ЗАКОН НА РЕЗОНАНСА
Тайната на музикалното въздействие е в резонанса. С сложното клавиатурно устройство на нашето ухо, ние долавяме токове в определен порядък,, които ни дават идея за мелодията, защото тия тонове са наредени в определени интервали по отношение абсолютния брой на трепетите на звучащото тяло. Чрез многохилядните разклонения на слуховия нерв, който се явява най-финият приемник на звуковата енергия, след като тя е била преработена и префинена през мембраната и костните лостове на средното ухо, нашето съзнание има вече сигнали от външния свят, които сигнали от механична енергия през нервната система, се превръщат в психичен елемент. Тия сигнали, които носят в себе си хармонията м токовата красота, предизвикват по законите за психическия резонанс спомена за хармонията на онова царство, от което иде нашето аз. Тоя резонанс събужда всичкия чар на космичния живот и ние се довеждаме в сътрептение с него. Това е моментът на музикалното съзерцание, който не може да бъде постигнат само от такива, на които съзнанието е затънало дълбоко в грубия корав свят и инерция на материята.
Законът за резонанса е едно чудо в живота, но ние го пропущаме, защото най-често сме изцяло в него. По закона за звуковия, механичен, електричен и психичен резонанс, са устроени безкрайно много феномени в нашата катадневност, на които ние понякога ставаме неволни изразители. По законите на резонанса ние познаваме хората, долавяме погледите им, усмивката им или неизразимия с нищо чар на тяхното съществувание.
Когато слушаме андантето от седмата симфония на Бетонена, ние получаваме чрез звуковата енергия на музикалните инструменти един тонов порядък, който, дошъл до нашето съзнание, пробужда неизяснени и недефинируеми комплекси от чувствувания на душата, които, обаче, ни отвеждат в едно възвишено царство на хармония, от където великият компонист е взел тази музикална идея. Когато звуците на това безсмъртно в столетията анданте отзвучат, хората се поглеждат мълчаливи и затрогнати. Те нищо не могат да си кажат, но прочитат в очите си едно и също очарование, на което се боят да дадат словесна равнозначност, защото е трагически непреодолимо обличането в конкретни образи онова,, което иде от света на хармонията.
По законите на резонанса може да се превъзпита един човек, едно общество, народ или цялото човечество. Достатъчно е да се разтворят ушите и очите на хората за това всекидневно чудо на световната красота, което ние не допущаме до кае,. защото винаги вратите на душата ни са задръстени •с купища развалини от нашата неразумност и грубост.
По законите на резонанса ние ще чуем в нашето аз великия зов на Вечния, но сърцата ни трябва да са чисти от лукавото неверие и завистта,. Не напразно на едно място в най-великата книга е казано, че чистите по сърца ще „видят” Бога.
По законите на резонанса се развива и целокупния космичен живот. Ако нашият поглед премине тесните граници на настоящето и се плъзне по панорамата на хилядолетията, ще долови една ритмичност, амплитудите и периодите на която се повтарят, макар че при всяко ново повторение, съдържанието на живота да е променено. Историята никога не се повтаря буквално, защото всяка нова епоха носи опита на миналото, но все пак ритмиката е отчетливо ясна, тя е и неизбежна, защото животът сам по себе си е ритмичност. Както в битието на отделния човек, така и в живота на общото, съществува ритъм — преливане от състояние на подем и възторзи, към друг, стихнал, затворен, а понякога дори печален живот. По законите на тая ритмика живеят народите, така се мени подемът и упадъкът на изкуството, така се изявява и философската мисъл през различните епохи.
Животът на отделното и цялото е като музиката. Ние непременно се връщаме към първите мотиви, за да не се загуби нишката и смисъла на музикалната пиеса и за да не изпуснем идеята. Така и в развитието на целокупния живот, имаме преповторения, връщания към първите мотиви, но при това връщане ние имаме вече богатството на преминалия опит.
В античната философия, мислителите и нейните създатели, представиха света проникнат от един универсален дух, който ръководи и подтиква физичните и психични процеси, без върховната воля на който дух нищо не става нито на земята, нито на небето. Философите от Талеса до Хераклита бяха такива мислители. Те виждаха вселената като тяло на един огромен живот, на едно безсмъртие. Питагор, който създаде своята философия върху великата хармония на числата, внесе в тоя свят числена и музикална закономерност и нарече дори живота чиста музика, която могат да чуят тия, ушите на които не са глухи. Демокрит създаде атомистичния свят и затова се нарича един от най-видните родоначалници на натурфилософията, а Платон разкри света на идеите, чието отражение е нашият пространствен свят.
Така вървя до неоплатониците, схоластиците и попосле през Декарта, Спиноза, Фихте и Хегел, до времето, когато естествознанието започна да се налага с своите неочаквано големи постижения и завладя голяма част от хоризонтите на философските световъзрения.
Тогава човекът пожела да се приближи до народа си, философът до тоя, когото обучава. Бързият развой на природните науки подтикна мислителите към идеята да дадат едно стройно физично-химично обяснение на живота и феномените и се дойде до естественонаучния материализъм. Но все вак, някой трябваше да сведе тая философия до равнището на масата и да я поднесе в подходяща форма; все пак, иначе казано, трябваха духовни водачи на тоя народ.
Тъй като хората в всички времена и всички материци имат сърца и чувства, тъй като светът все така безмълвен и величав, стои и чака, както „арфата чака докосването на пръстите", отново станаха необходими поетите и съзерцателите. Макар и в дрипи, тия поети, изстъпленици, музиканти и художници, подсещаха човека за изоставения и забравен свят на идеите, към който го бе отправил Платон. И ето, пак става необходимо да подирим изворите на тоя благодатен идеализъм, изворите на утехата, защото е трудно на човечеството да се осъди на непрекъсната безнадеждност за през всички времена на своето съществувание. Ето, животът както-музикалното произведение, се връща към първите си мотиви, към мелодията, която изяснява, че основата на нашето битие е любов към човека и сливане с всемирния творчески дух, на който сега можем да дадем каквото щем друго име.
Макар преминал "и през най-тежки изпитания, неволи и ужаси, светът след своето огнено кръщение ще изостави „водачите", на които тълпата правеше безсмислени овации, обладана от афекти, и ще тръгне след поетите и мечтателите, които с песните си, с копнежа си по звездите, ще спасят света. Чрез тях човекът ще почувствува отново душата на великата природа, чрез тях ще чуе Питагоровите мелодии на Всемира.
Ето как се проявява световната ритмичност, тая непрестанна музика на живота, която срещаме, както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса. Животът почива на музикална ритмичност.
По законите на резонанса, вековете се отекват един на друг, като всеки от тях носи своя нов опит и своето очарование.
ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ИЗКУСТВА
Когато пожелаеш да вникнеш по-дълбоко в същината на изобразителните изкуства, след като обходиш голяма част от онова, което е казано и писано за тях, неминуемо ще се върнеш към Роден — най-искрения художник, когото познаваме. Това става, може би, за туй, защото Роден потвърждава ясно и недвусмислено мисълта, че изобразителното изкуство е стремеж за художествено завладяване на пространството. Стихията на всеки художник е триизмерното пространство, макар той и да не е скулптор. Както дескриптивната геометрия е геометрия на пространството, независимо че изображенията й са върху двуизмерна плоскост, така и живописта, графиката и всяко дело на изобразяването, се стреми да осъществи триизмерносгга върху един двуизмерен план. За съвременния човек, който живее с копнеж към завладяване на нови измерения, двуизмереният план почти не е вече изкуство. Осъществяването или загатването на красотата, която е цел на всяко изкуство, се извършва в дълбочината, а не в плоскостта.
Дълбочината крие тайната на художествената магия, там е силата, която ни завладява и превъзпитава. Триизмерността ни вдъхва кураж и ни учи на свобода, на полет, както с нашата мисъл, така и с чувствуванията си. Най-прекрасното потвърждение на тая мисъл срещаме у Родена в следните негови забележителни думи: „Вие, скулптори, укрепете в себе си чувството за дълбочина. Умът свиква трудно с това понятие. Той си представя ясно само повърхнините. За него е мъчно да си представи формите з дълбочината. Там е, обаче, вашата задача".
Дълбочина, искреност и любов към делото, ето трите точки, около които се изграждат всички творби .на великия майстор и мислител.
Изкуството, което определихме като радост при осъществяване на едно съзерцание, тук, при изобразителните изкуства, то постига тая задача чрез разрешаване на пространствени проблеми. Една картина или една скулптура представят една въодушевена пресъздадена действителност, в която окото на един познавач открива идеята или копнежа на твореца. Интимната задача на една картина или скулптура е за ни възпита в откриване идеите, които животът влага в всяка форма. Истинският художник ни възпитава да открием красота и смисъл там, където не I подозираме, където окото на непробудения вкус би пробегнало безразлично и студено. Големите художници са ни показали човека и природата, защото 'без тях ние едва ли бихме ги видели. Чрез картините и скулптурните им творби, ние надникваме не само в техните проблеми, но и в собствения им живот.
Наистина, природата е била и ще си остане първият и най-голям учител на човека, но все пак, ние всякога сме имали нужда някой да ни разясни нейния живот, чудесата, които се извършват непрестанно в недрата й, така както имаме нужда някой да ни разясни човека — дори самите нас.
Художникът вижда природата и човека, претворява ги и ни ги поднася като лично видение, като интимна изживелица, в която навлизаме с цялата си душа. Освен, тая красота, осъществена с формата, багрите и пространството, което ги обвива, художникът ни дава една идея — той ни говори с картината си, както един познавач на някоя местност ни води през непроходимите гори и планини.
Една от най-характерните и забележителни особености на изобразителното изкуство е, че то е най-щастливо по отношение дълговечността на своя живот. Днес ние знаем, как са мислили и как са гледали на човека и природата художниците, съвременници на фараоните, или по-после в прекрасния: цъфтеж на елинското изкуство и в всички времена, от които са останали камъни и краски. По тия камъни, скрити в пазвите на земята и извадени отеово, още трепти живият пулс на едно чувство, на едно човешко сърце, което отдавна е станало на прах. Ние знаем знака, смисъла и стремежите в цяла една епоха, защото ако хората и епохите са залезли зад хоризонтите на времето, изкуството не е залязло, то още ни говори и ще говори и на идващите след нас.
Ако хората знаеха, какъв неразрушим мост и каква жива спойка е изкуството, каква гордост е то за един народ, те не биха правили нищо друго, освен да го поощряват с всички сили, с всичката настойчивост и енергия, похабявана често в съвсем други и безплодни неща. И ако някога чуете да се каже, че няма нужда от изкуство, знайте, че там е блато на разтление, където не достигат освежаващите и обновителни струи от слизащите потоци на духа,
Пластичните творби са смразени ясновидения на една творческа душа. Художникът спира вървежа на собствения си живот, подарява своето време,, изоставя себе си и потъва в родилните мъки на изобразяването, за да ни поднесе частица от вечното.
Едно кътче от света, в което се е осъществило нещо голямо и съдбоносно за творческото съзнание, придобива свое собствено безсмъртие. Това кътче от света, отрязано от останалата действителност, става частица от спомените, по които се чете възходът на човека и човешката общност. То е история на развитието, защото крие в себе си частица от един човешки поглед, едно разбиране за света, следователно, късче от един живот.
Една от грешките, които правят нашите съвременни художествени ценители е, че те понякога се спират само на стила, маниера, рисунъка и колорита, а твърде малко върху изобразената и загатната идея. С други думи: повече на външния ефект отколкото на това, което е нарисувано. Такова едно отношение към художествените творби показва и отношението към проблемите на изкуството. Това е изхабяване на вътрешния художнически потенциал за сметка на външните средства, които не са цел на изкуството. Когато едно художествено произведение се цени само поради неговите външни достойнства, това е признак за обедняване на духа. Вземете коя да е художествена критика от наше време и ще останете изненадани от това, колко много е отделено за стила, маниера и багрите и колко малко за художническия трепет в процеса на творчеството. То е все едно да застанем пред статуята на някой от великите и безсмъртни творци — пред Венера от Милос, пред статуята на Мойсея или пред някоя архитектурна ценност и да се заемем с анализ на камъните, от които са те изваяни. Предназначението на художествената творба, е да ни пренесе до красотата, до естетичното хрумване, до могъществото, до нежността или любовта, а не само до стила на един художник и до неговите изразни средства. Маслената картина, акварела, графиката или скулпторната творба трябва да ви завладее с лъхащата от нея могъща сила на художествения говор, тя трябва да ни уведе в светая светих не толкова с багрите, с чертите, с ръста или с контурите, а с своята магическа сила. която е оставил там творческият дух. Движението, което е замръзнало за миг да се събуди в вас, да продължи в следните минути, в дните, в годините к в вековете. Такава сила в творбите ек може да вложи само художникът, който обича истината, който има любов за света, за хората и за своята творба, художникът, който живее в трепетите на висшия живот. Днес мнозина рисувачи се наричат художници, но тая лъжа се разобличава в тия, които гледат с открито и пробудено око на творбите, които имат изработен вкус към истината. Вярно е, че не се става майстор преди да си научил всички сръчности, но не и всеки, който ги притежава, става такъв. Може да познаваш линейната и въздушна перспектива, може да си отличен рисувач и колорист, може ръката ти да прави музикални линии, но това, което прави рисувачът творец, това е, преди всичко, богатството на неговата душа, която търси средства да се прелее в творбата. В тревогата на едно художествено търсене, гениалният майстор понякога е небрежен в рисунъка и в изискаността на някои подробности, но той остава все пак завладяващ и силен, защото е верен на себе си и на истината. Ако някой художник събере з едно всички тия качества, това би било един рядък, идеален случай на. съвършенство, но ние всякога предпочитаме могъществото на идеята пред голото и смешно съвършенство на изразното средство, зад което няма дълбочина. Има моменти, в които ние бихме изпаднали в противоречие с основната мисъл, че изкуството се състои в създаване на красота. Има творби, у които липсва красотата, но тя се подразбира, тя се желае. Истинското изкуство ни поставя в борба с отрицателното и понеже то е лост за човешкия напредък, с него стават съучастници и работници на страната на доброто всички ония, които го обичат.
Хиляди са видовете, които ни е поднесло изобразителното изкуство, но ние можем да ги класифицираме в три: едни имат отношение към човека взет в земната му битност, други към природата, чиято красота художникът пресъздава, а трети засягат надземните проблеми и божествения живот. Човекът в неговата сурова напрегнатост, сред коравата и инертна материя на нашия свят е представен като борец с вечното й противодействие, в което понякога се разбива неговото усилие, а други път проблесват малки надежди. Човекът — кал и мускулна сила, написан с печалните тонове на пръстта — жълтите, охровите и изпечените цветове на земята в нейните претворби или пък с черните линии на графиката. На второ място е пейзажът, симфонията на багрите, обилието на въздуха и щедро раздаваната светлика. Според някои, тоя копнеж към завладяване пространството, осъществен върху рамката на пейзажа, се е родил в епохата, когато човек е пожелал да напусне близкото и предметното и да отлети с своето съзнание в чезнещата далечина.
Третият път към осъществяване на изобразителното изкуство е пътят, който ни показва стремежа на човека да проникне в висшите сфери на духа. Картините с религиозно мистично съдържание, черковните украси, иконописа и всички случаи, където човекът е представен с полет към висините, са на художници, които дирят начин да представят великия миг на едно съединение между аза на лутащия се земен човек, с аза на Всемира.
В скулптурата първата и последната задача се постигат все посредством плоскостите и масите построени така, че да изразят потискащата мъка на земята, непосилния труд и напрежението, а други път да се откъснат от тая твърд, да полетят в висините и да превъплътят коравия камък в жив дух, в сияние, в слово и обич!
ИЗОБРАЗЯВАНЕ
Изобразяването е такава дейност върху един двуизмерен свят (освен скулптурата), която цели с помощта на линии, форми и багри, да завладее, както вече споменахме, двуизмерното, а най-често триизмерното пространство. Една картина е огледало, в което се вижда светът на един творец. В това огледало е и самият той с всичките си недъзи и всички положителни качества. Те са там неминуемо и между тях ще търсим възвишения порив на измъчената художническа душа. Наистина, всяка картина е една мъка за преодоляване на мрака и греха, върху която са оставили белег и падението и възходът. Тя е загатване за светлината и съвършения свят. Те се подразбират там, защото никой не може. да ги нарисува. Както в живота на земята, светлината на духа изпъква върху мрачната сянка на злото, така и в една изобразителна творба светлината е само копнеж. Истинската реалност на идеята тук се постига по закона на контрастите. Дали едно изображение цели овладяването на плоскостта или на пространството, у него тая борба на контрастите е неминуема. Иначе не би се получила картина.
Някои твърдят, че цел на изобразителните изкуства е да се изтъкне или постигне направо красотата, защото както Достоевски казва, тя ще спаси света. Ще се потрудим да изясним това: красотата е нещо, което трудно може да се изобрази. В специални школи, каквито е имало в. миналото, а ги има и досега, красотата е била подлагана на ред изучавания, но се е стигнало само до някъде. Да вземем например човешкото лице. То може да се включи в една строга геометрична мрежа от правилни фигури, като се установят законите на отношението и пропорциите и като се получат специални геометрични места и точки, където следва да бъдат поставени отделните части на лицето. Всяко отклонение от тия строги геометрични указания е нарушаване на хармонията, което съответствува на друго нарушение извършено в вътрешния свят на човека. Също така, всяко подчертаване на даден размер или отделна част от лицето е подчертаване на дадено качество. Това, на пръв поглед, изглежда невероятно, но всеки даровит художник знае по интуиция, кои части от човешкото лице трябва да подчертае и как да ги свърже с останалите, за да изтъкне дадена психологическа особеност. Странно е, че всеки художник знае интуитивно законите на изобразяването, по които достига до израза на гняв, злоба, отмъстителност или кротост. Всеки от тия художници едва съзнава колко неговата интуиция му подсказва и колко той е осведомен при процеса на спонтанното творчество. Ето, и досега никой не е отговорил на въпроса що е красота. На пръв поглед излиза, че красотата е в спазването на тая абсолютна хармония и геометрична закономерност. Но това не е така. Ако бихме имали, запример, идеално построение на едно човешко лице, ние пак не бихме имали красота, докато тия форми и съотношения не са наситени с израз. Ето една тайна на художническата творба. За да се получи красотата, не е необходимо само удовлетворяване пълната хармония на формата. Потребно е тия форми да имат идейно съдържание. Те трябва да бъдат одухотворени. Когато проблясъкът на една голяма радост изпълни човешката душа, красотата почва да прозира и през нехармоничните форми. Разбира се, тя там не може да се изрази толкова пълно, колкото би се изразила при хармонията, която й предлага своето съдействие, но все пак тя проблясва, защото е съдържание на духа.
Там където няма движение и ритмика, там красотата замръзва в безизразност и умора. Ето защо, в художествената творба ние ценим не толкова съвършенството на формата, колкото нейното художествено съдържание, като под художествено съдържание разбираме идейния израз на тая форма. Много е прав руският мислител Соловьов, който казва, че красотата е преобразуване на веществото така, че да се въплъти в него едно друго свръхвеществено начало.
От^ моите дългогодишни наблюдения съм установил, че няма нито един вид човешки очи, в които в даден момент да не надникне някаква вътрешна духовна красота. Тая красота се мени в най-широки калейдоскопни рамки, и се мени по-бързо от израза на небето следствие промените на светлината. Всяка преживелица в човешката душа хвърля отпечатък върху очите и меняващия се израз в тях дава на тия очи най-разнообразни гами" от красота. Няма, следователно, човешко око, което в някакъв изключителен момент да не стане израз на красотата. Природата не е безразлична към красотата, напротив, природата я твори. Творческият дух премоделирва материята и чрез красотата усъвършенствува формите. От милиони години ръката на най-великия Художник създава претворяващото чудо на тая красота и всички отклонения от нея са дело на ония сили, които по начало са на друго мнение относно работата на съграждащия дух.
Изобразителните изкуства ни възпитават в разпознаване на световната хубост. Като гледаме начина, по който хората' украсяват обстановката на своя живот, или като наблюдаваме, как понякога сладникаво безвкусните работи на обикновени рисувачи минават за картини, ние трябва да допуснем една еволюция на вкуса. Преди всичко, един недисциплиниран вкус към художествената творба не може да направи никаква разлика между леката и достъпна приятност на формата и нейното художествено съдържание. Никога не бива да очакваме, че леснодостъпната приятност може да се покрие с художествено-ценното. Естетите още от далечно време са знаели това и техният идеал е бил да се постигне колкото се може повече художествено съдържание в съвършената форма.
Огюст Роден, като разглежда въпроса за формата и съдържанието в нея, казва следните неща: „Една обикновена снага, тиха, спокойна, с лъчезарна сила и прелест, ни напомня всемогъщия разум, който ръководи вселената. Един хубав пейзаж не затрогва само душата с впечатлението, което ни прави, а с замислите, които той поражда. Не чертите и шарките, които съзираме в него, ни действуват, а дълбокото чувство, което те будят. В силуетите на дърветата, в израза на небосклона, в петната по земята н облаците по небето, големите пейзажисти като Рюиздал, Гюип, Коро, Теодор Русо, прокарват замисли, облечени в одежди на чувство: засмени или навъсени, смели или плахи, тихи или мъчителни — еднозвучни с техния дух."
Ето как големият творец се мъчи да изрази духовната същност на изкуството, да облече в изказ онова, което се ражда в миговете на откровението, когато за душата на поета са открити напълно пътищата към великото царство на идеите. Ние можем да четем душата на един художник по неговите платна и да кажем, художникът е такъв, какъвто го виждаме върху неговите творби. За същото нещо пак Роден казва следните знаменити слова:
„По всичките Тицианови платна личи гордата мощ, която сигурно е изпълвала и самия него. Неговите богати голи жени приемат чуждото обожаване като истински богини. Пейзажите му, накитени с величави дървета, обагрени от тържествен залез, са толкова горди, колкото и линиите му. В всяка творба той е възцарил благородната гордост, неизменно чувство на собствения му гений. Друг вид гордост озарява сбръчканата и мършава маска на стари занаятчии, които рисува Рембранд. Той облагородява опушените килии и прозорчета. Осветява и кити еднообразните селски пейзажи, хвали и величае сламените покриви на хижите и четката му с истинска наслада живо описва медта на отколешни шлемове, брони и трапезни чаши. У него съзираме хубавата доблест на скромни люде, светостта на простите неща, обичани набожно и с благочестие, силата на смирението, която покорно следва чистите пътеки на съдбата. Сравнете ръцете в два портрета—един Тицианов и един Рембрандов. Тициановата ръка ще бъде властническа, а Рембрандовата скромна и доблестна. В тия дребни късове живопис се крие целият идеал на двамата майстори."
Древните елини затова са ненадминати в скулптурата, защото стараейки се да постигнат идеалната форма, никога не са напускали идейно художественото съдържание, което я одухотворява. Това съдържание напира в камъка, то се стреми да излезе навън и да се превърне в живот. Всяка статуя предизвиква и раздвижва въображението на зрителя, а зрителят прехвърля живот върху камъка. Тогава казваме, че мъртвата материя е одухотворена с съдържание. Наситеността с израз е най-ценното качество на изобразителното изкуство. Тази изразност търси простор. Тя иска да овладее пространството, а понякога дори подсеща и за по-високи измерения, тъй като истинското изкуство има възможност да разглежда живота и проблемите от вътре.
Понякога се срещат художествени творби, у които заради стремежа да се създаде подчертано художествено съдържание, е пожертвувана формата, Тая форма съзнателно се поставя в съзнателна творческа деформация, за да се подчертае нейната идейност. Това е пътят, по който се е родил експресионизъмът, за който също ще кажем няколко думи по-долу.
Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Багрина кларк новата земя – обител на радостта15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Изис и озирис15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Орфей и европа (София – 2000, издателство хрикер) Познай себе си и ти ще познаеш Вселената и Боговете! Орфей легенда ли е орфей?15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Omraam mikhael aivanhow15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Никол Данева15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Ezoterika%20bulgarska -> Лекция: Енигма за чашата. Ііир: Пътят на Христос. Свещената река идеята е от Боян Мага, ръководител на
Сподели с приятели: |