Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Смисълът на горния дълъг цитат се среща в словото на всички велики хора, през всички епохи. Това може да бъде изповедта и на Галилей, на Нютон, Кеплер и на всички велики мислители и челници на човешкия род. Само дребните човешки същества, не­дорасли до съзнанието за неизбродното величие на вселенския живот, както и за живота на отделната монада, могат да бъдат прибързани в своите реше­ния, че сляпата случайност е господар на битието, че границите, до които може да се разпростре чо­вешкият дух, не само че обемат всичко, което може да се знае за тоя „лъжлив свят", но че човек е не­щастна и горка твар, създадена по някакъв циничен каприз.

Да познае смисъла на своето съществувание сред това гигантско море от условности е една от най-високите задачи на човека през своя живот. На­право погледнато, това е съвсем непостижимо, дори ненужно, защото отделната личност се губи като прашинка сред безбрежието на общото, но всъщност, това е съвсем лесно и просто за всекиго, защото физическата незначимост на човека, не е равнозначна с духовната му същност. Човек по-дух е много по-голям и по-могъщ. Ако той се сроди и вживее в духа на света, в неговата вътрешна същина, тогава той ще познае в това сливане всичко онова, което е непостижимо посредством физичния анализ на разума.

Когато човек открие своята задача и предназначение в близката среда, сред която е поставен, когато тон осмисли малките задачи на своето всеки­дневие, той ще бъде в хармония и с общото, защото малките добре уредени проблеми са част от голе­мите, малката въдворена хармония е част от голямата, малката любов в живота ти е дело — искрица от голямата световна любов.

Проумеем ли живота така, в неговия дух и истина, ние ще го познаем изцяло и тогава това, което е неясно, ще ни се изясни.

Дългите примери в настоящето изложение, които извлякохме от цяла една научна теория ни показаха, че ние живеем в заблуда относно света, който ни загражда, ако не проникнем зад границите на него­вите условности. Тоя свят е друг, той е илюзорно условен. Неговата реалност е надфизична. Тя не се подава на възприемане от нито едно от нашите се­тивни възприятия. Ние непрекъснато грешим относно тоя свят, защото нашите предпоставки и основни положения са грешни. А колко повече грешим за света на духа, който още по-малко познаваме, и до който още не сме проникнали? Всичките нещастия на човечеството произтичат от обстоятелството, че ние „гледаме мрачкаво като през огледало" и нари­чаме реално нереалното, а отхвърляме като илюзорно онова, което е част от истинската реалност. В гонит­бата на химери, отделните човеци, общества и на­роди похабяват най-хубавите си неща: спокойствието си, живота си, материалните си блага, душата си и своята съвест. Заради слабостите си, които са ха­шиша на живота, ние даваме истинските блага на земното съществувание. Погледнете света в своите печални летописи. Каква огромна енергия — физи­ческа и духовна — е прахосана за вятъра, а колко малко е дадено за доброто и напредъка. И това малко е благословено, защото всяко нещо, което се подарява на любовта, се връща умножено стократно, а никога злото не ни се е изплатило заради скъпите жертви, с които храним ненаситната му уста. Богат­ствата, човешките животи, енергията, времето и ми­сълта, която са прахосали за злото са хилядократно повече от тия, както сме подарили на Бога и мирния ангел. Колко са малцина хората, които са умрели като Ян Хуса и Джордано Бруно, и като християн­ските мъченици на кладата заради доброто? Те се броят на пръсти, а колко е голяма последицата от тяхното дело пред очите на човешкия род. Колко, от друга страна, милиони и милиони човешки съще­ства се пренасят в жертва на злото. Какво е станало със света от това? Мръднал ли е.той крачка на­пред? Можете ли да си представите, какво би пред­ставяла земята, ако всички милиони човешки съще­ства, паднали по бойните полета в яростта на под­палвана омраза, биха дали готовността да умрат за Христовата любов? Това би било възкресението на новото човечество. Пък и да се умре за любовта не е потребно. Потребно е да се живее за нея. Потребно и достатъчно е да се принесе един малък дар пред нейния олтар, за да се сбъдне реченото, за едно ново царство на земята.

Защо ли не стане това ? Затова, защото ние сме невежи и не познаваме истината. Ние сме уплетени в световните условности, уплетени сме в условностите и на духовния свят и гледаме на живота през „мрачкавото" стъкло на нашето невежество. Ето дълбокият смисъл на стиха, който взехме като основа на нашите съждения за релативността на физическия, както и за релативността и на ду­ховния свят. Ние мислим, че дълбокото духовно ясновидение на апостола крие в себе си всичко, ка­квото може да се каже за човека и неговия поглед за света във физическо н духовно отношение. Не само сега, но и всякога. Ето, затова тия думи имат цена за всички векове.
ИЗ ВЕЛИКАТА КНИГА
МЪДРЕЦИТЕ, ФИЛОСОФИТЕ И ХРИСТОС

Седя самотен, едва намерил сред грохота на забързания ден време за кратка почивка. Пред мене е разтворена книгата на древни философи, живели столетия преди Христа. Възхищавам се от мъдростта, която блика от техните писания и в мен изниква въпрос, как е било възможно да се роди това зна­ние и тая дълбочина за усещането на света, преди да се е родила най-великата светлина на светли­ните? В такива минути у човека възниква едно странно желание да сравни тия, макар и никога не­сравними величини: мъдростта на знахарите и Христа.

Чудно, наистина, но мъдростта е всякога една — голяма, необятна като море, което разтваря своята шир да прегърне света. Разтворил съм страниците на един от най-ведрите н най-могъщи мислители — Платон. В това, което той говори като своя фило­софия и в това, което казва, че е изречено от устата на неговия учител Сократ, виждам безмерната сила на една мъдрост, която завладява ума, потиква към размисъл, вдъхновява за добротворство, за висш жи­вот и разпалва жаждата за познание безсмъртието на душата.

Ако сред този лумнал железен живот можеш да намериш време за размисъл върху вечните въ­проси на всички времена н ако навлезеш в мислов­ното богатство на философи като Сократа и Пла-тона, непременно ще се запиташ, каква, в същност, е разликата между ученията на всички учители преди Христа и учението на Христос — Божественият син ?

Голямата мъдрост, която блика из словото на Платона, както и от думите на- осъдения на смърт Сократ, ни кара да вярваме, че наистина, мъдростта е родена преди вековете. Тогава, казано грубо, ка­кво е онова, което прави Христос по-голям от всички дошли и от всички, които ще дойдат в света?

Четиристотин години преди Него, Сократ е счи­тал, че да извърши престъпление е по-лошо от да умре. Той не се съгласил да извърши престъпление, защото смъртта за него е била по-маловажна от греха. Това не прилича ли на думите: „По-добре отсечи ръката си, ако те съблазнява, отколкото да бъдеш съблазнен чрез нея" — изречени по-после, когато небето подари на света своя лъчезарен син.

Духовният живот, според това, което ни пре­дава Платон като Сократови думи, е над физическия живот. Физическият живот не бива да пречи на духа. Душата трябва да умее да вижда направо в света на идеите н да плува свободно в сияещото море на истината. Ето какво казва Сократ:

„И душата не мисли ли по-добре, отвсякога, ко­гато не е смущавана нито от зрението, нито от слуха, нито от болки, нито от страсти? Тя, затворена в себе си и освободена от всяко сношение и от всяко съприкосновение с тялото, по-лесно познава това, което е."

Ако тръгнем по думите на Сократа, описани в Платоновия „Федеон", ще се убедим, че Сократ, респективно Платон, засягат всички, и най-неуловимо малките трепети на човешката мъдрост. Сократ ни дава най-чистата проба от размишления, които ни довеждат до заключението, че духовният свят, раз­положен зад пределите на предметната действител­ност, се опознава от душата направо, без лъжливото участие на нашите телесни възприятия.

„А поради тялото, ние сме препълнени със страсти, с желания, страхове, с безброй блянове и глупости" — това казва Сократ, когато говори за душата и за начина, по който човек възприема съ­щината на света.

В своите отговори до тия, които го разпитват в последните часове на неговия живот, Сократ по­казва пълно отричане от измамата на земната дей­ствителност. Той показва и своята философска го­товност да умре, за да иде там, където ще бъде сво­боден от ограниченията на телесните чувства.

„И така, Симиас" — казва той на един от своите ученици — „истинските философи се упраж­няват всякога да умират и от всичко смъртта за тях е най-малко страшна ... И когато видиш някого да трепери пред смъртта, не е ли за тебе това неоспо­римо доказателство, че тоя човек не е бил ученолю­бив, а тялолюбив?"

Платон говори чрез Сократа и за преражда­нето на душите. Известен е на всички Платоновият възглед, че всяко учение е спомняне на някакво за­дрямало, изоставено познание, което ние събуждаме с един външен стимул. Такова нещо е възможно само, ако нашата душа е съществувала и преди да влезе в тялото ни.

Макар далече от времето на Иисуса от Назарет, Платон изказва възгледи и отношения към света, които го доближават в някои моменти до широкото християнско схващане. Платон е един от философите на древността, който е най-близо до християнското проумяване на първопричината, на абсолютната бо­жественост в света.

Трябва да се подчертае накрай и студеното философско величие, с което Сократ приема смъртта. Той доказва своята увереност в безсмъртието на ду­шата, като забранява на учениците си да тъгуват в предсмъртните му часове и ги оставя свободно да приказват за неговата участ, която той не счита толкова злочеста.

Сократ и Платон дават прекрасна словесна илю­страция на същността на нещата, те влизат в абстракцията на идеите, говорят ни за земята, слън­цето и вселената и ни дават едно прекрасно описа­ние на отвъдния свят.

Но все пак, ние не се решаваме да сравним ни­коя от бляскавите мъдрости на древността, с недостигаемото величие на Христа. Защо ? Нима Христос беше по-разговорлив и по-остроумен в начина, по който общуваше с човеците? Не. Неговите отговори бяха дълбока, безкрайна кротост, а понякога Той и не отговаряше, а мълчаливо пишете с пръст по зе­мята. Великата тайна е там, че ония бяха мъдреци, а Христос е живот. Мъдреците посочват пътя, а Христос казва: „Аз съм пътят, истината и животът". Ония говореха за безсмъртието, а Христа възкреся­ваше мъртъвци.

Животът на всеки друг, освен на Христос, е една съдба, човешка или пророческа, а животът на Христа е символично преповторение на битието, където има раждане, узряване, саможертва от любов, разпятие, смърт и възкресение от мъртвите. Всички до Христа показаха жертвата, силата, знанието и изкуплението, но никой не показа възкресението като дело, като могъщество и като символ за пътя на всяка човеш­ка душа.

Ето защо, ако другите можем да наречем учи­тели, помагачи и приятели на човешкия род, Христос е неговата непресекваща любов и идеал за всички векове и хилядолетия.

Без другите е трудно, но без Христа е невъз­можно. Христос е любовта — проявена, изявена, на­правена плът и кръв, умножена като зърното, пад­нало на добра почва. Христос е, без когото човек угасва като свещ, а народите се превръщат във вълчи глутници.

Мъдреците и философите се изучават, а Хри­стос се живее. Христос е началото, краят и безкрай­ността.

Хората, които не Го познават в себе си, приличат на безводни пустини, а народите, които Го отхвърлят, поемат тежкия жребий на страдание, до­като Го призоват.

Има една мистерия, която трябва всеки да раз­реши в себе си. Тя се крие в думите: „Аз бях преди Аврама",

Христос е Тоя, който превърна в дело всяка своя дума. Там е Неговата сила и величие. Той не написа философска система, а всичко каквото прого­вори, извърши. Говори за смирение и сам уми кра­ката на своите. Говори за обич и възлюби човеците повече от себе си, като даде живота си за тях. Той, Христос, е най-близо до човека, защото остави легио­ните ангели и прие човешка съдба. От любов към човека той влезе в човешкото битие, с надчовешките си сили. Затова Него — Христос — Божия Син Го наричат „Син Человечески".

Човешкият род не е имал и никога не ще има по-голям и по-ценен дар от Христа. Утеха на земята с кротост и обич, Той разкъса веригата на едно огромно робство и разтвори вратата на ада, като показа на душите лъчезарния път и лъчезарния връх.

Христос — въплътената, живата, вечната Лю­бов. Той е пътят, истината и животът.

Твърде забележителен е фактът, че всички хора отминават с едно необяснимо равнодушие онова мя­сто от библейското сказание, където се говори, че Бог е направил човека от кал и му вдъхнал дух от своето дихание.

Би било много полезно, ако хората можеха да се отрекат от лошия си навик да гледат на тексто­вете от писанията като на отживели суеверия. Ако се помъчеха, при това, да вложат в думите съответ­ните значения, тъй като, уверен съм напълно в това, че всичко написано там, има строго символично зна­чение, те биха научили много тайни. Причините, по­ради които хората се отнасят така лекомислено с най-дълбоките и най-мъдри книги през всички ве­кове, сега няма да разясняваме. Това, което ще на­правим в момента, ще бъде само едно потвърждение, че на тях се гледа, не с погледа на възрастни и зрели хора, не и с юношеския поглед на незнанието, в който поглед трепти едно детско чистосърдечие, а с една надута и смешна преднамереност — най-ясният белег за духовно невежество.

Да приемаш текстовете на символичните писа­ния за буквални и антинаучни приумици е все,едно . да ядеш орехи заедно с непоносимо горчивата им зелена обвивка, заедно с коравите им черупки. Ти ще ги отречеш като храна, защото никога не си до­шъл до ядката, която носи прекрасния им вкус.

Нека се върнем към цитирания в началото стих. За да влезем малко поне в неговите съкровени длъбини, трябва отнапред да определим, какво ще наре­чем „кал" и после, какво е това „дихание" от Божиите уста.

Ако ние разбираме под думата кал същинската земна кал, т. е. мократа пръст, тогава, очевидно, би­блейското сказание е наивно, но ако се помъчим да открием същинското й значение, тогава въпросът става по-друг.

В най-модерно време, в обширната област на естествознанието, бавно си пробива път едно ново схващане, че физико - химичните процеси, които се извършват в живите организми, не са достатъчни да изяснят живота. В целесъобразното единство, което наричаме организъм, се осъществяват неща, които държат в напрегнато недоумение физиолозите, за­щото организмът ги изненадва с различни процеси, за извършването на които е потребна интелигент­ност, далече по-голяма от интелигентността на раз­глеждания екземпляр.

Природата е вложила за организиране и подър­жане живота на отделните организми своя интели­гентност, която в всички (взети стопроцентово) слу­чаи се намира на по-високо стъпало от подложената на развитие интелигентност на съществото, поста­вено да живее в този организъм. Не ви ли прави впечатление, че нашият живот протича, от една страна, в рамките на личния ни опит и инициативи, а от друга страна, в мрежата от самоволни прояви на организма, за който казваме, че е наш, а пък сме съ­вършено безсилни, когато трябва да го овладеем? Човек схваща тялото си като един наготово даден инструмент, който трябва да се проучи, завлада и усъвършенствува. Ние трябва да употребим огромни усилия, за да проникнем в тайната на физиологич­ните процеси, в тайната на химичния състав на ча­стите от нашето тяло, както и да опознаем, що годе, законите, по които се извършват промените в орга­ничния живот. Трябваше да се проточи цял керван от столетия, докато в медицината проникна идеята за промяната в въстава на кръвта от секретите на вътрешно секреторните жлези, а за това, какво пред­ставя нервната система, какъв процес е предаването по нервните влакна, съществува ли жизнен магне­тизъм или електричество, и какво, най-сетне, е смъртта и животът, няма дори и помен в никоя област от по­ложителните науки, както и в медицината, която представя все още опитно поле за лекуване, върху базата от известна бройка сборни науки.

Ражда се един човек. Пред нас се намира къс топло червено месо, в което са вложени всички въз­можности за бъдещето му развитие. Едно бедно и безпомощно на вид създание се прегъва в плач и гримаси. То иска да се храни и търси с устните си майчината гръд.

На другата страна лежи вкоченясал и студен без­жизненият труп на мъртвец. Тръпки те полазват при докосването до вкаменялата се плът, под която напират яките кости на скелета. Един житейски път е привършен. Отлитнало е онова, което се отзова­ваше на слънчевия светлик, на радостта на синьото небе и на звъна на ароматните пролети, когато при­родата е отрупана с цветове. Едно печално събрание от хора изпраща до тъмната яма тая безмълвна останка от един живот, и ти чуваш там, между без­утешния плач на близките, и примирително скръб­ната фраза на един ритуал: „Ти си земя и в земята отиваш!"

В такива мигове, когато съзнанието ни е на прага между живота и смъртта, ние се питаме с го­рест: Това ли е животът?

Във всички тия случаи ние отговаряме съ­образно със степента на онова проникване в длъби-ните на проблемите, на каквото е способно нашето аз. Ако сме живели цял живот така, че само сме плъзгали нашата размисъл по повърхността на жи­вота, ние ще останем с впечатление, че с тоя тъжен погребален акт се приключва цялото битие и че по­следният тържествуващ акорд над живота е тая черна купчина пръст, над която се изплакват много безутешни сълзи. Но така ли е в същност? Къде отиде онова, което трептеше ведно с трепета на световното безсмъртие? Къде изчезна блясъкът от двете очи, в чиято длъбина ние откривахме нашата радост и нашата утеха? Не беше ли той частица от блясъка на небето в чистите пролетни утрини, с който начева животът?

Тъкмо на тоя възел между смъртта и живота, се спират всички мислещи хора. Тук се явява раз­делението, съмнението, отчаянието, или пък проблясъкът за вечната радост на Всемира. Нещо не до­стига на мислещия човек, за да направи от телесното битие пълна и смислена картина на живота. Кое е това, което не достига ? — Диханието от Божестве­ните уста, без което човекът и всяка жива твар се превръща на студена и бездушна пръст.

Деветдесет и два елемента в неорганичната природа се преплитат в многосложни комбинации и образуват различните видове материали, от които е съставено световното разнообразие. Деветдесет и два елемента, различието у които е само в различните бройки на електрони и протони. (Виж есето „В глъ­бините на веществото", от книгата „Всекидневните чудеса" стр. 72). Тези деветдесет и два елемента, като се започне с водорода — най-лекият от всички, и се свърши с урана — най-тежкият, съставляват цялата същност на видимото, т. е. „калта", от която е съставено, както човешкото тяло, така и телата на всички минерални, растителни и животински видове.

Проследяването строежа на материята е един още не напълно завършен проблем. Това е един въ­прос, около който е изразходван огромен човешки мисловен труд, зачакал отдавна да бъде завършен и закръглен. Но, все пак, и намереното досега ни позво­лява да приказваме с известни колебания край истината, за структурата на веществото и да се възхи­щаваме от хармонията на неговия вътрешен елемен­тарен живот, който бихме могли да наречем „живот'" на електроните, протоните, атомите и молекулите, Но това е само едната страна на въпроса. Къде е онова дихание на устата, което е живот и което съставлява втората, неуловима и най-съществена стра­на на всяко битие? В символиката на писанията трябва да търсим и да открием частица поне от достъпната за човешкия разум истина. Съгражда­щият принцип в света е създал първичната материя, , организирал нейния елементарен живот и я направил жилище, в което пребивава духът на живота. Какъв е тоя дух, откъде иде той, какво представя? Как да си мислим за онова, което непрестанно се изплъзва от окото на земния наблюдател?

За да изследваме материята, ние трябва да на­гласим съзнанието си и нашия мисловен апарат в съизмеримост с частите, от които е съставена тя. При установяване някои истини за живота в духа, ние трябва също да се нагласим в някаква тонал­ност и да заживеем в нашия собствен дух. Потребно е да нагласим живота си в съзвучие с една световна ритмика, която е музика на живота и която един­ствено е в състояние да ни уведе по едни ирационални пътища, до същината на духовния живот. Ако при разкриването тайната на материята, човешкото съзнание по мисловен и империчен път слиза до дименсиите на градивните й елементи, при разгадава­нето на духовната същина, съзнанието трябва да се издигне до един друг свят и порядък, с размах и хармония, далече надминаващ империчното и всеки­дневното.

Когато духът се оттегли от телесната организация, последната се връща към „ калта", или мъртвата природа. Цялото се разпада на части, а частите на първични съставки, които се прибират в огромното море на елементите. Науката и всички мислещи хора стоят съвсем безпомощни, когато трябва да кажат нещо във връзка със същността на живота и смъртта. Тия въпроси се изплъзват от обективно установяване, защото разрешението им се крие в ня­какъв моментен проблясък, когато вратите на нашето висше самосъзнание се открехнат и оттам премине светлина в гънките на нашата конкретна размисъл. В сферата на материята протича една част от нашия телесен живот, а в сферата на духа са при­чините на всички неща — силите, импулсите, енер­гията и всички положителни изяви на живота. За тях ние нямаме нито поглед, нито непосредствени опре-делители. Причините на всички неща се намират в един надматериален свят, наречен някога от Платена, свят на идеите, или както ние бихме могли да го наречем, свят на същностите. Ние можем да изслед­ваме промените, но техните причинители са винаги вън от нашия конкретен обсег и не се подават на пълно или дори на относително изясняване.

Защо едно човешко същество се чувствува по­вече дух, а друго—повече материя, е една тайна. Ние нямаме инструменти, с които бихме могли да изме­рим степента, до която едно съзнание е надраснало друго. Безпомощни сме и да разясним, защо като приказваме на петима хора, един от тях ни разбира, а четиримата стоят на астрономически разстояния от нас и нашата размисъл? Това е тайна на духа,, на висшия аз, на съграждащите сили.

Понякога вървите из пътя и между навалицата виждате едни очи, които ви поглеждат и отминават. Може никога вече в живота си да не срещнете тоя поглед, тъй като орбитите на вашите движения да се раздалечават, но вие чувствувате и сте уверен, че тоя поглед е един поздрав от вечността и че с тоя човек дори е непотребно да се приказва, защото едно загатване само, един знак е предостатъчен да изрази онова, за което са потребни хиляди и хиляди думи. Дали този н много още такива примери, които бихме могли да приведем, са резонанс на материята или резонанс на духа? Нека всеки си отговори по свой начин на този въпрос, като си припомни поуките, които му.е оставил неговият личен живот.

„Бог е дух и които му се кланят, да му се кланят в дух и истина" е казано на едно място. Тоя стих от новозаветното писание крие всичката тайна на една друга реалност, далеч надхвърляща реалността на нашето всекидневие. Той ни разкрива, че духът е организаторът на видимата реалност, но е нещо вън от нея. В него се крие и разгадката, къде да дирим същината на нещата. Не във външните им белези, а в онова, което ги осмисля. Фор­мата на телата от видимия свят е само една проек­ция на идеята, скрита в тях. Мъдростта, затворена в тоя безсмъртен стих, ненадминат от никое писание в човешката история, ни учи, че порочността, както и святостта не се крият в нашите външни деяния, а в техните дълбоки причини и подбуди. Една по­стъпка с външно благочестие не е още свята, ако няма святостта на духа, който тя изразява, както няма и акт, който би омърсил човешката душа, ако тоя акт е дело на слабост, ако човек не е станал доброволен и съзнателен служител на злото, което спъва растежа на вътрешния човек.

Геометрията е наука на духа. Ние може да осъществим нещо в света на геометрията и после да го свалим в предметния материален свят. Всяка мо­нументална сграда, или каквато и да е творба, в която са вплетени равнинни, или пространствени еле­менти на геометрията, първом е дело на духа, ,а по­сле на физическата реалност. Творчеството е въз­можно само по тоя път, защото всяко нещо, дошло по други пътища, е механическо и бездушно преповторение и съчетание на елементи, неосмислени ду­ховно. Духът е родител на идеята и затова всяка нова творческа идея е надникване в царството на духа.

И така, калта на земята, или материята, както би се превела тая дума на съвременен език, е рож­ба на съграждащите сили в природата. Тя е изцяло във властта на тия сили, началото на които е в извора на живота. С тая кал творческият дух, който сам е живот, гради формите и изявява себе си във всичките йерархии на живота. Когато тази материя е в ръцете на творящата сила, тя говори на будното съзна­ние с език, нечут непонятен за тия, които още спят.

Всяко дърво, всеки лист, камък, мравя и всич­ко, всичко във видимия свят ведно с човека, е една осъществена идея на творческия дух. Твоят дух е „вдъх­нат" в калта и направлява формата във всичките нейни промени, които произлизат от вътре. Във всяка нива форма на природата има някакво, макар и елементарно съзнание, което възхожда по пътя на развитието, а опитът от изминатия път се събира в склада на това съзнание като „чист опит", като при­добивка на тая „странствуваща душа" в пътя на съвършенството.

Във вечната нестихваща смяна на инертната материя и проблясъците на духа, в противопоставя­нето същината на материята, спрямо възхождащите импулси на диханието, се крие тайната на живота. Като че едно огромно, препълнено с любов сърце чака възвръщането на скитащите души, за да ги приеме като достойни, получили своя собствен опит съставки на своята огнена кръв, която протича по жалите на космичния човек.

Творецът вдъхна от диханието на своята уста в мъртвата кал на земята, за да започне животът, който се проявява във вечното съдружаване на тая „кал” и това „дихание".