Слово на панихидата по случай 19-годишнината от кончината на отец архимандрит Серафим (Алексиев)



Дата24.07.2016
Размер44.65 Kb.
Слово на панихидата по случай 19-годишнината

от кончината на отец архимандрит Серафим (Алексиев)1

На 26 януари, възлюбени, се навършиха 19 години от кончината на приснопаметния наш отец архимандрит Серафим (Алексиев). Неумолимо текат една подир друга годините на този скоропреходен век и естествено ставаме все по-малко тук, на земята, тия, които познавахме отец Серафим, които имахме духовното щастие да го познаваме лично и особено – да бъдем негови духовни чеда. Наистина чрез неговите духовно-нравствени и поетични творби най-вече ликът му е познат и на мнозина, мнозина православни българи, които не са го познавали лично, в непосредствено общение. Неговото писмено наследие е достатъчно за това в голяма мяра да се докоснат до неговата личност тия, които не го познават, да усетят, четейки неговите духовно-нравствени творби или стихове, вярата му, надеждата му, любовта му, верността му към Спасителя, любовта му към истината.

На фона на това, което става тук през последните дни у нас, на фона на тази нова дълбока рана, която зейна в Патриаршията, пред ужасяващия – мисля, че не преувеличавам, като използвам това определение – разлом, който зейна в църковното съзнание на епископата, бих искал да споделя с вас едно нещо – благодарността си към Бога, че го имаше отец архимандрит Серафим, че я имаше матушка игумения Серафима, отец Пантелеимон, тази света обител и – в корените, в извора, – че го имаше светител Серафим тук, в България. За току-що споменатото тягостно трагично събитие аз повече няма да говоря сега. Но ще подчертая отново и плътно: да благодарим на човеколюбивия Бог, че ни е удостоил нас, които познавахме и отец архимандрит Серафим, и Матушка, и отец Пантелеимон, и мать Серафима, че сме имали възможността да общуваме живо с всички тях, защото те ни научиха на това що е да обичаш светото Православие, те ни научиха на това що е да служиш на Христовата Църква чисто, всеотдайно, безкористно, истински.

Редом с тази благодарност бих искал да споделя и едно чувство – то е по-скоро пожелание и в същото време леко тревожно чувство. Какво имам предвид? След като ние сме се удостоили да видим, да усетим що е истинско служение на Църквата, то в тия тежки условия, в които се намираме, би следвало да се посветим на такова служение всички, безусловно всички – и епископ, и клир, и миряни. Защото какво означава служение на Църквата? Служението на Църквата, по същество погледнато, е равнозначно на живот в Христа. На Църквата не се служи някак с отстъп, дистантно – аз върша и други неща, но служа и на Църквата. И дори може би служа първо на Църквата. Не. Служението на Църквата е равнозначно на живот в Христа. Само тогава то може да бъде истинско служение, а към такова служение сме призвани безусловно всички – и ние, които сме се удостоили с ръкоположение, но и вие, миряните, по силата на царското свещенство, на което сте носители всички, тъй като всички вие сте запечатани с благодатта на Светия Дух в тайнството Миропомазване. Ето към такова осъзнато служение би следвало да се стремим. Защо споделих, че у мен има малко тревожно чувство? Защото точно тук ние всички с вас се препъваме в една или друга степен. Безусловно всички се препъваме в една или друга степен. И не от друго – от осъзнатия, осмислен, свободен наш избор зависи дали ние ще служим на Църквата истински, или не. Не можеш да служиш на Църквата истински и, да речем, и да лъжеш в каквото и да е отношение. По думите на св. Юстин Сръбски – той се изразява преносно, но богословски възвишено – и в този смисъл точно – душата на Църквата е Светият Дух, Духът на истината. Може ли да пребъдваме в Църквата и да лъжем? Да лъжем – за каквото и да е? Ето, ако се наложи човек да излъже, в случай че предпочете по-малко зло пред по-голямо зло, така наречената „благородна” лъжа, то и тогава той следва да се кае, защото лъжата е винаги грях и лъжата не може никога и при никакви обстоятелства да бъде нещо добро. Няма малки и големи правди, има една правда, една истина.

Можем да дадем безчет други примери за това в какво обикновено ние се препъваме като православни християни. А това препъване означава не друго, а разминаване между нашето призвание да живеем в Христа и следователно да служим на Църквата и действителния ни живот – това, което говорим и вършим. Това разминаване става съблазън за всекиго – за нашите братя и сестри, за външните. Виждате какво стана. Говориха едно-друго представители на епископата на Българската патриаршия, и като резултат в очите на външните, на обществото не друг, а Църквата претърпя морален крах. Ето колко е важно вътрешно да трептим над всяка наша дума, над отношението ни към ближния – истинни ли сме, или сме фалшиви; естествени ли сме, или сме лицемерни. Това е от определящо значение, защото, пак подчертавам, душа на Църквата е Духът на истината. И не можем ние да говорим за истина, за Православие, и в същото време да лъжем, и в същото време да вършим каквото и да е, противно на Христовия закон и да не се каем за греховете си по същество. Защото дори и външните, непознаващите Христа са способни да оценят искреното покаяние. Подчертавам: искреното покаяние. Не покайни жестове – това е нещо друго, те могат да бъдат театрални, фалшиви, лицемерни, мотивирани от какво ли не. Покаянието в дух и истина – то се изразява обикновено еднозначно, просто – впрочем не обикновено, а винаги. То не познава сложна ритуалност. Истинското покаяние никога не подчертава излишно външния жест. То е просто, защото е истинско. И това, за което ви говоря, съм го видял с очите си – и у отец Серафим, и у Матушка – хора, които винаги, винаги са били готови да се извинят и да поискат прошка, хора, които винаги, съвсем неусетно може би и за самите себе си, са показвали благоухаещо смирение. Обикновено за тия неща ние говорим – прието е да се говори тук, от амвона за тях, по някой път и помежду си. Но са ли те наистина частица от нашия дух, от нашето дихание? Ето там е въпросът. И ето за такова служение иде реч.



Нека да не осъждаме, нека дори да не се ужасяваме от това, което става, макар че последното е трудно да се избегне. Нека да противопоставим на всичко това не друго, а усилие да послужим на Църквата, усилие да живеем в Христа, да живеем с Христа, усилие да можем да се отнасяме към ближните си така, както Христос Господ ни учи. Ето я, с няколко прости думи, посоката на нашето служение на едната свята съборна и апостолска Църква днес, в нашите конкретни условия. Господ да упокои душата на приснопаметния наш отец архимандрит Серафим и на всички останали наши наставници там, където няма болка, нито печал, нито въздишка, и по техните молитви да ни просвети, да ни настави, та да извървим и ние пътя на земния си живот скромно, тихо, като в сърцето си се стремим да послужим на Църквата, да послужим на нашите братя и сестри, да послужим на всички гладни и жадни за правда и истина, на всички изнурени, на всички съблазнени не от друг, а от тия, които са призвани да бъдат най-висши представители и изразители на църковната истина. Да ни укрепи Господ, да ни укрепи, та да можем с просто и искрено сърце и сега, и във вечността да прославяме Неговото име – на Триединия Бог – Отец, Син и Дух Светий, Който е благословен во веки! Амин.

1 Произнесено на 29 февруари (16 февруари ст. ст.) 2012 г. в девически в манастир „Покров на Пресвета Богородица“ в Княжево.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница