Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството



страница2/22
Дата22.07.2016
Размер3.91 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22

ЗАКОН НА РЕЗОНАНСА

Тайната на музикалното въздействие е в резо­нанса. С сложното клавиатурно устройство на на­шето ухо, ние долавяме токове в определен порядък,, които ни дават идея за мелодията, защото тия то­нове са наредени в определени интервали по отно­шение абсолютния брой на трепетите на звучащото тяло. Чрез многохилядните разклонения на слуховия нерв, който се явява най-финият приемник на звуко­вата енергия, след като тя е била преработена и префинена през мембраната и костните лостове на средното ухо, нашето съзнание има вече сигнали от външния свят, които сигнали от механична енергия през нервната система, се превръщат в психичен еле­мент. Тия сигнали, които носят в себе си хармонията м токовата красота, предизвикват по законите за психическия резонанс спомена за хармонията на онова царство, от което иде нашето аз. Тоя резо­нанс събужда всичкия чар на космичния живот и ние се довеждаме в сътрептение с него. Това е моментът на музикалното съзерцание, който не може да бъде постигнат само от такива, на които съзнанието е за­тънало дълбоко в грубия корав свят и инерция на материята.

Законът за резонанса е едно чудо в живота, но ние го пропущаме, защото най-често сме изцяло в него. По закона за звуковия, механичен, електричен и психичен резонанс, са устроени безкрайно много феномени в нашата катадневност, на които ние по­някога ставаме неволни изразители. По законите на резонанса ние познаваме хората, долавяме погледите им, усмивката им или неизразимия с нищо чар на тяхното съществувание.

Когато слушаме андантето от седмата симфо­ния на Бетонена, ние получаваме чрез звуковата енер­гия на музикалните инструменти един тонов поря­дък, който, дошъл до нашето съзнание, пробужда неизяснени и недефинируеми комплекси от чувствувания на душата, които, обаче, ни отвеждат в едно възвишено царство на хармония, от където великият компонист е взел тази музикална идея. Когато зву­ците на това безсмъртно в столетията анданте от­звучат, хората се поглеждат мълчаливи и затрогнати. Те нищо не могат да си кажат, но прочитат в очите си едно и също очарование, на което се боят да да­дат словесна равнозначност, защото е трагически не­преодолимо обличането в конкретни образи онова,, което иде от света на хармонията.

По законите на резонанса може да се превъз­пита един човек, едно общество, народ или цялото човечество. Достатъчно е да се разтворят ушите и очите на хората за това всекидневно чудо на све­товната красота, което ние не допущаме до кае,. защото винаги вратите на душата ни са задръстени •с купища развалини от нашата неразумност и грубост.

По законите на резонанса ние ще чуем в на­шето аз великия зов на Вечния, но сърцата ни трябва да са чисти от лукавото неверие и завистта,. Не напразно на едно място в най-великата книга е казано, че чистите по сърца ще „видят” Бога.

По законите на резонанса се развива и цело­купния космичен живот. Ако нашият поглед премине тесните граници на настоящето и се плъзне по па­норамата на хилядолетията, ще долови една ритмичност, амплитудите и периодите на която се повтарят, макар че при всяко ново повторение, съдържанието на живота да е променено. Историята никога не се повтаря буквално, защото всяка нова епоха носи опита на миналото, но все пак ритмиката е отчет­ливо ясна, тя е и неизбежна, защото животът сам по себе си е ритмичност. Както в битието на отдел­ния човек, така и в живота на общото, съществува ритъм — преливане от състояние на подем и въз­торзи, към друг, стихнал, затворен, а понякога дори печален живот. По законите на тая ритмика живеят народите, така се мени подемът и упадъкът на из­куството, така се изявява и философската мисъл през различните епохи.

Животът на отделното и цялото е като музи­ката. Ние непременно се връщаме към първите мо­тиви, за да не се загуби нишката и смисъла на му­зикалната пиеса и за да не изпуснем идеята. Така и в развитието на целокупния живот, имаме преповторения, връщания към първите мотиви, но при това връщане ние имаме вече богатството на преминалия опит.

В античната философия, мислителите и нейните създатели, представиха света проникнат от един уни­версален дух, който ръководи и подтиква физични­те и психични процеси, без върховната воля на който дух нищо не става нито на земята, нито на небето. Философите от Талеса до Хераклита бяха такива мислители. Те виждаха вселената като тяло на един огромен живот, на едно безсмъртие. Питагор, който създаде своята философия върху великата хармония на числата, внесе в тоя свят числена и музи­кална закономерност и нарече дори живота чиста музика, която могат да чуят тия, ушите на които не са глухи. Демокрит създаде атомистичния свят и затова се нарича един от най-видните родоначалници на натурфилософията, а Платон разкри света на идеите, чието отражение е нашият пространствен свят.

Така вървя до неоплатониците, схоластиците и попосле през Декарта, Спиноза, Фихте и Хегел, до времето, когато естествознанието започна да се на­лага с своите неочаквано големи постижения и за­владя голяма част от хоризонтите на философските световъзрения.

Тогава човекът пожела да се приближи до на­рода си, философът до тоя, когото обучава. Бър­зият развой на природните науки подтикна мислите­лите към идеята да дадат едно стройно физично-химично обяснение на живота и феномените и се дойде до естественонаучния материализъм. Но все вак, някой трябваше да сведе тая философия до равнището на масата и да я поднесе в подходяща форма; все пак, иначе казано, трябваха духовни во­дачи на тоя народ.

Тъй като хората в всички времена и всички материци имат сърца и чувства, тъй като светът все така безмълвен и величав, стои и чака, както „арфата чака докосването на пръстите", отново станаха необходими поетите и съзерцателите. Макар и в дрипи, тия поети, изстъпленици, музиканти и художници, подсещаха човека за изоставения и за­бравен свят на идеите, към който го бе отправил Платон. И ето, пак става необходимо да подирим изворите на тоя благодатен идеализъм, изворите на утехата, защото е трудно на човечеството да се осъди на непрекъсната безнадеждност за през всички времена на своето съществувание. Ето, животът както-музикалното произведение, се връща към първите си мотиви, към мелодията, която изяснява, че основата на нашето битие е любов към човека и сливане с всемирния творчески дух, на който сега можем да дадем каквото щем друго име.

Макар преминал "и през най-тежки изпитания, неволи и ужаси, светът след своето огнено кръщение ще изостави „водачите", на които тълпата пра­веше безсмислени овации, обладана от афекти, и ще тръгне след поетите и мечтателите, които с песните си, с копнежа си по звездите, ще спасят света. Чрез тях човекът ще почувствува отново душата на вели­ката природа, чрез тях ще чуе Питагоровите мелодии на Всемира.

Ето как се проявява световната ритмичност, тая непрестанна музика на живота, която срещаме, както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса. Животът почива на музикална ритмичност.

По законите на резонанса, вековете се отекват един на друг, като всеки от тях носи своя нов опит и своето очарование.
ИЗОБРАЗИТЕЛНИ ИЗКУСТВА

Когато пожелаеш да вникнеш по-дълбоко в съ­щината на изобразителните изкуства, след като об­ходиш голяма част от онова, което е казано и пи­сано за тях, неминуемо ще се върнеш към Роден — най-искрения художник, когото познаваме. Това става, може би, за туй, защото Роден потвърждава ясно и недвусмислено мисълта, че изобразителното изкуство е стремеж за художествено завладяване на простран­ството. Стихията на всеки художник е триизмерното пространство, макар той и да не е скулптор. Както дескриптивната геометрия е геометрия на простран­ството, независимо че изображенията й са върху двуизмерна плоскост, така и живописта, графиката и всяко дело на изобразяването, се стреми да осъще­стви триизмерносгга върху един двуизмерен план. За съвременния човек, който живее с копнеж към завладяване на нови измерения, двуизмереният план почти не е вече изкуство. Осъществяването или загатването на красотата, която е цел на всяко изку­ство, се извършва в дълбочината, а не в плоскостта.

Дълбочината крие тайната на художествената магия, там е силата, която ни завладява и превъзпитава. Триизмерността ни вдъхва кураж и ни учи на сво­бода, на полет, както с нашата мисъл, така и с чувствуванията си. Най-прекрасното потвърждение на тая мисъл срещаме у Родена в следните негови за­бележителни думи: „Вие, скулптори, укрепете в себе си чувството за дълбочина. Умът свиква трудно с това понятие. Той си представя ясно само повърхнините. За него е мъчно да си представи формите з дълбочината. Там е, обаче, вашата задача".

Дълбочина, искреност и любов към делото, ето трите точки, около които се изграждат всички творби .на великия майстор и мислител.

Изкуството, което определихме като радост при осъществяване на едно съзерцание, тук, при изобра­зителните изкуства, то постига тая задача чрез раз­решаване на пространствени проблеми. Една картина или една скулптура представят една въодушевена пресъздадена действителност, в която окото на един познавач открива идеята или копнежа на твореца. Интимната задача на една картина или скулптура е за ни възпита в откриване идеите, които животът влага в всяка форма. Истинският художник ни въз­питава да открием красота и смисъл там, където не I подозираме, където окото на непробудения вкус би пробегнало безразлично и студено. Големите худож­ници са ни показали човека и природата, защото 'без тях ние едва ли бихме ги видели. Чрез карти­ните и скулптурните им творби, ние надникваме не само в техните проблеми, но и в собствения им живот.

Наистина, природата е била и ще си остане първият и най-голям учител на човека, но все пак, ние всякога сме имали нужда някой да ни разясни нейния живот, чудесата, които се извършват непре­станно в недрата й, така както имаме нужда някой да ни разясни човека — дори самите нас.

Художникът вижда природата и човека, пре­творява ги и ни ги поднася като лично видение, като интимна изживелица, в която навлизаме с цялата си душа. Освен, тая красота, осъществена с формата, багрите и пространството, което ги обвива, худож­никът ни дава една идея — той ни говори с карти­ната си, както един познавач на някоя местност ни води през непроходимите гори и планини.

Една от най-характерните и забележителни осо­бености на изобразителното изкуство е, че то е най-щастливо по отношение дълговечността на своя жи­вот. Днес ние знаем, как са мислили и как са гле­дали на човека и природата художниците, съвре­менници на фараоните, или по-после в прекрасния: цъфтеж на елинското изкуство и в всички вре­мена, от които са останали камъни и краски. По тия камъни, скрити в пазвите на земята и извадени отеово, още трепти живият пулс на едно чувство, на едно човешко сърце, което отдавна е станало на прах. Ние знаем знака, смисъла и стремежите в цяла една епоха, защото ако хората и епохите са за­лезли зад хоризонтите на времето, изкуството не е залязло, то още ни говори и ще говори и на идва­щите след нас.

Ако хората знаеха, какъв неразрушим мост и каква жива спойка е изкуството, каква гордост е то за един народ, те не биха правили нищо друго, освен да го поощряват с всички сили, с всичката настой­чивост и енергия, похабявана често в съвсем други и безплодни неща. И ако някога чуете да се каже, че няма нужда от изкуство, знайте, че там е блато на разтление, където не достигат освежаващите и обновителни струи от слизащите потоци на духа,

Пластичните творби са смразени ясновидения на една творческа душа. Художникът спира вър­вежа на собствения си живот, подарява своето време,, изоставя себе си и потъва в родилните мъки на изобразяването, за да ни поднесе частица от вечното.



Едно кътче от света, в което се е осъществило нещо голямо и съдбоносно за творческото съзнание, при­добива свое собствено безсмъртие. Това кътче от света, отрязано от останалата действителност, става частица от спомените, по които се чете възходът на човека и човешката общност. То е история на раз­витието, защото крие в себе си частица от един чо­вешки поглед, едно разбиране за света, следователно, късче от един живот.

Една от грешките, които правят нашите съ­временни художествени ценители е, че те понякога се спират само на стила, маниера, рисунъка и ко­лорита, а твърде малко върху изобразената и загат­ната идея. С други думи: повече на външния ефект отколкото на това, което е нарисувано. Такова едно отношение към художествените творби показва и отношението към проблемите на изкуството. Това е изхабяване на вътрешния художнически потенциал за сметка на външните средства, които не са цел на изкуството. Когато едно художествено произведение се цени само поради неговите външни достойнства, това е признак за обедняване на духа. Вземете коя да е художествена критика от наше време и ще останете изненадани от това, колко много е отде­лено за стила, маниера и багрите и колко малко за художническия трепет в процеса на творчеството. То е все едно да застанем пред статуята на някой от великите и безсмъртни творци — пред Венера от Милос, пред статуята на Мойсея или пред някоя архитектурна ценност и да се заемем с анализ на камъните, от които са те изваяни. Предназначението на художествената творба, е да ни пренесе до кра­сотата, до естетичното хрумване, до могъществото, до нежността или любовта, а не само до стила на един художник и до неговите изразни средства. Масле­ната картина, акварела, графиката или скулпторната творба трябва да ви завладее с лъхащата от нея могъща сила на художествения говор, тя трябва да ни уведе в светая светих не толкова с багрите, с чертите, с ръста или с контурите, а с своята маги­ческа сила. която е оставил там творческият дух. Движението, което е замръзнало за миг да се съ­буди в вас, да продължи в следните минути, в дните, в годините к в вековете. Такава сила в творбите ек може да вложи само художникът, който обича истината, който има любов за света, за хората и за своята творба, художникът, който живее в трепетите на висшия живот. Днес мнозина рисувачи се нари­чат художници, но тая лъжа се разобличава в тия, които гледат с открито и пробудено око на творбите, които имат изработен вкус към истината. Вярно е, че не се става майстор преди да си научил всички сръчности, но не и всеки, който ги притежава, става такъв. Може да познаваш линейната и въздушна перспектива, може да си отличен рисувач и колорист, може ръката ти да прави музикални линии, но това, което прави рисувачът творец, това е, преди всичко, богатството на неговата душа, която търси средства да се прелее в творбата. В тревогата на едно художествено търсене, гениалният майстор по­някога е небрежен в рисунъка и в изискаността на някои подробности, но той остава все пак завладя­ващ и силен, защото е верен на себе си и на исти­ната. Ако някой художник събере з едно всички тия качества, това би било един рядък, идеален случай на. съвършенство, но ние всякога предпочитаме могъще­ството на идеята пред голото и смешно съвършенство на изразното средство, зад което няма дълбочина. Има моменти, в които ние бихме изпаднали в противоречие с основната мисъл, че изкуството се състои в създаване на красота. Има творби, у които липсва красотата, но тя се подразбира, тя се желае. Истинското изкуство ни поставя в борба с отрица­телното и понеже то е лост за човешкия напредък, с него стават съучастници и работници на страната на доброто всички ония, които го обичат.

Хиляди са видовете, които ни е поднесло изобра­зителното изкуство, но ние можем да ги класифи­цираме в три: едни имат отношение към човека взет в земната му битност, други към природата, чиято красота художникът пресъздава, а трети засягат надземните проблеми и божествения живот. Човекът в неговата сурова напрегнатост, сред коравата и инертна материя на нашия свят е представен като борец с вечното й противодействие, в което понякога се разбива неговото усилие, а други път проблесват малки надежди. Човекът — кал и мускулна сила, написан с печалните тонове на пръстта — жълтите, охровите и изпечените цветове на земята в нейните претворби или пък с черните линии на графиката. На второ място е пейзажът, симфонията на багрите, обилието на въздуха и щедро раздаваната светлика. Според някои, тоя копнеж към завладяване про­странството, осъществен върху рамката на пейзажа, се е родил в епохата, когато човек е пожелал да напусне близкото и предметното и да отлети с своето съзнание в чезнещата далечина.

Третият път към осъществяване на изобрази­телното изкуство е пътят, който ни показва стре­межа на човека да проникне в висшите сфери на духа. Картините с религиозно мистично съдържание, черковните украси, иконописа и всички случаи, къ­дето човекът е представен с полет към висините, са на художници, които дирят начин да представят ве­ликия миг на едно съединение между аза на лута­щия се земен човек, с аза на Всемира.

В скулптурата първата и последната задача се постигат все посредством плоскостите и масите по­строени така, че да изразят потискащата мъка на земята, непосилния труд и напрежението, а други път да се откъснат от тая твърд, да полетят в ви­сините и да превъплътят коравия камък в жив дух, в сияние, в слово и обич!


ИЗОБРАЗЯВАНЕ

Изобразяването е такава дейност върху един двуизмерен свят (освен скулптурата), която цели с помощта на линии, форми и багри, да завладее, както вече споменахме, двуизмерното, а най-често трииз­мерното пространство. Една картина е огледало, в което се вижда светът на един творец. В това огле­дало е и самият той с всичките си недъзи и всички положителни качества. Те са там неминуемо и между тях ще търсим възвишения порив на измъчената художническа душа. Наистина, всяка картина е една мъка за преодоляване на мрака и греха, върху която са оставили белег и падението и възходът. Тя е загатване за светлината и съвършения свят. Те се под­разбират там, защото никой не може. да ги нарисува. Както в живота на земята, светлината на духа изпъква върху мрачната сянка на злото, така и в една изобразителна творба светлината е само копнеж. Истинската реалност на идеята тук се постига по закона на контрастите. Дали едно изображение цели овладяването на плоскостта или на пространството, у него тая борба на контрастите е неминуема. Иначе не би се получила картина.

Някои твърдят, че цел на изобразителните из­куства е да се изтъкне или постигне направо красо­тата, защото както Достоевски казва, тя ще спаси света. Ще се потрудим да изясним това: красотата е нещо, което трудно може да се изобрази. В спе­циални школи, каквито е имало в. миналото, а ги има и досега, красотата е била подлагана на ред изучавания, но се е стигнало само до някъде. Да вземем например човешкото лице. То може да се включи в една строга геометрична мрежа от правилни фигури, като се установят законите на отношението и про­порциите и като се получат специални геометрични места и точки, където следва да бъдат поставени отделните части на лицето. Всяко отклонение от тия строги геометрични указания е нарушаване на хармо­нията, което съответствува на друго нарушение из­вършено в вътрешния свят на човека. Също така, всяко подчертаване на даден размер или отделна част от лицето е подчертаване на дадено качество. Това, на пръв поглед, изглежда невероятно, но всеки даровит художник знае по интуиция, кои части от човешкото лице трябва да подчертае и как да ги свърже с останалите, за да изтъкне дадена психо­логическа особеност. Странно е, че всеки художник знае интуитивно законите на изобразяването, по които достига до израза на гняв, злоба, отмъстителност или кротост. Всеки от тия художници едва съзнава колко неговата интуиция му подсказва и колко той е осведомен при процеса на спонтанното творчество. Ето, и досега никой не е отговорил на въпроса що е красота. На пръв поглед излиза, че красотата е в спазването на тая абсолютна хармония и геоме­трична закономерност. Но това не е така. Ако бихме имали, запример, идеално построение на едно човешко лице, ние пак не бихме имали красота, докато тия форми и съотношения не са наситени с израз. Ето една тайна на художническата творба. За да се по­лучи красотата, не е необходимо само удовлетворя­ване пълната хармония на формата. Потребно е тия форми да имат идейно съдържание. Те трябва да бъдат одухотворени. Когато проблясъкът на една голяма радост изпълни човешката душа, красотата почва да прозира и през нехармоничните форми. Раз­бира се, тя там не може да се изрази толкова пълно, колкото би се изразила при хармонията, която й предлага своето съдействие, но все пак тя проблясва, защото е съдържание на духа.

Там където няма движение и ритмика, там красотата замръзва в безизразност и умора. Ето защо, в художествената творба ние ценим не тол­кова съвършенството на формата, колкото нейното художествено съдържание, като под художествено съдържание разбираме идейния израз на тая форма. Много е прав руският мислител Соловьов, който казва, че красотата е преобразуване на веществото така, че да се въплъти в него едно друго свръхвеществено начало.

От^ моите дългогодишни наблюдения съм уста­новил, че няма нито един вид човешки очи, в които в даден момент да не надникне някаква вътрешна духовна красота. Тая красота се мени в най-широки калейдоскопни рамки, и се мени по-бързо от израза на небето следствие промените на светлината. Всяка преживелица в човешката душа хвърля отпечатък върху очите и меняващия се израз в тях дава на тия очи най-разнообразни гами" от красота. Няма, следователно, човешко око, което в някакъв изклю­чителен момент да не стане израз на красотата. Природата не е безразлична към красотата, напро­тив, природата я твори. Творческият дух премоделирва материята и чрез красотата усъвършенствува формите. От милиони години ръката на най-великия Художник създава претворяващото чудо на тая кра­сота и всички отклонения от нея са дело на ония сили, които по начало са на друго мнение относно работата на съграждащия дух.

Изобразителните изкуства ни възпитават в разпознаване на световната хубост. Като гледаме на­чина, по който хората' украсяват обстановката на своя живот, или като наблюдаваме, как понякога сладникаво безвкусните работи на обикновени рисувачи минават за картини, ние трябва да допуснем една еволюция на вкуса. Преди всичко, един недисциплиниран вкус към художествената творба не може да направи никаква разлика между леката и достъпна приятност на формата и нейното художествено съ­държание. Никога не бива да очакваме, че леснодо­стъпната приятност може да се покрие с художе­ствено-ценното. Естетите още от далечно време са знаели това и техният идеал е бил да се постигне колкото се може повече художествено съдържание в съвършената форма.

Огюст Роден, като разглежда въпроса за фор­мата и съдържанието в нея, казва следните неща: „Една обикновена снага, тиха, спокойна, с лъчезарна сила и прелест, ни напомня всемогъщия разум, който ръководи вселената. Един хубав пейзаж не затрогва само душата с впечатлението, което ни прави, а с замислите, които той поражда. Не чертите и шар­ките, които съзираме в него, ни действуват, а дъл­бокото чувство, което те будят. В силуетите на дър­ветата, в израза на небосклона, в петната по земята н облаците по небето, големите пейзажисти като Рюиздал, Гюип, Коро, Теодор Русо, прокарват за­мисли, облечени в одежди на чувство: засмени или навъсени, смели или плахи, тихи или мъчителни — еднозвучни с техния дух."

Ето как големият творец се мъчи да изрази духовната същност на изкуството, да облече в изказ онова, което се ражда в миговете на откровението, когато за душата на поета са открити напълно пъ­тищата към великото царство на идеите. Ние можем да четем душата на един художник по неговите платна и да кажем, художникът е такъв, какъвто го виждаме върху неговите творби. За същото нещо пак Роден казва следните знаменити слова:

„По всичките Тицианови платна личи гордата мощ, която сигурно е изпълвала и самия него. Не­говите богати голи жени приемат чуждото обожаване като истински богини. Пейзажите му, накитени с величави дървета, обагрени от тържествен залез, са толкова горди, колкото и линиите му. В всяка творба той е възцарил благородната гордост, неиз­менно чувство на собствения му гений. Друг вид гордост озарява сбръчканата и мършава маска на стари занаятчии, които рисува Рембранд. Той обла­городява опушените килии и прозорчета. Осветява и кити еднообразните селски пейзажи, хвали и величае сламените покриви на хижите и четката му с истин­ска наслада живо описва медта на отколешни шлемове, брони и трапезни чаши. У него съзираме хубавата доблест на скромни люде, светостта на простите неща, обичани набожно и с благочестие, силата на смирението, която покорно следва чистите пътеки на съдбата. Сравнете ръцете в два портрета—един Тицианов и един Рембрандов. Тициановата ръка ще бъде властническа, а Рембрандовата скромна и доблестна. В тия дребни късове живопис се крие це­лият идеал на двамата майстори."

Древните елини затова са ненадминати в скулп­турата, защото стараейки се да постигнат идеалната форма, никога не са напускали идейно художестве­ното съдържание, което я одухотворява. Това съ­държание напира в камъка, то се стреми да излезе навън и да се превърне в живот. Всяка статуя пред­извиква и раздвижва въображението на зрителя, а зрителят прехвърля живот върху камъка. Тогава казваме, че мъртвата материя е одухотворена с съ­държание. Наситеността с израз е най-ценното каче­ство на изобразителното изкуство. Тази изразност търси простор. Тя иска да овладее пространството, а понякога дори подсеща и за по-високи измерения, тъй като истинското изкуство има възможност да разглежда живота и проблемите от вътре.

Понякога се срещат художествени творби, у които заради стремежа да се създаде подчертано художествено съдържание, е пожертвувана формата, Тая форма съзнателно се поставя в съзнателна творче­ска деформация, за да се подчертае нейната идейност. Това е пътят, по който се е родил експресионизъмът, за който също ще кажем няколко думи по-долу.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   22


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница