Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница10/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   22

ВЕЛИКАТА САМОТА

Има една истина, която хората научават най-късно — обикновено след като опитът натрупа достатъчно мъдрост, след като душата премине през огъня на много изпити. Това е истината, че всеки човек, макар и заобиколен от плеяда други, които нарича близки, остава все пак самичък. Ще се опи­таме да разясним смисъла на тая самота. Тя не е нито усамотеността на някои необщителни натури, нито пък оная трагична пустиня, която настъпва, след като ние скъсаме с ония от хората, с които сме общували. Тая самота е в дълбоко философ­ската истина, че всеки човек роден под слънцето, има своеобразна, единствена и неповторима духовна стилова особеност, която остава последна и непро­менена и тогава, когато всичко в живота е безвъз­вратно отминало.

Хората знаят, в същност, твърде малко от това, колко са понякога послушни на тая вътрешна на­гласа и как, в най-решителните моменти на живота си, слушат един тих шепот, който ги насочва към правилна от тяхно гледище постъпка.

Ние живеем заградени от шумния поток на катадневността и на околните се струва, че сме пре­лели цялото съдържание на нашето аз в него, че всякога ще ни следва това човешко шествие, което споделя в дадено време нашите възгледи, нашите тревоги и възторзи. Но, когато само за миг свър­нем по своя жизнен път, с желание да бъдем верни на себе си, тогава виждаме как около нас се установява едно безответно мълчание и колко са далече зората от нас, колко сме сами.

Всеки мислещ човек, който живее съзнателно и не само вегетира, ще изпита тая чудна, тайнствена самота, когато, освен ритъмът на собствения живот, не се вижда, нито се чува знак на нечия близост. В тая благодатна за духа и страшна за мимолетната съдба тишина, се изпитва „златото" на нашето аз, тогава се кали онова острие, което оставя ярка следа мрачния фон на небитието.

Ние сме заградени от близки, от приятели, род­нини, от същества, които ни са казвали, че нашият кивот е бил най-скъпото за тях, но, все пак, не по­срещаме ли сами лумналите вълни на радостта от творчеството, не усещаме ли сами парещата болка на скръбта, не посрещаме ли сами смъртта? Неоправ­дано е понякога усамотението в живота, но то често се явява като полезно тренираме за великите мигове, които ни очакват. Не е пълна, не е цялостна лич­ност оня, който никога не умее да бъде сам, и да преживее достойно една самота.

Понякога е крайно несправедливо и граничещо с невежество желанието да осъдим постъпката на някой човек, като я включим в мрежата и рамките на нашия живот. „Защо не постъпи така, или иначе?" — казваме за някого и го наричаме наивен, а дори глупав. Най-често ще чуете практично нагласени на­тури да осъждат „безумната" постъпка на някого, който е жертвувал всичко, за да остане верен на себе ек. Никой от тия празнодумци не се сеща, че тоя, когото съдят не е могъл да постъпи иначе» освен така. Ако постъпеше иначе, той нямаше да бъде същият, а някой друг човек. Та нали по де­лата ние познаваме хората? „Наивни бяха и си да­доха живота" — казват някои за тия, които според тях, са проявили ненужен и неоправдан идеализъм. Това е глупаво, защото тия, които са постъпили та­ка, са изхождали от друг свет, от други пориви. Те, може би, са чакали този рядък и опасен час, за да се изявят в него, за да започнат с него живота на своето безсмъртие! Не е ли съвършенство и истински подвиг, да чакаш такъв един момент, за да преодолееш в него низкото, плашливото, практичното и безлич­ното в човешката природа?

Ние ценим Левски, Ботев и другите-като тях, не защото практично целесъобразно и методично те като добри граждани, използуваха своето време и сили, а тъкмо затова, че те не постъпиха „умно" от гледи­щето на практичността на тогавашния конвенциона­лен морал. Тяхното отклонение от „правия път" до­веде до велики, исторически моменти и докара сво­бодата на един цял народ. Кой от тия безсмъртни вече образи, не е оставал страхотно сам, изоставен, заобиколен от пристъпите на отчаянието, от сенките на съмнението?

Между многото достойнства, може би, най-го­лямото е това, човек да остане верен на себе си, верен на своите идеали, макар на тях да се при­смива целият свят. В страшните мигове, когато е трябвало да се брани някоя такава ценност на ду­шата, са цъфнували най-прекрасните цветя в гради­ната на човешката история. Като почнете от най-голямата жертва, която се принесе с любов на Гол­гота и свършите с незнайния герой, който, самотен и изоставен от целия свят, отива през всички жертви към начертаната си цел, вие ще изброите ония хора, които са живели истински, не са станали тор на жи­вота, а негови светли и безсмъртни светила.

Ние, и без това, ще останем веднъж сами. Все ще ни настигне някога часът на великото изпитание. Не е ли хубаво понякога, и в малките случаи на са­мота, които ни предлага животът, да изпитваме своята сила и достойнството си на човешки същества?


ДУШАТА НА СПОМЕНИТЕ

Времето действува върху спомените така, както куполите на старите катедрали. Те се покриват с вехта, зеленикава обвивка, която увеличава тяхната стойност, защото обвива монументалността в призрач­ната тайна на преминалите десетилетия.

Мълчаливи, притаени в някой кът на нашето съзнание, живеят отминалите преживелици като стари накити или облекло, сдиплено в кован сандък и из­важдано на показ само в редки, тържествени дни. Миризма на вехто, но все пак омайваща, мистична миризма, ме обхващаше, когато моята майка отва­ряше капака на стария ковчег, където криеше, заедно с своето нявгашно руво, и своите никога не разка­зани спомени. Миризма на плодове, на сух босилек и на дрехи, които чакат докосването на една позната ръка, лъхваше оттам, а аз стоях смълчан и любо­питен като пред някакъв обряд.

Защо лицето на старата ми майка биваше вся­кога дълбоко замислено и със средоточеност, която проглежда в сумрака на изминатите години ? Какво виждаше тя там в диплите на това китно руво ? Не възкръсваха ли дните, годините и десетилетията ка преживяното й време с някаква нова сила и, тъкмо защото този стар ковчег отделяше от катадневния живот тия печално затихвали вещи, по тях се беше наслоило онова очарование и мълчалива сила, която утроява въздействието на събудения спомен.

Аз още чувам напевния дълбок шепот, с който тя оплакваше пред тоя отворен сандък своите далечни покойници, а понякога, върху строгото и на­жалено лице пробягваше отблясък, като че една да­лечна радостна минута се беше отразила от гладката повърхност на старинен емайл.

Още дете, аз не знаех що е спомен, но усещах, че в тия часове, из кования старинен ковчег на моята майка се пробуждаше нещо. прилично на мелодия, изплакала от стари, отдавна недокосвани струни. Те плачеха, но плачът им беше някакъв галещ, дори сладък плач в тая аура, напоена с миризмата на бавно засъхващи дюли, и нещо друго — неизразимо с думи, което обвиваше като ореол скръбната фигура на ста­рата ми майка.

Такова чувство човек изпитва и когато вземе в ръка отдавна четена книга. Колко по-живи са сега страниците, по редовете на които се плъзгал твоят взор. И не само буквите крият смисъла на тая книга, ео и нещо друго, оставено някога там и сега пробу­дено отново за нов приказен живот, за едно съно­видение.

Дълбока е тайната на спомените. Те — мъртъв­ците в сегашния момент—са безсмъртни в низата на годините, и както всяко безсмъртие, и те са очистени от онова, което е или бликаща радост, или остра резлива болка. Спомените — това са преповторено битие, като старини, които действуват с обвивката на времето, като куполи к а катедрали, върху които низата години са оставили своя белег.

Има дни, в които ти се струва, че животът е опразнен от копнежи и ти живееш в стихналата, безбурна атмосфера на безразличието. Но, отведнъж, а тебе се пробужда един недовършен живот — дре­мещ в обвивките на много отминали дни, като живо, тръпнещо чудо. Какво е това, което обвива сър­цето ти в топъл лъх, щом пробудиш някоя смълчана струна? Не е ли любов, която е чакала своето въз­кресение? Тия спомени приличат на повторното цъфване на дърветата, събудени от топлика на есенното слънце. Цветовете скоро умират в жестоките осланени нощи на есента, но спонтанната радост а копнежът към процъфтяване е дело на една несъкрушима любов към слънцето, изявена в една мимолетна красота.

Всекиму се е случвало да чуе неочаквано, в ня­кой смълчан час на денонощието, гласа на музика­лен инструмент, долитнал като трогателен поздрав. между равните удари на часовниковото махало. Въз­действието на никакъв концерт не може да се сравни с онова, което се случва, когато нечакан и изненад­ващ, промъкнал се през мрежата на етажите акорд на пияно, докосне твоя слух. Когато от естрадата на концертната зала се разнасят гласовете на рояла а мелодиите от пръстите на виртуоз изплитат въл­шебни дворци и се разливат като водопади, тогава човек е все пак подготвен. Слушателят е очаквал тая музика, подготвял се е за нея и нейните талази идат като приветствия от някакъв празник, за който са били свивани венци и са били обличани нови дреха. Неочакваното приветствие на акорда, политнал глухо и кротко до нас, прилича на поздрава, който ни из­праща забравен, потънал в лабиринта на живота приятел, и тоя акорд ни затрогва по-силно и по-неотразимо.

Същото нещо ние изпитваме и при внезапното пробуждане на някой спомен. Спомените. Колко са те непотребни от една страна, тъй като са отблясъци, на отдавна живели неща, но колко са те силни и неизбежни в живота ни и как могъщо оцветяват нашето сегашно битие. Спомените приличат на цвет­ните стъкла на някоя оранжерия, които с нищо не променят вещите, но ги потапят в своята отсянка в колорита си, в унилата си, или бликаща в радост тоналност. Спомените — това са пробуждането на сенки, които понякога се сгъстяват, вместват се в живота ни, добиват дори въплъщение и стават част от реалността на нашето настояще.. .

Ти седиш в партера на театъра. Има още пет­надесет минути до започване на представлението. В тия минути на очакване, човек става много чувстви­телен приемник. Състоянието на очакване разтваря широко пътищата до входовете на твоята душа. Хо­рата ти изглеждат свежи) нови, обвити с обаянието на мълчалив празник. Наблизо до тебе седи една дама. Тя е заметната с богата, разкошна кожа, която й придава тържествен вид. Ти поглеждаш съвсем случайно към нея, защото искаш да видиш, откъде идва тоя облак от пролетен лъх и срещаш погледа на две очи, които събуждат в тебе един задрямал свят. Колелото на твоята съдба се е за­въртяло на цял оборот, за да се нагласят събитията на живота ти така, както преди много години. Да­ден е един мълчалив сигнал и той повдига на крак една плеяда от притихнали спомени, които си смятал за мъртъвци. Те напускат своето небитие и те огра­ждат като стари познайници. През мрежата на да­лечни миражи гледаш познатите очи на непознатата, и обладан от някакво детско, несръчно и смутено състояние, ти кимаш глава и поздравляващ това лице, изплавало като късче синьо небе, след като ветровете на свирепи бури са раздухали мъглите и тежките облаци. Приличаш на турист, който се е лутал с часове сред непрогледната мътилка на мъ­глите и изведнъж е зърнал в пролуката на тия за­веси, сгряното от слънце планинско езеро и над него сияющ връх.

Дамата се усмихва н макар, че ти си напълно вече зрял човек, тя отговаря на твоя поздрав с от­давна познато и трогателно мило снизхождение. Ней­ните дълги копринени мигли се свеждат надолу, главата се обръща леко и профилът се изтънява като изваян от седеф върху тъмната и тежка теа­трална завеса.

Остават няколко минутки до започването на представлението. Завесата ще се отмахне, но в тоя миг в тебе се отмахва друга завеса и ти потъваш в прегръдките на един детски, смешен спомен, но без­крайно чист и очарователен, който превръща това чуждо, мълчаливо същество в скъпоценен бисер.

Върху куполите на един храм има вече от зе­леникавата наслойка на времето. Десетилетия са оставили там своите следи, но тъкмо за това той става по-ценен, по-прекрасен и сраснал с обстанов­ката и душите на тия, които го познават. Знае ли тази дама, така чужда сега, колко е било скъпо нейното съществувание и с какво вълшебство е било оградено мястото, където е стъпвал нейният крак ? Някога, всяка сутрин, при появата на слънцето, едно малко сърце е поздравлявало деня в нейно име.. Един чист детски копнеж е считал нейното появя­ване като най-вълшебния и мълчалив празник и мислите му са я следвали като бели гълъби в всички часове на денонощието. О, ако тя знаеше това, си­гурно в полумрака на театралния салон би протег­нала своята бяла ръка и с лека горест би прошеп­нала някаква мъничка дума на благодарност.

Но, в този свет на условности, където госпо­дар е още хладната отчужденост на хората, никой не благодари за мислите, за чувствата и за невиди­мата сила, която по незнайни пътища ни носи всич­ката радост и безименните възторзи на нашия жи­вот. Едно пространство — хладно и безответно ка­то нощ в пустинята—отделя хората един от друг.. . .

Малкото босоного момче стои до една чужда порта из прашната си махала и заедно с другите мом­чета, си прави цигара от царевични власинки. Това е едно от махленските момчета, което трябва да на­прави всичко, което правят другите немирници от махлата. Това момче с кремава рубашка, съшита по руски, запалва лют дивата цигара, свита в дебела хар­тия и пуща големи кълба дим, който пари на езика. Отведнаж някой застава зад него и кротко се до­косва до рамото му. „Е, ти значи пушиш цигари?" — прозвънтява един сладостен укор. „Това си е моя работа!" — отговаря момчето гордо. „Не, ти не бива д г правиш това!" — звънти оня тих гласец и пред босоногия хлапак се изправя младо, с светещи, усмихнати очи момиче, в които трепка нежна за­гриженост. Косите й лежат като коприна, а от устата, заедно с златния звън на думите, излиза омайващото очарование на усмивка. Тя е тъничка, височка с си­ва рокля и черна престилка. Ръцете й приличат на две бели лилии. С една от тях тя помилва бу­зата на малкия хлапак и повтаря: „Ти не бива да пушиш цигара. Ти си толкова малък".

На мястото, където се докосва ръката на моми­чето, върху зачервената буза, остава нещо безкрайно хубаво. Може би, такова е усещането за блажен­ство у светите люде, което ние не познаваме.

Минават дни, седмици. Редят се времената на годината, малкият не знае какво се е случило с него, но той вече винаги минава от там, край тая врата, ко­гато го пратят на бакалина, или където и да е. Всички пътища минават от там, от това незабравимо място. Той вече ляга и става в омаята на това съновидение и всичко, което прави, прави го така, като че до не­го стои високо, тънко като тръстика онова момиче и гледа с искрящите си усмихнати очи.

През един предобед на пролетта, когато слън­цето залива в топлите си блясъци света и когато овошките цъфтят, тя вълшебницата е при отворения прозорец, а долу на улицата стоят двама млади хора и приказват с нея, а разговорът им се залива с чести смехове. Момичето се усмихва пак като тогава, но тая усмивка сега изпълва малкото сърце на хлапака с нещо огромно, непреодолимо, което трябва да се изрази или с плач, или с гняв. Кой знае защо, но на другия ден малкият хлапак хвърля с голямо оже­сточение един голям камък върху дъските на ста­рата сива ограда, която изгърмява и се олюлява силно,

Какво бе онова, което оживя в сърцето на босоногото момче с руската кремава рубашка? При събуждането си, то си каза, че и днес ще мине край дървената ограда, ще завие ъгъла и ще погледне уж случайно към широкия прозорец. Когато си ляга, момчето вижда в тъмните ъгли на бащината си къща белия образ на едно човешко същество, което се от­деля като вълшебна, бяла сянка от всичко останало, Когато сънува разговора при сивите дъски на ограда­та, момчето чува тракането на бисерни зрънца, ведно с мекия звън на капката, която зънка под стрехата в дъждовната пролетна нощ.

Когато издига хвърчилото си, момчето мисли, че тя го наблюдава. Заради нея той вече про­сти на немирниците, които го закачаха, заради нея поправи къщата на косовете в градинката и когато си удареше босия крак, то стискаше кървавата рана и не издаваше нито една въздишка. Само едно той не направи. Той не престана да си прави цигари от вестник и царевични реси, защото се надяваше, че неговата упоритост ще й хареса и може би тя пак ще приближи и ще му каже като на равен с нея човек: „О ти не бива да правиш това!"

Ако тя само знаеше, какво можеше да направя това дете за нея! Защо не го извика някога на пътя ? Нали щеше да види пламналите бузи и ако малко по-внимателно се вслушаше, тя щеше да чуе и мал­кото сърце под кремавата руска рубашка. Момчето може да иде само на планината, макар че у дома щеше да стане истинска тревога. И когато щяха строго да го мъмрят за това, то щеше да търпи с наслада укорите.

Изминаха години. По косата на това момче има вече бели цветове, но това човешко сърце е неразгадано и чудно. Как можа то да трепне така, както някога в тоя театрален салон, срещайки погледа, който някога събуди най-голямата и най-сладката болка.

Човекът в партера на театъра може да рече: Имаше в живота ми някога една приказка, създа­дена от Вас", но той нищо не продума и остана да гледа пиесата.

Куполите на една стара катедрала са вече об­ложени с зеленикавия окис на годините, но в ней­ното каменно тяло — докоснати от ръката на живо човешко същество—звучат акордите на стария орган н тяхното тържествено възхождане към мълчаливите сводове, увлича сърцето както тогава, когато те за пръв път прозвучаха в тоя купол. Още по-ценна, по-омайваща е тая стара катедрала, защо събудените спомени всякога са по-могъщи и от самото настояще. Един човек, сред множеството на замлъкналия партер, чува отново звъна на оня детски гласец в сърдието си и му се струва, че никакво време не е протекло, че той е още дете с кремава, ушита по руски рубашка, босоного, пламнало в слънцето на топлата утрина. Заслужаваше да се победи хладната конвенционалност и сухото тържество на тоя миг в театралния салон, да се докоснат две ръце и сър­дечно, безкрайно искрено да си благодарят за тия неоценявани от никоя борса неща, от каквито е изтъкан животът ни. Може би, и небето щеше да се усмихне на тоя поздрав, когато душата на мъртвия до преди миг спомен щеше да поздрави две живи човешки души. Душата на спомените! Наистина, те са живи, за­булени във воала на времето същества, които идат при нас тогава, когато ветровете разгонят мъглите и в тях просияе лъчезарното видение на един отминал ден, час, или минута. Не би ли се разцъфтял отново оня цвят в душата ни, ако ние бихме го облъхнали с малко топлина? Не е ли споменът един незавър­шен миг в нашия живот, една недоизпята мелодия на някой слънчев ден? Не са ли тия бушуващи спо­мени заприщени води, които напират да разбият бен­товете и да бликнат надолу по пътищата към морето? Един само знак, едно преломяване на условността и животът, прекъснатият живот би продължил след едно възкресение. Тази прекрасна, мълчалива дама би дала своята топла длан в ръката на оня човек и би подарила, макар мигновен живот, на една приказка, която живее в света бездомна, невъплътена и чакаща своя ден.

За годините, за сивите коси и за тая комична конвенционалност, сърцето не мисли. За копнежа тези години се превръщат в мигове, а хилядолетията се мерят с времето . от един изгрев до един залез. Ние не познаваме тая тайна, но има сърца, които чакат в вековете, пробуждането на техния час! ...

Защо подценяваме спомените, когато те могат да ни променят напълно? Защо се отнасяме с пре­небрежение към тия огромни извори, които напират в кае и чакат мъдростта да ги регулира и да ги включи в съзнателни сили на настоящия ни живот?

Полезно е да не живеем с спомените си, за­щото те: понякога, са в конфликт с нашето настояще и не ни принадлежат, но ние сме властни да ги пре­върнем на помощни и живи фактори на своя живот, като отприщим заключените им сили и като ги до-изживеем по някакъв начин. Спомените са като отлитнали души, с които ние идваме в общение. Те са безсмъртни, както всичко в света.

Спомените са душите на преживените неща, които отлитат в други светове, без да изчезват, тъй като общият живот на вселената и духа е под знака на безсмъртието.

Театърът свършва. Отива си публиката, отива си и дамата от партера. Едно човешко сърце е преизпълнено с любов Как се всели толкова без­мерна обич в това малко сърце?

Лекият облак на пролетен аромат бавно из­чезва от мястото, където седеше дамата с усмих­натите очи, Партерът е празен. От него последен излиза един човек и не се познава. Когато седна на този стол, той бе с посивяващи вече коси, а си отиде едно малко момче, с трепет в сърцето си, какъвто имаше тогава, когато носеше кремава руска рубашка. В сърцето, като в старинна кате­драла, по куполите на която има зеленикав отенък, сега отново прозвучаха пасторалните мелодии на органа. Те са все така могъщо свежи, безкрайни в копнежа си, издигащи се към небето, както тогава, когато за първи път ги събуди ръката на музиканта.

Една бяла птица е пробудена Тя размаха криле и направи да прозвънят едни забравени струни.

Дали момчето утре, при изгрева на слънцето, не ще мине край оная отдавна напусната къща с си­вата разкривена ограда, за да усети вълшебството на един отдавна излетял миг?


СКИТНИКЪТ ЕВРЕИН

Понятието французин не е свързано с някоя антропологична или морфологична особеност. Това понятие изразява, преди всичко, една психология, една особеност в духовната структура на човека. Като кажат французин, преди всичко, ние си пред­ставяме човек с едни или други привички, със спе­цифична отзивчивост към дадени феномени в жи­вота, облика на един темперамент, един жест, един поглед. Французин — това понятие крие в себе си отношението на човека към свободата, към граждан­ските права, «към темпа на живота, към жената и културата. Тия качества на французина са най-очебийни, най-съществени при неговото определяне, за­щото за някой друг човек, който не е французин, ние казваме „прилича на французин", стига той да проявява черти и отношения, характерни за повечето представители на тая нация.

По този път ние се убеждаваме, че народите се оформяват, преди всичко, духовно, а после биоло­гически, тъй като ние вярваме, че биологичното оформяване е един вторичен процес, един материа­лизиран израз на дадена идейност.

Ако е вярно, че шията на жирафа е станала дълга затова, защото той трябва, поради липса на други възможности, да си взема храната от високо, защо да не е вярно това, че еднаквите отношения на дадена група хора, еднаквите психологични и нравствени виждания да не създадат един специ­фичен тип? Ние твърдим, че в тоя свят, преди всичко, се оформява идейната, а после материалната структура. Една сграда е израз на една идея. Ние никога не, се съгласяваме, че идеята за масите, стре­межът на линиите и съчетанието на плоскостите са родили идеята, след като сградата е била построена. Щом всяко нещо в света е плод на хрумване, щом всяка форма е въплъщение и израз на някаква ми­съл или чувство, ние ще се приобщим към схваща­нето, че и телесната структура е плод на едно пър­вично психологично оформяване.

Като мислим така, трябва да приемем, че вър­ху лицето на земята не живеят различни биологич­но - морфологични прототипове, а различни психо­логии и различни качествени варианти на духа. По­гледнете лицето на един китаец или японец. Почти нищо не може да доловите от тая неподвижна маска, от тия студени безответни очи. Ще каже някой, че този образ е създател на азиатската психология. Не, азиатската психология, азиатската затвореност и без­ответност е създала тая маска. Не може да не се промени лицето на един човек, който дебне света зад преграда, който има двойствен живот, протекъл не през възторга към света, а през един битов фа­натизъм, който не величае живота, а смъртта.

От това гледище е смешно и безсмислено, ко­гато казваме за един народ, че е такъв или инакъв и че няма други индивиди, които му приличат. На­против, с французите си приличат всички хора по земята, които носят техните качества, техните отно­шения към живота, макар да нямат тая историческа н народностна съдба, която има човекът, роден в Франция. На българина приличат всички хора, които имат качествата на нашия народ. Друг е въпросът, как един народ чрез взаимодействие, чрез някаква странна психологична индукция, създава общи ка­чества. По такъв начин само се обяснява необясни­мата на пръв поглед симпатия, която имаме към един или друг народ. Познавам една жена, която цял живот изказва съжаление, че не се е родила англичанка. Сама тя не знае защо, но мисли, че би било най-добре за нея да бъде родена между англичаните. Не веднъж в своите наблюдения, дори върху северни типове, съм срещал истински турци. И в говора, и в държането, и във вкусовете личи турчинът с всичките му подробности.

Евреинът, за когото ще стане дума по-долу, не е само човек на познатия бездомен народ, а една пси­хология, която много често се среща и у тия, ко­ито са били против евреите.

Ще се опитам да изложа някои наблюдения върху тоя странен скитник, тръгнал с неспокойни стъпки по лицето на земята близо преди двадесет столетия.

Една световна писателка казва: „Не е лесно да си евреин". В това кратко изречение е загатнат много­вековния трагизъм на една съдба — отражение на трагизма на цял един народ.

Още в първите години на своето осъзнаване като човек, в душата на евреина се вмъква едно мъ­чително недоверие към средата, която го заобикаля, една плахост, заради отношенията на другите към него и една необикновена мисловна изостреност, която се превръща на оръжие срещу всички, с които идва той в досег. Скитник от незапомнени времена, той —най-непостижимият метафизик в историята—става същевременно господар на златото. Сред тая мъчи­телна двойственост протича животът на оня, който пази съкровено заветите от Синай, страха от грьмотевицата на Йехова и бляскавия метал в своята каса. Метафизик по начало, философ по принуда, с изо­стрен ум и подвижност, евреинът се бори с всекиго и с себе си, за да придобие самочувството, че пре­възхожда другите — нещо, което съставя единстве­ната му утеха.

Евреинът е скитник. Той няма земя и отдавна е забравил насладата от земята — тази първична, стихийна и проста наслада в живота, която дава пръстта. Животът му протича далеч от диханията на земята, промените в годината и някак градски, книжно и затворено. Той няма родна пръст, из която да черпи сокове и утеха и затова животът му, макар и понякога стихийно богат, е все пак трагически безутешен.

Надарен с необикновена наблюдателност и възприемчивост, той може да сътвори едно произведе­ние с най-голямо майсторство, може да възсъздаде една действителност с реЦка художествена пълнота, но това произведение всякога е лишено от интимен лъх, от простата и жизнена топлина на своето.

Голям философ, евреинът е праотец на мета­физиката. Той е създал философията на абстракт­ното, музиката на дълбоката тъга, безнадежността на загубения рай и науката за космоса.

В всички разкази, романи и есета, Стефан Цвайг, един необикновено дълбок философ, се чувствува докосването на един голям талант до един чужд проблем. Той пише за Магелан, за Фуше, за Мария Антоанета, за Стюарт. Във всички тия творби той е художествено, човешки, философски приближен до проблемите, той е в лабиринта на причините, в хао­тичната трудност на анализа, но все пак, не трепти с тях, не чувствува топлината им, не смесва собстве­ното си дихание с тяхното, защото му са чужди. Ако Стефан Цвайг, тоя най-класически пример, беше роден в свой свят, в своя земя и пишеше за нея, усетил лъха от просмуканата в нея кръв на де­дите си, той би писал, може би, по-малко аналитично, по-просто, но с по-голяма топлота. Неговият огромен талант, при изобилната му историческа интуиция, силата \ на неговото вникване, маскират това, което липсва — сливане на собственото сърце с трепета на задачата, която е взел в ръцете си.

Сега Стефан Цвайг е покойник. Не е известна още причината за неговата кончина. Много е вероятно, той да е загинал, докосвайки се за първи път до един проблем, който силно го засегнал — съд­бата на неговия собствен народ.

Евреите донесоха в света монотеизма — най-дълбокото откровение в религията, която трябваше да подготви света за идването на най-голямото благо­вестие — любовта, донесена от човешкия и Боже­ствен син.

Но тъкмо на това място започва еврейският тра­гизъм. Той — избраният народ—на който Бог говори на Синай чрез пророка му, не прие своя син, за­щото не позна учението Му, неговия тих зов и любовта, която донесоха Неговите кротки стъпки. Отрицанието стигна до край. То се вгнезди в собствената му съдба, която го съпътствува като хладна, плаха сянка, като плач за нещо велико и загубено, като ридание заради фанатическия грях на прадедите, които отхвърлиха протегнатата ръка на небето.

„Не е лесно да си евреин". Не е лесно да но­сиш вкоренено в душата си вечното съмнение и не­доверие. Не е лесно да имаш причина и преграда, която да ти пречи да приемеш Христа, но не тоя каноническия, измисления Христос, но живият — уте­хата и приобщаването към най-могъщата и най-вели­чавата мистерия на душата.

Заговорете с някой евреин за Исуса и ще се убедите, колко малко са направили двадесетте сто­летия на едно трагично и неспокойно скитничество. Заприказвайте и ще ни стане ясно, че тая душа труд­но се облъхва от чувството за величие, божестве­ност и утеха, която носи Той с своето просто, но величаво слово, а ще се спре и ще се препъне в факта, как се е родил Христос, може ли човек да се роди от дева, може ли да се нарече някой Син Божи ?

Религиозните евреи вярват, че е възможно да се хвърлят трите момци в огнената пещ и да не из­горят, както е казано в книгата на Данаила, вярват, че е възможно да е паднала манна от небето, вяр­ват, че когато Мойсей е хвърлил тоягата, тя е ста­нала змия, вярват, че когато ударил с жезъла се скалата, тя е пуснала вода, вярват, че водите на Червеното море са се разтворили, за да избягат от фараоновите колесници, но не вярват, че е възможно в утробата на една жена, която не е познала мъж, да се зароди един живот.

Ако това последното, за непосветените в ду­ховните мистерии, изглежда невероятно и неприем­ливо, защото е в противоречие с законите на при­родата, не са ли по-преди изказаните неща. също в противоречие с тая природа, с законите на биоло­гията, с закона за всемирната гравитация и с всичко, което съставлява съвременното научно познание?

Един прост верующ човек, лишен от дарбата да анализира и умува, ще проумее в сърцето си, си, че ако допуснем, че за Бога е всичко възможно, възможно е и това. Ако не се съгласяваш с едно, ти не вярваш в Бога. По-честно е да се наредиш при невярващите, а не да се наричаш верующ, да се държиш фанатично за един Бог, на когото ти отри­чаш неограничените възможности, следователно, и Неговата божественост.

Като казваме това, ние нямаме за цел да отде­лим народите един от друг по тяхната вяра. Евреи има и между християнските народи, защото поня­тието евреин е една философия, едно светоотношение, едно човешко качество, защото между евреите има и такива, които обичат Христа и са по-близо до Него.

Евреинът се бои от Бога. Това е първата зна­чителна крачка, но това не е целият път за една вя­ра. Мистичният страх пред Божеството е вродена в душата на всеки човек, но страхът още не прибли­жава до Бога. Онова, което ни приближава до Бога, това е любовта.

По начало, за евреите, Христос не е от най-могъщите, защото виждат живота Му залян в най-големи човешки страдания. У тях, представата за месия не се покрива с това голямо, драговолно и широко страдание, понесено от Христа, заради без­мерната Му любов към хората. Преди двадесет сто­летия, те очакваха един могъщ, един царствен месия, който да покори другите народи и да дойде непо­бедим, за да възцари избрания народ и да донесе със себе си гърма от Йехова, от който да потреперят враговете. А какво видяха те? Един благ Галилеянин, с кротката стъпка на гълъб, който ги учеше да дадат едната от двете ризи, да обърнат другата страна, като ги ударят по едната и да възлюбят Бога с цялото си сърце и душа.

Паскал казва: „Помогни ми Боже мой, да въз­приемам винаги с еднаква и неизменна душа всички промени и премеждия, защото не знаем да искаме, защото аз не мога да пожелая едно, а не друго не­що без предубеждение и без да бъда отговорен за последиците, които мъдростта Ти справедливо таи от мене. Господи, аз знам, че знам само едно: до­бро е да те следвам и лошо е да те оскърбявам. Вън от това, аз не знам, кое от нещата е добро и кое е лошо. Не знам, кое е благотворно за мен — здравето или болестта, богатството или бедността. Това различие превишава силите на човеци и ангели и е скрито в тайните на Твоята промисъл, която почитам и не търся да разбулвам".

Тръгнал скиталец от преди двадесет столетия, измъчван от съмнения и обиди, евреинът не обича страданията, най-важно, не търси в тях някакво скри­то благо и някаква възможност за възход а ду­шата си. Той гледа на всяко страдание като Божие наказание, като израз на Божия гняв, който винаги той чува зад гърба си. Понякога в съзнанието му Бог е пречка за изживяване на всички блага, за­щото го плаши с своето всемогъщество.

Самочувството, че са избран народ, кара евреите да бъдат взискателни към Бога, да мислят, че Той трябва да има към тях специално отношение. Дори в Свещеното Писание — най-великата книга през всички векове—те често напомнят на Бога за обеща­нията, които Той е дал пред избрания народ, като никъде не споменават за обещанията, които тоя на­род е дал към Бога.

Противно на това паническо бягане от страданията, ще приведем вярата на едно самоотвержено отношение към тях, изразена пак у Паскаля — тоя най-фанатизиран християнин от всички мислители.. Ето неговите думи:

„Отстрани от мене, Господи, скръбта по соб­ствените ми страдания, която себелюбието може да ми навее, и по световните неща, които не стават наспроти влечението на сърцето ми, но вложи в мене скръб подобаваща на Твоята. Нека страданията ми укротят гнева Ти. Направи от тях оръдие за моето спасение и обръщане. Нека жадувам -отсега здраве и живот, само за да работя и живея за тебе, със Тебе и във Тебе. Не прося от Тебе ни здраве, ни болест ни живот, ни смърт; разполагай Ти сам с здравето и болестта ми, с живота и смъртта ми; за Твоя слава, за мое спасение и за полза на светиите и църквата Ти, от която се надявам да стана част с Твое благоволение. Ти единствен знаеш, какво ми е потребно: Ти си върховният господар; прави ка­квото искаш, дай ми, вземи ми, но подчини волята ми на Твоята к нека бъда аз готов да приема в съвършено и смирено покорство и свята всеотдайност повелите на Твоята вечна промисъл и нека по­срещам с еднакво благоговение всичко, що иде от Тебе."

При подобно едно разглеждане на въпросите, човек би помислил, че всички християни носят във себе си качествата на едно съвършенство. Напротив, днес християнските народи се отличават с множество жестоки прояви. Прикрити зад облика на циви­лизацията, се извършват жестокости, които по своя ръст надхвърлят ония, които прославиха азиатските сатрапи. Целият живот на Запада, с малки изклю­чения, се развива под знака на тая жестокост, с която ние се отнасяме, както към животните, така и към себеподобните. Във името на фантастични прин­ципи и формули станаха изстъпления, достойни да покрият с срам лицето на цялото съвременно чове­чество.

В това отношение, евреинът стои по-високо» Кой знае заради какви подбуди, но той се бои от греха и не убива. Ако прегледаме световната стати­стика, ще се убедим, че най-малко податливи на же­стокост са евреите. Проливането на кръв за тях е най-тежкото престъпление и днес трябва да приемем парадокса, че в това отношение те са по-близо до Христа от Неговите последователи.

Скитник, както в буквален, така и в преносен смисъл, евреинът е култивирал един космополитизъм в политическото си верую и една своеобразна метафизичност в философските си схващания. Еврейският космополитизъм, обаче, не винаги е свободен от спе­цифично оцветяване. Във всички случаи и при най-свободния полет на мисълта, те са около своя закон. около своята Библия и около своята неготовност да извършат кървав грях. Религията у тях е съдба. Тя не стои като заглавка на живота им, или само като вероизповедна отлика от другите религии, но като огромна, непреодолима сила, като атмосфера, в която са потопени и която те дишат непрестанно. Еврей­ската религия е тяхната история и обратно — еврей­ската история е едно с религията им. Те се държат за тая религия като за гигантски кораб, който ги води през океаните и никога не го напускат — дори и тогава, когато той е наблизо до блестящи слън­чеви брегове, до които се отива със малко риск, със няколко само свободни движения на разума и сърцето.

Да изпълниш закона е лесно, а да постигнеш любовта е потребно дори да нарушиш закона. Зако­нът изисква послушание, разум и сдържаност, а лю­бовта — смелост, риск и себеотричане. Евреинът се бои от риска, който предлага любовта. По-добре на палубата на тоя грамаден, мрачен и изпитан кораб в а закона, който се рее от хилядолетия по безбреж­ната шир на океаните, отколкото върху несигурната малка ладия на подвига. Това е бил и си остава принципът на еврейската психология в широкото болшинство на тоя народ.

Една основна грешка, която тоя народ трябва да коригира, е схващането му за „избрания народ*. Наистина, Израил е избраният народ, но под Израил не се разбира прокудената маса на световното еврейство. Израил — това са хора, безразлично от коя нация, които са приели любовта като начало на жи­вота и са готови да станат едно с Тоя, Който по­каза пътя за неговото възкресение. Израил днес не е народът, който се рее по всички меридиани с тъж­ния зов на своето „кол нидре", или плаче при Йерусалимската стена, а ония прокудени човешки души, които признават един нов закон, по-голям от скрижалите на Синай и който закон повелява: „Да възлюбиш ближния си като себе си."

С право някой евреин би ни запитал, има ли та­къв народ по земята, приел повелята на тая любов? С право ще му се отговори, че го няма събран на едно място, но има човеци, пръснати по цялото земно кълбо, за които Христос казва: „Вие се солта на земята."

В новия Израил на любовта, може да живее един гренландец, един евреин, един китаец, европеец, или австралиец.

Доловил с будната си душа безплътния, един­ния Бог на силите, евреинът го е загатнал н в своята наука — разпростряна в вечността на времето и пространството. Тая наука е опит да се обхване универсалността, защото безпределът в мисълта е стихията на еврейския мислител. Приятел на златото и земните наслади от една страна, углъбен някак тъжно в стихията на непостижимото, която му се внушава от всемогъществото на Йехова, евреинът живее еднакво интензивно и в двата свята — кон­кретния и абстрактния. Първия той съзерцава не естетически, а само от гледище на силните усещания, а втория като някаква неизбежна гигантска същина, из която най-голямото постижение е музиката. Затова е възможно да живеят паралелно: богатството на Родшилд, ловкостта на Дизраели, с песните на Хайне и музикалните копнежи на Менделсон; фанатизмът на равините, с необхватната мистика на Спиноза, борсата в Чикаго, с релативния принцип и космогонията на Айнщайн.

Презрял света, който го измъчва, евреинът не го представа изобразително и пластично. Еврейският гений се е отвърнал от художественото постижение в триизмерната конкретност. Затова те са най-малко художници, а най-много музиканти. В религиозните им музикални мотиви, оцветени с елементи на ориента, тая тяхна музика стига до истински плач.

За какво плаче избраният народ? Какво е за­губил, след като има всичко ? Защо голямата писа­телка казва: „Не е лесно да си евреин?"

Това, което дири скиталецът с своите неспо­койни стъпки, е до него и във него. Нека раздере той старата дреха на фанатизма, да отвърне очи от мрачната стена на сълзите и да потърси слънцето.

Разтворете обятията си, деца на новия Израил и приемете не другиго, а собствения си Бог, Оня, Който преди две хиляди години бе казал: „Ерусалиме, Ерусалиме, ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш проведените до тебе, колко пъти по­исках да събера твоите чада, както прибира кокошка пилците си под крилете си и не рачихте! Ето оставя се вам домът ваш пуст. Защото от нине няма да ме видите, докогато речете: Благословен, който иде във името Господне".

И днес някои гласове Го призовават: Ела Ти, Който се роди в пещерата. Ела Ти, Който донесе утеха на милиони — Тебе, Когото не познахме, за­щото беше облечен в проста дреха и ходеше бос. Ела Ти, Царят, Който донесе кротостта и милосър­дието като мечове за победа. Ела, Твоят щит е по-могъщ от тоя на Давида, защото любовта Ти побе­ждава по-силно от прашката на пастира, която срази филистимския гигант, а пред сиянието на Твоите кротки слова, Соломоновите мъдрости са малки трошици.

Ела Ти, Който преди да се родиш, ни пуска манна в пустинята, защото Бог, Който ни помагаше, ни обичаше и тъкмо тая любов Той въплъти в най-възлюбеното си дете.

Ела, защото любовта Ти е по-голяма от нашия грях. Въздигни ни като Мария от Магдал, отвори очите ни, както ги отвори на слепия, изгони ни от ка­менния храм на фанатизма и ни възкреси като Лазара.

Тогава чак ще спрат неспокойните стъпки на трагическия скиталец по света и ще проиграе сър­цето му като юнец, защото чрез Него и чрез Него­вата любов и жертва, пръснатият нявгашен Израил ще славослови с псалтир, цимбали и китара Великия баща на света.

1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   ...   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница