Слушай Своето Тяло, които участваха в моите изследвания и ми предоставиха много от елементите в тази книга
Изтегляне 480.84 Kb.
|
| Бягащият търси самотата, защото ако получава много внимание, той ще се страхува, че няма да знае какво да прави с него. Сякаш съществуването му е в повече. Когато е със семейството си или в независимо каква група, той се заличава. Смята, че трябва да изтърпи куп неприятни ситуации, сякаш няма правото да възрази. Във всеки случай, той не вижда какво друго би могъл да направи. Да вземем за пример момиченце, което моли майка си да му помогне в подготовката на домашните, на което майката отговаря: „Иди при баща ти. Не виждаш ли, че съм много заета, а той нищо не прави?" Тъй като се чувства отхвърлено, първата реакция на момиченцето ще бъде да си каже: „Това е, не съм достатъчно послушна, затова майка ми не иска да ми помогне" и ще си намери местенце, където да остане само.
Обикновено бягащият има много малко приятели в училище, а и по-късно в работата. Смятат го за самотник и го оставят сам. Колкото повече се изолира, толкова повече сякаш става невидим. Оказва се в порочен кръг: слага маската си на бягащ, когато се чувства отхвърлен, за да не страда; става толкова безличен, че другите вече не го виждат. Оказва се все по-сам и по-сам и по този начин си намира оправдание да се чувства отхвърлен. Ситуацията, която ще ти опиша, ми се е случвала много пъти в края на моите ателиета, в момента, когато всеки споделя това, в което ателието му е помогнало. Какво беше учудването ми, когато установих присъствието особено на един човек, когото изобщо не бях забелязала през двата дни на ателието! Казах си: „Ама къде е бил той през цялото това време?" Малко след това си дадох сметка, че има тяло на бягащ и че се е бил постарал да не говори, да не задава въпроси по време на заниманията и че е бил седнал най-отзад, зад другите, така че да не се вижда много. Когато правя забележка на такива хора, че са били твърде невидими, те ми отговарят почти неизменно: „Нямах нищо интересно, което да кажа. Затова не говорих". Действително, обикновено бягащият говори малко. Ако започне да говори много, то ще е, за да се опита да бъде оценен и думите му могат да изглеждат горделиви в очите на другите. Бягащият често има проблеми с кожата, за да не бъде докосван. Тъй като кожата е орган за общуване, нейният вид може да привлече или да отблъсне другия човек. Проблем с кожата у даден човек е несъзнателно средство да не бъде пипан и то специално на мястото, където е проблемът. Много пъти бягащи хора са ми казвали: „Имам чувството, че когато ме пипнат, ме вадят от пашкула ми". Тази травма на отхвърлянето кара човека да вярва, че ако живее в своя свят, повече няма да страда, защото той няма да се отхвърли сам и няма да бъде отхвърлен от другите. Ето защо, когато е в група, често му се случва да не желае да участва и да се заличава. Той се отдръпва в своя пашкул. Поради тази причина също така бягащият лесно се „отнася". За жалост, по-често това става несъзнателно, а не обратното. Той дори може да мисли, че това е нормално и да вярва, че и другите често са „на луната" като него. Често идеите му са разпилени. Понякога можеш да го чуеш да казва: „Трябва да си събера мислите". Той има чувството, че е на парчета. Това усещане е особено присъщо на този, чието тяло изглежда като събрано от различни парчета. Чувала съм също така бягащи да казват: „Чувствам се откъснат от другите. Сякаш изобщо не съм тук". Има даже неколцина души, които ми казаха, че имат ясното чувство, че имат разделение на тялото в областта на талията - между горната и долната част на тялото, сякаш някакъв конец ги пристяга на кръста. Познавам една жена, която усещаше, че този конец я прерязва под гърдите. След като използва техниката на изоставянето, която преподавам в моите ателиета, тя почувства горната и долната част на тялото й да се съединяват и беше абсолютно изненадана от това ново усещане. Това й позволи да проумее, че още от детството си не е била действително в своето тяло. Не й беше познато какво означава да си „стъпил на земята". Забелязала съм по време на ателиетата, особено сред бягащите жени, че те имат навика да сядат на стол, като си кръстосват краката под бедрата. Те биха предпочели да седнат на земята. Когато краката им не са стъпили здраво на земята, те могат да се „отнасят" по-лесно. Това, че са платили, за да проведат този стаж, означава, че част от тях иска да е там, макар че им е трудно да се интегрират. Тогава им казвам, че имат избор - могат да отидат „на луната" и да пропуснат това, което се случва, или да останат „стъпили на земята", където са, и да присъстват на това, което става. Както казах по-горе, бягащият не се е почувствал приет, нито посрещнат от своя родител от същия пол. Това не означава, че този родител непременно го е отхвърлил. Той е този, който се е почувствал така. Същата тази душа се е върнала с травма от унижение, която е трябвало да лекува, и се е чувствала унижена със същите родители, които са имали същото поведение. За сметка на това, от само себе си се разбира, че бягащият привлича към себе си повече опитности на истинско отхвърляне, отколкото някой друг човек, като брат или сестра, които нямат такава травма. Човекът, страдащ от отхвърляне, непрестанно търси любовта на родителя от същия пол като неговия било със самия родител, било като прехвърля търсенето си към други хора от същия пол. Той смята, че няма да бъде завършен индивид, докато не завоюва любовта на този родител. Много е чувствителен и към най-дребната забележка, идваща от страна на този родител, и лесно се чувства отхвърлен. Развива злоба, често дори омраза - толкова е силно страданието. Спомни си, че за да мразиш, се иска много любов. Именно голямата разочарована любов се превръща в омраза. Травмата от отхвърлянето е толкова дълбока, че бягащият е - сред петте характера - най-склонен към омраза. Той може лесно да премине от фаза на голяма любов към фаза на силна омраза. Това е белег за неговото голямо вътрешно страдание. Не е рядкост бягащият да казва или да мисли, че това, което прави или казва, няма никаква стойност. Когато получава много внимание, той се обърква, страхува се да не заема твърде много място. Ако използва повече пространство, смята, че пречи. Да пречи, за него означава, че ще бъде отхвърлен от човека или от хората, които безпокои, или мисли, че притеснява. Дори в корема на майка си бягащият не е заемал много място. Той ще продължи да бъде безличен по този начин толкова дълго, колкото време неговата травма ще продължи да бъде неизлекувана. Когато говори и някой го прекъсне, непосредствената му реакция е да си помисли, че той не е важен и обикновено престава да говори. Човек, който няма травмата на отхвърлянето, би си помислил по-скоро, че това, което говори, не е важно, а не той самият. Бягащият изпитва трудност също така да каже мнението си, когато не го питат, защото смята, че другите ще се почувстват засегнати и ще го отхвърлят. Ако трябва да отправи молба към някого и човекът е зает, той ще остави нещата така и нищо няма да каже. Знае какво желае, но не смее да го поиска, смятайки, че това не е толкова важно, за да безпокои другия. Много жени са споделяли с мен, че още от юношеската си възраст са престанали да се доверяват на майките си от страх, че няма да бъдат разбрани. Те са убедени, че да бъдат разбрани, означава да бъдат обичани. До обичаш, означава да приемаш другия, дори и да не го разбираш. Поради това убеждение те се превръщат в бягащи, измъкващи се личности, когато говорят. По този начин се опитват да избягнат темата и се страхуват да подхванат нова. Вследствие на това постъпват по същия начин и с другите жени. Да не забравяме, че когато мъж е бягащ, той преживява същото нещо с баща си и с другите мъже. Друга характеристика на бягащия е търсенето на съвършенството във всичко, което прави, защото смята, че ако допусне грешка, ще бъде порицан. За него да бъде порицан, е същото като да бъде отхвърлен. Тъй като не вярва в съвършенството си, той се повтаря, опитвайки се достигне съвършенството в това, което прави. За жалост смесва битието и правенето. Неговото търсене на съвършенство може да се превърне в обсебващо. Той до такава степен иска всичко да направи съвършено, че всяка една задача му отнема повече време от необходимото. По този начин си привлича други ситуации на отхвърляне от страна на околните. Най-големият страх на бягащия е паниката. Веднага щом си помисли, че може да се паникьоса в някаква ситуация, първата му реакция е да изчезне, да се скрие или да избяга. Предпочита да изчезне, защото знае, че в състояние на паника се сковава на място, убеден е, че като бяга по този начин, ще избегне някакво нещастие. Той до такава степен е убеден, че няма да може да го преодолее, че в крайна сметка му е лесно да повярва във възможността за бъдеща паника, когато това не е така. Желанието да изчезне е толкова вродено у бягащия, че по време на регресиите в зародишно състояние често съм чувала такива хора да казват, че се опитват дори да се скрият в корема на майка си. Можем да видим, че всичко това започва много рано. Тъй като ние привличаме в живота си видовете ситуации или хора, от които се страхуваме, бягащият често привлича към себе си ситуации или хора, които могат да го накарат да се паникьоса. Страхът му прави ситуацията още по-драматична. Той винаги намира всякакви правдоподобни причини, за да оправдае това, че си тръгва, своите бягства. Изтегляне 480.84 Kb. Сподели с приятели:
|