Съмърхил възпитание чрез свобода Александър Нейл Съмърхил преди
Образованието в Съмърхил в сравнение със стандартното образование
Изтегляне 4.85 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- - кой те научи да четеш
- отговори неговия шеф.- Той никога не ходи - той бяга. А и през уикенда имаме много проблеми и той търчи в студиото и в събота, и в неделя.
- Не знам,- отговори тя.
- , и се занимаваше добре. Тя сподели, че предметите не я интересуваха, но в нея се е появила цел. Уинфрид намери себе си, когато й позволиха да бъде себе си.
- ”Слушай, с какво бих могъл да се занимавам” Никой не беше го посъветвал какво да прави.
- ”Вече си на 11 години, а не умееш да четеш както трябва!” И детето ясно усеща, че целия околен свят е против играта и е за работата.
- - това са неформални разговори пред камината. Аз седя до огъня с лула в устата и детето, ако иска, също може да пуши. Цигарата често помага да се стопи леда между нас.
- Благодаря,- избуча той,- аз не пуша, сър.
- - и, му разказах няколко.
- как по-добре да излъже. Години по-късно той ми призна, че този разговор е бил най-потресаващия в живота му.
- Аз сега имам голям уред като Берт”.
- А когато той наистина е умрял, ти си се почувствал ужасно виновен, защото си решил, че тези твои желания са го убили и Бог ще те накаже, ако отидеш някъде далече от дома.
- - сам, съвършено самостоятелно, с прехвърляне през целия Лондон. Той преодоля всичко това и после се завърна в Съмърхил след ваканцията.
| Образованието в Съмърхил в сравнение със стандартното образование
Аз вярвам, че целият живот се състои в това - да намериш своето щастие и, следователно, да намериш своя интерес в живота. Образованието трябва да бъде подготовка за живота. Нашата култура, обаче, не е много преуспяла в това отношение: нашето образование, политика и икономика водят към войни. Нашите лекарства не могат да се справят с болестите. Нашата религия не може да победи лихварството и грабежите. Нашият прехвален хуманизъм и досега позволява на общественото мнение да се отнася одобрително към варварския спорт- лов. Постиженията на нашия век се свеждат към техническия прогрес: към изобретяване на радиото и телевизията, електрониката, реактивните самолети. Заплашват ни нови световни войни, тъй като световното обществено съзнание остава примитивно. Ако искаме да отговорим на следващите трудни въпроси, няма да ни бъде лесно. Защо при хората има толкова много и различни заболявания, отколкото при животните? Защо хората се мразят и убиват по време на война, а животните – не? Защо хората все повече боледуват от рак? Защо има толкова много самоубийства? А сексуални маниаци? Откъде идва този човеконенавистен антисемитизъм? Откъде идва омразата към негрите? А клеветата и злословието зад гърба? Защо сексът е нещо мръсно и е обект на непристойни шеги? Защо незаконородените са обречени на обществено презрение? Защо продължават да съществуват религиите, които отдавна са изгубили вярата в любовта, надеждата и милосърдието? Защо? Хиляди различни „защо?” предизвикват прословутото превъзходство на нашата цивилизация! Аз задавам тези въпроси, защото по професия съм учител - човек, имащ работа с младежи. Аз задавам тези въпроси, защото тези въпроси, които обикновено задават учителите не са важни, защото се отнасят предимно за училищните предмети. Аз питам, какво съществено важно нещо могат да дадат дискусиите за френската или древната история, ако самите тези предмети нямат никакво значение в сравнение с много по-важния за живота въпрос - личното щастие на човека. Колко са в нашето образование истинските дела, съзиданието, истинското самоизразяване? Дори уроците по трудово обучение по-често са посветени на изработването на железен тиган, под ръководството на специалист. Дори системата Монтесори, широко известна като система от обучаващи игри, има изкуствен начин да накара детето да се учи чрез действие. Никакво творчество няма в нея. Детето постоянно се учи и в семейството. Почти във всеки дом винаги ще се намери в крайна сметка един възрастен недорасъл невежа, който се втурва да покаже на Томи как работи неговата нова кола. Винаги има някой, който да повдигне бебето на стола, когато то иска да разгледа нещо на стената. Всеки път, показвайки на Томи как работи неговата нова кола, ние му крадем радостта от живота: откритията, преодоляването на трудностите. И по-лошо! Ние караме детето да повярва, че е малко, слабо и зависи от странична помощ. Родителите не бързат да разберат колко е маловажно обучението в училището. Децата, както и възрастните, се научават само на това, на което искат да се научат. Всички награди, оценки и изпити само отвличат вниманието от истинското развитие на личността. И само доктринерите могат да твърдят, че ученето по книга е образование. Книгите- това е най-важния инструмент в училището. Всичко, което действително е необходимо на едно дете,- това е четене, писане и аритметика; останалото трябва да предоставим на инструментите и глината, спорта и театъра, рисуването и свободата. По-голямата част от училищното обучение, което изпълняват децата, е просто загуба на време, сили и търпение. Тя отнема от детството правото на игра, игра и игра; тя създава старчески глави върху млади рамене. Когато аз чета лекции на студенти от университета или в педагогически колеж, всеки път съм поразен от инфантилността, незрелостта на тези юноши и девойки, натъпкани с безполезни знания. Те знаят много, те разсъждават блестящо, могат да рецитират класиците, но в своите възгледи за живота са просто младенци. Защото са ги учили да знаят, но не са им разрешавали да чувстват. Тези студенти са приветливи, доброжелателни, енергични, но нещо им липсва: емоционалност от особен род, способност до подчиняват мисленето на чувствата. И аз им говорих за света, който те не са забелязали и продължават да не забелязват. В техните учебници няма нищо за човешките характери, нито за любовта, нито за свободата, нито за самоопределението. Така действа системата, ориентирайки се само към стандартното книжно учение и продължава да разделя ума от сърцето. Дойде време да отправим предизвикателство към съществуващата представа за работата в училище. Приема се за даденост, че всяко дете е длъжно да изучава математика, история, малко естествени науки, съвсем малко изкуство и, разбира се, литература. Дойде време да се разбере, че едно нормално дете не се интересува от нито един от тези предмети. Потвърждение за това аз намирам при всеки един нов ученик. Разбирайки, че ученето е доброволна работа, той крещи: ”Ура! Сега вече никой няма да ме кара да уча аритметика или още някаква скучна глупост!” Аз изобщо не се опитвам да умаловажа значението на ученето. Обаче, по важност, то трябва да бъде след игрите. И не трябва да се подсилва ученето с игра, за да стане приятно. Ученето е важно, но не за всеки. Нижински не успя да вземе училищните изпити в Санкт Петербург и затова не го приеха в Държавния балет. Той просто не можа да научи училищните предмети - неговите мисли са далече от тях. Както разказва неговия биограф, изпитващите са извършили измама, давайки му текстовете с отговорите, заедно с листата за подготовка. Колко голяма щеше да бъде загубата за света, ако на Нижински му се налагаше да взема изпитите по истински начин! Творческите хора изучават това, което искат да знаят, за да придобият оръдията, които им трябват за тяхната индивидуалност и талант. Ние никога няма да разберем колко творчество е унищожено в училищните часове, защото училището придава голямо значение на ученето. Аз познавам девойка, която по цяла нощ плачеше над геометрията. Нейната майка искаше да постъпи в университет, а тя имаше артистичен темперамент. Аз изпаднах във възторг, когато разбрах, че тя за седми път се е провалила на изпитите в колежа. Може би сега майка й ще й позволи, най-накрая да излезне на сцената, към което момичето се стремеше от дълго време. Преди известно време в Копенхаген срещнах едно момиче, което прекара три години в Съмърхил и говореше прекрасно английски. „Мисля, че ти си първа в часа по английски език”- казах аз. Тя направи унила гримаса и отговори: ”Не, аз съм последна в класа, защото не зная английската граматика”. Вярвам, че това е едва ли не най-добрия пример как възрастните гледат на образованието. Равнодушни учени, под натиск завършили колеж или университет и превърнали се в лишени от въображение учители, посредствени лекари и некомпетентни юристи, можеха да станат добри механици, отлични търговци или първокласни полицаи. Ние забелязахме, че дете, което не може или не иска да учи , да кажем до петнадесет години - това винаги е човек с техническа жилка и впоследствие от него се получава добър механик или електротехник. За девойка, която никога не посещава уроци, особено по математика и физика, аз не мога да направя такива категорични изводи. Такива момичета прекарват много време в ръкоделие и някои от тях впоследствие стават шивачки или дизайнери на дрехи. Учебен план, който заставя бъдещата шивачка да се занимава с квадратни уравнения или законите на Бойл, е абсурден. Колдуел Кук е написал книга с названието „По пътя на игрите”, в която разказва как е извършвал обучение по английски език с игрови методи. Получила се е прекрасна, увлекателна книга, пълна с великолепни находки, но между другото, аз вярвам, че това е само един нов начин да се поддържа теорията за изключителната важност на ученето. Кук смята учението за толкова важно, че е подсладил играта с това хапче. Представата, че ако детето не изучава непременно нещо, означава, че си губи времето напразно - нещо като проклятие, загуба, заслепила хиляди учители и повечето от училищните инспектори. Преди петдесет години звучеше лозунга: ”Учете се в работа”. Днес лозунга стана:”Учете се в игра”. Играта, по този начин се използва като средство за постигане на цел, но аз, наистина не знам какво е добро за тази цел. Ако учителя, виждайки децата, играещи в калта, незабавно ще използва този прекрасен момент, за да поразсъждава за ерозията по речните брегове, каква цел преследва той? Каква работа има детето с тази ерозия? Много от така наречените педагози вярват: съвършено не е важно на какво ще се учи детето, само и само нещо да му преподават. И, разбира се, какво още може да прави учителя в училището - такова, каквото е, тоест фабрика за масово производство, освен да преподават нещо и да се научат да вярват в първостепенното значение на преподаването само по себе си? Четейки лекции пред учители, аз отрано предупреждавам , че няма да говоря нито за училищните предмети, нито за дисциплината, нито за уроците. След час моята аудитория слуша с дълбоко и възхитено внимание и след искрените аплодисменти председателстващия обявява, че съм готов да отговоря на въпросите. В крайна сметка три четвърти от въпросите се отнасят до училищните предмети. Аз говоря за това без всякакво осъждане. Аз говоря за това със съжаление, за да покажа, че стените на класните стаи и сградите от затворнически тип, стесняват погледа на учителя и не му дават да види истински съществените страни на образованието. Неговата работа е насочена изключително върху тази част от детето, намираща се над шията, а следователно, емоционалната, тоест най-жизнено важната страна на детето, за него е скрита. Аз бях радостен да видя широка съпротива от страна на нашите млади учители. Но висшето образование и университетските степени не помагат да се преборят пороците на обществото. Образования невротик не се отличава по нищо от необразования. Във всички страни - капиталистически, социалистически или комунистически - изграждат сложни училища за образованието на младежите. Но всички тези прекрасни лаборатории и работилници не правят нищо, за да помогнат на Джон, Петър или Иван да преживеят емоционалните щети и да преодолеят социалните пороци, развиващи се в тях в резултат на натиска от страна на родителите и учителите, на цялата наша принудителна по своя характер цивилизация. Съдбите на випускниците на Съмърхил Страхът на родителите от бъдещето често ги кара да действат в ущърб на здравето на своите деца. Този страх, колкото и да е странно, се проявява в желанието на родителите детето им да научи повече от тях. Такъв родител не е в състояние да чака неговия Вили да се научи да чете, когато той поиска, той нервничи и се страхува, че Вили няма да постигне нищо в живота, ако не го подтиква. На такъв родител не му достига търпение, за да позволи на детето да се движи със своя собствена скорост. Те питат: ”Ако моят син не умее да чете на 12 години, какъв шанс има да постигне успех в живота? Ако на 18 години не може да вземе приемните изпити в колежа, какво му остава, освен неквалифициран труд?” Но аз се научих да чакам, наблюдавайки как детето напредва по малко или изобщо не напредва. Не се съмнявам, че в края на краищата, ако не го притискаме и не му вредим, той ще постигне успех в живота. Разбира се, хората може да кажат: ”Хм, според вас това означава, че да станеш шофьор на камион - е успех в живота!”Моят собствен критерий за успех - това е способността да работиш радостно и уверено да живееш. При такова определение повечето ученици от Съмърхил са преуспели в живота. Том постъпи в Съмърхил на 5 години. Той си тръгна от нас без да посети нито един урок. Той прекарваше повечето време в работилницата, правейки най-различни неща. Неговите майка и баща не можеха да си помислят за неговото бъдеще без да изтръпнат. Той никога не прояви ни най-малко желание да се научи да чете. Но една вечер/когато бил на девет години/ аз го намерих в леглото с книгата „Дейвид Копърфилд”. Привет,- казах му аз,- кой те научи да четеш? Аз сам се научих. След няколко години той дойде при мен, за да ме попита:”Как да сметна една втора и две пети?” Аз му обясних и го попитах не иска ли да знае още нещо. „Не, благодаря”,- отговори той. По-късно той получи място за асистент оператор на киностудио. Още докато усвояваше тази работа, аз срещнах случайно неговия началник на един служебен обяд и, разбира се, попитах как е Том. По-добро момче не сме имали досега,- отговори неговия шеф.- Той никога не ходи - той бяга. А и през уикенда имаме много проблеми и той търчи в студиото и в събота, и в неделя. Имаше още едно момче, което не можа да се научи да чете - Джек. Никой не можа да го научи. Дори, когато той самия помоли да му дават уроци по четене, някакъв скрит психологически дефект му пречеше да различава буквите „Ь” и „Р”. Той напусна нашето училище на 17 години без да се научи да чете. Сега Джек е прекрасен стругар-инструменталчик. Той обожава разговорите за работа с метали. Сега умее да чете, но, доколкото зная, основно чете статии във връзка с техниката и понякога по психология. Не мисля, че някога е прочел дори един роман, между другото, той абсолютно грамотно говори по английски и неговото общо интелектуално ниво е забележително. Един американски посетител, без да знае нищо за него, ми каза: ”Какъв умник е Джек!” Диана, славно момиче, посещаваше уроците без особено удоволствие. Тя имаше съвършено неакадемичен ум. Дълго не можех да си представя, с какво би могла да се занимава в живота. Когато тя, на 16 години, си отиде от нас, всеки училищен инспектор би признал, че нейното образование е лошо. Днес Диана се занимава с реклама на кулинарни изделия в Лондон. Тя е необикновено можещ работник, и -което е по-важното - тя намери щастие в работата. Веднъж една фирма поиска всички нейни служители да имат, в крайна сметка, взети приемни изпити в колеж. Аз написах препоръка до тази фирма по повод на Робърт:”Това момче никога не е вземал никакви изпити, защото има неакадемична глава. Но той има силен характер”. Робърт получи работата. Уинфрид, на 13 години, нова ученичка, ми заяви, че ненавижда всички училищни предмети и запяла от радост, когато й казах, че тя е свободна да прави каквото иска.”Ти не си длъжна дори да идваш в клас, ако не искаш”,- казах аз. Тя реши да се отдаде на волен живот и правеше това в продължение на няколко седмици. После аз забелязах, че й стана скучно. Научи ме на нещо,- помоли ме тя веднъж,- скучно ми е така да се мотая. Добре! На какво искаш да се научиш? Не знам,- отговори тя. А аз също не знам,- казах аз и си тръгнах. Минаха месеци и тя отново дойде при мен.”Аз се каня да отида на приемни изпити в колеж и искам да ми даваш уроци”. Всяка сутрин тя се занимаваше с мен и други учители, и се занимаваше добре. Тя сподели, че предметите не я интересуваха, но в нея се е появила цел. Уинфрид намери себе си, когато й позволиха да бъде себе си. Интересно е да отбележим, че свободните деца се заемат с математика. Те получават удоволствие от география и история. Свободните деца избират от предлаганите предмети само тези, които са им интересни. Свободните деца посвещават голяма част от времето си на други интересни занимания- работа с дърво и метал, рисуване, четене на художествена литература, занимания с любителски или професионален театър, слушане на плочи с джазова музика. Том - на 8 години- имаше навик да се заглежда в мен и да пита: ”Слушай, с какво бих могъл да се занимавам?” Никой не беше го посъветвал какво да прави. След шест месеца, Том винаги можеше да се намери в неговата стая- сред разхвърляни хартиени листове. Той с часове чертаеше географски карти. Веднъж в Съмърхил пристигна един професор от Виенския университет. Той случайно се натъкна на Том и му зададе купища въпроси. После този професор дойде при мен и ми каза: ”Аз изпитах това момче по география и той говореше за такива места, за които никога не съм чувал”. Но аз съм длъжен да спомена и за неуспехите. Шведката Барбел, на 15 години, прекара с нас около една година. През цялото време тя не намери нито едно занимание, което да я заинтересува. Тя постъпи в Съмърхил твърде късно. В продължение на 10 години всичко в нейния живот са решавали учителите. По времето, когато дойде в Съмърхил, тя вече беше изгубила всякаква инициатива. Беше й скучно. За щастие тя беше богата и я чакаше живот на светска дама. При мен живееха и две сестри от Югославия на 11 и 14 години. Училището не можа да ги заинтересува. По-голяма част от времето те прекарваха обменяйки си по хърватски забележки по мой адрес. Един нелюбезен приятел постоянно ми ги превеждаше. Успехът в този случай би бил чудо, тъй като ние сме свързани само с изкуството и музиката. Аз се зарадвах, когато тяхната майка дойде и ги прибра. С годините ние се убедихме, че момчетата, които се увличат по техниката изобщо не се безпокоят от успеха на приемните изпити във вузовете. Те отиват непосредствено в центъра на практичното обучение. Нерядко те са склонни първо да погледат света, а после да се заемат с университетското учене. Един, например, направи околосветско пътешествие в качеството на корабен стюард. Други двама заминаха за Кения - да сушат кафе. Трети замина за Австралия, а четвърти - в далечната Британска Гвиана. Дерек Бойд - типичен пример за страст към приключения, вдъхновен от свободното образование. Той постъпи в Съмърхил на 8 години и си тръгна от нас, преминавайки университетските изпити, на 18 години. Той искаше да стане лекар, но баща му по това време не можеше да му плати обучението в университета. Дерек реши да се възползва от времето за чакане , за да погледне света. Той отиде на Лондонското пристанище и прекара там два дена, опитвайки се да си намери работа. Казаха му, че много истински моряци стоят без работа и той, разстроен се върна в къщи. Скоро един училищен приятел му каза, че някаква английска дама в Испания търси шофьор. Дерек се хвана за тази възможност и замина за Испания, където може да е построил на тази дама дом, или е разширил вече съществуващия, возейки я през цяла Европа, а после постъпи в университета. Дамата решила да му помогне с таксите за обучение. След две години тя предложила на Дерек да си вземе годишен отпуск и да построи там нейния дом. Дейвид завършил своето обучение за лекар в Кейптаун. Лари, който дойде при нас, когато беше на 12 години, премина изпитите в университета на 16 години и се отправи за Хаити да отглежда плодове. Решавайки, че за тази работа му плащат много малко, той започнал да кара такси. После той се премести в Нова Зеландия, където както разбирам, е вършел всякаква работа, в това число отново карал такси. После той постъпи в Брисбейнския университет. Преди известно време аз имах един посетител - декан на този университет, който се изказа възторжено за Лари. „Когато при нас дойде време за ваканцията и студентите си заминаха по домовете,- каза той,- Лари започна да работи в дъскорезницата”. Сега Лари е практикуващ лекар в Есекс. Разбира се не всички ученици проявяваха подобна предприемчивост. По очевидни причини аз не мога да ги описвам тук. Всичките наши успехи са свързани с деца от добри семейства. И при Дерек, и при Джек, е при Лари, родителите напълно се доверяваха на училището, така че пред момчетата никога не стоеше въпроса: кой е прав - родителите или училището? Отгледал ли е Съмърхил поне един гений? Не, досега гении не са забелязани, може би няколко творчески личности, които още не са станали известни, няколко ярки художника, няколко способни музиканта, на нито един - доколкото ми е известно - успешен писател, един прекрасен дизайнер на мебели и интериор, няколко актьора и актриси, няколко учени и математици, които още могат да казват своята дума в науката. Мисля, че при нашето число ученици - около 45 човека всяка година - не са малко тези, които се занимават с някаква творческа или оригинална работа. Аз, обаче, неведнъж съм казвал, че едно поколение свободни деца не е твърде убедително доказателство. Даже в Съмърхил отделни деца се ядосват, че не са научили всичко, което са могли. Иначе и не може да бъде в свят, където изпитите служат за пропуск в някои професии. И, разбира се, винаги ще се намери някоя леля Мери, която да каже: ”Вече си на 11 години, а не умееш да четеш както трябва!” И детето ясно усеща, че целия околен свят е против играта и е за работата. Ако трябва да обобщим, то метода на свободата работи практически най-добре с деца до 12 години, а за по-големите деца е нужно много повече време, за да се възстановят от поетите знания по лъжичка. Лични уроци в Съмърхил По-рано смятах за своя основна работа на преподаването личните уроци. Психологическото внимание е необходимо на повечето деца, но сред нашите винаги се намираха току що дошли от други училища и личните уроци бяха насочени към ускоряване на тяхната адаптация към свободата. Ако детето е вътрешно затворено в капан, той не може да се приспособи към състоянието на свобода. Личните уроци - това са неформални разговори пред камината. Аз седя до огъня с лула в устата и детето, ако иска, също може да пуши. Цигарата често помага да се стопи леда между нас. Веднъж помолих едно четиринадесетгодишно момче да дойде при мен да поговорим. Той наскоро беше дошъл от напълно и типично затворено частно училище. Аз забелязах, че неговите пръсти са пожълтели от никотин, затова му предложих да пуши от моите цигари. Благодаря,- избуча той,- аз не пуша, сър. Вземи, вземи, проклет лъжец,- казах усмихнато аз и той взе цигара. Аз с един изстрел убивах два заека. В очите на това момче директора на училището - неумолимия моралист и блюстител на дисциплината, който трябва винаги да бъде лъган. Предлагайки му цигара, аз му показах, че нямам нищо против неговото пушене. Наричайки го проклет лъжец, аз заговорих на неговия език. В това време аз нанасях удар по неговата представа за хората, имащи власт, показвайки, че директора напълно може, с лекота, весело да изругае. Ох, как ми се искаше да снимам неговото лице по време на това първо интервю! От предното училище бяха го изключили за кражба. Чувал съм, че ти си ловък измамник,- казах аз.- Как е най-добре да измамиш железопътната компания? Аз никога не съм се опитвал да ги излъжа, сър. Ъ-ъ, това не е добре. Ти трябва да опиташ. Аз зная маса начини - и, му разказах няколко. Той зяпна с уста. Той е попаднал в един побъркан дом, това е точно така. Директорът на училището му разказва как по-добре да излъже. Години по-късно той ми призна, че този разговор е бил най-потресаващия в живота му. На кои деца са нужни лични уроци? Добър отговор ще бъдат няколко примера. Люси, възпитаница в предучилищна група, ми съобщава, че Пеги изглежда много нещастна и страни от всички. Аз предложих: ”Добре, кажи й да дойде при мен на личен урок”. Пеги се появи в моята гостна. Аз не искам никакъв личен урок,- каза тя сядайки,- Това е глупост. Разбира се,- съгласих се аз.- Загуба на време. Ние няма да правим това. Тя се замисли. Добре,- бавно се съгласи Пеги,- аз не съм против, само от един урок, съвсем малък. В този момент тя се настани на коленете ми. Аз я разпитах за мама и татко, а особено за малкото й братче. Тя каза, че той е глупав като магаре. Сигурно е така,- съгласих се аз.- Мислиш ли, че мама го обича повече от теб? Тя ни обича еднакво,- бързо отговори тя и добави:- В крайна сметка мама така казва. Понякога усещането за нещастие възниква заради другото дете. Но най-често причина за бедата е писмо от дома, в което, например, се говори, че брата или сестрата имат ново колело или нова кукла. Личният урок завърши така, че Пеги си тръгна много щастлива. С новите деца е по-трудно. При нас постъпи единадесетгодишно момче, на което бяха му разказали, че децата ги донасят докторите. Беше нужен огромен труд, за да се освободи момчето от лъжите и страховете, защото, естествено , той изпитваше чувство на вина във връзка с мастурбацията. Това чувство трябва да бъде неутрализирано, ако искаме детето да е щастливо. На повечето от малките деца не са необходими лични уроци. Идеално условие за тяхното провеждане е желанието на самото дете. За лични уроци понякога настояват по-големите деца, а понякога това се случва и с по-малките. Шестнадесетгодишния Чарли се чувстваше непълноценен в сравнение с другите деца на своята възраст. Аз се позаинтересувах в какви ситуации чувства това особено силно и Чарли отговори: по време на къпане, защото неговия пенис е много по-малък от всички останали. Аз му обясних произхода на неговото безпокойство. Той е израснал като най-малкото дете в семейство, където имало шест дъщери, всичките по-големи. Между него и сестрите му разликата е десет години. Семейството е съвършено женско. Бащата умира и за всичко са го насочвали сестрите. Чарли, естествено, се е идентифицирал с жените, което му давало надежда за придобиването на власт над другите в бъдеще. Примерно, след десет лични урока, Чарли престана да идва при мен. Аз го попитах защо.”Те повече не са ми нужни,- весело отговори той.- Аз сега имам голям уред като Берт”. Обаче, нашият кратък курс включваше много повече неща. Бяха внушили на Чарли, че мастурбацията ще го направи импотентен, когато стане възрастен и страха от импотенция му повлия на физически план. За неговото оздравяване допринесоха и унищожаването на комплексите на вина, и разрушаването на глупавите лъжи за импотенция. Чарли напусна Съмърхил след една или две години. Сега той е прекрасен, здрав, щастлив мъж, който непременно ще преуспее в живота. Силвия има строг баща, който никога не я хвали. Обратното, той е готов по цели дни да й търси проблеми. Единственото желание на девойката беше да получи любовта на баща си. Разказвайки своята история, тя горчиво плака. В този случай помощта е трудна. Психоанализата на дъщерята няма да промени бащата. Силвия не виждаше друг начин, освен да дочака времето, когато той стане достатъчно възрастен, за да си тръгне от родителския дом. Аз я предупредих за опасността да се омъжи не за когото трябва , за да избяга от баща си. Какво означава „не за когото трябва”?- попита тя. За такъв като баща ти, тоест за човек, който ще те измъчва като садист- отговорих аз. Случаят на Силвия е печален. В Съмърхил тя беше дружелюбна, общителна девойка, която никога никого не е обиждала. Но в къщи, както ми разказаха, тя ставала много опърничава. Не остава никакво съмнение, че от психоанализа се нуждае бащата, а не дъщерята. Друг неразрешен случай е с малката Флоранс. Тя беше незаконородена и не знаеше това. Моят опит ми позволява да твърдя, че всяко незаконородено дете подсъзнателно знае за това. Флоранс несъмнено подозираше, че зад гърба й стои някаква тайна. Аз казах на нейната майка, че единствения начин да излекува своята дъщеря е да каже истината. Не, Нейл, аз няма да мога. За мен това няма значение. Но, ако кажа истината на Флоранс, тя няма да го запази в тайна и майка ми ще я зачеркне от завещанието си. Аха, значи ще се наложи да почакаме бабата да умре, преди да започнем да помагаме на Флоранс. Вие нищо не може да направите, ако се налага да скривате някаква жизнено важна истина. Един наш бивш ученик - тогава беше на 20 години - пристигна в Съмърхил да погостува и ме помоли за няколко лични урока. Но ние имахме десетки уроци, когато живееше тук,- казах аз. Да, аз помня,- каза той печално.- Те бяха десетки и аз не се отнасях твърде сериозно към тях, но днес в действителност чувствам, че са ми необходими. Сега аз не се занимавам с психотерапия редовно. Обикновено, когато си обяснил на детето проблемите по рождение и мастурбацията и си показал как семейната ситуация е породила неговата неприязън, завист и страх, повече нищо не трябва да се прави. За да се излекува детската невроза, трябва да се освободят чувствата на детето, а представянето на различни концепции за психично здраве, или разказ за неговите комплекси, изобщо не помагат на лечението. Спомням си един петнадесетгодишен младеж, на когото се опитвах да помогна. Седмици той седеше и мълчеше на нашите лични уроци, ограничавайки се с едносрични отговори. Аз реших да използвам едно силно действащо средство и по време на следващия урок го изплаших: Какво си мислех за теб тази сутрин? Ти си мързелив, упорит, злобен идиот. Значи така, а?- той почервеня от злоба.- А ти самият тогава кой си? От този момент той започна да говори с лекота и по същество. След това беше единадесетгодишният Джордж. Неговият баща се занимаваше с дребна търговия в едно село, близо до Глазгоу. Момчето ми беше изпратено от лекар. Проблема на Джордж беше ужасен страх. Той се страхуваше да бъде извън дома си, дори ако ставаше дума за селско училище. Когато се налагало да излезне от дома, той ридаел от ужас. С голяма трудност баща му успял да го доведе в Съмърхил. Той плачеше и се държеше за баща си, така че той не можеше да си тръгне. Аз предложих на бащата да остане няколко дена при нас. Аз вече познавах историята на момчето от доктора, чийто коментари, според мен, бяха много точни и полезни. Въпросът за връщането на бащата в къщи ставаше все по-актуален. Аз се опитах да поговоря с Джордж, но той плачеше и хленчеше, че иска у дома.”Това е просто затвор”,- хлипаше той. Аз продължих , игнорирайки неговите сълзи. Когато беше на четири години,-казах аз,-твоят малък брат го закараха в болницата, а после го върнаха в ковчег./Хлипането се усилваше./ Ти се страхуваш да бъдеш далече от дома, защото си мислиш, че същото може да се случи с теб - да се върнеш в ковчег./Силно ридаене./ Но не в това е работата, Джордж, приятелю, главното не е в това: дали ти си убил своя брат! Тук той рязко запротестира и посегна да ме удари. Ти в действително си го убил, Джордж, ти си мислел, че мама го обича повече от теб и понякога ти се е искало той да умре. А когато той наистина е умрял, ти си се почувствал ужасно виновен, защото си решил, че тези твои желания са го убили и Бог ще те накаже, ако отидеш някъде далече от дома. Риданията спряха. На другия ден той разреши на баща си да замине за дома, макар и да устрои сцена на гарата. Още известно време Джордж не можеше да се справи със своята тъга по дома. Обаче след половин година той сам пожела да си отиде у дома за ваканцията - сам, съвършено самостоятелно, с прехвърляне през целия Лондон. Той преодоля всичко това и после се завърна в Съмърхил след ваканцията. Аз все повече се убеждавам, че ако децата имат възможност да изживеят своите комплекси в условията на свобода, няма нужда от терапия. Но в такива случаи като Джордж, само свободата се оказва недостатъчна. Не един път съм давал лични уроци на крадци и съм виждал как се поправят, но при мен са били и крадци, които се отказваха от тези уроци. Между другото след три години свобода се поправяха и тези момчета. Изцеляването и поправянето в Съмърхил е в любов, приемане и свободата да бъдеш самия себе си. Много малка част от нашите 45 деца се нуждаят от лични уроци. Аз вярвам силно в терапевтичното действие на творческата работа. Бих искал децата да майсторят повече, да танцуват, играят в театъра. Аз давах лични уроци, за да освободя чувствата,- бих искал това да бъде съвсем ясно разбрано. Ако детето се чувства нещастно, аз му давах личен урок. Но, ако то не може да се научи да чете или ненавижда математиката, аз не се опитвах да го излекувам с психоанализа. Понякога в хода на личния урок се забелязва , че неспособността да се научат да четат произлиза от постоянните мамини напомняния, че трябва да бъде „добро, умно момче, такъв като братчето”, или омразата към математиката произлиза от омразата към предишния учител по математика. Естествено, за всички деца аз съм символ на бащата, а моята жена- на майката. В това отношение жена ми е по-зле, защото върху нея се излива неосъзнатата омраза на момичетата към майката - те пренасят тази омраза върху нея, а в същото време аз се ползвам с тяхната любов. Момчетата пренасят върху моята жена своята любов към майката, а на мен- своята подсъзнателна омраза към бащата. Момчетата не изразяват толкова ярко своите чувства, както момичетата. Мисля, че причината е, че е много по-лесно да си взаимодействат с различни неодушевени предмети, отколкото с хората. Ядосаното момче рита топката, а момичето излива зли думи по символа на майката. Заради справедливостта съм длъжен да отбележа, че девойките са зли и лоши само в определен период- преди и в началото на юношеството. И не е задължително всички момичета да преминават през този стадий. Много неща зависят от времето преди училище и още повече- от степента на властност на майката. По време на личните уроци аз винаги показвах на детето колко много са свързани неговите реакции със семейството и училището. Всяка критика по мой адрес аз я интерпретирах като критика към бащата, а всяко обвинение , отправено към мойта жена - като насочено към майката. Аз се стараех да бъда обективен в анализа; нахлуването в дълбините на субективното беше нечестно по отношение на децата. Случваше се, разбира се, субективното обяснение да се окаже необходимо, както например, в случая с тринадесетгодишната Джейн. Тя скиташе из училището и съобщаваше на децата, че Нейл иска да ги види. Към мен се стичаше народ: ”Джейн ми предаде, че аз съм ти нужен”. Тогава аз казах на Джейн, че когато тя изпраща хора при мен, означава, че тя самата иска да ме види. Каква е методиката на личните уроци? Като цяло аз нямах никакъв стандартен въпросник. Понякога започва така: ”Когато гледаш в огледалото, харесваш ли своето лице?” Отговорът винаги беше отрицателен. Каква част от своето лице мразиш повече? Неизбежно се чуваше: „Носът!” Възрастните дават същият отговор. Лицето- това е човека, според външния свят. Ние мислим за лицата, когато мислим за хората и гледаме лицата, когато разговаряме с хората. Така, че лицето тава външно отражение на вътрешната същност. Когато детето казва, че не му харесва неговото лице, това означава- той не харесва себе си. Моята следваща стъпка е да премина от лицето към личността. Какво най-много ненавиждаш в себе си? - питах аз. Отговорът, като правило, се оказваше физически недостатък: ”Аз имам много големи крака. Аз съм много дебел. Аз съм твърде малък. Моите коси”. Аз никога не изказвах никакво мнение, тоест не се съгласявах, че той е дебел или тя е слаба. И за нищо не настоявах. Ако детето се интересуваше от тялото, ние говорехме за това , докато темата не се изчерпеше. А после преминавахме на личността. Аз честичко провеждах един изпит.”Аз сега ще напиша нещо, а после ще те изпитам по тези точки,- казвах аз.- Постави такава оценка на всички точки, каквато, според теб, заслужаваш. Например, аз ще те попитам колко процента от сто би дал на себе си, да кажем, за участие в играта или за храброст и т.н. И изпитът започва. Ето, например, как протича изпитът с един четиринадесетгодишен юноша. Добра външност - Но, не, не е толкова добра. Само 45 процента. Мозък- Хм, 60 процента. Храброст- 25. Верност.- Аз не предавам своите приятели- 80 процента. Музикалност - Нула. Ръчен труд.- /Промърмори нещо неразбираемо/. Ненавист.- Това е много трудно. Не , на това не мога да отговоря. Игри.- 66. Общителност.- 90. Идиотизъм.-Ха, 190 процента. Естествено, отговорите на децата дават възможност за обсъждане. Аз смятах, че най-добре е да се започне с Аза, ако това предизвиква интерес. Когато преминавахме към семейството, детето разговаряше с лекота и интерес. С малките деца методиката беше по-спонтанна. Аз следвах детето. Ето един пример за типичен пръв личен урок- с шестгодишната Маргарет. Тя дойде при мен и каза: Аз искам личен урок. Добре,- съгласих се аз. Тя се настани в удобното кресло. А какво е това личен урок? Като цяло, това не се яде,- обясних аз,- но някъде тук аз имам бонбон. А, ето го - протегнах се и й подадох бонбона. Защо ти искаш личен урок? –попитах. А, Ивелин също беше на личен урок, аз също искам. Добре. Започни ти. За какво искаш да поговорим? Аз имам кукла./Пауза/. Откъде ти взе това нещо на камината? /Тя не се нуждаеше от отговор./ Кой е живял в този дом преди теб? Нейните въпроси показваха желание да разбере някаква жизнено важна истина и аз подозирах, че тази истина е за това, откъде идват децата. Откъде идват децата?- питам я неочаквано. Маргарет стана и закрачи към вратата. Ненавиждам личните уроци,- заяви тя и излезе. Обаче, след няколко дена тя отново ме помоли за личен урок - и така ние продължихме. Шестгодишният Томи нямаше нищо против личните уроци, докато аз се въздържах да споменавам за „мръсните” неща. След първите три урока той си тръгна възмутен и аз знаех защо. Аз знаех, че в действителност го интересуват само „мръсните” неща. Той беше една от жертвите на забраната на мастурбацията. Много от децата никога не са били на личен урок. Те не искаха. Тези деца бяха ги възпитавали правилно, без лъжи и нотации от родителите. Психотерапията не лекува от първия път. За известно време-обикновено около година- промяна не се вижда. Затова аз никога не изпитвах песимизъм по отношение на по-големите ученици, които си тръгваха от училището, така да се каже в полуготово състояние. Том го изпратиха при нас, защото беше претърпял неуспех в предишното си училище. Цяла година аз интензивно му давах лични уроци, но нямаше никакви видими резултати. Когато Том внезапно си тръгна от Съмърхил, изглеждаше, че е обречен да остане неудачник. Но още след една година неговите родители ми написаха писмо, че Том внезапно е решил да стане лекар и усърдно се учи в университета. Положението на Бил се оказа още по-безнадеждно. Неговите лични уроци продължиха три години. Когато Бил си тръгна от училището, изглеждаше като човек на 18 години, който не е намерил своята цел в живота. Мина малко повече от една година. Бил сменяше една работа след друга, докато не реши да стане фермер. Всичко, което съм чувал за него е, че той просперира и е обсебен от работата си. Личните уроци - това по същността си е превъзпитание. Неговата цел е да премахне комплексите, създадени от нравоучения и сплашване. Свободно училище от типа на Съмърхил може да съществува и без лични уроци. Те само помагат да се ускори процеса на превъзпитание,те са като добро пролетно почистване, преди настъпване на лятото. Каталог: wp-content -> uploads -> 2016 2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране 2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас 2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране 2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април 2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град Изтегляне 4.85 Mb. Сподели с приятели:
|