Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница16/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   22

ЗЛАТНОТО СЕЧЕНИЕ

Добре е, читателят, взел настоящата книга в ръка, да има търпение и да проследи един малък въпрос от геометрията, който ще бъде предложен на това място. Той е прост и достъпен за всеки, който има елементарни познания от геометрични величини, отношения и пропорции.

Представете си една отсечка. Може и да си я начертаете за яснота. Поставете в началото на тая отсечка буквата А, а на края — В, така, както сте правили в училище в часовете по геометрия. Ако сега някъде по отсечката поставите една точка и я означите със С, вие ще получите пропорция тогава, когато отношението от дължината на цялата отсечка АВ към частта й АС е равно на отношението на АС към останалата част СВ. (Условието, което трябва да се спази в случая е това, че АС трябва да е по-дългата част, а СВ по-късата). Изберем ли точката С на такова място по отсечката АВ, че да се получат горните съотношения, тогава ние се натъкваме на един чудесен закон на хармония, с който си служи толкова често природата и който лежи в основата на всяка съвършена красота. Това отношение е из­следвано в геометрията и е познато с името „златно сечение". За тия, които познават математиката, е ясно, че алгебричното разрешение на пропорцията АВ: АС = АС: СВ е едно квадратно уравнение, ко­рените на което са ирационални изрази, т. е. несъизмерими с една установена рационална мярка. Алгебрично това се изразява така:


Като резултат от разрешението на тая пропорция, получаваме израза който числено изразява отношението между двете части на разделената отсечка.

Например, ако а=3 м., тогава от




За този ирационален израз, който написахме до-горе, е казано следното:

„Оказва се, че тази, на пръв поглед, толкова изкуствена пропорция, която не може да се изрази даже рационално, има широко приложение в приро­дата. Ще приведем само един пример из анатомията на човешкото тяло.

Всеки знае, че частите на едно стройно чо­вешко тяло, отговарят на известни пропорции. Но не всички знаят, че тук, именно, намира място тази пропорция, която древните са наричали „златно де­ление". Античните статуи са най-доброто доказател­ство, че древните ваятели са знаели много добре да прилагат златното деление при разчленяването на човешкото тяло.

Идеално стройното човешко тяло е построено всецяло по принципа на златното деление. Ако ви­сочината на една хармонично развита фигура се раз­дели на крайно и средно отношение, разделната ли­ния ще попадне на височината на талията или, по­точно на пъпа. Особено сполучливо намира удовле­творение този принцип в мъжката фигура. Затова художниците отдавна, въпреки общото мнение, са признали, че мъжете са по-стройни и по-хармонично развити от жените.

На която и да било антична статуя може да се провери този закон. Ако всяка от получените по-горе две части, отново се раздели на крайно и средно отношение, то разделната линия ще мине пак през напълно определени пунктове: в горната част — през адамовата ябълка, а в долната — през коляното. Това може да се види много добре върху статуята на Аполона Белведерски."
ФОРМАТА

Формата е нещо, което съпътствува човека още з най-първичните му прояви. Макар че тя е про­дукт на усилие, което излиза от духа и е израз на една идея, формата е всякога белег за ръста на тоя дух и е показалец за качеството и величието на идеята. Самият творчески процес не е нищо друго, освен непрестанното търсене някаква форма за една изникнала в творческото съзнание идея. Цялата при­рода е едно прекрасно, вълшебно съчетание на форми, които изразяват идеите на творческия й дух. Затова е възможно да се учим от природата, защото ние транспонираме в нас формите й в техните първични идеи и откриваме мъдростта на Твореца.

Ние нямаме наука, която би могла да ни обясни зараждането на геометрията, но не би трябвало да има съмнение в това, че тая — най-хубава от математичните науки—е възникнала в съзнанието на нейните създатели като резултат от едно дълбоко въ­трешно вживяване в хармонията и красотата на при­родното творчество. Изживени веднъж така формите на природата, постепенно е било възможно да се открие в тях и числена закономерност.

Възникването на формите в творчеството на още първичния човек може да бъде обяснено и с потребността тия форми да се противопоставят на силите, срещу които ще бъде изправено „произве­дението". Например, формата на лодката още в най-далечните фази на човешкото развитие е почти та­кава, каквато е днес, защото нейното предназначение е строго определено. Вярно е, че природата най-ефикасно съобразява своите форми, спрямо про­тиводействията, които ще срещнат те, но това обяс­нение би било твърде механистично, тъй като в него е пренебрегната естетиката, която цели превъзпитаване на човешкото съзнание чрез хармонията и пропорциите. Древното изкуство е, преди всичко, символично, защото там, особено в изобразителните изкуства, формите и хармонията в природата са из­викани като изразни средства, чрез които се говори много по-настойчиво, отколкото със словото. В древно египетското изобразително изкуство лотосът, лилията розата, криковете са легнали като отправни форми в цялото им архитектурно и изобразително творче­ство и тия прекрасни форми на природата са ста­нали направо израз на множество идеи в тяхната религия и философия.

Един изследовател в областта на тия идеи (Матила Шика) казва и с право, че линиите в наро­дите, населявали Изтока, са играли могъща, дори фа­тална роля, когато у нас, в Запада, тяхното значе­ние за изкуството и живота е сведена до някаква незначителна степен. Изобщо, Западът е скаран с символите. В изкуството на тоя Запад се яви символистиката, но тя всякога е имала само принадена условна стойност, защото тоя символизъм си остана някакъв далечен от живота опит. Шика казва дори и това, че ролята на Запада е да убие символиката. Нашите творци не живеят с формите, не ги изжи­вяват символично, не търсят нищо в тях. Те ги при­емат без участие, не ги претворяват в себе си и за­това не ги дават „видоизменени в огъня на своето творческо пресъздаване, а някак „фотографски". И наистина, появата на фотографията е една страшна беда за западния свят. Тя уби. вътрешното виждане и ни втълпи един неизживян от никакво творческо око свят. Фотографията ни дава нещата, каквито ги вижда първобитното око на непросветения човек, а природата, човекът к всичко, което виждаме, не е такова, каквото го вижда обективът, а нещо по-друго. Докато художникът ни разкрива един свят, изживян и претворен в ясновидението на едно „виждащо око", обективът ни дава света така, както го вижда и ди­вакът. Ние можем да гледаме сега с някакво специ­фично западно снизхождение творбите на древните и източни народи, но истината -е там, че един­ствено в тях разпознаваме, що е символика. С право, според думите на този автор, нас биха могли да ни вземат и да ви посочат като варвари на естетиката.

Понякога, когато си мисля за нашия свят и за порядките, които господствуват в нашето време, казвам си: Какво може да се очаква от един свят, който непрекъснато се възпитава от фотографията? Какви художествени внушения може да ти направи една снимка? На какво ще те научи тая снимка, ко­гато за нейното създаване не е изразходвана нито една въздишка, не е трепнал нито един миг на твор­ческо опиянение, не е оставен там никакъв възторг и до нея, освен химикалите, не се е докоснала никаква ръка?

Отдалечаването на съвременния човек от духа на всички неща го отдалечи и от пропорцията. Пропорцията е една мярка на творческото съзна­ние, която може да бъде осъзната само от будния дух. Проникването в пропорцията е процес в човека, който далеч е надхвърлил обикновеното ниво. За пропорцията, Платон казва следните думи: „Невъз­можно е да съчетаем сполучливо две неща, без едно трето: трябва да има връзка, която да ги събира. Няма .по-добра връзка от тази, която събира тези две неща и себе си в едно цяло."

Посоченият в качалото пример е един от слу­чаите за опознаване с линейната хармония в геомет­рията. В него ние съзираме равновесие в неравен­ството, както често го наричат някои автори. Чрез окото ние възприемаме съотношението, което дей­ствува по един необясним начин на нашето съзнание, при което изпитваме задоволство и вътрешно геомет­рично удовлетворение. Съчетанието на тия две дъл­жини от златното сечение действува най-силно на чувството ни за хармония, на което ние се под­чиняваме, без каквито и да е разсъдъчни елементи, защото се раждаме наготово възпитани за това. Мо­же причината да се крие, в туй, че много от фор­мите в природата, на които ние се възхищаваме, са подчинени конструктивно на този закон, а той, оче­видно, лежи в основата на всяка естетика.

В същност, всички открития и гениални хрум­вания в ума на големите хора не идват направо в разума. Те се появяват у тях като един спонтанен усет и увереност за съществуването на нещо, което отпосле трябва да бъде уловено в мрежите на ра­зума и анализа. Чудесният инструмент на човешката мисъл получава елементите за своята работа не на­право от наблюдаваните обекти, а само след като тия обекти са успели да събудят в душата някакъв спонтанен трепет и са отзвънели върху струните на себето нещичко от безкрайните красоти на битието, Процесът на творчеството не е парциално анализи­ране на истини, а тяхното повторно възкресение в нашата душа, след което те биват материализирани с някое от средствата на изкуството. Един компонист не твори такт по такт, а записва и подрежда със средствата на разума една спонтанно възникнала в неговото съзнание мелодия. Той бива завладян, преди всичко, от нейната цялост като музикална идея, а после от нейните части. По този закон, чо­век е свалил от света на чистите идеи ония неща, които съставят гордостта на неговото многовековно битие. Така са възникнали някога формите на еги­петската и елинската архитектура, така са се ро­дили симфониите, така са станали достояние на света законите на Кеплера и Нютона.

Човек само да не е сляп и да не ходи з жи­вота със съзнание, заето единствено от грубите по­треби на катадневието, ще види хармонията на света и творческата закономерност на природата на всяка стъпка.

Със средствата на геометрията ние можем да установим, че устройството на човешкото тяло е подчинено на линейната хармония от златното сече­ние. Ако означим височината, (ръста) на човешкото тяло с Н, разстоянието от пъпа до нивото на стъ­палата с N, а това от пъпа до върха на главата с М, тогава средният статистичен закон за мъжкото тяло, според направените многократни изучавания, дава за отношението Н:N— 13:8 индекс 1,625, а за женското тяло 8:5 — 1,6. При новородените, то­ва отношение Н: N е равно на 1/2, като после към 21 годишната възраст се мени и клони към своята дефинитивна стойност (Zeysing).

Ако поставим на изследване всички велики твор­би на древните ваятели, ние ще установим, че те се подчиняват на закона на златното сечение. Приро­дата много обича и често си служи с това съотно­шение или близки до него. Ние го усещаме спонтанно и го търсим наоколо като необходимост за осъще­ствяване на световната красота. За пример, отноше­нието на голямата към малката ос у яйцето е от­ношение винаги близко до златното сечение. Ние считаме за необикновено и странно явление да срещ­нем тумбесто или продълговато яйце. Най-приятната форма на една прочитна книга е тая, при която отношението на малкия към големия размер, е отно­шението на златното сечение. Страните от плоско­стите на пиедесталите на големите паметници имат също това съотношение. (Паметник Цар Освободи­тел, София. — Арнолдо Цоки.)

Ще бъде интересно да се приведат и примери от музиката. Числата 3, 5, 8 и 13 са числа, които изразяват двата интервала на съвършените акорди. Отношението 5/8, съответствуващо на М: N, у мъж­кото тяло представя мажорен акорд. Малката терца и голямата терца, преобърнати в до мажор, се отна­сят помежду си като 5/8.

Отношението 3/5, или М:N у жената в музи­ката е миньорен акорд. Ми бемол до — голямата секста, или терца, трансформирана в до миньор, да­ват отношението 3/5.

Според Zaysing, който обобщава аналогията, отношенията 0/1, ½, 3/5, 8/13, 21/34 и т. н. са миньорни акорди а 1/1, 2/3, 5/8, 13/21, 34/55 и т. н. са мажорни, или мъжки акорди.

Не само по отношение на линейната хармония, отразена на всяка стъпка в природата, ние срещаме тая закономерност. Такава съществува и по отноше­ние на ъглите. Според Сhurch и Wiesner (1875 год.) съществува един ъгъл ά = 137° 30' 29", който в ра­стителното царство играе особена роля. Ъгълът, на който се разполагат клоните на едно дърво, гледано във вертикалната му проекция, е най-често този ъгъл. Ако означим с γ пълният ъгъл от 360°, тогава 360 —ά=β, който се получава от отношението 360/φ, където под φ ще разбираме стойността на златното сечение.

Установен е следният закон: Ако разделим 360° на φ2 (квадратът от стойността на златното сечение), ще получим идеалния ъгъл:

360/φ2 = 137° 30' 27", 95.

Един по-внимателен поглед в окръжаващата ни действителност, ще ни наведе на заключението, че природата си служи твърде начесто както с разме­рите на златното сечение, така и с „идеалния ъгъл",, като с елементи на своята естетика.
СПИРАЛАТА

Един често употребяван символ за вечния път на развитието е спиралата. Гьоте е считал спиралата като символ на живота и на духовната еволюция.. И, наистина, какъв по-подходящ образ за живота от тия растящи завитъци, които заемат все по-голям и по-голям обсег, както в плоскостта, върху която са проектирани, така и в пространството?

Изследванията на Сър Томас Кук в областта на естествознанието ни дават спиралата като форма, която се среща твърде много, както в органичния, така н в неорганичния свят. Нареждането на семената в някои семенни плодове като слънчогледа, както и разположението на извитъците в роговете на козата и антилопата, следват закона на едва спи­рала. Ако си представим тия извигъци, проектирани върху една хоризонтална равнина и ако прекараме една права, която произволно да пресича тия извитъци, тогава точките, които се получават от преси­чанията, разделят правата на части, които имат по­между си хармонични отношения. Така, отсечката, която се получава от началото на спиралата до пре­сичането на правата с първия извитък, се отнася към отсечката, заключена между началото и втората пре­сечка точка, така както се отнасят отсечките, заклю­чени между началото и втората пресечна точка към отсечката, затворена между началото и третата пре­сечна точка и т. н. Освен това, отношението на от­сечката, затворена между първата и втората точка, към отсечката, затворена между втората и третата точка, е равно на отношението на последната към отсечката, заключена между третата и четвъртата точка и т., н. Тези отношения изразяват така наре­чения закон за нарастването. Тъкмо в тая хармонична зависимост се крие и самата красота на спиралата като геометричен вид. Тя често е употребявана като декоративен елемент в архитектурата. (Йонийския капител на древногръцките колони). В изброените по-горе отношения на хармонично нарастващата спи­рала се крие законът за златното сечение.

И други геометрични елементи играят важна роля в естетиката на древността, чието очарование е преминало непокътнато през дългата низа векове, до наши дни. Между тях е така нареченият египетски триъгълник. Това е правоъгълен триъгълник, със страни, равни на 3, 4, 5 еднакви мерни единици. Той отговаря на питагоровата закономерност З2 +42 = 52. Тоя триъгълник, който изразява математичния закон, затворен в теоремата на Питагор, е бил известен на китайците 11 века преди Христа! Той се среща и на много места в древните архитектурни паметници.

Да кажем няколко думи и за образуването на пентагона, пентаграмата, секстагона и секстаграмата, Пентагонът е правилен петоъгьлник, вписан в една окръжност. Той се състои от пет равни страни и пет върха. Радиусите на окръжността, конто съединяват върховете на пектагона с центъра на окръжността, сключват помежду си ъгли от 72°. Пентагонът и пентеграмата играят, както ще видим по-долу, голяма роля в образуване формите на живата природа, за разлика от секстагона и секстаграмата, които се сре­щат в формите на неорганичното царство.

Пентаграмата е правилна фигура, която се по­лучава, като съединим върховете на пентагона през един. Така получената петолъчна звезда, е била и е символ на много езотерични учения, ордени и обще­ства, защото изразява символично човека. Човекът в движение, или ходещият човек представя, както вече се спомена, една пентаграма, върхът на която е главата, двете крайни точки са краищата на ръцете, а долните точки краищата на ходилата. В свещената пентаграма, всяка една от страните е наименована със следните символи: Любов, мъдрост, истина, правда и добродетел. Повече изяснения по тоя символ не може да се дадат в настоящето.

Секстаграмата, или шестолъчната звезда, позната още като печат на Давид, представя правилна фи­гура, която лесно се вписва в окръжност, защото се получава от секстагона — вписан шестоъгълник, всяка от страните на който е приблизително дължината на радиуса на окръжността. Секстаграмата, позната на света като юдейски знак, представя два правилни триъгълника, вплетени така, че върховете им да со­чат противоположно един на друг. Според някои символисти, единият триъгълник представя слизането на душата в материята, а другият—възкачването й в царството на духа.

Занимателно е обстоятелството, че в цялата почти неорганична природа, пентагонът не се среща като строителна форма. Там, в царството на криста­лите и неподвижността, владее секстагонът. Като илюстрация на това явление, би могла да се посочи водата, любимите кристални форми на която са секстагонни образувания от хексагоналната система. Всички кристални форми са или кубически, или хексагони, или някои от техните комбинации, но там ни­кога не се среща пентагонът. Wilson и Beutley дават близо 4000 вида снежинки. Те са всички комбинации от малки кристалчета на хексагоналната система, на­редени в оси, които дават различно декорирани секса-гони или шестолъчни звезди. Дори и най-богатият с творческа фантазия художник не може да измисли тия чудни форми, с които природата показва своето творческо богатство. Един лабиринт от най-прекрасни съчетания, наредени около тия шест оси, дават пре­красните кристали на снежинките. Думите са недо­статъчни да ги опишат. Само погледът и душата на естествоизпитателя, който дири и открива красотата на природата, може да се наслади от тях.

Пентагоналната система е предпочетена, очебийно, в живите организми. Органичната природа, в която обитава частица от живия творчески дух, не се нуждае от подготовката на симетричната про­странствена мрежа, в която да се настаняват гра­дивните елементи на веществото. Тя съгражда фор­мите, съобразно с окръжаващата среда и съобразно задачите на вложения в тая форма живот. Свобода на движението и целесъобразност са първите регу­лиращи фактори в градежа на органичния свят и колкото тая свобода е по-голяма, и целесъобразността по-ярко застъпена, толкова на по-висше стъпало се намира разглежданият вид.

Цветовете на глога, карамфила, игличината, звън­чето, крушата, ябълката, малината, черешата, имат петолистни цветове. Само лилията и зюмбюлът са секстапентални. Ръката на човека е петопръстна, н в костното устройство на много органи и животни се среща пентадактилията. Освен това, числената ми­стика на Питагора дава указания, че числото пет е свързано с човека и с живота.

Числото пет е едно нечетно асиметрично число. То е съставено от 3 и 2, а числата 3 и 2 са респек­тивно числото на мъжа и жената. Числото 5 и пентаграмата е число на живота, хармонията и здравето.

Като най-интересна амплификация на пентагоналната система, Платон посочва додекаедра, нарича го „най-благородно между геометричните тела" и го именува символ на космичната хармония.

В неорганичния свят ние имаме приложен за­кона за субстанцията, който е закон за запазване и превръщане на веществото и енергията, а в органич­ната природа, както казва Спу1ш, ние срещаме една „способност на морфологична приемственост — при­способление към средата и продължение на рода."

Изобщо, както в неорганичната, така и в орга­ничната природа, ние срещаме някакъв вътрешен, наречен от М. W. Bancroft и от М. D. Аrcy Tompson телеологичен закон, който регулира и направлява жи­вота. Тоя закон, според нас, не е нещо извън законите на живата и мъртва природа, но се състоя в подбора на средствата, с които природата гради своите форми.

Хилядократно повтаряният въпрос за тайната на живота ще си остане завинаги неразрешим, ако ние вървим по тоя път, по който върви съвремен­ната наука. Ще остане винаги загадка за учените, защо един кристал расте отвън чрез настояване на материя, посредством молекулярния и атомистичен афинитет, а нарастването на една жива клетка става отвътре, поради тайните процеси на живота, които се извършват в нейното ядро. Разбира се, и в неор­ганичния свят ние сме изненадани от една геоме­трична идея и удивителна икономия на веществото, но в органичния свят, чудото е в неясната сила, която действува отвътре навън и не с просто на­трупване на веществото, а чрез една вътрешна по­требност то да бъде овладяно като строителен ма­териал за едно идейно осъществяване. Тъкмо на тая неизразима с нищо вътрешна и мълчалива воля на живота, скрита в органичната природа, приписват телеологичен произход. Има примери в природата, които поразяват и най-тънката аналитична мисъл. По един съвършен начин биват съчетани от тая воля и разумност максимална съпротивителна мощ, при ми­нимално изразходване на материята. Има стъбла на растения, у които са приложени по идеален начин законите на статиката и то с най-малки материални изразходвания. Как става това? Отговорът тук е толкова труден, колкото е трудно да се изясни, какво нещо е в същност животът.

М. D. Аrcy Tompson е дал една теорема, чието подробно разглеждане тука се избягва. Тя се на­рича теорема на гномоните. Под гномони се подраз­бират нарастванията на някои форми на органичната природа, като черупките на някои корали, миди и др., например, Haliotis splendeus. При последните, гномомоните (нарастванията) следват логаритмичния закон на спиралата. Явно е, че в природата имаме известни предпочитания. Формите при своето развитие „пред­почитат" логаритмичната, пред архимедовата спирала» Никъде в органическия свят — ботаниката или жи­вотинското царство, не можем да срещнем архимедовата спирала като форма, или като направляващ закон при развитието на организмите. Изглежда по всичко, че животът, поради своята неизяснена същ­ност, обича да се развира не по рационалните, а по ирационалните и експоненциални закони.

Спиралата Fusus Antiquus Scalaria pretiosa Facelaria отговаря на закони, в дъното на които влиза отношението на златното сечение. Човешко­то око с възпитано да открива и разпознава това отношение в формите на заобикалящата ни природа. То се опитва, същевременно, да пресъздаде някои от тия форми в изкуството и архитектурата. По този начин се е появила готическата фантазия, както и останалите безсмъртни форми на строителното из­куство.
ВЕЛИКАТА КОСМИЧНА ГОДИНА

Видяхме, че има едно чувство за хармония, с което се раждат по-голямата част от хората на тая земя. Това чувство ни помага да видим и да раз­познаваме тая хармония във всяка стъпка на зао­бикалящата ни действителност. Навсякъде, в градежа на природните форми, ние ще срещнем съотноше­нието и пропорциите, които дават на окото най-естетичната наслада. Човек не може да остане рав­нодушен към тая хармония, и затова творците я прилагат навсякъде в своите творби. Смята се, че между отделните части на човешкия организъм, ме­жду отделните коленна на стъблата на растенията, както между частите на една монументална сграда, има съответствия, които се подчиняват на строго подбрани геометрични закони.

Ако направим един хармоничен анализ на най-забележителните исторически паметници, като поч­нем от гробниците на фараоните и стигнем до на­ши дни, ще видим навсякъде стремежа на строите­лите да задоволят изискванията на човешкото око, тъкмо по отношение на тая геометрична закономер­ност. Подчинението пред това вътрешно вродено усещане за пропорциите, особено тия, които задо­воляват отношението и изискванията за златното се­чение, е причината, поради която древните паметни­ци, останали макар от много столетия преди нас, дишат една чудна свежест и никога не омръзват.

Не само това. В някои от тях ние намираме една толкова сгъстена символика и прецизност в положения замисъл, че се уверяваме несъмнено в правдивостта на твърдението, че тия паметници са израз на една благородна гордост на епохата, в която са цъфтели наука и култура, далеко надмина­ващи нашите във всяко отношение.

Според думите на един изследовател, астроно­мите от Хершеля насам са поразени от геодезичните и астрономични свойства на Хеопсовата пирамида, за която светът е приказвал много, но за която, в същност, знае още твърде малко. Ние ще хвърлим само един бегъл поглед върху някои особености, изтъкнати едва ли не като чудеса на строителното изкуство и като неповторим пример за високите на­учни постижения на оная величава епоха, в която пирамидата е била сътворена. От всичко, за нас най-интересно ще бъде онова, което изтъква тая пира­мида като един космичен показалец на времената и епохите върху гигантския циферблат на времената.

Известно е, че основата на пирамидата е квадрат, легнал така, че меридианът на това място да минава през неговия център. Тоя меридиан лежи във входа на пирамидата, който вход се отклонява от него с 4'35". Същият тоя меридиан прекосява по земното кълбо места с най-много континенти и най-малко морета, а паралелът, минаващ през същата точка (29°58'51") N, минава също през най-много суша.

Височината на пирамидата е 148.208 метра. Ако умножим тая височина с числото 1,000,000, ще полу­чим разстоянието от земята до слънцето. Ако пък разделим дължината на страната от нейната ква­дратна основа 232.805 с числото 365.242, което дава продължителността на годината, ще получим числото 0.6373991, наречено пирамидален метър, което явно има отношение към радиуса на земята, за който от съвременните измервания се знае, че е приблизи­телно 6371 клм.

Коридорът на пирамидата е един естествен да­лекоглед (тръба), с такова разположение, че позво­лява да се види долната кулминация на полярната звезда. Нека обясним последното с повечко думи, защото това обяснение ще използуваме по-долу при обясненията на някои вековни.космични явления, явно включени в това безсмъртно творение на египетската -древност.

Тъй като полярната звезда не се намира точно в точката на полюса (мястото, в което мисленото про­дължение на земната ос пробожда небесната сфера), при денонощното въртение на земята, полярната звезда описва един малък кръг, който пресича ме­ридиана веднъж над полюса, веднъж под него. Пър­вото пресичане се нарича горна, а второто — долна кулминация.

Егитяните са познавали и явлението за преме­стване на равноденствените точки и са оставили явни доказателства за това. От сведенията, които са стиг­нали до наши дни, е явно, че по времето, когато се е строяла Хеопсовата пирамида, за полярна звезда светът е имал звездата алфа от съзвездието Дракон. Днес друга звезда е близо до полюса, на която ние казваме полярна. Следователно, от тогава до сега земята е извършила и едно друго периодично ве­ковно движение, за което древните строители са имали прецизни познания.

Географската широчина на върха ни голямата пирамида е 29°58'51". Тоя паралел съвпада по един любопитен начин с един странен извод от тео­рията на Drayson за космичната година. Ето в много бегли линии същността на тая теория:

Знае се, че сезоните на годината се дължат на факта, че равнината на еклиптиката (равнината, в която лежи земната орбита) е наведена спрямо рав­нината на екватора на един ъгъл от 23°28'. Този ъгъл, обаче, не е постоянен, но се мени по причина на един двоен феномен: 1) Преместването на еклиптичния полюс с 50".2 за една година и 2) Премества­нето на голямата ос на еклиптиката или линията на абсидите с Н".7 за една година. Тези две ъглови премествания действуват в такъв смисъл, че за ре­зултат се получава една променливост в наведеността на еклиптиката, между границите 23°25'57" и 35°25'47", отговарящи на един цикъл от 31,756 години!

Може да се каже още, че върху небесната сфера северният небесен полюс (точката, която от­говаря на северния земен полюс) описва кръг с по­стоянен радиус 29°25'47", около една точка в про­странството, която отстои от еклиптичния полюс на 6°.

Когато отстоянието от северния полюс и по­люса на еклиптиката е минимум, във великата космична година настъпва едно „лято". Тогава отстоя­нието е 23°25'57', а когато това отстояние е макси­мум — 35°25'47", във великата космична година на­стъпва една „зима".

Последната велика зима е почнала 13,583 година преди Христа. Тая зима отговаря на ледения период, когато северното полушарие на земята е било вка­меняла и страшна ледена пустиня. Сякаш животът, оттеглен оттам, е оставил тая част от нашата земя в страшната и ледена прегръдка на бялата смърт. Никога там топликът на благодатното слънце не е бил достатъчен, за да сгрее и възрадва пазвите на плодоносната земя. Само суровият вой на бурите криел в своя неразгадан език тайната на световете,, както и мъдростта на ръката, която чертае съдбините.

Последното космично равноденствие се е слу­чило в 5644 година преди Христа — време, което съвпада с потопа, описан в Библията. Тогава са руквали гигантските пробудени води на тая косми­ческа пролет и земята, пробудена от тежкия сън, е сякаш проплакала от радост, и сълзите й са залели долини, поля и континенти.

Великото космично лято ще се падне през 2,295 година след Христа — с други думи 349 години от днешния ден, когато по същите тия места, където е властвувала хладната сянка на космичната зима, къ­дето после са бушували ураганите и водната стихия е мятала своите талази, ще цъфти и ликува една необикновена растителна, климатична и духовна кра­сота. Ние не се съмняваме нито за миг, че това време ще съвпадне с тържеството на новата космиче­ска „раса", която ще изостави след печалните опити на злото всички досегашни методи и ще приеме за основен закон любовта, която в преизобилието на своя цъфтеж ще гледа с мъдра снизходителност на нашето време.

И ще протекат нови хилядолетия и в 10,234 година след Христа, ще почне новата космична есен. Ще пламне земята в багрите на тоя тъжен космичен сезон и сред огромните неизчерпаеми богатства, цъфнали през пролетта и узрели в лятото, ще се про­мъкне печалният повей на идещата нова зима. И ето пак ледниковата епоха, пак вечният мраз и както се изразява един от интерпретаторите на тая теория за космичната година, Европа със своя Лондон и Па­риж в 18,137 година, ще се превърне в ледена пу­стиня, където северният елен ще хрупти оскъдната растителност на тия места.

Астрономът Брадлей е изчислил отклонението на северния и еклиптичния полюс за епохата на космичните равноденствия и намерил, че това отклоне­ние е 29°58'53". В годината на великата космична есен и пролет хората, живущи на тая географска ширина на земята, ще видят слънцето да кулминира в зенита, точно над центъра на Хеопсовата пирамида, тъй като тя, както споменахме вече, лежи на пара­лела 29°58'51"

Не е ли това едно прекрасно, дори смайващо обстоятелство за неизмеримите висини на познанието, с което разполагали просветените в древния Египет?

Велики тайни! Само когато човек мъничко про­зре в неизмеримите ви дълбини, вижда и разбира, как великата ръка на Твореца, Който създава плана на развитието и космическите цикли, пише по лицето на земята като художник дълговечната история на непресекващия живот. Всичко тече, всичко се мени 8 Във вселенския живот има едно дихание, при което животът лумва преизобилно, а после се оттегля. Една велика ритмичност, в мрежата на която премъдростта на Бога провежда своя велик и необхватен план на развитието. И над всичкото това удивително миро­здание стои и чака една велика обич, в атмосферата на която ние живеем, учим се, за да пребъдем и след тоя мълчалив великан, в който безсмъртни са вплели символи и знания. Тая чака, защото е най-дълготърпелива, да излезем от мрака и да тръгнем в пътя, достоен за целта на нашето битие. Тя, един­ствено тая любов, е непроменлива и живее над се­зоните, над времената и над епохите. В лъчезарното й сияние ние живеем, ползуваме се от благата на бо­жественото преизобилие, страдаме за погрешките си и пак се радваме като малки, невръстни деца.

Ето как един малко по-дълбок поглед в исто­рията и символиката на един от древните паметници, открива, макар и крайчеца на онова, което се нарича Божествена хармония. На една малка микроскопическа частица от тая велика закономерност в живота, посветените люде на древността са дали израз чрез своето велико дело — Хеопсовата пирамида — мълчаливият показалец върху циферблата на хилядолетията.

1   ...   12   13   14   15   16   17   18   19   ...   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница