Смяна на курса – животът започва!



страница6/7
Дата23.07.2016
Размер1.44 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

3.3. Ти не си сам!
Третата дисциплина: Чудото на братското общение

Сега ти си част от един огромен жив духовен организъм, който обхваща всички Божии деца по целия свят. Това е голямото Божие семейство. В Неговите очи ти си един уникален и ценен човек. Освен това Светият Дух те поставя в това, което Новият Завет нарича „тялото“ на Христос (1 Коринтяни 12:12–27). Твоят духовен живот се развива. Ти имаш дълбоко общение с Бога и едновременно с това и с другите Негови деца – с твоите братя и сестри в Христа. Ти имаш нужда от тях така, както и те имат нужда от теб. Ние заедно сме едно цяло в Христа. Това е Църквата!


Трябва ли и днес все още да говорим за „Църква“?

Ако под „църква“ разбираш онова чудесно първоначално общество, което е било замислено от Исус и създадено от апостолите, тогава отговорът е „Да!“. Но ако имаш предвид това, което в днешно време масово се разбира под понятието „църква“, тогава сме изправени пред един страшен проблем.

В хода на вековете хората отново и отново са извъртали ясните и прости мисли на Исус. За повечето от нас понятието _църква“ вече няма значението, което е имало за Исус и Неговите апостоли. На български няма дума, която да предава точния му смисъл. (Гръцката дума „еклезия“ означава „събрание“ или „събиране“.) Необходимо ни е съвсем ново понятие. В тази глава аз все пак ще използвам думата _църква“, тъй като не разполагам с друга. Но ще се опитам да я употребявам в нейното първоначално значение. Нека се върнем към нейния произход в Новия Завет.
Какво разбираше Исус под „църква“?

Исус е основателят на църквата. Какво казва Той за нея? В Матей 9:35–10:42 и Лука 10:1–20 виждаме как Той съставя и изпраща първите Си мисионерски групи. Когато Той изпрати Своите ученици двама по двама, те вече бяха приели учението на Проповедта на планината (Матей 5–7). Този първи опит в груповата работа беше подготовка за съвместния живот и дейност на първата църква, каквато е описана в Деянията на апостолите и в Писмата.

В Матей 13 със седемте притчи за небесното царство Исус предупреждава Своите апостоли за развитието на лъжеучения в църквата, които, за жалост, действително се появяват в хода на историята. Той набляга на необходимостта да не се пестят сили и средства за постигане на неподправената истина.

В 16 глава Той дава ясно да се разбере, че Самият Той е основата на своята Църква (Матей 16:17–18) – Канарата, която Мойсей и пророците отъждествяваха със Самия Бог (Второзаконие 32:4, 15, 18, 30–31).

По-късно, в 18 глава (виж също и Марк 9:33–50), когато Неговите ученици спорят за духовното величие, Исус сам изказва седемте закона на Божието царство. Тези седем закона са основните правила за живота и работата в група или църква. Те трябва да осигурят духовното единство на нейните членове. В тази глава Исус учи за абсолютната необходимост от смирение, особено що се отнася до духовните ръководители (4 ст.), както и от взаимно ценене и откритост (5 ст.). Той подчертава, че е по-добре да загубиш живота си, отколкото да станеш спънка за някой по-млад или по-слаб брат (6 ст.). Той категорично заповядва да се грижим за по-слабите и да ги уважаваме (10 ст.). Ние трябва да се грижим повече за заблудените, отколкото за себе си (11–14 ст.). Исус заповядва помиряването на братята (15–17 ст.) и пълното взаимно прощаване (21–35 ст.). Една група, отбор или църква, която живее според тези правила, ще се превърне в изключително мощен инструмент в Божиите ръце. Тя е едно предвкусване на рая.
Атомното ядро

Нека сега разгледаме трите големи обещания, които Господ Исус ни дава в този текст. Убеден съм, че тези обещания важат само за една група, която живее съгласно тези правила.

1. Той обещава пълномощието на Своето Собствено име, Своя личен подпис под всички действия, за които тази група е взела общо решение (Матей 18:18).

2. Обещава да чуе тяхната обща молитва, когато те са единни в изпълнението на Божията воля (Матей 18:19).

3. Третото обещание трябва да се разгледа по-подробно (Матей 18:20). Тук Исус ни уверява в Своето лично присъствие в групата, която живее според горните правила – колкото и да е малка тя! „Дайте ми двама или трима души, с които да започна – казва Той. – Където двама или трима са обединени в Моята личност, там съм и Аз посред тях.“ Нарочно преведох това от оригинала, за да предам това, което смятам, че е неговият истински смисъл.

Този стих се цитира във всевъзможни събрания. Трябва да се създаде убеждението, че присъствието на Христос е автоматично осигурено от това, че, да кажем, множество християни в едно помещение пеят една и съща църковна песен. Гръцкият оригинал не допуска такова тълкувание. Не е достатъчно да сме заедно, да пеем християнски песни или да си говорим за духовни неща, за да създадем ситуацията, която Исус описва тук. Гръцкия предлог „ейс“, следван от винителен падеж в израза „в Моето име“, съдържа идеята на движение към една цел. Това не е лесно да се преведе на български.

Гръцкият глагол „синагогейн“ също има по-дълбок смисъл от простото „събран съм“. Би могло да се преведе с „групирам се“ (като действие) или „привличам заедно към някакъв център“. В този израз се крие смисълът на насочено движение към някаква цел. Тук не става дума за статично положение, а за активно и динамично движение. Има движение, има и цел.

Каква е тази цел и какъв е този център? Това е името на Исус. Но какво означава „името на Исус“? Как можем „да се стремим по посока“ на едно име?

Значението на този израз можем да разберем по-добре, ако вземем предвид, че навремето нито в гръцкия, нито в еврейския език е имало дума, която да съответства на нашето понятие „личност“. И в Стария, и в Новия Завет срещаме определенията „човек“, „душа“ или „име“, когато се говори за дадена личност. Би могло да се каже и „лице“! Последният израз в еврейския и гръцкия език все повече придобива значението на „близост“. По времето на Христос думата „лице“ вече е придобивала в гръцкия език значението на „личност“ или „индивид“, но не е обхващала цялата пълнота на смисъла, който се крие в нашата дума „личност“. На практика в Библията „името“ е означение за цялата личност. В староеврейския името на човека е имало собствено значение. Например Ной означава „насърчение“. Това име му е било дадено пророчески от неговия баща. Давид означава ‘възлюбен“. Исус означава „спасител“. Така за Мойсей и пророците Божието име е било тъждествено с личността на Бога. Затова е било толкова важно да се почита името Му. „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“ (Изход 20:7). Затова и апостолите толкова много наблягаха на името Исус, към което добавяха „Христос“ или „Месия“, или „Господ“ (което са други понятия за Божието име от Стария Завет).

Според мен няма съмнение, че Исус, чието мислене беше оформено от Стария Завет, отъждествяваше Своето име със Своята личност. Когато Той даде на апостолите Си власт да се молят в Неговото име, Той всъщност им заповяда пълно отъждествяване с Неговата личност. Следователно това, дали нашата молитва ще бъде чута и дали работата ни ще бъде плодотворна, зависи от това, доколко ние сме едно с Исус – с Неговата личност, с Неговите интереси, желания и воля. Да се молим в името на Исус означава да се отъждествим напълно с Неговата личност.

Затова, по липса на по-добър превод, аз си превеждам Матей 18:20 така: _Където двама или трима са обединени в моята личност, там съм и Аз посред тях.“ Абсолютно съм убеден, че Исус е искал да изрази точно това. Това означава да бъдем споени в Него, да бъдем органически свързани, както всички клони са части на едно дърво.

Едно такова силно общение на вярващите е истинско предмостие на Христовото царство в този враждебен свят, истинско Божие обиталище на земята. Една такава група християни е Божието царство в миниатюра. А присъствието на Христос е това, което прави групата (независимо дали са трима или тридесет, или триста) истинска църква, такава, каквато Той я е замислил. Без Неговото присъствие можем да говорим само за карикатура на църквата. Това би било само едно събрание на хора с малко или повече еднакви интереси, които обаче нямат нито единство на сърцата, нито категорично свидетелство. А и светът няма да повярва на такава _църква“. Няма значение колко впечатляваща е твоята организация или сграда, или дали твоето учение е правилно. Когато всеки член не се стреми към действителното и истинно присъствие на Христос, това не е една достойна за доверие църква. Точно както и скъпата опаковка не е подарък, ако ценното съдържание липсва.

Разгледах този стих малко по-подробно, защото тази мисъл е в центъра на учението на Христос за църквата и образува основата на цялото библейско учение за истинското ученичество.
Великата заповед на Исус

През нощта преди Своята смърт Исус сключи новия завет, в който чрез Господната трапеза даде символите на Неговото разчупено тяло и Неговата пролята кръв. Веднага след това Го виждаме коленичил на земята, за да измие краката на Своите ученици. След това действие Той оповести (сигурно със сълзи на очи) Своята нова заповед – новия закон, който съпътства новия завет: „Нова заповед ви давам, да се любите един друг, както и Аз ви възлюбих. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици“ (Йоан 13:34–35). В същата нощ Исус нарече този нов закон „Моята заповед“ (Йоан 15:12). Следователно е от изключително значение ние, Неговите ученици, да се обичаме един друг така, както Той ни възлюби. А Той ни възлюби толкова, че се остави да бъде разпънат на кръста заради нас.

Ако разберем това, Бог може да извърши всичко чрез нас. Така ние образуваме истинската църква, както я е разбирал Исус. Присъствието на Христос е явно за всеки нов християнин, който дойде и обединява всички братя в истинско общение. Но едно събрание, което не притежава това духовно присъствие на Христос, е една пародия на истината. Там, където не цари истинско единство на сърцата, там Божията слава, „шекина“, липсва. Образът на Христос, който се представя на света от такова едно събрание, е жалка карикатура, която не може да убеди никого и дори предизвиква презрение.
Чудната идея на Исус: динамичната клетка

Божият Син е не само Архитект на Църквата, но и на вселената (Колосяни 1:16–18). Той е „изобретил“ и сътворил електрона, атома, молекулата и биологичната клетка. Факт е, че всичко съществуващо е било създадено на основата на единството в многообразието.

Църквата, както е била замислена от Исус, наподобява една жива клетка, която притежава невъобразимо многообразие и единство. Но още по-невероятна е способността на клетката да се размножава. Една оплодена човешка яйцеклетка се дели не по-малко от 120 000 000 000 пъти през време на деветмесечната бременност. Но това не става случайно, а по такъв начин, че се образува чудото на едно бебе – със собствена личност и невероятната сложност на едно човешко същество. Нека си помислим само за образуването на окото за този сравнително кратък период от време, за да осъзнаем какво поразително чудо е този процес. Защо хората са такива неверници? Павел казва правилно, че светът с цялата негова мъдрост не може да познае Бога, защото Божието глупаво е по-мъдро от човеците (1 Коринтяни 1:21–25). Когато Исус създаде Църквата, Той нямаше намерение да създава една управленска организация. По-скоро Той мислеше за един жив организъм, за едно истинско „тяло“, образувано от живи духовни „клетки“, които постоянно се размножават. Той искаше да напълни света с живи духовни клетки, всяка от които да притежава експлозивната сила на Неговото присъствие.

Исус никога не е говорил за някаква йерархия. Даже напротив! Той изми краката на учениците Си и ги научи, че най-големият в Неговото царство трябва да бъде смирен като дете и слуга на всички (Матей 18:4; Марк 9:35). Той Сам ни даде пример. Колко са изопачили хората Христовата простота! Красотата на Неговото същество е затъмнена от огромните количества човешки разсъждения, човешки предания, тълкувания, колебания и съмнения. Апостолите успяха да приложат Неговото учение на практика, защото го приеха сериозно, без да го извъртат.


Как апостолите прилагаха учението на Христос към църквата?

Апостолите бяха тези, които основаха църквата. Затова изучаването на Писанията, които те са ни оставили, е изключително важно. Поради своя несравним опит Павел пише най-много за църквата. В Деяния на апостолите намираме един съвременен разказ за основаването на църквата. Този разказ е бил съставен от лекаря Лука – един човек, който е повярвал и е бил обучен от апостол Павел. Там ние виждаме с каква простота и искреност първите християни прилагаха учението на Исус в ежедневния си живот. Същото това учение, което Лука ни представя така подробно в своето Евангелие. Освен това в своите изключително съдържателни и добре премислени писма Павел изследва и обяснява приложението на това учение в практиката. Какво вълнуващо описание!

За около 15 години Павел успява да напълни всички страни от Палестина до Адриатическо море с млади, размножаващи се църкви (виж невероятната му забележка в Римляни 5:19, 23). Как е успял да постигне това? Убеден съм, че тайната на неговия успех се крие в схващането за апостолската или мисионерската група. Той осъществява това схващане, завещано от Христос, със своето свидетелство и страдания първо с Варнава, после със Сила и накрая с Тимотей, а така също и с безкрайната редица мъже от църквите, които основаваше. (Новият Завет споменава имената на 19 членове на групата на Павел. Сигурно са били много повече, виж например Деяния 20:4.) Групата на Павел по всяко време беше една динамична, подвижна клетка, изпълнена със Светия Дух и горяща от любов. Тя беше готова да направи всичко и винаги притежаваше безценното съкровище на присъствието на Исус. Накъдето и да се обърнеше, в най-кратко време възникваха църкви, образуваха се местни клетки. И тези църкви получаваха от групата на Павел същото видение, същия живот, същата динамична сила да се размножават чрез една безкрайна духовна верижна реакция. Ако днес всички ученици на Исус вземат насериозно това библейско схващане и го осъществят, Бог би могъл да промени не само Църквата като цяло, но и цялата световна история.

Павел не си представяше църквата статично. На него и през ум не му минаваше идеята за църквата като сграда от бетон или тухли, защото римският закон до около 200 г. сл. Хр. е забранявал на християните притежаването на публично място за богослужения. Църквата се е събирала „у дома“ (Римляни 16:3–5; 1 Коринтяни 16:19, Колосяни 4:15; Филимон 2) или в катакомбите. Мястото не е играело роля, докато Исусовият Дух е присъствал. Всички апостоли споделят този пример на простота. В своите Писма Петър също разглежда църквата като жив организъм, като „духовен дом“, чиито камъни са самите вярващи (1 Петрово 2:5).


Христовото тяло

В 1 Коринтяни 12 (и особено в пасажа от 12 до 27 ст.) Павел сравнява събранието на вярващите, християнската църква или общността на всички членове с едно тяло. Той го нарича „тялото Христово“. Човешкото тяло въпреки своето изумително многообразие образува съвършено единство. Цялото тяло се управлява от един-единствен разум и се контролира от една-единствена нервна система. И въпреки това то представлява едно невероятно многообразие от части и органи, почти всички от които имат съвсем различни задачи.

Точно така е и с църквата. Христос е Управителят или Главата (Ефесяни 1:22, Колосяни 1:18). Той е _мозъкът“, центърът на нервната система на Неговото тяло. Ние, Божият народ, сме частите, множеството органи на Христовото тяло. Както в човешкото тяло, така и в истинската църква намираме изключително многообразие в съвършена хармония. Христовото тяло има чудно разнообразни задачи за всичките си членове. Забележи боговдъхновените думи на Павел: Тялото е едно и пак има много части (1 Коринтяни 12:12). А вие сте тялото Христово и поотделно части от Него (1 Коринтяни 12:27). Ние всички бяхме включени чрез единия Дух в едно тяло (1 Коринтяни 12:13, буквално от оригинала. Гръцката дума „кръстени“ в тази връзка означава „потопени“ или „включени“). Тук виждаме идеята на един клон, който е бил присаден на дървото, както е описано в Йоан 15:5 и Римляни 11:16–24. Исус е истинската лоза, а ние сме клоните, така както краката, езикът, ръцете, белите дробове и ушите са „клоните“ на едно човешко тяло. Павел продължава: „Но сега Бог е поставил частите – всяка една от тях – в тялото, както е искал“ (1 Коринтяни 12:18). Бог е единственият Творец на човешкото тяло. Той решава колко очи, пръсти, ребра или артерии да имаме и ги поставя в тялото ни според Своята съвършена мъдрост. По същия начин единствено Бог знае как се гради Христовото тяло, църквата. Той определя нашето място и нашата задача. Блажен оня човек, който предоставя на Бога да реши каква трябва да бъде неговата задача в Христовото тяло! Каква глупост е да се опитваме да накараме Бог да ни даде някоя задача или „дарба“, която Той не е предвидил за нас!
Духовните дарби

В Новия Завет има три важни текста, които се занимават с духовните дарби: Римляни 12:3–8; 1 Коринтяни 12–14 гл. (тези глави образуват смислово единство и трябва да се разглеждат като едно цяло) и накрая Ефесяни 4:1–6. Може да се добави и още един кратък пасаж от 1 Петрово 4:10, 11. Ако искаш да получиш истинно и балансирано познание по този въпрос, трябва да прочетеш всички тези текстове, да изследваш много внимателно материала, който се съдържа в тях, и след това да ги сравниш.

Има общо четири „списъка“ на духовни дарби (Римляни 12:6– 8; 1 Коринтяни 12:8–10, 28; Ефесяни 4:11). Тези списъци са различни и безспорно има и много други дарби, които не се споменават в тях. Мисля си например за духовната дарба да се композират евангелизаторски песни, чрез които много хора се замислят за Бога. Но тази дарба не е посочена в четирите _списъка“. Явно е, че те не са изчерпателни, а по-скоро примерни.

Всъщност Божията мисъл, която се изявява чрез написаното от апостол Павел, е много ясна. В 1 Коринтяни 12 той основава учението си върху притчата за тялото и неговите части и проповядва следните истини: „Дарбите са различни, но Духът е същият“ (1 Коринтяни 12:4). Това е явно – кой е виждал тяло, което се състои само от един или два органа, например само от език или от едно гигантско ухо! Това би било чудовищно. Така и Бог желае в църквата да има многообразие от дарби, като всяка от тях е необходима. Те се допълват една друга.

Не всички части имат една и съща задача. Ние имаме „дарби, които се различават според дадената ни благодат“ (Римляни 12:4–6). Какво по-ясно от това изречение?

Духът разпределя дарбите на всеки, както иска (1 Коринтяни 12:11). Божият дух определя на кого каква дарба да даде. Той по-добре от нас познава потребностите на църквата, която изгражда, и знае как най-добре може да ни употреби в нея. Ние нямаме право да Му диктуваме нашите желания в това нещо.

Във всеки един дарбите се проявяват за обща полза (1 Коринтяни 12:7). Това показва същинската цел на духовните дарби. Духът ти дава една дарба, за да можеш да бъдеш полезен на други. С нея ти можеш да служиш на църквата, да печелиш хора и да откриваш Христос на света. Дарбата служи на общото дело, а не е за лично удоволствие. Пръстът, окото, кракът не живеят сами за себе си, а за цялото тяло. Един пръст, който действа независимо от останалата част на тялото, е безполезен.

Частите на Христос получават множество дарби за изграждане на църквата. Прочети Ефесяни 4:12–16, където се разглежда подробно тази тема. Чрез дарбата, която ти дава по Свой избор, Божият Дух те прави способен да служиш на Бога така, както Той иска – така, както Той може да те употреби по най-добрия начин, за да помогнеш на своите братя и сестри и да водиш изгубени души към Христа.


„Най-добрите дарби“

„И Бог е поставил някои в църквата – първо апостоли, второ пророци, трето учители, после чудеса...“ (1 Коринтяни 12:28). Бог не само определя нашата специална задача в църквата, но и нейната стойност. За апостол Павел различните дарби на Духа са от различна важност. Има някои, които той явно смята за по-необходими. Той ги поставя в началото на списъка и ни съветва да се стремим към най-добрите дарби.

„И Той даде едни да бъдат апостоли, други – пророци, други – благовестители, а други – пастири и учители... за изграждането на Христовото тяло“ (Ефесяни 4:11–12). Църквата се нуждае от различни видове дарби, но нито една църква не може да съществува без тези пет специални дарби. Нека благодарим на Бога за всички допълнителни дарби, които Той дарява на Своята църква. Но ние трябва сериозно да Го молим да ни съоръжи изобилно точно с тези пет специални дарби.
Петте незаменими дарби

1. Апостол на гръцки означава „пратеник“ и съответства на латинското „мисионер“. Църквата остро се нуждае от много такива пионери, които да проповядват благата Христова вест там, където тя още не е известна. Дванадесетте апостоли вече не са на земята. Те не могат да бъдат заместени от никого, тъй като тяхната задача беше вярно да предадат това, което бяха видели и чули от Исус (Марк 3:13–14, Деяния 1:21–22). Те извършиха това в Писанията на Новия Завет. Разбира се, това не може да се повтори. Но в смисъла, в който Варнава, Сила и други в Новия Завет са наречени апостоли, т. е. мисионери – хора, които наистина са изпратени от Бога – в този смисъл ние наистина се нуждаем от апостоли, и то от хиляди апостоли.

2. Пророк на гръцки означава „говорител“. Израилевият пророк говореше в името на своя Бог. Той се стремеше да върне Божия народ към неговия Господ и Словото Му (2 Летописи 36:15–16, Еремия 35:15). Подобно и християнският пророк е човек, който постоянно ни връща към Божието слово. Той е Божият страж (Езекиил 33:7). Той вижда по-ясно от останалите хора, тъй като познава Писанието и в молитва е по-близо до Господа. Той притежава едно особено духовно разбиране, но неговото послание почива на Божието слово.

3. Евангелист на гръцки означава „човек, който носи добра вест“, независимо по какъв начин. Един евангелист не трябва непременно да бъде надарен като обществен оратор. Може би той има съвсем друг начин на общуване с хората. Има неизброими възможности за евангелизиране, но благата вест остава винаги една и съща. Всички ние сме призовани да евангелизираме, но не всички имаме дарбата на евангелисти. На евангелиста Бог е дал специална способност за тази задача, докато ние може би сме получили съвсем други способности.

4. Пастир е ясно понятие. Задачата на пастира е: а) да пази стадото, като особено се грижи за слабите и младите, и б) да храни стадото. За тази цел той трябва да подсигурява добро библейско обучение, дори и да повика някой друг, който да „нахрани“ стадото му (Йоан 2:15–17, Деяния 20:28–31, 1 Петрово 5:1–4).

5. Учител. Това е човек, който не само е придобил дълбоки и систематични познания по библейските истини, но има и дарбата ефективно да ги споделя с други. Той полага основния камък за живота в църквата (Деяния 20:26:27).

Коя църква може да си позволи да живее без тези пет превъзходни дарби? Те имат най-голямо предимство. Нито една друга дарба не може да се сравни с тях.

„Копнейте за по-големите дарби“ (1 Коринтяни 12:31)! В това изречение Павел обобщава своето отношение към духовните дарби. Той ни призовава да се молим за най-доброто, да не се задоволяваме с по-малкото. Ние не бива да подценяваме братята си, които имат различни от нашите дарби. Всеки от нас трябва да се моли на Бога за най-големите дарби, за дарба, която „принася плод“ – най-вече спасени хора.

Що се отнася до тези пет дарби, понякога се казва, че те били „естествени“, за разлика от „духовните“ дарби. Вярно е, за нещастие, че много проповеди са „естествени“. Те са резултат от академично образование или психологическа потребност. Но истинският учител, пастир, пророк или евангелист бива носен от Светия Дух в своето служение. Дарбата на Мойсей само „естествена“ ли беше, когато той пишеше Второзаконие? Или пък дарбата на автора на Писмото до Евреите? И двамата бяха „учители“. Нека Бог ни изпрати хора, които да бъдат носени от Неговия Дух в цялата си работа! Защо иначе първата църква толкова държеше да определи изпълнени с Духа мъже за служението на трапезите на вдовиците (Деяния 6:1– 3)? Ние трябва да се върнем към това първоначално схващане за християнското служение.
Как можеш да откриеш своята дарба?

Първо трябва да опиташ всичко! Бъди готов да вършиш всичко възможно за Бога. Мети залата за събрания, раздавай Евангелия и брошурки, ходи от къща на къща, присъедини се към библейски групи, посещавай болни, помагай на бедни и стари, спечели интереса на децата, мобилизирай младежите. Накратко казано: бъди винаги готов да помогнеш и върши добро навсякъде, където можеш.

Скоро Божият Дух ще започне да ти показва по един или друг начин как иска да те използва всъщност. Той ще ти покаже как можеш да бъдеш от най-голяма помощ. Със сигурност Той ще употреби и твоите естествени способности. Може би си поет? Или китарист? Или зидар? Или знаеш как да спечелиш доверието на младежите? Или имаш дарба да работиш с деца? Твоят Творец е знаел всичко за теб още преди да е бил сътворен светът. Той си е имал причина да те създаде такъв, какъвто си. Само не прави грешката да объркваш „естествените способности“ с „духовните дарби“. Между тях често има връзка, защото Бог употребява цялото ти същество. Но въпреки това между тях има и съществена разлика.

Например Павел преди обръщението си притежаваше блестящ ум и много добре познаваше Писанията на Стария Завет. Това не му попречи да преследва Божията църква. Но когато срещна живия Бог на пътя за Дамаск, той скъса с греха, със своето минало и със света – също и с религиозния свят! Той беше кръстен не само физически, но Бог „кръсти“ и неговата личност с нейните естествени способности. Той умря с Христос при това духовно кръщение. Тогава Бог направи неговия разум, неговото мислене и цялата му личност съвършено нови. Аз вярвам, че систематичните разсъждения в Писмото до римляните са ненадминати в цялата световна литература. Но това са Писания, изцяло вдъхновени от Святия Дух. След като беше очистен от Бога, умът на Павел стана един инструмент на божествената мъдрост. И въпреки това той си остана умът на Павел! „Естественото“ беше възприето от „духовното“ и едновременно с това преобразено.

Ти си едно уникално същество, което Бог, в своята неизследима мъдрост, е включил в Христовото тяло. Той е приготвил за теб една задача, чрез която ти можеш по най-ефективен начин да Му служиш и да Го прославяш. Защо да не сключиш с Него една положителна договореност за твоето бъдеще? Той няма да те разочарова. Но трябва да си готов за тежко обучение!
Трябва ли да се примирим с трагичната действителност?

На тези страници аз се опитах да покажа какво е в действителност църквата. Онази истинска църква, както беше замислена от Исус и създадена от апостолите. Тя е едно чудо на Светия Дух. Ти постоянно трябва да имаш този образ пред очите си и да молиш Бога да те употреби като Свой инструмент. Но за съжаление на всяка крачка откриваме църкви и групи, които дори се наричат библейски, но които всъщност нямат много общо с апостолското учение за църквата. Сърцето ни се къса от мъка, когато се сблъскваме със суетни човешки предания, които убиват радостната спонтанност на Светия Дух; с формули за молитва и богослужение, които замразяват вярата ни; със закостенели учения, които унищожават всяка възможност за духовен напредък. Можем да срещнем също така и един духовен либерализъм, при който хората говорят и вършат всякакви неща, които нямат никакво основание в Библията. Как да се отнасяме към всичко това?



Най-вече и преди всичко трябва да обичаме. Ако въпросните хора са истински Божии деца, които обичат Господ Исус и признават божественото вдъхновение и божествения авторитет на Библията, ние трябва да знаем, че те са много скъпоценни в Божиите очи. Те трябва да бъдат също така скъпоценни и в нашите очи. Дори е възможно Бог да ги смята за по-ценни духовно от самите нас. Дотогава, докогато Бог иска от теб да останеш в това обкръжение, стой там в същия дух и същата любов, които показа Исус. „Както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея“ – въпреки нейното несъвършенство (Ефесяни 5:25). Прави всичко, което можеш там, където Бог те постави, за да можеш да помагаш и да бъдеш за благословение.

Понякога дори може да ти е от полза да носиш едно необяснимо тежко бреме. Бог може да употреби това, за да те научи на търпение, съчувствие и смирение. Кой знае? Може би Бог иска да те употреби в една такава ситуация, за да предизвика съживление?



Но Бог не иска да прахосаш целия си живот в едно безнадеждно обкръжение. Чисто и просто ти трябва, както и апостолите, да слушаш Бога повече от хората (Деяния 5:29). Рано или късно, но по-скоро рано, отколкото късно, Бог ще ти отвори път, който води към една полезна цел. Моли Го упорито да ти открие волята Си. Не можеш да се надяваш да имаш духовен напредък, ако просто избягваш трудностите. Ти трябва да ги посрещаш смело и решително. Бог иска да те употреби на всяка цена. И ако това не може да стане там, където си, то Той със сигурност има нещо друго за теб. По-добре е сам да раздаваш брошури или да ходиш от къща на къща, за да достигнеш тези, които не познават Христос, отколкото да пропиляваш живота си в църковни дейности, които не водят до нищо. Бог не те е призовал да живееш в едно духовно гробище. Помисли си за тези, които, надявам се, Бог ще спаси чрез твоето свидетелство. На никого не би му хрумнало да сложи бебето си в хладилника или дори в ковчег! Също така и ти не би завел своето духовно _бебе“ в една такава църква. Вярно е, че всички ние трябва да преминем през едно време на обучение, а това не е никак лесно. Но никой не очаква от теб цял живот да си останеш чирак. Ти трябва да вървиш напред, за да станеш напълно обучен работник. Бог отчаяно търси такива мъже и жени и никак не иска да прахосва техните сили. Помоли Бога да ти намери едно истинско духовно работно място, на което да можеш да Му служиш ефективно и да принасяш траен плод.
Да предположим, че се намираш в добра църква

Може би ти имаш голямата привилегия да си в една истинска духовна църква, в която християните се обичат, евангелизират и вярно изучават Библията. Това е наистина чудесно! Това е Божия благодат. Но моля те, не забравяй две неща:

1. Исус каза, че даването е по-блажено от получаването (Деяния 20:35). Има два вида християни – даващи и взимащи, радостни и мърморещи. Църквата няма нужда от духовни търтеи или духовни безработни. Тя си има достатъчно работа със своите бебета, които могат единствено да сучат и да плачат. Затова на църквата са и непременно необходими членове, които са благословение за всички останали. Когато си изпълнен със Светия Дух, ти внасяш Божията близост и в църквата. Ти щедро ще раздаваш своето приятелство, своята вяра, своите пари и своето време. Но ако само ходиш там, за да получаваш, скоро ще бъдеш разочарован.

2. На земята няма съвършена църква. От нашата вътрешна нагласа зависи дали ще бъдем благословени или разочаровани. Пази се от стремежа да обвиняваш или критикуваш. Исус най-строго ни забранява да говорим лошо за другите, и то най-вече зад гърба им (по този въпрос виж Матей 7:1–5; 18:15; Римляни 14:1–15; 7; 1 Коринтяни 13). Напротив, моли се ден и нощ за твоята църква и нейните старейшини.

Ако имаш възможност да си избираш църквата, направи го с голямо внимание и в молитва. Не се обвързвай веднага. Но когато се обвържеш, направи го с цялото си сърце. Избери църква, която е вярна на Словото и изпълнена със Светия Дух, т. е. група, където Исус наистина присъства. Големината или богатството нямат значение. Ако Христос е там, ти ще бъдеш по-богат от всички банки на света, взети заедно. Освен това една малка църква е предизвикателство. Там ти ще бъдеш ценен и важен член на семейството. Ще трябва да работиш наистина. Ако си в много голяма църква, вероятно ще потънеш в анонимното множество, което ще има много лоши последствия за духовното ти здраве. Ще станеш мързелив и безполезен или ще се разочароваш.
А ако църквата стане невярна?

Ако църквата не признава нито божествеността на Исус, нито пълния авторитет на Божието слово, нито новорождението чрез вяра, не зная какво въобще правиш там. Какво общо имаш ти с враговете на Бога? Не е достатъчно да носиш етикет с надпис „християнин“ или „църква“, за да скриеш мерзостта на греха. Ти не си християнин, ако само се наричаш така, а отхвърляш всичко, което е ценно за Бога.

Но може би ти ще ми отговориш, че искаш да останеш там като свидетел? Свидетел? Естествено ние сме призовани да бъдем свидетели навсякъде. Но дали ще бъдем свидетели като членове на това общество? Това е съвсем друго нещо. Прочети 2 Коринтяни 6:14–18: „Какво общение има светлината с тъмнината!... Или какво съучастие има вярващият с невярващия?“ На теб просто мястото ти не е там. Но ако напуснеш това общество, направи го с любов.
А ако си съвсем сам?

Не всеки има привилегията да споделя Христос с други вярващи. Има ученици, които са болезнено изолирани от църквата от обстоятелствата. Мисля си за хората, които са принудени да живеят самотни в едно враждебно на Христос обкръжение, или за младия мъж, който отслужва военната си служба, или за младото момиче, което е единствената християнска в интерната. Може би ти си единственият вярващ в града или селото, където живееш. Помисли и за християните в онези страни, където цари духовна диктатура, и особено за онези вярващи, които са в затвор заради вярата си. А колко много са те! Ние трябва ден и нощ да се молим за тях! Но дори не е необходимо да прекосим морета и океани, за да намерим Божии деца, които са ужасяващо самотни. Какво можем да направим, за да ги насърчим и да им помогнем?

Може би точно ти си един от тези самотни християни. В такъв случай приеми моето дълбоко съчувствие. Но ти можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че Бог никога няма да те изостави. В твоите особени обстоятелства Той ще те дари и с особено благословение. Посвети се на молитва и на Божието слово. Всъщност ти не си сам. Когато Бог е при теб, ти притежаваш по-голям извор на сила от целия свят. Щом Бог е откъм теб, кой ще е против теб (Римляни 8:31–39)?

Но за всички, които могат да се присъединят към други Божии деца, важи Неговата заповед: „да не преставаме да се събираме заедно“ (Евреи 10:25). Ние дължим това на нашите братя и сестри, но същевременно и самите ние се нуждаем от това общение. Всъщност ние сме тясно свързани един с друг чрез Христос. Ти не си сам.



3.4. Не можеш да запазиш Бога само за себе си
Четвъртата дисциплина: Свидетелство или предаването на вярата

Досега ние разглеждахме различните начини, чрез които получаваме и поддържаме един живот в пълнота. Но този живот не е самоцел.

Кабелът има за задача да провежда ток. Реката не задържа водата, която получава. Така животът в пълнота води до жертви, до самоотдаване, или по-точно казано, до споделяне с други Христовия живот, който ти е поверен. Ако ние не предаваме нататък нашия духовен живот, той ще се изпари или ще попие в пясъка – като манната, която се разваляше, когато израилтяните се опитваха да я съхранят. Като Мъртво море. Предаването на нашата вяра означава да даваш на един изгубен свят това, което си получил. Животът се състои главно в даване. Това е връхната точка на вярата. Иначе вярата е безплодна.

Ние вярваме в Христос, тъй като сме разбрали, че Неговата жертва е валидна и за нас. Божията благодат ни доведе до покаяние. Думата благодат на гръцки означава „добрина“, _милост“. Ние сме били спечелени за Христос чрез неописуемата добрина и милост на Бога. Любовта, с която Бог залива нашето сърце, става главната сила в живота ни. Хората около нас трябва да усетят тази любов чрез нас. Нищо друго няма да убеди света и истинността на нашето послание. Защото тази божествена любов е единственото, което дяволът не може да имитира. Божията любов се открива в Неговата саможертва. Той може да открие това чрез нас, когато и ние се жертваме за другите.

Има три начина, чрез които ние можем да се раздаваме, или по-скоро да даваме Христос на хората:

1. Ние даваме чрез нашето свидетелство

Исус каза: „Всеки, който изповяда Мен пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Моя Отец, който е на небесата. Но всеки, който се отрече от Мен пред човеците, ще се отрека и Аз от него пред Моя Отец, който е на небесата“ (Матей 10:32–33). И още: „Духът на истината... ще свидетелства за Мен. Но и вие ще свидетелствате“ (Йоан 15:26:27).

Целият Нов Завет учи, че ние трябва да свидетелстваме на хората за Христос. В света, който разпъна Исус, ние не можем да бъдем Негови ученици, ако не застанем явно на Негова страна и не се отъждествим открито с Него. Ние сме спасени, когато се отъждествим с Исус пред Бога и когато в отговор на това и Бог ни отъждестви с Него. Но това отъждествяване не може да остане в тайна. Ако нашата вяра наистина е дело на Неговия Дух, тя не може да мълчи. Ние сме Христови свидетели в един свят, който не Го познава и не може да Го познае чрез нищо друго освен чрез нашето свидетелство.

Един свидетел може да предаде само това, което наистина знае, което наистина е видял и чул. Всичко, което ние можем да кажем на света за Исус, е, че наистина Го познаваме от личен опит. Свидетелство от втора ръка няма да убеди никого. То просто не звучи достоверно. Ние не трябва да си „съшиваме“ собственото свидетелство. Бог очаква от нас смело да кажем истината, колкото и простичък и ограничен да е бил нашият опит с Христос. Ако направим това, Той ни обещава подкрепата на Своя Дух на истината, за да подсили нашето слабо свидетелство (Йоан 15:26–27). Ако за мен вече не говорят като за Христов ученик, свидетелството на Духа е помрачено. Аз изгубвам Неговата пълнота, докато отново поправя нещата.

Господ ни нарича „светлината на света“ и „солта на земята“ (Матей 5: 13–14). Колко малко зрънца сол променят вкуса на ястието! Дори една малка свещ се вижда от голямо разстояние. Исус не каза „Вие трябва да бъдете светлината на света“, а „Вие сте светлината на света“. Повярвай Му. Гради на това. Довери се на Светия Дух, който чрез теб свидетелства неоспоримо на света.


Не картонен кръст

Положително е тежко да застанем на страната на Исус в този свят. Рано или късно ще се изложим на преследване. Но Исус никога не е крил истината от нас. Той изрично набляга на това, че ние не можем да бъдем Негови ученици, ако отказваме да Го следваме, без да поемем своя кръст, т. е. отивайки към собствената си екзекуция! Но още по-тежки са болката и огорчението, когато се провалим в свидетелството си. Когато заставаме на страната на Исус в този свят, Светият Дух ни изпълва. Той свидетелства и обича чрез нас и награждава страданията ни с една небесна радост – със Своя мир. Един християнин не може да бъде щастлив, ако крие вярата си.


Страхуваш ли се от страданието?

Истинският християнин е като едно растение, което е създадено, за да живее по високите върхове или в най-горещите пустини, което най-добре вирее в тежки и враждебни условия. Неописуемо красивата небесносиня алпийска тинтява расте само в най-високите Алпи. Тя не се среща в долината. Не можеш да я отглеждаш в градината пред къщата си. Тя трябва да устоява на зимните бури, на леда и снега, на пронизващия вятър и най-вече на височината и от това добива своя неповторим цвят. Тя се нуждае от чист и свеж въздух, който цивилизацията не може да замърси. Християнинът е създаден за един живот в пълна чистота, в святостта на непомрачената Божия светлина. По този начин Бог развива в нас Христовия характер.

Християнинът, който не е страдал, е склонен да бъде коравосърдечен към околните. Той не може да разбере страданието им. Зад суровата му външност често се крие една духовна слабост и дори повърхностност. Липсва му жилавата издръжливост и смирението на мъченика. Ако има нещо, с което ще можем един ден да се гордеем в Божието царство, то това със сигурност са белезите от страданията, които сме понесли от любов към Христос.

2. Ние даваме чрез нашите добри дела

Павел казва: „Ние сме Негово творение, създадено в Христос Исус за добри дела“ (Ефесяни 2:10). Иначе казано, Бог ни е спасил с намерението да вършим колкото можем повече добро. Павел също ни наставлява: „Братя, да не ви дотяга да вършите добро“ (2 Солунци 3:13). Той казва, че духовният християнин е приготвен за всяко добро дело (2 Тимотей 2:21). Той подканва повярвалите в Христос да бъдат старателни да вършат добри дела (Тит 3:8). Това означава постоянно да вършим добро, постоянно да показваме Божията любов на ближните си. Петър обобщава живота на Господ Исус с думите: „обикаляше, като правеше добрини“. Ако нашият Учител е дал живота Си, за да върши добро, ние, Неговите ученици, би трябвало да се стремим да Му подражаваме. Освен това чрез добрите ни дела нашето свидетелство става достоверно пред света. Има хиляди възможности да вършим добро. Ние не трябва да пилеем силите, парите и времето си за чисто политически или социални задачи.

По-скоро всеки християнин би трябвало да пръска добро около себе си. Всяка църква, всеки член на Христовото тяло трябва да върши колкото може повече добро. Но всички наши добри дела трябва да са извършени в името на Господ Исус и да са свързани с нашето свидетелство. Тогава те са от значение за благовестието. Иначе би било само загуба на сили, която не води до полезен резултат. Естествено тези добри дела ни струват нещо, но точно това убеждава хората в нашата сериозност. Яков, братът на Господа, казва: „Както тялото без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:26). Но ние трябва да правим разлика между делата, които Бог нарича „добри“, и тези, които Той нарича „мъртви“. „Добрите дела“ са зрялото и спонтанно разцъфване на живота на Духа у нас. Те са израз на нашата любов към Бога. За разлика от това „мъртвите дела“ са отвратителните опити на старата ни природа да спечели Божието благоволение или да направи впечатление на хората, за да си придаде вид на нещо ценно. „Мъртвите дела“ са горчивите плодове на стремежа на нашето „Аз“, което иска да се представи за такова, каквото не е. Те се пораждат от гордост и егоистични интереси, а не от жертвоготовна любов.

3. Ние даваме за Бога и чрез нашата работа

В този свят един човек, който не работи, изгубва целия смисъл на своя живот. Той деградира. Да бъдем духовно „безработни“ е също толкова опасно, ако ли не и по-опасно. Ти се нуждаеш от смислено духовно занимание, от определена задача. Ако нямаш такава, помоли Бога да ти даде! Има безброй възможности да работиш за Бога, но всяка работа за Него трябва да служи за евангелизирането на света. Ако имаш други намерения, ти хвърляш огромна част от времето и силите си в едно буре без дъно. Една жива църква има множество задачи, но всички те трябва да служат за евангелизирането на народите и особено на народите, които нямат дори Новия Завет. Никоя друга работа не е от такова значение. Ако църквата загуби своя поглед към евангелизацията на света, тя тръгва надолу. Христос умря за всички и Той настоява ние да уведомим всички хора за това. Това е най-малкото, което можем да направим за човечеството. Блажен е вярващият, който разбере това, и църквата, която го прави!

Както вече казах, не всички притежаваме дарбата на благовестители, но всички сме призовани да благовестваме! Бог знае колко ни е трудно да правим това сами. Затова Той иска да се заемем с тази задача заедно с колкото се може повече други вярващи. Когато Исус се възнесе на небето и остави на Елеонския хълм онези единадесет мъже – Своите апостоли – Той им даде една заповед и ги натовари с огромната отговорност да евангелизират целия свят. Понякога наричам тези единадесет мъже „футболния отбор на Христос“. Всяка църква би трябвало да има или да представлява един такъв отбор. Павел и другите апостоли виждаха изключителната стойност на един отбор, който е съставен от Христос, защото именно така те напълниха своя свят с нови църкви!

В един футболен отбор не всички са център-нападатели! Но ако всеки заема своето място, те заедно могат да постигат головете, които носят победата. Така и в църквата не всички имаме особената дарба да бъдем благовестители. Ние имаме, както казва Павел, много и различни дарби и задачи. Но всеки от нас може да допринесе с нещо ценно и чрез единодушно действие светът може и ще бъде евангелизиран. Вратарят е също толкова важен, колкото и център-нападателят, макар и никога да не вкарва голове. Ако Бог ти даде работа, която може би ти изглежда маловажна, можеш въпреки всичко да бъдеш сигурен, че ти вършиш нещо много важно за Христовото дело. Тази работа е една необходима част от общото действие на Бога. И представете си само каква награда ще има накрая – а можеш да бъдеш сигурен, че тя ще се разпредели на целия отбор!

Исус каза, че на небето има повече радост за един грешник, който се кае (Лука 15:3–7, Матей 18:12–14), отколкото за 99 християни, които – бихме могли да добавим – са „само“ добри, но не печелят души. Каквато и работа да ти даде Бог, не оставяй да ти убегне съвършената небесна радост от това да доведеш грешници при Христос и да дадеш Новия Завет в ръцете на няколко души от двата милиарда, които все още го нямат! Нека Бог умножава твоя живот!



Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница