Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Един психологичен анализ ще ни покаже, че страхът, както и хуморът са форми на усещане, поро­дени от изненада. Ние се смеем, когато върху фона на обикновено протичащия живот, се случи нещо из­ненадващо, чуждо на околната среда. Също така ние се боим, когато върху гладкия фон на освободеното от зрителни възприятия съзнание, неочаквано се появи някакъв образ. Ако в съвсем тъмната стая, или в мрачно непрогледно поле неочаквано се появи обра­зът, бил той и на най-любимото същество, ти ще изпиташ необясним страх. Контрастът ще предизвика трепети в съзнанието, които ще видоизменят дото­гавашния ти ритъм. Ще настъпи смущение в кръвообръщението, ще се появят неочаквани явления в жлезите с вътрешни секреции, ще се яви побледняване, разтваряне на очите, треперене в крайниците и ред още смущения в физиологичните функции на организма, които заедно съставляват признаците на страха. Защо става това? Ако тия смущения в орга­низма са резултат на силна и внезапна изживелица от външен дразнител, пита се, защо се появява тая изживелица? Отговорът ще ни насочи пак към вро­деното себично чувство — към личния егоизъм.

Какво може да стане с нас? Ето подсъзнател­ният въпрос, който си задава всеки в такъв миг, за­щото всяка внезапна проява носи някаква заплаха за нашето съществувание.

Между многото животински навици, ние сме наследили и страха. Той лежи някъде в основата на земното ни битие и се проявява систематично като белег, че животинското у нас е още много будно. Липсата на страх е най-явният признак, че това жи­вотинско е изчезнало, за сметка на един друг госпо­дар на живота ни — духът. Ние не можем да си представим едно съвършено същество, изпълнено със страх. Ако се вгледаме в глъбините на ония каче­ства, които притежават хората, заслужили уважение или обожествяване, ще видим, че на първо място стои тяхното, в голяма степен, освобождение от страха. Би ли приел някой от вас един страхлив Христос, един страхлив Буда, един страхлив учител на човечеството, или един страхлив пророк?

Чрез анализ, ние идваме и до заключението, че на страх са податливи само ония, чиято нервна си­стема лесно се раздвижва от бързите и внезапни смени във външния свят. Такива натури обикновено никога не са се упражнявали в безстрашие. Те са зората, които обичат, преди всичко и над всичко, себе си. При създаването обстановката на страх, не­пременно взема участие и нашето възпламенено въо­бражение, което автоматично се стреми да запълни всички неизяснени неща със своеобразно съдържание. Да вземем следния пример: намирате се нощно време сам в непозната къща. Тъмно е. Няма никакви следи от нечий живот. Внезапно се почуква. С притиснато гърло вие питате „кой е?", но никой не отговаря. Сега започва същинският страх. Сигналът е дадеш Нервната система е вече възбудена, въображението — мобилизирано. Дали това не е почукване, с което _Се пели да бъде отворена вратата, и да се промъкне някакъв злодей? Дали разбойници не се опитват да извършат нападение? Най-после, не е ли това някой блуждаещ дух ? Дали в тая къща няма привидения ?

В родната ми къща се случиха много неща, които, действително, в ония революционни времена биха могли да бъдат извор на страхове, защото една шепа самонадеяни хора дръзнаха да се борят срещу една империя, но нито една от тия опасности не е създала такива неописуеми страхове, колкото въобра­жението на моята покойна, сляпа баба.

Веднъж — разказваше майка ми — през една зима е паднал необикновено дебел сняг. Нашето градче е в планината и мекият му климат създава условия за огромни снеговалежи. През такава една зимна нощ навалява дебел сняг, който затрупва всичко и започва да се свлича от собственото си тегло по гладките, постлани с плочи покриви на къщите. По­койната ми майка спяла с няколко от децата сама в тъмната стая и чула, че нещо тъпо и глухо пада в двора. Баба ми, загубила отдавна контакт с външния свят, чула също тоя бумтеж и започнала да при­казва в тъмното:

„Спиш ли?"

„Не" — отговаря майка ми.

„Не чуваш ли какво става горе?"

„Да, чувам, че нещо пада в двора."

„Обират къщата!" — започнала да обяснява моята баба. — „Снощи си забравила да затвориш малката пътна врата. Вмъкнали са се разбойници, навръзват те сега всичката покъщнина в денкове и ги пускат от балкона.

В това време нова пряспа сняг пада с глух бумтеж и сковава в смъртен страх всички, които чули тия страшни думи в тъмнината на нощта. Всич­кото това заради въображението на една сляпа ста­рица. Не само този, но и други случаи са смразя­вали в смъртен ужас всички в тая къща, пак благо­дарение на едно извикан към създаване образ; въз­будено въображение.

Един, също така мъчителен и опасен със своите последици страх, е страхът от бедност, или както го наричат, страх за утрешния ден. Има, срещал съм такива човешки същества, които живеят в непре­късната тревога, как ще прекарат идващия ден. Ще имат ли да ядат, какво ще облекат, какво ще стане с децата, кой ще ги осигури, кой ще се грижи за ста­рините им и др. Такива хора превръщат живота си в робство за осигуряване, без да знаят великата истина, че законите, които регулират една човешка съдба, най-често не се съгласуват с нашите разпо­редби и предвиждания. В атмосферата на тоя страх от глад, от изнемогване се проявяват страшни, егои­стични нагони, ражда се алчността, мошеничеството и жестокостта. Тоя вид страх прави отделните чо­веци непоправими егоисти и изостря тяхната съобразителност до степен, която отрича правото на всяко друго съществувание. Има хиляди жертви по лицето на земята от пагубните последици на тоя страх. Хи­ляди самоубийци са завършвали живота си най-тра­гично, защото не са могли да си представят, как ще се живее в бедност и лишение. Техният личен и се­меен егоизъм не може да допусне слизане на по-долното стъпало в материалния живот, защото ця­лото им битие е било заангажирано в създаване на благосъстояние. Тия хора не са разбирали нищо за суетността на земното богатство и не са научили героизма на аристократичния дух, който героизъм позволява на човека да заживее при всички условия еднакво достойно, еднакво смислено. Има човешки, същества, които смятат, че е невъзможно съществу­ванието им без обстановката на параден блясък, която да подчертае личното им достойнство. Има други, животът на които пулсира заедно с ритъма на сделките. Тяхната кръв се движи по жилите в зависимост от банковите им операции и, ако някога тия сделки попаднат в неблагоприятен или безизхо­ден път, сърцето спира, кръвта замръзва и един живот загива върху разтворените страници на не­благоприятния баланс. На какво се дължи това? Психологията на тежкия банкер не е бохемство. Той не е от категорията на хората, възприели прекрасния евангелски принцип: Не се грижи за утрешния ден, стига на днешния ден неговата грижа. Не си губи живота в тия страхове, какво ще ядеш и какво ще пиеш. Виж криковете в полето — те са облечени по-хубаво от царя, а птиците небесни намират също своето препитание.

Ето, на това място ние се докоснахме до вя­рата. Вярата е огромна сила в човешката душа, която ни освобождава от страха. Има хора, които вярват в успеха на утрешния ден и заспиват спо­койни. Все ще дойде нещо, все някак ще се пре­живее, казват те и така живеят дълги години, може би, по-скромно от другите, но с по-малко тормоз, по-малко унижения и убийствен страх за утрешния ден. С непрекъснатия си страх за този утрешен ден, ние заразяваме околните и децата си и създаваме непо­носимата атмосфера на потиснатост, която е истин­ска отрова за живота. Познати са печалните и не­забравими случаи, когато някои родители, без да знаят, убиват крехкия живот на своите деца със своето отчаяние. Фалира някой търговец. Той пред­ставя пред своето семейство нещастието си в такива краски, с такъв страх и безнадеждност, че в скоро време децата побеляват, защото отчаянието се вмъква като разяждаща отрова в крехките им организми.

Колко е велик, и за съжаление, колко рядък е мълчаливият героизъм на човеците, които „започват наново". Няма по-симпатични и по-желани хора от Тия, които посрещат бодро и на крака материалните крахове, усмихват се на съдбата и започват отново. За човешкия род те са едно скъпо богатство. Те са солта и утехата на земния живот, защото го осми­слят със своя героизъм.

Една друга, доста чувствителна и етилизувана еманация на личния егоизъм, е страхът от болести и смърт. Има хора, които непрекъснато мислят, че са болни, или че ще се разболеят. Един бодеж в гръдния кош, който може да се премахне с няколко дълбоки вдишвания, те считат за начало на тубер­кулоза. Когато се изкашлят, те разглеждат слюнката си дали няма кръв. Ако са се ръкували с някой бо­лен, въпреки че са измили добре ръцете си, смятат, че все пак, по някакъв начин е попаднал у тях ня­какъв бацил и сега той тайно и коварно върши своята работа. Те се събуждат ноще, пипат челото си, за да проверят, дали са изпотени, мерят често своята 'температура и чукат върху гръдния си кош, без да разбират нищо от звуковете.

Ако можеше да се направи една безпристрастна, честна и анонимна анкета между хората, бихме се уверили, че туберкулозоманията е била гостенка на две трети от тях през младата им възраст. И колко е печален фактът, че там, където у нас, на­истина, има гнезда от зарази, не се хае, не се мисли дори да се направи поне една десета част от това, което промислюват псевдоболните.

Има други, които мислят, че всяка болест се предава по някакъв тайнствен начин върху човека и, ако зърнат нещо, те мислят, че го приемат върху себе си. Личният егоизъм и страхът за собствения живот създават у човека една слабост, една податливост, която може да направи човека ис­тински нещастник. Такъв човек проектира върху себе си всички човешки страдания и се счита арена на всички ужаси. Деветдесет на сто от нервните сму­щения в нашата епоха, са фантазии на хора, които, завладени от мисълта за себе си, попадат във водо­въртежа на един страх, който често им отравя жи­вота. Според един лекар, броят на такива хора е едно на десет от цялото човешко общество. Да се изброяват случаи и факти е ненужно. Всеки, който чете тия страници, ги е изпитвал в една или друга форма. Всеки човек, обаче, би могъл да предприеме нещо твърде съществено за своето лично освобо­ждение, защото зад плахите трепетни пластове на човешката душа, има огромни залежи от сили, които ние още не познаваме и никога почти не сме изпол­зували.

Един от много популярните страхове — стра­хът от смъртта, заслужава едно по-внимателно вгле­ждане. Тоя вид страх съдържа и крие у себе си три съставки. Преди всичко, страх от неизвестното, легнало зад смъртта като мълчалив океан, страх от мъченията, които предшествуват всяко умиране и най-после, страх от небитието. Страхът от неизвест­ността е от категорията на ония вътрешни страхове, породен от липса на опора в един непознат свят. Какъв ли ще бъде животът след смъртта — се питат вярващите в безсмъртието. Макар и свър­зани с такава вяра, те изпитват страх пред един неизвестен и необикновен порядък — порядъкът на безтелесния живот, където азът се лута в калейдоскопните сенки на едно съновидение. Дали не ще се повторят страданията от греховете и неправил­ните постъпки? Дали не ще се яви там — в отвъд­ния свят на духа—възмездието за сторените жесто­кости ?

Третият елемент в страха от смъртта, който е най-популярен за човеците, е страхът от небитието. Такъв страх изпитват тия, които живеят в едно грубо материалистическо състояние, опряло се изклю­чително върху биологичното начало и край на чо­вешкия живот. Една клетка се оплодява, развива се един ембрион, ражда се едно живо същество, което се оформя под напора на наследствените заложби и заобикалящата го среда. Тоя физико-химичен, био­логично - механистичен комплекс живее и после умира безвъзвратно и напълно, като цялото му битие: ми­сли, чувства, копнежи, идеи и любов се стопяват като леки облачета пара в мига, когато се разхлабят и изчезнат взаимните връзки на биологичното един­ство. С други думи, небитието поглъща живота и животът на индивида става небитие.

Тоя вид страх от смъртта съдържа нещо силно и животинско. Хората, които го притежават, се дър­жат с най-яки връзки с живота, убедени че изчезват в океана на несъществуванието, откъдето никой ни­кога не се връща. У различните хора степените от тоя страх на смъртта са различни. Ние вече споме­нахме на друго място, че тоя страх е в обратна за­висимост от степента на любов, която човек има към някакъв обект, защото няма друга сила, освен лю­бовта, която да се противопостави, с каквато и да е ефикасност срещу страха от смъртта.

Нашата екскурзия би била твърде дълга в огромното царство на идеи относно смъртта и без­смъртието. Ние бихме дали множество доказателства в подкрепа на идеята за безсмъртието в природата и живота, но това ще ни отклони от поставената тук задача. Ще си позволим само да отправим чи­тателя, ако тоя въпрос е събудил у него някакъв интерес, към есетата озаглавени „Човек, природа и Бог" - 1934 год. Там тия неща са разгледани по-обстойно. В общи линии ще кажем само, че съзна­нието на един вярващ в безсмъртието, както на целокупния живот, така и в отделния индивид, е осво­бодено в много по-голяма степен от страха пред смърт­та, отколкото съзнанието на такъв, който мисли, че не­говият живот е само мимолетно, дори безсмислено припламване на една искрица живот между двата брега на небитието. Ония хора, които живеят със съзнанието за вечното и непрекъснато сьществувание на душата, носят вярата, че животът трябва да се живее достойно и пълно, тъй като те приписват на тоя живо г определен план, сбъдновението на който план представя един процес, разстлан в неизбродните векове на космичния развой. Те са свързани с живота дотолкова, доколкото той им дива условия чрез своето многообразие, чрез изди­ганията и сливанията к най-после чрез страданията да калят своя дух, да поучават душата си и да при­добият опит. Ако се приобщим по-отблизо с ония случаи от живота край нас, когато е било проявено безстрашие, ще се уверим, че там е блясвал миг от увереност в безсмъртието. Героите, които умират фанатично за нещо, каквото и да е то, вярват, че делото им ще се продължи в техния подвиг. Те са били уверени, че бъдните поколения ще живеят с тяхната жертва и че нещо от тяхното съществувание ще остане и зад мрачните предели на смъртта. В животинското царство и в биологията няма подвизи. Подвигът е роден в царството на духа, където е превъзмогната тежката инерция на материята и където блести с неизразима красота животът на веч­ността.

Всички безстрашни хора в света, независимо за какво са пожертвували земното си съществувание, стега само да не е от страх пред живота, са гра­ждани на един отвъден висш свят, който не поз­наваме.

Неподозирано за много хора по широкия свят, страхът е пропълзял като злокачествена отрова в много големи размери, в най-причудливи и неузна­ваеми форми и е влязъл дълбоко в структурата на човешкото общежитие. Печалната картина на разру­шение и ужас, в която се потапя отвреме - навреме човечеството, е резултат пак на страха. Всички войни, революции, кървави стълкновения по лицето на зе­мята стават от страх. Както отделният човек се бои за своята съдба и за вида на утрешния ден, така и народите в лицето на своите пред сгазите ли: дър­жавници, министри, тръстове, компании и дружества,, се боят от някакъв въображаем разгром, в който ще рухнат техните предприятия, сметки, печалби и бла­годенствие.

В своята книга „Жозеф Фуше", видният све­товен писател Стефан Цвайг пише следното във връзка с една необикновена категория страх:

„Французките революционери не могат да бъ­дат обвинени в това, че са се опивали от кръв, а просто в това, че са си служили с несдържани из­рази: с единствената цел да възбуждат народа и да си доказват взаимно собствената си крайност, те са сторили безумието да създадат един кръвожаден речник, да повтарят лекомислено и непрестанно за предатели и ешафод. Когато по-късно народът опи­янен, почти побеснял от тая отровна заблуда, почва, наистина, да иска „енергични мерки", представяни му като необходими, водачите нямат смелост да се съпротивляват: за да не опровергаят своите заплаш­вания, те непременно ще трябва да гилотинират. Дей­ствията им почват да се съгласуват с безразсъдните им слова, при което започва страхотно надбягване; защото в тоя зов за народно благоволение, никой не иска да остане назад. По неумолимия закон на привличането, всяка екзекуция привлича нова: това, което отначало е било само игра с кръвожадни думи, става все по-неудържимо наддаване с човешки глава; не от удоволствие, не от страст, още по-малко от свирепа решителност са пожертвувани хиляди хора; напротив, те са скъпата жертва на слабостта, на по­литиците и партизаните, които не смеят да се про­тивопоставят на народа: тоест, те са пожертвувана от страхливост. Световната история не е, за жалост, както обикновено се представя, само история на чо­вешката смелост; тя е също така история на човеш­ката страхливост; политиката също не е, както искат безусловно да я представят, изкуство за ръководене общественото мнение, а е по-скоро раболепно прекло­нение на водачите пред създадени и насочени от самите тях обществени течения. Така се пораждат и войните: чрез игра с опасни думи, чрез възбуждане на националистически страсти; така се пораждат по­литическите престъпления; никой порок, никоя же­стокост не е проляла толкова кръв, колкото човеш­ката страхливост."

Има случаи, когато страхът съзнателно и мето­дично се насажда, както сред отделни съсловия на обществото, така и сред отделни народи. Чрез то­ва методично култивиране на определени страхове, каквито са страховете от нашествия, нахлувания, ограбвания и унищожения, се цели да се отгледа и запази за по-дълго време една целесъобразно под­брана омраза, често потребна за плановете и целите на известни среди и фактори в даден народ и даден исторически момент.

Не рядко, страхът се явява като подбудител за обявяване на войни, революции и други. В една специфична Форма той се явява и като стимул за открития в областта на науката и техниката. Стра­хът от въоръженията и техническата подготовка на неприятеля, карат народите да изобретяват бойни •средства, които да надвишават противниковата рушителна мощ, Биват впрегнати хиляди мозъци в ла­бораториите на заводите, където страхът на упра­вляващите инспиратори подтикват изобретателността :на техници, химици и всички хора на производител­ната и приложна мисъл. Хилядите бойни средства в нашето модерно време са рожба на страха.

Страхът, като особен вид психична възбуда, поражда особен род нервни токове, които в даде­ни случаи приличат на храброст. Бавно събира­щият се в нашето въображение страх, причинява крайно непоносимо състояние и човек се старае да (ГО прекъсне чрез рязко и силно реагираща психична вълна. В такъв случай, човек избухва, нахвърля се и проявява качества, които за един повърхностен наблюдател са израз на храброст и безстрашие. В същност, обаче, храбростта и безстрашието никога нямат алармистичен характер. Те са спокойни прояви,, в които не липсва методичност, вътрешна урегулираност и търпение. Котките и много други животни проявяват най-свирепите си инстинкти при най-голям страх. Те се нахвърлят, дращят хапят и произве­ждат невъобразима бъркотия около себе ек, за да могат в създадената хаотичност да избегнат някаква съзряна вече опасност. Доказателство за това е, че­те в първия момент, след като са сполучили да се освободят от неприятното положение, хукват в страшно и унизително бягство, което се явява като реак­ция от прикривания до тоя момент страх.

Разказваше ми един приятел, как веднъж през европейската война най-страхливият човек от ротата получил орден за храброст. Частта, в която се числял тоя човек, била уведомена, че в района пред дружината прониквали смели и опитни разузнавачи от противника, промъквали се пълзешком и се осве­домявали относно разположението на частите. Това станало причина неприятелската артилерия да на­нася големи поражения. Не веднъж са се явявали доброволци от нашите войници, с задача да претър­сят опасната зона между двете противникови линии., ео тия опити оставали винаги безрезултатни. Между войниците на ротата имало един, който за срам и присмех на всички, бил много страхлив. Когато е трябвало да премине през окопа — от единия до другия блиндиран пост —той се озъртал по няколко минути, вслушвал се, дали няма обстрелване и чак тогава 'прибягвал през рова. Това негово държание, което той не се старал и да прикрива, е било съ­щинско забавление за хората, които често се зали­вали в смях. Веднъж същият тоя войник, поради някаква лична и неотложна негова потреба, е тряб­вало да се отдели на стотина крачки от своите другари. За всяка сигурност, той носел с себе си и пушка, която при тръгването заредил с един патрон. Нещо повече— той е държал винаги пръста на спусъка. В това положение, той чул край себе си необикновено шумоление. Един внезапен страх го накарал да трепне, като издал при това и един не­човешки тревожен вик. От това трепване спусъкът бил дръпнат и се чул гръм. Един миг след туй, пред него застава един неприятелски войник с вдигнати нагоре ръце, който се предал. Работата станала така: неприятелските разузнавачи помислили, че са попад­нали в засада и като решили, че по-нататъшното съ­противление било безсмислено, решили да се преда­дат. Пленникът на случайния герой, може би, скоро щял да се окопити, но чули гърма, нашите войници веднага се притекли и заловили отдавна търсените разузнавачи. Войникът Х. У. получил орден за храброст.

Приведеният по-горе пример е отлично доказа­телство, че страхът понякога взема физиономията на храброст. Това се случва тогава, когато индивидът бива обхванат от безизходност. Тоя, именно, страх е най-често стимул за стълкновения, сбивания, скан­дали и някои необикновени на вид н редки по „сме­лост" прояви.

Страхът у хората понякога е най-добрата почва за развитието на много обществени недъзи. Херберт Касон — един много интересен и практичен автор — в своята книга „Успех и жизнерадост", казва на едно място, че гангстерството в Америка е резултат от страха, който имат големите богаташи. Ако, казва той, нито един от богатите хора в Америка не обръ­щаше внимание на заплашителните писма, които пра­щат гангстерите, разбойничеството скоро щеше да изчезне от сцената.

Като изследваме, доколкото това може да ни се удаде, структурата на страха, ще се убедим, че, все пак, една от най-големите негови компоненти си става неизвестността. Тая пуста и безответна бездна на необозримото, неочакваното и неопределеното бу­ди странни и неизследоваеми чувства, които ни за­владяват. Чрез запитвания, след преминали обща опасности, каквито бяха въздушните нападения, успях да се осведомя за видовете страх, които в такива случаи неминуемо обхващат хората. Всички се опла­кваха от някаква неизвестност, от това убийствено чакане, затворено между изстрелите на оръдията, между трясъка на експлозиите, в тия студени, на­ситени с неизвестност интервали от време, през които „може да се случи нещо". Струва ми се, че бяха крайно искрени хората, когато сравняваха страха от смъртта, със страха от тая неизвестност. Да седиш безпомощен, безучастен и без никаква инициатива,, обладан напълно от неизвестност, е състояние, което трудно се понася.

Един друг вид страх, който обзема хората с много голяма сила, това е страхът от природните стихии: земетресения, наводнения и други, Страхът от природните стихии има в основата си разколеба­ване на вярата в устойчивостта на природните за­кони. Ние живеем в някаква увереност, че сме „стъпила на здраво". Земята, върху която живеем, е сигурна, небето е вечният покровителствен купол, а това, което става между земята и небето, е част от изпи­таните и мъдри закони на света.

Природните стихии навяват един специфичен, пълен с вътрешен пиетет страх. Причините за тия стихии, обикновено, идват от далеко. Те са огромни, неуловими и скрити. Свръхземното се намесва като господар на видимата природа, и човек чувствува себе си като печална играчка з ръцете на бушува­щите сили. Онова, което сме считали за непромен­ливо, се подава и се колебае. Най-интересно в тоя случай е това, че животните имат необикновено вярно предусещане за настъпващите бедствия, почват да реват, да проявяват безпокойство, неща, които допълват картината на общия ужас, обхванал всички хора» Друг един от много мъчителните комплекси на страха — на това многолико чудовище и бич на чо­вечеството—е един страх, който съединен със суеве­рието, създава един подвижен и мъчителен вътре­шен живот. Не са малко хората, които се боят от лош час, от лоша среща, от лошо начало, от лошо число, и от лош край. Може да има нещо вярно за просветените духовно хора, но за суеверно страхли­вите, тия неща са само причина, за да станат те играчка на страха. Такива хора са лишени от въз­можността да изживяват самостойно, чисто и несму­щавани от никого, нито радостите, които им пред­лага животът, нито дори и скръбта. Ако тръгнат някъде с най-възторжени чувства и, ако при изли­зане от вратата, срещнат някой неприятен човек, за когото мислят, че коси нещастия, те веднага се по­криват с сивата сянка на една мъка и техните по­нататъшни впечатления се люлеят плахо и бледно, като фата - моргана. Часове, дни, понякога седмици, а други път цели месеци те живеят в хладната сянка на някакъв страх,, от който мъчно се освобождават. Както има хора, които желаят да дразнят раните си, за да видят, дали са още живи, така има и други, които обичат да човъркат душевните рани на страха, за да изпитват техния мъчителен болеж.

Страх се поражда между хората на земята и тога­ва, когато те са свързани с някакви чувства. Между влюбените и полово увлечените най-често властвуващата сила е егоизмът. Тоя егоизъм понякога стига до тирания. Всеки влюбен, колкото и безстрашен да е, когато е сигурен във верността на другия, става унизително подозрителен и страхлив, когато загуби тая вяра. Подозрителността и страхът идват от не­разбирането на един основен закон, че всеки остава там, където му е най-добре и където намира най-подходяща храна за душата си. Ако чрез дебнене, заплахи и насилие ние се опитваме да задържим себе си един човек, ние сме загубили играта Всяко насилие върху свободния подбор е глупост. Никой честен и честолюбив човек не трябва да до­пуска да живеят при него и около него от страх, или от съжаление. Ние трябва да сме доволни само тогава, когато ни обичат свободно и непринудено. Страхът, че другият може да ни напусне, произлиза от факта, че ние усещаме вече своята слабост, ние разбираме, че не сме в състояние да задържим при себе си тоя човек и нашият егоизъм започва да из­мисля инквизиторските средства на насилието. Има хора, които се ползуват с безгранична свобода, но живеят най-почтено, защото някаква любов ги свър­зва по-силно от всичко друго. Има и такива, които затворени в клетка, пак ще намерят начин да се освободят и да направят това, което са намислили» Колко често се срещат такива печални живи заключеници, които носят върху себе си безрадостното съществувание, защото са принудени с веригите на някакво насилие, да участвуват в един живот, който им е чужд до болка.

От всички тъмни вампири, които душат чо­века и народите, единствено страхът е оня, който съз­дава най-ужасните последици. Тоя бич парализира проявите на свободния живот и ограничава духа. Борбата срещу страха е равнозначна с борбата за освобождение на духа. Поставен като регулатор в праосновите на човешката природа, той не бива да се развива до пределите, които ще го направят пречка за развитието на тоя дух.

Страхът, които има най-много форми и най-неизследваеми нюанси, ни придружава в земното съ­ществувание, като една нерадостна сянка. Той по­казва своята убийствено нежелателна физиономия, тъкмо тогава,, когато искаш съзнанието ти да е чисто,! като огледалната повърхност на планинско езеро. По един необясним закон на човешката психика, който може да се н&рече закон на контрастите, в полето на нашето будно съзнание, паралелно с най-възви­шените и най-желани неща, излизат и такива, които идат от дъното на някакво мрачно подземие.

Ако се боиш от нечистите мисли, те ще дойдат в главата ти тогава, когато искаш да мислиш за че­стотата. Ако се боиш от някоя болест, ти ще я ви­ждаш навсякъде, ако се боиш от сиромашия, всяка кош ще сънуваш своето разорение, защото страхът е фокусиране. на вниманието върху нещо, което за­крива всички останали предмети.

В корена на почти всички неврози има страх. Да се изкорени едно състояние на потиснатост, е възможно само тогава, когато се отиде до корена, който непременно е някакъв страх. Човешката душа не може да бъде спокойна, ако з някоя от нейните гънки е вгнезден страхът. Тя трябва да го изхвърли. както организмът изхвърля чуждите неща.

Освобождението от страха е един величав про­грес в човешкото съзнание. Той е толкова съще­ствен за развитието, колкото е съществено важно освобождението от духовното невежество. Тормозът от робството на страха, може да се премахне със свет­лината на мъдрост — такава мъдрост, която про­никвайки в нас, ще освети всички мрачни ъгли и ще прогони всички въображаеми вампири.

Силите, които ще прогонят страха от човешката душа са: непоколебимата воля, отричане от себе си, работа за доброто на ближния и обич към свет­лината, към свободата и към всичко в света. Който силно люби, той е безстрашен!