Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Геометрията е мълчаливата музика, която „зву­чи” в света на величините, в идейния свят на отно­шенията и пропорциите, които задоволяват по няка­къв необясним начин трансценденталната жажда на нашето съзнание. Големите майстори са знаели това и затуй паметниците, които са останали от тяхната ръка, дишат непрестанно във вековете и хилядиле­тията неотразимото могъщество, почерпено от света на числата и хармонията. „Magistri lapidum” — големите майстори на камъка, са следвали тия неви­дими закони и, когато са рязали огромните блокове на древните колоси, те са писали върху страниците на отворената човешка история за хармонията на всемира.

Архитектурата във всички времена и народи е най-красноречивият и най-траен паметник за материализуваната геометрия и за вкуса на хората, през всичките епохи на развитието. Един специален по­глед в интимната същност на архитектурните фор­ми, ще ни открие ръста и майсторството на тия, . които строят паметниците на своето време.

Хармонията и символиката на числата, както и вкусът към съотношенията и пропорциите, за които ставаше дума в настоящето есе, са увековечени в много от паметниците на древността. И ако ние раз­гледаме архитектурните творби не само повърхностно и от гледището на стила и епохата, а погледът ни проникне в съществуващите там съотношения, ще открием там неща, конто ще ни уверят, че няма го­лям творец, който, съзнателно или подсъзнателно да не живее с тая мълчалива „музика" на линиите, чи­слата и съотношенията.

Фасадите на древногръцките храмове, тия чу­десни колонади на дорийския, йонийския и коринтийския стил, за които се говори и ще се говори през всички времена, са вкаменяла илюстрация на музиката в геометрията. След тях римските бази­лики, колозеумът и цялата византийска архитектура крият в съотношенията на своите части онова чудо на златното сечение, което ги прави безсмъртни, през низаха на вековете. Готиката по друг начин, с други елементи прояви копнежа по Божествения живот, но запази вътрешно и интимно вечното в геометричната хармония.

Всички форми на ренесанса, чудесата на мавританското изкуство повториха тия съотношения и така затвърдиха в изкуството своите творби.

Така ще бъде в цялата вечност, защото всяка наука и всяко изкуство са родени в копнеж по веч­ността и водят към нея.
УСЛОВНИТЕ СВЕТОВЕ

„Защото сега видим мрачкаво както през огледало, а тогава ще гледаме лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная както съм и по­знат.”

(Коринтяни, 13 гл, 12 стих).

И на друго място бе засегнат въпросът за условността, относителността и преходната стойност на нашите познания, както и за гъстата мрежа от привидности, в която е преплетен животът ни. Там се постарахме да опишем, колко случаен е нашият нравствен порядък и колко са произволни прецен­ките ни за хората и техните постъпки. Откъде иде всичко това? Без друго, от обстоятелството, че ние гледаме на природата, живота и нравствените цен­ности през „мрачкавото" прозорче на нашето аз, което макар и надарено с неограничени възможности, е развило твърде малко от тях и, следователно, е завладяло още незначителен малък терен от позна­ния за света и живота.

Като говоря за природа, искам да се изясня относно това, което трябва да разбираме под тая дума. Обикновено, за нас природата е материалната действителност, която си е такава сама по себе си» без да разбираме и непрестанните промени, които се извършват в нея, независимо от това дали ние ги виждаме или не. Природата ние схващаме като един установен порядък на външна действителност, без да се питаме, дали наблюденията ни почиват на абсолютно сигурни основи, без да сме проверили и качеството на нашата наблюдателна мощ. Познаваме ли ние природата, щом не познаваме нейния вътре­шен динамизъм? Коя действителност ние наричаме реална, щом като не познаваме вътрешните й закони ? Не е ли наречена една измама с думата реалност, ако истинската реалност се е укрила от погледа ни ?

Дали ние виждаме действителността и съби­тията такива, каквито са? Покоят, движението, вре­мето, едновременността, дименсиите, масите д всичко наоколо нас долавяме ли в тяхната същина, или ги виждаме като отсечки на други големи и необхватни процеси, развиващи се в непознати нам светове? И как ние можем да твърдим, че познаваме природата, щом не знаем тия основни неща, които дават нейния облик в съзнанието ни ?

За да се сродим с тая идея — идеята за об­щата релативност в света—ние трябва да я разгле­даме в нейните закони, които са намерили най-стег­нат и най-изчерпателен израз в математиката, или по-право в механиката.

Колкото човешкото съзнание се разширочава, толкова картината на света се мени и се допълва от вътрешния усет, който ни води към една по-висша реалност. Ние често сме чували да се говори, че има светове, които не познаваме, в които се развиват про­цеси от съвсем друг порядък. Това е вярно, но ние не бива да си представяме тия светове отдалечени пространствено с някакви апокалиптични пропасти, а само други аспекти на една и съща действителност. Представете си една сфера и едно същество, което веднъж има възможност да наблюдава външната, а други път само вътрешната й повърхност. „Светов­ният порядък" а първия случай ще бъде съвсем от­личен от втория, макар че отдалечението на тия све­тове един от друг да не съществува, и дори тия „два свята" да са едно н също нещо. Огромната разлика в случая произлиза от една „малка причина" — положението, от което се наблюдават те. Тази разлика е в геометричната същност на света, в идеята за вдлъбнатостта и изпъкналостта на кривината. Едно преместване с една хилядна от милиметъра, може да постави наблюдателя вън или вътре в сферата, а това е от грамадно значение за „реалността" на на­блюдавания порядък.

Да се опитаме да проследим така, както ни са дадени в геометрията, механиката и науката за ре­лативността, ония първични понятия, върху които, като върху основни стълбове лежи нашият реален, триизмерен свят. От това проследяване, което ще направи без друго нашето есе да приеме донякъде вид на научно изложение, ние ще се уверим в длъбината и истинността на думите, цитирани като мото в началото, където дълбокият мислител и апостол ни казва, че ще гледаме някога „лице с лице", а не така „мрачкаво както през огледало."
ЕФИРЪТ

Искам да спра вниманието на четеца най-напред върху някои основни, неизбежни неща, в чиято същ-лост ние. сме потопени като в медиум. Ще рече ня­кой, че това е съвършено излишно, тъй като един човек на практическия живот ни най-малко не се интересува от постулатите в науката и философията. Това е така, но ние пишем книгите за такива, които ги четат с интерес, а те са непременно люде, разбили досадната черупка на апатията към познанието на света.

Всеки от нас е чувал да се говори за ефира. Такова нещо не би съществувало, ако нуждата не бе го извикала към битие. Ефирът стана потребен тогава, когато редица наблюдавани факти в приро­дата виснаха в празното пространство, без да мо­гат да бъдат обяснени. Изучавайки природата в областта на силите, които произвеждат явленията, създателите на научните теории се натъкнаха на необходимостта да обяснят едно необикновено явление, което се нарича действие на разстояние. Вмислете се и ще видите, че това е един грамаден про­блем. Какво е това действие на разстояние — action in distans, както са го наричали на времето? Когато великият английски физик Нютон изказа своя все­мирен закон за гравитацията, той допусна само по себе си съществуването на това action in distans.. Не­говият закон го допусна без друго, поради това, че взаимно привличащите се материални маси в све­товното пространство се намират отдалечени една от друга. Например, слънцето и земята се взаимно привличат, земята и луната се взаимно привличат и така нататък, дори до огромните звездни светове. На това взаимно привличане почива равновесието в космоса, то е спойката, която свързва в едно гра­дивните му елементи.

Какво представя взаимното привличане? Как тъй едно тяло ще привлича друго тяло и то веднъж с една, а други път с друга сила, която зависи от масата? Как се предава силата от тяло на тяло ? По какъв начин земята „хваща" камъка и го дръп­ва към себе си? Това са тайни, към които ние вся­кога сме се отнасяли равнодушно, защото те не са похлопвали никога на вратата на нашия практичен живот. По-надолу ние ще подхванем отново пътеки­те на оня курс на мислене, който господствува офи­циално във възприетата наука, но преди това ще предложим мимоходом една идея.

Ние смятаме, че гравитацията, т. е. действието на разстояние, не би било толкова непреодолимо препятствие, ако бихме се решили да коригираме понятието си за мъртвата природа. Искам да кажа, че мъртвата природа, или направо материята, си има свой елементарен, неуловим живот, който се манифестира в невидими полета, съставящи една по-фина среда, които полета проникват „грубата материя и я обграждат от всички страни като аура. Земята си има своя аура, слънцето, луната и всички небесни тела. Какво представя това „поле", което сега нарекохме аура? Това е пространството, в ко­ето се срещат или резонират трепетите и ритмиката ла молекулите, атомите, електроните и протоните на материалните частици. Това „резониращо простран­ство" в науката е познато с името силово поле, а пъ­тищата, по които действуват тия импулси — силови линии. От само себе си се разбира, че колкото ма­сата на едно материално тяло е по-голяма, толкова и това поле е по-могъщо, толкова сумираната стой­ност на тия импулси ще бъде по-голяма. Ако две те­ла се намират на такова разстояние, че активните им зони (полета, аури) се взаимно проникват, тогава се появява взаимодействие или резонанс между тия импулси, произтичащи от дълбините на материята им. Тоя интерференчен процес създава афинитета — привлекателността между отделните тела. Материята, следователно, е средище на сила и на ритмика, която се предава навън и търси съответна такава в „жи­зненото" силово поле на другата материя.

Науката, в същност, не е далеч от тази идея, защото тя търси ревниво медиума, който предава силите, защото за научната мисъл с право е необ­яснимо и неприемливо действието на разстояние. Тя поставя тоя въпрос открито и то по повод на ре­дица неща и явления, които чакат своето обяснение. Такива са гравитационните полета и някои свойства на светлината.

Когато Нютон създаде теорията за гравитаци­ята, той, както всеки новатор, предизвика ред не­доумения, достигащи до протести, защото тая тео­рия разколеба схващанията на дотогавашните природоизпитатели, че силите се предават единствено чрез непосредствено прикосновение, каквито са слу­чаите с предаване ускорение чрез удар, натиск и други. Сега трябваше да се допусне и действието на разстояние и учените се видяха принудени да се занимаят най-сетне с една сила, каквато е тежестта и която ние срещаме на всяка стъпка и всеки миг в живота си.

Нютоновата теория за гравитацията представя пред мислещия свят тежестта като сила, действува­ща на разстояние и която има произхода си в маса­та. Тогавашните учени са преживели една твърде мъчителна криза, докато възприемат тая революция в схващанията. За да не изпаднат в пустото про­странство на безсмислието и противоречията, те са почнали да създават промежутъчни обяснения, като това, че е възможно, в краен случай, да има някакви действуващи на разстояние сили, обаче, на едно твър­де малко разстояние, или пък силите да се прена­сят от среда, която изпълва цялото световно про­странство. За такава среда бе обявен световният етер, който изпълва всички празнини в космоса и в който етер стават, както и в по-ново време се твърди, еластични деформации.

Етерът, или както още го наричат ефирът, има доста странна участ. Той стана необходим, но хо­рата не го приеха така лесно и безкритично. Той изживя доста променлива съдба и дълго бе гледан с подозрение. Чак в първата половина на деветна­десетото столетие, когато се откри една обнадеждваща връзка между някои свойства на светлината и свойствата на еластичните вълни, той намери по-широк прием. Вълнообразният произход на светли­ната наложи етера като нещо, без което науката би трябвало да катастрофира. На ефира почнаха да приписват свойства, каквито си желаеха.

Голямото развитие на теорията за електриче­ството, което науката отбеляза особено след прино­сите, които направиха учените Максуел и Лоренц, наложи един доста чувствителен обрат в предста­вите за същността на ефира. За англичанина Мак­суел, тоя ефир трябвало би да има точно установени механични свойства, но никой от учените около Максуеля, както и самият той, не успяха да дадат за него такава картина, която да удовлетвори предло­жените от големия учен тълкувания на електро­магнитните полета.

Хайнрих Херц се опита да докаже, че всяка материя се явява като носител на електромагнитни полета и че те с нищо не се отличават от обикнове­ната материална среда.

Така се развиваха работите, докогато с изясня­ване на този въпрос се зае Лоренц. Тоя учен, овла­дяващ редките качества да опростява теоретичните основи на въпросите, постигна завидния успех да отнеме от ефира механическите свойства, а от ма­терията електромагнитните. Както в пустото про­странство, също така и в гънките на самата мате­рия, носител на електромагнитните полета стана из­ключително ефирът. Според Лоренц само частиците на материята са способни да извършват движения, а тяхната електромагнитна деятелност се заключава в това, че те носят електрически заряди.

И ето какво стана най-после: Яви се една не­поносима асиметричност в представите за ефира. Ако има една система, спрямо която Лоренцовия ефир се намира в покой, то трябва да има една друга си­стема, спрямо която той се намира в движение. Яви се едно разногласие между схващането за механиче­ската природа на Лоренцовия ефир, която предвижда неговата неподвижност и специалната теория на от­носителността, която отне тоя последен механичен атрибут — неподвижността.

За Нютон пространството е реалност. Движе­нието на телата в това пространство става относи­телно това абсолютно пространство. Тогава тия дви­жения имат реална стойност.

Мах, от друга страна, се опита да докаже, че не е възможно да се приеме за реалност онова, което не се подава на наблюдение. Той заменя в механическите си възгледи ускорението относително абсо­лютното пространство, със средното ускорение от­носно съвокупността на мировите маси. Но и в та­къв случай, инертното съпротивление на ускорението относително отдалечените маси, предполага непосред­ствено „действие на разстояние". Но действието на разстояние е отречено от физиците и в такъв случай ще трябва да се прибегне пак до ефира.

Айнщайн казва: Ако разгледаме привлекател­ното поле и електромагнитното поле от гледището на хипотезата за ефира, помежду тях не ще се яви голямо принципално различие. Няма пространство, нито част от пространството, без гравитация. Съще­ствуването на тежестта или гравитационното поле е непосредствено свързано със съществуването на пространството. Всякога, обаче, е възможно, каквато и да е част от пространството, без електромагнитни полета. Електромагнитното поле по такъв начин, в противоположност на гравитационното поле, е свър­зано с ефира секундарно, тъй като формалният ха­рактер на електромагнитното поле никак не е опре­делен от природата на теготението.

Тъй като по нашите нови възрения и елемен­тарните частички на материята не са нищо друго, освен сгъстяване на електромагнитното поле, то на­шето светоразбираие знае две съвършено разделени една от други реалности, макар свързани с една причинна връзка, а именно, ефирът на тежестта к електромагнитното поле. С други думи: простран­ство и материя.

Една голяма крачка, която човешката .мисъл трябва да направи, е да обедини гравитационното и електромагнитното поле в едно. Само тогава — както казва авторът на релативната теория — наченатата от Фарадея и Максуеля епоха ще даде удовлетво­рителни постижения. Тогава противоположността ме­жду ефира и материята ще изчезне и цялата физика ще стане една свързана система от идеи, каквито станаха благодарение общата теория на относител­ността, геометрията, кинематиката и гравитационната теория.

Като резюмираме казаното, може да се заключи: Пространството обладава физически свойства. Про­странство без ефир е недопустимо. В такова про­странство не биха се развивали никакви светлинни явления, никакви феномени от познатите нам в три­измерния физичен свят.

Ние идваме до необходимостта да признаем съществуванието на нещо основно и първично, което изпълва вселената и съставя канавата на събитията. Съгласно изводите на релативната теория, то ще по­лучи името гравитационно поле тогава, когато не се касае за материята, а за силите. В това огромно гравитационно поле, може да имаме ефир, който съ­ставя канавата на материалното битие, защото е казано в релативната теория, че материята е сгъстен ефир, сред безкрая на абстрактното пространство.

Направените кратки и бегли бележки в връзка със схващанията за устройството на физическото пространство, биха могли да събудят известна раз­мисъл за същността на гравитацията и за това възможно ли е някакво действие на разстояние. Тях не можем да считаме за абсолютни, а само опити на мислещите хора, да оформят цялостна картина за света. Както всяка мисловна постройка (макар и сгло­бена от редица наблюдавани факти) тя търпи про­мени и допълнения. Това, което знаем за света, вся­кога е на известно разстояние от истината и ние сме толкова по-щастливи, колкото сме по-близо до тая забулена с воала на една примамлива тайна истина.

Гравитационните и другите електромагнитни си­лови полета в направеното до тук бегло изложение бяха представени като чужди една на друга реал­ности, едната от които има отношение към простран­ството, а другата—към материята. Това разграничаване идва от факта, че електромагнитните сили се срешат в строежа на веществото, а гравитацията има отношение към механиката. Дали тия неща са абсо­лютни, ние не можем да твърдим, макар и да са казани от високо място. Ние познаваме едно още по-високо място, то е нашият усет за единството в светостроението и че всичко в битието е произлязло от едната първоначална воля за това битие. Целият космос е във властта на един ритъм, по който се предава тая воля, а пътищата на тази воля са отправителните посоки на световните сили. Предаването на тая сила става в проникващите се същности на невидимите за всяко човешко око „обвивки" или полета.

Заключението е, че в пространството, което ни загражда, има физически феномени и че физическото пространство и по някакъв начин специално про­странство. То не е абстракция, а физическа реалност. Реалността се състои в това, че това пространство е годно да става средище на явления.

Казаното по-горе е онова, което се знае за един от елементите на светостроението — ефирът, тол­кова често споменаван в говора дори от хора, които нямат нищо общо с науката. Тия познания са само загадки и потици за непрестанно разширяване на хоризонтите.

Ние ще надникнем и в света на движението и ще се опитаме да го разберем. С движението, като с проблем на кинематиката, ние сме запознати още в ранната възраст, тъй като живеем в един свят на движение. Щеше да бъде съвсем излишно да се спи­раме на него, ако то нямаше да ни послужи при илюстриране основната мисъл за релативността.

Какво ние знаем за същността на движението, сега не е от значение, но съществено е да знаем, че то е, преди всичко, релативно. Още Галилей н Нютон, на­речени бащи на класическата механика, казаха не­двусмислено, че със средствата на механиката ние можем да установим само относителните движения и нищо повече. Всеки знае, че когато пътуваме с влак, ние познаваме посоката на своето движение по обратното движение на стоящите отвън предмети: гари, телеграфни стълбове, дървета и др. Ако се намираме в един балон и ако тоя балон се издига във висините на атмосферата, ние едва ли бихме схва­нали това движение, ако нямахме за него указания от наблюдаваните край нас предмети и земята, която остава все по-дълбоко и по-дълбоко под нас. Пред­ставете си, че ние сме влезли в дебел облачен пласт и нямаме възможност да наблюдаваме никакви про­мени в света отвън. Тогава ние не бихме могли да твърдим нищо за нашето движение.

Нашето положение, като жители на земята, е същото както на пасажерите от такъв балон. По какво ние узнаваме, че се въртим заедно с кълбото, на което сме кацнали и правим едно завъртване в двадесет и четири часа? Как се убеждаваме в това? Единствено по другите небесни тела, които показват обратното на нашето движение за същия период. Не­що повече, ние сме свикнали така с тия видими дви­жения, че дори и сега могат да се намерят хора, които отричат реалността — т. е. истинското дено­нощно движение на земята, а приписват съответно движение на целия небесен свод. Така е и за годиш­ното движение на земята, която до Коперника бе център на вселената. Но тук не се завършва всичко. Заедно с цялата слънчева система, ние се носим ня­къде в световното пространство, което установяваме по това, че в грамадни интервали от време човече­ството е доловило промяна във взаимното разполо­жение на звездите, съставящи определени съзвез­дия, както и това, че те менят положението си спрямо слънцето. Може тия движения да продължават н да са още по-многобройни, но ние нямаме възможност да установим това, тъй като нямаме опорни точки в космоса, спрямо които ние бихме отнесли това наше движение.

Като са имали това във внимание, хората на науката са пожелали веднага да установят, най-после, нещо и относно абсолютното движение на земята. Щом като земята в своето годишно движение носи със себе си и атмосферата, сигурно онова, което остава неподвижно, е само ефирът, за който ние от­делихме малко място в настоящето изложение. Но наистина ли е това? С други думи, земята в своето движение увлича ли окръжаващия ефир, или се движи в него като в неподвижно тяло? Ако бихме могли да установим такова нещо, тогава не само по про­мените в положението на слънцето и звездите, а на­право ще установим движението на земята. Първия опит в това отношение е направил френският учен Физо в 1859 година. С опити, които не ще се изла­гат тук, той е доказал, че ефирът не се увлича от никое движение и че установяването на „ефирния вятър" е нещо възможно.

Аз зная, че за един четец, който обича да се занимава с книгите за разтуха, без да дава разума си в услуга на проумяване проблемите, подобно че­тиво като настоящето би изглеждало твърде утеготяващо. Но без тия неща, то не би било есе в из­вестна област на научната мисъл. Освен това, по­лезно е хората да привикнат да задържат внима­нието си върху даден проблем, защото проумяването на истината принадлежи на тия, които я обичат и се спират при нея. Да искаш да знаеш нещо за света, сред който живееш и да не изучаваш нищо от све­товните закони, които управляват неговия неорга­ничен и органичен живот, е все едно, да искаш да си виртуоз на цигулка, без да приемеш мъката, уси­лието и постоянството на предварителната подготовка.

Знаменитият опит, който бе предприет за уста­новяване дали, наистина, съществува „ефирен вятър” принадлежи на американския физик и експеримента­тор Майкелсън, заедно със своя сътрудник Морлей.

Възкресяваме отново тия имена в паметта на хората, макар че шумът, който те направиха, беше доста отдавна. Аз зная и това, че се връщам при проблеми, които вече бяха слагани на вниманието на мислещите хора, но те са толкова съществени к. класически, че това завръщане към тях е както за* връщането към основни истини или неща, които ни­кога не губят своето значение.

Макар че има възможност да се даде бегло изложение на опита на Майкелсъна, това ще се из­бегне, тъй като за неговото проумяване ще трябва да се изложи предварително една доста обширна и при това специална материя.

За нас е от значение резултатът, получен от тоя класически опит. Макар че той е бил повторен няколкократно, резултатът е отрицателен. С други думи, разпространението на светлината в посока на движението на земята и в перпендикулярна ней по­сока, става все по един и същи начин, т. е. с една и съща скорост. Това ще рече, че не може да се установи движението на земята, спрямо покоящия се ефир в световното пространство.

Тоя негативен резултат на Майкелсъновия опит послужи като изходен момент за по-нататъшното изграждане на релативната теория.

Но ето, все пак, един начин да направим по-нагледен опита на Майкелсън. Примерът е взет от едно изложение на релативната теория.

Нека допуснем, че имаме една висока църковна кула, от която точно в 12 часа на обед се раздава камбанен звън. Всеки знае, че звукът се разпростра­нява равномерно и с една и съща скорост във всички възможни посоки от кулата. Тая скорост нека прие­мем 340 м. в секунда. Ако по една окръжност, с радиус 3300 метра, с център в църковната кула по­ставим дванадесет наблюдатели, всеки от тях, по предварително нагласен часовник, ще установи, че е чул камбанния звън в 12 часа и 10 секунди. Нека на следния ден, над това място да минава самолет със скорост 180 километра в час. Точно в 12 часа, ко­гато отново се раздава камбанният звън, апаратът да е точно вертикално над кулата, на едно много малко отстояние над нея. В течение на 10-те се­кунди, потребни на звука да иде от кулата до на­блюдателите, апаратът изминава 500 метра от върха на кулата и идва в положение, което се намира на разстояние 2800 метра от наблюдателя, който се на­мира в посоката на летението на апарата. Същият летателен апарат в тоя миг се намира на 3800 метра от наблюдателя, който се намира на противополож­ната посока и на другата страна на черквата. За­помнете добре, че всички часовници на дванадесетте наблюдатели имат идеално точен ход. В 12 часа, ко­гато кулата е точно под летателния апарат, се раз­дава сигналът. В продължение на следващите 10 се­кунди апаратът лети с еднаква скорост. Точно е 12 часа и 10 секунди, всички наблюдатели, разполо­жени наоколо, чуват сигнала. Сега, ако се беше явил Майкелсън, за да измери разстоянието от мястото, ш което се намира апаратът в 12 ч. и 10 сек., до на­срещния най-близък наблюдател, ще намери, че това разстояние е също 3300 метра! С други думи, макар апаратът да е изминал 500 метра от центъра, той е пак на 3300 метра от наблюдателя. Такова нещо представя резултатът от опита на Майкелсън н Морлей. Обяснение за това явно противоречие ще дадем по-долу.

Един важен извод е тоя, че скоростта на свет­лината е постоянна. За нея не е верен законът за събиране на скоростите. Дали се движим срещу свет­линния лъч или го избягваме, дали звездите се при­ближават към нас или се отдалечават, винаги скоростта на разпространението на светлината си остава 300,000 километра в секунда. В механиката е иначе. Всеки знае, че ако се намираме във влак, който се движи със скорост 50 клм. в час и срещнем по успо­редната линия друг влак, който се движи също с 50 клм. в час, то ние спрямо тоя влак се движим с 100 клм. в час. Обратно, ако с тая скорост настигнем влак, който се движи с 30 клм. в час, то ние спрямо него ще се движим с разликата — 20 клм. в час Това не е вярно за светлината. Законите на механи­ката не са верни за светлината.

Очевидно изводът, който правим от негативния резултат на Майкелсъновия опит е едно голямо про­тиворечие в науката и натурфилософията, което про­тиворечие се опита да разреши пръв холандският физик Лоренц. Новото, което въведе тоя оригинален мислител, е следното: Той твърди, че ако би могло да се измери от летателния апарат разстоянието до наблюдателя, намиращ се в посоката на летенето, мярката ще претърпи едно съкращение затова, за­щото самата мярка участвува в движението със ско­ростта на самолета. Той обобщава, че всички дъл­жини, разположени в посока на дадено движение, претърпяват една такава контракция. За да се раз­бере това, той предлага следния опит: Ако в земята забием два кола на разстояние 10 метра един до друг, и ако един бърз летателен уред с формата на цепелин, снабден също с два кола по на 10 метра един от друг, премине низко с една голяма скорост над забитите в земята колове, и ние направим една фотографическа снимка в момента, когато коловете от „цепелина" дойдат точно над забитите в земята колове, ще видим на снимката, че разстоянието между коловете в летателния апарат е по-малко от разстоя­нието между коловете на земята.

Обяснението, което Лоренц дава, е доста смело. Той се опита да даде и физическо тълкувание на явлението, като каза, че всички тела, летящи в пространството, свиват от налягането на ефира своите електрони и тялото се съкращава в посока на дви­жението. Лоренц постави началото на тоя начин на мислене, като чрез тая своя контракционна теория и чрез посегателството върху неприкосновеността на времето, разкри широките хоризонти за най-новите идеи във физическата наука. Но обясненията, които даде Лоренц, макар че разрешават противоречието, защото допускат съкращение на мярката и промяна във времето, все пак, не разрешават основно въпроса, за чието изяснение се изисква едно по-смело и по-дълбоко потъване в него.