Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница1/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
#331
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22
Слънце след буря

Георги Томалевски

Есета

СЪЩНОСТ НА ИЗКУСТВОТО
ТВОРЧЕСКИЯТ ДУХ

Изкуството е деятелност, която ни сродява с великия смисъл на красотата и хармонията в кос-, оса. Всяко изкуство, откъдето и да произхожда то и с каквито средства да се осъществява, цели да ни посочи величието на един живот, който човечеството догонва от хилядолетия, но все още не смогва да постигне. Затова изкуството бива наричано още коп­неж и вечна влюбеност в красотата и хармонията, които нямат край!

За изкуството се пише и говори твърде много, но то е същевременно такова нещо, за което може и никак да не се говори, защото неговото възприе­мане става непосредствено, както кислорода от въз­духа, който и без да бъде анализиран, опреснява и поддържа огъня на живота в всяка клетка на ор­ганизма.

Като спонтанно вътрешно изживяване, изку­ството ни нашепва за съществуването на един съвършен порядък, към който са копнели душите на човеците през всички времена и епохи. Стремежът към творба, постигната чрез изразните средства на изкуството, произлиза от една вътрешна потреба, която е следвала човека през всички времена на не­говото развитие. Изкуството, следователно, е сбъдновение или въплъщение на един вътрешен свят, който дири осъществяване отвън в материята, преодолявайки . грубата й инертност. Изкуството е тър­сене и намиране средства за материално пресъзда­ване една невидима реалност, осъществяване на една художествена илюзия, която, обаче, ни води към истината.

Всички родове на изкуството си приличат по това, че един върховен миг, който можем да наре­чем просветление, екстаз или пророчество, намира своето сбъдновение през личния живот и битие на твореца.

Тъй като всеки човек си има собствени насоки в мисълта, творческите търсения и постижения се осъществяват тъкмо в тия насоки, които определят и самата житейска философия на твореца. Изку­ството, което обикновено се създава с грубата ма­терия на триизмерния свят, носи в себе си, както огъня на емоционалното изживяване, така и облика на самата житейска философия. В този смисъл няма „изкуство за самото изкуство". Това е само хрум­ване, виснало в сухия свят на теориите — без сми­съл и без основа. Изкуството е за човека, за неговия растеж, за пълното му пресъздаване и прераждане, То е лост в ръцете на напредъка, магия, която преобразува живота с алхимичната сила на красотата,

В творческия огън на изкуството човешките пет възприятия променят своята мощ, разширяват границите си и долавят света в друг порядък. „Отделното виждане" не е само израз, а една надфизична реалност, която признават всички големи творци. Само с това характерно и индивидуално виждане, което не се крие толкова в окото, колкото в твор­ческата нагласа, може да се обяснят различните и непримирими една с друга структури и стилови осо­бености в творбите на различните майстори.

Преди да спрем по-съсредоточен поглед върху познатите изкуства, трябва да споменем нещо, което често се забравя: изкуството е тогава истинско из­куство, когато се опира на двата полюса — на твореца-създател и на твореца-приемник. Казано с други думи: изкуството е движение, процес между душата, в която проблясва — душата на художника и оня другия, който го възприема и го прави елемент на своето съзнание. Защото, както е майсторство да се въплътява неземното в земни материални форми, така е майсторство да се превърне отново земното в ня­какъв проблясък на душата. При тоя процес слуша­телят, зрителят или четецът опознават еднакво, както въплътената идея, така н душата на художника-творец.

Макар, че не всички са надарени да се приоб­щават изцяло към съкровения смисъл на изку­ството, все пак не са малко тия, които изживяват вътрешния процес на творчеството, докосвайки се до художествената творба. Един компонист, писател или художник не знаят, колко много са човешките души, на които е подадено ръка в името на едно вътрешно опознаване, в името на красотата, чрез която най-често изкуството се проявява и чрез която ние се докосваме до хармонията на света.

Ако другите деятелности на личността, обще­ствата и народите отдалечават хората един от друг и ги подготвят за враждебство, изкуството има силата да ги обедини в името на нещо свято, чийто облик е творческата красота и любов към истината.

С изкуството, обаче, си служат така, както си служат с едно оръдие, С острието на ножа може да издялате елка прекрасна статуя, или да разрежете въжето, с което е привързан един страдалец, но с него може да извършите едно отвратително злодея­ние. Няма по-лошо от това, да се впрегне великата красота и творческият гений в услуга на егоизма и жестокостта, които водят към духовна смърт. Ни­кой творец не трябва да подари своето изкуство на демона на насилието и жестокостта, защото то е дар на духа, сила, която трябва да вдъхнови и улесня развитието на човека.

Истинското изкуство се състворява в творческа радост и в атмосфера на любов. Един човек на из­куството винаги се стреми да достигне с различни средства „висшия живот" в себе си. С други думи: той се стреми да догони и осъществи несбъднатия в живота му блян, да слее себе си с световното единство. В процеса на догонването на този величав първообраз, творецът изпитва безкористна творческа радост, която го възвисява много над нивото на всекидневието. Кой определя тоя вътрешен модел, към който се стреми ръката на твореца? И за тоя отговор трябва да споменем две неща: художническото чувство, заедно с придобитата сръчност и умение от една страна, а от друга — нравствено -философският поглед към света.

В всички родове изкуство, творецът събира една редица от знания, сръчности, превъплъщения на видени и преживени неща, сглобява ги в образи, в композиции, дава им отпечатъка на своя собствен свят и ги прави да заговорят за една идея, за едно хрумване, изяснено в творческия миг на художника. В тоя смисъл, за пример художник е оня изобрази­тел, който успява да ни пренесе в своя свят и чрез образите, които той взема от живота, и природата, да ни покаже едно кътче от света на идеите.

Някои теоретици върху изкуството смятат, че художникът ни предлага преработени готови форми стандартни формули, чрез които ни приобщава към своето изкуство. Това не е истина. Всяка творба подлежи да бъде разбрана. Трябва да бъдат налучкани пътищата на творческия процес — спонтанно, интуитивно, за да се дойде по обратен път от въ­плътения вече образ, към идеята. От материята, към нематериалния свят — от преходната илюзорност, към идейната реалност на битието.

Аз зная, че мнозина не са съгласни с тоя въз­глед, но как може да се допусне, че по-висшето може да се подчини на по-низшето ? Щом една картина, ваятелска творба, слово или звук са въплъще­ние на една идея, сигурно идеята стои по-горе от въплъщението. Сигурно тая идея може да има и други хиляди въплъщения. Може ли без вдъхнове­ние да има творба ? Такова нещо е немислимо. Следва тогава, все пак, да се спрем и да се запитаме, какво нещо е вдъхновението? Ние не можем да приемем, че вдъхновението е някаква подсилена нервно-химична деятелност на човека, дошла ей-така, сама по себе си. Ако нервната мрежа е, наистина, един ин­струмент на творчеството, тя трябва да бъде раз­движена най-малко от сили, от някакви енергетични резервоари. Нервно-мозъчната деятелност трябва да е станала за известно време резонатор на един свърхматериален, енергетичен свят, а речем ли да се докоснем до силите и енергетиката, ние напускаме коравата почва на материалното битие.

Фабр д'Оливе — един оригинален французки мислител — казва следното: „Това, което наричаме същина или дух на поезията, е непосредствена рожба на вдъхновението. Има разлика, обаче, между едно вдъхновение, което изпълва душата с истински въз­торг и едно друго вътрешно безредно движение,. което наричат пак вдъхновение. Последното и в най-съвършения си вид е само страст, събудена от лю­бов към слава, свързана с навик да се твори, нещо, което понякога наричат творческа треска. Тия две вдъхновения с нищо не си приличат. Техните после­дици са. така различни, както и техните причини.. Рожбите им са така нееднакви, както и техните из­вори. Едното излиза от духовната природа и е не­изменно като нея: то е еднакво през всяко време, v всички народи и в гърдите на всички ония, що го възприемат. Само то ражда гения. Другото вдъх­новение, присъщо на чувствената природа и породено от страстта, се променя според хората и нещата и взема окраската на нравите й времената. То може да пробуди таланта, а когато е съпроводено с голяма дееспособност, то може само да наподоби гения, но нищо повече. Защото истинската област на гения е творческият дух."

Един човек, каквито са в същност хилядите и милиони хора по земята, може да гледа с години и десетилетия живота около себе си: динамиката му, формите му и мъдростта, която той предлага и пак нищо да не види и нищо да не почувствува. И да види нещо, то ще бъде грубото и сурово въздей­ствие на света, когато един истински творец вижда много по-дълбоко в гънките на тоя живот, от къ­дето прозират законите за причини и последствия. Такъв творец услужва на света, като посочва на хо­рата това, което те не могат да видят. Такъв тво­рец започва да става служител на истината. Това е причината, поради която големите творци в раз­личните изкуства, които живеят в чистотата на идей­ния творчески свят, са като пророците и мъдреците, които учат и помагат на човечеството.

И до днешен ден е невъзможно да се даде на хората едно изчерпателно изяснение на творческия процес, защото около него има още много тайни. Има признания от големи майстори — безсмъртни в областта на своето изкуство—които казват, че твор­ческото им вдъхновение иде като някакъв далечен, изоставен спомен, пробуден внезапно и с неочаквана сила. Нещо изживяно отдавна, сякаш изплава из глъбините на съзнанието и се повтаря с предопре­делена точност. В такъв случай, творецът, потънал в повелята на вдъхновението, се стреми с всички средства да доближи своята творба до модела на възникналите идеи.

Като се спира да изясни що е гениалността, Елифас Леви — западноевропейски мислител и рев­ностен поддръжник на идеалистичната школа — казва следното:

„Що е в същност гениалност? Ние не можем да дадем друго определение, освен това, че тя е вникване в живота и в същината на всички Гениалният вижда това, което в същност е, но дру­гите, които не го виждат, казват, че той е суеверен. Право е, има з света суеверие, но творческата вяра на гениалния не е никакво суеверие.

Има и друга разлика, която трябва да се прави между гениалния и безумния. Безумният вижда хао­тично много неща, но вижда предимно отраженията. им,— безсмислената игра на образите от един свят — но той не вижда това в съгласие с истината. Ге­ниалният с своето изкуство, с живота си е свободен от условностите на окръжаващия го свят, защото служи на истината. Всичко е позволено и полезно, ако то улеснява хората да се доближат до истината, а истината е да знаеш, че си частица от великото Едно и че твоето предназначение е да Го познаеш на всяка стъпка и да насочваш душата си към Него. Изкуството, което насочва хората към самите тях, помага им да се опознаят и да тръгнат по пътя към Твореца, е истинско изкуство. В него има пръст светлината, а оня, който го твори, е син на тая светлина."

Дали ще приемем, че вдъхновението е някаква свръхбудност на ума, или пък изблик на чувствата. това в случая не е от най-голяма важност. Съще­ствено е, че то иде някъде от високо и организира нашето същество за работа около създаване на образи. То ни прави годни да подчиним, доколкото това е възможно, коравата и инертна материя на идеята и да я направим нейна изразителна.

Истинският творец гледа в бъдещето. Той чертае в своето творение облика на бъдещия живот и го чертае така, както го вижда в своето вътрешно прозрение. Рембранд рисувал съвременниците си така, както той искал да ги види в бъдното човечество. С това той косвено и деликатно посочвал техните не­достатъци и грешки. Той страдал за тях и ги е из­писвал на платното така, както искал да ги вижда в самата действителност. Не може да се нарече тво­рец оня, който не вижда в бляновете си света по-съвършен от действителния свят, в който живее. Ето защо действителността в художествената творба е преиначена действителност, а от там иде и цената на творчеството, което ни показва един и същ свят, преживян по различен начин и преповторен толкова пъти, колкото творци са се заемали с него.

Изкуството е мистерия на човешкия творчески дух. То се доближава по нещо до „сътворението", тъй като при творчеството се раждат нови светове. Чрез изкуството би могло да се възроди човечеството ,и на планетата да почне един нов живот с неподо­зирана хармония и прераждаща сила. Някой ще за­пита: По какъв начин изкуството ще смогне да из­върши тая огромна, обновителна работа в живота ? Отговорът е много прост: Изкуството ще се заеме да изясни света, като придаде на нещата тяхната същина, забулена и неясна сред хаоса на катадневния практицизъм и слепота. То ще покаже формите като въплъщение на идеи. Такова изкуство ще вземе зрителя, четеца или слушателя от картината, от словото и звука и ще го заведе до душата на тво­реца, от където ще се види ясно пътят, по който е стигнал той до света на идеите. На зрителя тогава ще стане ясно, защо творецът е създал наблюдава­ната действителност по такъв начин.

Само така може да ни стане ясно, защо поня­кога творците фанатично твърдят, че техният свят е по-реален от света, в който живеят профаните. Така, чрез изкуството изобщо става възможно да се до­каже, че има и други светове.

Както за някои люде е лесно да познаят ня­кого от пръв поглед, така е възможно и леко на други да влязат в интимното кътче на изкуството и, застанали пред творбата, да изживеят „слизането" на идеята до изразните средства на твореца, а така също и „изкачването" до света на тази идея. Ние лесно разпознаваме от къде иде вдъхновението. Това става при всяко докосване до творбата. Ето защо, вярно е, че изкуството се опира върху два полюса — творец - създател и творец - приемник.


КОМУ ПРИНАДЛЕЖИ ИЗКУСТВОТО

На народа, сред който се е родило, поради формата, в която се обличат идеите, на цялото чо­вечество заради това, че то засяга проблеми вечно живи и неповяхващи от това, че край тях се изниз­ват като мълчаливи шествия хилядолетията и епохите.

Струва ми се, че с горните думи, трябва да се изчерпи веднъж за винаги оня, стигнал до баналност въпрос за националното в изкуството, с който до­скоро спекулираха критиците. Има основни неща, осветени от мъдростта на всички времена, които пробудените човешки съзнания разбират направо и леко. Има ли нужда да се изяснява, доколко изку­ството е национално и доколко — общочовешко? От само себе си се разбира, че един творец, от който и да е род на изкуството, ще вземе като сурови ма­териали за изграждането на своята творба елементи от своето народно битие. Много рядко ние прехвър­ляме границите на своята родина, за да дирим из някой чужд бит градивните елементи за своите идеи. Понятно е, че битът, средата, етнографската, географска и психологическа обстановка са един­ствено възможните, които трябва да използуваме за изграждане на нашите творения. Героите на Виктор Юго, на Зола и Балзак — тия безсмъртни творци на вечни проблеми, са французи. Френски е битът, обстановката и психологическата ос, около която гравитират всички построения на техните романи, Знае се, че немци ще бъдат героите в Херман и Доротея, дори на Фауст, тая мистична символика, пропита с алхимизъм и внушена по всяка вероятност на Гьоте от Спиноза. Героите на Хамсун, Бьорнсон, Гулдбраксен са норвежци. Безсмъртните образи на Толстой, Достоевски, Пушкик и Горки са руси, ге­роите в 1001 нощ са персийци и араби, в Махабхарата и Рамаяна — индуси, а в творбите на Вазов и в песните на Ботев, които песни могат да се пеят по всички меридиани на земята, тия герои са бъл­гари. Ние поставяме точка на този въпрос. Неговото по-нататъшно разглеждане е излишно. Всички хрум­вания около тая ясна и безспорна истина, в което и време да изникнат, ще бъдат излишни.

Ще се върнем към нашата основна тема за съ­щината на изкуствата.


МУЗИКА

Ако трябва да изясним нещо в връзка със съ­щината на най-чистото и най-непосредствено въздействуващето изкуство — музиката, трябва да започ­нем с.неговите елементи к градивни материали. Му­зиката, макар че се твори с знаци върху лист с петолиние, е токово изкуство. Тя въздействува с физи­ческата материя и енергия върху органите на прием­ника, където тия физически величини се превръщат в феномени, изпълващи нашия душевен живот. Му­зиката е съчетание на тия тонове по височина, сила и тембър, съчетани в ансамбли, с хармоничен или контрапунктен строеж, които се стремят да изразят, както в всяко изкуство, един творчески проблясък, една идея. В интимните гънки на музикалното твор­чество несъзнателно за всеки компонист лежи дъл­боката потребност да се свали музиката на всемира на нивото на земната музика. Иначе казано: да се направи една земна проекция на една друга музика, която „звучи" в уредбата на световния организъм. Един голям музикален гений „чува" тая музика в себе си така чисто, както тя „звучи" там в хармо­нията на сферите, в абсолютния порядък на косми­ческата архитектура, където съотношенията на частите са закони, а изгледът на цялото — съвършена красота.

В тоя смисъл, от всички видове музика, осъще­ствена на земята, симфонията и онова, което може да ни даде симфоническият оркестър, са най-близко до чистата музика на всемира. Те са най-свободни от развличащата забавност на другите видове музика, както по замисъл на произведението и начина на из­пълнението, така и по своята импозантност. Чрез нея ние влизаме най-дълбоко в царството на абсолют­ната закономерност и до идеите на всемирния живот. За разлика от другите изкуства, музикалното творение възниква най-непосредствено в човешката душа, без видим повод и без план. В лабиринта на едно творческо съзнание, при специална нагласа на психологичната клавиатура, прозвучава частица от музиката на света и тоя далечен отглас, долитнал най-често като чужда на грубата ни катадневност птица, носи в себе си собствения си смисъл, който трудно се подава на .тълкувание. По тоя повод, като разглежда психологията на музикалното твор­чество, проф. Андрей Стоянов изказва в една своя книга за музиката следната правдива мисъл: „Ето музикалното творение: как се е зародило то? Що представя собствено ? Какво изразява неговата звучаща форма? Нито в природата, нито в живота съществува нещо, с което може да бъде сравнено. И нищо не би могло да се намери там, което да послужи на композитора за образец, модел, сюжет или тема. Никой не знае, какво изразява музикалното творение, никой, дори и неговият автор, не би могъл да ни предаде с думи съдържанието му. То е за­гадка, която упорито отказва да издаде своята тайна. Всички обяснения, които се дават или биха могли да се дадат, засягат само формата — външните белези и особености на творението."

Ако се задълбочим още в същината на музи­калното творчество ще открием и други специфични елементи, които го отличават от другите изкуства. Докато при литературата и изобразителните изку­ства не е потребен всякога посредник — изпълнител, при музиката ние не можем да се приобщим към творбата, без такъв изпълнител. В случая, следова­телно, ние имаме една триполярност — един три­ъгълник : композитор, изпълнител и слушател. И колко много зависи от. тоя посредник! Какъв голям дял от своята собствена душа влага той в изпълнението. Колко колорит от неговия темперамент, от индиви­дуалността, от личното му отношение към пробле­мите на изкуството и живота. Има хора, които не могат да се сродят с мисълта, че във всеки удар върху клавиша на пианото, във всяко движение на лъка или докосване на пръста до струните, се пре­лива цялата същност на едно, човешко същество, не­говият духовен строеж, темперамент и всичко, което съставя неговото аз. Ако културата, темперамен­тът и ширината на емоциите ясно проличават при сценичната интерпретация, те не могат да избегнат и от вниманието на опитния слушател и тогава, ко­гато пръстите на човешката ръка произвеждат най-ирационалното от всички изкуства — токовото из­куство.

Въпреки, че много от видните и първи музи­канти са склонни да мислят, че в музикалното тво­рение няма друго, освен чиста музика, която не го­вори за нищо освен за себе си, все пак трябва да се допусне, че идеята, израз на която става музи­ката, се явява неминуемо като творческо начало. Идеята, разбира се, не се проумява с оня слой на нашето предметно съзнание, с който ние разреша­ваме всекидневните си грижи, а с един по-фин ин­струмент в нашия1 душевен живот, където музиката извършва своето преобразование и вътрешно чудо. Когато някой импресионист, критик на музиката се опита да изрази с думи своето музикално изживя­ване, той може да каже неща, които коренно се отличават от това, което ще каже друг, но все пак и двамата имат едно преживяване, което е еднакво в своята глъбина и което, по законите на психичния резонанс, настройва по един и същ начин душите на слушателите. Ако това е толкова ясно за музикал­ните творби като религиозната музика на Бах, пес­ните на Шуберт или симфониите на Бетонена, защо да не е вярно за всяко друго музикално творение? Дори и когато няма никаква замисъл или ясно опре­делена идея, чрез музиката, която възниква в душата на композитора, той изразява своята собствена на­гласа. Когато човек стане инструмент да отрази или превъплъти в себе си музиката, която е доловил от глъбините на вечната хармония, от напевите на при­родните сили, или от смяната на годишните времена, той постига това с необикновена леснина. Историче­ски спомени за отделните компонисти ни осведомя­ват, че Моцарт е писал своите композиции с голяма леснота. Той е чувал музиката направо в себе си и трябвало само малко усилие, за да я увековечи на .нотния лист.

Дали по-лесно, или по-трудно, но всеки компонист сваля на земята, за да ги въплъти в тоново изкуство, идеи от музиката на всемира. Това е дар за човека, защото по никакъв друг път той не може така лесно да се приобщи към света, в който музи­ката звучи непрестанно и в неизразима пълна хар­мония. Токовото изкуство, както всяко друго, е твор­ческа радост. При неговото осъществяване като му­зикална идея, както и при изпълнението му от вир­туоза, се изпитва висша наслада, която произлиза от това, че човешката душа идва в допир с световната хармония. Такава радост по-трудно могат да про­умеят грубо построените човешки същества, за които животът начева и спира тук на земята. Те са, които окачествяват повишената чувствителност на твор­ците за болезнена проява и считат хората на изку­ството за люде не от мира сего, към делата и живота на които те се отнасят с странно непросвете­но недоверие.



СИЛАТА НА МУЗИКАЛНОТО ВЪЗДЕЙСТВИЕ

По-горе споменахме, че в порядъка на света има нещо, което можем да наречем музикалност.. Тоя порядък дава на всяка деятелност хармоничен вид. Музиката, в най-широкия смисъл на думата, не е из­раз само на идеи чрез тонове, но тя е най-дълбоката и най-първичната форма на хармонията, която срещаме в живота. Древните са считали музиката като най-ярко отражение на съществуващия в живота ритъм. Те са искали да я определят едва ли не като познание за реда на всичко съществуващо — наука за хармо­ничните отношения във вселената. Началата, върху които почива музиката, са неизменни. Те са закони,, които съществуват в естеството на всички неща н които най-ярко усещаме чрез токовете. Човек може и трябва да се научи да живее музикално. Без тоя елемент, животът, както на отделния човек, така и на обществото, е нечовешки, лишен от всичко онова, което го прави привлекателен и достоен.

Спомням си, че бях прочел' следната правдива характеристика за народите, които обичат или не обичат музиката:

Историкът Поливи, чиято точност е призната, разказва, че от всичките аркадийски народи, тия които били незапознати с музиката, били смятани за най-жестоки. Той смело отдава тяхната жестокост и назадничавост на туй, че те не били запознати с това изкуство. Той напада силно един от първенците на тоя народ, който се осмелил да каже, че музиката била въведена между хората, само за да, ги обайва и развращава чрез особено вълшебство, като му.про­тивопоставя за пример останалите аркадийци, които; след като получили от своите законодатели уредби, годни да им вдъхват обич към музиката, се отличавали с кротките си нрави и голяма набожност. Той рисува най-ласкателната картина на празниците, ко­гато аркадийската младеж, още от детинство приучена към това, е пяла религиозни химни в чест на бо­говете на отечествените юнаци и добавя: „Аз върша всичко това, за да накарам кинетите да обикнат му­зиката и да се заемат за изкуствата, които очовеча­ват народите. Това е едничкото средство, с което те биха могли да се откажат от своята жестокост."

Платон, дълго време преди това, признавал не­победимото влияние на музиката върху формата на управлението. Той не се побоял да каже, че при всяка промяна в изкуството, се явява и съответната про­мяна в държавното устройство. Добрият човек — казвал Платон — е едничкият истински музикант, защото създава съвършена хармония и то не с лира или друг инструмент, а с целокупността на своя живот."

Именит французин пише следното: „Още от незапомнени времена китайците са имали същите възгледи върху нравствената сила на музиката, както и гърците. Прочутият Конг Це, когото първите ми­сионери, в стремежа си да полатинчат всичко, са на­рекли Конфуциус — тоя Сократ на Китай, след като € изучил основно музиката (както е направил и Со­крат) е намерил в нея най-сигурното средство да преобрази обществените нрави и коренно да ги обнови. И той е мислил за музиката това, което Платон изразява няколко века след него, че музиката трябва да се счита като първа съставна част на възпита­нието и че нейната липса и упадък е най-сигурен белег за упадъка на царствата.

Конг-Це е бил запознат също с музиката к познавал дълбоко науките. В книгата Лам-Ю се казва, че философът веднъж свирил на кинг. Някакъв селянин, който минавал край вратата му се спрял да го послуша и развълнуван от хармонията що из­давали звучните трепети на инструмента, извикал:

„О, с какви велики работи трябва да е заета душата на тогова, който може да свири така!"

Прочутият китайски историк Пан-Ку твърди, че всички учения на свещените книги доказвали не­обходимостта от музикална наука, която поетите на­ричат ек на мъдростта, господарка и майка на добро­детелите. Писателите от всички векове й отдават мощта да вдъхва любов към добродетелите и да ги приучава да изпълняват своите длъжности. Искате ли — казва той — да узнаете, дали едно царство се добре управлява и дали нравите на неговите обита­тели са добри или лоши, изпитвайте, каква е музи­ката, що се свири там.

Казано е: Вред, дето срещнете мъдра мисъл, изразена чрез музикални думи, или когато в думите има мелодия и истински ритъм, там има и нещо дъл­боко и добро в самите думи.

Индуският писател Джинараджадаса казва, че музиката по един непонятен начин разкрива това, което сме ние самите. Тя е един синтез на възви­шени неща, които не могат да се определят, но който синтез зависи твърде много от нашата нравствена природа. Слушателите на музиката се познават по това, как я възприемат, а изпълнителите — как я изпълняват. Има хора, които могат, благодарение на музикалната си дарба, да станат забележителни из­пълнители, но те винаги ще изразяват своята вът­решна природа. Ако са груби, прости и непрефинени духовно, музиката, която ни дават, веднага ще по­каже това. Един ден; когато ще имаме идеални ор­кестри и идеални слушатели и самото вещество на стените ще ни предава по особен начин музиката, Това, което считаме за мъртво вещество, ще ни на­кара да чуем неговата музика. Навсякъде: в метала, в дървото е скрита музика, която ще прибави един нов елемент и едно ново, непознато качество на тона. Тогава ще ни стане ясно, какво е искал да каже Карлейл с думите: „Музиката е един вид неизговоримо слово, което ни води към границите на без­крайното и понякога ни дава възможност да надзърнем в него."

Нали всеки от нас, когато слуша истинска му­зика, усеща, че нейният ритъм и хармония организират собствените му мисли, чувства и творческа воля? Къде на друго място, освен в величието на една симфония, ние се убеждаваме в съществува­нето на онова, в което не могат да ни убедят ду­мите? Музиката е единствената стихия, която ни подсказва съществуването на Твореца.


Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей?
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Никол Данева
15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница