Слънце след буря Георги Томалевски Есета същност на изкуството

Ще се спрем за малко и върху национализма на изтока. Изтокът, у който, с едно изключение за Япония, още не е проникнал напълно духът на запад­ноевропейската цивилизация, както във всички свои проявления, така н в проявите на националното си съзнание, се отличава коренно от Западна Европа и Америка. Азиатските народи, темпът на живота у които е по-бавен, носят в себе си отпечатъка на своята природа — мощна, красива и съзерцателна. Грамадните пространства на земята, не добре установените съобщителни средства, не дават възможност към общуване с цялото, а насочват вниманието си към най-близкото — домашното огнище. Народът — осо­бено, в Индия — мирен, работлив, много набожен и с голям култ към своите странствуващи монаси, не би могъл да покаже с нещо, какво е неговото чувство към родината. Несвойствената на тия хора експанзивност, притаено в дълбочината на душата им чув­ство на благоговение, на пръв поглед биха ни пока­зали, че това е едно мирно стадо, у което няма ни­какво национално. съзнание. Наистина, привидно то­ва е така, ако съдим по външните им прояви и ако съдим за това по начина, по който западняците де­монстрират това чувство. Но ние не трябва да за­бравяме, че хората там приличат на своите реки,— дълбоки и пълноводни, които текат към океана без излишен шум и плисък. Вярно е, има нещо, което от­личава там любовта към родината, от същото чув­ство у западните народи. Усетили лъха на западно­европейската цивилизация, който като остра миризма събуди у тях някакви задрямали сили, народите от далечния Изток направиха мълком своето сравнение и оставайки истински родолюбци в свой смисъл на думата, те откриха фалшивата нота на западноевро­пейския национализъм, който за тях не е нищо друго, освен един стоманен обръч.

За да обрисуваме в общи черти национализма в Индия, трябва да споменем нещо за двамата й бе­лежити синове: поетът Рабиндранат Тагор, вече по­койник и общественикът, водител на революционна Индия, Махатма Ганди. Първият считаше, че събу­ждането на индусите и техният нов национален въз­ход трябва да стане така, че индуският народ да не загуби нищо от своята физиономия, създадена бавно от влиянието на тяхната дълбока религиозна фило­софия. Ганди пък, който също има оригинални идеи, смята, че свободата на индусите ще дойде с масово бойкотиране продуктите на завоевателната цивили­зация, чрез мълчаливо неподчинение и чрез безкръвна вътрешна съпротива.

Известни са нашироко идеите и методите на Ганди, както и философските постройки на Тагоре.

Национализмът на Изток, като изключим Япо­ния, е лишен от бясната надпревара за надмощие и алчност. Кой знае, може би земята там е обширна, може би душата е обширна, та няма тая страшна надпревара, характерна за Запада. И тъкмо защото тоя Запад е положил целия си обществен строй на неукротимия и стихиен бяс за материално надмощие, което убива всяка помисъл за взаимопомощ, затова и днес още всеки народ гледа на всеки друг с очите на враг. Западната дипломация не беше нищо друго, освен една тънка и прозрачна завеса, зад която се вижда двуличността и вълчата алчност. И ние ще признаем, че национализмът в наше време, който бе жертва на епохата, който в по-голямата си част бе лишен от вътрешните културни потици, нямаше ви­соко качество. Той течеше из улиците като стихийна човешка река и повличаше всичко, без оглед на не­говото качество. Затова на някои места той имаше изключително брутално - антикуктурен характер. Че действително тоя национализъм не бе от най-висока проба, показва фактът, че той трябваше да се проповядва и „насажда" с закони. Аз не зная защо трябва да се тълкува чувството глад, когато то е толкова спонтанно и ярко. Защо трябва да се говори за любов към своето, когато тая любов е така жива у всеки човек ? Туй, че хората говорят и демонстри­рат така очебийни неща, показва, че те са били упо­требявани като разменна монета в пазарището, къ­дето за лични изгоди се търгува с ценности.

