Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Мярката за величието, както всяка мярка, има релативна стойност. Не би било това така, ако хората имаха отворени очите си за истинското величие, което има своите корени в духа на живота, но тъй като мярката за него е отдавна изгубена, ние сме прину­дени да приемем и да живеем с мярката, която на­лага заобикалящата ни действителност.

Творецът е създал душата на човека — най-лъчезарния брилянт—и го хвърлил в калта, за да го познаят ония, които успеят да премахнат временната му обвивка. Който успее да умие в ручеите на жи­вота тая кал, той ще зърне блясъка на истинското величие. Иначе, всичко ще бъде кал и пустота — тая кал и тая пустош, в която хората живеят и тровят своите дни и нощи.

Както сме слепи за величието и безсмъртната красота на душата си, така сме слепи и за величието на всичко друго в живота, тъй като ние винаги имаме пред очи измамните ценности на преходното, а истин­ското величие остава скрито зад тях.

Често, ние биваме алармирани от величието на някоя наложена личност, около която измамата е работила дълго и упорито, за да ни я представи та­кава, каквато тя не е, за да подтикне податливата ни към внушение природа, да я приемем едва ли не за божество. Вгледайте се в всички исторически епохи и вие ще видите, как отделни народи, материци и цялото човечество дори, са ставали жертва на таки­ва измамни величия, въздигнати и наложени от множеството, което никога не преценява по вътрешна стойност, а само по своите емоции.

Може да се случи някога, за конкретните цели на дадена епоха, в която интересите на множе­ството са фокусирани в дадена точка, някоя личност да стане техен изразител и с това да спечели дове­рието на масите. Малко по-малко тая личност при­добива легендарна стойност, както чрез ефекта на словото, така и с ореола на необикновеност, с която множеството я обвива. От уста на уста, от ден на ден, „значението", „изключителността" и „могъще­ството" на тая личност растат, както обема на тър­каляща се лавина и тая личност вече придобива облика на легенда. Достигне ли се дотам, трудно вече се намира сила, която да снеме „ореола" н та­къв човек може да стане господар на съдбините не само на цели народи, но и на цели континенти.

Това е толкова често явление в историята, че понякога човек се замисля, дали съдбата на някои народи не допуска произволите на мнимите величия да се развият безпрепятствено дотогава, докато чрез горчевината, разочарованието те получат своя мъчи­телен урок ? Всякога, когато множеството е приемало волята и действията на едно лице, като абсолютни ценности, всякога епохата е изпитвала горчиво разо­чарование. Захласнати в мнимия чар на такова вели­чие, хората забравят вечните закони на развитието, които са порядък на целия всемир, като ги заменят с някакви смешни к безплодни приумици, повтаряни до безкрайност, до омерзение.

Хубаво е, когато можем да ценим, да зачитаме и възхваляваме делата и идеите на дадена личност. Това показва, че ние имаме обич към човека, знаем да ценим неговите постижения, но при тоя пиетет, никога не трябва да забравяме вечните истини и вся­кога да бъдем смели и да съпоставяме делата на тая личност, с великите закони на духа. Има една мъ­дрост, която не може да бъде надмината от ничия друга мъдрост. Има една любов, която ни води към безкрайната, безответна любов, с която ние трябва да сравняваме всяко наше деяние. Ние не бива да допуснем ничия лична воля, амбиция или честолюбие да се превърне в кумир за хиляди и милиони чо­вешки същества, защото катастрофата, която следва от всяко човешко идолопоклонство, е голяма.

Величието е хипноз. То се приема безрезервно и безкритично от бликналите емоции на тълпите и се превръща на идол. Повърхностното съзнание на колектива го приема като упойка. Безкритичните маси се забавляват с него, устройват си празници, дори възвръщат към живот, както това беше в една Европейска държава, езическия култ. Идеите на ве­личието, се превръщат в фанатизъм, жестовете му в неповторима красота.

Величието може да изрече глупост, но зад тая глупост се търси дълбочината, епохалността и неповто­римостта' на изреченото. Волята на това величие не се подава на критика, не се анализира, не се подлага ни на кай-малка преоценка. Тя е абсолютна.

В аналите на историята срещаме много ясни примери за такива личности, които по някакъв не­обясним начин грабват съдбините на цели народи. Заслепени в блясъка на първата им слава, хората не дръзват да изрекат нито слово срещу тях, дори-и тогава, когато те правят явно гибелни стъпки.

Безброй са примерите, когато заслеплението в величието ни показва и най-обикновените постъпки като дълбокообмислени. Ще бъде излишно да се ди­рят те в спомените и аналите на човешкото минало. Ще приведем само епохалните пасажи от безсмърт­ния роман на Лев Толстой „Война и мир", където епохата около 1812 година, както и героите около тая епоха, са дадени честно, безпристрастно, лишени от историческа заинтересованост, а само оцветени с прозрението и поетическо - философската атмосфера, около безсмъртния творец от „Ясна поляна".

Толстой казва следните думи за Наполеона и съ­битията непосредствено след изоставянето на Москва:

„Помислил би човек, че в тоя поход на французкото бягство, когато французите правеха всичко, което могат, за да се погубят: когато ни в едно движение на тая тълпа, като захванеш от заобика­лянето по Калужкия път и до бягството на начал­ниците на армията, нямаше ни най-малкият смисъл — помислил би човек, че в тоя период на похода е невъзможно вече за историците да оставят действията на масите на волята на един човек. Но не! Цели грамади книги са изписали историците за тоя поход и навсякъде описват разпоредбите на Наполеона и дълбокомислените му планове — маневрите, които ръководеха войските и гениалните разпоредби на маршалите му.

Отстъпването от Малоярославец тогава, когато му дават път в плодородната страна и когато му е отворен успореден път, по който отпосле го пре­следва Кутузов, непотребното отстъпление по разо­рен път, ни се обяснява по разни дълбокомислени съображения. По също такива дълбокомислени съо­бражения ни се описва отстъпването от Смоленск на Орша. После ни се описва неговото геройство при Красное, дето уж се готви да даде битка и сам я командува, като се разхожда с брезова тояга и казва: — Стига съм вече бил император, сега е време да бъда генерал! — И без да се гледа на това, вед­нага след туй бяга по-нататък, като оставя на произ­вола на съдбата разнебитените части на армията, които се намират назад.

После ни описват величието на душата на мар­шалите, а особено на Ней — величието на душата му се състояло в това, че след едно обикаляне ноще из леса, минали Днепър без знамена, без артилерия и достигнали до Орша без девет десети части от войската си.

И най-после, последното заминаване на великия император от геройската армия ни се представя от историците като нещо велико и гениално. Даже тая последна стъпка на бягство, която на обикновен език се нарича последна степен на подлост, и от която учат да се срамува всяко дете, и тая постъпка ка исторически език се оправдава.

А когато стана вече невъзможно да се изпъват толкова еластичните нишки на историческите разсъ­ждения, когато действието е явно противно на това, което цялото човечество нарича добро и даже спра­ведливо, у историците се явява спасителното понятие на величие. Величието сякаш изключва възможността за мярка между добро и зло. За великия няма лошо. Няма ужас, за който можеш да обвиниш то-сова, който е велик.

— Това е величествено (с'еst grand) — казваха историците и тогава няма вече ни добро, ни лошо, а има „grand!" и „не grand!" — лошо. Grand по тех­ните понятия е свойствено на някакви особени жи­вотни, които те наричат герои. И Наполеон, който бяга у дома си в топъл кожух, не само от зашива­щите другари, но (по негово мнение) от хората, които той бе завел там, чувствува que c’est grand и ду­шата му е спокойна.

Има само една крачка от величественото до смешното (той вижда нещо величествено у себе си) — казва той. И в продължение на 59 години целият свят повтаря: „Величествено! Велико!" Наполеон Ве­лики. Има само една крачка от величественото до смешното.

И никому не иде на ума, че признаването на величието, което не може да се мери с мярката на доброто и лошото, е само признаване на своята ни­щожност и неизмерима дребнавост.

За нас мярката, която ни е дал Христос за доброто и лошото няма неизмеримо нещо. И няма величие там, дето няма простота, доброта и правда."

Не е нашата цел да правим анализ на живота, идеите, войните и завоеванията на Наполеона. Все­общо е убеждението, че тоя, който заграби идеите на великата френска революция, който покори по-голямата част от Европа, нахълта в Африка и се зае да завладее Русия, беше движен, или по-право воен­ният му „гений" бе движен от една безкрайна суета, щестлавие и грандомания. Непрекъснато съзерцаващ своето „величие", влюбен в всеки свой жест, Напо­леон не показа на нито едно място една чиста от тия елементи постъпка. Той навсякъде позира, об­граден с ореола на величието, без нито капка от ония добродетели, който правят човека, наистина, велик.

Какво е Наполеон ? Какво са преди и след него величията на историята? Някакви оръдия на съдбовността, чрез които един световен разум наказва или награждава човешкия род. Величията от истори­ческата сцена подлежат да бъдат поставени на пре­ценка, защото във вътрешния дълбок смисъл на науката за човека и неговия развой, велик е само оня, който допринася за развитието, както на отделния човек, така и на обществата и народите, но развитие в смисъл на усъвършенствуване. Няма величие без любов към човека, а в постъпките и подбудите на много исторически величия, тая любов липсва, следо­вателно, делата им са шум, буря к нищета. Не само Наполеон, когото случайно взехме за пример, е от ония, сметката на които спрямо народите е много задължена. Има хиляди като него и тяхната проява е възможна само при сляпото доверие, което хората имат към водачите. Катастрофите, които „величията" носят на човечеството, произлизат от една страна от това, че една група хора застават зад тия величия, подържат ги, алармират света с тяхната слава и с цел да уредят своето материално благополучие, а от друга страна, че широките човешки маси забравят, че никога човешкото щастие, както на отделната личност, така и на множеството, не може да зависи от волята на произволно човешко същество, което не иде в името на любовта към човека.

Има основни неотменими истини, които ние не познаваме и затова попадаме в мрежите на различна заблуди. Ако се яви човек — самозван, изникнал като внезапен бурен в човешкото семейство и изяви пре­тенции, че е дошъл да оправи света, тоя човек не­пременно носи катастрофа. Тая катастрофа е неми­нуема, защото намерението на един човек, изявено-по такъв начин, противоречи с основните принципи на живота, с хилядолетния опит, според който „опра­вянето" е процес на вътрешно прераждане, работа в съзнанието, а не само външна манифестация, макар и тя да бъде проведена в всичките отрасли на кул­турния и стопански живот. Стара истина е, че его­измът, алчността, властолюбието, вмъкнати като ба­цил в дадена общност, неминуемо ще разядат ней­ните устои и ще настъпи разрив. Величията в пано­рамата на историята, които, за да постигнат едно благо, са превръщали в пустини цели държави и континенти, са все от тоя род славолюбци, които си отиват с големи прегрешения спрямо човечеството.

Не само в историята на политическия живот имаме такива величия. Те се срещат и в науката, изкуството и всякъде. Като стари безлистни дънери, останали отдавна без соковете на живота, стърчат те и пречат ка светлината да докосне младите жиз­нени фиданки. Те са камъкът на препъването по пътя 'към освобождение на човечеството, съблазън за въз» ходещите генерации и препятствия за развитието. Но те винаги биват преодолявани, защото и след най-страшните бури и съсипии, човешкият дух намира пътища за своя подем.

Погледнете нашето време. Не бяха ли цели на­роди в хипнотичната власт на такива величия, които изхабиха цяла епоха в пози и в една химерна егои­стична блъсканица да създадат нов ред за живота, затривайки всички ценности на човешкия дух, убийци на културата и на човешките надежди? Човечеството чакаше изтръпвало да чуе най-после две думи от това обещавано ново, но вместо това, получаваше разочарования, гинеше в развалини и гледаше, как демонът на отрицанието шествува над материка, който се смята утроба на цялата човешка култура и цивилизация.

И ние понесохме последствията от това наше бездействие и вкусихме от плодовете на световната мъка. Ние присъединихме своя вик към безумния рев на беснеещата тълпа, която приемаше, аплодираше и възглавяваше най-отживели и най-варварски неща, в ръководни принципи на живота.

Ние, съвременните и културни хора, съдейству­вахме за унижението и безчовечното отнасяне към едни народи, за сметка на други и с оглед на лично благополучие. Затова ние бяхме наранени, за да познаем нещо от мъката на тия, за облекчението на които ние нищо не направихме.

В света има една правда, която никога не може да бъде пренебрегната, има едно равновесие, което не може да бъде нарушено. По невидими пътища се възстановява световният порядък, като „долините" се изпълват с пръстта на „хълмовете". Също като водата, която намира свои пътища, за да установи едно ниво, така и правдата намира свои пътища, за да възстанови своя нарушен закон. И тая правда, придвижена от закона, за който Великият учител в вековете Христос казва, че няма „рязка да премине", иде над света, за да подготви пътя на любовта. Тя е по-силна от меч, по-стихийна от огъня, по-упорита от водите. Тя не държи сметка за величията, които ние сме избрали и поставили като идоли в нашия живот. Тя е абсолютна и без оглед на преходните ценности, на които се покланяме. Тая правда е по един и същ начин строга и взискателна. Тя еднакво наказва и еднакво възнаграждава както цезарите, така и сетните бедняци, защото мярката при нея е абсолютна, божествена мярка, която мери делата на хората, не по измамния външен ефект, а „в дух и истина".

Затова полезно е и е мъдро, ако ние можем да гледаме в арената на живота, и да мерим вели­чията, не с релативната мярка на емоциите, а с мярката на истината.

Мярката да бъде мярка на мъдрост. Величието да бъде проява на великодушие и обич към човека.

Славата да бъде слава на проявена любов към ближния.
СТРАХЪТ

Ние бихме се затруднили твърде много, ако поискаме да намерим едно друго изживяване у чо­века, което да има повече форми и преобразования, повече неуловими варианти и по-тънка структура от страха. Ние едва ли подозираме, че на всяка стъпка в нашия живот ни придружават милиони страхове, които сме направили част от нашето битие, слели сме се почти с тях и сме ги пуснали в живота, си така, както пускаме близките, приятелите ек и всичка ония, с които неусетно протича нашето съществувание.

В ритъма на нашата катадневност, както вдиш­ването и издишването, ние се съприкосновяваме с положителни и отрицателни елементи. Ако анализи­раме положителните, ще се уверим, че те са безстрашие, т. е. някаква форма на любовта, а отрица­телните — някакви форми на страха, чийто праро­дител е егоизмът.

Преди да навлезем малко повече в лабиринта на това сложно чувство, ще припомним, че настоя­щият опит си е поставил скромната задача да осветли, и то отчасти само, това сложно чувство, което е вампир за човечеството, а не да порицае тия, които го носят, защото ще стане ясно за всички, че няма същество, родено под слънцето, което да не познава страха в някоя от милионите негови претворби.

Страхът е най-променливото, най-грубото и най-недоброкачествено усещане, чиято форма е хамелион. Той е богат с образи и с една неподражаема крия, която някога го показва за добродетел или за доблест, а други път — дори за храброст. Като праотрицател на всичко, той е баща на милиони злини, които не бихме могли да изброим. Страхът събира в себе си всички отрицания и всички рожби на тъм­нината. От полюс и контраст, той става черен облак, който заличава напълно панорамата на живота ни — всеки кът и всяка цъфнала красота.

Като чувство, страхът има своите степени и гами. Природата го е допуснала в човека 'най-първо като регулатор за предпазливост до степен, до която той, наистина, е полезен, защото предпазливостта е дете на разума. Съвсем немислимо би било разви­тието на който и да е жив организъм от царството, на живата природа, ако той не познаваше елемен­тарния страх, очертаващ рамките на предпазливостта, Тогава в живота, под знака на безогледното небла­горазумие, биха ставали ежеминутни катастрофа, предизвикани от безразсъдността и липсата на еле­ментарно чувство за наближаващата опасност.

В тия рамки страхът, който носи името пред­пазливост, е полезно чувство. То е съвсем в реда на нещата и правилната му постановка в мрежата на нашето подсъзнание и будно съзнание, е признак за една съвсем хармонична постановка на вътрешния живот. Когато, обаче, това естествено чувство на ре­гулатор порасте в неподозирани размери, когато то плъзне в душевния живот като отрова, заливаща цялата ни деятелност, когато измести ред други по­лезни, благородни и алтруистични чувства, то запри­личва на някаква ракова тъкан, която заграбва чу­жди права и гълта тяхната храна, докато уморя окончателно полезните клетки на организма.

Да видим, какво представят, най-напред, така наречените автозараждащи се страхове, най-типични от които са страхът от самотата и страхът от тъм­нината.

Страхът от самотата е характерен за хора без богат вътрешен живот и без изясненост за могъще­ството на духа. Това са хората, които желаят непре­къснато да получат знаци от външната действител­ност. Те имат нужда да преработват само външни белези — сигнали, долитнали от външния свят. Без тях те са в паника, защото остават сами, а самотата предлага едно вътрешно вглеждане, с което те не са приятели. Абсолютната самота е състояние, в което се губи психологическата ориентираност. В абсолют­ната самота, когато тя не е придружена с други опасности, например, диви зверове в планината, пу­стинята и пр., се поражда страх от самата нея. Как човек може да остане сам ? Какво ще прави ? С кого ще разговаря ? Ще почне той да си спомня за своето минало, ще почне да се вглежда в качествата на своите постъпки, а, може, би, ще види колко е ма­лък, ненужен или несправедлив в голяма част от извършените неща. Самотата ще почне да разкрива бавно полето на едно вътрешно съществувание, на един реален, мисловен, емоционален и някакъв при­чинен свят, от който досега не е имало никакви ука­зания и който се явява почти неочаквана .изненада за съществото, чието битие е протичало земно, шумно н повърхностно.

„Аз не обичам да оставам сам, защото почвам да мисля" — казваше един мой познат.

„Но ти никога ли не мислиш?" — запитах го.

„Мисля, но за конкретни неща и за такива, които ми трябват в живота, но когато остана сам, нещо ми налага да мисля и за друго — за себе си, а аз не обичам това."

Ето, страхът от самотата в неговия първичен: вид, защото има и друг страх от самотата, в който съществуват и външни внушения. Има много деца, които се боят да останат насаме, защото майките кли други техни близки са им разказвали, че в све­та, съществуват вампири, духове, привидения, и че понякога сенките на умрелите могат да ни посетят в самотата.

Страхът от самотата е трагизмът на личното безсилие, което ние маскираме в присъствието на други хора, от които черпим примери, с които се забавляваме и забравяме. Самотата е условие за сил­ните, опознали се вътрешно човеци, за вярващите в провидението и надземните сили, за хората, които чакат гласа на едно вътрешно сбъдновение. Самотата е условие за себеанализ, който себеанализ извършват малцина хора, придобили вече безстрашието да се спускат като водолази в длъбините на своето аз..

Страхът от тъмнината е една варианта и едно преповторение от поменатия по-горе страх. Най-яр­ките н съществени елементи за изграждане отноше­ние към света и живота, са нашите зрителни впе­чатления. Човек възприема с зрителните си органи цялото световно многообразие и по такъв начин из­работва опора за своя дух в физическия свят. Обра­ните, които падат върху зрителната мрежа на окото ш, предизвикват дразнения в съзнанието и ние от­деляме голяма част от будното си внимание за пре­работка на тия дразнения, което и съставя същ­ността на виждането. Когато сме на съвсем тъмно-място, ние вече нямаме тая ориентировка и част от енергията на нашето съзнание остава без контакт с външните дразнители. Тая енергия или мисловна сила се намира в един безформен свят, който не може да се съзерцава зрително, поради което се насочва към аза, който е от ирационално естество, а винаги ирационалното ни плаши, тъй като то не е практика на живота, не е част от нашето конкретно битие.

В тъмното ние всякога очакваме появата на образи н тъй като те липсват, ние стоим на грани­цата на съществуванието и несъществуванието, свик­нали да считаме, че съществува само онова, което има образ, получен чрез окото.

Същото може да се каже и за слуховите въз­приятия, щом като се отзовем при абсолютна и не­обятна тишина, напуснали характерните шумове на града и обстановката, сред която живеем.

Общо казаното по-горе е вярно и за всички възприятия, тъй като нашето съзнание е привикнало само чрез тях да усеща и познава света.

Следователно, на първо време, ние можем да направим, по отношение на тия автозараждащи .се страхове, следното заключение: те са продукт на една психологична изненада, произлязла от обстоятел­ството, че ние лишаваме своето съзнание от външни дразнители, оставяме свободна енергията му, която се насочва към глъбините на себето, което себе е от ирационалното, а не от триизмерното битие. Тая из­ненада, това потъване в безформения и лишен от всякакви други дразнители свят, освобождава нашата нервна система от деятелност, предизвиква промени в нейния ритъм (защото всяка работа е ритъм) и ние имаме усещане, което наричаме страх.

Къде е егоизмът в тоя страх, тъй като в ка­чалото казахме, че всеки страх е егоизъм ? Какво ще стане с нас? — Ето неговата първопричина. При всяка неориентираност, ние се боим за своята съдба. Какво ще стане с нас в самотата или в тъмнината ? Основ­ният стимул за себеопазване, който някои наричат инстинкт, се намесва и тука и мълчаливо протестира, лишен от опората на тия белези на външния свят, с които той се чувствува привързан.

Ние бихме могли да включим изказаните до тук мисли и в една друга форма, която не се отличава по същество от изложеното по-горе. Автозараждащите се страхове могат да имат и следния кратък изказ: „Страх от неизвестното."

Неизвестното е голям фактор в нашия живот. То ни тормози най-много и тъй като е огромно, тъмно, неизбродно и несъизмеримо, то ни плаши. Един известен неприятел е по-малко опасен, отколкото един неизвестен. Една известна вече болест е по-малък фантом, от една неизвестна. Един известен край е по-малко мъчителен, отколкото неизвестния. Има хора, които стигат до болезнено и мъчително състояние от това, че може да им се случи нещо неизвестно. То може да бъде това, онова, нещо трето, четвърто и хиляди други неща. Тая неопределеност и множественост на неизвестното, държи съзнанието в мъчителен страх, освобождението от който може да дойде само при настъпването на една истинска, физическа, реална беда или опасност.

Опората в времето и пространството е също освобождение от автозараждащите се страхове, за­щото, макар и условни, течението на времето и ко­ординирането в пространството са неща, с които нашето съзнание е сродено за през цял живот.

Една от най-главните причини за страха от смъртта е не изключително мисълта за небитието, която е погрешна в своята основа, колкото неизвест­ността, тайната около нея. Нека хвърлим поглед върху тоя първичен страх от смъртта, загнезден дълбоко във всяко живо същество.

От множеството наблюдения, правени върху страха от смъртта у различни хора, с поразителна яснота сме се натъквали на случаи, които ни показ­ват, че най-безстрашни са хората, които обичат. На това място трябва да разясним смисъла на любещ, или влюбен човек. Последната дума не изяснява само случаите, когато съществува афинитет между две същества от противен пол, като разбира се, ние не изключваме и тоя случай. Напротив, като най-популярен, ние го поставяме на видно място. При това разглеждане, искаме да разширим това състояние на влюбеност, като включим в него приобщаването към. един идеал, към едно учение, към една истина, към една страна или народ и още други такива неща. Само при една голяма обич, която ангажира съще­ствено голяма част от съзнанието, дивият страх изчезва. Ако бихме могли да наредим хората по но-ходещата степен на тяхната влюбеност, на първо място по безстрашието си от смъртта ще бъде оня, който е на първо място в любовта. Любовта е чув­ството, което, само по себе си, отстранява смъртта. Тя я приема, защото я превъзхожда. Любовта, която граничи с безкрайното, е всемогъща сила, в която е потопено съзнанието на един човешки индивид н за такова съзнание, влязло в магичното силово поле нг една голяма любов, сенките на. смъртта остават без значение. Ние не трябва да си правим илюзии, че някога е възможно да се-победи смъртта без любов, Това е една истина, изказвана по хиляди начини н книгите и писанията от най-дълбока древност до наши дни и ще остане вярна през всички нескон­чаеми хилядолетия на живота.

Макар че сме отявлени привърженици на жи­вота, и никога за нищо в света, не бихме се съгла­сили, че бягането от него е полезен героизъм, все пак твърдим, че между готовите за смърт хора има само две категории: едните съвършено отчаяните а разнебитени човешки съществувания, лишени от най-малката вяра и упование, и другите — най-силните, най-светлите и най-любещите хора.

Тия, които винаги обичат да се съмняват, биха ни възразили, че и тук егоизмът играе значителна роля, тъй като в себепредаването на смъртта -по еди­нично или с любимия човек, взима участие и той. В световната литература има много класични случаи, които потвърждават, че готовите да умрат, безстраш­ните хора са хора, обладани от голяма любов към нещо. Трудно може да се намерят двама, които свър­зани със силна, пламенна обич, да не са готови да .умрат.

През една нощ, в качеството си на служебно лице, имах случая да наблюдавам, че най-безстраш­ните при едно въздушно нападение над града, бяха влюбените двойки. Те се движеха бавно, хванати под ръка и се отнасяха най-нехайно към опасността. На предупрежденията ми да се прибират в закрития, те отговаряха с насмешка, макар че наблизо имаше вече ранени хора. За мене беше ясно, че те, близо един до друг, бяха отстранили смъртта като елемент е живота си. Тогава разбрах за сетен път, че степента на любовното чувство се мери с степента на без­страшието от смъртта.

Ще бъде излишно да споменаваме имена от световната и наша история, които със своето безстрашие са създали безсмъртни епохи. В борбите з& свобода на народите, ведно с огромния дух на идей­ност и яснота, се е проявявало едно рядко безстрашие, без което са били невъзможни нито една от страниците на гордата човешка история. Обърнете очи към епохата на нашето възраждане и вие ще видите, преди всичко, хора на просветата и хора на безстрашието.