Слънцето бавно накланяло на запад големия си, огнено червен кръг и се спускало зад планинската верига на Пред балкана

Слънцето бавно накланяло на запад големия си, огнено червен кръг и се спускало зад планинската верига на Пред балкана.

Над езерото царяла гробна тишина. Водата леко се полюшвала от тихия ветрец, като застлана с ефирен сиво - син сатен и само от време на време се чувало пляскане от веслата на рибарските лодки. Тук рибарите прекарвали от ранна пролет до първи сняг. Марко - най - младият от рибарите си нямал никого. Отгледали го рибарите, а когато изпълнил шестнадесет лазарника, отделил се от тях, построил си малка дървена колиба на края на селото и заживял сам в нея. Живеел много бедно, но не се оплаквал от орисията си. Бог го дарил с неземна мъжественост и сила. Прехласвали се всичките по него. Но една само лежала на сърцето му и тази есен той щял да поиска ръката й. Това била Бела, дъщерята на Никола - най - опитният от рибарите. Тя живеела само с баща си. Бела била много красива. Снагата й стройна, като топола; очите й греели, като ярко слънце; устните й сочни като ягода, а дългата й плитка се спускала, като свила до тънкото й кръстче. Когато пък запеела, птичките дори млъквали, за да чуят звънкият й глас.

Всяка вечер, по залез слънце Бела носела вечеря на рибарите, но днешната щяла да е по специална, защото тя ставала на осемнадесет години.

- Ето я пристига…- ухилил се под мустак Жельо, намигнал с око и спрял погледа си върху сияещото лице на младежа.

Жельо бил мъж на средна възраст, висок, слаб, леко прегърбен, с големи рунтави вежди. По сухото му, потъмняло, лице се четяла тъга.

Може би тъгувал по родните си места, защото не бил тукашен, или по изгубената си дъщеря, която също била една от изчезналите моми. Тайно всяка вечер към полунощ той отивал на брега и извършвал някакъв ритуал, незнайно какъв. Някои казват, че говорел с дъщеря си и дори я виждал в тъмните води.

Насядали рибарите край огнището, само Марко останал прав, за да посрещне своята любима. Поел тежките бохчи от ръцете й, оставил ги бавно на избуялата трева и дълго време се гледали, без да си промълвят и дума. В погледите им се четяло всичко - те говорели повече от слова и казвали повече от всички думи на света.

Вземи, това е за теб …- шепнешком продумал Марко и подал на Бела китка горски цветя.

Благодаря ти…- тихо проронили ягодовите й устни и ръцете им се вплели в едно, като рибарски мрежи.

- Да си благословена и честита дъще! – изправил се Горан.

Всички й честитили празника и насядали край огъня, в който припуквали суровите върбови клони, а огнените му езици се отразявали в тихите и спокойни води на езерото.

Бела развързала бохчите. От едната извадила топла, прясно изпечената питка, а в другата - в голяма глинена паница бил деликатеса – бел муж от прясно козе сирене. Хапнали рибарите, пийнали студена кладенчова водица и по малко руйно вино и запели своите рибарски песни. В едно с тях запяла и Бела. Нежният й глас се носел над водата, удрял се в хълма Магура, ехото го връщало обратно и отеквал нейде надалече из Рабишките поля.

Наближавало полунощ. Уморени рибарите се пренасяли в сладка дрямка. Отново зацаряла гробна тишина.

Марко бодро крачел по пътеката. Връщал се от селото. Ходил да проводи Бела и вече бил на седмото небе от щастие. Бавно и морно прилегнал на росната трева, впил поглед в звездното небе и замечтал. Сън не го хващал. Във всяка малка звездица той виждал своята любима.

Но изведнъж гъсти облаци покрили небето. Мълнии раздрали нощната тишина. Извил се буен вятър. Вълните станали толкова големи и силни, че изхвърлили лодките на брега. Такава буря рибарите не били виждали до сега. Те се скупчили един в друг и не знаели какво да правят. Изведнъж езерото се разцепило и от средата му, обгърнато в пушеци и дим, със страшен рев, се появило чудовището. Тялото му било на човек, а главата на бик с големи рога.

Над всичкото това бучене, над този приглушен тътен, се чул страховит глас:

Ако до три дни не ми доведете най-красивата и лична девойка от селото, за да заживее при мен, ще спра водите по кладенци, чешми и извори и ще настъпи страшна суша, глад и болести по хора и добитък.

Но как да разберем коя е? – с треперещ глас попитал Горан.

Вие знаете коя е. Тази вечер тя бе тук при вас…

Вземи моята душа! - провикнал се Марко.

Аз не искам ничия душа…Аз искам Бела за жена. Тя лежи на моето сърце и стане ли моя жена, няма да искам друга никоя!

Отново мълния раздрала нощта. Светкавици озарили пак цялото небе и Водния бик потънал в дълбините на езерото.

Рибарите седели със забити погледи в земята и мълчали.

Това е дълга история. – започнал разказа си Никола.- В пещерата, издълбана в хълма Магура, се криел голям, крилат, огнедишащ змей. Змеят отвлякъл най – личната мома от селото и се оженил за нея. Родили им се две необикновени деца – момче с глава на бик и момиче - магьосница, която кръстили Суша. Когато пораснали, змея разпределил владенията си по между им, като на момичето се паднало гората и поляните на около, като владетел на всички кладенци, извори и потоци, а на момчето превърнало се във воден бик – езерото, в което то се вселило и всяка година била принасяна в жертва по една девойка от селото.

Знаех си аз…- проронил през сълзи Жельо. – Той прибра момичето ми.

А сега иска да прибере и моята Бела... Но аз ще го погубя. - изскърцал през зъби Марко и изчезнал някъде в тъмнината.

На уречения ден селяните тръгнали към езерото. Хората вървели бавно, с наведени глави и никой не проронвал нито дума. Най - отпред вървяла Бела, облечена в бяла сватбена рокля и с дълъг до земята воал.

Вече настъпвала нощта. Лумнали огньове. Само с погледи хората следели появилата се непозната. Изникнала, като видение от гората под Магурата и се спуснала по криволичещата пътека към езерото. Сякаш не стъпвала по земята, а се носела тържествено и величествено над нея.

- Това е тя – Суша, магьосницата. - изфъфлила възрастна жена, прегърбена, почти до земята. – Проклета да е!

Суша вървяла бавно, с цялото си величие на властна и сурова жена.

Слязла направо към брега на езерото, където почти до водата върху пясъка седяла Бела. Застанала с лице към нея, с вдигната към небето глава и разперени в страни ръце.

Погледите им за миг се срещнали и искри сякаш прехвърчали между тях.

Готова ли си за всичко това? Готова ли си да промениш проклятието и никога вече брат ми да не взема друга жертва?– попитала със зловещ глас Суша.

Да. – твърдо и без колебание отговорила Бела.

Приемаш ли да станеш завинаги безсмъртна и да заживееш в дълбините на езерото, като вярна съпруга на Водният бик?

- Приемам, но имам само едно последно желание.

- Да го чуем?

- Искам най - възрастният мъж да ме откара в средата на езерото и да ме представи

на моя съпруг.

- Да бъде волята ти! - отсекла Суша, обърнала се и коленичила пред езерото. Загребала вода в шепите си. Бавно се изправила и я изсипала върху Бела.

Сложила ръце на главата й и започнала заклинанието:

- Нека от днес и вовеки Рабишкото езеро стане твой дом. Заживей сред водните обитатели като тяхна господарка. Нека сърцето ти се превърне в камък, а душата ти стане по черна от нощта. Не знай вече що е радост, що е болка, щастие или тъга.

При тези и думи тълпата онемяла .

- Да дойде лодкаря!

От към рибарският стан бавно порела лодка. Приближила брега и спряла пред двете жени. В нея седял непознат старец, облечен в дрипи и с нахлузена качулка.

Изправил изнемощялото си прегърбено тяло, не казал нито дума, само многозначно поклатил глава, което явно означавало, че е готов. Бела се изправила, без да се обръща и без да се сбогува, се качила в лодката, която бавно се понесла към средата на езерото .

Водата зашумяла, вълни заплискали по бреговете. Със силен рев се показал Водният бик.

- Кой си ти, страннико? - извикал владетелят на езерото .

- Аз съм този на когото ти искаш да отнемеш всичко… - отговорил изправилият се снажен мъж в лодката. - Ти трябва да спечелиш сърцето на Бела. Бий се честно и достойно!

Застанали двата исполина един срещу друг. Започнала се страшна унищожителна битка, битка на живот и смърт. Ревял бикът, хвърлял се с острите си завити рога, отвръщал му младежа с удари на яката си десница.

Изведнъж всичко утихнало. Луната пак огряла като ден. Рибарската лодка бързо приближила отсрещният бряг. От нея слезли мъж и жена.

В далечината ясно се очертавали двата им силуета. Марко носел своята любима на ръце и бързо се изгубили към хоризонта. След тях се веел дълъг снежно бял воал…

От този ден, селяните пак заживели мирно и щастливо. Мрежите на рибарите пак се пълнели с риба. Настъпили спокойни дни. Но повече никой не видял Марко и Бела.