Аз обичам народа, сред който се родих и израснах, защото той е внедрил в душата ми неизли­чими спомени. Аз обичам пейзажа на страната, в която живея, обичам епохата на възраждането, обичам и се възхищавам от всичко достойно в моя ро­ден кът. Обичам моето родно градче, защото там моят дядо е ходил с бяла долама и царствена по­ходка. Той е правел училища и църкви за народа, а очите му са били кротки и милостиви. Обичам Левски, Ботев, Караджата, Бенковски, Каравелов, и още всички безименни, велики герои в оная величава епоха на борби за свободата. Аз нямам нужда да ми бъдат те тълкувани. Водачи в живота ми са били светите образи на народните учители, които от първо отделение до последния клас на гимназията са ме учели на незабравими и прекрасни неща. Фюрери обичат ония, които са слепи и не ви­ждат пред очите си. Аз имам нужда от водач за моя духовен възход и нравствено съвършенство, а тоя водач е Христос и тия, които ми Го разкриват честно с светлината на своята мъдрост и обич.

Празниците на народа, които се изживяваха в бита, в обичаите, в тихата и скъпа радост на ду­шата, бяха се заменили с шумни площадни ви­кове, с изобилие от фотографически снимки, с за­майващ външен блясък и с една чудовищна душевна тъпота. Национализмът от вътрешно съкровено чувство, бе станал мода, а модата е краткотрайна, с бързо отминаващ ефект.

Ето обликът на национализма в наше време. От следвоенната епоха досега, той значително се промени. Не зная, но струва ми се, че историята ще го отбележи като нещо болезнено и изключително. Виковете на тълпите крият адмирации към стомаха, но истинският национализъм не изхожда от сферата на стомаха, а от сферата на духа.

Но нищо не е постоянно. Съзнанието на човече­ството се разширява от ден на ден, и ще дойде вре­ме, когато, получил по-обширни хоризонти, човек ще разбере както своето място, така и мястото на своя народ в фамилията на народите. Тогава, в тоя пре­красен ден, човек ще се чувствува гражданин на планетата, а на отделните народи ще гледа като на гнезда, в които се кове общата човешка съдба. Ме­жду тия народи, ще има едничка връзка,— връз­ката на взаимно зачитане и взаимна непоколебима обич.

Денят, в който човечеството ще заживее със свои те благородни творчески копнежи, когато любовта ще стане господар на живота, по лицето на света, пре­минал през огнени страдания, ще блесне първата усмивка. Тоя ден ще заприлича на деня, в който след дълга буря радостно се усмихва слънцето.

По всичко личи, че късогледите хора имат по-особена психика. Човек може веднага да потвърди това, ако се взре в очите на късоглед, който за малко е махнал очилата си. Независимо от смущението на окото, поради бавната, почти загубена приспособи-мост, в него има и нещо неустановено, трагически блуждаещо. Окото тогава изразява най-ясно загубе­ната еластичност за оптично установяване и едва може да се нарече инструмент на съзнанието.

Преди всичко, пита се, остава ли си късоглед­ството — един дефект на окото— нещо изолирано, без отражение в душевната нагласа на индивида? Това е недопустимо, тъй като гледането представя най-съществения път при изграждане образа на вътрешния, духовния човек. Чрез зрението ние на­трупваме в склада на нашето подсъзнание обилен материал, като с получените отвън образи, изграж­даме, едва ли не, четири пети от знанието ни за тоя външен, обективен свят, специално за неговата ма­териална същина. Колкото измамни и само релативно верни да са понятията за света, дадени чрез окото ни и проектирани върху екрана на една нервна мре­жа, все пак, те са от решително значение за нашето познаване света и за отношенията ни към него.

Гледането е, до голяма степен, навик, възпита­ние, но, все пак, то като най-висш дар.на физичния свят е могъщо средство за проникване в тайните на живота. Да гледаш, ще рече да пренесеш по един необикновен начин външната действителност в своята душа и после да „проектираш^” своята душа върху външната действителност.

Всеки гледа по особен начин и всеки вижда различни неща, защото гледането не е само контурно» пространствена, предметна репродукция на света, а дар за опознаване взаимоотношенията между отдел­ните негови части и усилие за вникване в тяхната вътрешна същина. Едно око може да види сто пъти повече неща в даден обект от друго някое око, ако способността у това око да вижда е подсилена с вътрешно зрение, което не е дар на окото, а е дар на душата. Както всяко нещо, което е прозорец на душевния живот, така и окото, подлежи на вътрешна еволюция. Дори като физичен апарат, то няма не­посредствена възможност да получава пространствени образи, а само равнинни. Пространствеността е ка­чество на гледането, което се получава с течение на времето при помощта на два образи, добити от двете очи. И тук съществена роля играе пак вътрешният неуясним динамизъм на нашето подсъзнание, което запазва спомена на двата образа и ги налага един върху друг, за да се получи стереоскопния ефект,

Няма да се спираме върху анатомичното устрой­ство на окото, което устройство е добре познато кг всички що годе образовани хора, но бегло ще спрем: вниманието си на неговата чудна приспособимосг към различните случаи при гледане. Знае се, че показателят на пречупването на дадена оптична среда играе решителна роля за степента на лъчеломенето и за мястото, в което се явява даден образ. Когато в някоя оптична система искаме да променяме мястото, където се получава образа на някой предмет., ние можем да постигнем това с промени на оптич­ните стъкла, като вместо едни, поставяме други, с друг показател на пречупването, както н такива, н:;:-ято специална форма дава съвсем друг оптичен ефект. Това, разбира се, при окото е невъзможно, тъй като веществото, което изпълва кристалина е постоянно. Затова тук има друга възможност — бър­зата и еластична промяна в сферичното закривяване на кристалина, което става посредством специална мускули. Те изпъват и издуват тоя кристални в до­ста широки граници, така че фокусното разстояние на лещата — кристални се движи от безкрайност, до няколко милиметра. Тази способност на окото е неговото най-важно качество, наречено оптична приспособимост (Аkkomodation). Освен това, в окото стават химични промени, предизвикани от светлината, действуваща на така наречения „зрителен пурпур." Раз­клоненията върху очната ретина притежават неразгаданата и чудна способност на регулатори при въз­приемането на различната светлинна интензивност, като едни от тях са разпределени за дневно, а другите за нощно гледане. Всичко това, около устрой­ството и качеството на зрителния орган, взето като сложна оптична комбинация, не е толкова чудно, кол­кото неизвестното на никого претворяване на оп­тичните феномени в душевни възприятия, станали при посредничеството на мозъчно зрителния център — на оня дял в душевния ни живот, който пази и преработва зрителните комплекси, най-съществените запаси за познаване на света вън от нас и за фор­миране на нашите отношения към него.

Ето, представете си сега един човек, който с мъка се' домогва до идеята за външната предмет-кост на света и който, поради известни дефекти, има по-малък обсег на зрителното си поле и по-малка дълбочина на перспективно възприемане. Такъв чо­век ще насочи, без друго, по силата на един израв­нителен закон на степените на възприятията, своята вътрешна енергия непременно към някой друг път на външни дразнения, или към дълбините и лаби­ринта на своето вътрешно аз, за да допълни с други средства недовършената картина на света.

Късогледите хора, когато са без очила, нямат очертана предметност. Светът за тях е в една небулоза. В една мъглявина, из която предметите изпла­ват, обкръжени с ореол на дифузна оцветеност — тайнствени, плахи, несигурни. Когато са със съответ­ните очила, тая панорама се сменя с един студено и рязко очертан план на виждане—рязкост, която далече не отговаря на мекотата на известни моменти в наблюдаваната действителност. Всеки късоглед знае и си мисли често за това, че светът, който той на­блюдава през очилата си, не е същият, наблюдаван от другите, а една оптична условност, очертана с различна острота, от остротата на друга оптична условност, наблюдавана от хората с нормално зре­ние. Късогледите, когато пожелаят да видят света такъв, „какъвто е", ще доловят някакви облачни ви­дения, откъснати от панорамата на общото, виснали в едно пространство, на което те трудно осъзнават й триизмерността. Пространственото усещане за чо­век, на когото се губят близо границите на види­мостта, е усещане за една непрекъснатост, в която равнинните фигури нямат убежна права, а линиите, нямат убежна точка. В такъв случай, триизмерната материална координация е неясна и наблюдателят складирва в своето подсъзнание впечатленията за един нестабилен -свят — една пустота.

Току-що казаното е от голямо значение за психиката на човека, тъй като неочертаната предметност за окото, както пълната тишина за ухото, предразполагат към себевдълбяване, към плаха са­мотност и някакво леко недоверие, което лежи в дъното на вътрешния им живот.

Да приведем като пример зимата. Зимният сезон не ни предлага никакво богатство от колорит, и за­това през тоя сезон ние сме склонни към вътрешно осъществяване кг окова, що ни липсува отвън. Пред­ставете си ония зимни дни, когато е навалял дебел, пресен сняг. В меката ненарушима планинска тишина вие се откъсваме от резката предметност. Меките, заоблени контури се сливат с сиво – белезникавото небе. Тогава, в тая пространна и дълбока тишина проникнала в трите измерения на света, ние усещаме спокойствието и блаженството на небитие, в което всички дразнители отвън са някак приспани, умо­рени и притихнали.

Ето, такава е в общи линии картината за чо­век, който не вижда ясно света. То се знае, че не­говият душевен строй ще се отличава от вътрешния живот на другите. Непременно ще има една компо­нента, която произлиза от тая „зрителна усамотеност". Тя ще породи и съответна чувственост, едно-вътрешно мечтателство, което може да граничи дори с визионерството. Разбира се, и тук темпераментът, склонностите н общата структура ще играят първо­степенна роля. Ако човек има технически склонности, той ще си ги заварди, ако има дарба да пее, ще стане певец, ако е ученолюбив, ще прекара голяма част от времето си върху книгите, но, в всички тия случаи, общата насока ще бъде повлияна от онова вътрешно вглеждане и от тая понякога прикривана съзерцателност, които ще представят света малко по-друг, от грубия предметен свят.

Познавам и често си спомням за очи, които гледат на другите хора като на случайно възникнали небулозни образи, изплавали из небитието на незримото. В тия очи има една меланхолична мечтателност. Те принадлежат на хора, които много рядко, само при преизобилие на груби пристъпи, могат да бъ­дат жестоки и грубо практични. Не е рядко да на­блюдавате влюбени, изненадани и търсещи очи на къ­согледи хора. Те са по-изразни с липсата на опора, с безпомощната си земна неустановеност. Тоя поглед, виснал в пространството, бързо пробягва и насоч­вайки се към себе си, дири там опората и отговора за скръбта, отчаянието или припламналия възторг...

Вие, може би, ще си спомните за много изклю­чения, но най-големият брой наблюдавани случаи ще ни позволи да направим извода, че късогледите хора, поради особния начин, по който гледат света, имат по-специална, по-задълбочена и вътрешно по-мечта­телна природа. Късогледството е причината за една придадена психологичност, която за виждащите бие ясно в очи.
АРОМАТИТЕ В ПРИРОДАТА

Когато някога човек се реши да изостави се­риозните занимания и се залови с някои неща, които минават за несериозни, много бързо се убеждава, че,. в - същност, той е оставил несериозните и е влязъл в истински сериозните неща.

Начало на лятото. Животът на природата, пре­минал свежата и буйна младост, с навлязъл в здрава и могъща фаза. Зеленината не е вече оная крехка призрачна зеленина, която обвиваше коронките на дърветата като въздушна аура, а е ясно изразена, завладяваща, като силата на ,млад мъж, току-що преминал своето юношество.

През тия дълги, светли и могъщи юнски дни. цялата природа е напоена със слънце и тя ще­дро показва своето богатство пред жадния, копнеющ взор на човека, заскитал се като замечтан странник под белите блестящи кълба на летните кумулуси.

В такъв един ден аз влязох в една чудесна градина, където имаше много дървета, червени ки­чури от зрели череши по клоните и много, най-разно­видни цветя. Отдавна не бях се потапял в магиче­ската сила на ароматите, както през тоя час. Може би, моята чувствителност да се бе много повишила, или пък бях уморен от сивото катадневие, но аз разбрах, че се намирам в едно място, където живо­тът правеше едно откровение. Една невидима ръка избърса, сякаш, набрания прах върху инструмента на моята възприемчивост, и аз се почувствувах заграден от тайната същност на света, сред който живея и когото не познавам.

Приближих до свежите разперени клони на един орех, поразтрих между пръстите си един от листата му и поех аромата, който ме изпълни цял. Аз не можах да се освободя от силата му, защото той престана да бъде само някакъв познат аро­мат, а могъщо въздействие — усет за живота, същ­ност на някакъв свят, който се разкрива единствено от тая свежа и здрава миризма. Чрез своето обоня­ние аз усетих една от тайните на жизнената сила, която будеше не само спомени, асоциации, картина и трепети от едно преминало детство, но даваше специфична настройка на цялото ми битие.

Усещането не е само компонента от един живот, но то само се превръща в живот, преизпълня те и те прави жител, участник и дори частица от света, който се разкрива чрез магията и тайната на тая, сляла се с мълчанието музика на ароматите,

Аз се приближих до ореховите листа и силно поех техните наситени гъсти изпарения, които мо­жаха за миг да разкъсат условността на времето и да ме пренесат в моето юношество, в една малка слънчева градинка, където всеки паднал лъч беше безкрайно чиста радост, неизяснена още слънчева надежда — някаква радостна закана за душата ми, че светлината ще донесе онова велико, неописуемо, което ще се нарече смисъл на моя незабелязан от никого живот. През аромата на ореховия лист аз чух и безгрижното подсвиркване на щиглеците по клоните на тая малка градинка и мекия галещ звън на черковното клепало, когато майка ми ми даваше комат домашен хляб с бучка кораво, балканско си­рене. Не само това, не само това! През незнайните пътища на чувствителността, пробудена от силно притиснатите към лицето ми млади, орехови листа, аз познах нещо от самия себе си, което никога не €их могъл да проумея със своя разсъдък. Кой можеше да ми разкаже в тая минута по-хубава при­казка и кой би ме запратил така могъщо в едно от­минало време, както усетът, както ароматът? Аз на­пуснах, сякаш, тоя свят, и както се напуска действи­телността при пълната наркоза, за да се заживее в друг свят на съновидения, така и при ароматите се отлита в един нов порядък и се заживява друг, внезапно откриващ се живот.

През този светъл здрав ден на ранното лято аз познах това. Разбрах, че един, на вид, най-незначителен бурен, може да извика със своя повей на йодови и неясни други изпарения цяла редица от изживелици, които не са илюзорни видения, или някаква фата моргана на твоята чувствителност, но са фак­тори, които могат да изменят целия ти душевен строй, могат да те накарат да простиш на враговете си, или да напишеш едно любовно писмо. Тоя неизясним мирис на полските треви, може да пробуди ширината на полето, където си мечтал на свобода, той може да те научи на самата свобода, която си забравил, която ти са отнели, или която ти си отнел. Никои думи няма да бъдат по-силни от тая недефинируема чувствителност, която се пробужда у нас и която ни приближава до света. През света на аро­матите, които са цветните стъкла на нашите вътреш­ни очи, ние виждаме цялото си битие потопено в съответната гама на усещания, ширината на които е огромна, почти неизбродима. Ароматите ни разкри­ват, че цялото ни битие е богатство от усещания, които държат в могъщите си ръце нашия живот и съдба, и за които обективният разсъдък кове бедна, несъстоятелни концепции. Тоя разум се измъчва, по­вел борба с тия огромни непосредствени стихии без да е научил основната истина, че организира­щата власт на разсъдъка е прекрасно средство, но тя може да обработва материали и истини, които са получени само по непосредствените пътища на усета.

В дълбините на човешката природа се крият неподозирани неща, които дремят в миражните сенки на несъзнатото и които се проявяват по неочакван начин, когато биват събудени от долитнали отвън стимули.

"Обхождах аз многоцветната градина и оглеждах с наслада нейното богатство. Приближих един цъфнал розов храст, из който излизаше омайващо ухание. Наистина, какво съответствие между цвета на розата и нейния аромат. Колко много сгъстен жи­вот в тоя ярък, червен цвят и тоя жизнен мираж, който гали любовно и с мекота. Каква забрава в тия трепети на уханието, които сякаш шепнат слова на обич. Звучи сякаш тоя мирис и не напразно някога розата е била любовен символ. Не е ли аро­матът претворено магично слово, или е самата душа на цветята ? Не е ли тоя аромат самата същност на окова същество, което ни гледа през ярко разцъфтялата роза ? По езика на нашия разсъдък не, но по усета, които ни завладява — да.

Приближих до бялата лилия. Още се не бях надвесил над нея, ароматът, който изпълваше въз­духа, ме хвърли в определени, строго характерни чувства, обладали широката и благородна сила на един предвечен полюс, който воюва за светлината. Приближава човек всички цветя, а те говорят на съвсем различен език — отчетлив и ясен като думи, казани открито и смело. Ти си обладан от ве­ликата тайна на тоя говор, който те омайва. Омайва те обстоятелството, че той е толкова различен и въз­действието толкова ясно изразено. Сякаш чуваш музика от различни инструменти, които носят своя тембър, роден от неуловимата сложност, по която се комбинират обертоновете на звучащия тон.

При аромата, при тоя, най-малко изучаван път към нашата душа, ние се намираме като пред въз­действието на цветовете. Ние усещаме хлад и топлота, ние живеем възторзи, умиление и радост, други път — отровна скръб и противоречия. Ние сме в едно царство на трептения — могъщата същност на света, където всеки тон намира своето място в нашата жадна възприемчивост. Ароматите са звучения, те са еквиваленти на психическа дразнителност, с опреде­лена стойност, които ни говорят със същия общ, невключен в веригите на конкретните понятия говор. Ароматите са музикални тонове. Те са говор като издревния глас на едно кларне, трогващи трели на цигулка, или трепетна струна на харфа, която ни разказва своите дълбоки горести.

Моята, пък и всяка чувствителност, не може да се освободи от това, че миризмата на една ръкойка босилек е нещо строго определено и че тоя мирис ни отвежда в чувствувалия, съвсем отлични от тия на карамфила, така както песента, изсвирена от един фагот, е съвсем отлична от мелодията на цигулката. Ако ние тръгнем по обратния път: от въздействието към дразнителя, ще трябва да признаем, че в аро­мата, както в тона, трябва да има съставни еле­менти, които, макар и не така очевидно разчленими, каквито са височината, силата и тембърът, все пак са съставки, слети за още неготовия апарат на нашето съзнание в цялостно действуващ комплекс. Нашата мисловна апаратура няма възможност да се справи с него и да го раздроби на компонентите му, но съзнанието ни го възприема без никакво колебание и всеки, макар и за миг, когато е притворил очи при вдъхването на упоителния аромат на розата, знае за какво му говори тя.

Но, въпреки всичката трудност да се намери равнозначна изразност между света на тоновете и света на ароматите, ние бихме могли да осветлим въпроса и по следния начин: Ароматите на цветята се получават физически от изпаренията на летли­вите масла. Както мелодията е съчетание на тонове, така и тая летлива същност е сложно съчетание на химически елементи, които в своята многосложна взаимна връзка дават ароматното съединение. Нашата нервна чувствителност е годна да реагира на тия: дразнения по специфичен начин, който веднъж се явява хармоничен, други път—дисхармоничен. Об­щата (интегрална) чувствена реакция на душевния ни строй към дадено дразнение, може да бъде хар­монично, т. е. музикално, или нехармонично, немузикално. (В случая думата „музикално" е употребена в специфичен смисъл, т. е, хармонично, възхождащо, вдъхновено. Някога се казва, че човек прави музи­кални движения, или че в токовото цветно съчетание има музика).

Ето, значи, и в аромата с определен смисъл, ние откриваме компоненти, от които е изградено цялостното въздействие върху човешката душа. Това е естествено, защото ние сме склонни да припишем на всяко въздействие, градация от първични, прости елементи, които инак, сами по себе си, не биха имали тая власт, тъй като и възприемателната структура на нашия душевен живот е в степени, гами и градация.

При аромата на плодовете, ние имаме като съ­ставни части естерите, които са образувания на ор­ганически киселини с алкохол. Както се вижда от току що казаното, съставките понякога могат да бъдат сами по себе си, (както е случаят с кисели­ните), активни, дисхармонични дразнители, но тях­ното съчетание носи магнитна, мека и чувствена по­лярност.

Често, ние отминаваме без внимание могъщия свят на ароматите, които са толкова богати в приро­дата, колкото и цветните нюанси, колкото и токо­вите съчетания, но понякога, без сами да подозираме това, ние сме под пълното тяхно въздействие. Един случайно долитнал лъх на жасмин ти носи една преживелица, която ти наглася душата в определен строй. Той те обвива като в призрачен облак, който отлита заедно с твоята въздишка и те побеждава ₍ както побеждават мелодиите.

Ти си на някоя железопътна гара и последното сбогуване оставя в твоята ръка един аромат, който скрито се вгнездва в твоята душа и живее като по­тенциална същност на твоята скръб. Само да усетиш някога този забравен мирис, и ти ще се пробудиш за онова чувство, което си имал на железопътната станция. Отново при тебе ще се върне цялата тогавашна нагласа, която може да извика и нявгашните сълзи на очите.

Нашият свят е океан, в който ние пазим своите усещания. Животът ни непрестанно поглъща усети, а ние смятаме, че мислим. Вярно е, ние непременно и при това много мислим и, може би, ние постъпваме според това, което сме намислили, но дали съзна­ваме и следната крачка, че ние мислим подтикнати от някой усет? Да, ние всичко правим заради това, което носим в душата си, а нашата душа се оплодява по пътищата на непосредственото вживяване в същината на света.

Животът е като тази градина, в която дърве­тата, плодовете и цветята изявяват мълчаливо своята същност.

Не веднъж, човек долавя спор между хората на философските науки, относно преимуществото на ло­гиката и психологията. Дали светът е повече лабо­ратория на мисловни, или на чувствени процеси? Иначе казано, дали ние се увеждаме в света посред­ством своята мисловност, или с нашите усети? По това вече се загатна по-горе, но сега се връщам на тоя въпрос поради хрумването ми, че за най-вели­кото — за Бога ние нямаме никакъв мисловен опит, Който е мислил за Бога, винаги е грешил, защото ние извикваме в процеса на размисъл нещо, което е над възможностите дори и на най-гениалния разум. Ние, понякога, се сродяваме с нашите мисловни опити само за това, защото не желаем и нямаме воля да надникнем в един по-дълбок свят — тоя на непо­средствената усетливост, който ни разкрива света с по-голяма вътрешна яснота от разума. В свещеното писание се казва: „Сине мой, дай ми сърцето си". Великото начало иска от нас не концепциите ни и нашите мисловни спекулации, но направо оня съсъд, в който животът се отеква непосредствено и с огром­ната творческа сила на любовта. Сърцето, в този случай, е символ на нашата душа, на светлината, която трепка в нашето аз, и чрез която ние разкри­ваме както себе си, така и света около нас.

Никой не е познал Бога като изясненост чрез размисъл. Напротив, нашите мисли прогонват топли­ната на непосредственото познаване. Те са сухи ко­сти, без плът и без кръв. С това не искам да кажа, че не бива да се мисли, а с затворени очи да се върви опипом в неизвестността. Не, аз зная колко велика сила е мисълта, но душата е, която трябва да дава материали на нашия разум, тя ще трябва да го осветлява мигновено и с прекрасната безусловна виделина на духа, в който всичко е ясно и опре­делено. Мисловност без душа прилича на суха без­водна пустиня, в която се умира от пек и жажда. Мисловност, която не е оросена с благодатната влага на една пробудена душа, е непотребна. Тя само ни сковава, без да помогне никому. Тя не може да освободи заробения човек в нашата епоха, вързан в тежките вериги на мисловната условност, защото в нея няма живот.

Ние бихме желали да се пробуди високата чув­ствителност на хората по нашата земя. Те трябва да са готови да възприемат света като завършен свят, в който е предвидено всичко, в който цари хармо­ния, красота и свобода, който ние разваляме с на­шите собствени мисли, алчност и постъпки. Цялата природа е впрегната в работа да ни докаже това. Всички треви, всеки възторжен вик на птиците, си­невината на небето, добрите човешки сърца, всичко служи за пробуждане на човешката душа, затворена в тежките зандани на условностите и на измамния блясък на златото.

Ние считаме за несериозно занимание да напус­нем мрачните и вмирисани кантори на нашата спе­кула и да се приближим към цъфналата роза, за да усетим, с какво иска да ни приобщи нейният аромат. Ние се подсмиваме на поетите, които ни говорят за песента на четирите годишни времена, защото тия мечтатели са загубени, но ако биха знаели тия спе­куланти, как гледат на тях всички творчески и про­буждащи сили в разумната природа, биха променили основно своя живот.

Ето — казват те—един човек, който живее пе­чалния живот на червей, който не знае, че скоро ще напусне тая земя и който нищо не е научил от песента на славеите в майските вечери, нищо не е разбрал от святата чистота в детските зеници, нищо не е вдъхнал от душата на хилядите цветя, изпра­тени да възпитават човека на земята.

Да го върнем отново да научи своя урок.