След съчиненията си върху Св. Григорий Пала­ма, от началото на 60-те години публикува следните книги: „Съвременно православно разбиране за Църквата“

Omeu, Йоан Майендорф е роден 6 семейство на емигранти от Русия през 1926 г. в Ньоии- сюр-Сен (франция). Своето богословско обра­зование той получава в Православния Богос­ловски институт в Париж (1949 г.), като меж­дувременно завършва и Сорбонота (1948). След това е асистент по Църковна история в същия институт и член на френския Национа­лен център за научни изследвания. Защитава докторска дисертация върху богословието на Св. Григорий Палама (1958).

След приемането на свещенически сан, става професор по Църковна история и патристика в православната богословска семинария „Св.Владимир“ в Ню Йорк. като чете и лекции по византийско богословие в Харвадския уни­верситет. От 1967 г. е професор по история на Византия във фордъмския университет. От 1984 г. до смъртта си е декан на семина­рията „Св. Владимир ' Бил е член на множес­тво професионални и научни дружества, ко­митети и асоциации.

След съчиненията си върху Св. Григорий Пала­ма, от началото на 60-те години публикува следните книги: „Съвременно православно разбиране за Църквата“ (1964), „Православие и католицизъм“ (1966), „Христос в източно- християнското мислене“ (1968), „Бракът В православна перспектива“ (1970). ..Новият чо­век“ (1973), „Византийският исихазъм (1973). „Византийско богословие' (1976). „Живата традиция” (1978), “Византия и възходът на Ру­сия“ (1981), „Византииското наследство и Православната Църква“ (1982). ..Католициз­мът и църквата“ (1983), „Увод в светоотечес- кото богословие“ (1985), „Имперското единс­тво и християнските разделения. Църквата през 450-680 г. след Христа" (1989) и др. Книги те са публикувани вече на френски, английски, немски, италиански, руски, гръцки, фински. ис­пански, холандски, японски, полски, сръбски

.

■

С0ГByzantine Theology - John Meyendorf © Fordam University Press © Бистра Рушкова - преводач © Издателство „ГАЛ-ИКО“, София 1996

ЙОАН МАЙЕНДОРФ

ВИЗАНТИЙСКО БОГОСЛОВИЕ

ИСТОРИЧЕСКИ НАСОКИ И ДОГМАТИЧЕСКИ ТЕМИ

превод от английски БИСТРА РУШКОВА

СОФИЯ - 1995 ИЗДАТЕЛСТВО ГАЛ-ИКО

ВИЗАНТИЙСКО БОГОСЛОВИЕ

Йоан Майендорф

първо издание

преводач Бистра Рушкова редактор Иван Христов биография и библиография Емил Димитров художник Константин Жеков коректор Зоя Величкова технически редактор Кирил Величков предпечатна подготовка Даниела Алексова

формат 84x108/32, п.к. 19,75

Издателство „ГАЛ-ИКО“ - София ISBN 954-8010-52-

6СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД

Авторът е особено задължен на Преп. Едуин А. Куейн от Ордена на Йезуитите, редактор при Фордхам юниверсити прес, който не пестеше време, енергия и необикновената си компетентност за подобрявгше на текста, а също така на Преп. Уолтър Дж. Бургхард от Ордена на Йезуи­тите за това, че прочете ръкописа и направи няколко полезни пред­ложения.

Й.М.УВОД

ХЛРЛКТЕР И ИЗВОРИ НА ВИЗАНТИЙСКОТО БОГОСЛОВИЕ

[Дс са нужни векове на борба и свръхчовешки усилия, за да сс отиде отвъд елинизма, като сс освободи той от естествените си връзки, от етни­ческите си и културни ограничения, преди окон­чателно да приеме универсалния облик на хрис­тиянската истина.

Владимир Лоски,

I Ision of God, 58.

Ангичната кутура е доказала, че е достатьчно жизнена, за да признае едно вътрешно „преобра­жение“... Християните са доказали, че е възмож- но да се преориентира културния процес, без да се изпада в предкултурно състояние, да сс пре­образува културпата тъкан в нов дух. Същият процес, който но различни начини е описван ка­то „елинизация на християнството“, може да се изложи по-скоро като „християнизация на ели­низма“.

Георги Флоровски

„Faith and Culture“, St. Vladimir's

Quarterly, 4, 1-2 [1955-1956], 40.

мператор Константин (324-337) слага край на пе­риода на конфронтация между християнството и Рим­ската империя. Пак той напуска старата столица и премества центъра на политическия и културния живот на то­гавашния „цивилизован свят“ на мястото на древногръцкия град на 1>осфора - Византион. Официално той е наречен Кон­стантинопол, „Новия Рим“, и остава столица на една импе- перия, която продължава да се нарича „Римска“, в продъл­жение на повече от единадесет столетия, до падането му под турска власт през 1453 г.

Константинопол става безспорен център на източното християнство, особено след изчезването на старите христи­янски центрове в Египет - Палестина и Сирия. Неговият епископ приема титлата „вселенски патриарх“, а мисионери­те му покръстват огромни територии в християнската вяра. Всъщност „Новият Рим“ става люлка на цивилизацията за Близкия Изток и Източна Европа така, както е „старият Рим“ за Латинския Запад.

Целта на настоящата книга е да опише категориите на богословската мисъл, както са се оформяли в рамките на ви­зантийската християнска цивилизация, нейната философия на живот, литургия и изкуство и тяхното присъствие в съвре­менното източно православие. Централната тема, или интуи­ция, на византийското богословие е, че човешката природа не е статично, „затворено“, автономно цяло, а динамична реал­ност, определена в самото си съществувание от отношението си с Бога. Това отношение се разглежда като процес на изди­гане и като причастие (общуване) - човек, създаден по образа на Бога, е призван свободно да постигне „богоподобие“. Не­говото отношение с Бога е едновременно даденост и задача, непосредствено изживяване и очакване за още по-велико ви­дение, което може да се постигне в свободното усилие на любовта. Динамизмът на византийската антропология лесно може да се противопостави на статичните категории „при­рода“ и „благодат“, които преобладават в мисълта на Запад- ното християнство след Августин. Това може да се окаже жизнено важен източник в съвременното богословско търсе­не на ново разбиране за човека.

Византия отдавна е загинала като култура и цивилизация, но значимостта на нейното влияние върху историческото раз­витие на човешкото общество е все още предмет на спорове. От времето на Гибън историците цитират като основни ней­ни дефекти обществената закостенялост, отсъствието на творчески дух в областта на науката и технологията и сакра- лизираната представа за държавата. Настоящата книга под­държа становището, че Византия има истински и траен при­нос в историята на човечеството в областта на религиозната мисъл. Неувяхващата привлекателност на византийското из­куство и удивителното оцеляване на Източното християнство през възможно най-динамичните социални промени са най- доброто доказателство за това, че Византия наистина е от­крила нещо фундаментално вярно за човешката природа и нейното отношение с Бога.

За да изразят този „теоцентричен“ възглед за човека - толкова близък на съвременните опити да се изгради „тео- центрична антропология“, - византийските богослови изпол­зуват понятията на гръцката философия, особено понятието за theosis, или „обожение“. През миналия век Адолф Харнак остро осъжда „елинизираното християнство“ на гръцките От­ци, но днес той едва ли има много последователи. Неизбеж­ната необходимост християнската вяра да се формулира от­ново и да се преосмисли в светлината на променящи се кул­турни модели е общопризната, а усилията на гръцките Отци да формулират християнството с категориите на елинизма могат само да се смятат за основателни. Както Лоски е осъз­нал, византийското богословие в действителност не е нищо друго освен продължително усилие и борба да се изрази тра­дицията на Църквата с живите категории на гръцката мисъл, така че елинизмът да бъде обърнат към Христос.

Основателно е да се пита дали този опит е бил успешен, но не може да се отрече, че той е бил оправдан в главната си цел. Тази книга е опит да се опишат основните исторически тенденции на византийското богословие, като винаги се свър­зват с основната му тема и да се покаже в една по-система- тична форма, че на резултатите от византийската богословс­ка мисъл може да се гледа и като на синтез. Целта ни не е просто да опишем идеята за „обожението“ и нейното разви­тие в гръцката патристична мисъл (по този въпрос има мно­жество специализирани изследвания), а да анализираме ця­лото историческо развитие на богословските идеи, отнасящи се до отношенията Бог-човек във Византия. Дали ще се за­нимаваме с тринитарния или христологичния догмат, или ще изследваме еклесиологията и доктрината за тайнствата, ос- новното течение на византийското богословие разкрива един и същ възглед за човека, призван да „познае“ Бога, да „участ­вува“ в Неговия живот, да бъде „спасен“ не просто чрез ня­какво външно действие на Бога или чрез рационалното поз­нание на предустановени истини, а като „стане Бог“. И това обожение на човека във византийското богословие е коренно различно от неоплатоническото връщане към безличното Единно - то е нов израз на новозаветния живот „во Христе“ и в „общността на Светия Дух“.

Хронологически граници

Има неоспорими основания да се смята, че периодът след Халкедонския събор (451) и варварското нашествие в Италия е специфично византийски. Резултатът от събора е монофи- зитския разкол, който откъсва Константинопол от Александ­рия и Антиохия (древните източни центрове на богословско творчество), а и от целия не-гръцки Изток. Междувременно, въпреки че все още принадлежат към същата съборна импер­ска Църква, латини и ромеи започват да развиват едно на­растващо чувство на отчуждение, както показват разнопо­сочните течения в христологията, еклесиологията и пневма- тологията. В този контекст много ясно се откроява несрав­нимото културно и интелектуално превъзходство на Констан­тинопол.

По този начин историческите обстоятелства поставят Византия в изключително и в известна степен независимо по­ложение на превъзходство, от което тя развива едновременно синтетична и творческа богословска традиция.

В продължение на няколко века Византия полага усилия да задържи заедно частите на един разпадащ се християнски свят: като поддържа христологическата си обвързаност към Халкедонския събор и към Томоса на папа Лъв, тя запазва мостовете към Запада въпреки всички търкания, а като оста­ва непоклатимо вярна на александрийската христология на Атанасий и Кирил, тя се опитва - за съжаление без успех - да държи всички врати отворени за монофизитите.

Тези христологически взаимовръзки и дебати включват учение за отношенията между Бога и човека, богословие на „участието“, което чрез творческия синтез на Максим Изпо­ведник ще послужи за основа на цялостното развитие на ви­зантийската християнска мисъл чак до падането на Констан­тинопол под турска власт. Така между патристичната епоха и по-късното византийско богословие има един същностен кон- тинуитет - както настоящето изследване ще се опита да по­каже, - който покрива почти едно хилядолетие от християнс­ката история на Изтока - от Халкедонския събор до падането на Константинопол.

Този континуитет не се изразява в някакъв формален ав­торитет или образец, който би могъл да бъде приемлив през целия период. Той по-скоро се състои в последователен бо­гословски начин на мислене, в последователно разбиране за човешката съдба по отношение на Бога и на света. „Бог е станал човек“, пише Атанасий, „за да може човекът да стане Бог“. Тази фундаментална постановка на александрийското богословие, която доминира всички богословски дискусии за „обожението“, породила много проблеми. Пантеизъм, бягст­во от историята и платонизиращ спиритуализъм са очевид­ните опасности и въпреки че православното халкедонско бо­гословие като цяло ги съзнава, то предполага едно позитивно учение за човека като за същество, призвано постоянно да превъзмогва собствените си ограничения. Смята се, че ис­тинската природа на човека не е „автономна“, а предопреде­лена да участвува в божествен живот, който е станал достъ­пен во Христе. В това схващане човешката роля в сътворения свят може да бъде изпълнена, само ако той опази „образа“ на Бога, който е част от човешката му природа от самото начало.

От христологическите спорове в V в. до дебатите върху Божията „същност“ и „енергия“ през XIV в. всички големи кризи на византийската богословска мисъл могат да се све­дат до един или друг аспект на този основен християнски проблем. Толкова различни автори като Леонтий Иерусалим- ски и Григорий Палама, Максим Изповедник и Симеон Нови Богослов, Фотий и Николай Кавасила в основата си са в съг­ласие по този въпрос. Това е съгласието, което като цяло от­личава византийското богословие от поставгустинското и схоластическо Западно богословие и което прави възможен опита за систематично представяне на византийската хрис­тиянска мисъл, който ще направим във втората част на на­шето изследване.

Живото предание

Не е лесно да се изложи живото предание, като се има пред­вид самия характер на византийския църковен живот такъв, какъвто е отразен в богословската литература. Както през патристическия период, така и през византийския, нито съ­борите, нито богословите са показали някакъв особен инте­рес към изграждане на позитивни богословски системи. С няколко изключения - например халкедонската дефиниция - самите съборни постановления имат негативен облик. Те осъждат изкривяванията на християнската Истина, а не раз­виват положителното й съдържание, приемано като неоспо­римо, живо Предание и целокупна Истина, стоящи извън и над формулите на догмата. Огромна част от богословската литература е или екзегетическа, или полемична, но и в двата случая християнската вяра се приема за дадена реалност, върху която се коментира или която се защитава, но която човек не се опитва да формулира детайлно. Дори Йоан Да­маскин. понякога наричан „Източния Тома Аквински“, защо­то е съставил систематично „Изложение на православната вяра“ (De fide orthodoxa), е дал само един кратък учебник, а не богословска система. Ако нещо недостига в неговата ми­съл, то е онова оригинално философско творчество, което предполага нова система.

Все пак липсата на стремеж към систематизация не оз­начава липса на интерес към истинското съдържание на вя­рата или неспособност да се даде точна богословска дефини­ция. Точно обратното - никоя друга цивилизация не е прежи­вяла толкова много спорове за адекватността или неадекват­ността на думите, отразяващи религиозни истини. Нотоои- sion като различно от homoiousion, „от две природи“ или „в две природи“; две воли или една воля; latreia на иконите или proskynesis на образите; сътворения или несътворен характер на божествените „енергии“; изхождение „от Сина“ или „чрез Сина“ - това са въпроси, по които византийските християни спорят векове наред. Човек би помислил, че гръцкият хрис­тиянски дух се е състоял точно в оптимистичната вяра, че в основата си човешкият език е способен да изрази религиозна истина и че спасението зависи от точния израз, използуван, за да се предаде значението на Евангелието. Но същите гръцки християни твърдо вярват, че понятийния език не може да изрази целокупната истина, а човешкият ум е неспособен да постигне същността на Бога. Следователно във Византия е съществувала антиномия в самия подход към богословието: Бог действително се е разкрил в Иисус Христос и знанието на Неговата Истина е съществено за спасението, но Бог е също така над човешкия интелект и не може да бъде напълно изразен с човешка реч.

Богословието във Византия никога не е било монопол на професионалисти или на „учена Църква“. За целия византий­ски период нито един църковен събор не минава без оспор­ване. а опитите на няколко императори да регулират с декре­ти съзнанието на своите поданици са осуетени не толкова от една упорито независима йерархия, колкото от мълчаливата опозиция на целокупното тяло на Църквата. Тази липса на ясен и юридически дефиниран критерий кое е ортодоксално, означава, че всички носят отговорност за истината. Болшин­ството от миряните, разбира се, следва най-изтъкнатите епи­скопи, чиято учителска отговорност никога не е оспорвана, или монашески водачи, които често играят централна роля в догматическите спорове. Но простите вярващи също знаят как да решават за себе си, особено когато епископатът е раз­делен. Достатъчно е да припомним тук свидетелството на Григорий Назиански, който се оплаква, че и търговците об­съждат понятието „единосъщие“ на пазара.

Но императорските намеси в богословските дебати, кои­то днес приличат на непозволена намеса на светската власт в свещените предели на Църквата, се смятали за нещо съвсем нормално във време, когато законът изисквал от императора да бъде „прославен в своята божествена ревност и сведущ в догмата за Светата Троица“.¹ Въпреки че никой не е склонен да дари императора с привилегия за непогрешимост, никой не оспорва и принципа, че императорът може да изрази свое­то богословско становище, което de facto добива по-голяма, а понякога и решителна тежест, защото е произнесено от са­мия Автократор.

Цезаропапизмът обаче никога не бива възприет като принцип във Византия. Безброй герои на вярата постоянно се величаели, точно защото са се противопоставяли на ерети- чески императори. В църквата се пеели химни в прослава на Василий, защото не се подчинил на Валент и в прослава на Максим за неговото мъченичество при Констант. Многоб­ройни монаси са величани, защото се противопоставяли на иконоборческите императори от VIII в. Тези литургични въз­хвали сами по себе си са били достатъчни да потвърдят принципа, че императорът е длъжен да пази, а не да дефини­ра християнската вяра.

В действителност, монасите са тези, които през цялата византийска история са истинското свидетелство за вътреш­ната църковна независимост. В характера на гръцкото богос­ловие се отразява фактът, че византийската църква е преди всичко монашеска. Не е чудно, че императорите, които се опитват да утвърдят иконоборството, първо е трябвало да ор­ганизират антимонашеско движение в Църквата, защото мо­нашеството е било по необходимост враждебно към цезаро- папистката система, към която някои императори били пред­разположени.

Монасите, които били хиляди в самия Константинопол, в големите градове и практически във всяко кътче на визан­тийския свят, последователно се противопоставяли на всеки догматически компромис. Те защитавали едно строго пра­вославие, но понякога поставяли своята ревност в услуга на монофизитството или оригенизма. От VI в. нататък кандида­тите за епископи са избирани почти изключително от реди­ците на монасите. По този начин византийската духовност и голяма част от византийската литургия са сътворени от мо­наси. Фактът, че византийското християнство нямало това, което днес би се наричало „светско богословие“, до голяма степен се дължи на доминиращото положение на монасите. Но същото това доминиране е попречило на християнската църква да стане изцяло тъждествена с империята, която пос- тоянно се стремяла да се сакрализира и да приобщи божест­вения план на спасението към собствените си временни ин­тереси. Числената, духовна и интелектуална мощ на визан­тийското монашество е решителния фактор, който запазва основното есхатологическо измерение на християнската вяра в Църквата.

Последното важно предварително наблюдение, което може да се направи относно специфичния характер на визан­тийското богословие, е важността на литургията във визан­тийския религиозен възглед. В източното християнство евха- ристийната служба повече от всичко друго се идентифицира с реалността на самата Църква, защото манифестира смире­ността на Бога, който приема смъртно тяло и тайнственото присъствие на есхатологическото Царство Божие между хо­рата. Тя указва тези централни реалности на вярата не чрез понятия, а чрез символи и знаци, разбираеми за цялата мо­литвена общност. Централността на евхаристията в действи­телност е истинския ключ към византийското йерархично и корпоративно разбиране за Църквата. Църквата е вселенска, но се реализира истински само в местното евхаристийно събрание, при което група грешни мъже и жени изцяло се превръщат в „народ Божий“. Това евхаристийно-центрично учение за Църквата потикнало византийците да разкрасяват и украсяват светото тайнство със сложен и понякога тежък це­ремониал и с изключително богата химнография в ежедневен, седмичен, пасхален и годишен цикъл. Освен светотайнската еклесиология, произтичаща от самата евхаристия, тези хим- нографски цикли представляват истински източник на богос­ловието. Векове наред византийците не само слушали богос­ловски уроци и пишели и четели богословски трактати, но и ежедневно пеели и размишлявали за християнското тайнство на служба, чието богатство на израза не може да се открие другаде в християнския свят. Дори след падането на Конс­тантинопол, когато източното християнство е лишено от учи­лища, книги и интелектуално водачество, богослужението ос­тава главния учител и водач на православието. Преведена на различните народни езици на византийския свят - славянски, грузински, арабски и десетки други - литургията е била и мощен израз на единството на вярата и светотайнския живот.

Каталог: 2008
2008 -> В. Б. І. Историческо предисловие
2008 -> Що е наркотик?
2008 -> Списък на училищата, които имат ученици с ниски резултати от външно оценяване след 5 клас по съответните предмети
2008 -> Съобщение за членовете на еп
2008 -> Tinctura Valerianae
2008 -> Насочени проверк
2008 -> Betaloc Zoc
2008 -> Движи се и победи есен 2008
2008 -> Решения на задачите за подготовка за състезание