Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница13/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   22

НЕЩО ВЪРХУ ХАРАКТЕРОЛОГИЯТА НА СМЕХА

Човекът е написана книга, която се изучава бавно, с течение на цял живот и то само от тия, които се взират в нея и търсят в длъбините й. Всеки срещнат човек е богат материал за наблюде­ния и изследвания. От неизбродимите длъбини на човешкото аз, до най-малкото, невинно на глед по-мръдване на някое мускулче или пръст, има една непрекъсната верига от причини и последствия, едно единство и закономерност, които могат да бъдат до­ловени само от наблюдателното око на взиращия се в тоя лабиринт човек. Сложна система от деятелности, в които е преповторен целият космичен живот, тоя човек е израз на световното единство. Всички закони на физиката и химията — двете вла­детелки на мъртвата природа —се срещат там. В чо­века са отразени геологичните епохи. Преповторена е оная неизброима и велика стълба на органичния развой, а в душевния му живот проблясват всички трепети на макрокосмоса, настроенията на четирите годишни времена, тътнещият ураган на подземните стихии и мълчаливата безкрайна радост на звезд­ните небеса.

Човек — това е най-великият синтез и най-сложната наука. Хиляди места има, от които би могло да се започне едно изучаване и всякога търсещият ще дойде да признае, че завладяното представлява една малка незначителна част пред непознатото.

Психолози, физиолози и философи се мъчат да проникнат в тоя неизброден лабиринт н всякога откриват връзка между процесите на душевния живот и физиологичната деятелност. За всекиго е ясно, че преживелиците като радост, страх, ужас, обида или похвала намират съответен израз по лицето. Те действуват по различен начин на лицевите мускули, на кръвообращението. на дишането и на хиляди още знайни и незнайни отправления в организма. Един от тия външни белези, който разкрива много нещо за същината на човешкото аз, е и смехът. Една ре­дица от наблюдения, направени върху видовете смях й проучените паралелно с тях характерни особености на наблюдаваните субекти, дават едно интересно и пълно с много жизнена правда виждане в човешката душа.

Изложените тук неща са строго оригинални и абсолютно неповлияни и несравнени с кои да било съществуващи изследвания върху причините и психо­физиологичните корени на смеха и хумора.

Що е смях? Ние няма да се спираме на това място върху причините за неговото пораждане, нито върху психологичната структура на хумора. За него всички са съгласни, че има своя зародиш в контра­ста. Тук ще се спрем, за сега, само на вида, каче­ството, стила или, ако можем така да се изразим, върху морфологията на смеха и усмивката.

Спонтанният смях е психологично състояние, при което човек не успява да се владее и да се под­правя. Не говорим за оная усмивка, която може да се нагласява и с която много хора декорират лицето си, за да се харесат. Нашите наблюдения се от­насят до оня непринуден смях или усмихване, които са продукт и изблик на нещо изживяно, пълно и спонтанно.

Наблюдавайте хората, когато се смеят, за да видите, какво огромно разнообразие има в тоя смях. Някой би отговорил, че различните начини на смях произтичат от това, че хората са различни и няма двама, които си приличат. Това не е истина, защото, ако е вярно, че лицата не си приличат, има смях, който прилича на друг смях, има усмивка с еднаква стилова особеност, произлязла от еднакви психични подбуди. Човек се издава в смеха. Ако успеете да наблюдавате някое лице, което ви инте­ресува в момент на спонтанен, непреодолим смях, вие ще почувствувате някакво изясняване около не­говото аз. Нещо ще ви приближи до това лице а от тоя момент вие ще го познавате вече по-добре. Може това, което ще ви се разкрие да е малко, но това малко е непогрешимо. Вие непременно ще схва­нете големите общи линии на един характер: емоционалност, склонност към размисъл, раздразнител­ност, кротост и пр. Не сте ли чували да казват за някого: „Видя ми се отначало умен човек, но после се разочаровах, защото глупаво се смее". Какво е глупавото в една усмивка? Никой не може да го определи точно, но то е нещо вярно доловено, аргу­ментирано в нас по-силно, отколкото всички друга неща, които ни разкриват и уясняват една личност. Колкото и да е трудно да се предадат ония неща, които проблясват като истини при едно непо­средствено наблюдение, ние ще се опитаме да да­дем тук няколко характерни белези при смеха и усмивката, които могат да бъдат проверени. Те се явяват толкова по-правдиви и неопровержими, кол­кото лицето, което наблюдава е по-добър психо­лог и има набрана доста голяма опитност от съзна­телно или несъзнателно вникване в смеха и усмив­ката.

При това, обаче, ние искаме да осветлим чита­теля относно ония неща, към които се отнася на­шето наблюдение. Например, с понятието „умен чо­век" ние не ще охарактеризираме такъв, който по­ради ред обстоятелства е успял да складира много голям багаж от познания върху някоя област на науката, философията и др., а човек с природно вродени умствени способности, с подвижен интелект, с дарба за анализ и синтез. Това е естествено и въз­можно, защото не малко са такива, които благодарение на упоритост или на една необикновена ме­ханична памет, подкрепена от ред други условности, са достигнали до положение да бъдат наричани авторитети, а в същност са най-обикновени хора с тромав ум, без живия творчески огън, какъвто мо­жем да срещнем в удивителна степен у някои скромни хора из народа, чието просто слово е един бликащ поток, чиято находчивост е изумителна, а заключе­нията за всичко от заобикалящия живот са пълна с здрава и чиста мъдрост.

Ясно е, значи, че нашите наблюдения имат от­ношение към тая първична дарба на човека, с която той се ражда.

Да се върнем към кашата тема. Смехът има три видими ефекти: 1) промяна в маската на лицето чрез многообразни мускулни промени у него, 2) зву­кови ефекти, които произлизат от устно - носно - гър­лената кухина, 3) жестове и движения с ръце, крака, а понякога и с цялото тяло. Понякога смехът пред­извиква деятелност и в слъзните жлези и смеещият се има вид на човек, който плаче.

Широкият смях, придружен с гърлен глас, при който, обикновено взима участие всяко мускулче на лицето, е свойствен на хора откровени, незлобиви, но малко повърхностни. Те много лесно напущат състоянието на сериозност и търсят веселата страна на всяко нещо. Те са сърдечни, с малко конфликт в своя вътрешен живот и с пълни радости. При смеха те държат главата си назад, като че я заби­ват по-дълбоко в раменете. При това положение,, вратът им се скъсява, устата е кръгло отворена, но долната устна не е дръпната силно назад. Ако при тоя вид смях, долната челюст и устна се вдават на­вътре и гласът е гьглив и задавен, ние имаме ра­бота с хора малко глупави и повърхностни. Смехът на такива хора завършва внезапно и физиономията им разкрива безличност.

Има друг вид смях, при който взимат участие предимно устата и устните, а останалата част на лицето, включително и очите му са чужди. Това е смехът на неоткровените хора, които винаги таят нещо. Особено скрити, опасни дори, са хората, при които най-спонтанният смях се изразява с едно из­кривяване на устата, а очите старателно бягат от погледа на събеседника, като тоя поглед се застоява някъде в ъгъла на окото.

Хитрите и любопитни хора се смеят обикно­вено при затворена уста, при което се явява само едно издуване на бузите, и погледът изпод вежди дири погледа на другите хора. Такъв човек може да бъде любопитен, даже лукав, но не зъл и же­сток.

Когато човек смеейки се говори, т. е. когато той се смее сам на това, което приказва с едно за­дъхващо хихикане, придружено с задушаване, каш­лица, или с просълзени очи, той непременно е добро-сърдечен, духовит, незлобив и с променлив, лек ха­рактер, защото, ако можеше да разсмива другите и сам да остане със спокойно лице, той би имал по-твърда воля, би бил по-саркастичен. Смехът на ду­ховно издигнатия човек сияе. Той е израз на цялото лице, което не се изкривява комично, а трепти. Ця­лото лице се смее — всяко мускулче от тоя смях се прелива като вълна и някакъв оптимистичен повик. В тоя смях участвува радостта на света — чиста, непринудена и богата.

Има смях, който започва от очите и после се разлива по лицето. Така се смеят интелигентните хора с буден разум, с фини чувства и известна проникновеност. Никога не можете да очаквате грубост и недодяланост от човек, чиято усмивка проблясва първом в очите.

Хората, които при смеха свиват миглите на очите си и погледът им се плъзга направо, а не косо, са мечтателни натури, малко затворени в себе си и с тънко художествено чувство.

Има случаи, когато тия, които се смеят, не из­дават никакъв глас, а едно продължително и остро свистение в гърдите или в дълбочината на ларинкса. Лицето е свито в една постоянна гримаса. Те се за­душават при смеха, мърдат ръцете си, усещат болки в мускулите на челюстта или корема. Това са хора, обикновено умни, малко скържави и скрити. Най-лошият смях, издаващ една неприятна, отег­чаваща личност, е едно глупаво и еднообразно хи­хикане, при поемане дъха нагоре, като глух крясък на граблива птица. Тоя смях е придружен с един без­личен израз и с едно равномерно клатене на главата. Изобщо взето, смехът с широко отваряне на устата, е смях на хора с по-малко интелект и тън­кост на характера, когато сдържаният смях е на по-рафинирани, а някога на по-меланхолични хора.

Ако при смеха, мускулите на лицето са отпус­нати и тяхната контракция или разтегляне става бавно, с други думи, ако усмивката се оформя бавно, а не проблясва отведнъж, тя ни показва флегматичен характер, болезнени симптоми, човек без инициа­тиви и с известна потиснатост. Когато усмивката блясва отведнъж и просиява на лицето в миг, показва добро здраве, добро разположение и енергия. Же­ните, които се смеят така, са по-леконравни, но не зли. У злия човек усмивката не се явява лесно.

Една интересна усмивка има гордостта. Тя не е много сърдечна, а още по-малко заразителна ус­мивка. Тя не приобщава към себе си, а изразява едно снизходително поглеждане надолу с полуотпуснати мигли и леко извиване на устните. В повечето слу­чаи това е доста приятна усмивка, рядка даже, от­криваща един особен чар, но тя рядко се споделя от другите, а напротив, оставя едно недоумение и конфузия. Гордостта е порок, макар н един от най-благородните пороци, но не може да се отрече, че рядката усмивка на гордостта, която трепти върху лицето на един интелигентен човек, има един свое­образен чар.

Няма душевно състояние, на което да не от­говаря една съответна усмивка. Усмивка има и же­стокостта. Не са редки случаите, когато усмивката по човешкото лице извиква истински ужас. Поня­кога един неописуем израз на страдание граничи с една усмивка, която е много по-страшна, защото най-голямото страдание само взима такъв израз.

Известна нервна деятелност у човека предиз­виква често контракции в мускулите на лицето, които на пръв поглед не отговарят на душевното състояние. Ние не можем да наречем смях или ус­мивка тая трагическа смесица, която представлява усмивката върху човешкото лице в момент на силно разочарование, на измамено очакване, усмивката, коя­то тъжно се откроява на лицето, когато видим в най-неочаквано състояние оня, на когото безусловно сме вярвали.

Понякога ние срещаме усмивката на конфузия­та. Всеки може да си спомни случаите, когато някой човек се усмихва, защото с тая усмивка иска да за­пълни един сконфузен вид. Например, когато някой човек се препъне и падне на улицата, той се усмихва, за да замаскира смущението си. Ония, които го гле­дат, се засмиват по друга причина. Те са под хумо­ристичното впечатление на внезапния контраст, но защо се смее пострадалият ? Какво изразява неговата усмивка? Не крие ли тя в себе си един вик към съчувствие или едно примирено признание, че и най-гордият човек може да бъде спънат от едно ни­щожно камъче?

Елементарни наблюдения върху характерологията на смеха има всеки човек. Доказателство за това е фактът, че всеки без колебание може да определи дружелюбния смях, ироничната усмивка, поди­гравателната гримаса и приветствения смях. Рядко, обаче, може да се разчлени и анализира онова, което се вижда и непосредствено долавя в смеха и усмивката. Разбира се, по един само белег е риско­вано да се съди и заключава. Възможно е някой чо­век да има два или три от посочените белези, но един е доминиращият. Само едно проницателно на­блюдение може да открие единствено същественото б даден момент и свързаното с него психологично значение.

Да кажем няколко думи и за усмивката. Тук въпросът е по-сложен и по-деликатен. Усмивката е миг, проблясък от живия трепет на едно лице и тя говори в тоя миг много повече, отколкото тия, които биха се опитали да я уяснят. Мнозина се чудят, какво съставя високата цена на оная картина от Лувърския музей, наречена Джоконда. Това е, разбира се, усмивката, изразена в един едва уловим трепет на устните, която крие в себе си толкова загадъчност, че едва ли би се намерил словесен израз за нейното тълкувание. Тя крие една неразрешена загадка.

Да се смее може всеки, но да се усмихва може само един изтънчен индивид. Усмивката е отразен върху лицето един далечен трепет в душата на чо­века и, нека признаем, тя е свойствена повече на вената, отколкото на мъжа. Жените повече знаят да се усмихват. Ние не говорим за оная преправена усмивка, с която се кокетира, а за усмивката, която трепти на лицето като мимолетно прорязана бразда върху гладката повърхност на тихо езеро.

На какво се дължи това, че по-голямата част от мъжете се смеят, а по-голяма част от жените се усмихват? Отговорът е в това, че природата на мъ­жа е по-открита, по-семпла в някои отношения и по-центробежна. Психичното отправление на мъжа е от центъра към периферията. Той е инструмент на ак­тивността. Жената е по-усложнен психологичен модел. Тя по-рядко излиза навън и посоката на нейния жизнен път е от периферията към центъра. Жената се усмихва, когато гледа на заобикалящата я дей­ствителност, защото тя я преживява в себе си, а мъжът се проектира навън в нея. Когато видите мъж да се усмихва с проницателен израз, той е една непременно сложна и углъбена натура.

Усмивката е най-нежната и неуловима загадка на едно лице. Тя се тълкува трудно. Едно дръзновение е да се проникне в другата душа чрез проблясъка на една усмивка. Да се дири човекът в смеха му, е опит да се разкрие една преграда, която раз­крива великата съкровищница, защото, както всяка непринудена деятелност, така и смехът е пътека. за разкриване сложната загадка — човек.


В МРЕЖАТА НА ИЗМАМИТЕ

Нашият живот протича в гъстата мрежа от условности. Да разгадае човек в даден момент кое е съществено и кое не, кое е потребно за разви­тието' му и кое не, кое ще нарече достойно и кое — скверно, е въпрос на мъдрост. Само оня, който има ръководните принципи на истинското и прове­рено знание за живота, може да каже, горе долу, че4' е свободен от измамната игра на релативното, в границите на което протича голяма част от нашия личен и колективен живот. У на следените навици, подражанието, множеството изисквания на нашето аз, както и условностите на средата, в която сме по­ставени да живеем, ни карат да вършим, да мислим и да вярваме в неща, които са на неизмеримо го­лямо разстояние от други едни, които, в същност, ние трябва да тачим за съществени. Малко или много, всяко човешко същество е жертва на едно робство, защото никой човек, освен великите .учи­тели на човечеството, не е живял на земята без да е загубил една голяма част от своята свобода. Ако имаше хора, които можеха да виждат з света на истинската причинност за всичко, и ако тяхното про­никващо око би било в състояние да зърне света, в който протича нашият духовен живот, там той бе видял неизброимо много, и непоносимо тежки ве­риги, които нашето оковано аз влачи след себе си.

Ако някъде в световното пространство би се установила една неподвижна камера, или едно абсо­лютно изолирано място с отделно и независимо от всички останали системи съществувание, такова как­вото беше потребно за изясняване основния постулат на релативната теория, това място би могло да бъде в случая една наблюдателница, една безпри­страстна точка, от която би могло да се видят аб­солютните стойности на всички развиващи се съби­тия. От това въображаемо островче, освободено от въздействието на каквито и да е сили и пречистено от измамата на релативния калейдоскоп, едни на­блюдател би видял същинския смисъл на вселенските събития и не би се заблудил в своята преценка, за­щото сам той не участвува в тях. Но такова нещо е невъзможно. Няма такова място в космоса, което да наречем неподвижно, затова ние сме осъдени да приемем веднъж за винаги една релативна геометрия, една релативна физика, една релативна космогония. Тази е причината, че изследваните феномени в съ­временната наука са верни и безпогрешни само в един малък интервал в пространството и времето. По същия начин е невъзможно да получим и да дадем една абсолютна преценка на феномените и в духовния живот. И за тоя свет е невъзможно да се установи една такава независима „камера", от която като безпристрастни наблюдатели ще можем да преценим същинската и абсолютна стойност на събитията, които стават в тоя свят. Принципът за релативността е валиден и тук — в тоя свят на вътрешния човек, който свят, макар и съвършен в своя строеж и неизменен в своите закони, бива виж-,, дай и тълкуван по най-различен начин.

Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед край нас, за да се убедим, че различните човешки същества, включително и ние, влачим" непоносимо тежки вериги на заблуда поради липса на светлина относно много и то катадневни неща. Като виждаме сенките, хвърлени от реалността, ние смятаме, че служим на, самата реалност и даваме на тия измамни миражи най-ценните, най-прекрасните неща от душите си.

Като се мислим за свободни, ние теглим страшен ярем, като се мислим за грешни, ние се самоизяждаме без причина, а като се мислим за справедливи и богоугодни, ние вършим най-страшните жестокости и неправди.

Какъв ли отговор би ни дала мъдростта, ро­дена в абсолютния свят на духа, ако се изправехме пред нея и ако бихме пожелали да сравним с свет­лината й нашите постъпки, нашите принципи и въз­гледи ?

Вие хората служите заради потребностите на едни измислен закон, заради принципите на един из­мислен морал, поради страха от един измислен бог,— би ни казала тая мъдрост. Вие хората на земята сте загубили нишката, която свързва душата ви с истината, а здраво държите ония нишки на заблу­дите, които ви правят кукли за марионетния театър на живота. Ръката на навика, традицията, суеверието и коравосърдечието, която тегли тия нишки и ви кара да подскачате, вие считате за истински двига­тел в живота си, защото тя ви принуждава и отнима личната ви свобода, а ръката, която кротко сочи пътя към самия себе си, пренебрегвате и отми­навате дори с насмешка, защото тя ви дарява сво­бода и не ви принуждава в нищо.

И всеки ден ние страдаме, превити под убий­ствената условност, без да имаме смелостта да я от­хвърлим от гърба си и без да възроптаем срещу нея, защото пред очите ни се изпречва фантомът на традицията, навикът и страхът от една картонена планина, с която е декорирана сцената на нашия жи­вот и което планина носи громкото име: обществено мнение. По такъв начин, ние живеем увлечени в по­тока на едно робство, на което не познаваме нача­лото и края.

„Не прави така",”не постъпвай така"' „не се отнасяй така" и хиляди още други възбрани висят над нас, без да сме обяснили значението им, произхода им, без да сме проверили, че те, наистина са отрицателни неща.

„Направи така", „постъпи така", „разреши тоя въпрос по тоя начин" и още хиляда други препо­ръки за неща, чиято положителна стойност не сме проверили нито веднъж с никоя абсолютна мярка се натрапват в живота ни от друга страна. Хората на науката, които познават добре ре­лативността на световните явления, са определили една абсолютна мярна система. Те са я възприели доброволно и си служат с нея, с нейната категорич­ност, за да избегнат хаоса, който няма място в по­ложителното знание. В духовния живот, в света на морала и философията, няма такава конкретна мярка за нещата и затова човечеството непрестанно се лу­та в догадки и противоречия.

Когато някой начинающ в науката напише вме­сто грамове килограми, вместо секунди часове вме­сто калории джаули, тогава всеки има право да го хване за ухото и да го поправи. Но когато ти по­стъпиш по някакъв начин и някой ти извика- не се постъпва така", ти нямаш право да го попиташ защо, тъй като той не ще може да ти каже де е грешката. Светът е пълен с възбрани и препоръки които понякога си разменят значението, но още ни­кои не познава абсолютната мярка на това, което се нарича морал.

Релативността на постъпките е толкова голяма че ние с тоя морал бихме изглеждали като чудовища дори само на някой друг меридиан, където има други норми за живота и други преценки за постъпките.

По начало човек е свободен и ограниченията в които живее, произлизат от самия него. Човек е по­ставил, над човека закони и възбрана, защото е загубена абсолютната мярка. Той живя хиляди години за да я разбере и трябваше да дойде Христос — най-великият от майсторите на духа, за да му я припомни. Тая абсолютна мярка е любовта, която е съ­щевременно най-могъщият закон и най-безграничната свобода. Закон е, защото без нея животът се пре­връща в смърт, а е свобода, защото никой не я на­лага. Любовта се възприема и се дава по свободен избор. Любовта ни прави могъщи, безсмъртни и ве­лики и защото се възприема свободно и неприну­дено, прави ни достойни граждани на космоса, рав­ноправни участници в развитието и провеждането на великия план.

Що е добро? Отговорът е следният: Добро е онова, което е направено с любов. Добро е онова, което ни издига във висините на безкористието и ни .отдалечава от мрачния образ на егоизма. Ако ти уловиш и затвориш в кафез една птичка и кажеш,. при това, че я обичаш, ти си в противоречие със себе си. Сравни постъпката си с любовта и ще видиш, че ти лишаваш едно същество от най-любимото за него-— свободата на простора. Не е любов това, което отнима свободата. Вгледай се наоколо. Не прилича ли животът на огромен затвор, където хиляди пъш­кат, заключени в клетките на нечий егоизъм. Хванат някого от любов, затворят го зад решетките на един чужд, оскъден живот, пазят го от любов като аре­стант и най-после го погребат от любов. Това е най-голямата лъжа в света, срещу която Христос дойде да воюва. Тази, неистинската, криворазбрана любов, която произлиза от егоизъм, трябва да се замени с любовта, която дарява свободата. "

С тази, именно, единствена мярка на любовта не е вече невъзможно да разрешим трудните задачи на живота. Но хората отхвърлят тая мярка, защото е трудно да си изяснен пред себе си и предпочитат измислените норми, които позволяват да се изопа­чава истината.

Набедят някого и казват, че той е паднал чо­век, защото е извършил това, или онова. Общество­то го подгони, но никой не се вглежда по-дълбоко, никой не търси причините, защото се бои, че ще открие себе си в него. Най-строгите съдници са тая, които или са били страхливи да извършат същото, или не са имали възможност да го извършат. Всич­ки грозни жени са големи моралистки. Всички „по­чтени" жени са жестоки спрямо някоя нещастница от улицата, но са много снизходителни към собстве­ните си простъпки, защото те са покровителствува-от конвенционалната нравственост. Ако някое моми­че, в увлечението си и в обичта си по някого, даде целия си душевен и телесен живот, веднага бива наричано безнравствено. За неговата грешка няма извинение, а други, които са употребили всички въз­можни хитрини и непочтени манипулации, да се наредят по сметка, като за постигането на тая ся цел не са пощадили нищо по своя път, се наричат нравствени. Ако любовта между две същества се нарича безнравствено дело, то трябвало би всеки брак, направен по сметка, в който липсва любов, да се нарича безнравствено съжителство.

Ако една срещната на пътя любов може да те вдъхнови за голяма и човечна постъпка, ако една жена, или мъж, които обичаш, може да те направят по-милостив и по-снизходителен към стоящите по-долу от тебе, тя е по-ценна любов, отколкото една дружба, която те прави груб, коравосърдечен и алчен.

Две третини от нашите схващания за ония не­ща, които съставят елементите на живота, ние разбираме най-произволно. Този произвол произтича от обстоятелството, че ние нямаме изясненост дори и по най-елементарните работи, съставящи мрежата на нашата катадневност. Ако се опитаме да разяс­ним, например, що е „чисто" и „нечисто", ще ви­дим, че тия две понятия изразяват състояние на ма­терията, които ние възприемаме условно. Ако напра­вим химичен анализ на сметта, която изхвърляме, ще видим, че тя се състои от елементи, от които са направени и чистите неща. Градивните елементи на брилянта са същите, които лежат в калта, където са паднали въглищата и саждите. Ние се гнусни от нещо захвърлено, защото сме възпитани така. Нечи­стотата, от която извръщаме очи, е била в нас и тя е сигурно по-малко отвратителна от ужаса на же­стокостта, която срещаме в живота, защото тя е била някога и наша мисъл. Ето защо, великите мъ­дреци са казали, че скверно е онова, което излиза от устата ни, т. е. нашата мисъл и нашата реч. Нечисто е онова, което е неорганизирано и нестройно, в което липсва съграждащата сила, а не онова, което е отрепка на материята. Нечиста е лъжата, защото е родена в най-дълбоките пазви на егоизма..

Мрежа от условности и измами! Ние ходим из нея като сред мрачна гора, пълна с заплетени хра­сти, с измамни гласове и с миражни огньове. Вгле­дайте се в живота наоколо, вижте изминатите стъпки, взрете се в пътеката, която се извива и губи в не­известността. Кой освен любовта и блещукащия светилник на нашия разум, ще ни помогне да вървим напред? Кой ще ни изведе из гъстия лабиринт на това преплетено многообразие, от тия миражи, от тая относителност? Кой ще ни бъде водач, ако не познаваме съзвездията над нас?

О, да имахме една малка блещукаща Звездица за водач, едно поне мъничко пламъче върху купола на безкрайното небе, една поне съвсем тиха ^ дума да чуехме сред това безответно мълчание край нас!

1   ...   9   10   11   12   13   14   15   16   ...   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница