Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Сега, в най-общи черти, ще бъдат изложени така, както бяха дадени във времето на неговата вай-голяма слава, идеите на големия учен и мислител А. Айнщайн, който се зае с окончателното изясня­ване на въпросите, свързани с времето, простран­ството, едновременността, както и с някои специални и общи изводи за света във връзка с неговата тео­рия за относителността.

Първото нещо, което трябва да знаем, за да навлезем дори и в предверието на релативната тео­рия е, че световните събития (явления) се извърш­ват някъде в световното пространство и в някое дадено време. Както мястото, така и времето трябва да бъдат определяни. Определяне мястото става по­средством координати — мерни отстояния от да­дена изходна и начална точка. В линеарната измеримост достатъчна е една координата. Напр. върху някаква права АВ, точката В се намира на разстоя­ние х от една начална точка. В света на равнината точката М се намира там, където се пресичат ли­ниите ОА и ОВ, като за начало се приеме една точка О. Тук са потребни две координати, а в триизмер­ното пространство — три координати. Значи, спрямо една дадена система, всяка точка е напълно опреде­лена със своите три пространствени координати.

Като се говори за събитие в дадена точка на вселената, тия три указания съвсем не са доста­тъчни. Потребна е още една координата — тая на времето, защото никое събитие в физическия свят не става вън от пространството и вън от някой миг на времето. Представете си някакво идеално, събрано в една точка на космоса събитие, чието времетраене е само един миг. Тогава неговото пълно определяне ще стане с четири координати — три на простран­ството и една на времето — мига на произшествието (ХУZ и t). Координатите на пространствеността, знаем, че са линейни дължини, а времето мерим с машина, наречена часовник, вървежа на който сравняваме с вървежа на звездите, тъй като околоосното въртение на земята приемаме за идеално равномерно.

И така, заключаваме, че всички явления в при­родата се определят от четири координати Х, V, 2 и I (трите са пространствените, а четвъртата е времето).

Айнщайн, за голяма изненада на класиците, по един доста остроумен начин доказва, че времето не е една постоянна и абсолютна величина, а величина също релативна. Заключението, което трябва да на­правим е, че то — времето за различните системи— не тече по един и същ начин. Тоя странен извод е направен по следния начин: Да вземем и разгледаме закона за равномерното движение. Знае се от кинематиката, че пътят в всяко равномерно движение е пропоционален на скоростта и времето. Това ще ре­че, че ако скоростта се мени, ще се мени и пътят, ако времето се мени, съща ще се мени пътят. Обрат­но, ако пътят се мени, ще се менят и скоростта и времето. Айнщайн поставя на мястото на променли­вата величина на скоростта, една постоянна вели­чина, именно, скоростта на светлината, която той счита за крайна и постоянна скорост. Тогава пътят зависи само от времето. Мени ли се пътят, ще се мени и времето. Следователно, времето не е нещо абсолютно, а относително.

Как ние съдим за пространството? Естествено по мерните величини, установени в практиката на нашата катадневност. Да си представим една линия. Коя е нейната видима дължина? Абсолютна ли ве­личина е видимата дължина на една линия? Ако тя е абсолютна, тогава и нашата представа за външния свят е абсолютна, но ако тая дължина е една услов­ност, тогава и целият видим свят е такава условност,

Какво се знае за видимата дължина на пред­метите? Какво представя дължината на една от­сечка ? Отговорът е, че това е образ, който се отпе­чатва върху ретината на нашето око, от двете крайни точки, които достигат до нас едновременно.

Върху тоя въпрос никога не е ставало спор и не е имало противоречие, но теорията за релатив­ността му дава особено тълкувание, което за нашата основна мисъл, че обликът на света е калейдоскопка игра н условност, дадена от граничните условия на системата в която живеем, е от особено важно зна­чение. Тая релативна теория, която винаги се инте­ресува от движението, тоя магьосник и чародей в науката казва, че, ако отсечката, която наблюдаваме, се намира в покой, тя ще има една установена и неоспорима величина, но, ако тя се намира в движе­ние, тая дължина се променя. Ето, сега ние стигахме до контракцията на Лоренца, която изоставихме в предната глава. Той също казваше такова нещо, но го обясняваше с притискането на световния ефир, т. е, той изтъкваше едно механическо обяснение. Айнщайн, който също твърди, че ще има скъсяване на линейката, когато тя се движи в посока на своята дължина, доказва това иначе.

И на това място, ние сме отново принудени да. прибегнем до нещо, което изисква нашето пълно и цяло внимание. Естеството на разглеждания въпрос, както съобщихме и по-рано, прави нашето есе научно.

Нека не се сърдят „чистите лирици", защото нався­къде, дори в едно стихотворение, което произхожда от трепетите на сърцето, има неща, които трябва да се разберат. Световната хармония, както и всяка истина, имат в себе си елементи на мъдрост. Светът е красив, омайващ, но той е положен върху осно­вите на мъдрост, а мъдростта е нещо, което има своя собствена, макар и понякога хладна красота. Вместо летателния апарат на Лоренца, ние ще приведем примера на Айнщайна за ж. п. линия, да­вал от всички популяризатори на неговата теория: Представете си, че се намирате край ж. п. линия между две колчета А и Б, забити там в насипа, Разстоянието между тия колчета е толкова, колкото е дължината на един вагон. Нека сега такъв един вагон да се движи с грамадна скорост по ж. п. ли­ния. Когато наблюдателят види предния край на ва­гона & да съвпадне с предното колче А, задният край ла вагона б ще съвпадне с задното колче Б. Според механиката на Галилей - Нютон, тоя въпрос трябва да се изостави като предварително разрешен сам по себе си и недопускащ никакви други случаи и съ­ждения. Но, според новата релативна механика, той подлежи да бъде разгледан най-подробно, защото е от капитално значение. Новата механика твърди, че дължината на вагона не ще съвпадне с разстоянието между колчетата, забити на ж. п. насип.

Какво значи да съвпадне предният край на ва­гона с предното колче? То е окото на наблюдателя да получи едновременно от две точки (а и А двете предни точки) лъч върху ретината си. Но тъй като наблюдателят вижда целия .вагон, следва, че и зад­ният край на вагона б, както и задното колче Б пращат едновременно лъчи. Но дали, наистина, зад­ният край на вагона б и задното колче Б изпращат едновременно лъчи с тия от А и а? Не! — това е отговорът на новата релативна механика. Обясне­нието е следното: Лъчите от предната част на вагона се отдалечават от окото на наблюдателя, а от задната се приближават. Следователно, задните лъ­чи трябва да са тръгнали по-късно, за да дойдат едновременно в ретината на окото му. Какво значи „по-късно"? С други думи, когато вагонът е изминал едно малко разстояние от задното колче Б, Това ще стане причина вагонът да изглежда по-къс, когато се намира в движение, отколкото, когато е в покой. Сега е вече ясно, че колкото скоростта на движението е по-голяма, толкова съкращението ще бъде по-голямо н, ако ние бихме могли да пуснем по ж. п. линия един вагон със скоростта на светли­ната — 300.000 километра в секунда, тогава дължи­ната на вагона в посоката на движението ще стане нула.

Ето, следователно, и един чисто теоретичен и мисловен опит, който ни уверява, че не съществува нито абсолютно време, нито абсолютна дименсионалност в пространството. Може от някои да се сметне всичко това като спекулация с „чистите", „очевидни" истини, приети за аксиоми, но тия неща докараха дяла революция в класическата механика и предста­вата за света. Основните стълбове, на които почи­ваше цялата научна и философска сграда станаха само условности. И те се променят в вечно променящия се свят, и те придобиват друг облик в зави­симост от скоростта на движението на системата (света), в който се извършват събитията. Действи­телността — „реалността", както често се нарича от широката публика видимият свят, престава да бъде непокътната реалност. Всичко зависи от скоростта на движението.

Всички явления са втъкани в голяма мрежа от условности, защото наблюдателят от вагона ще види обратното на това, което вижда наблюдателят отвън при железопътния насип, а ще видим, че и времето, което протича за външния наблюдател, ще бъде друго от времето за наблюдателя във вагона. Следователно, както пространствените усещания, така и меренето на времето са неща твърде относителни, зависещи от системата, в която ние живеем и спрямо която отнасяме дадено събитие.

Нека направим съответно тълкувание на каза­ното, като си послужим пак с примера при ж. п. ли­ния. За наблюдателя при ж. п. насип, вагонът като скъсен, ще измине разстоянието между колчетата за по-кратко време, отколкото за наблюдателя във ва­гона, който вижда самия вагон удължен спрямо пъ­тя. За него вагонът ще измине разстоянието между колчетата за по-дълго време. С други думи, за на­блюдателя вън от вагона, времето тече по-бързо, а за тоя във вагона времето тече по-бавно. Всеки на­блюдател, от всяка система, има свое време, несъвме­стимо с времето на другите системи. Ето интерес­ните и странни на вид заключения от тоя извод. За обитателите на земята, земната година е по-дълга с 0,18 секунди, отколкото същата, наблюдавана от слънцето, тъй като земята заедно с нас се движи в небесното пространство със скорост 30 километра в секунда. Ако земята не се движеше стая скорост, а с 260,000 клм. в секунда, земният ден, наблюдаван от слънцето, щеше да бъде удвоен. А при 291,000 километра, каквато скорост имат електроните, той за нас, обитателите на земята, щеше да е четири пъ­ти по-дълъг от тоя, който ще" установи слънчевият наблюдател. Стане ли скоростта 300,000 километра в секунда, колкото е скоростта на светлината, тогава за нас всеки миг става вечност!

За илюстрация на казаното, ще приведем при­мера на Ланжевена, който представя същевре­менно едно любопитно мисловно приложение на ка­заните мисля въз връзка с релативността на времето.

Да си представим, че един наблюдател прите­жава летателен апарат, който би му позволил да от­пътува от земята с една грамадна скорост 1/30000 част по-малка от тая на светлината. Да допуснем, че тоя летец може да лети на своя самолет непрекъс­нато 2 години — 1 година за „отиване" и 1 година за „връщане", като за това време се снабди с про­визии. Ако той извърши тоя полет, като една го­дина се отдалечава от земята, а една година се връ­ща, като кацне отново на земята, той ще завари едно ново, непознато поколение. Историците, по запазе­ните архиви, ще му съобщат, че той е тръгнал преди 200 години, а летецът ще недоумява, защото вре­мето, протекло по неговия хронометър е било две години. Кой ще изтъкне това голямо противоречие, ако не знае, че при тая грамадна скорост годините са текли много бавно и разточеио, нещо което не позво­лило на пътника да познае, колко дълбоко в бъде­щето на човешката история се е преместил той? Какво щеше да стане за тоя фантастичен летец, ако неговият летателен апарат би могъл да получи ско­ростта на светлината? Отговорът е, че за него вре­мето ще спре своя ход. Революция в принципите! Класическата механика е минирана. Философията е поставена на изпитание. Принципът на релативността разклати основите на най-непоклатимите и вечни неща в живота — времето и пространството. Ние се намираме пред физиономията на един калейдоскопен свят, който мени своя облик и ни подсеща, че всичко у него е вярно само в дадени граници, вън от които нашата „реалност" се превръща в сън, илюзорност. Може би, подръжниците на едно по-консервативно гледище в философията ще кажат, че ние никога не надхвърляме тия граници и че нашият свят е строго подчинен на законите, които съставляват класиче­ската наука и философия, но това възражение не е пратеник на истината, тъй като истината съдържа в себе си цялата безкрайна гама от случаи и възможности и че светът вън от нас е друг — неузнаваемо друг от тоя, в тесните граници на конто ние прежи­вяваме своята катадневност.

Това е съвсем вярно, защото, ако, наистина, теоритичните предсказания ни дават една друга, не-сродна действителност с тая, която наричаме наш свят и наш порядък, ние не знаем, дали някъде, в безкрайните граници на космичния живот няма такива условия и такива възможности. Схващането ни за „реалния свят" ние сме си създали сами, а това, което си създаваме сами в своите навици и възмож­ности, без участието на цялата гама от възможности, не носи облика на истината. Ние, следователно, гле­даме сега на света „мрачкаво като през огледало", а когато го познаем в безбройните му възможности, които е сложила в него ръката на Твореца, тогава ще познаем нещо друго, което не сме имали в на­шето внимание.

Разбира се, ние не поддържаме, че това тъкмо е искал да каже великият апостол Христов, когато е писал своя знаменит стих, цитиран в началото на нашето изложение, но във всеки случай, той е скрил в него една вечна истина, есенцията на един прин­цип, който ние бихме могли да разширяваме във всички времена и в различни окраски. Приведените примери от релативната наука са само една, при това едностранчива, може би, твърде механична илю­страция на най-общото релативно начало, но показ­вайки ни своята правота, те ни дават право да се огледаме в света, сред който живеем и да приобщим към тях, по пътя на синтезата, всички срещнати слу­чаи, попаднали в полето на нашата размисъл. До­статъчно е, че те ни посочиха пукнатината, от която се започва рушението на класическите принципи, за да се започне изграждането на нещо ново, което е по-близо до действителността. Нае не бива да се сърдим на тия революции в научната мисъл, че раз­валят нашата уютна сграда, с която сме изживели нашите приятни, задоволяващи ни заблуди. Оня май­стор, който, разваляйки нашата уютна колиба, ще ни построи нова, удобна, светла къща, е работник на прогреса. Моментните неприятности, конто той ни причинява, не бива да вземаме за повод да го на­мразим. Ние не знаем, колко величествена ще изгле­жда новата постройка. В човешката мисъл, в нау­ката, в философията и в прогреса, не са позволени утаяванията. Там всичко тече като река. В блатата на консерватизма виреят лоши условия за човешкия напредък. Всички велики духове са разрушавали по нещо, но не физическо рушение, рожба на злобата н яростта, а рушение на кумири, на мястото на които се изграждат нови и по-светли надежди. И най-бла­гият дух е, в същност, и най-могъщият дух, който отрича цял един свят и посочва нов, във виделината на който намират и ще намират спасение и утеха милиони и милиони човешки души. Злобата н ожесточението, които историята ни показва, са ро­дени в моменти, когато обновяващият дух е стривал в прах старите плесени на една заблуда. Няма по-устойчиво и по-привързано към формите същество от човека. Той е роб не само на страстите си, не само на невежеството, но и на навика в своята ми­съл, на формите на своя физически н духовен жи­вот. Разгледайте сложния ход на линията, която по­казва човешкия развой, и вие ще откриете на мя­стото на всяка жестокост опита на някой велик дух да поведе човешкия род по нови, по-светли пътища.

Представете си, колко е неудобно за всеки, който е съставил една система за своя живот, като е положил върху нея целия смисъл на съществу­ванието си, когато някой я отрече и каже, че това е само илюзия, а никаква реалност. Духът на консер­ватизма ще се разбунтува н ще се опълчи яростно върху тия, които ще посегнат на неговото блажен­ство. Знаете ли, какво значи за хората, които да мислят философски, да отрекат непоклатимостта на някои основни стълбове, като абсолютността на времето, мерните единици и други? Но какво би станало най-сетне с нашия „установен" свят, ако ние можехме да разлюлеем принципите на целия морал и философия?
ЩО Е ЕДНОВРЕМЕННОСТ

Но човек никога не трябва заради навиците на своето мислене, да се отказва от най-върховната на­слада и цел — да търси истината. Започнали своите съждения върху принципите на новата релативна механика, чийто скелет ние използуваме, за да обле­чем в форма нашите изводи, трябва да продължим по-нататък. Една съществено важна промяна, която настъпи в понятията на класическото мислене, това е промяната в съдържанието, което е вложено в по­нятието едновременност. Според най-общото схва­щане, едновременност на едно събитие наричаме слу­чая, когато двама наблюдатели отмерят на своите часовници един и същ брой часове, минути, секунди и части от секундите при извършване на едно и също събитие. Събитията ние мерим чрез нашите преживявания и посредством едновременността на тия преживявания, ние съдим и за едновременността и на самите събития. В изказаното, естествено, не може да се промъкне никаква следа от съмнение, но само тогава, когато събитията се извършват в една непосредствена близост до нас (до наблюдателите), но, ако те се извършват на едно голямо разстояние, тогава едновременността предстои да бъде внима­телно преценена.

Ако ние, запример, се намираме в една точка на световното пространство и получим два светлинни сигнали от две противоположни равноотдалечени по­соки, и ако тия сигнали достигнат до нас едновре­менно, можем да заключим, че сигналите са дадени едновременно само тогава, когато ние сме в покой. Намираме ли се в движение, както това става в дей­ствителност, тогава едновременното получаване на светлинните сигнали не е още доказателство, че съ­битията са станали едновременно, защото ние може да се намираме в такова движение, че да се при­ближаваме към единия, а да се отдалечаваме от дру­гия светлинен източник. Ако ние знаехме разстоя­нията и познавахме своето движение, ако при това имахме някаква опорна точка в космоса, лесно бихме се ориентирали, но нашето положение като жители на земята не е по-изяснено от положението на пъ­туваща в открито, голо поле шейна, сред непрохо­дими, гъсти мъгли, които не позволяват никаква ориентировка. Спрямо телата от слънчевата фамилия, ние сме добре ориентирани, но тъй като заедно с цялата система се намираме в някакво друго движе­ние, ние нямаме никаква сигурна опорна точка в космичното пространство.

Минковски, един гениален мислител в областта на математиката, твърди, че е абсурдно отделното разглеждане на времето и пространството. Те са свързани и сякаш се взаимно проникват. Никой не отбелязва — казва той — определено място освен в дадено време — както и някое време, освен на определено място. Според това твърдение, простран­ството е в зависимост от времето, а размерите на вещите зависят от скоростта на движещата се си­стема.

Без да превръщаме нашето изложение в научен трактат, мимоходом ще добавим, че цялата класиче­ска механика претърпя коренна промяна. Събирането и изваждането на скоростите не става без оглед на тая контракция, която се предизвиква при движе­нието, а понятието за маса претърпя чувствителни промени. Айнщайн даде доказателство, че до известни предели масата расте заедно с растенето на скоростта на движението. Той даде и нова формули­ровка за живата сила и енергията,
КАКЪВ ЛИ Е СВЕТЪТ?

Нека си представим, че един наблюдател е сед­нал на полюса на една бързо въртяща се „земя".За него, следствие различната скорост по паралелите на тая „земя", времето ще тече различно. Часовете по паралелите, които са далече от полюса, ще текат по-бавно от тия, върху паралелите, които имат по-малка линейна скорост. Това е вярно и за мерене на дъл­жините. Ако един кръгов диск се върти с голяма бързина, отношението между радиуса и дължината на окръжността не е познатото число 3.14. Това чи­сло е по-малко. Ако върху тоя въртящ се диск по­строим четири еднакви квадрата, те не ще се нало­жат един до друг, защото страните към периферията на диска ще бъдат по-къси. Върху тоя диск питагоровата теорема не е вярна. Не само това — не­вярна е цялата геометрия на Евклида. Една нова гео­метрия, но не с прави, а със закривени линии става геометрията в света на движенията — какъвто в същност е самият свят.

Според изводите на релативистичното учение лъчистата енергия има маса, следователно и тегло. Трябва, според това, светлинният лъч, минавайки край някое голямо небесно тяло, да се огъне. Наблюдения при слънчеви затъмнения, направени през 1919 г,, потвърдиха това.

И така, ако се, опитаме да сглобим един свят, като вземем под внимание всички казани неща, тоя свят ще бъде отличен от представите за нашия'свят. Излиза, следователно, че картината на света не е завършена. Тя трябва да се доизгражда във веко­вете с приносите на гениалните мислители, които могат да открият един драгоценен камък и да го при­крепят към отколе започнатата сграда на науката.

Учените и мислителите от най-високия ранг съзнават, че човек има много да учи. Само невежите мислят, че знаят всичко. Ето само един малък при­мер: Големият германски физик Макс Планк, дал ценни плодове на модерната физика, пише в по­следно време (1943 г.) следното:

„Понастоящем научният метод на изследване е на път да си създаде един нов образ на света. Реал­ните елементи на този образ не са вече химическите атоми, а вълните на електроните и протоните. От днешна гледна точка зрение, трябва да окачествим като наивен реализма на класическия образ на света. Но никой не знае, дали някога в бъдеще, не ще се каже същото за днешния ни модерен световен образ.

Но какво означава тази постоянна промяна в това, което окачествяваме като реалност? Не е ли то във висша степен незадоволително за всеки, който търси окончателното научно прозрение? Когато про­следим този въпрос, идваме до откритието, което за общо учудване трябва да отбележим като най-голямо и най-висше. Това е откритието, че при една промяна в световния образ, новият такъв не отменя стария, а по-скоро го оставя да съществува в цялата му пълнота, с единствената разлика, че му прибавя още едно специално условие — едно условие, което от една страна води до известно ограничение, от друга страна, обаче, тъкмо с това отвежда до значително опростяване на световния образ. В същност, класи­ческата механика остава напълно сполучлива за всич­ки процеси, при които скоростта на светлината мо­же да бъде смятана като безкрайно голяма и еле­ментарното количество на действието като безкрайно малко. Тъкмо поради това е възможно да бъдат групирани 92-та различни атома на класическия образ на света в два главни вида, а именно: елек­трони и протони. По-раншният образ на света остава, прочее, запазен, само че сега се явява като откъслек от един още по-голям, още по-обширен и същевре­менно още по-единен свят.

Същото е и във всички други случаи, до които се простират опитностите ни. Докато, от една страна, изобилието на наблюдаваните природни явления във всички области стават все по-многобройни и разно­образни, извличаният от тях научен образ за света получава, от друга страна, все по-ясна и по-единна форма. Поради това, постоянната промяна на образа на света не означава едно непочиващо на правила колебание в зигзагова линия, а означава един напре­дък, едно подобрение, едно усъвършенствуване. С констатирането на този факт, аз мисля, се определят основните най-важни придобивки, които въобще ни дава природо - научното изследване.

Каква е сега посоката на този напредък и към каква цел се стреми той ? Посоката е, очевидно, едно постоянно усъвършенствуване на световния образ, чрез позоваване на съдържащите се в него реални елементи, върху един по-висш реализъм с по-малко наивни свойства. Целта, обаче, е създаване на един образ за света, чиято реалност не се нуждае вече от никакви подобрения и поради това представя окон­чателно такава. Едно доказано постигане на тази цел никога не ще се отдаде. Но, за да се даде някакво име на това, ние означаваме окончателно реалното, като реален свят в неговия абсолютен, метафизически смисъл. С това се дава израз на обстоятелството, че този свят лежи зад всичко изследваемо. В проти­вовес на него, придобитият от опита научен образен свят, остава само едно приближение, един повече или по-малко удачен модел. Обаче, фактът ка по­стоянно напредващето усъвършенствуване на образ­ния свят потиква по неволя изследователя към това, да търси окончателното му оформяване. И тъй като човек трябва да приеме като съществуващо това, което търси, то в него се затвърдява убеждението за действителното съществуване на един реален свят, в неговия абсолютен смисъл. Но мета физически реал­ният свят не е някаква изходна точка, а е действу­ващата в недосегаема далечина пътеводна цел на всяка научна работа."

И после:

По тоя начин, ние през целия си живот се виждаме подхвърлени на една по-висша сила, чиято същност никога не ще можем да изследваме от гле­дището на екзактната наука, която, обаче, никога не остава игнорирана от оня, който размишлява по тези проблеми.

Във всеки случай, на човек не остава нищо друго, освен да устоява търпеливо и храбро в своя­та житейска борба и да се прекланя пред волята на по-висшата сила, която управлява над него. Защото една справедлива претенция за щастие, успех и бла­годенствие в живота не е отказана никому от нас. Заради това, всяко приятелско разположение на съд­бата, всеки весело преживян час трябва да посре­щаме като обвързващ ни с задължения дар.

Единственото, за което можем да претендираме като за наша собственост, висшето благо, което ни­коя сила в света не може да ни отнеме и което е в състояние да ни ощастливи за дълго, като никое друго, това е истинското осъзнаване, което намира своя израз в съвестното изпълнение на дълга. И тоя, на който е дадено да сътрудничи в изграждането на екзактната наука, той ще намери заедно с великия поет Гьоте своето доволство и своето вътрешно щастие със съзнанието, че е изследвал изследваемото и че е отдал тиха почит на неизследваното."