Социална психология стойко Иванов, Милко Иванов



страница1/14
Дата13.03.2017
Размер3.32 Mb.
#16675
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


СОЦИАЛНА ПСИХОЛОГИЯ

Стойко Иванов, Милко Иванов



ПРЕДИСЛОВИЕ

Настъпващото ново хилядолетие с поставя пред човечеството разнообразни предизвикателства като борбата с различни епидемии, СПИН, тероризъм, расизъм, религиозно противопоставяне, престъпност, корупция и др. Телевизията, Интернет и съвремените средства за комуникация улесняват обмена на информация между хората. Всичко това повишава значението на социалнопсихологическото познание и прави “Социалната психология” една от най-модерните и бързо развиващи се науки в нашето съвремие. Специалистите от различни области (учители, лекари, юристи, журналисти, управленци и др.) все по-често съзнателно се стремят да усвоят нейните основи и да ги използват в своята практика. Следователно, разпространяването и популяризирането на основите на тази наука се отличава с актуалност и злободневност.

Учебникът "Социална психология" е опит да се представи определено познание необходимо на студентите, подготвящи се за специалисти в професии, за които взаимоотношенията, формирани в процесите на междуличностното общуване, са определящи. Той е написан на базата на трудовете на редица утвърдени български и чуждестранни учени, които разкриват добре особеностите на социалнопсихологическите феномени.

Съдържанието му е апробирано в продължение на повече от десет години, в които авторите му водят системен курс от лекции със студенти от ШУ "Епископ Константин Преславски" по “Социална психология” и други сродни дисциплини като "Психология на общуването", "Социалнопсихологически тренинг" и "Психология на личността". Друга особеност на учебника е, че в него се обръща внимание преди всичко на социалнопсихологическата проблематика, която има най-вече практико-приложен характер. Поради това, че той е предназначен за студенти от педагогически специалности представените примери и резултати от конкретни изследвания най-често са свързани с нравственото и умствено развитие на подрастващите поколения.

Авторите отлично осъзнават, че представената проблематика не обхваща в никакъв случай цялостнотното съвременно социалнопсихологическо познание, което е твърде многообразно и се развива много интензивно. Поради изискванията на университетското издаделство за определен обем на учебника, умишлено не се представят съществени раздели на социалната психология като: големите социални групи (С. Джонев 1996), психологията на масите (Д. Градев 2000, 2005), етнопсихологията (Л. Георгиев 2000), политическата психология (П. Нешев 2004), джендър психологията, социалнопсихологическите проблеми на здравето, престъпността и пр. Особеностите на този учебник са, че главния акцент се поставя на междуличностното общуване и чрез него се разкриват и съществени проблеми на социалната психология. Така авторите му продължават да разкриват интересите си към този най-значим обществен феномен, вече в продължение на две десетилетия (1991, 1995, 1997, 2004, 2005).

Учебникът се състои от четири глави. Първата от тях има теоретико-методологически характер и в нея се описват предметът, значението и взаимовръзките на социалната психология с другите науки и проблемите на реалната житейска практика. Разкриват се разновидностите на социално психологическото познание (житейско, философско и научно) и особеностите на отделните етапи, през които преминава развитието му. Посочват се източниците, методите и етапите на социалнопсихологическите изследвания.

Втората глава е посветена на междуличностното общуване, което е представено като базова категория на социалната психология. В нея се представят неговата същност, значение, функции, и разновидности. Анализират се средствата, чрез които се извършва и възпрепятстващите го комуникативните бариери. Структурата на междуличностното общуване е представена нетрадиционно чрез четири компонента: комуникация, социална перцепция, отношение и взаимодействие. В трета и четвърта глава на учебника се разкриват особеностите на личността и малката група като субекти на междуличностното общуване. В тях подробно се анализират проблемите за агресията на личността и възможностите за промяна чрез използването на груповите форми за въздействие.

Главната цел на учебника е да привлече вниманието на студентите към съществени проблеми на социалнопсихологическото знание, познаването на които може да им е от полза в тяхната бъдеща професионална изява.

Авторите с благодарност ще приемат всички критични бележки на преподаватели, студенти и други читатели, които ще помогнат за усъвършенстване на научното и структурното съдържание на настоящия учебник.

ГЛАВА ПЪРВА. ТЕОРЕТИКО-МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ НА СОЦИАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ
1.1. Развитие на социалнопсихологическото познание и взаимовръзката му с други сфери на науката и практиката

За разбирането на предмета и същността на социалната психология е необходимо да се проучи и обясни историята на нейното възникване. Историческият преглед на социалнопсихологическото познание се прави с цел да се очертаят тенденциите на неговото развитие; да се определят научните, практическите и социално-икономическите предпоставки за неговото формиране и взаимозръзките, които съществуват помежду им; да се разкрие съдбата на различните идеи, теории и школи, които са оказали влияние за обособяването му в самостоятелната наука, наречена социална психология. Прието е, че историческото развитие на социалнопсихологическото познание се обособява в четири самостоятелни и относително независими една от друга сфери - житейска, религиозна, философска и научна.

Хронологически първо възниква житейско-практическо социалнопсихологическо познание. Смята се, че то се проявява още с появата на първите хора. Защото те, за да оцелеят в борбата със свирепите стихии на природата и много по-силните от тях животински видове, е трябвало да обединяват своите усилия. Осъществяването на тази интеграция предполага взаимно опознаване, общуване и взаимодействие. Известно е, обаче, че хората от най-дълбока древност също са си съперничели, противопоставяли са се един на друг и са участвали в различни конфликти помежду си.

Проявата на различни очаквания, нагласи, емоции, надежди и пр. в групите влияят върху самочувствието, психичното състояние и критичността на мисленето на участниците в тях. Силата на това въздействие се разбира още в праисторически времена от различни шамани, лечители, жреци и политически дейци, които интуитивно използват успешно груповите въздействия върху психиката на хората. Например лечителите от това време прилагат различни целебни процедури и ритуали в присъствието и с участието на членове на семейната и племенната общност. Тяхното присъствие, очакванията и нагласите им са вселявали надежда и вяра у болните, което е оказвало терапевтичен ефект върху последните. В специализираната литература се посочват множество примери, в които се разкрива как редица военноначалници, оратори, педагози, режисьори, лекари и др. прилагат социалнопсихологическото познание в своята работа. Това е илюстрация на факта, че хората още от дълбока древност са разбирали значението на въздействието на социалнопсихологическите явления за психичното развитие и поведението на отделната личност в малките и големите човешки групи.

Житейско-практическото познание се усвоява от хората, когато са още в най-ранна възраст чрез механизмите на подражанието. Това познание се отличава с примитивизъм и интуитивност. Понякога обаче то е много ефективно и рационално за реалната човешка практика. Историческите му корени могат да се търсят в различните групови изяви на хората като: танци, обреди, ритуали, спортни състезания и театрални представления още от началото на човешката цивилизация. Участвайки в тях чрез механизмите на общуването - информиране, психично заразяване, внушение, убеждение и подражание - те усвояват натрупания опит от предходните поколения и разширяват достиженията на своето познание, без да се възползват от специализирани институции и литература. Колоритни примери за интуитивно използване и постигане на позитивен ефект чрез груповите форми на работа върху психиката на отделните участници в тях и за преднаучния период на груповата психотерапия се разкриват в специализираната по проблема литература.

Един от тях е свързан със скандално известния маркиз дьо Сад /1740-1814/, който бил принуден да се лекува в психиатрично заведение. Докато пребивава там, той пише пиеси и съвместно с други пациенти доброволци ги играе пред "подбраната" болнична публика. В хода на репетициите и представленията лекарите установяват, че постепенно самопровъзгласилите се "актьори" разкриват своята личностна същност. Оказва се, че участието в пиесите на маркиз дьо Сад имат лечебно въздействие върху психичното здраве на актьорите пациенти. Това дава основание на някои автори да представят "експериментите" на маркиз дьо Сад за "един от ранните опити за групова психотерапия".

Друг пример се отнася също за много известна личност. Това е работещият в Париж австрийски лекар Ф. А. де Месмер (1734-1815), който през 1976 г. защитава дисертация на тема "За влиянието на звездите и планетите като лечебни сили". Според него здравето на хората зависи от движещите се в атмосферата флуиди със звезден произход и всяко нарушаване на хармонията на тези флуиди предизвиква определени соматични и психични заболявания. Ф. А. де Месмер твърдял, че е в състояние да излекува своите пациенти чрез докосванията със специален "магнетичен" жезъл, а по-късно дори само с целителните сили на своите ръце. Той събирал своите пациенти около дървено ведро пълно с вода, след това с развята мантия и "вълшебен жезъл" в ръце се появявал театрално, поръсвал с "магическата" вода хората и ги докосвал с жезъла. Участниците в групата по силата на "магнетичния чар" на Ф. А. де Месмер се смеели, плачели и дори халюцинирали. В резултат на това здравословното състояние на някои болни се подобрявало. Популярността на Ф. А. де Месмер достига до такива размери, че международна научна комисия начело с Б. Франклин е трябвало да се произнесе дали той е истински целител, или обикновен шарлатанин. Заключението на комисията е, че Ф. А. де Месмер е измамник и въздействията му, които са с подчертано сугестивен ефект, влияят позитивно само върху психични разстройства от типа на хистерията. В резултат на този извод хипотезата на Ф. А. де Месмер за въздействиятана звездните флуиди се отхвърля. За съжаление обаче специалистите не обръщат внимание на това, че поведението на хората, когато са в група, се подчинява на определени психични закономерности и че взаимодействията в групата са важен психотерапевтичен фактор. Така Ф. А. де Месмер остава в историята на психотерапията не благодарение на предложената от него теория, а поради използвания от него метод за лекуване. Това дава основание на някои учени в своите трудове да го наричат "творец на теорията и практиката на психотерапията, в това число и на груповата" (Б. Карвасарски 1998, с. 105).

Използваната терминология при обмена на житейското социалнопсихологическо познание е много популярна в процеса на всекидневното общуване между хората. Този факт има двустранно значение. От една страна, спомага за усвояването от хората на понятийния и категориалния апарат на социалната психология, но от друга страна, много от използваните термини от житейското социалнопсихологическо познание се пренасят понякога механично и безкритично в конкретни научни социалнопсихологически публикации. Въпреки своята разпространеност и практическа насоченост житейското социалнопсихологическо познание не е в състояние да се превърне в сериозна база за организационна, трудова, педагогическа и друг вид работа с хората.

Житейското социалнопсихологическо познание на отделния индивид се формира в процеса на неговата социализация и придобиването на определен уникален жизнен опит. То се обогатява и от всекидневната социалнопсихологическа информация, която той получава от значимите за него личности или други групи от хора (семейство, ученически клас, производствен екип, спортен отбор, приятели, неприятели и пр.). Тази информация се обменя в различни ритуали, традиции, речеви и поведенчески стереотипи, чрез които се въздейства на процесите на саморегулация на отделната личност. Благодарение на нея у последната се изгражда система от ценности и модели на поведение, които определят взаимоотношенията й с останалите членове на групите, в които участва, или с представителите на други човешки общности. Истиността и достоверността на житейското социалнопсихологическо познание се проверява в непосредствения практически опит на индивида.

Религиозното социалнопсихологическо познание също има своята дълга история. То е свързано с появата на митовете и легендите за различните божества и техните сподвижници, апостоли, пророци и пр. Така на базата на историите за реално съществуващи или въображаеми личности или образи за тях се създава религиозното социалнопсихологическо познание. То намира своя концентриран израз в специализираната богословска литература, притчите, сказанията, песнопенията, обичаите и ритуалите. Религиозното социалнопсихологическо познание е служело, служи и ще служи за образци и модели за поведение на хората. Широко известни са посланията: "Не лъжи!", "Не кради!", "Не прелюбодействай!", "Не убивай!" и др. В религиозните общности се е разбирало значението на междуличностните взаимодействия в групата като фактор за психично заразяване, внушение и убеждение, възникващи по време на различните церемонии и ритуали. Например в средните векове монасите отправят молитвите си към Бога групово и се обединяват в различни религиозни ордени и общности, за да пречистват по-добре душите си. "В средновековна България, проследявайки богомилството, с учудване установяваме, че някои религиозни ритуали при богомилите, като например груповата изповед или организацията на техните еклезии, са до голяма степен праисторически начала на някои съвременни груповопсихотерапевтични форми на комуните и на т.нар. терапевтични общества" (А.Алексиев 1988, с. 100).

Третата разновидност на социалнопсихологическото познание се формира и развива в рамките на философията. Тя възниква по време на робовладелското общество в древните цивилизации на Египет, Индия, Китай и Гърция. Поради непрекъснатия обмен на материални и духовни ценности между тях и поради все още недостатъчното им познаване е трудно категорично да се посочи коя от тези култури има приоритет в изграждането на философското социалнопсихологическо познание. Безспорно обаче най-силно е влиянието върху съвременната социална психология на средиземноморската цивилизация, създадена в Гърция и Рим.

В зависимост от отговора на основния философски въпрос: "Кое е първично - материята или съзнанието?" се разграничават две основни групи представители на философията - материалисти и идеалисти. Първите определят материалното начало за приоритетно (Демокрит, Хераклит, Епикур и др.), а вторите (Платон, Плотин, Августин и др.) смятат, че първична е душата.

Според Демокрит душата е материална и се изгражда от малки, кръгли и подвижни атоми, които са разпръснати по всички части на човешкото тяло. Тя преустановява съществуването си с настъпването на смъртта на човека. Според Демокрит душата на човека не може да съществува извън тялото му.

Противоположни са схващанията на Платон. Той смята, че душата е свързващото звено между света на идеите и света на вещите. Според него тя властва над тялото и ръководи неговите движения. Платон разкрива реалните трудности за опознаването на социалнопсихичното. В своя труд "Държавата" той посочва, че на философите са присъщи познанието и мъдростта, затова те трябва да управляват държавата. При тяхното създаване според него Бог е използвал злато. За техни помощници Платон определя военните. Те се характеризират със своята смелост и решителност. Типичен метал за тях е среброто. У занаятчиите и земеделците преобладават желязото и медта, защото у тях доминират разпалеността и въжделенията. Повечето от хората според него са зависими преди всичко от своите желания и това ги прави импулсивни и ирационални. Така Платон в една от първите социалнопсихологически характеристики на различните слоеве на робовладелското общество посочва техните типични особености. Тези характеристики впечатляват с елитарния си характер и с това, че в тях не е включена класата на робите.

Аристотел нарича човека "обществено животно" и разкрива факта, че неговото взаимодействие със себеподобните му го изпълва със сили. Геният на античната философия отделя в своите съчинения "За душата", "За паметта", "За сънищата", "Физиогномика" и др. достойно внимание на проблемите на човешката психика, на тяхната квалификация и функции. Значими за развитието на социалнопсихологическото познание са схващанията му за усещанията, чувствата и волята. Според него съществена роля в живота на човека имат неговите усещания. Аристотел ги разграничава на зрителни, слухови, осезателни, вкусови и обонятелни. Подробно описва и човешките чувства, като ги разделя на два вида - удоволствие и неудоволствие, като специално внимание отделя на някои от тях, които нарича афекти (гняв, страх, злоба, радост, ненавист, завист, любов). Схващанията си за волята Аристотел свързва с преднамерените действия, които се подчиняват на определени цели, имащи обществен характер. С непреходно значение за психологическото познание се оказват и идеите му, че познавателните процеси се свързват помежду си и образуват сложни явления. Така той поставя основите на асоциативната психология, която се оказва една непреходна система в социалнопсихологическото познание. Според него съществуват четири закономерности при образуването на асоциации - чрез връзка в пространството, чрез връзка във времето, чрез подобие и чрез противопоставяне. В своя трактат "Политика" Аристотел определя човека като "политическо същество", за което са характерни "обществени инстинкти".

В идеите на Платон и Аристотел някои специалисти разкриват вече готови социалнопсихологически обобщения, които стоят в основата на анализа на обществените явления. Например Платон поддържа "колективистичната" позиция, защото смята, че индивидът е производен от масите. Противоположно е становището на Аристотел, според когото масите са съвкупност от индивиди и главният предмет за въздействие трябва да е отделната личност, т.е. той поставя акцент на "индивидуалистичната" позиция (А. Реан, Я. Коломински 1999, с. 13-14).

Още древногръцките философи разбират предимствата на междуличностното общуване в малките групи. Известно е, че Сократ развива своите идеи за природата, човека и обществото пред последователите си в диалогична форма, като смята, че последните така ги възприемат и разбират по-лесно, а те стават по-ясни и за него самия. Чрез остроумните си въпроси той насочвал събеседниците си към правилните решения и винаги побеждавал в споровете си с тях. Този подход се използва и в съвременната психотерапия и е известен като метода на "Сократовия диалог", в хода на който непоследователните, противоречиви и неаргументирани съждения на хората с психични разстройства постепенно се преодоляват. Същността му се изразява в това, че психотерапевтите постепенно, стъпка по стъпка, убеждавайки пациентите в своята правота и карайки ги да кажат "да" на исканията им, предизвикват у последните самостоятелното достигне до необходимия и предварително планиран отговор. Това става, като в процеса на беседата психотерапевтите задават на пациентите такива въпроси и по такъв начин, че те винаги да отговарят положително. Така последните достигат до изводи, които в началото на беседата не биха разбрали и не биха приели. В основата на "Сократовия диалог" стоят неоспоримите факти, логическото мислене и доказателствата.

В древността се поставят основите и на изучаването на човешката личност като част от социалнопсихологическото познание. Позовавайки се на човешките типове взаимоотношения, описани от драматурзите, Теофраст типизира психичните особености на хората. Той пръв употребява понятието характер и подчертава значението на взаимоотношенията между хората за тяхното индивидуално развитие. Най-известният древногръцки лекар Хипократ изказва идеята за съществуването на четири типа хора (сангвиници, холерици, меланхолици и флегматици), различаващи се според него по съотношението на течността, която преобладава в техния организъм. Пропорцията на различните течности той обозначава с понятието "красис". По-популярно обаче става названието "темперамент", което му дава римският лекар Гален. В съчиненията на още редица древни мислители като Сенека, Цицерон, Квинтилиан и др. се споменава за позитивното влияние на разговорите в групите върху душевното здраве на участващите в тях лица. Например Луций Аней Сенека, разсъждавайки за непосредственото въздействие на възрастните върху децата, изказва известната сентенция "Дълъг е пътят на наставлението, а кратък и резултатен - на примера". Марк Фабий Квинтилиан на практика реализира идеите си за словесното майсторство, разкрити в труда му "Обучението на оратора", като основава училище за гръцко и римско красноречие.

Социалнопсихологическото познание се развива и в трудовете на редица философи от Средновековието, Възраждането, Просвещението и епохата на индустриализацията. Джон Лок смята, че източник на познанието на човека е неговият индивидуален опит. Психиката на новороденото дете според него е една "чиста дъска", върху която опитът записва своето съдържание". Заради разбиранията си Дж. Лок е обявен за баща на "емпиричната психология". Върху развитието на социалнопсихологическото познание влияние оказват и идеите на Л. Лайбниц, който наред с понятието "съзнание" употребява и понятието "безсъзнателно". Необходимо е да се отбележи специално ролята на Л. Фойербах за обогатяването на социалнопсихологическото познание. Той е един от първите философи, които разкриват значението на взаимоотношенията между хората. Според него същността на човека се проявява в междуличностното общуване. "Уединеността е крайност и ограниченост, общуването е свобода и безкрайност. Истинската диалектика не е монолог на самотния мислител сам със себе си, тя е диалог между "Аз" и "Ти" (по А. Реан, Я. Коломински 1999, с. 14). В трудовете на редица философи (В. Белински, Д. Дидро, Е. Кондиляк, Ш. Монтескьо, А. Радишчев, Ж.-Ж. Русо, А. Херцен, П. Холбах и др.) се разкриват закономерностите на взаимодействията и взаимоотношенията между хората. В тях се описват особеностите на социалното развитие на човешкия индивид и се развиват идеите за социалната детерминираност на човешката психика.

В съвременната философия също продължават да се изучават редица социалнопсихологически проблеми, свързани с общуването, личността, човешките групи и взаимоотношенията в тях. Тези проблеми ще бъдат предмет на изследване навярно и в бъдеще.

Четвъртата част на социалнопсихологическото познание се нарича научна, защото започва от периода на обособяването на социалната психология като самостоятелна наука със собствен предмет на изучаване, типични само за нея задачи за решаване и свой експериментален инструментариум за провеждане на изследвания. Появата на термина "социална психология" става в началото на ХХ в. и този термин ще бъде използван в настоящия труд за обозначаването на научното социалнопсихологическо познание. Неговата истинност и достоверност са обосновани и проучени чрез много и разнообразни експерименти от специално подготвени професионалисти - най-често научни работници или университетски преподаватели. Те познават същността на социалнопсихологическите теории и свързания с тях понятиен и категориален апарат. Установяваната от тях научна информация не е свързана само с личните им съдби и преживявания, както е при житейското социалнопсихологическо познание, а се базира на определена специализирана теоретично-емпирична работа, извършвана по строги правила. Получаваните от тях резултати се проверяват многократно, като се използват различни количествени и качествени подходи за проверка. Казано накратко, социалната психология се превръща в самостоятелна наука, когато за установяването на обективността на социалнопсихологическото познание започва да се използва експериментът.

Появата на социалната психология като самостоятелна наука се обуславя от редица социално-икономически и научни предпоставки.

Първите се изразяват в това, че в края на ХІХ и началото на ХХ век се появяват по-бързи транспортни средства, обособяват се нови професии, увеличават се възможностите за обмен на информация между хората, повишава се производителността на труда, т.е. извършва се промишлена революция; големи маси от хора се преселват от селата в градовете, някои от които се превръщат в мегаполиси; нараства напрежението между различните социални слоеве и масовата безработица се превръща в обичайно явление; разпространяват се корупцията, проституцията, наркотиците, агресивността и бандитизмът; патриархалният морал се разпада и много хора преживяват различни психични кризи, обезверяват се, отчуждават се от своите близки и не могат да осъществяват с тях доверително общуване - с други думи, проблеми, свързани все с човешкия фактор и проблеми, които изискват позитивно решаване. Всичко това засилва значението на социалнопсихологическото познание. Необходимостта от него се разбира от представителите на редица професии: учители, лекари, юристи, мениджъри, журналисти, социални и научни работници. Защото това познание им е необходимо при решаването на главните задачи на техните професии - целенасоченото въздействие върху ценностната система, мисленето и поведението на отделния човек и групите, в които той членува. Именно у представителите на тези професии се заражда идеята за необходимостта от обективно социалнопсихологическо познание, което да им е от полза при тяхната професионална реализация. От специалистите, които го предоставят, се очаква да осигурят обективни данни за психичните особености на конкретния човек и за групите, на които той е член, да предложат надеждни корективи на ценностите и поведението му, да прогнозират бъдещето му развитие и пр.

Научните предпоставки за възникването на социалната психология се диференцират от Б. Паригин (1971) на емпирични, философски и предпоставки в системата от науки за човека. В първите той включва стихийно натрупания опит за използване на законите за обществената психика за постигането на определени практически резултати; ораторското изкуство в Древна Гърция и формиралите се в него техники за управление на вниманието и емоционалното състояние на големите и малки човешки групи; опита за използване на средствата на изкуството в делничния и празничния живот на хората за формирането на социално приемливи нагласи и ценностни ориентации; опит за подтикване към религиозни действия, които позволяват ефективно да се осъществяват въздействията върху личността; опита от действията на жреци, шамани и знахари, в който се отработват различни похвати за сугестивно въздействие на аудиторията; традициите на будизма за формирането на различни начини на психорегулация и психотренинг.



Философските източници на социалната психология според Б. Паригин са: идеите на Платон за ирационалното поведение на масите, което е присъщо за демокрациите; идеите на Аристотел за социалните инстинкти, интегриращи обществото; социалнопсихологическите обяснения на процесите на общественополитическия живот, които се съдържат в трудовете на Аристотел, Хобс, Спиноза, Лок и Русо; концепцията на Хелвеций за социалната детерминация на развитието на личността; философско-антропологичното обяснение от Л. Фойербах на ролята и същността на общуването като единствен начин за проявата на човешката същност; теорията на Хегел за историческото развитие; научният анализ на социалнопсихичните явления, направен в трудовете на руските философи В. Белински, А. Херцен, Н. Чернишевски, Н. Добролюбов, Д. Писарев.

Предпоставките за възникването на социалната психология в системата от науки за човека, които се посочват от Б. Паригин, са социалната антропология (Лазарус, Щейнтал, Вунд, Тейлър), английският еволюционизъм (Дарвин, Спенсър), ранната социология (Конт, Дюркхайм), археологията (Морган), етнографията (Леви-Брюл), общата психология (Болдуин, Макдугал, Вунд, Рибо), психиатрията (Мечников), биологията (Холценорф, Петражицки) и др.

Условията за обособяването на социалната психология като самостоятелна наука са възходът на философското познание през ХІХ в., популяризирането на идеите на Ч. Дарвин и Х. Спенсър за генетичната връзка на хората с останалия органичен свят, постигнатите успехи в областта на юриспруденцията, езикознанието, етнографията, антропологията и психиатрията. Най-съществената предпоставка, обаче, е интензивното развитие на две нови самостоятелни науки - психологията и социологията. Те започват автономното си развитие почти едновременно - в последната четвърт на ХІХ в. За техни основоположници се смятат съответно В. Вунд и О. Конт.

За начало на самостоятелното съществуване на психологията се приема 1879 г., когато в гр. Лайпциг е създадена първата лаборатория по психология от В. Вунд. Много скоро последователите му откриват и други лаборатории в различни престижни университети в Европа и САЩ и започват да преподават новата научна дисциплина на студентите. Десет години по-късно, през 1889 г., се провежда и първият световен конгрес по психология в Париж. Това е красноречив белег за интензивното развитие на психологията като самостоятелна наука.

Първите години автономното развитие на психологията става под влияние на интроспекционизма на Дж. Лок. Основавайки се на неговото твърдение, че човешкият опит се разделя на външен и вътрешен, учените приемат, че психологията трябва да изучава вътрешния опит на човека и най-надежден метод за това е самонаблюдението, а източник на психологическото знание е самоотчетът на изследваните лица за собствените им преживявания. Характерно за представителите на интроспекционизма е, че отъждествяват психиката със съзнанието и обявяват всички явления от вътрешния опит на човека за съзнателни. Експерименталните изследвания, които провеждат, освен с доминирането на интроспективния метод се характеризират и с изучаването на някои физиологични параметри на човека чрез апарати за експониране на сетивни стимули, реактометри и др. Не случайно първото произведение на В. Вунд се отнася до тези въпроси и носи названието "Физиологическа психология". Други изтъкнати представители на интроспективната психология от това време са Х. Ебингхауз, Е. Крепелин и К. Бюлер, които емпирично изучават особеностите на паметта, вниманието и мисленето. Набирайки богат експериментален опит при изследването на различните психични процеси, интроспекционистите го пречупват през призмата на субективизма и по този начин ограничават възможностите за интерпретирането и използването му в реалната практика на хората. Поради това предизвикват отрицателните реакции на много от изследователите на човешката психика. В резултат на това почти едновременно в края на ХІХ и началото на ХХ век в психологията възникват няколко научни направления, които се характеризират с различни подходи при изучаването на психичните явления и чиято популярност все още не е намаляла. Най-известни и най-влиятелни от тях са бихевиоризмът, гещалтпсихологията и психоанализата.



О. Конт, като родоначалник на позитивизма и социологията, твърди, че е невъзможно само чрез самонаблюдението да се разкрият особеностите на човешката психика. Според него те се проявяват в поведенческите реакции на хората и в резултатите на тяхната активност. Той смята, че задачата на учените е да опишат и да систематизират натрупания обществен опит. О. Конт утвърждава принципната непознаваемост на същността на нещата и затова учените трябва да насочат усилията си към изучаването на явленията от реалната практика, които носят конкретна полза на хората. В трудовете на неговите последователи се отразява ходът на развитието на социологията, разкриват се особеностите на обществените движения през ХІХ в. и се обосновават доминиращите вече капиталистически взаимоотношения.

Психолозите и социолозите установяват, че съществува проблематика в теоретичен и практичен план, която е обща и за двете науки - изучаването на взаимното влияние между личността и обществото. Така се формира предметът на новата наука, наречена социална психология. Характерното за нея е, че още от създаването й (условно се приема, че това става през 1908 г., когато са отпечатани книгите на У. Макдугъл "Въведение в социалната психология" и на Е. Рос "Социална психология") до наше време съществуват две нейни разновидности - психологическа социална психология и социологическа социална психология. Това разграничаване се извършва в зависимост от това кой подход доминира - психологическият или социологическият. При първия акцентът се поставя на психологическите проблеми на поведението на личността в групата и ориентацията е към традиционните за психологията изследователски методи, при втория подход се обръща по-голямо внимание на обществената проблематика и се използват предимно социологическите методи за изследване. Автори като Е. Руденски (1998, с. 10).са дори на мнение, че трябва да съществува със статут на самостоятелна наука и психосоциологията, която изследва психологическите и социологически проблеми на личността в контекста на теорията за ролевото поведение.

Развитието на социалната психология, както почти всяка друга наука, преминава през следните етапи: описателен или феноменологичен, обяснителен или експериментален, практико-приложен или прогностичен.

Възникването на социалната психология се свързва с описването на различни социалнопсихологически явления и опитите на техните автори да ги обяснят. Този етап се нарича феноменологичен и е характерен за края на ХІХ и началото на ХХ век. В него се включва изучаването преди всичко на три масови явления - народопсихологията, психологията на масите и проявата на инстинктите в социалното поведение.

Според представителите на народопсихологията съществува свръхиндивидуална душа, която е типична за всяка нация. Тя е познаваема и се разкрива в бита, религията, изкуството, обичаите, традициите, митовете, легендите, фолклора, историята и културата на народа. "Задача на народопсихологията е да изследва законите, по които възникват, развиват се и изчезват различните черти на народа. Изказана е идеята, че главен фактор в историческото развитие е народът или духът на цялото. Споделена е тезата, че човек по своята същност е обществено същество" (С. Джонев 1996, т. 1, с. 22). Голям принос за развитието на народопсихологията има В. Вунд, който за период от двадесет години издава десет тома, озаглавени "Психология на народите". Проблемите на народопсихологията остават актуални и до нашето съвремие, особено в контекста на зачестилите през последните две десетилетия междуетнически конфликти.

Другото направление, което оказва съществено влияние на развитието на социалната психология като самостоятелна наука, е свързано с изучаването на поведението на масите (тълпите) от хора и подражанието. Най-известните му представители са Г. Тард - автор на "Закони на подражанието" (1890) и Г. Льобон, който издава през 1895 г. "Психология на тълпите". Първият проучва влиянието на подражанието и ирационалното в живота на човека. "Основното в постановката на Г. Тард е, че индивидът асимилира по пътя на подражанието нагласи, вярвания, чувства и т.н., които след това формират съдържанието на неговото социално взаимодействие. Характерно за този процес е, че в обществото по-нисшите подражават на по-висшите социални кръгове" (С. Джонев 1996 т.1, с.24). Според Г. Тард движещата сила на масовата психология е подражанието и имитацията, които обуславят общественото развитие. Той смята, че в социалното развитие ролята на подражанието е аналогична на ролята на наследствеността в биологичното развитие. Според него то стои в основата на междуличностната солидарност и сплотеност.



С. Сигеле в своя труд "Престъпление на масите" (1895) твърди, че по време на бунтове и въстания хората извършват множество престъпления и жестокости, защото си влияят един на друг. У тях доминират ирационални нагласи и те смятат, че ще останат безнаказани. Водещи в тези случаи според италианския юрист са афектите и това според него трябва да се смята за смекчаващо вината обстоятелство. Тази закономерност на човешката психика по-късно се отчита в углавното право на редица страни.

Според Г. Льобон личността се обезличава, когато се намира в тълпата. Тя губи своите индивидуални особености и способността си да бъде автономна и да взема самостоятелни решения. Тогава действията й стават ирационални и безотговорни, защото смята, че е анонимна и ще остане ненаказана. Той определя няколко фактора, които насочват общественото движение. Това са: душата на расата, влиянието на вождовете, подражанието, внушението и взаимното заразяване. Г. Льобон още в началото на ХХ век въвежда в науката понятието групово съзнание и твърди, че когато хората се обединят в групи, поведението им е по-различно от това, когато са сами. Според него в групите те изпитват чувство за сила и непобедимост. Стават силно внушаеми и емоционално си въздействат един на друг. У. Макдугъл в книгата си "Групово съзнание" (1920) се съгласява с идеите на своя съвременник, но добавя извода, че включването на отделния индивид в определена група не е пречка той да разкрие своите индивидуални особености, защото постоянните групи се отличават с определена структура и организация. Интересни са и идеите на З. Фройд, че когато хората са в група, разкриват своите емоции по-свободно и груповата атмосфера оказва силно влияние за формирането на техния "Свръх-Аз". Той утвърждава тезата, че отделните индивиди в групата се отказват от своя идеал за "Аз-образ" и вместо него приемат целите и идеалите на лидера на групата.

Според З. Фройд инстинктите са основните детерминанти на човешкото поведение, като най-съществените от тях са инстинктът за смърт, разрушение, агресия, наречен на бога на смърта Танатос, и инстинкта за живот, стремежът за удоволствие, удовлетворяване на сексуалната потребност, наречен на бога на любовта Ерос. Най-известен поддръжник на теорията за проявата на инстинктите в социалното поведение. е У. Макдугъл. Според него те са биологически подбуди за поведението на големите маси от хора. С идеята си, че социалното поведение на хората се обуславя от вродени инстинкти, той поставя началото на т.нар. хормическа психология, която според някои учени е продължение на учението на Ч. Дарвин в сферата на обществените явления. Според тази теория известна още като социалдарвинизъм, социалното поведение на хората наподобява живота на определени животински видове, които живеят в стада или колонии. Хората като тези животински видове инстинктивно и неосъзнавано изпълняват определени социални роли. Борбата им за съществуване се превръща в основна форма на взаимодействие в обществото.

С течение на времето социалните психолози не се задоволяват само с описването на определени обществени явления. Защото разбират, че това са умозрителни заключения, които се базират на здравия смисъл, но не са потвърдени по емпиричен път. Социалната психология става истинска наука, когато в нея започва да се прилага диагностициращият и формиращ експеримент. Широкото използване на експеримента като метод за събиране на първична емпирична информация започва през двадесетте години на ХХ в. и център на социалната психология стават САЩ. Там социалнопсихологическото познание се развива много интензивно и придобива подчертана приложно-практическа насоченост. Не е случаен фактът, че в САЩ професията на социалния психолог е една от най-престижните професии и в наше време.

Първият научен експеримент, разкриващ влиянието на присъствието на другите хора върху личността и нейното поведение, е проведен през 1897 г. от Н. Триплет. Сам страстен велосипедист, ученият социолог се впечатлил, че при състезанията "по двойки" и двамата колоездачи показват по-добри резултати в сравнение с резултатите от състезанията "за време" на същото разстояние. Той решил да провери опитно своите заключения, като тестирал колоездачите на разстояние 25 мили и за двата вида състезания. В резултат на това се оказва, че всички участници в състезанието "по двойки" показват по-добри показатели със средно 5 секунди за една миля в сравнение със състезанието "за време". Сравнявайки резултатите и от редица официални състезания по двете спортни дисциплини на едни и същи състезатели, Н. Триплет установява рецидива на същата закономерност. Той доказва емпирично и факта, че когато колоездачите преминават по време на състезанията пред публика, се движат с по-висока скорост.

Специалното влияние на участието на личността в определени групи върху нея започва да се изучава след обособяването на социалната психология като самостоятелна наука. Проблемите за взаимното влияние на хората един на друг присъстват в трудовете на редица световноизвестни учени и те започват да се изучават с голям успех. Това явление се свързва преди всичко с началото на експерименталния етап в развитието на социалната психология, който започва с изследванията на В. Мьоде, Ф. Олпорт, В. Бехтерев и др., които още в началото на двадесетте години на ХХ в. провеждат системни емпирични изследвания на редица социалнопсихологически явления в малките групи. Голямо влияние върху развитието на социалната психология оказват идеите на Ч. Кули. Според него личността не трябва да се изучава абстрактно, без да се отчитат взаимоотношенията и взаимодействията й с другите хора. Той пръв въвежда понятието "първична група". С него Ч. Кули определя малка група от хора, които осъществяват помежду си междуличностно общуване "лице в лице". Известни последователи и продължители на неговите идеи са М. Аргайл, Р. Бейлс, Л. Бърковиц, Ч. Осгуд и др.

За развитието на социалната психология допринася и Е. Мейо с формулираната от него "доктрина за човешките отношения". Неговата идея, че "човешките отношения" са фактор за увеличаването на производителността на труда, възниква в резултат на обобщаването на резултатите от станалите класически Хоторнски експерименти (1924-1939). Според Е. Мейо върху производителността на работниците, които работят в групи, оказва положително влияние върху задоволяването на потребността им от сътрудничество, подкрепа, признание, сигурност, зачитане на личното им достойнство от техните колеги и ръководители. Той утвърждава, че главният фактор за повишаване производителността на труда на работниците са добрите взаимоотношения помежду им, както и оптималните им взаимодействия с техните мениджъри.

През 1938 г. световноизвестният психолог К. Левин в сътрудничество с Р. Липит и Л. Уайт реализира един от най-известните психолого-педагогически експерименти в социалната психология, който отдавна е станал класически. Те експериментално проучват влиянието на особеностите на различни стилове на ръководство и общуване върху психиката и поведението на десетгодишни ученици, които правят картонени играчки и маски. За целите на изследването учениците били разделени на три експериментални групи, като участниците във всяка от групите били равнопоставени по отношение на факторите пол, възраст, равнище на интелектуално и физическо развитие. Освен това всяка от групите изпълнявала една и съща задача, работела при еднакви условия и се ръководела от една и съща план-програма. Вариационната променлива на експеримента била, че наставниците преподаватели имали коренно различни стилове на ръководство и общуване - авторитарен, демократичен и либерален. На всеки шест седмици преподавателите променяли групата, с която работят. Оказва се, че дори и относително бързата смяна на стиловете на ръководство и общуване влияе забележимо на особеностите на междуличностните отношения в групите, на личностното формиране и развитие на участниците в тях, на подбудите и резултатността на тяхната работа. В това е същността на едно от най-известните емпирични изследвания в социалната психология.

Последователите на К. Левин (Д. Картрайт, Л. Фестингер, Г. Кели и др.) проучват различните фактори, които влияят на груповата динамика, като лидерство, ръководство, сплотеност, конформизъм, групови норми и ценности. Например Л. Фестингер създава теория, известна като теория за когнитивния дисонанс, чрез която обяснява особеностите на междуличностното общуване. Според нея всеки човек очаква от процесите на взаимодействие с другите хора подкрепа и разбиране, отстраняване на познавателните противоречия между извършваните или извършени действия.

Широко разпространение получава т.нар. социометрично направление в социалната психология. Негов основоположник е Дж. Морено, който предлага различни методи и техники за измерване на структурата и динамиката на малките групи. Той установява, че лицата с висок социометричен статус в групата са референтни за останалите участници в нея и са носители на основните за нея ценности. В наше време чрез социометричните методи са разкрити съществени зависимости и корелационни отношения, които са валидни както за поведението на отделната личност, така и за взаимоотношенията в малките групи.



А. Бандура твърди, че у групи деца, предварително подбрани като "агресивни" и "неагресивни", се открива определено влияние на родителите им, които или се стремят да пробудят у тях желание за борба, или да го потиснат. Това е една от причините едни хора да са по-агресивни, отколкото други. Тези изследвания установяват голямото значение на подражанието и моделирането при проявите на агресивност. С голяма популярност се ползва серията от експерименти, проведени от А. Бандура с деца относно проявите на тяхната агресивност. На три от четири детски групи били прожектирани кратки учебни филми. В двата филма имало епизоди с прояви на различни степени на агресивно поведение. В единия филм проявите на агресивност били възнаграждавани, в другия филм били санкционирани, а в третия филм те изобщо липсвали. На четвъртата група изобщо не бил прожектиран филм. В резултат на проведения експеримент се оказва, че децата, които наблюдавали филма, в който агресивното поведение било поощрявано, в процеса на своите игри проявявали по-голяма агресивност от своите връстници. Най-значимият извод, който следва от този експеримент е, че наблюдаваните от децата явления оказват съществено влияние на тяхното общуване, защото те копират поведението на възрастните.

Според теорията за социалното учене от голямо значение е и миналият опит на индивида - какво е било насърчавано в процеса на социализацията. По-късни теоретични подходи в нея разширяват ролята на когнитивните процеси в осмислянето на ситуационната информация. Такива процеси са мислене, състояние на емоционална възбуда, интерпретация на намеренията на другите хора, обяснение на своето, както и на чуждото действие със ситуационни или диспозиционни фактори. "Теоретиците на социалното учене, както и преди поставят акцента върху възнагражденията и санкциите, но вече признават, че децата осъзнават и собственото си поведение, поведението на обкръжаващите ги и разбират евентуалните им последствия. Децата могат също да предвидят последствията за себе си на базата на своя минал опит. Те формират мнение за себе си и обкръжаващите, и след това се държат по такъв начин, че поведението им да не противоречи на това мнение" (Г. Крайг, 2000, с. 72).

Експерименталният етап в развитието на социалната психология се отличава със своята прагматичност, с липсата на общоприета теория за обясняване на механизмите на междуличностните взаимодействия, с големия натрупан емпиричен материал, с провежданите множество и разнообразни експерименти. Съществен белег на този етап е, че социалната психология до 60-70-те години на ХХ в. се развива преди всичко в САЩ. Красноречив в това отношение е фактът, че първият учебник по социална психология във Франция е отпечатан в началото на 60-те години на ХХ в. В бившия Съветски съюз до началото на 60-те години на ХХ в. социалната психология не се развива, защото се е приемало, че е буржоазна псевдонаука от манипулативен тип.

Експерименталният етап продължава и в нашето съвремие. От 80-те години на миналия век обаче със съхраняването на практико-приложния характер на социалнопсихологическото познание явно се забелязва тенденцията за неговото хуманизиране. Провежданите изследвания в по-голяма степен са свързани с прекарването на свободното време на хората, с тяхното духовно израстване, усъвършенстване и хармонично развитие. Редица европейски психолози обаче все по-често се противопоставят на доминиращия сред американците прагматичен уклон в социалната психология.


Каталог: wp-content -> uploads -> 2016
2016 -> Цдг №3 „Пролет Списък на приетите деца
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „В”-1” рг мъже – Югоизточна България мъже временно класиране
2016 -> Национален кръг на олимпиадата по физика 05. 04. 2016 г., гр. Ловеч Възрастова група клас
2016 -> Българска федерация по тенис на маса „А” рг мъже – Южна България мъже временно класиране
2016 -> Конкурс за изписване на великденски яйце по традиционната техника съвместно с одк велинград 27 април
2016 -> Министерство на образованието и науката регионален инспекторат по образованието – софия-град


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница