казвах: „Да, разбира се“. Каквото искаха от мен - аз казвах: „Да, точно така“. Инструктажът се правеше на английски от пилота, който щеше да ме вози. Имаше две преводачки — една, която американците бяха осигурили, но за всеки случай превеждаше и моята преводачка. На второто изречение, приятелю, аз се изключих. Защото те говореха нек’ви неща, които мен дълбоко не ме интересуват. Опитваха се да ми обяснят, че ако, не дай си боже, на пилота му прилошее или той получи инфаркт, или припадне - вторият пилот, който в случая се явявам аз, трябва да катапултирам. И се опитаха да ми обяснят как да катапултирам. Оказа се, че това въобще не е толкова лесно, колкото изглежда по филмите. Аз си мислех, че катапултът е - натискаш едно копче и изхвърчаш. Не е така. Трябва предварително още нещо да се направи, което тогава нито съм го чул, нито искам да се сещам. А и тогава разбрах, че ако, не дай си боже, пилотът получи инфаркт или нещо му се случи, аз ще загина с боен самолет. Което, в крайна сметка, е една геройска смърт. Не е като да си умреш в леглото, облян в лиги. И си казах: „Ебал съм му майката! К'вото има да се случва, ще се случи“. Като в оня виц, дето бабата тръгнала на автостоп и един шофьор я качил, и тръгнал да ѝ слага колана, а тя казала: „Не ме връзвай, баби. Аз щом съм се качила, значи съм се решила“. Та и аз така - щом съм се качил, значи съм се решил. Американецът взе едни самолетчета, забучени на едни моливчета, и почна да ми показва какво ще се случи, защото заради мен щяха да разиграят и въздушен бой. На мен това ми се видя много забавно, аз го помолих да ми даде двете самолетчета и казах: „А не може ли да е така?“, и овъртолих самолетчетата. Аз се подигравах, без да знам какво ще се случва, използвайки чувството за ирония, което ние имаме тука в шоуто. Но установих, че всъщност тая ирония им звучи по-скоро присмехулно. Но аз съм такъв. И се шегувах по този начин. А човекът, който щеше да пилотира, беше офицер с много бойни мисии в американската армия, кубински емигрант, около 40-годишен, старо куче в пълния смисъл на думата. Човек с огромен опит. Аз се шегувах с него, без да знам какво ще последва. Давах си вид на човек, на когото не му пука, човек, за когото е детска игра да се качи на тоя самолет. Без да знам, че тоя пилот има огромно его, за да може да прави това, което прави. И че като се кача на негова територия, той ще ме развърти, както си иска. Докато се шегувах с тия самолетчета, усещах една лека усмивчица в погледа му, която означава: „Сега ще видиш ти какво ще стане“. Той каза: „Г-н Трифонов, горе във въздуха всички имаме никнейм, прякори. Моят прякор е Хоузър“. Аз веднага включих и казах: „Добре, във въздуха моят прякор ще бъде Тайгър“. И той каза: „Ок, Тайгьр“. Аз продължавам да съм нагъл, разбираш ли! След което ни закараха до самолета - изтребител F16. Така нареченият „Фантом“. Не мога да ти кажа как ме натъпкаха в този самолет, Иво. Нямаше логика аз да вляза там. Няма логика аз - два метра висок, да бъда натъпкан в това място, което е толкова тясно и толкова плитко. Едва ме натъпкаха вътре. Сложиха ни едни специални шлемове, в които има радиовръзка между мен и пилота. Ако този разговор беше записан, ти щеше да се смееш със сълзи винаги, когато си го пуснеш. Първо - заради моя английски, второ - заради нещата, които се случиха, след като ме натъпкаха вътре. Първото нещо беше, че една голяма зелена муха-лайнярка кацна на предната седалка пред мен. Аз махнах с ръка, за да я прогоня, но тя остана. Знаеш мухите колко са нагли. И люкът се затвори автоматично и мухата-лайнярка остана вътре. И аз се опитах да кажа на Хоузър, но забравих как е на английски „муха“. Знам, че е нещо като fly, а то се оказа после, че е точно fly, но не бях сигурен. А и не знаех как е „муха-лайнярка“ на английски. Вероятно трябва да е нещо като shit fly. Тръгнахме да излитаме, а аз не знаех какво ще стане и затова бях ведър. Значи, представи си - усещането в реактивния самолет е все едно си седнал върху един двигател, който не знам колко хиляди конски сили е. Ти си седнал върху една тръба, която изгаря керосин. Излетяхме, общо взето, нормално. Знаеш, че аз по принцип мразя да летя със самолети. И моят пилот Хоузър попита: „Как си?“, и аз казах: „Добре“. Той каза: „А сега?“, и самолетът се обърна перпендикулярно нагоре и рязко тръгна обратно на земното притегляне, като натискът върху мен беше някъде около 8 G. И в тоя момент аз разбрах, че съм се преебал. Разбрах го в същата секунда, в която той обърна самолета и тръгна нагоре. В момента, в който изпитах 8 пъти G, моите 110 килограма станаха 880. И аз разбрах, че ще е много трудно да издържа тоя полет. И че този един час ще бъде един от най-тежките часове в живота ми. Но нямам избор... Защото ако реша да му кажа: „Слизам!“ - това означава, че съм един слабак и ще се изложа. Така че ще трябва да стоя горе в тоя самолет и този ще ми ебе майката. Знаех, че така ще стане. Единственото, което си мислех, беше „не пъшкай“, защото пъшкането беше като при секс. Не можех да се удържа заради това, че съм толкова тежък. Единственото, което можех да направя, е инстинктивно да си стягам корема. Чувството е отвратително. Не знам тия хора как издържат това нещо. Но през цялото време, докато той летеше нагоре, докато отидем много нависоко, аз издавах някакви звуци като „ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ, ъ-ъ-ъ“... Казах си: „Не издавай звуци. Това изглежда позорно. Издаваш звуци, все едно те ебат! Съсредоточи се вече. Недей да мъцаш така!“. След което този човек започна да ме върти и да прави всякакви фигури във въздуха. Всичко, което си виждал по филмите, само че с мое участие. По едно време видях, че мухата е умряла, и разбрах, че съм на място, където няма живот. Преди да се кача в самолета, ми бяха дали пликче за повръщане, а аз ведро казах: „Аз не повръщам“, и го сложих в един джоб, който е долу на прасеца, на крака. Проблемът беше, че след като излетяхме, аз не можех да си стигна до прасеца на крака, защото ръката ми тежеше около 200 кила. И не можех да си извадя пликчето, за да повърна в него. А вечерта ние ядохме много. И тогава си казах: „Свиньо, ти знаеше ли, че ще летиш на реактивен самолет? Знаеше ли? Знаеше! А яде ли? Яде. Можеше ли да не ядеш? Можеше. Сега ще се оповръщаш и долу, като слезеш, твоите камери ще те снимат колко си се изложил, какъв гъз си ти, оповръщан целият, защото си човек, дето не може да се сдържи и не може да се спре да яде“. Всъщност Хоузър ме въртеше непрекъснато - свредели, лупинги, а аз само „мъцах“ отзад. В един момент установих, че летим, без да се въртим. Но летим надолу с главите. И пилотът каза: „Тайгър, как си?“. Тук за пръв път се обадих и казах: „Виж к’во, вече не съм Тайгър. Аз съм Рабит. Ако по някакъв начин долу съм те наранил или съм нарушил твоето спокойствие, искам да ме извиниш“. Извиних се веднага, с надеждата, че ще ме пощади и вече просто ще си летим. А той каза: „Виж, това е много готино. Тайгър - продължи да ми казва Тайгър той, - виждаш ли, че земята е небе, а небето е земя?“. И аз казах: „Виждам, това е една невероятна гледка“. Той каза: „Знаеш ли колко малко хора по света са виждали тая гледка?“. А аз си мислех: „Дреме ми на кура колко малко хора са виждали тая гледка! Просто искам, ако може, да слезем“. Но с моя неподправен английски му казах: „Щастлив съм от това! Аз съм много щастлив, че виждам тая гледка и малко хора по света са виждали тая гледка от реактивен самолет“. Той каза: „Добре ли си?“, и аз казах: „Много съм добре“. Той каза: „Нали нещо не съм те разстроил? Добре ли си физически?“. Казах: „По-добре не съм се чувствал през живота си“. Той каза: „Готов ли си за още преживявания?“, а аз казах: „Аз съм роден готов!“, при което той просто пусна самолета да пада с носа надолу. Разбираш ли? Просто го пусна да пада надолу с носа. Аз съм по-висок от Хоузър и виждах земята над неговия шлем и как ние летим надолу, свободно падане, с носа надолу, към земята. И си казах: „Тоя може да се е развел оня ден. Може да му е адски кофти от това, че се е развел, и да ни забие в тая земя, просто ей така, защото на него му е кофти. Дреме му на него, че аз съм нек’ъв българин. Просто може да се разбием ей сега“. И само си казах: „Недей да крещиш“. Защото това е като... Представи си тези, дето ходят на увеселителни паркове, които се пускат на влакчета и крещят. Ама онова е влакче. А тука летиш в изтребител, с боен пилот, който не познаваш добре и с който си се ебавал жестоко, преди да излетите. И летиш надолу с носа и виждаш как земята се приближава със страшна скорост. И си казах: „Сега няма да крещя“. Единственото, което си мислех, Иво, в тоя момент, беше: „Няма да крещя, няма да крещя, няма да крещя-я-я-я-я-я“. И точно преди да се нанижем в земята, да се забием като пирон в кисело мляко, той просто форсира двигателя и тръгна успоредно на земята. Самолетът тръгна да лети напред, но задникът ми продължи да лети надолу. Такова е усещането. Пак се качихме нависоко. Той каза: „Как си?“. Тогава вече аз не издържах и казах: „Виж к’во. Ти бил ли си в България?“, той каза: „Не, за пръв път съм в България“. Викам: „Това е прекрасна страна. Дай да полетим, просто да разгледаме“. Той вика: „Добре, но първо трябва да направим някои неща“. Казах: „Да, но трябва да ти покажа - има страхотни планини наоколо. Ние сме сега, тука, на равното, но ако малко полетиш, има страхотни планини. Чувал ли си за Стара планина - Old Mountain? Чувал ли си ти за Old Mountain, a? Да ти покажа аз как изглежда Стара планина“. Но това не приключи, приятелю. Не можах да му покажа как изглежда Стара планина, защото се качи генерал Румен Радев с още два изтребителя и направихме въздушен бой, горе във въздуха, което беше изумително. Фактът, че присъствам на такова нещо, че участвам в такова нещо, че съм част от това и го виждам реално, а не го гледам на филм. Това беше изключително, невероятно преживяване. Едно от най-изумителните неща, които съм преживявал през живота си. Те разиграха въздушен бой, в който аз съм в единия самолет. Аз попитах Хоузър: „Какъв е генерал Радев?“. Той се изказа с огромно уважение за генерал Радев. Каза, че е изключителен пилот, с изключителни качества. Това го каза американецът, с който летях. И не го каза от куртоазия. Той се отнасяше с изключително уважение към генерал Радев, което ме накара да се почувствам горд, че има такъв достоен българин с огромен авторитет пред пилотите на HATO. Така приключи тази история. Аз бях около 45 минути във въздуха, след което слязох и за радост, не повърнах, за радост, не се изложих. Щеше да е наистина забавно, ако някой беше записал разговорите между мен и пилота. Заради моя неподправен английски и най-вече как с леко умолителен глас го карах да се разхождаме, да летим, просто да видим планините. Полетът с изтребител не беше просто подарък. Това беше един от най-изумителните жестове, които съм получавал в живота си от човек, когото не познавам толкова добре, какъвто е Джон Байърли. Отношенията ми с такива хора са били на базата на приятелството, без абсолютно никакъв бекграунд. Аз съм се сприятелявал с хората, а не с посланиците. „Българската Коледа“ е една инициатива на президента Първанов. Той имаше идея да направи благотворителен концерт в Зала 1 на НДК. И се свърза с нас, за да ни покани да участваме в концерта, а ние му предложихме вместо в Зала 1 на НДК да го направим този концерт по телевизията, за да стигне до повече хора. Самото име „Българската Коледа“ е наша идея, на нашия екип. Наша беше и идеята това да не е просто един концерт, а да стане постоянна кампания и да се прави всяка година. Така и направихме. Първата „Българската Коледа“ се състоя в нашето студио и поканихме Лили Иванова да пее, но тя не дойде. Поиска пари, а пък ние ѝ казахме, че това не е за пари, а е напротив - да се дават пари. И така тя не участва. Това с благотворителността е хубаво, но от един момент нататък става толкова трудно... Защото кой взима решението на кого да се дадат събраните пари? Кой преценява на кого трябва да се помогне? Най-добре е тези решения да се взимат от професионалисти, лекари, които абсолютно да изпълват смисъла на професията „лекар“ и Хипократовата клетва. И като професионалисти да бъдат на високо ниво, за да могат да имат адекватна преценка. Много е сложно. Когато ние го правихме - го направихме по този начин: с много добри специалисти, лекари, морални, които да дадат обективен съвет кое е по-правилно. Защото има много неща, които не са ни ясни - дали този апарат може да се купи оттук или оттам, дали въобще болницата има нужда от тоя апарат, или той се вкарва само защото някой ще вземе процент от вкарването му... Човешкият цинизъм е най-видим, когато става дума за болни хора. Освен това винаги има някакви, които казват: „Да, ама тия пари къде са отишли?“... И като направиш отчет и им покажеш къде е отишла всяка една стотинка, пак не са доволни. Изобщо тая поговорка „Направи добро - изяж лайно“... за съжаление, често съм се сещал за нея. И гледам да я изтиквам от съзнанието си, защото тя е отвратителна. Отвратително депресираща. Тя обезсмисля всичко, което е смисъл на човешкия живот - да правиш добро. Това, разбира се, не означава, че не си заслужава човек да прави благотворителност. А означава, че аз съм намерил някакъв много конкретен и директен път, който не минава през никакви благотворителни организации, никакви подобни кампании, а е директно, пряк и сигурно оказване на помощ на конкретен нуждаещ се. В случая действам по друга поговорка - „Не питай старило, питай патило“. Просто от опита, който съм натрупал, предпочитам така. Доверявам се на няколко лекари, които познавам и в които съм абсолютно сигурен - в тяхната преценка и в техния морал. Не действам, без да попитам. Ма това е много особено с благотворителността. Аз винаги смятам, че е правилно да се прави нещо с цел резултат, а не с цел благодарност или с цел да си плащам индулгенции за нещо си. Не искам да се срещам с хората, на които съм помогнал. Имам посредници. Не искам да се срещам, не искам да знам. И не за друго, а за да не ми се чувстват задължени. Правя го не за да търся благодарност, а защото смятам, че така трябва. Че така е правилно. И за да съм в мир със себе си.
|