Смята се, че детският аутизъм е най-тежкото психическо разстройство, засягащо децата. През 1943 год американският детски психиатър Leo Kanner описва една форма на детска психоза под името ранен детски аутизъм



Дата10.02.2018
Размер118.27 Kb.
Смята се, че детският аутизъм е най-тежкото психическо разстройство, засягащо децата. През 1943 год. американският детски психиатър Leo Kanner описва една форма на детска психоза под името ранен детски аутизъм. Авторът определя този синдром чрез две най-характерни разстройства: “изключителна самотност” и “стремеж към неизменност”. Първото се изразява в невъзможност детето да създаде нормален контакт, дори и с най-близките, както и в пълно безразличие към външния свят. Детето се държи, сякаш е постоянно само, люлее се, поклаща се от крак на крак, играе с ръцете си, подскача на пръсти, върти се около себе си и т.н. “Стремежът към неизменност” се проявява чрез ритуализирани действия, всяка промяна в заобикалящата обстановка буди тревога. Това може да бъде, например, неуморно повтаряне на едни и същи игри или пък поставяне на дрехите в неизменен ред. Аутистичното дете, потънало в своите стереотипни дейности, се движи в затворен свят, който то бележи с ориентири. Прекомерното затваряне в себе си причинява откъсване от действителността и засилва ролята на въображаемия свят. Това отдалечаване от реалния свят, прави невъзможно посещението на училище, ако не и всяко интелектуално развитие, в резултат на което се стига до тежко и необратимо дефицитно състояние.

Класическото определение на аутизмът е, че той означава ориентиране към един съвсем свой, автономен, вътрешен свят, който съвсем малко има контакт с външния свят. Всъщност, болният е затворен в собствена “черупка”, нещо като “стъклено звено”, в което съществува съвсем субективно прецизиране на действителността, много по-различно от това, което е присъщо или общо прихватено като “нормално”. За това, такива субекти са неспособни за самостоятелно живеене в действителната животна среда. За тях важните и значителни неща са неважни и незначителни и обратно. За това много често се стига до конфликти с другите хора, било да са те близки или далечни. Всъщност, скоро всяка постъпка на близките към аутистичната личност, за нея може да бъде много фрустрирана и болна, което довежда до задълбочаване на аутистичното поведение. Всички ние се чувстваме често неразбрани и често се затваряме в себе си, но аутистичният пренебрегва и околните и действителността, и света, така че това поведение е опасно спрямо само него. Именно, много рядко, почти никога аутизмът не проявява агресивност и не е опасен за околните. Всекидневният действителен живот и съвсем обикновените неща за един аутист често представляват съвсем голяма опасност за неговото здраве и живот. Например един аутист в “зряла” възраст е съвсем неспособен да премине улицата. За него не съществуват нито другите, нито правила, нито движения и т.н. За него съществува само това, което той разбира като свой собствен свят. Ако има някакво отклонение от това, тогава за него е много шокиращо и довежда до множество увреждания на неговата психика, което от своя страна задълбочава аутизма.

Аутизмът е състояние, което има дълбоко и всеобхватно въздействие върху живота на много хора и семейства. Той е сложно и тежко състояние, което засяга, почти всяка страна на ежедневния живот и занимания. Ето защо е изключително важно да се ограничат, облегчат или дори отстранят напълно разстройствата и нарушенията, предизвикани от аутизма. Поради трудности в диагностицирането от страна на лекарите, част от случаите остават неразкрити и обикновено погрешно се отнасят към умствената недоразвитост. Все още неразрешен остава спора около това дали ранния детски аутизъм е съвсем различно нещо от шизофренията. Основното и при двете разстройства е промененото отношение и отчуждение от света и хората. Най-важно от всичко е да се знае, че съвършено различни състояния могат да имат сходни симптоми, но да изискват противоположни и коренно различни форми на интервенция или третиране. Точно такъв е случаят с аутизма. След като веднъж на детето е поставена диагноза “аутизъм”, ние вече знаем, че то не е просто бавно развиващо се или само несоциално в рамките на “нормалното”. Ние знаем, че то вече не е просто “проблемно” дете в обичайния смисъл и родителите се освобождават от отговорността за ненормалното поведение на тяхното дете. Чувствата им за вина и провал като родители вече не са оправдани, а те трабва да започнат да привикват и да приемат своето дете като личност със свои собствени права и специфични и уникални нужди.

Аутизмът не е просто сбор от симптоми. Той е тежко, комплексно и дълбоко разстройство и съществува реално сам по себе си, като не е просто отклонение от нормалното или последователност от асоциирани състояния. В действителност аутизмът е състояние с неизвестна, макар често хипотетична, етиология. Част от случаите имат генетична основа. При други пък етиологията е органична- рубеола по време на бременността при майката, предшествуващ синдрома на West, туберозна склероза. Характеризира се с ранното си начало и е изчислено, че на всеки 10 000 новородени 6 са с аутизъм, като съотношението между момчетата и момичетата е 5:1. Няма лекарствено средство, което да е показало ефективност за лечението на аутизма. Това, което може да се направи е да се ограничат увреждащите последствия от аутизма. Ако първо се открие какво причинява аутизма и се определят точните процеси, които се проявяват и представят при определено разстройство или нарушение, това ще даде по-добро вникване в това кои са най-добрите интервенции. За да бъде интервенцията успешна, тя трябва да бъде приложена в съответствие с дадените конкретни условия, поведение и симптоми. Когато искаме да разберем симптомите трябва да знаем с какво конкретно състояние се занимаваме. Прието е диагнозата “аутизъм” да се поставя на базата на набор от поведенчески дефицити и излишъци в поведението и присъствието на определени нормални дейности. Може би най-важен е фактът, че след като веднъж е поставена диагнозата трябва да се планира по възможно най-подходящ начин обучението, интервенцията и терапията така, че да съответства на нуждите на детето и на семейството. Може да използваме изобилие от обобщени знания, за да се предвидят и ограничат проблемите или затрудненията, а на лицата и семействата могат да се предложат подкрепа и разбиране. Могат да се предлагат и по-специализирани услуги, както и е възможно да се потърси практическа подкрепа. Във всички случаи диагнозата показва както на семействата, така и на професионалиститите, с какво се занимаваме. Тя ни дава разбиране на поведението и основа, върху която да се планира и прилага интервенцията. В дългосрочен теоретичен план тя би могла да ни помогне да си изградим по-обобщена представа за етиологията, епидемиологията и представянето на това състояние и следователно да ни доведе до усъвършенствана интервенция и дори до евентуалното избягване или намаляване на влиянието или увреждащото естество на аутизма.

Педагогическите занимания трябва да започнат много рано с цел създаване на поведенчески навици и трениране в общуване с околните. Всяко заучаване изисква многократно повторение, позитивна подкрепа и постоянство в изискванията. Заниманията на аутистичните деца трябва да включват индивидуална подготовка от минимум 40 часа на седмица веднага след като бъде открит проблема, за да могат да бъдат подготвени децата за момента на социализация и интерграция, когато достигнат ученическа възраст.

При аутистите съществува почти напълно неспособност за адаптация към външната среда. До колко с тях се постъпва внимателно и строго внимателно и индивидуално, възможен е някакъв контакт, обаче много често се получава след една упоритост и възпоставяне на съвсем добри резултати в тая посока, всичко да рухне в една още по-голяма регресия, като следствие на някоя обикновена и незначителна постъпка на терапевтът или на този който контактува с аутистът, а която постъпка за него означава огромна опасност в неговия собствен индивидуален свят. При рано започнали и разумно насочвани занимания може да се постигне добро вграждане в семейството. Един от методите за работа с аутизма, но разбира се не единствен, е подкрепящата терапия.

Подкрепящата терапия е почти най-традиционната интервенция, прилагана при аутизъм. Първоначално е разработена от Dr.Martha Welch, детски психиатър. Тя е интензивна и привидно разстройваща интервенция, която се основава на прояви на контрол и на “достигането” до детето с аутизъм, на предаване на обич и съпричастие посредством отделни сеанси на близък физически контакт. Подкрепящата терапия предполага, че е възможно посредством този процес да се прекара мост към междуличностни взаимоотношения и постигане на емоционален контакт.Обикновено един сеанс трябва да включва родител (в повечето случаи майката), който отблизо да подкрепя детето, когато то проявява съпротивителен, “избухващ” тип поведение Родителят гласно и физически подкрепя детето и осигурява поддържане на близкия контакт. В идеалния случай това се прави под ръководството на експерт по подкрепяща терапия и в присъствието на други любими хора и членове на семейството. Сеансът освен това трябва да дава на родителя възможност да изразява някои от чувствата си спрямо детето и неговото поведение, и в това отношение може да бъде пречистващ. На практика сеансите могат да се провеждат навсякъде от няколко минути до няколко часа, докато “избухването” приключи и детето се отпусне. Детето се окуражава да установи очен контакт и да се успокои в прегръдките на грижещия се за него.

Този метод на работа с аутизъма не е одобрен от National Autistic Society и не се ползва с висок авторитет сред професионалната общност. Обаче някои индивиди и родители изискват значителна и незабавна помощ за своите деца.

Докладите за ефективността на подкрепящата терапия говорят за всестранно подобряване на поведението и дори претендират за “лечение” на аутизма с последващо “нормално” развитие. Следва да се разгледат начините, по които този метод може да бъде наистина ефективен.

Като цяло аутистите имат нарушения в поведенческите, комуникативните и социалните умения. В следствие на тези си проблеми, в течение на времето те биха могли да изостанат в когнитивното си развитие. Знаем, че аутистите са изключително затворени и не обръщат внимание дори на най-близките си хора, но същевременно те биха могли да са както много затворени към околния свят, така и много любвеобилни и привързани към своите близки. Изпълнената с шум и цветове заобикаляща ги среда ги напряга и превъзбужда, което ги кара да търсят комфорт и сигурност сред нещо обичайно и познато, да използват рутинни, ритуални действия, за да получат усещането за една по-предсказуема среда. Чувството на липса на конрол над околната среда и над самите себе си е изживяване, което е напълно обичайно, ако не дори всеобщо срещано, при хората с аутизъм и то е може би неизбежно за хората, чиито гледища, опит и взаимоотношения с обкръжаващия свят са напълно различни от тези на останалите хора. Само при някои от тези индивиди може би има периоди, при които те изпитват пълно отсъствие на контрол и самоопределение (когато са претоварени със сетивна информация, от преживявания или от промени в навиците и обстановката). Това може да бъде по-скоро случаят при индивиди, които се занимават със самонараняващо поведение импулсивно, които разбират какво правят, но не могат да контролират този импулс. За хората с аутизъм, които изглежда имат нужда от ред и структурираност, за да държат околната среда до ниво, на което те могат да разберат и да взаимодействат, липсата на самоконтрол може да бъде силно разстройваща. За тези хора физическото възпиране и принудата да общуват, които са част от подкрепящата терапия, могат да помогнат да се възстанови реда в околния свят. За да наложи някакво ниво на контрол върху своя живот. И тази интервенция, наложена от друг индивид, може да помогне да се изработи привързаност и доверие. Temple Grandin, най-публикуваната жена с аутизъм, описва машина, която тя може да използва, за да я “подкрепя”, когато тя чувства такава липса на контрол, един вид механична подкрепяща терапия.

Аутистите са излючително чувствителни, добронамерени и талантливи, независимо дали другите виждат проявите на тези им качества или не. Както при повечето хора с някакви увреждания, за сметка на липсата на едни качества или способности, аутистите често притежават други развити в много по-голяма степен. Уникална е способността им да виждат и оценяват детайли, които на другите убягват. Това пък им затруднява възприятието и погледа над общата картина на нещата. Те обръщат внимание и са перфектни изпълнители на дейности, които са в кръга на интересите им. Ако нямат мотивация да извършат дадена дейност или задача, трудно биха реагирали дори и на най-логичните доводи. Затова най-важното в контактите с тях е да се спечели с любов и постоянство тяхното доверие, да се намери подходящата форма за мотивация и тогава е много вероятно те да надминат очакванията на другите за тях. Трудно е да се сложи общ знаменател за лицата от аутистичния спектър. Това което е характерно за едни е абсолютно необичайно за други, така че не може да се използва една и съща рамка. Необходим е индивидуален, професионален подход към всеки с проблеми в гореспоменатите области, бърза и навременна реакция с оглед прилагането на ранна и ефективна интервенция.

Подкрепящата терапия е ефективна при някои случаи, но съществуват и много опасности, които са й присъщи. Ако интервенцията е предназначена за установяване на контрол, тя трябва да се сподели с детето, в противен случай чувството на безсилие ще бъде изострено. Съществува риск контролът да се провежда изцяло от родителите (а родителите са в правото си да искат контрол при такава трудна ситуация) и независимо от умелата и задоволителна комуникация на детето (посредством “избухвания” или “предизвикателно поведение”), раздразнението остава нестихващо. Детето трябва да има поне ролята да започва или прекъсва този процес.

Ако терапията се занимава с “обич” и изработване на привързаност, тогава тя може да бъде неподходяща. Независимо от това, че децата с аутизъм могат да изпитват привързаност и обич, те могат да не забелязват тези чувства по същия начин, както другите, или дори не разбират изобщо тези чувства. Това може да доведе до емоционално смущение, в отговор на което много хора с аутизъм описват чувствата като претоварващи. Да се атакува такъв индивид с подкрепяща терапия би могло да предизвика психологическа вреда. Освен това няма реална оценка защо такава терапия трябва да развие истинска привързаност. Чрез уроци по вежливост (децата с аутизъм бързо се научават да съкращават тези неприятни взаимодействия чрез отпускане и споделен очен контакт), детето научава как, а не защо съществува поведение на привързаност. Възможно е в този случай очният контакт да се използва неподходящо. Необходимо е да се усвоят повече основни елементи на общуването (като “изражение на очите” и “споделено внимание”), преди да се премине към по-реципрочни взаиимоотношения. Подкрепящата терапия изглежда се опитва да заобиколи това изграждане и отива направо в междуличностните отношения. Това е може би случай да се бяга преди умението да се ходи.

При подкрепящата терапия съществува опасност детето да бъде лишено от някоя форма на общуване, която то е намерило за ефективна. Това не означава да се каже, че “избухванията” са приемливи форми на общуване, но функцията, на която те служат, трябва да се разгледа и да се преподадат алтернативни начини за изразяване на намерения или нужди, отколкото да се елиминира поведението като цяло. Подкрепящата терапия не служи на детето за функционираща комуникативна цел. Тя не е предизвикана или контролирана от детето. Ако детето плаче, защото не може да се справи с емоционалното или сетивното натоварване, което то изпитва в този момент, изглежда логично присъединяването към тези чувства да бъде увреждащо.

Подобно на аутистичното запаметяване на редица обществени условности и правила, детето може да се научи да отговаря и на подкрепящата терапия по изисквания от него начин. Това обаче може да стане на твърде повърхностно ниво. Преминаването “напряко през течението” вероятно ще лиши детето от възможността да изучи обществените взаимоотношения по достъпен за него начин. Вместо това то може да го замени чрез научаване на репликите, които най-добре ограничават нежелания процес. Има смисъл да се спомене, че подкрепящата терапия е нежелана за повечето деца с аутизъм, въз основа на това, че в отговор на интервенцията “избухливото” поведение се увеличава и се запазва.

Друго, непряко, съображение против тази терапия е становището, което тя подкрепя. Аутизмът е биологично състояние, което включва нарушения или неправилно развитие на части от мозъка. Както казахме вече, аутизмът не може да се лекува. Единствено може да се подобри и затова трябва да се научат методи за преодоляване на повечето от изпитваните затруднения, но основното разстройство е доживотно. Подкрепящата терапия може да предизвика неправилни надежди и нежелание да се приеме детето с аутизъм. Тя обрисува аутизма по-скоро като враг, който трабва да бъде победен, отколкото като разстройство, една пречка той да бъде разпознат като неотменна част от индивидуалността и идентичността на човека, около която трябва да се работи. Родителите, които са накарани да повярват, че тяхното дете може да стане “нормално” чрез такива интервенции (в най-добрия случай всяка интервенция може да накара индивида да се представя като "нормален”) неизбежно трудно ще приемат тяхното дете, докато мислят, че неговият аутизъм е временен.

Много по-конструктивна подкрепа може да се даде, като се разработят алтернативни начини за възприемане, възпроизвеждане и усвояване на умения и способности. Съществуват малко или липсват реални доказателства в потвърждение ефикасността на подкрепящата терапия и за разлика от другите интервенции, не е дадено подходящо съответно обяснение на нейната методология. Въпреки това, може би има някакво подобрение при налагането и възстановяване на контрол там, където е изгубен, а за някои индивиди с аутизъм принципите, върху които се основава тази интервенция, могат да се окажат напълно смислени. За съжаление, много по-лесно е за родителите да възприемат подхода на “заучена обич”, когато тя носи със себе си надежди за чудотворно оздравяване, отколкото просто да приемат разликите между тяхното дете и другите деца, които нямат аутизъм.

Съществено е винаги да се помни защо се прилага интервенцията и кого тя е насочена да подкрепя. Съществуват и други начини да се ограничи деструктивното поведение, както има и други начини да се предложи подкрепа, съвет и консултация на родителите, които правят всичко възможно, за да се справят с проблемите, които те намират за трудни за разбиране и справяне. Подкрепящата терапия претендира да е една от най- ефективните методи за намаляване на “аутистично поведение”, особено когато се комбинира с други методи. Важно е да се попита дали е по-важно да се редуцира “аутистичното поведение” или да се занимаваме на първо място с нуждите и нарушенията, които водят до такова поведение.

Опитът показва, че най-добрата терапия за хората с аутизъм е ранното и специализирано обучение, което прави околната среда по-приемлива за тях и е насочено към специфичните дефицити на всеки отделен човек.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА :


1. Работа с деца с аутизъм - О.И.Ловаас

2. Разбиране на аутизма - Стивън Оливър

3. Психиатрия - под редакцията на проф. д-р Меглена Ачкова, дмн

4. Психични и поведенчески разстройства МКБ-10



5. Енциклопедия по психология – под редакцията на Реймънд Дж. Корсини





Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница