След първата вечер имаше коктейл, а след втората пресконференция, но всъщност от първата повече можеше да се разбере как са го възприели. Някак си личеше, че хората познаваха пиесата, почти всичките



Дата25.10.2018
Размер88.46 Kb.
В края на септември „Хамлет“ на Явор Гърдев откри 18-ия Шекспиров фестивал в Гданск, Полша. Това се случи на сцената на новия елизабетински театър в града. За предизвикателството да играеш пред подготвената и взискателна полска публика и за това как представлението се е променило две години след премиерата на сцената на Народния театър, разказват Весела Бабинова (Офелия) и Христо Петков (Лаерт).

Имахте възможността да откриете Шекспировия фестивал в Гданск. Медиите в Полша излязоха с много положителни отзиви за представлението. Кажете Вие от първа ръка как бе прието то.

Весела Бабинова: След първата вечер имаше коктейл, а след втората – пресконференция, но всъщност от първата повече можеше да се разбере как са го възприели. Някак си личеше, че хората познаваха пиесата, почти всичките. Знаеха много подробности и питаха конкретно за разни решения: „Това защо е така?“, „Как се подготвихте?“. Имаше журналисти, които ни зададоха по 2-3 въпроса, но имаше и обикновени зрители, за които си личеше, че очевидно са слушали внимателно. Аз много се изненадах, защото у нас „Хамлет“ е известна пиеса, обаче много малко хора могат да ти я разкажат, дори с пет изречения. Има такива, които изобщо не знаят за какво се разказва.

Христо Петков: Е как, това е пиеса за едно объркано момче и един лош чичо.

ВБ: Христо, сериозно ти казвам, че има хора, които не знаят. Знаят, че баща му е умрял и от там нататък – нищо.

ХП: Така е, хората там бяха много подготвени.

ВБ: Хора с вкус. Идват на театър не както ние ходим, дори смея да кажа и аз. Аз не ходя официално облечена на театър, което е грешка, но тук нямаме този навик. А те, не че са били с вечерни рокли, но с вкус, с внимание към цялата вечер. Идват, говорят ти, поздравяват те, разпитват, казват, че много им е харесало, споделят впечатления. И критиците много добре ни приеха. Явор (Гърдев) каза, че такива позитивни отзиви не е чувал за нито едно представление през живота си до този момент. Като се има предвид, че в България след нашата премиера точно преди две години, повечето хора го оплюха, писаха, че е много лошо, макар да не знам колко от тях са истински театрални критици.

ХП: У нас се вдигна някаква джабула около това, че Хамлет е гол.

В Гданск всъщност коментира ли се това?

ВБ: Изобщо не, държа да го отбележиш.

ХП: Не, имаше само в една статия.

ВБ: В смисъл, че е абсолютно оправдано и на място, че той е гол. Това искам да се отбележи, защото тук всяко нещо, което излезе, беше със заглавие или подзаглавие, че той е гол. И нямаше „защо“, а „как така“ и че искаме по този начин да събираме публика и да идват зрители.

ХП: По принцип тук е така. Онзи ден гледах новото представление на Теди Москов, страшно много ми хареса. След това от любопитство исках да видя какво са написали театралните критици. Повечето статии разказват представлението и казват кой участва. Общо взето дотам се стига с театралната ни критика. Ако има нещо малко по-така, като например, че Хамлет е гол, ще го сложат за заглавие и това е.

Аз не бях на пресконференцията в Полша, така че не мога да кажа, но се срещнах с хора, които бяха наистина много...

ВБ: Всички бяха много вдъхновени, заредени, гледат те с едни големи, ококорени очи. Беше много странно, защото ние си мислехме, че изобщо не им е харесало. Тук публиката реагира много повече, когато ѝ е смешно, а когато нещо не ѝ е интересно, пуфти и сумти. А там – гробна тишина.

ХП: Много внимаваха хората.

ВБ: Много го харесаха според мен.

Гданск се слави като Шекспиров град, това беше 18-то издание на фестивала. Очевидно отношението на хората към цялата му драматургия е много сериозно.

ВБ: Да, те са...не искам изобщо да сравнявам, защото ще тръгна много отдалеч и ще кажа някои неща...

ХП: Аз съжалявам, че не можахме да видим други представления след нас, които изглеждаха интересни. Имаше на един известен румънец – Пуркарете, който беше направил „Както ви харесва“.

ВБ: Държа да отбележа, че бяха казали, че сме вдигнали много високо летвата за следващите представления на фестивала.



Театърът в Гданск е уникално съоръжение, наподобява театрите от времето на Шекспир. Какво беше да играете там?

ХП: Странно беше. Това е нов театър, чисто нова сграда, малко беше паноптикум вътре. Вальо Ганев даде идеята да залепим лепенки, защото наистина вътре всичко беше еднакво, като в хотел. Всичките коридори в бяло и малко се объркваш, а пък ние много промени направихме в представлението, смяна на мизансцени, цели сцени бяха съвсем различни. Театърът е голям, с голяма зала, но самата сцена не е чак толкова голяма. Например боят ни накрая с Лео (Леонид Йовчев) беше на някакво много малко пространство, беше много странно.

ВБ: И неговата рапира изхвърча в моя гроб и ме удари по главата. Много се стреснах.

А някакви допълнителни възможности даде ли ви театърът?

ХП: Е, това, че се отвори покривът по време на монолога на Мариус (Куркински), беше страшно.

ВБ: Това беше жестоко, голямо преживяване.

ХП: Всъщност, ние имахме един цял следобед за адаптация, осветление и други неща, но така и не можахме да пробваме покрива. Явор ни беше предупредил: „Сложили сме по време на монолога на Мариус да се отваря, но може и да не стане. Ако вали, ако има малко по-силен вятър, може да тръгне да се отваря и да се затвори“. Всички, които не участваме в тази сцена, се бяхме наредили в едни галерии и като започна да се отваря...

ВБ: Аз започнах да усещам някакъв студ и гледам...Велико беше, велико. Фичо (Никола Тороманов, сценограф на представлението) се беше разплакал.

ХП: А той не е от най-чувствителните хора.



Други любопитни случки имаше ли от пътуването?

ВБ: Театърът беше много красив, макар че отвън целият е черна тухла. Отвътре, от нашата гримьорна до сцената са два дълги коридора, две стълбища и примерно четири завоя.

ХП: И това всичко е еднакво и започваш да се объркваш: „Сега наляво ли бях, надясно ли?“. Бяхме сложили лепенки по пода, които да ни показват кой накъде е.

ВБ: Явор в деня преди представлението, в който имахме репетиция, ни наплаши жестоко. Обясняваше ни как, ако някоя публика разбира от Шекспир, то това е полската, ако някои критици могат да напишат нещо реално за това, което са видели в нашата игра, то те ще го направят, че ако ние преиграваме, те са хората, които ще го видят. Аз си казах „край!”, наистина много се притесних. После обаче виждаш, че тези хора наистина разбират, по начина, по който си общуват с теб, по въпросите, които ти задават.

След софийската премиера първото беше да ни кажат колко сме зле, че Явор е комплексар, че еди-кой си само крещял, Хамлет защо бил гол, защо с автомати, а не с шпаги...

ХП: Интересното е, че нашите театрали много често го приемат като някаква лична обида. По въпросите на пресконференция винаги можеш да разбереш това.



Спектакълът „Хамлет” става на две години, едно от най-коментираните и награждавани представления в този период. Как се промени за тези две години?

ХП: Със сигурност се е променило от премиерата насам. Със сигурност се промени за мен, след като го изиграхме в Летния театър във Варна.

ВБ: Абсолютно, съгласна съм.

ХП: Аз го усетих по различен начин. На открито го играхме и там имаше много по-голямо пространство. Аз можех най-накрая да викна като хората, защото на нашата сцена малко се пестя, за да не проглуша хората. Имаше бръшлян на сцената, беше мрачно, беше валяло преди второто представление, беше много нордическо.

ВБ: Имаше пространство и това, че е открито, създава съвсем друга атмосфера. Второто ни представление във Варна беше единственото, когато си мислех, че точно това трябва да направя и към момента не мисля, че съм успяла да го повторя.

ХП: По принцип това, че го играем на блокове, например по четири пъти един след друг, също допринася. По такъв начин като се играе едно представление, то няма как да не се променя, защото някак си се надгражда и първото от четвъртото е много различно. Дори първото от второто е много различно. И друг път съм играл така представления и това е начин да се развива един спектакъл и да става по-плътен.

ВБ: Със сигурност много се е променило, защото мои приятели бяха идвали на едно от премиерните представления и след това в края на миналия сезон. В началото не им беше харесало, а сега казаха, че е съвсем различно и че много им харесва. Различно е, наистина е пораснало, всеки от нас се отпуска да пробва нови неща.

ХП: Разбира се, всеки както може. Аз бях потресен в началото, Мариус как си слагаше задача да промени нещо. Примерно той променя нещо в първа сцена, но не само в нея, а в хода на цялото представление. Както го започва, така продължава и става тотално различно нещо. Ти го виждаш как на ход се променя, което беше за мен страшен шок. Аз не знам дали бих могъл толкова генерално да сменя от елемент в началото – цялото.



Когато го гледах през май месец, отстрани изглеждаше, че сте запазили една много силна тръпка, енергия, като за премиера. По никакъв начин не се играеше по инерция. Как се запазва тази енергия?

ВБ: Ние сме готин екип. Не го казвам, защото сме ние, а наистина е така. Хората, които го гледат, после казват, че сме като един механизъм, като един човек.

ХП: Да, това рядко се случва в днешно време в театрите. Толкова много хора да са така надъхани толкова време след премиерата. Всички работят за това общото нещо да се движи. Всеки си знае задачата и гледа да си я спазва. Въобще няма такива неща, които много често се случват в театъра – някой не е на кеф и малко го дава през просото. Явор е успял да постигне самата група да седи заедно в цялото представление. Това и в Полша се видя. Той ни събра преди представлението, каза ни някакви неща и това веднага се усети.

Малко звучи като треньорската реч за мобилизация преди важен мач.

ХП: Да, точно така е.

ВБ: Плюс това ние всеки път се събираме преди представление за нашата клетва – викаме три пъти „Хамлет“, изкрещяваме го в кръг. Със сигурност се е променило представлението към по-добро.

ХП: Това не е задача само на актьорите, а и на режисьора, да поддържа този дух, който е бил на премиерата. Играл съм в някои представления, в които премиерата минава като бърз влак, страшна еуфория, а вече на 20-то представление нещо се е загубило. Не може да се каже, че е от актьорите, някой да не си върши работата, просто самият адреналин като че ли е изчезнал. А тук го няма това, поне аз не съм го усещал.



Повече от 400 години след написването си, пиесата все още не е напълно разгадана. Вие откривате ли нови неща в своите герои, които да Ви изненадват понякога?

ВБ: Аз се опитвам да го правя, винаги си нося пиесата в мен, когато имаме Хамлет и винаги в антракта си препрочитам сцените, които ми предстоят.

ХП: Наистина ли?

ВБ: Да, абсолютно всеки път. Например на двете сцени с лудостта, особено в тази със Светла (Светлана Янчева), се опитвам да пробвам нови неща. Всеки път ги чета и мисля, и винаги Гери (Гергана Арнаудова) ме гледа странно, защото на мен ми хрумва нещо и се спуквам от смях. Между другото, от такива неща са се раждали няколко сполучливи опита.

ХП: Аз мисля, че зависи много и от партньора. Имам една сцена с Мариус, както ти казах той много често сменя някакви акценти генерално, и аз много често се хващам как съм усетил нови неща и за себе си през него. И съм действал по различен начин, защото трябва да си страшно дърво, когато видиш нещо тотално ново, да реагираш по същия начин, по който си реагирал вчера. Защото, ако вчера е било едно, днес е тотално различно, особено при него. По този начин също съм откривал, обогатявал разни неща.

ВБ: На мен ми е така с Лео в „Да бъдем или не“. Той също пробва и търси нови неща.



А то има какво да се открие.

ВБ: Абсолютно.

ХП: Е, той затова е гений, все пак. На мен би ми било интересно, ако Явор започне наново репетиции с други хора, според мен ще стане тотално друго представление. Дори и с нас да започне наново, пак ще стане съвсем различно.

ВБ: Да, има много...Явор ни е разказвал някакви неща, например в "Мишеловката" Йоско (Йосиф Шамли) казва: „Дор трийсет пъти Феб обиколи/ с колата си и златните стрели“. Там има 30 по 12 луни, текстове, които ние ги чуваме просто ей така, а то всъщност става дума за някакъв период от време, Хамлет прави аналог с него, че става дума той кога се е родил...такива неща, които са изчислени до последния детайл, баща му кога точно е умрял, майката кога точно се жени за втори път и защо той не унаследява престола.



Наскоро на семинар в СУ д-р Юлия Стайкова изнесе изключителна лекция, много сериозно изследване върху репликата „To be or not to be”, като в крайна сметка според нея по-подходящият превод е в първо лице, множествено число.

ВБ: Мен много ме дразни, че понеже 100 години е било по един начин, и изведнъж „как така се променя“.

ХП: Това му е готиното на Шекспир, че може всякак да бъде. Затова никога няма да спрат да правят нито „Хамлет“, нито „Макбет“, нито другите му пиеси.

ВБ: Защо трябва да сме коне с капаци и само по един начин да бъдат нещата?

ХП: Това са особеностите на превода, винаги ще има някакви различия. Няма как всичко да излезе така, както го е написал човекът...или хората.

Хамлет“ има магическата способност винаги да е болезнено актуален. Вие откривате ли в него неща, които сякаш се отнасят за вас, или за времето, в което живеем?

ВБ: Е как...точно в монолога, „Да търпим на разярената съдба стрелите...“.

ХП: Аз си имам любими откъси и реплики.

ВБ: Ние всичките го знаем почти целия наизуст. Почти всяко нещо е афоризъм.

ХП: Има една реплика, която видях веднъж написана като графит на стена. Тя е за смъртта: „Ако е сега, няма да е после; ако не е после, ще е сега; ако не е сега, все пак ще дойде“.



28.10.2014

Въпросите зададе Радослав Петкашев





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница