Социални неравенства и солидарност в съвременното българско общество

СЪВРЕМЕННОТО БЪЛГАРСКО ОБЩЕСТВО

Това води до усещането за недостатъчно равенство в политическо, икономическо и културно отношение сред българите през 80-те години на ХХ век. Засилва се релативната депривация. Сравнението на възможностите за потребление в България с тези в развитите западни държави води до нарастващо неудовлетворение, благоприятстващо загубата на легитимност на тоталитарния политически режим и край на модела на догонваща модернизация. За това допринася и глобалната промяна на моделите на икономически растеж в резултат на третата индустриална революция в развитите западни държави.

Като следствие от бурните събития по време на прехода през 90-те години на ХХ век в гражданската структура на българското общество се оформят два социални полюса – на свръхбогатството и на изключващата свръхбедност; на 1% (около 25 хил. семейства, домакинства; до 100 хил. души) с концентрация на огромно богатство и власт, срещу 20% (над 1,5 мил. души) затиснати от мизерия и малограмотност, от безпомощност и изолация, от обществено изключване¹. Тези два специфични групови и общностни интереса се отделят и противопоставят не просто един срещу друг, но и срещу обществото като цяло. Социалното неравенство се разпростира към тези две крайности – нагоре (към свръхбогатството и властта) и надолу (към деградиращата бедност и изолацията).

През 90-те години на ХХ век в България се поражда стремежът да се използва много по-активно пазарът като инструмент за ускоряване на развитието. Тази идея стои в основата на политическите и икономическите промени в България. В този период държавата прехвърля огромно количество своя собственост в частни ръце. Тъй като институциите на държавата са слабо ефективни, а производителността на труда силно изостава, сравнително предимство, чрез което да се привличат външни инвестиции започва да се търси чрез данъчната система и ниската цена на работната сила.

Процесите на бързо нарастващо социално неравенство протичат още от първите години на промените след 1989 г. През 1992 г. най-бедните 20 % в страната получават 9.8% от всички доходи, а най-богатите 20 % получават 36.1%. През 1998 г. , непосредствено след големия икономически срив през предходната година, съотношението е съответно 8.5% към 37%, т.е 20-те процента най-богати са получавали и потребявали 4.4 пъти повече от 20-те процента най-бедни.

В съвременните условия на глобализация и улеснено движение на капитали, хора и информация се променят факторите за растежа. Ускорява се движението на капитали от региони с по-високи към региони с по-ниски данъци и заплащане на труда. Това от своя страна променя данъчната политика в глобален план. Прогресивно-подоходното облагане започва да намалява, за да се задържат и привлекат допълнителни инвестиции. В условия на многопартийна представителна демокрация е почти невъзможно насилствено да се изземват от населението средства за ускоряване на развитието. Тъй като България няма и богати природни ресурси, основният източник за развитие стават външните инвестиции. Ключов инструмент за тяхното привличане и задържане е данъчната политика. Затова страната започва ускорено да намалява данъчното облагане и да залага на по-ниската цена на труда - налага се т. нар. „плосък данък”. Стремежът е той да допринесе за ускорено икономическо развитие, чрез което да се компенсира абсолютната бедност и да се провежда гъвкава социална политика. Факт е обаче, че това е предпоставка за нарастване на неравенството и за появата на мощни популистки сили и партии, които спекулират с проблема. Това от своя страна води до по-ускорено нарастване на неравенството в българското общество.

По този начин се утвърждава нов идеологически модел на съчетаване на равенство и неравенство. Той заема съответно хегемонна позиция в публичната сфера и диктува възприятията на българските политици и партии. Този модел се отличава с няколко важни характеристики:

1. 
   Извеждане на преден план на пазарните механизми на разпределение и преразпределение като основен инструмент за формиране на различни типове равенства и неравенства.
   
2. 
   Тенденцията на подмяна или скриване на социалните неравенства с етнически, религиозни, културни, джендър неравенства. Това води до опасни етнически противопоставяния и конфликти.
   
3. 
   Сред факторите за успеха ключово значение придобива не трудът, а късметът, шансът, играта. Публичното пространство се изпълва с истории за успели хора.
   
4. 
   Неравенството се явява като естествен резултат от конкуренцията, а това, което следва да бъде направено, е всеки да има шанса със съответните усилия да получи свое място в социалната йерархия.
   

Взривният скок от относително социално-икономическо равенство към нарастващо неравенство между групите и индивидите изглежда трудно приемливо в страната, която се отличава със силни егалитарни традиции. В продължение на повече от 20 години неравенството се е реализирало в значителна степен чрез преразпределение на огромна по размери държавна собственост, която за кратък период е променила статуса на определени хора и това трудно получава легитимност.

Тъй като политиката и държавата са основният фактор за прехвърляне на държавни средства в частни ръце, то и пребиваването в политиката в България се възприема като фактор за бързо обогатяване. В по-висока степен от всякога преди това в историята политиката играе ролята на инструмент за създаване на социално-икономическo неравенство. Така възниква проблемът за легитимността на политиката и политиците, за рязкото падане на доверието към тях, което от своя страна допълнително затруднява работата на институциите.

Поради това, както и поради деструктивния характер на българския преход, настъпват радикални промени в статуса на големи социални групи, които по-рано са имали много по-благоприятно обществено и икономическо положение (например военни и интелигенция). Това става причина за появата на много силна релативна депривация, остро усещане за загуба и липса на социална справедливост. Големи групи с относително висок статус преди, на който е съответствало определено заплащане и потребление, се маргинализират и също усещат това като крайна несправедливост. Наблюдават се резки разминавания между социално-икономически и символни йерархии. Така според статистиката България се оказва страната, чието население е с най-ниска степен на удовлетвореност от живота си и с най-голямо количество хора, които се чувстват нещастни.

Съвременна България е сред страните в Европа с най-голяма разлика в равнището на доходите на хората от отделните социални групи. Това показват данните от проучване на Института за пазарна икономика (ИПИ) за социалното и подоходното неравенство, проведено в началото на 2013 година². Според резултатите от изследването над половината от населението в страната живее под прага на бедността, а провежданата от управляващите социална политика не води до очакваните резултати за намаляване на неравенствата. Сред основните причини за диспропорциите са проблемите в образователната система, както и социалните условия, в които израстват децата в България.

За измерването на подоходното неравенство от ИПИ използват т.нар. „Коефициент S80/S20”, който показва съотношението между доходите на най-богатите 20% и на най-бедните 20% от населението. От данните към 2011 г. става ясно, че България е една от трите страни в ЕС с ясно изразен дисбаланс, като доходите на най-богатите 20% от населението са 6.5 пъти по-високи в сравнение с тези на най-бедните 20%. Стойността на коефициента е далеч над средните за Европейския съюз.

Същевременно авторите на проучването отбелязват, че за периода 2001 - 2008 г. стойността на индикатора се е увеличила с над 84%. Това означава, че въпреки икономическия подем на страната в годините преди глобалната криза, реално отчетеното увеличение на доходите е било много неравномерно. На практика през последните години неравенството се увеличава, което е индикация за по-бързия темп на нарастване на доходите на богатите в сравнение с тези на бедните. Това пък от своя страна засилва вероятността от социален натиск върху по-бедните класи в България.

Липсата на стабилна производствена база и неадекватното разпределение на произведените блага и генерираните финансови ресурси води до нарастване на икономическото неравенство между представителите на различните общности и слоеве в страната. Стопанският хаос и липсата на дългосрочно планиране в икономическата среда увеличават разликата в доходите на представителите на бизнеса и работещите българи. Държавните институции не разполагат с механизми за ефективно преразпределение на доходите, както и възможности за провеждането на социална политика, която да гарантира интересите на обикновените работещи граждани.

Безработицата обрича населението на материална мизерия и културен упадък. Пазарната свобода и монополните интереси на големите пазарни играчи възпрепятстват приемането на ефикасно трудово законодателство, което да гарантира конституционното право на всеки българин на труд, образование, здравеопазване, култура и живот. Пазарът на труда води до колапс образователната системата, защото бизнесът няма стопански интерес да инвестира в „произвеждането“ на висококвалифицирани кадри. Заедно с това, идеята за преразпределяне на доходи без изграждане на система за подготовка на специалисти и адекватно на образованието им полагане на труд няма как да доведе до високи резултати, особено по отношение на повишаването на доходите и стандарта на живот. Високите нива на неравенство в България водят до реално социално изключване и изчезване на всякакви хоризонти за реализация на огромното мнозинство в страната.

Наблюдаваните резултати от проучването на Института за пазарна икономика (ИПИ) всъщност сочат, че държавата не се справя достатъчно ефективно с ролята си за преразпределение на средствата, което от своя страна води до това, че провежданата социална политика не дава желания ефект по отношение на намаляването на неравенството. В този смисъл авторите на проучването изтъкват, че социалната политика следва да има за цел по-скоро повишаването на ефективността при преразпределянето на средствата, а не толкова постигането на увеличаване в абсолютния им размер. Т. е. необходимо е средствата да се насочват в по-голяма степен към тези, които имат най-голяма нужда от тях, но по начин, който поддържа стимула за икономическа активност.

В един обобщен ракурс съвременното българско общество е в бърз процес на фрагментиране, на изпускане на социалната връзка с цялото, на свиване на субективния обществен хоризонт до обхвата на бита и референтните групи, до обхвата на микрообщности с доминиращи ценности на колективен егоизъм³.

Изостря се противоречието между усещането за справедливост и ефективност. Тези, които заемат по-ниски позиции, полагат усилия да променят своето състояние, ползвайки съответните легитимни способи за тази цел. Липсата на доверие обаче в ефективността и справедливостта на институциите, в справедливостта на възникналите неравенства, създават предпоставки за изключително агресивни нелегитимни способи за промяна на социална позиция, за широко разпространение на корупцията, укриването на данъци, заобикалянето на закони.

Българският модел на догонваща модернизация се реализира в условия на глобализация и евроинтеграция, когато е възможно по-лесно и по-бързо движение на хора от един регион в друг и от една страна в друга. В контекста на високо неравенство и като цяло ниски доходи става възможно ускореното изтичане на човешки потенциал към по-развитите страни с по-високо заплащане във вид на трудова миграция. Това оказва натиск в тези страни за поддържане на относително ниско заплащане и допринася допълнително за ускорено увеличаване на социалното неравенство. В същото време в България това е предпоставка за дефицит на качествени работници в цял ред области и за деформации в равнището на заплащане.

Високата степен на неравенство, при това в условия, при които не иновационните технологии, а традиционната недвижима или индустриална собственост играят роля за това, води до рязко падане на социалния авторитет и позиции на предходната интелигенция. Тя се отнася нихилистично отрицателно към политическия елит и допълнително създава предпоставки за нарастване на усещането за нелегитимност на съществуващите структури. Всичко това в крайна сметка ускорено унищожава социален капитал в обществото. Също така то е предпоставка за слабо работещи институции на развитието и за висока степен на аномия – открито започва да се пренебрегва принципът на солидарност и се преминава към принципа на силата и бруталността.

Във връзка с това стои въпросът, ще съумее ли българското общество и за колко време да постигне нова консолидация, възстановявайки по този начин своята вътрешна цялостност и устойчивост, след като се е разпаднало на общностни подобщества. Макар че обществената система и държавата продължават да функционират, морално и поведенчески обществото се сегментира и фактически се саморазпада. Твърде голяма част и масирани граждански сегменти са в ситуация на маргинализация и изключване, изтласкани са към или зад чертата на образователно и културно деградиране, на трудова негодност и гражданска непълноценност.

По този начин се появява устойчива маса от хора, които могат да бъдат характеризирани с едно ново понятие от последните десетилетия – „социално изключени”. То отразява факта, че бедността и неравенството са обвързани със серия рефлексивно зависими обстоятелства, редица от които са с неикономически характер и водят до ограничаване на жизнените шансове на големи групи от хора, които трайно се затварят в „капан на бедността“ и неравенството. Това най-често са определени етнически или расови групи, (например ромската общност). Става дума за обективни профили на населението, на трудовите ресурси, на инерцията в структурата на възпроизводството на трудовите ресурси и населението. Най-дълбоката причина е вътре в гражданската структура на реалното общество, в структурата на населението, в увреждащите тенденции и инерции.

В резултат на това се наблюдава поляризиране и спрямо идеята за солидарно общество⁴. Откъм единия полюс са хората, които вече просто не разбират тази дума, носят недоразвити сетива за проявите на емпатия и солидарност, високомерно презират онези, които мислят, защитават, борят се за конкретни форми на солидарност и хуманна споделеност в обществото.
На обратния полюс са хората, разбиращи и споделящи принципа на солидарността – не само на микроравнище, в личното си обкръжение (сред семейството, приятелите, близките си), но и на средно равнище (сред професията, населеното място, религиозната общност, поколението, субкултурната общност). И дори на макроравнище – по отношение на нацията и държавата, на икономиката като цяло, на обществото като цялостен организъм и система, която има нужда от устойчивост и социални баланси, има нужда не само от институционална, но и от гражданска активност за предпазване от рискове и деформации, от възпиране на кризи и катастрофи⁵.

Няма реално общество без социални неравенства, без стратификационна йерархия, без ветрило от елитите и привилегированите слоеве и съсловия до низините и бедните, до хората със свити възможности и затруднен достъп до блага⁶. Но има естествени неравенства и разумни норми за обществено закрепване и удържане на неравенствата, които остават в рамките на взаимната толерантност, на идеята за поне минимум социална справедливост и гражданска солидарност. Те стимулират общественото развитие, мобилизират гражданската енергия, произвеждат доброкачествена еволюция в обществото като цяло. Съществуват и изкуствени деформиращи неравенства, разрушаващи социалната връзка, ескалиращи класови и общностни конфликти, неравенства, които взривяват обществата, обезсилват държавите. Те тласкат цели общности към сепаратизъм, други връщат към примитивност и архаизъм. В този случаи се върви по пътя към ескалиране на конфликтността и несъвместимостта, до натрупване на огромно гражданско отчуждение и недоволство, до прояви на политическа анархия.

Сегашната структура на социалното неравенство в България като цяло не стимулира към модернизация. Напротив, тя е сериозна бариера пред развитието на икономиката. За това могат да бъдат посочени три основни причини: 1) спира общото развитие на човешкия капитал; 2) до голяма степен е невъзможен просперитетът на обществото според европейските стандарти; 3) подронва силата на държавата и способността ѝ за модерна и градивна социална политика⁷.

Съвременната българска социална структура не е стимулираща към развитие, особено като се вземе предвид и цивилизационното разслояване в обществото. То се развива до степен на трудна съвместимост или на радикална несъвместимост между:

• 
  кастово самоизолиращото се съсловия на богатството и просперитета срещу масови и компактни общности в изолация под чертата на деградиращата мизерия, с архаични племенни форми на бит и колективност;
  
• 
  общности, съсловия и слоеве с модерна образованост, владеене на информацията, духовни интереси и интелектуална способност срещу масови и компактни общности и слоеве запечатани в примитивна неграмотност, умствена недоразвитост, гражданска несъстоятелност;
  
• 
  общности с космополитна ценностна ориентация и стил на живот, с динамична мобилност на живота, кариерата и общуването срещу общности и слоеве закрепостени към рода и мястото, към феодални структури на поминък, със страха на гражданска безпомощност пред властта на силните и властните.
  

1. 
   Мирчев, М., Динамиката в структурата на обществото – шоковото социално разслояване и неравенство в България, статия, 2011
   
2. 
   Мирчев, М., Социална диференциация в годините на Прехода и Кризата (1990-2008, 2008-2012), статия, 2013
   
3. 
   Мирчев, М., Социална динамика и цивилизационно разслояване. Възпроизводство на населението, човешкия капитал и трудовите ресурси в България, статия, 2009
   
4. 
   Митев, Петър-Емил. Европейски ценности и гражданско общество – проблеми и подходи, В: Европейски ценности и гражданско общество, С., Фондация „Жан Жорес“ – Фондация „Солидарно общество“, 2008
   
5. 
   Bogetic, Zeljko and Fareed M.Hassan. Distribution of Income and Income Tax Burden in Bulgaria, Policy research Working Paper 1421, The World Bank, Europe and Central Asia, Country Operation Division, February 1995
   
6. 
   Strange, Susan. Casino Capitalism, New York: Basil Blackwell, 1986
   
7. 
   В-к „Капитал” / 07.04.2013