„Социална психология на агресията



Дата20.10.2017
Размер117.92 Kb.
#32795


Варненски Свободен Университет

„Черноризец Храбър”,

катедра „Обществени науки”,

магистърска програма „Психология и психопатология н развитието”

Курсова работа


По учебната дисциплина: „Социална психология”


На тема: „Социална психология на агресията”

Няма единна концепция, дефинираща явлението социална психология. Най-общо в нейния предмет влизат кръговратът от отношения между хората като личности, взаимодействието им със социалната среда и влиянието, което тя оказва върху тяхното поведение. Проблемът за агресията и насилието като неизменна част от предмета на социалната психология се разглежда винаги, когато се търсят причините, довели до разрушаване и прекъсване на социалната комуникация между индивидите и до нарушаване на моралните и правните норми от индивида в частност и от обществото като цяло.

Да се дефинират точно явлението агресия и произхода му е непосилна задача все още. През десетилетията това е дълбоко изследван проблем, но учените не са достигнали до единно становище по него. Какво всъщност представлява агресията като цяло? Вродена ли е или се развива в процеса на социализация на индивида? Какви са на ефективните подходи за редукцията и? За да отговорят на тези въпроси и да изяснят генезиса на явлението редица знаменателни имена в областта на психологията провеждат изключително много и разнообразни изследвания с животни и хора (предимно деца).

Агресията и насилието са непрекъснато в центъра на вниманието на нашето общество: понякога този интерес е спонтанен, друг път е провокиран от определени събития. Агресията се разглежда под няколко ъгъла от занимаващите се с изследването и: като междуличностно или вътрешноличностно явление; като вродена или придобита в следствие на промените в динамичната социална среда.

Термина агресия произхожда от латинския език и означава нападам, пристъпим или прокарвам със сила своята гледна точка. Агресивното поведение е нападателно по своята същност и е вид защитен механизъм на личността. Освен агресията, отправена навън към другите може да се говори за агресия, отпровена към собствената личност (например чрез самоупрекване). Всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. От тях произтичат и различните дефиниции за агресията. Според Арнолд Бъс (1961г.) тя е „отклик, който изпраща вреден стимул към друг организъм”. Той се фокусира само върху самия и акт. Други автори включват в дефиницията не само акта на причиняване на вреда спрямо някого, но подчертават и важността на намерението на индивида да следва определено поведение. Ленард Бърковиц (1975г.) дава именно такава дефиниция и определя агресията като „преднамерено ощетяване на другия”. Тази концепция намира израз в разграничението на престъпленията например на умишлени и неумишлени.

Според Р.Барон (1977г.) агресия е „всяка форма на поведение, насочено към целта да се навреди или да се нарани друго живо същество, което е мотивирано да избегне това отношение”. Д.Зимък (1978г.) дава по-тясно определение на агресията – „тя е опит за нанасяне на телесно или психическо нараняване на другия”.

Някои изследователи откриват пряка връзка между властта, доминацията и агресивното поведение. Дж.Тереши и колегите му свеждат дефиницията до „власт чрез принуда на околните”. Албърт Бандура (1973г.) поддържа позицията, че агресията е действие срещу приетите поведенчески норми и правила и затова я определя като „поведение, изпълнено извън социално одобрена роля”. Адам Фрончек я разглежда в по-широк смисъл: „действия, инициирани и провеждани от личността спрямо другите, организирани по такъв начин, че техният резултат да е вреда, загуба на нещо ценно, страдание, болка за тези обекти”. Елиът Арънсън я определя в книгата си „Човекът – „социално животно”” целенасочено и ясно: „поведение, целящо да причини зло или болка”.

Освен, че няма единна дефиниция за агресията липсва и единна класификация на видовете агресивно поведение. В зависимост от това дали агресията е средство за постигане на определени цели или сама по себе си е цел А.Бъс и С.Фешбах правят едно от най-популярните разграничения на видовете агресия. Те я разделят на инструментална (когато е адаптивен механизъм към човешката среда) и враждебна (единствената цел е да се намери отдушник на гнева). А.Бъс разглежда агресията и в друго направление като я дели на амбивалентни двойки:



  • физическа – вербална

  • активна – пасивна

  • директна – индиректна

Индивидуалните различия са определящ фактор за типа реагиране и поведение – на определена ситуация едни субекти реагират агресивно, а други не.

Ерик Фрон също предлага интересно разграничаване на видовете агресия. Той я дели на: псевдоагресия, отбранителна и инструментална. Неговата концепция е свързана с разглеждането на агресията като акт на самосъхранение и самоутвърждаване.

Когато се изследва явлението агресия не е достатъчно да се изтъкнат различните дефиниции и разделения, а трябва и в дълбочина да се анализират различните теоритични подходи за обяснение на произхода на агресията. Най-общо позициите са две. Едната група учени смятат, че агресивното поведение е вродено по своя характер, вид животински инстинкт наследен от човека. Втората група наочват усилията и експериментите си в разработване на теорията, че по-голямата част от агресивните действия са научени чрез пряко подкрепяне или чрез наблюдение на подобно поведение от страна на други хора. Към първата група принадлежат: Жан-Жак Русо, Зигмуд Фройд, Конрад Лоренц, Р.Ардей, Н.Тинбергер и др.

Жан-Жак Русо смята, че в естественото си състояние човек е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Това е схващането за благородния дивак. Друга част от учените поддържат тезата, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиято агресивност може да се обуздае само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на това становище принадлежи и Зигмунд Фройд. Според него генетичния произход на агресията се изразява в това, че човек се ражда с инстинкт към смъртта (thanatos), който се проектира по два начина в човешкото поведение. Когато е насочен навътре той се изразява под формата на наказание, което индивидът налага върху самия себе си и чиято крайна форма е самоубийството. Когато обаче инстинкта е насочен навън се проявява като връждебност, склонност към разрушение и убийство. Според Фройд агресивната енергия постоянно се натрупва и нараства и затова трябва да намери своя отдушник. Тази теория е наречена от Елиът Арънсън „хидравлична”, защото е аналогична на принципа за нарастване налягането на водна маса в контейнер: ако не се намери отдушник на агресивността тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе ролята на регулатор в проявата на този инстинкт и може да го превърне в социално приемливо или дори полезно поведение.

Конрад Лоренц също застъпва хидравличната теория за агресивността, само че от етологична гледна точка – той изследва животни. Лоренц и неговия колега етолог Н.Тинбергер вярват, че сме наследили редица поведенчески характеристики от нашите животински предци, които е невъзможно да бъдат елиминирани чрез възпитанието. Една от тези характеристики е агресивността. Изследвайки поведенческите прояви на животните Лоренц стига до извода, че натрупването на агресивна енергия след определена точка предизвиква атака, независимо от наличието или липсата на външна стимулация. Неслучайно в тази връзка Р.Ардей определя човека като „хищник, чийто естествен инстинкт е да убива с оръжие”, защото му липсват средствата за нараняване при животните (зъби, нокти, броня) и ги замества успешно с научно-техническия прогрес.

Теориите на привържениците на вродената агресия се определят като вътрешни подбуди именно поради тази причина – те „извират” от същността на човека. Във връзка с тези теории се заражда и известната още от времето на Аристотел идея за катарзиса. Според нея човек трябва да „излива” емоциите си по различни начини – чрез смях, сълзи, спорт иначе те ще натоварят индивида в ежедневието и ще ескалират в прояви на агресия.

Другата група теории за произхода на агресията се дефинират като теории за външните подбуди и проектират идеята за социалния произход на агресията. Създатели на новата концепция са Дж.Долард, Н.Милър, Дууб, Моурер и Сиърз. Те разработват през 1939г. теория за зависимостта на агресивното поведение от фрустрацията (неуспеха),а именно че те се отнасят по между си като причина към следствие – едното винаги е съпътствано с настъпването на другото.

Фрустрацията по своята същност е психическо състояние, което изразява неадекватно уравновесяване между индивида и околната среда, както и непълно балансиране в самата личност. Според Розенцвайг, един от изследователите на това явление, фрустрациите са три типа:



  • недостиг на сили и средства;

  • лишаване (депривация);

  • конфликтна ситуация.

Към първата категория се отнася например състоянието на човек, който иска да реализира спортна изява, но знае, че няма достатъчно подготовка и физическа издръжливост. Вторият тип се проявява когато човек загуби нещо или някой. Към третия тип се отнасят конфликтни ситуации, при които човек трябва след вътрешна борба да вземе решение и да преодолее раздвоението си (например между семеен дълг и любов към друг човек).

Авторите на доктрината за социалния произход на агресията са пряко повлияни от възгледите на Фройд и необихейвиористите. Според тях агресията се предизвиква само от фрустрация – не от мъка, лишения или от насърчително подкрепление. Налице е аналогия между „фрустрация-агресия” и „стимул-реакция”, но се включват и подбудите между двете понятия.

Л.Бърковиц е един от най-големите привърженици на идеята за фрустрацията. Той въвежда две допълнителни модификации. От една страна разширява понятието фрустрация до „общ клас нежелани събития”, от които фрустрацията е само един вариант, т.е. агресия може да се причини и от отсъствието на причина от външната среда. От друга страна външните причини за агресията вече включват според Бърковиц и сигнали за агресивност, представени в ситуацията. Те играят ролята на стимулатори, които спомагат допълнително за преодоляване на задръжките – вродени или заучени – пред агресивното поведение. Напр. изследователите проявяват повече агресивност към лице, което прилича на жертвата от филм с агресивно съдържание, даже когато приликата е само в първите имена. Агресивното поведение зависи не само от фрустрацията, но и например от образци за подражание (кино и телевизия), от нежелани събития и сигнали за агресия. Това са определяните като „външни събития”, представящи ситуацията като стимул. Във вътрешен план Бърковиц въвежда някои междинни променливи – гневът и интерпретацията. Те заемат мястото на подбудата между стимула и реакцията в неговата концепция. Гневът, породен от фрустрацията, например е основен двигател на агресията. Това е нейният вътрешен подбудител. Именно това е характерно за Бърковиц. Според него агресията не е само реакция на фрустриращи фактори, но включва и агресивни вътрешни модели на поведение, задействани от специфични стимули, които са вродени. Той приема също, че агресивното поведение може да бъде подбудено и само от наблюдение на агресивен модел без да има фрустрация. Той изказва и мнение, че „думите и символите с агресивно съдържание могат да породят идеи със същото съдържание и даже чувства, които водят до агресивно поведение”.

Има и други привърженици освен Бърковиц на възгледа, че агресията има както генетичен, така и социален произход. Според Елиът Арънсън „у хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции”. Той също подчертава ролята на фрустрацията като определящ фактор за агресивността, но и прави разлика между понятията фрустрация и депривация. Според него фрустрацията е резултат не просто на депривация, а на относителна депривация, т.е. субектът се чувства фрустриран ако при равни други условия е ощетен в сравнение със заобикалящите го. Когато субекта е фрустриран от неосъществени надежди се стига до агресивни реакции от негова страна.

Албърт Бандура също се придържа към теорията, че агресивността е единствено социално обусловена, а не вродена. Неговата теория на социалното научаване допринася изключително много за развитието на науката в тази посока. Според Бандура агресията има преди всичко инструментална функция, т.е. има адаптивна стойност заради подкреплението, което носи или заради оперантния ефект от прилагането и. Агресивното поведение се учи както и всяко друго по пътя на условните връзки на подкреплението и наказанието, но освен това при човека действа и наблюдението или моделирането, както и съпреживяването.

Излагането на агресивен модел дава два типа информация, които могат да засилват агресивното поведение: наблюдаване на агресията в действие и информация за последствията от нея – награди или наказания. Бандура провежда в тази връзка небезизвестния експеримент с група деца и гумената кукла „Бобо”, спрямо която възрастен се държи агресивно. Той установява, че децата не само копират поведението му, но и измислят нови, творчески форми на агресия. Различните модели на наблюдение вилияят различно – най-силно е влиянието на живия модел, по-слабо филмовият, в по-малка степен анимационният, а липсата на модел оказва малко по-силно агресивно поведение от наблюдаването на неагресивен модел. Според Бандура в зависимост от индивидуалната история на социалното научаване и от свойствата на стимулната ситуация една подбуда може да води до зависимост, бягство, конструктивно справяне с проблема или агресия. Следователно агресивният модел е само разновидност на поведенческата реакция, а не господстващ. Промяна в него може да настъпи както ако се окаже неподходящ за изискванията на ситуацията, така и ако бъдат променени стимулите и подкрепящите условия които да го трансформират в друга, социално по-желана форма.

Когато личността е фрустрирана има и редица допълнителни причинители, които подтикват индивида към агресивно поведение:


  1. Атрибуирането – субекта асоциира собствената си враждебност с тази на другите;

  2. Емоциите, които изпитваме – например гнева води до враждебност, а страха до оттегляне от ситуацията;

  3. Качеството на самоконтрола – силния самоконтрол е еквивалент на лесното справяне с фрустрацията и обратно;

  4. Чувствителност към ценностите – липсата на такава засилва агресивността;

  5. Внушения на средата – предметите, които са свързани с агресивността в ситуации на фрустрираност, могат да подтикнат към агресия.

Освен изброените причини в комплекса от източници на агресия влиза и влиянието на телевизията. Учените и от двете направления разглеждат въпроса за „телевизионното насилие”. В търсене на аудитория, съвременния творец е надушил положителното влияние на агресията върху зрителския интерес. Това показват и почти всички експерименти в тази област – при подходящи условия заснетото насилие засилва агресивното поведение на зрителя. Това поставя въпроса за ползите и вредите от телевизията. Когато възприемаме продължително агресивността, представена в различни форми, ние започваме да реагираме по-слабо при сблъсъка с реалното насилие. Емоционалната отзивчивост към пострадалия намалява и насилието започва да се оправдава.

Задълбочаването на проблема с агресията насочва учените да разработят ефективни стратегии за справяне с нея. Един от начините за редуциране на агресията е наказанието, но за да бъде ефективно то трябва да отговаря на няколко условия:



  • да е навременно – да следва акта на агресия колкото е възможно по скоро;

  • интензивно – трябва да е в достатъчна степен нежелано за потенциалния реципиент;

  • възможно – вероятността, че то ще последва агресивния акт трябва да бъде достатъчно висока.

Наказанието трябва да е и в разумни граници, защото:

  • реципиентът може да го интерпретира като атака срещу себе си и да засили атаката си;

  • лицата, които налагат наказание често могат да послужат като агресивни модели – индиректно родители научават децата си да бият по-малките.

Друг метод за ограничаване на агресивния модел на поведение е развиването на емпатията. Норма и Симор Фешбах откриват отрицателна корелация между емпатията и агресивността у децата. Колокото повече човек е способен на емпатия, толкова по рядко прибягва до агресивни дейсвия. Намаляването на фрустрацията също редуцира агресията и затова още в детските програми за обучение трябва да се включват позитивни модели на поведение. За снижаването на нивата на агресия голяма роля играе и извинението. Според проведени експерименти то е особено ефективно, когато е поднесено публично, но дава добри резултати и в другия случай. Всички тези методи за самоконтрол над агресивността обаче са най-ефективни, ако се прилагат още в ранните етапи на социализацията на детето, когато то изгражда своите поведенчески модели.

Хуморът също е мощно средство за справяне с отрицателните емоции и агресията: хората с добро чувство за хумор е по-малко вероятно да се поддават на провокации и отрицателни настроения.

Редуцирането на агресията има важно значение за благополучието на личността с оглед на това, че тя се разминава като стил със себеутвърждаването, което се изразява в защитаване на собствената позиция и желания, но и зачитане на другия. Агресивната реакция включва заплашване или нарушаване правата на другия. Агресията включва себеизразяване, което се характеризира с нарушаване на правата на другите и унижаването им в опитите да постигнат собствените цели. Поради това агресията може да се разглежда като пречка пред благополучието и щастието на личността.

Агресията винаги е била неизменна част от социалния живот на обществото. С развитието на научно-техническия прогрес и човешкото съзнание обаче нейните форми се видоизменят и тя намира все по-често място в ежедневието. Редуцирането на това явление трябва да бъде един от основните приоритети в развитието на човечеството, защото чрез агресивните прояви в обществото настъпва крах, то деградира и това ескалира в самоунищожение.



Използвана литература


  1. Групата и личността в социалната психология: 14 западноевропейски учени”,изд. Наука и изкуство,София,1990г.

  2. Човекът – „Социално животно””,Елиът Арънсън,изд.Наука и изкуство,София,1984г.

  3. www.psihologia.net

  4. www.icp-bg.com/agresion.php

  5. www.choleova-blogspot.com



Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница