Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Някога си мислех, че да се изследва, що е омраза, е все едно, да се състави наука за тъмни­ната, или за онова, което не съществува, защото вярно е, че тъмнина няма. Ние наричаме тъмнина туй, в което липсва светлината. В тоя смисъл, няма и студ, а само липса на топлинна енергия. Следова­телно, има много неща, на които ние приписваме ня­какво реално съществувание, но те са само фиктивни противоположности на други, реално съществуващи неща.

Но вгледа ли се човек с по-задълбочено вни­мание във въпроса, за който се загатна по-горе, ще се убеди, че сравнението не е напълно справедливо. Ако трябва да сравняваме нещо с тъмнината или студа, то е само липсата на някакво положително, съгряващо човешката душа чувство, иначе казано, някакво пълно безразличие, защото омразата е, все пак, едно чувство, при това доста силно, което, оба­че, носи противен знак на своята противоположност — обичта.

Да мразиш нещо или някого, то ще рече да бъ­деш активен в едно дадено поле. При омразата, как­то и при обичта, преди всичко съществува строго определен обект, който стои ярко откроен върху фона на твоето съзнание. Нещо повече, когато оби­чаш или мразиш, обектът на тия твои чувства заема доста голямо място в душата ти. Той те ангажира и ти работиш непрестанно върху него с голямо вни­мание и със сили, взети .от склада на твоето аз„

Както при обичта, така и при омразата, ти не си сам, а винаги те придружава един мълчалив, неви­дим спътник, спрямо когото ти отнасяш действията си от своя катадневен живот.

Обектът на една истинска омраза непременно е заемал някакво високо място в нашата душа, или пък е хвърлял там сянката на своето съществувание. И тъкмо тая сянка — едра, увеличена и застраша­ваща, е най-големият извор на сили, които хранят омразата. Човек не може да мрази нещо незначи­телно. Дребните неща кай-често ни бодват, но ние лесно ги отминаваме, като ги пращаме в забрава. Онова, което мразим, то е много тежко и властно, за да бъде хвърлено с лекота в дрипите на отмина­лия ни живот. То остава, следва ни, и както люби­мото същество, мълчаливо ни заставя да коригираме делата си и то на всяка стъпка в нашия живот.

Омразата е работа. Тя е активност. За нея тряб­ват сили и оня, който мрази, ако е слаб човек, може да изчерпи енергитичните си запаси, за да поддържа живота на тая ламя. Човек се заразява с бацила на омразата, само ако отвори за нея вратите на своето аз. Омразата не е, както безразличието — сенчица при вратите на съзнанието, която лесно се стопява в глумата на протичащия живот. Тя е като същество, което се настанява в човека и заема място и сили потребни инак за самия живот.

Когато мразиш някого, ти мислиш за него и го поставяш в угодна за тебе обстановка, координи­раш своя живот спрямо неговия, и непрестанно го унищожаваш символично с едно вътрешно ожесто­чение, за което са потребни много сили от склада на душата ти. Тоя факт показва, че обектът на твоята омраза има някакви достойнства, които ти, в същ­ност, искаш да премахнеш. Ти не можеш да мразиш: една мушица, или един комар, който те безпокои. Ти би мразил лъва или тигъра, ако е потребно да премериш с тях силите си, и установиш своето без­силие.

Ако проследите историята на някоя позната омраза, ще видите там борбата между две „достойн­ства" или две отрицателни сили. Продължително, силно и с голям размах се проявява оная омраза, която протича като ток между два трудно отслаб­ващи полюси: родове, лица или дори общества и народи. (Историята на една родова омраза е дадена най-добре в „Ромео и Жулиета", където една голяма, колкото омразата любов, е в състояние да я уни­щожи). В такива случаи, по-голямата омраза е го­стенка на по-слабата страна, като претворба и про­дължение на безсилието, като неудовлетвореност и липса на път за отреагиране. Тя се вгнездва като фермент в душите на гордите и слабите, защото омразата най-често е вкисната, ферментирала гордост., Големите, силните духовно и физически хора, не познават омразата, защото те успяват. Техните хори­зонти са чисти, те нямат в себе си нищо притаено и потиснато.

Ето едно място, където се крие тайната, че за всяка омраза има отдушник и всяка омраза би могла да се претвори и да стане дори обич. Това е винаги по-вероятно, отколкото да искате да превърнете в обич безразличието. Ако в гнездото на омразата се прокара дренаж (отдушник), или ако потиснатата гордост се отведе по своите пътища и се даде въз­можност на потиснатото да се отведе, при настъпи­лото освобождение, с омразата се извършва едно необикновено алхимично превръщане. Тя може лесно до се превърне в любов. Ако един човек, който е задръствал пътищата на друг човек, направи така,. че освободи другия и даде повод за неговото сво­бодно проявление, той непременно се претворява в съзнанието на другия от образ на омраза, в образ на обич.

Има случаи, когато ние мислим, че таим в себе си чувство на омраза към някого, без да съзнаваме, че това не е омраза, а само отвращение. Предста­вете си, че някое човешко същество е станало при­чина да паднем низко в собствените си очи. Това същество загубва за нас своята цена и към него ние установяваме чувство на някакво презрение или от­далечаване, но не и омраза. Отвращението и омра­зата се отличават. Ние се отвращаваме от тия неща, които за нас са малки, нищожни, нечисти, но това не ни заангажирва с омраза, за която, както се спо­мена вече, са потребни значителни сили. Ние се от­насяме към дребните хора, станали причина за наше някое падение така, както се отнасяме към оная не­чистотия на пътя, върху която сме се подхлъзнали, за да окаляме своите дрехи.

Понякога човек усеща една необяснима безпри­чинна омраза към някого. Ако се вгледаме във въ­трешния свят на такива същества, ще открием, че тая, на вид безпричинна неприязън, се корени в противо­действуващите нерезониращи душевни нагласи, чиито вълни се срещат в дисхармонични случаи. Такива .вълни са израз на някакъв противоположен, непри­мирим живот, който идва в борба с другия чрез своята ритмика, и в чието присъствие загасват едни чужди възторзи. Често може да чуете, че някой мрази себе си. Това показва, че омразата е сила, .деятелност на душевния живот, а не безразличие и небитие. Никой никога не може да постави себе си в небитието, следователно, човек не може да бъде безразличен към себе си.

Ние, хората на последните десетилетия, гледаме като на наивна отживелица на думите, че срещу омразата трябва да противопоставяме обич. Това ни изглежда някак недостойно, проповедническо и дори невероятно, но то съставлява самата истина. Само голямата, силната обич е в състояние да претвори и да се противопостави на отрицателните трепети на омразата. Само тя може да ги превърне в положи­телни сили. Омразата усилва омразата и я прави господар на живота. Само слабите натури се зара­зяват от омраза, защото малката им обич не е в. състояние да извърши алхимичната вътрешна пре-творба.

Да се мрази в една среда, в която действуват като динамично поле силите на една чужда омраза, е привидно по-лесно, защото човек попада в ритъм с чуждата омраза и тя почва да го увлича. Да обърне колелото на омразата в обич, да превърне ненавистта в симпатия, може само един истински силен човек. Обърне ли се вече това колело, тогава всичко е вече по-лесно, защото за осъществяването на любовта човек може да почерпи сили от природата и от го­лямото любещо сърце на света, когато за осъще­ствяването и храненето на омразата, човек трябва да дава от собствените си сили. Природата кредитира само любовта, но не и омразата.

Без да искаме, нашето изложение на това място взема облика на поучение и морална сентенция. Ние сме далече от такова банално нещо. Това са според нас истини, които трябва да се изкажат само по един възможен начин. Спрямо силите на душата ни, които са сили на живата природа, ние можем да се отнасяме само по тоя начин, по който се .отнасяме изобщо спрямо природните закони и сили на света. Те са категорични и непретворими по друг път, освен по пътя, начертан от дългия и зрял опит на хилядолетията.

В думите на една от най-светлите книги, съ­ставяща най-скъпия дар на човечеството, изречението „обичай враговете си" е за нас такова нещо, което не може да се проумее от нашите мозъчни клетки. През гъстото було на нашето духовно невежество, ние откриваме в тия думи слабост, пораженство, или пък едно недостойно подчинение на другия. Колко сме далеч от истината! В тия думи е затворена алхимичната мощ, която още липсва на света, за да се обърне тежкото колело на живота от една, в друга страна, за да идем от смъртта към живота. Само •елин герой на духа може да направи от тия думи ръководно начало в своето битие, само такъв, който през пламъците протяга ръка, за да отвори крана на спасителните бликащи води.

Малките и слабите хора изяждат в ненаситната уста на омразата всичките си жизнени запаси. Омра­зата отравя живота им. В нейната душна и нехигиенична атмосфера, те дишат тежко, а кръвта им е отровена със соковете на една злъч, която непре­станно се излива там.

Омразата би била по-подходяща за тия, които имат излишни запаси от енергия. Тя е като едно ла­комо добиче, което не върши никаква работа, а яде много. Само богатият може да го изхрани. Смешно е, когато най-често дребните, едва пъплещите човешки същества съскат: „Аз те мразя!"

Ако бихме могли да надникнем в света на въ­трешния ни живот, ще останем изненадани, колко е проста и велика истината, че любовта храни живота ни, а омразата е само слуга на смъртта.

Тогава ще познаем, защо на света е потребна обич.

Ние се движим сред живите числа на приро­дата и рядко имаме просветлението да се вживеем и почувствуваме дълбокия, неразгадан още напълно смисъл, затворен в тях. Ние пребъдваме и сред една жива геометрия, с елементите на която е създаден светът и която геометрия най-красноречиво ни увежда в дълбоките тайни на човешкия и космичния живот, но колко пъти ние можем да се откъснем от вря­вата на своето катадневие и да потънем в размисъл за тях? Освен това, колцина допущат, че е редно в тия преситени със събития времена, да отделим мисъл по толкова далечни и чужди на всекидневните потреби неща, макар те да изпълват всички дни и часове на живота ни?

Числата, за които искам да кажа няколко бегли думи в началото на настоящето изложение, са образи и отпечатъци на идеи, символи на истини, които ле­жат в основанието на битието. Те са, същевременно, и ключове на много тайни, които отвеждат дори в „светая светих" на великия световен живот. С тълмежа на числата са се занимавали още в дълбоките старини на света. Всякога е имало мислещи умове, които са искали да проникнат в тайните на тоя океан от живот, който ни заобикаля и да извадят оттам драгоценните бисери на някои истини, от бля­съците на които се осветлява нашия път в мра­чината. Ние живеем, все още, в една дълбока неизвестност и без тия умове, озарени от високо вдъх­новение, ние бихме преминали живота си без вся­каква надежда.

В най-дълбоките дипли на миналото, стоят спо­мените за тия, които са работили в символиката и в тълкуване писанията. Още древните култури на Ки­тай, Халдея, Стара Гърция и Рим, както и по-после средновековието, са имали символика на числата, най-ярки знаци за която е оставил Питагор, в съзна­нието на който е прозвъняла блажено хармонията на световете.

Науката за числата у Питагора е някак непо­средствено свързана с музиката. В една малка философско-музикална студия, излязла у нас през 1939 година, Андрей Андреев, запознат добре с тоя въ­прос, дава твърде ценни и оригинални сведения от­носно Питагорейското схващане на числовата хармо­ния във връзка с музиката. Според това схващане, между тон и число има някакво неразривно един­ство. В същност, учението, наречено учение за хар­монията на сферите, върху което се изказват Плутарх, Платон, Аристотел и Питагор, иде от по-далеко. Преди да се яви в Гърция, то е живяло във вели­ките и недостъпни за всекиго школи за посветените на Египет и Вавилон. Едва в VI век до Хр., вГърция то бива поставено на числова научна основа от Питагора.

Питагор е роден на остров Самос, 580 год. преди Христа. Той е бил запознат с математиката, астрологията и другите науки на древността — Еги­пет и Вавилон. Той е имал прочута школа в Южна Италия, а после пренесена в Гърция, която се нари­чала Питагорейска школа. За Питагора са писали Диоген, Лаерций, Аристоксен, Ямблих и Порфирий, а за философията му става дума от Сократа, Платона и Аристотеля.

Ето някалко места от брошурата на Андрей Андреев „Питагор и учението му за хармонията на сферите":

„Учениците на Питагор, питагорейците, поддър­жали като основа на своите размишления при ана­лиза на музикалните прояви численото отношение, математичните построения.

Питагор учил, че земята е кълбо, а също и център на вселената. Той първи я нарекъл космос. Пктагор разглежда земята и другите небесни тела като закономерни стройни единици, подчинени на законите на числата и хармонията. Той е повлиян от ученията на Анаксимандър и Анаксимен—учения, разглеждащи тия въпроси чрез светогледа на ста­рия Изток.

Питагор смятал музиката като съставна част от закономерните движения на всемира. Той тълку­вал голямата й сила още и като силно възпитателно средство, като средство за развитие на ума, укротяване на страстите, облагородяване на душата, ха­рактера и др.

У Питагор не може да се отрече ред безусловно положителни постижения: мисълта да се измери ви­сочината на тона от звучащата струна, акустическите свойства на музикалните елементи и др.

Като основа на своите размишления, питаго­рейците приемали разума. „Строгият Питагор, казва Плутарх, отхвърлял присъствието на чувството при предаването или при разбирането на дадена музи­кална пиеса. Той казвал, че това божествено изку­ство, музиката, трябва да се приеме от разума и спо­ред математическата хармония, хармонията, подчинена, на числата". „Но, допълва Платон, Питагор знаел, че всичко в душата не е разум, и затова препоръчвал музиката и като помощница в философските размиш­ления и другар в живота на всекиго".

Според Аристоксен, достойнството на музиката ще оцени слухът, а мисловните способности трябва да определят съотношенията на възприетите явления тогава когато Питагор говори за точност в математи­ческите съотношения между интервалите. Консонансът е интервал, казвали питагорейците, в основата на който лежи най-простото за слуха съзвучие. Консонансът е най-приятното за елха съзвучие, — възразявали после­дователите на Аристоксен." И по-нататък:

„Теорията за математическото отношение на то­новете е била приета от много философи. Учениците на Питагор продължили учението му за отношението между число и тон. Така, питагореецът Архит, прия­тел на Платон, си е представял, говорил за тоновете като резултат от трептения, които се разпространя­ват чрез въздуха. Лае и Хипаз направили много опити със струни, различни по дължина, с спъване различни тежести на тях. Платон, последовател на Питагоровото учение за тона, приемал, че законите на музиката и математическите отношения са отра­жения на световния ред. Той ратувал за божестве­ното Аполоново изкуство — музиката. Аристотел под­чертава голямата сила на тона. Той казва, че астро­номическите наблюдения показват, че небесните явле­ния, с които са свързани всички най-важни промени , на човешкия живот, стават с математическа точност и в строго определени цикли. „Откърмени с тия ми­сли, пише Аристотел, питагорейците признават мате­матическите норми за всичко духовно и материално. Числата имат отношение и към музиката, тъй като цялото небе е хармония и числа". Плутарх доуяснява това с думите: „Питагор, Архит, Платон и др. древни философи твърдели, че движението на вселената я частично на небесните тела, е устроено и става с участието на музиката, тъй като всичко, по думите им, е наредено от боговете според изискванията на хармонията".

Като резултат на всичко това, по Питагор и др., се явява едно благозвучие между небесните тела, на­речено музика или хармония на сферите. „Тая хармония, казва Питагор, е дивна, съвършена и боже­ствена музика за чистите души".

Ще оставим за известно време, какво са знаели и какво са оставили за символиката на числата ми­слители от древността като Питагор и други. Да се сродим със собствените си усещания и идеи, които ни внушават числата и геометричните елементи, като, преди всичко, кажем няколко думи за символиката.

И до днешен ден ще срещнете хора, които са противници на символизма. Разбира се, има различни видове символика, но има натури, които по начало са й чужди и протестират срещу нея, като забра­вят, че ние сме потопени в един свят, в който всичко е символика. Символи са думите, с които си служим, символи са нашите поздрави, маниерите в катадневното ни битие, символи са названията на дните, месе­ците, годините и циклите. Символ е цялото богослу­жение на всички религии и цялата наша битова, на­ционална и общочовешка традиция. Ние приемаме тия символи, но сме крайно предпазливи, когато трябва да приемем една символика, която ни разкрива дъл­боката мъдрост на вселенския живот, мъдрост, така добре разбрана някога от древните и приета от всеки, който има пробудена душа и малко поне зрящи очи. Но това е някак в реда на нещата. Хората са крайно консервативни и плашливи, когато трябва да допус­нат в съзнанието си известни истини, които имат от­ношение не към материята, а към духа.
СИМВОЛИКА НА ЧИСЛАТА

Първото число, което ние научаваме в своя живот е едното, защото всяка вещ в материалния свят, както и всяко друго нещо от невеществения свят, което назоваваме, или мислим за него, е в същ­ност „едно". Един човек, един плод, един Бог, „едно нещо". Едното — единицата е началото, защото ние не можем да си представим нищо, преди едното. В същност, множествеността, каквато и да е тя, е вклю­чена в едното и в края на краищата, всичко ще се възвърне към това велико Едно. Нашето понятие за множествеността е неправилно. В същност, всяка бройка, по-голяма от едното, трябва да схващаме като разделение на едното, а не като негово равно­значно преповторение, защото два пъти едното не може да се повтори. Всички светове, вселенски си­стеми, слънца, планети, живи твари и всяка прашинка по тях, са части от голямото Едно, което ги съ­държа. Едното, следователно, не може да се повтори, както не можем да мислим, че Творецът може да е вещо друго освен Един и неповторим. Числото едно е самият Той, следователно, първата проява в света, началото и краят на Битието. В известен смисъл, съ­знанието на един човек, който не е напреднал в своя духовен растеж, трудно си представя едното. На­шият живот протича в множествеността на приро­дата, в нейното богато разнообразие и съзнанието ни е по-лесно приспособимо към тая множественост, отколкото към едното. Едното е връх, до който може да се домогне само едно възвишено съзнание. С него може да борави само една самозадоволяваща се индивидуалност, един завършен човек от тия, които ние най-рядко срещаме по своя път. Едното е велико и трудно, както е трудно човек да открие пълнота в самотата си. Хората избягват и се боят от самотата, защото трудно я понасят. Човек, който се е родил, развивал и живял в множеството, трудно може да се справя с безответността на уединението. Да бъдеш сам е труден подвиг, макар че разумните сили на живота, когато ни превъзпитават, най-често ни оставят сами дори и тогава, когато се намираме обкръжени от много хора.

Едното е творческото начало, мъжкият първи­чен принцип, непроявен още потенциално, могъщ, не-открил още другия полюс, чрез който се самоутвърждава като участник в живота и развитието. Човечеството е трябвало да изживее дълги векове сред миражите на множеството, докато един от посвете­ните е изрекъл, че Бог е Един.

Едното е могъщо, величаво, като възправения горд връх кг планината, обвит със студеното и нямо величие на небесата, които го утвърждават. Бог е Един, Духът е Един, Христос е Един.

В математиката едното е бройка от множестве­ността и нагледно ние го представяме като един предмет, например, един плод, който схващаме като случаен екземпляр от многото такива плодове. Тая представа на математиката е условна, показателна и не се покрива с това, което лежи в същността на едното. В духовната символика на числата, едини­цата е най-голямата величина. Тя няма равна на себе си, защото както се каза вече, не съществува повто­рение на едното, т. е. няма второ едно. Цялото многообразие на множествеността представя части от едното, на което то може да се разпада.

Преди да се роди светът, той е бил в непроявеното единство на Бога.

В библейското сказание за Адам и Ева е да­дена в символичен смисъл една дълбока истина, която изразява полярността на живота, или поляризацията на единната същност. Адам и Ева, това е процесът за образуване на числото две. Това число е получено чрез деление на едното, а не чрез неговото препо­вторение. Ева излезе от Адама, след като Господ го приспа и отдели част от неговата плът. От реброто на Адама, казва библейското сказание, Господ на­прави жената. Ето, как в свещените книги, които са символи, идеята за дележа на цялото е изразена по един недвусмислен начин.

Какво изразява това ново чисто? Две е опози­ция. То е едно неустойчиво число и при него е много трудно да се създаде хармония. Две, това е поло­жителното и отрицателното, голямото и малкото, светлината и тъмнината, топлината и студът, доброто и злото и т. н., между които има винаги борба. При идеята за двете, отделните полюси се взаимно тър­сят, или взаимно изключват. Те дори воюват помежду си, а това е война, в която изпъкват двата прин­ципа : на доброто и злото. Вижте, колко злополучно завърши райското блаженство при числото две. Взре­те се във великата мистерия за падението на духо­вете. Когато те пожелаха да се разделят от Бога, роди се злото. Всяко зло започва с числото две. Ако между двама хора не влезе Божият Дух, който да направлява живота им, непременно ще се роди злото. Никога двама приятели не ще останат верни един на друг, ако Бог не е с тях. Двама майстори от един и същ занаят трудно се понасят, между две кра­сиви моми се ражда омраза, между двама момци има съревнование. Даже когато човек воюва срещу себе си, той пак е в числото две.

Между две тела съществува или привлекателна, или оттласквателна сила. Тия тела се борят поме­жду си, а резултатът ще бъде или катастрофа, или пълно отдалечение.

Числото две е първият символ на размноже­нието. То е вратата към множествеността, тъй като едното не може да премине в многочислеността, до­като не стане две. Чрез деление на две, клетката се превръща на два елементарни организми, които след­ват по-нататък тоя закон. Разделението или дележът е процес, вложен дълбоко в биологичния живот,,

Езикът на ритмичността се изразява с числото две. Ритмиката е смяна на състоянията. Тя е пре-повторение на живота между интервалите на смъртта, Между едно „да" и следващото „да" има едно „не", което е негативната страна на първото „да".

Чрез противоречието, което се крие в числото две, се гради изкуството. При всяко изкуство имаме среща между противоположни елементи — положи­телни и отрицателни, в съчетанието на които тър­сим художествената истина. При изобразителните изкуства, специално при живописта и графиката, ние виждаме, как в борбата между светлината и тъмни­ната, се въплътява художествената идея. В същност, графичното изкуство се осъществява в борбата ме­жду светлината и сенките, между доброто и злото. Ако нямаше тоя конфликт, изкуството би било не­възможно, както не би бил възможен и човекът, тъй като човекът в своя първичен строеж е дете на Бога и на греха. Той носи двете начала в себе си и ги из­разява по различен начин. Мястото на човека в стъл­бата на еволюцията е на сикура между светлината й тъмнината. Много от символите на древността, показват това. Човек е същество на контрастите и противоречията. Без контрастите и противоречията, не можем да познаем истината. Ние никога не бихме могли да познаем доброто, ако злото не го контра­стираше.

Ето, следователно, как числото две се явява символ на един незавършен и вечен процес в живота на природата и духа, като разделение на силите, които търсят своята равнодействуваща.

Процесът е незавършен. Изкуството, което е сътворено от непримиримите елементи на вечния дуализъм, е също незавършен процес. Всяка книга, всяка картина или музикална творба, която има вида на някаква изравнена, успокоена завършеност, не е изкуство. Истинското изкуство буди въпроси и под­тиква съзнанието към творческо търсене. Това е не­говата цел. Нас не ни задоволяват ония неща, които не оставят питания и вълнуващи тревоги в душата ни. Ние не обичаме разрешените въпроси. Те не ни учат нито на размисъл, нито пък ускоряват нашия растеж. В борбата с конфликтите ние проумяваме мъдростта на живота.

Числото три е първото хармонично и завър­шено число. Три означава равновесно положение и пълнота. То е осъществяване и резултат от борбата, която става в двойката. То е плодът на двете. Бащата, майката и детето. Върху трите, като върху най-солидна основа, почива целият космос и в симво­личната терминология на християнството, то изразява Отец, Син и Святия Дух - Човекът, макар и съще­ство на вечното противоречие и търсене, се състои от три елемента: разум, чувства и воля, които съ­ответствуват на мъдрост, любов и истина. В хармо­нично развития човек тия три страни на неговото аз образуват един равностранен триъгълник. Всяко прекомерно намаление или увеличение на едната от тия страни влече след себе си очебийни промени в характера и строежа на човека. Биха могли да се направят комбинации на човешки прототипове, пък дори и народи и епохи, ако за сметка на една от тия три страни увеличаваме или намаляваме другите. Всеки може да си представи човек със силно развит ум и слаби, деградирани чувства. Или пък, силно развити чувства, за сметка на малки умствени и волеви прояви. Или най-после, силно волева лич­ност, със слаба умствена и чувствена страна в своя живот. Биха могли да се направят комбинации, като оставим по две от тези страни прекомерно развити, за сметка на третата. Например, подчертани умствени способности, инициативна емоционална природа и слаба, незначителна воля за осъществяване. Всеки може да опише характера на такъв човек. От друга страна, бихме могли да имаме образец с голям ум и воля, но с беден емоционален живот — едно активно, начетено безсърдечие, каквото представя горе-долу нашата съвременност. На трето място волеви, но експанзивно емоционален тип без разумен регу­латор, който да следи и канализира постъпките и да ги осмисля.

Ето, как числото „три” определя духовно човека и го дефинира върху мрежата на ония прояви, които ни показват индивида такъв, какъвто е той създаден. Числото три, взето геометрично, представя пър­вата и най-проста равнинна фигура, върху която е постигнато равновесие. Всяко тяло, подпряно в три точки, остава в равновесие. Триъгълникът е първият затворен полигон, който крие много съществени гео­метрични закони и много тайни. В построяването на човешкото лице той е взел голямо участие. Ще бъде много специално, ако в настоящето изложение дадем сведения, от какви геометрични фигури се състои човешкото лице и кое лице се счита за съвършено.

Числото три е играло огромна роля в древната езотерика, в религията и религиозната философия на източните народи. Там троичността на човешката природа е изразявана със съвършено други термини, но по същина въпросът е един и същ. Числото три, без да се влага никакво суеверие или глупост, е ня­как близко и любимо на човека. В живота си, ние често го допущаме като крайна граница на нещо. Казваме, ако не първи път, ако не втори път, то поне трети път ще стане известна работа. В това нещо, ние подсъзнателно правим допущането, че чо­век три пъти ще опита трите различни същности на своето естество и най-сетне ще успее. Има много хора по света, които си обясняват всичко в живота със суеверието на другите. Вярно е, че има суеверни и че суеверието е много лошо нещо, но нека рационалистите изяснят, защо съществуват неща, които никой никога не се опитва да изясни и на които той вярва с една вътрешна, непоколебима сила?

Числото четири се нарича още квадрат или кръст. То е прието като число на борба и изпита­ние. То е чистилището на душата и огънят, през който трябва да мине всяко същество, за да заслужи своето достойно място във вечния живот. Христос прие истинското си величие, след като прие четвор­ката — кръстът на страданието, за да стане път, истина и живот. Древните езотерични науки, сочат четворката (квадрата) като символ на борба, а като аспект между небесните светила в астрологията, ква­дратът има същото значение. Четворката е война, защото изразява също разделение на частите. Някога са считали, че светът е съставен от четири елемента -стихии: огън, вода, въздух и земя. През тях, като през очистителни реторти, преминава душата на човека, за да получи своето „кръщение" в дух и истина. И природните духове, според преданията, са четири: саламандри, ундини, силфи и гноми. Четири — това е числото на света като цяло, който има четири страни като стените на един огромен дом — изток, запад, север и юг. Изтокът носи безмълвното вели­чие на изгряващото слънце, надеждите и святостта на живота. Западът - противоречията, шума на желязото, цивилизованата жестокост и конкретния разум. Северът носи недостигаемата чистота на исти­ната, и югът — палещите огньове на желанията и спо­койната бавна мъдрост на пустинята. Числото четири е същевременно число на градежа. Върху четири­ъгълна основа почиват пирамидите на египетските посветени, които имат триъгълни стени и връх, който съединява „небето" с „земята".

Ако човек се изправи с прибрани крака и раз­перени ръце в страни, той ще образува четворката или кръста. Кръстът е неподвижна, статична фигура. Тя изразява човека, който стои неподвижно. Това е фигурата на разпятието, което приема страданията. Но тази фигура е непостоянна, защото човекът тръгва, разтваря крака, пристъпя напред и образува петорката, пентаграмата — ходещият, подвижният, въз­кръсналият човек.

Пет — това е, следователно, числото на човека, който ходи. Двата крака, двете ръце и главата обра­зуват пентаграмата, или както я наричат още, пето­лъчната звезда. Символ на еволюцията на човека от нашата пета раса (тука думата раса е употребена не в биологичния смисъл, а като епоха в развитието на човешкия род) е тая петолъчна звезда.

Човек, засега, е изработил пет възприятия. Те са пътищата, по които външният свят докосва душата на човека и чрез които ние идваме в досег с живота, вън от нас. Макар развити и усъвършен­ствувани още само в известни граници, тия пет вхо­дове до нашето съзнание характеризират днешния човек. Числото пет е число на свободата. То изра­зява освободения човек, слязъл от кръста и поел пътя, показан му от преминалите страдания. Някои духовни общества и ордени, които проумяват сми­съла и значението на числата, както и техните гео­метрични символи, приемат за свой знак петолъчната звезда (пентаграмата). За съответствието между въз­приятията на човека и петте върхове на пентагра­мата са знаели и някои средновековни тайноведци, защото Гьоте, който се запознал в младини с някои мистици като Спиноза, говори някъде в „Фауст" за пентаграмата. А знае се, „Фауст" е една символика, която е узряла в творческото съзнание на големия немски поет, едва когато е бил той запознат с не­що от наследието на средновековното тайноведство, Числото шест е число, което е съставено от две тройки. Геометрично, то се представя от два три­ъгълника, които се вплитат така, че единият им връх е насочен надолу, а другият—нагоре. Така сдружени, те образуват древния кабалистичен знак, наречен сектаграма. В числото шест е изразена борбата ме­жду духа и материята. Триъгълникът, който сочи надолу, е символ на материалния, веществен, конкре­тен и земен свят, с всичко онова, което го характе­ризира, а другият триъгълник, който сочи нагоре., е духовният свят, с вечните стремежи към не­бесата. Тия два триъгълника са вплетени в човека, който живее и в двата свята и който има свобод­ната воля да избере един от тях за свое царство. Тоя подбор е мъката, мъдростта, падението и въз­ходът на човека, дошъл на земята да изпита всичко. Шестицата, следователно, е число, както на вечната небесна реалност, която за човека е невидима, така и на земната илюзия, която е въплътена. Арабският знак на числото шест (цифрата) показва, че в земята е посадено едно семе, което е поникнало, но още не е дало своите плодове. То е същевременно и символ за едно освобождение от магическия кръг на коле­банието и тръгване по строго определен, избран път. Шестицата геометрично е построена на една ирационална база, тъй като радиусът на окръжността не е точно равен на страната на вписания шесто­ъгълник, поради несъизмеримостта на диаметъра с дължината на окръжността (П = 3,14). Ето защо, числото шест е донякъде извън световно, небесно число и приложено тука на земята, създава противоречия. Числото шест се дели на две и на три. Раз­делено на две, дава три — числото на хармонията, равновесието, а разделено на три, дава две — чи­слото на противодействието и борбата.

Някога Давид даде на еврейския народ тоя знак, като го остави свободен да приеме един от двата пътя, които се крият в него. Ако тоя народ приеме за свой път триъгълника, чийто връх сочи нагоре, тогава ще намери небесната си обетована земя. Забрави ли Бога и поеме ли път по другия триъгълник, който има върха си надолу — в грубия материален свят, към блясъка на измамното злато, той ще иде към огъня на земните страдания, не ще познае Христа и дълго ще плаче, без сам да знае защо, пред Йерусалимската стена.

Числото седем е познато като свещено число между числата. В древно - индуските сказания за светя и хората, в кабалата, в религиозната философия на всички времена, това число е било символ на съвър­шенството. Ако, числото три е първият образ и пър­вият символ на пълнотата и духовната завършеност, седем е неговото преповторение в по-висша гама. Седем са считали планетите от слънчевата система, седем са багрите на светлината, седем са тоновете на музиката, седем са дните на седмицата, седем са имената на небесните тела от фамилията на слънцето, седем са смъртните грехове и седем добродетели са, които спасяват душата от ада.

За възходящите души към Бога има седем ан­гели, които ръководят седемте същности на Великата Божествена Същност: Михаил, което ще рече: като Бога, Анаел, което преведено значи: Послушай ме, Господи, Рафаил — Бог Изцелител, Гавраил, което значи Сила на Бога, Касиел или престол Божи, Са-шиел — Божия справедливост и Самуил — гняв Божи.

За слизащите пък към бездната и ада, има се­дем демони: Велзевул, Самаел, Питон, Осмодей, Ве-лиал, Люцифер и Сатана. Последният — сатаната, което ще рече противник Богу, е изкусявал Иисуса в пустинята, но е бил победен от Него.

Числото седем се счита за основа, която въз­дигната в различна степен, дава ключа на всички земни и небесни тайни. С него се разрешават загад­ките на космоса, за тия, които знаят да го употре­бят. Когато веднъж попитали Исуса, дали трябва седем пъти да прощаваме на тия, които имат пре­грешения към нас, Великият Учител на всички ве­кове, отговорил не седем пъти, а седемдесет пъти по седем.

Светилниците на древните жреци от Египет, а после на евреите, са били със седем свещи, което символизува седемте добродетели, които трябва да осветяват пътя ни към духовното съвършенство. Освен това, седем са тайните древни науки за чо­века, Вселената и Бога: херметизъм или тайноведска философия, метафизака, кабала — наука за Бога, вселената и човека, тора — наука за формите, питагорейство, йероглифика и наука за числата.

В разположението на планетите от слънчевата система, което разположение (аспекти) е от извън­редно важно значение за тълкуване характерните особености на дадено лице, ние имаме седем основни положения: Съединение — когато две небесни тела, спрямо земята, която приемаме за център на хороскопа, се взаимно съвпадат (не сключват ъгъл по­между си). 2. Дуодектил, когато двете тела са отда­лечени едно от друго така, че ъгълът, който затва­рят с земята е 30°. 3. Секстил, когато този ъгъл е 60°. 4. Квадратура, когато ъгълът е 90°. 5. Тригон — при ъгъл 120°. 6. Квинконс—при ъгъл 150°. и 7. Опо­зиция — при ъгъл 180°.

В древната магика са посочени седем драго­ценни камъни, с чиито свойства се побеждават ре­дица отрицателни сили. Те са следните: Карбункул, съответствуващ на слънцето, Алмаз — на Луната, Сердолик — Меркурий, Изумруд — Венера, Рубин — Марс, Сапфир — Юпитер и Обсидий — Сатурн.

Великото съответствие, което съществува във Вселената и което може да се изучи с числото се­дем, е дало повод на посветените в тайните на космичния живот, да изрекат истината, която намираме и в Господнята Молитва: „Quod est superius est sicut quod est Inferius" — каквото е горе, това е и долу. Или „Както на небето, така и на земята".

И така, числото седем крие в себе си една сложна символика, която на пръв поглед изглежда малко нагласена или суеверна, но, като се задълбо­чим в нея, ще се убедим в действителността й. При­чината за това се крие в обстоятелството, че хората отдавна са загубили ключа за съответствията в жи­вота, и суеверието е задръстило съзнанието на хо­рата, където по-рано е имало разумна вяра. Но,, впрочем, нашата задача при изяснение символиката на числата и формите не е да убеждаваме, а само да посочим.

Числото осем, е третата степен на числото две. То представя една по-висша степен на ония неща, които символизуват двойката. Арабският му знак е като знака на безкрайността. Две нули, долепени една до друга, или два конуса, върховете на които се докосват, е символ на преминаване от една реал­ност в друга. Символ на земната и физичната смърт, числото осем е съставено от две четворки, т. е. от две действителности — два дома, две реалности. Осмият знак от колелото на Зодиака е Скорпион — знакът на смъртта. Осем, това е числото на сил­ните, които живеят съзнателно, както в видимия ве­ществен, така и в невидимия свят. То е число на посветените в мистериите на живота и смъртта. Осем е мистичен знак и число, което управлява и тайната на пола.

Едно геометрично тяло, наречено октаедър е съставено от две еднакви четиристенни пирамиди, които са допрени една в друга със своите основи. Това са два свята, сдружени един до друг, взаимнопроникваши се, без да осъзнават своята отделност така както става в действителност. И в живота, свето­вете се взаимнопроникват и ние трудно можем да отделим това, което принадлежи на материята, от това, което принадлежи на духа. Когато този окта­едър се раздели при основите и върховете се до­прат един до друг, тогава световете се разделят и „Кесаровото остава Кесарю, а Божието Богу". То­гава преминаването от единия в другия свят става през „тясната врата" на смъртта, като тука под смърт ние разбираме напускане на една действител­ност и преминаване в друга.

Числото девет е последното число — знак в редицата на първоначалните числа. То е магическо число и е обратното на шест. При шестте ние имахме семе, посадено в земята, а сега семето е извадило свето съдържание, обработило го е и е дало плод. Деветорката е втората степен на числото три. То е преповторената хармония на тройката и представя нейното пълно осъществяване. С числото девет са си служили древните маги. То представя числото на сбъдновението — плод на положеното усилие. С деветицата се, приключва еволюцията, тъй като десет е вече число, което представя преповторение на единицата.

И другите числа — двузначни, тризначни н многозначни, имат своята символика, но в общи ли­нии тя е преповторение към същностите на основ­ните числа, които в едри линии изложихме по-горе,

Трябва да се каже нещо и за нулата, която е символ на непроявената вселена. Ако едното е проя­веният Един, завършен и достатъчен за себе си, който се манифестира чрез числата до девет, нулата е знак и символ, който съдържа в себе си всичко. Тя е вселената — свят, у който не може да се при­бави нито прахолинка, от които не може да се отнеме нито прахолинка. Всички неща, които се произшедствяват в Божествения, завършен свят, са затворени процеси, за които важи най-общата фор­мула а+в=с. Това ще рече, че положителните и отрицателните прояви се анулират. Също както при закона за превръщането н запазването на веществото и енергията. Там всички процеси се анулират. Както в една добре водена търговска книга, при баланса приходната страница анулира разходната, така и тука, в процесите на физическото и духовно битие, всяко нещо се балансира и анулира в общото урав­нение с своята противоположност. Енергия с работа, вещество с вещество, зло с добро, като от всички тия многочислени процеси, остава само опитът за душите, преминали великата школа на живота. Ну­лата, за тоя който разбира дълбокия смисъл на сим­воликата, изразява и един завършен процес в света.

Привършвайки в общи линии това, което мо­жехме да кажем за символиката на простите числа от естествения ред, ние можем да преминем в една друга област, където числата, изразени в геометрични величини, служат като основа за създаване хармо­нията, по чиито закони невидимите градивни силя, устройват формите на живота.